Преглед на кода на Сред светлини и сенки

'''разговор на Калин Ненов със „Светлини сред сенките“: откъси'''



Калин: 01.12.2006 сред Светлинките (фентъзи клуб „Светлини сред сенките“). Първо искам да ви питам за историята. Знам, че преди самия клуб „Светлини сред сенките“ е имало летни Академии, но искам да се върнем още по-назад. Откъде започва Валя?

Валя Димова (известна и като Валанс Димориел): Аз имах щастието да попадна на родители, които много се интересуваха от това какво правя, какво измислям, въпреки че бяха обикновени хора – готвачи. От съвсем ранна възраст, почти бебешка, съм имала интереси към космоса, към звездите. Майка ми се консултираше с една пенсионирана учителка, която много ми помагаше и ми препоръча чудесни книги. Например „Питър Пан“, в която буквално се бях влюбила, „Малкият принц“, която тогава приемах като дете, само детската история в нея, Бамби, Маугли, истории, свързани и с природата, и с фантастиката, и с фантазията. Научих се да чета на четири и половина, и да пиша също... Първите ми опити да измислям не ги помня, но са много ранни, преди училището. Аз не ходех и на градина, много ме глезеха, гледаха си ме вкъщи (смее се). Това е помогнало явно, защото се развива един индивидуализъм. На децата често им казвам, че това да си различен е гадно, болезнено, обаче като го преодолееш, си по-интересен и повече неща можеш да създадеш.

Така израснах различна и като тръгнах на училище, се оказа, че това, което мога и което не смятам за нещо кой знае какво – просто си мисля, че всички деца са като мен, – всъщност е много странно и различно. Пишех стихчета, за калинки, за пеперудки, за дървета. От малка обичам дървета, голямо, зелено, гори. Та, почнах да пиша такива неща, за гори, за срещи със същества в тия гори... може би затуй така се радвам на духчетата на „Принцеса Мононоке“...

К.: А тези същества на какво приличаха? От приказките ли бяха?

В.: Не, измислях си ги. Това беше най-интересното при мене: много измислях. На седем години се запознахме със Сома (Румен Сомов) и измислихме едно извънземно. То пишеше бележки на децата, които ние вкарвахме в джобовете им, у тях, под масите, под възглавниците. Децата се побъркваха, че комуникират, беше забранено да се споделя с възрастните, защото веднага се умира. Аз се мъчех да си направя делтапланер и да скоча с него. От „Дъгата“ (списание „Дъга“) гледах, по „Бубачко“... Постоянно измислях такива неща. В очите на другите деца беше странно, ама попаднах и на хубава компания, в махалата имаше откачени като мене. И почнахме да пишем. Правили сме си състезания за по-добър комикс...

К.: „Дъгата“ ли ви влияеше?

В.: Да, много. На мен ми влияеха и „Междузвездни войни“. Когато в „Епизод 4“ Люк Скайуокър се появи в бяло да гледа двете луни, залеза на Татуин, първата ми асоциация беше с Малкия принц в по-друга роля. Много ми беше харесал, беше ме вдъхновил като излъчване. Тогава почнах да си пиша дневник – с Люк Скайуокър. Само диалози, аз го питам нещо и той ми отговаря. Стана много лудо. Почна да се чете и в класа. Това беше първото всъщност, което се четеше (смях). После попораснах още малко, запалих се по Пушкин. Хареса ми и визуално тоз човек... И... почнах да пиша. Ама много си вярвах! Това беше единственият път, когато си вярвах, че пиша нещо много добро, че го пиша добре и ще се издаде, и ще е велико! Явно съм била малка, 5-6-и клас най-много.

К.: А какво пишеше?

В.: Научнофантастична повест в стихове, която за съжаление загубих. Двеста и няколко страници голям формат тетрадка. Дано някой – защото я преписваха съученици – някъде да си я е запазил. Много ми се радваха. Тогава осъзнах, че това нещо може да работи, да го правя след време, защото ми харесваше. Покрай тая повест си спечелих и приятели. Имахме една учителка, която ме беше запалила по руския, и тя ми каза нещо, което никога няма да забравя: че е много приятен моментът, в който природата съчувства на героя, стига да се направи добре.

По-късно бяхме един готин клуб на Майкъл Джексън, в който някакси – много мразя да съм лидер и винаги съм бягала от това – обаче ме бяха избрали аз да ръководя нещата, да организирам. Взех присърце работата си, ходехме насам-натам, гостувахме на други клубове. После се появи паралелно клуб „Каналето – Хъшове“, покрай предаването... Там се запознахме с много интересни хора. Единият от тях е Любен Дилов-син, от който също много работи научихме, и той е голям фен. Ходехме по семинари, където ни обучаваха за различни неща. През това време аз си пишех.

