Защитена страница

от Алманах "ФантАstika"

Нямате правата да извършите това действие по следната причина:

Можете да разгледате и да копирате кодa на страницата:

Запали свещ на дявола Роман в жанра фолкпънк (откъс) Янчо Чолаков – Какво правим? – запитал съм аз веднага щом каруцата паркирала до тромавото возило. Петров изскочил от кабината му като от голям майски бръмбар. – Колкото и да е чудно, заведението май работи. Жена ми е гладна, пък и на мен стомахът ми мръцка. – После добавил извинително: – Не мога да ù откажа! Ето че ми бил дошъл редът да въздъхна: – Добре, но бъдете нащрек! – Нямай грижа! – казал Петров и ми намигнал с внушителния си клепач. Отметнал настрана пешовете на балтона. На кръста си бил препасал четирицевен пищов-мобифон. Бил подобен на онзи, който носел Сульо-Крали Марко според разказа на Дете Големеше, макар и с по-друг дизайн и разцветка – зареждал се с патрони калибър 22 мм, но за да стреляш, трябвало първо да набереш шест кодови цифри върху клавиатурата. За предпочитане било да съумееш да го сториш колкото се може по-чевръсто. Отново съм поел бебето и заедно с Ешерихия сме закрачили подир нестандартното семейство Петрови. Стъпвайки в една локва, съм се изпръскал с кал до ушите и Ешерихия рекъл: – Внимателно! Тротоарът е изровен… – Това не е тротоар, а плочопътека – възразило Дете Големеше. – Има такъв термин от парковото строителство! Ешерихия сбърчил чело. – Ти пък откъде знаеш? – От батко ми. Той… – Ти май пак си се наакало, а? – прекъснал съм го аз. – Не съм! – троснало се бебето и обидено замълчало. По-нататъшните опити на Ешерихия да го заговори останали напразни. – Не разбирам как изобщо едно нещо може да се нарича „плочопътека“! – измърморил накрая той съкрушено. Странноприемницата се казвала „Забравената мотика“. Преди да влязат, Петрови поумували над названието ù и стигнали до извода, че в по-харни времена тъдява здраво се е пийвало. Пред входа дремел просяк в овехтели дрехи и присъствието му на това място поставяло въпроса от кого чакал подаяние, при условие че изборът му несъмнено бил силно ограничен. Побързали сме да подминем гнусливо древния мангал. За разлика от нас, той вдигнал поглед и търпеливо ни огледал. Бил прегърбен, побелял и с бръчки, дълбоки колкото Колорадския каньон. По всичко личало, че е връстник на галапагоската костенурка, която била написала книгата „Моите срещи с Дарвин“. Вътре било почти празно. Зад барплота стоял барман с изражение на бозаджия. Над него лъщял плакат с някакви хеви метъл певци в черупчести облекла. Една щека, олющена като даскалска показалка, се търкаляла върху масата за билярд, до купчина бели топки. По пода се въргаляли смачкани на хармоника бели салфетки и чашки за кафе от бяла пластмаса. Понамирисвало на спарено и неизмито, да не кажем на кир. В едно от сепаретата седели гъзар и жабар в безупречни сака. На колената им се кипрели дамички с платиненоруси коси, а на масата пред тях лежали прибори със следи от току-що оръгани ястия. Интересно, как ли били дошли тия до „Забравената мотика“? Очевидно не били с кола, а наблизо не се забелязвали никакви жилищни сгради. До моникса имало и голям аквариум, в който между водораслите плували охранени гупи и се оглеждали лакомо за пакетче с изсушени ларви на комари. В окачената на стената клетка се прозявали канарчета. – Еротични рибки – изтърсило бебето. – Екзотични рибки – поправил съм го аз. – Пойни пички – констатирало отново то. – Пойни птички! И престани да се лигавиш! – скастрил съм го пак. Ешерихия Коли посочил бутилка уиски, рекламата на което била „Неподправеният вкус на нашето приятелство“. – Колко струва това? – Колкото се може повече – отвърнал сърдито барманът. Седнал съм така, че да държа под око носилката на брат ми, която била останала в каруцата. В менюто липсвали цени. Ножът за разрязване на коравия самун хляб бил тъп като среден американец. В оцетницата трябвало да има седемградусов оцет, но нямало. Петрови си поръчали скромен обяд – нервозни кюфтенца в бадемова кашица и круши, пълнени с извара. Ешерихия Коли си избрал коктейл Дълбоководна бомба, който вървял с фъстъци, но за фъстъци не настоял. Бебето получило своето любимо пюренце от моркови, „пюренце със стил“. Макар да съм бил на едно „Русенско варено“ днес, не съм се чувствал гладен и не съм пожелал нищо. Вълненият ми шал бил кардиран и се степвал, затова щом изсъхнал, се наложило да го разпъна хубавичко. Междувременно барманът склонил да разкопчае аптечката си и да ми даде опаковка нитроглицерин срещу съответното заплащане, с което, поне засега, сърдечните ми проблеми се решавали. Ешерихия почукал със сърпа по менюто. – Второто пришествие наближава! – Защо, какво има? – попитала Елеонора. – Не, не. Светът наистина загива! – Какво, бе, какво? Взел съм ламинирания лист. Там, над цветна снимка, с разкрасени букви пишело: „Само при нас! В четвъртък и петък – БУЗИ ОТ РИБА В ПИКАНТЕН СОС!