Уменията на Ксанаду
ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)
Уменията на Ксанаду - Теодор Стърджън (откъс)
И слънцето се превърна в нова и човечеството се разпокъса и пръсна; и такова е себепознанието на човешкия род, че го задължава да пази миналото си тъй, както пази настоящето си, иначе ще престане да бъде човешки; и така се гордееше той със себе си, че превърна традициите си в норма и ритуал.
А заветната мечта беше където и да се спре човечеството, къс подир къс подир къс, както и да живее, то да е продължение, не начало, тъй че във Вселената и във вечността хората да останат хора, да говорят човешки, да мислят човешки, да мечтаят и се развиват човешки; и когато човекът срещне човека, без значение колко различен, колко далечен, да дойде в мир, да бъде от същия род, да говори на своя собствен език.
Но понеже хората са си хора...
Брил се появи близо до розовата звезда, чиято светлина го подразни, и намери четвъртата планета. Тя висеше в очакване като екзотичен плод. (А дали беше зряла и можеше ли да я накара да узрее? А ако беше отровна?) Той остави машината в орбита и се спусна с мехур. Млад дивак го гледаше и очакваше до един водопад.
- Земята ми беше майка – каза Брил от мехура. Това бе официалният поздрав на цялото човечество, изричан на Старата реч.
- И мой баща – отвърна туземецът, с ужасен акцент.
Брил предпазливо излезе от мехура, но остана съвсем близо до него. После довърши своята част от ритуала:
- Уважавам разликите в потребностите ни, като индивиди, и ви приветствам.
- Уважавам еднаквостта на нуждите ни, като хора, и ви приветствам. Аз съм Уонайн – отговори младежът, - син на Танайн, от Сената, и Нина. Това място е Ксанаду, областта, на Ксанаду, четвъртата планета.
- Аз съм Брил от Кит Карсън, втора планета от системата Съмнър, и член на Единствената власт – каза новодошлият, сетне добави: - И идвам в мир.
После зачака да види дали дивакът ще свали някакво оръжие, както повеляваше историческият протокол. Уонайн не го стори; явно не носеше. Беше облечен само в прозирна туника, препасана с широк колан от плоски, черни, шлифовани до блясък камъни, и едва ли би могъл да скрие дори малка стреличка. Брил изчака още момент, като наблюдаваше спокойното лице на дивака, за да види дали Уонайн подозира за арсенала, скрит в лъскавата черна униформа, в проблясващите ботуши, в металните ръкавици.
Уонайн каза само:
- Тогава добре дошли в мир. - Той се усмихна. - Елате с мен до дома на Танайн и моя, и се освежете.
- Казвате, че Танайн, баща ви, е сенатор? Действащ ли е? Дали би ми помогнал да се свържа с централата на правителството ви?
Младежът се поколеба, а устните му помръдваха, сякаш превеждаше мъртвия език на някакъв друг. После:
- Да. О, да.
Брил почука по лявата ръкавица с дясната си ръка и мехурът се стрелна нагоре, към далечния кораб, където щеше да остане до второ нареждане. Уонайн не показа никакво удивление – сигурно защото, помисли си Брил, въобще не разбра какво става.
Той последва младежа по виеща се пътечка сред ливади от чудни цветя – най-много пурпурни, тук-таме бели и съвсем рядко алени, до едно заискрели от капчиците на водопада. По-нагоре пътечката криволичеше между гъсти, меки треви, червени, докато доближаваха, бледорозови, щом ги подминеха.
Дръпнатите черни очи на Брил се стрелкаха във всички посоки, запечатваха всичко: момчето, което подскачаше отпред, без да се задъха, и постоянно променящия се цвят на ефирната му одежда, щом вятърът я докоснеше; високите стволове, зад които можеше да се крие човек или оръжие; оголените скали и оксидите, за които загатваха; птиците, които виждаше, и птичите песни, които чуваше и които можеше да са нещо друго.
Беше човек, който пропускаше само очевидното, а очевидните неща са толкова малко.
Ала къщата го свари неподготвен; с момчето вече бяха преполовили разстоянието до нея през приличните на градина околности, когато успя да я разпознае. Тя сякаш нямаше граници. Ту се издигаше нависоко, ту се снишаваше до късче земя между лехите с цветя; нататък някаква стая преливаше в тераса, а другаде ливадка служеше за килим, само защото отгоре й имаше покрив. Къщата бе разделена не на стаи, а на пространства, от открити решетки и подбора на цветовете. Стени не се виждаха никъде. Нямаше зад какво да се скриеш, какво да заключиш. Цялата земя, цялото небе надзъртаха във и през къщата, а тя беше един огромен прозорец към света.
Щом я видя, Брил усети как мнението му за туземците леко се промени. Все още изпитваше презрение, но сега се прибави и подозрение. Хората, доколкото ги познаваше, се вписваха в едно основно обобщение: "Всеки има нещо за криене". Сблъсъкът с начин на живот като този не промени обобщението; той само стана по-предпазлив и се запита: "Как го крият?"
- Тан! Тан! - викна момчето. - Водя приятел!
Откъм една градина към тях закрачиха мъж и жена. Мъжът беше огромен, но толкова приличаше на Уонайн, че нямаше грам съмнение в родството им. И двамата бяха с дълги, дръпнати, бистри сиви очи, доста раздалечени, и с червена – почти портокалова – коса. Носовете им бяха хем остри, хем деликатни; устните – тънки, но изтеглени и добронамерени. Ала жената...
.........
Цялата новела може да прочетете в хартиеното издание на алманаха.
Превод: Калин Ненов, 2008