“ Храненето напредвало, когато от сепарето на двамата тузари избухнал кикот. Блондинките на коленете им току поглеждали към нас и се кискали с онзи здравословен смях на праисторическата жена, който служел за понижаване на напрежението в пещерната социална група. Гъзарът тъкмо говорел гръмко на жабара: – … като в оня виц, дето Ленин бил дежурен в ада и принуждавал Хитлер да яде със сърп и чук, ха-ха, да яде със сърп и чук, ха-ха, ха-ха! Дясната вежда на Ешерихия Коли потреперила. Той се засилил да стане. – Остави! – възпрял съм го аз. – По-добре нека идем да разгледаме зданието на Центъра за управление на времето. Коствало му немалко усилия да превъзмогне раздразнението си. – Да – рекъл най-сетне той. – В това има повече смисъл. – Наглеждайте бебето! – казал съм на Петрови. – То се знае! – отвърнала Петрова. Старият просяк продължавал да стои вънка. Ешерихия бръкнал в джоба си, извадил шепа кьорави стотинки и му ги дал. Оня смотолевил нещо. На свой ред и аз съм пуснал в дланта му монета с номинална стойност от пет черни гологана. Тогава нищият се ухилил щърбаво и рекъл: – Понеже си ми най-симпатичен от всички, на тебе ще кажа: това е засада! – Моля? – Засада! – повторил просякът. – Ти български не разбираш ли? За-са-да. Просто и ясно. Сгащихме ви. На мушката сте в момента. Изпитал съм остра нужда от валидол под езика, после пристъпът отминал. Ризата на гърба ми почвала да подгизва. За една десета от мига съм съжалил – „да, трябваше да си взема сандвич с шунка преди малко, а то сега нещо ми подсказва, че няма да ям скоро“. – Вие пък кои сте? – попитал съм с пресъхнали устни. – Аз съм съгледвачът, синко – отговорил щърбавият. – Шпионин съм, така да се каже. Но по съвместителство съм и водач… Този там е бабугерът… – той посочил каручката ми, до която изневиделица се било появило безподобно създание в прокъсана пола, със сламена гърбица и наклепана с черна вакса физиономия. – Онзи е зетят. – Иззад цистерната изскочил алест жребец, яхнат от мъж с прехвърлена лента от лека картечница през рамо. На главата си носел причудлива маска с птича човка и украса от пера, семена и парчета от огледало. В долния ù край били залепени мустаци от коноп и вълна. На колана му подрънквали звънци и хлопатари. – А, ето го и дядото! – Зад километричния камък до мантинелата бил залегнал готов за стрелба някакъв пенсионер с манлихера1. Бил я подхванал така, сякаш държал невидяно до днес позитронно шишане с филигранен приклад. Неговата маска представлявала кратуна, от която грозно стърчали три животински рога. В пояса му бил мушнат страховит фалос, боядисан с червена краска. – Горе кунките! – Старикът извадил от пазвата си ръждив револвер и го насочил към мен от упор. – Точно така. Подчинявате се, значи сте започнали да схващате! – Магистралните кукери! – прошепнал съм аз с глас, който издавал спада в настроението ми. – Мили Боже! Ситуацията напомняла на любовно свидание с Кришна, спрямо когото всички ние сме от женски род. – Сега я вапцахме! – завайкал се Ешерихия Коли. – Отиде ни животецът! Още не доизрекъл, и в заведението се разнесли изстрели. Барманът паднал възнак, докато тичал да докопа окачената под еленовите рога ловна карабина. Гъзарът и жабарят се опитали да реагират, ала още преди да извадят лъскавите си пищови, били пометени със залп от чифтетата на нахлулата през тоалетните тълпа от „дервиши“ с обърнати наопаки кожуси и почернени с въглен мутри. Блондинките запищели, но били шамаросани здраво. И заподсмърчали, което поне засега не се наказвало. – Тези определено не са ценители на женската хубост! – казал Ешерихия. Петрови били вдигнали високо ръце, с побелели като тебешир лица. – Ето хорошая девочка! Очень хорошая! – заявил преценяващо един от „дервишите“ с нещо като грузински акцент, взирайки се в жената на Петров, и чмокнал с език. – Машалла, как сказал однажды мой сватанак, когда увидел… – Ей ти, господин Сърп и чук, придвижи си насам пърдялника! – казал просякът, който се изживявал като водач на бандата. Говорел чисто, без оказионализми. – Въоръжен ли си? Не? Тоя чук не се ли брои за оръжие? Я да вземеш да го изхвърлиш, хи-хи! – Извъртял се към ездача на алестия жребец. – Зетко, я го пребъркай! Слез от седлото де, не стой като Мадарския конник! – Отново към Ешерихия: – Пари имаш ли? Или смяташ да минеш само с ония стотинки, дето милостиво ми ги подхвърли одеве? – Към слезлия от жребеца: – Зетко, по-тихо с тези хлопки, проглуши ми ушите! – Към мен: – Ами ти? Обръщай джобовете! Онуй, нескопосано направеното сечиво в каруцата, твое ли е? Самурайски меч ли е, мачете за сечене на захарна тръстика ли е, иди го разбери! Нунчаку не носиш ли? Сигурен ли си? Жалко, защото си търся нунчаку… – Има-няма двайсетина книжни гологана в пачка от по един, вързана с ластик – оповестил зетят, след като преджобил сръчно Ешерихия. – Охо, и една зелена банкнота от петдесе гологана с лика на онова шимпанзе Буш-младши на нея! – Заровил пръсти в торбата на кръста му. – Това транзисторче комай си е изпяло песента! А тука шумоли нещо… Аха. Който обича фъстъци, да се обади! Тая докторска листовка каква е? Не ù се разбира написаното… На хартийката всъщност била начертана стилна рамка, надписът в която гласял дословно следното: „Имате ДИАРИЯ??? Дизентерол. Ефикасно при туристически разстройства. Лекува диарийка, диария, диарище. Оказва спешно лечебно, етиопатогенетично, а не само симптоматично действие!!!“ – К’ва е тая скапана свирня, бе? – бръкнал с пръст зетят в гнездото на касетката. – „Джигеродал“, джигеровзел! Нямаш ли нещо хубаво? Например оная сръбска песен, „Курви, сбогом!“? – Тя е „Куд без тобом!“2! – поправил го Ешерихия Коли. – Я не ме учи! Я трай и си налягай парцалите! – сиктирдосал го онзи. – Или те сърби носът да те цапардосам! – С тая талига и с конете к’во ша пра’им? – поинтересувал се с дебел глас бабугерът, който явно не бил никаква баба. Освен това бил засукал съвсем истински рошави мустаци. – Разпрегнете ги и им дайте зоб. Дядото с манлихерата се доближил запъхтян. – Важното е, че турихме ръка на цистерната! – казал той и се закашлял, както се кашлят старите хора със задух. – Ам’чи то в нея няма нищо. Празна е – възразил зетят. – Източихте ли резервоара? – Уху. – Източихте ли го или не? – нервирал се мнимият просяк. – И още как! Оставихме едва 5–6 литра, колкото да придвижим машината до най-близкото село. Само че бензинът им нюха някак странно. Да не са го разредили с някоя помия? – Чухте ли въпроса? – погледнал ни просякът изпод вежди. – Какви фъшкии сте му сложили? – Ами… Тая машина е по-особена – рекъл нерешително Ешерихия Коли. – Тя е приспособена да се движи със свинска мас… – Че какво е октановото число на свинската мас? Двамата с Ешерихия сме зяпнали, защото така и не ни било дошло наум да си зададем този фундаментален въпрос. – Не ще да е свинска – казал зетят. – На мен ми вони на човешка. Сякаш лъхнало от геената. – Не думай! – Това бил Ешерихия Коли. Не се въздържал да иронизира кукера. – Сигурно е негърска? – Негърското месо е по-миризливо – отвърнал онзи. – А на белите е солено и отблъскващо. Най-сладки са жълтурите, тяхното има превъзходен вкус. Миналия септември, когато нападнахме мандрата край Сенник, между заловените работници имаше и един виетнамец. Много дълго си играхме, докато го опечем както трябва. Баба, ти помниш ли? – Влажно беше, затова. Едвам запалихме огън! При споменаването на думата „огън“ Онзи, който не ставал за нищо, блажено се протегнал насън. – Какво искат да кажат тия с това, че маста не била свинска? – проронил изумено Ешерихия, загледан през прозореца на „Забравената мотика“, отвъд който двама „дервиши“ обсъждали съсредоточено посребрената табакера на Петров и ръкомахали нещо един на друг. Никой не си дал труд да му отговори. – Този поспаланко, дето лежи в носилката, какъв е? – сетил се да попита просякът. – Брат ми е – признал съм с неохота. – Няма ли да се събуди? – Той никога не се събужда – усмихнал съм се горчиво аз. – Че за какво ви е тогава? – удивил се просякът. – Защо не го метнете ей там, в долчинката с копривата, и да се оправят нещата веднъж завинаги? – Предпочитам да останат засега такива, каквито са си. – В момента по-важно е какво предпочитам аз! – скастрил ме онзи. Измъкнал кибрита от джобчето на връхната ми дреха, закрил с шепи запалената клечка и я поднесъл към цигарата си „Житан“. Сетне ми подхвърлил обратно кибритената кутия, но при опита си да я уловя, аз съм я изтървал. – Ей, че си смотан! – нервирал се той. – Ръчунки-гъзунки! Прави ми впечатление, че само некадърници минават в последно време по това шосе! „Дервишите“ извели навън Петрови и блондинките. Влачели и чувал, в който била нахвърляна плячката. Петрова носела Дете Големеше. – Искам сладолед! – обявило то. – Какво кипро бебенце! – възкликнал просякът, който не бил просяк. – И не намирисвам на вкиснато като тебе! – казало невъзмутимо Дете Големеше. Просякът, който не бил просяк, се начумерил. – Че на какво ти мириша аз? – На кошче за боклук с наченки на изкуствен интелект. Като онези, дето пищят: „Хвърленият от вас отпадък не е за тук!“ – На какво… На такова ли ти мязам?! – Мязаш ми на джебчийския главатар Халихулю, назначен незаконно след изборна фалшификация за началник на местната градска управа! Баща ми казваше по тоя повод: „Наяла се въшка и излязла начело!“ – Чий е този малък запъртък? – Мое е – избързал съм да заявя аз. – Не си приличате. Доста е цапнато в устата. Дали да не го цапна и аз веднъж? – Метнало се е на майка си – отвърнал съм. – Тя не знае какво е това тишина. – Ям много лук – оправдал се неочаквано просякът. – Цели кашони с кромид. И моята жена мрънка. По пет-шест глави на ден оперквам, значи. Хрупам ги като ябълки. На парфюм ли да ухая? – О! Разбирам. – Полезен е. Поне така казват. Изострял ума и подобрявал куродръва! Бебето с усилие се въздържало да не се възползва от богатите възможности за коментар, които това изказване позволявало. „Явно имаш дефицит и от двете неща, приятел!“ или „Всичко, което причинява сълзи, е от Лукавия!“ Единият от „дервишите“ подал на просяка пилешка кълка и клечка за зъби. Друг сръгал с лакът Петров. – Тоя, кривогледият, носи мобифон. – Ей, кривогледият, за какво ти е мобифон, след като тъй и тъй вече няма мрежи? – заинтригувал се бабугерът. – Подарък е от баща ми, който почина – отговорил човекът с физиономия на скакалец. – Скъп спомен. Просякът вдигнал рамене. – Оставете му го – избъблил с пълни бузи. – За да чупи лешници с него! – обадил се находчиво зетят. Оръфаният пилешки кокал се забил в стъклото на ресторантския прозорец, но не могъл да го пробие. Сега просякът упорито се стараел да изчовърка измежду остатъка от немногобройните си зъби онова, което в епохата на социализма наричали „мезето на началника“. Бил пъхнал барабанлията в скрит зад мишницата си кобур. Сетрето му се разтворило и се видяло, че в колана му е затъкнат и гарваночер пистолет. – Понякога изпитваш силна болка в областта на гърдите, нали? – запитал внезапно Петров. Манипулациите с клечката за зъби престанали. Колорадският каньон се нагънал в резултат на активна мозъчна дейност. Можело да изпушиш хаванска пура, докато тези сиви клетки стигнат до извод. – Ааа, рана в душата си имам аз! – развикал се горестно просякът. Тръшнал се с хрип в прахта и се завъргалял из нея. Когато се надигнал, изтрил сълза от скулата си. – Мъка ме мъчи мене, лек за нея диря аз!… – Дължи се на тумор с големината на кокоше яйце – обяснил Петров. – Откъде ти е известно? – сграбчил го за яката просякът. – Господ ме наказа. Или ми даде дарба, не зная. Мога да виждам през плътта ти. Неслучайно прякорът, с който ме наричаха колегите, беше Рентгеновото око. – И откога си така? – От Козлодуйския бум. – Тия са прокълнати! Я по-добре да гръмнем и тях за ‘секи случай! – Млъквай, зетко! А ти продължавай! Петров облизал притеснено устни. – Аз съм лекар… виден специалист по… по онкологични заболявания. Мога да те излекувам, да те пратя в санаториум. Този тумор не е карцином, доброкачествен е… – Интересно. – Просякът се оживил. Пристъпил към него и го прегърнал свойски. – Добронамерен човек ми се струваш ти. То и веднага се вижда, че си свестен… Значи идваш с нас! Баба, дядо, я подкарайте останалите! Зетко, из ръцете ти нали се моткаше сутринта един чифт белезници? Сложи ги на ей този тип със сърпа и чука, че той ми е най-съмнителен! Конете трябва вече да са отпочинали. „Дервишите“ да натоварят русите гювендии в каруцата и да ги отведат за продан. Нека да ги изтъргуват на закрития пазар в неделя, те знаят как да ги спазарят… – Аз викам на господин Сърп и чук направо да му резнем вратлето и да не се занимаваме повече! За колко ще го клъцна и ще му изхърка лулата! И без това надали ще ни дадат откуп за него – предложил най-младият от „дервишите“, още сополанко. Възрастта му му предлагала много възможности, които не били погрознели, защото още не се били реализирали. Ръждивият барабанлия бил опрян светкавично в междувеждието на младока. – Командвал съм шайка по времето, когато тая клечка за зъби е била разлистено дърво, така че не ми давай акъл, ако не искаш червеите да те целуват студен! Изпълнявай и бъди благодарен, че днес имам рожден ден! – Ъъ, из-звинявай! Аз никога… – Не се заричай, момко, ще ме излъжеш – прекъснал го просякът. – На осемнайсет години думите „винаги“ и „никога“ означават ‘сичко и нищо! Очевидно това разсъждение било най-значимото постижение на лука. Заедно с другите блондинки задърпали и апетитната жена на Петров. – Това е съпругата ми, тя трябва да остане с мен! – рекъл сконфузено той. Едрият мъжага, дето приказвал с нещо като грузински акцент, отпуснал захвата си и погледнал въпросително. – Брато, не пипай пачаврата на тоя човек, той ми е приятел! Нали така? – смигнал просякът на Петров. – Как беше там, на руски… Не надо! Аха. Не надо ее… таковата. – Ну, хорошо! Щом не трябва, няма да я таковаме! – отвърнал мъжагата на българо-руски и последвал другарите си, които товарели хлипащата „стока“ в каруцата ми. А на нас дали по един шут и ни повели към Центъра за управление на времето. – Нали и без туй бяхте тръгнали да го видите? – изгледал ни невинно просякът с небесносините си очи. Той ме блъснал да вървя по-енергично, при което ми направил подсечка и ме препънал за удоволствие на съучастниците си. Зетят дори подскочил нависоко и раздрусал звънците си. Те закънтели подобно на храмови камбани. А бабугерът крачел подире ни и с пухтене влачел на ремък носилката с Онзи, който не ставал за нищо. Ситуацията била пренеприятна. Наформяло се многообразие на възможни гадни изходи от нея. Сградата на Центъра издавала с вида си, че или проектантът, или изпълнителят на строежа е бил индивид с трайна емоционална травма. Разните дължини и куриозните наклони на стените, където явно била използвана пусната отвисоко плюнка вместо отвес, демонстрирали обаче по-скоро характерната за безхаберника неспособност да се приложи на практика клишето, отколкото типичното за гениите търсене на оригиналност, базирана на собствената психическа лабилност. Гладките плочи, с които били облицовани носещите елементи на фасадата, лъщели със стерилна белота, видяна от подизпълнителя в банята на някоя клиника за душевноболни. Декорираната керамика на пълнежните полета изглежда била лепена от двама чираци, които подскачали на един крак, докато я поставяли. Първият почти сигурно бил използвал за разядка по време на почивката особено люта чушка, а на втория му се пикаело, но не искал да се отдалечи от строежа, за да не изгуби вдъхновението си. Зидаромазачът пък трябва да е бил прибързано нает безработен акварелист, напиращ да си прибере дневната надница и да хукне да лекува зъбобола си, което се доказвало по неоспорим начин от мацаницата върху калканната стена. Входната врата била заключена. На халки висял катинар с размерите и формата на слонски тестиси. Два плъха изсумтели недоволно, покатерили се с драскане и се вмъкнали в прозирката посред ментешетата. Под циментовата козирка висял прилеп и се чудел кога тоя свят ще си стъпи най-после на краката. От вътрешността веел хлад. – Дядо, иди доведи експерта по лятото! – наредил лидерстващият просяк. И пояснил за несведущите външни лица: – Имаме тъдява едно наше момче, техник, прави невероятни ремонти само срещу водна чаша с ракия. Пийне и се опретва – никакви там хардуери не могат да му се опрат. – Може би трябва да пие след това, че току-виж… – обадил се несмело Петров. – Ааа, не! Той като се налока със скоросмъртница, най-добре работи! Иначе допуска груби грешки и предизвиква къси съединения! – възразил зетят. – То е така, и аз като съм трезвен, съм по-опасен! – съгласил се бабугерът. Дядото търтил към фургона зад постройката, а ние сме изчакали просякът да отключи и сме влезли. Озовали сме се в… Ешерихия Коли подсвирнал от възхищение. За разлика от външния изглед на Центъра интериорът бил смайващо сложен и умело оркестриран. Ролята на организиращи композицията вертикални обеми в майсторски интегрираното пространство била възложена на стълбищните клетки. Те се виели в невъзможни плетеници и с това напомняли на същински ешерови стълби. В розовата мазилка на стенните повърхнини били изрязани правоъгълни отвори, които служели за ниши не само на безжични апарати, но и на саксии със, вярно, сега вече изсъхнали китки. Достигнали сме до една кръгла площадка, арената на целия този цирк. Купища кабели, удължители и релета за превключване указвали къде е повреденото контролно табло. От него висял измъкнат панел, отрупан с всевъзможни бутони. Бил потънал в сивкав прах на парцали. Под панела два чакала обхождали оглозган полицейски скелет с каска. – Пак ли вие? Чиба! – развикал се гневно просякът. – Марш обратно в гората! Чакалите подвили опашки и със скимтене заподскачали по безбройните стъпала, изгубили се някъде… – Брей, тук е пълно с гадини! – въздъхнал Петров. – И ние се чудим как влизат! – казал зетят. – Явно има някакъв таен проход, който води към мазата, но не сме го открили още. – Нямах предвид чакалите, а акарите3. Навсякъде гъмжи от тях. По тоя пулт например се разхождат пълчища от клещоноги акари. – И наистина с микроскопското си ляво око Петров съзирал несметни количества ситни създанийца, които неуморно щъкали по пода и приборите и вече били полазили едва-що дошлите хора. Невидимите наглед дребосъци се самоизяждали, размножавали се и предизвиквали астма непрестанно, но осъзнавали това точно толкова, колкото марулята съзнава оцета в зелената салата. – Ама ти виждаш ли ги?! – възкликнал просякът. – Значи затова си се опулил тъй с тия ми ти зъркели! Колко са? – Милиони. – Сакън!4 Искаш да кажеш, че в момента стотици от тези животни се ебат в мустака на бабата! След пет минути дядото се върнал, придружен от някакво човече в работен комбинезон, с доматеночервени бузи и дървено сандъче с инструменти в ръка. Когато гърлото на шишето с ароматна ракия от салкъм се надвесило над кристалната чаша и заклокочило, човечето се огледало жално-жадно и запристъпяло от крак на крак, а очичките му се въртели като зарчета на игрална маса в ласвегаско казино. – Наздравичката! – едва смогнало да рекне. Сграбчило чашата с две ръце и я пресушило на един дъх. – Наздраве, Ташо! – отговорили му хорово кукерите. – Как е, как е, а? – Изгори ме, проклетницата! – примляснало човечето и обърсало мустачки. – Смаза ми червата като машинно масло руска тротинетка! Пфу! Да имаше мезенце сега! – За миг Ташо се захласнал по атрактивната изрусена мадама до Петров, но после вниманието му отново се отклонило към възлюбеното му питие. – Тая пущина е поне 42 градуса! – 43 – поправил го бабугерът, чиято била домашната ракия. – 42 – заинатило се човечето. – 43! – 42! Тогава техникът посегнал и измъкнал безцеремонно кибрита, който се подавал от джоба ми. Намокрил си пръста с ракия и го подпалил. Извил се синкав пламък, разнесло се краткотрайно съскане и човечето рекло убедено: – Температурата е точно 42 градуса! С тоя метод никога не греша! И ми върнало кутийката с фосфорните главици. Бабугерът се засуетил, засумтял. Почесал се със скърцане през полата, хукнал нанякъде и след две минутки се появил със спиртомер в ръка. Топнал го в ракийцата и всички занадничали през рамото му, за да видят с очите си резултата. – 42!! – изпищяло тържествуващо човечето. – Аз к’во ви казах! – Бравос бе, интелигент! – потупал го по гърба просякът. – Миналата есен той дори инсталира казан за ракия в компютъра си – похвалил го и зетят. – Превърнал го бе в спиртоварна. Отзад беше приспособил канелка, та да има отде да изтича течността. – В кой компютър? – попитал изумено Петров, комуто рационализаторството също не било чуждо. – В кой, в кой! – сопнал се техникът. – В моя, персоналния, то се знае! – Невъзможно! Човечето се навъсило като градоносен облак. – Че аз още го използвам, бе! Кажи му, дядо! Ти малко ли ракия си изкъркал от тая, компютърната! Принципът е прост: нагрява се кашата, от която се получава спиртът, изпарява се и сетне се охлажда до добиване на крайния продукт. – И какво ти служи за източник на топлина? – Процесорът, какво друго? – А вентилаторът – за охлаждане! – досетил се Петров. – Нали? Вентилаторът – за охлаждане! Майко Божия! – Трябва само да се свържат в съответната верига, също и с херметически затворен съд, разбира се. Процесорът здраво се натоварва, няма как, но това не ти пречи да оперираш с клавиатурата, докато се получава спиртът. Е, понякога се принуждаваш да рестартираш компютъра. – Ами софтуерът за тая работа? – Написал съм изискващата се за случая програма. Аз съм на Линукс, де, но може да се пригоди и за друга операционна система. Ешерихия Коли се засмял истерично, както го правят изнервените хора, когато белезниците им убиват. – Ти що се кикотиш? – попитал свирепо просякът. – На тоя свят има само две сигурни неща – казал Ешерихия. – Едното от тях е, че охлювите не ядат бадеми. А второто, че компютрите не обичат сок от дренки. Но след това, което чух, второто е вече под съмнение! Сега и кукерите се засмели дрезгаво, бабугерът даже се държал за корема от кискане. – Г’лей ти, господин Сърп и чук бил смешник! – казал той. Бутилката загъргорила и Ташо обърнал нова чаша. – Ух, ей сега ще ме хване! – обещал той. – Още малко и ще ме удари в главата! Абе, я дайте още една за всеки случай! Ха така! Питието е отменно! – Стига ти толкова, Ташо, почвай и много да внимаваш! – казал просякът. – Да не ни натресеш пак някоя зимна буря по погрешка! Такъв шамар ще ти плесна по врата, че ще замирише на изгоряло феродо! – Е, айде сега! – обидил се техникът. – Оня комбайн с блокиралия шнек лятос кой ви го оправи? Мнооого бърже забравяте вий добрините, които са ви сторени от нас, честните алкохолици! Човечето изсипало с мърморене съдържимото на сандъчето си. На пода освен инструментите изпопадали разни бобини, пружини, навита медна тел и дори една замбичка. Ташо си избрал чукче и гаечен ключ и подкарал наред. Из помещението проехтели чести отсечени думкания, сякаш тенекеджия изчуквал автомобилна джанта. Не изминал и половин час на бърникане и заместване на сложни неработещи чаркове с по-примитивни, но работещи такива и температурата вън от сградата се повишила чувствително. Дотолкова, че сигурно и насекомите били хукнали да си търсят джапанки. Водните пàри във въздуха започнали интензивно да се сгъстяват. – Нека да проветрим, че става задушно, има и малки деца – не се сдържала Петрова, която се била зачервила. – Ще се сварим като раци! – Ами разхвърляй се, маце – предложил зетят. – Пък ние ще ти ръкопляскаме! Просякът прихнал да се смее от все сърце. -Достатъчно, Ташо! – рекъл той. – Тъй ми харесва! Сякаш сме надули климатик на максимум. Уф! Взех даже да се припотявам. Е, поне се справихме без молитви за дъжд, а то прежния път оная прабабка ни усложни живота с нейния обред. Угода нямаше тая жена! Вярно, миналото лято сушата ни измъчи до премала, но струваше ли си жертвите да я прогоним? И кое диване ни препоръча прабабката, така и не се сещам! Изтрепахме се, докато ù намерим девственица, то девствениците в наши дни са по-рядко срещани и от белите лястовици. Че настояваше отгоре на всичко момичето да е сираче или изтърсак. Цял предиобед скубахме листа от бъз. Дядото копа из гробищата с шанцовия инструмент – оная страторова5 лопата от Първата световна война, дето дръжката ù още не е нагнила – в търсене на кокалчета от мъртвец. Зетят боядисваше булото да стане алено, а бабугерът лови жива жаба на реката. Да му се не види и Пеперудата, и обичаят! Не ща и да чуя повече за пустите му народни вярвания! На включените сега монитори се видяло как брадите на облаците високо горе станали мръснобели. Динамиката на небесния свод се ускорявала от минута на минута. Прокапал и дъжд – отначало оскъден и разреден, после рукнал същински порой. – Достатъчно, казах! – прогърмял страховито просякът. – Както е тръгнало, ще ни докараш и Потопа след малко! – Обаче има една подробност – измънкал притеснено Ташо. – Каква подробност? – По-скоро затруднение. – Какво затруднение бе, келеш? Казвай по-бързо, че ти откъсвам главчугата! Не виждаш ли, че ако това продължи още два часа, ще настане наводнение и долу складът с боеприпасите ни ще плувне като аквариум! – Температурните регулатори отказват да се подчинят. Кондензът се увеличава… Боя се, че ще се наложи спешно да евакуираме тия хора. – Не си познал! Тия хора, както ги нарече, слизат долу да изчерпват водата, ако ще да се издавят като лалугери! – просъскал просякът. – А ти, гиди гнидо интелигентска, ти оставаш прикован с верига към тези анджаклами6, докато не пекне отново слънце и не задуха долинен вятър! -Той се озърнал с хищно изражение на лицето. Забелязал ме и извъртял лика си към мен. – Ти що ни гледаш така, бе? – Как? – Ами някак… не както се полага. А-ха. Досетих се. Презираш ни. Нали тъй? Подсмъркнал съм. Огледал съм се безпомощно. И съм казал ето какво: – Не е истина. Винаги съм внимавал презрението да бъде едно от най-слабите чувства вътре в мен, да не би да си го изхабя преждевременно. Все някога ще ми потрябва в по-големи количества и какво ще правя тогава? – Покажете им стълбата към мазата! – троснал се сърдито просякът. – Свалете белезниците на оногова със сърпа и чука, а бебето да се предаде временно на бабугера – да го наглежда! Той не че ще го накърми, ама все пак… А ти… беше ми симпатичен, но вече не си ми любимец! – казал ми той, сякаш това имало някакво особено важно значение за един от двама ни. – Дядо, ти ще ги пазиш! Аз ще вървя, че днес ме чакат и други задачи. – То всичко хубаво, но нали… – подхванал дядото. – Какво? – Абе, както знаеш, пушкалото ми е развалено и ти ми рече да го нося проформа, за да внушавам респект... Спусъкът заяжда, патрони нямам за него и тъй нататък… – докато говорел, той свалил трирогата си маска и изпод нея изплувала съсухрена старческа физиономия. – Зетко, донеси му личното ми оръжие. Онова, дето куршумите му са заредени с ум и разум! И действай по-експедитивно, че кое време стана! Зетят развил някакъв продълговат пакет и извадил от изцапаната със смазка амбалажна хартия снайпер, който изглеждал досущ като свръхмодерна въдица за риболов. И може би единствен техничарят Петров проумял що за оръжие било това. Предназначено било несъмнено за далекобойна стрелба, защото куршумите му се управлявали чрез носовете си, които се въртели и променяли ъгъла си съобразно въздушното течение. Всеки куршум бил снабден със система за самонасочване, която улавяла целта, а носът му бил прикрепен към тялото чрез сглобка от топка и патронник и се държал от множество пиезокерамични оси. При натискане на спусъка осите променяли дължината на проектила, чийто нос бил в състояние да се извива до 0,1 градуса във всяка посока. Удължаването и съкращаването можели да се извършват стотици пъти в секундата. Лазерен лъч фиксирал врага, а скритият зад кварцов „прозорец“ сензор реагирал на сигнала му и отправял „хитрия“ куршум на пътешествие, при което той преодолявал земната гравитация и силата на ветровете. С такова нещо можело да покосиш безпогрешно човек от километри разстояние, защото куршумът се съобразявал с промените в движението на жертвата. – Тарикатско чифте – промълвил Петров и замълчал. Просякът бил подпрял с длан гърдите си и дишал учестено. Очевидно вбесяващата болка често го навестявала. – Слушайте, аз мога да ви помогна – подхванал отново разтреперан Петров. – Не е вярно, че вече не се извършва поддръжка на никакви съобщителни мрежи. Това е и истинската причина да нося мобифона със себе си. Имаше една велика фирма, Мобиком, която е възобновила от няколко дни дейността си, и бихме могли да проверим дали се намираме в район, където съществува покритие… Ще се обадя и за вас ще дойде частна линейка със санитари, сами видяхте, че моята машина бе с осигурено гориво, така е и с линейките на… В погледа на кукерския тартор се мярнала искрица надежда, но угаснала светкавично. – Няма никакви мрежи! – отсякъл той. – Мобиком бяха скапаняци, а ти нещо ме баламосваш. Зетят свалил белезниците на Ешерихия и се изправил. – Ще ви покажа, ако позволите – пържел се в собствената си пот Петров. – Ето, убедете се сами… – Извадил мобифона и занабирал някакъв номер. Цифра, подир нея втора, трета… – Успях! – възкликнал с облекчение техникът Ташо и хвърлил победоносен поглед насам. – Този, кафявият генератор… Четвърта, пета… – Ей, копеле, ти да не… Пази се! – креснал неистово Ташо. Шеста, последна. Изглежда просякът оразумял и опитал да се отклони… … но мобифонът изтрещял с четирите си цеви и му отнесъл половината череп. Зетят измучал и се хвърлил устремно към Петров… … но Ешерихия Коли усукал сърпа около врата му и го бухнал безмилостно с чука в носа. Бабугерът налетял на Ешерихия Коли… … но бебето, което продължавало да се намира в прегръдката на ослепителната блондинка, изведнъж шавнало, измъкнало от пеленките 17-зарядния пистолет „Яригин“ и дало смъртоносен откос по разпарцаливената пола. И аз, барабар Петко с мъжете, съм се нахвърлил на дядото… … но съм се спънал в един разклонител и дъртакът злобно стоварил приклада на дефектното си пушкало в носа ми, от което светът се врътнал на 180 градуса пред очите ми. Тогава госпожа Елеонора, по мъж Петрова, оставила преспокойно бебето на пулта, запретнала си високо полата, извадила грижливо скътания миниатюрен дамски пистолет от бикините си, тип прашка, и хладнокръвно застреляла дядото в слепоочието. Кръв и мозък поръсили пода. – Аматьори! – казало презрително бебето, след като Ешерихия Коли прекъснал с премерено движение „вратния кабел“ на зетя. Схватката траяла десетина секунди. Четири трупа в карнавални облекла лежали като смъртно изтощени клоуни на манежа под купола на цирка, а техникът Ташо пищял очевидно в ултразвуковия диапазон, защото думите „Милост, аз съм пиян и не съм адекватен!“ били почти неотличими от настъпилата тишина. Направил съм крачка към тялото на просяка и безмилостно съм го изритал. – Празненството по случай рождения ти ден приключи, боклук такъв! Петров смъкнал ушанката си и избърсал потно чело. – А аз му обещах да го излекувам… 1 Манлихера (от собс.) – магазинна пушка, изнамерена от инженер Манлихер през 1878 г., която била на въведение в българската армия до Първата световна война. – Б. а. 2 Очевидно става дума за песента „Куд би сбогом“ на югославския изпълнител Здравко Чолич. – Б. а. 3 Акари – малки паякообразни, които обитават предимно домашния прахоляк. – Б. а. 4 Сакън (тур. sakin) – 1. Съвсем не, никак! 2. Пази се, недей, внимавай! – Б. а. 5 Страторова – тоест от растението Amaranthus. – Б. а. 6 От тур. „анджак“ (аncak) – точно, именно. – Б. а. Резюме: Старите времена се връщат бавно, но сигурно. Какво е сполетяло малката държавица България в началото на новото хилядолетие? Черно море се е превърнало в огромен нефтен разлив. Странни личности шофират возила, които се задействат с необичайни горива. По пътищата върлуват банди от магистрални кукери. Дете Големеше се придвижва някъде на изток по остатъците от експериментална магистрала, около която времето проявява чудновати капризи. Подире му Секула детенце води дружина, с чиято помощ трябва да си отмъсти на враговете и да спаси братчето си от надвисналата опасност. Часът на финалната схватка наближава неумолимо, озвучен от китарния звън на песента за „един нескопосник в джунглата“. В този трагикомичен роман на Янчо Чолаков героичната епоха е възкръснала, но, уви, юнашкият фолклор никога вече няма да бъде същият…

Обратно към Запали свещ на дявола.