Политиката, която преди толкова мразех и никак не разбирах, сега беше поднесена като игра – започнах и от нея да вкарвам моменти в моята литература. Благодарение на всичко това поизраснах пубертета, желанието само да се забавлявам, и отидох да уча Богословие. Там срещнах още по-готини гора, с интересни съдби, надживели сериозни проблеми и помъдрели: млади помъдрели хора. Оттам вече се задълбочих, почнах по-философски да разсъждавам. Винаги се кълнях, че никога няма да стана учител... е, отвориха това читалище, „Възродена искра“, и в него почнаха да работят много формации, няколко балета, курс по рисуване, театрална студия. Измислихме преди шест години една лятна Академия, където да се събират деца и да учат всичко това – балет, фантастика, рисуване... Всички учители преподаваха по половин час, а Академията траеше три часа всеки ден. Дойдоха страхотни деца. По-голямата част от тях ми станаха герои на всички книги, ей го де е единият човек (сочи Теньо), тогава деветгодишен, сега е на 14...

През 2003-а Академията беше страшно фантастична. Занимавахме се предимно с Матрици, Хари Потъри, Властелини, побърках лапетата отвсякъде на тая тема. И на 01.09. правихме закриване на Академията, обаче те започват училище на 15-и. И идват Теньо и още няколко деца, 6 човека, на 02.09. рано сутринта, като за Академия: „Хайде да продължи до 15-и, хайде да измислим нещо, хайде да се събираме... Нещо да правим там, да гледаме фантастики някакви!“. По тяхно предложение беше всичко.

И аз мисля, мисля, мисля, мисля, като казаха „фантастики“, викам: „То днеска – втори септември, знаете ли, че Киану Рийвс има рожден ден, дай да ходим да ви черпя някъде...“ И отидохме да се почерпим за рождения ден на Киану Рийвс и тая дата стана рожденият ден на фентъзи клуба.

К.: Втори септември 2003-та.

В.: Първите деца бяха от Академията, много по-малки. Затова и първата книга, „Въже от светлина“, е приказка. По-трудно работеха, някои от тях въобще не бяха за фентъзи клуб, просто им харесваше Академията, искаха да са тук и да се събират, с приятелите си. Харесало им, искаха да са ей тука покрай мен, наистина се чудех как да работя с тях, защото те ни четяха, ни толкова им се пишеше...

К.: А нещо промени ли се?

В.: Ами да, едното почна да чете, ама после се повлече с едни батковци и така си и остана... Повлия му малко поне Академията, че почна да чете книги. 

Идеята да пишем обща книга беше на Сома, Румен Сомов, в големия литературен клуб, който се казва „Enter талант“. Tам бяхме почнали, обаче възрастните се оказаха по-калпави от децата. И имаше същите конфликти: аз искам да водя главен герой, ама не мога да напиша и едно стихче, ама съм голям поет и искам да водя... и станаха големи проблеми. Сома се изнерви, той се изнервя доста по-бързо, книгата не успя, провали се отвсякъде. Аз разказвах на децата разни щуротии за него, за нашето детство... и така им казах и за тая идея. Един ден едно от децата – Боряна, каза: „Дай да пишем и ние такава книга“.

К.: А Боряна колко годишна беше?

В.: На 12-13 години.

К.: Имаше ли някой от тях, който беше вече писал самичък?

В.: Боряна. Тя беше единствената, която беше писала. И стихове, и опит за приказка имаше, който беше добър. Тя насила караше другите да пишат и когато вече никой не искаше, те си тръгваха, а ние с нея отивахме в някое заведение и продължавахме да пишем. И тя създаваше на всички героите. Общо взето половината „Въже от светлина“ я написа Боряна. И сега е така, винаги един-двама са най-силни, но това е нормално. Почнахме, Теньо измисли един много весел образ, както винаги – онуй търкалящото се жълтичко нещичко. Много бавно стана – книгата е 30 листа набран формат, а се писа една година. Изречение по изречение. По едно време започнах да се изнервям, защото видях, че става хубава, пък ги мързи. Много се карахме, много се разправяхме, обаче в един момент книгата завърши, прочетохме я и се оказа, че е нещо наистина добро за написано от деца, с послания, с поуки. Детска приказка, обаче актуално звучи. Докато се усетим, рисунки, работи... и стана книгата.

К.: Рисунките пак от участниците?

В.: Да, пак от участниците. Иоана Йорданова беше тогава редакторката. Тя се оказа силна в редактирането, доста сериозни грешки хвана. Иначе редактор ни е Боряна Коскина. Почнахме да пишем втората книга – всъщност почнахме с тази, която сега ще бъде трета или четвърта, „Играта“, оказа се много трудна за тях...

К.: Кой предложи сюжета за нея?

В.: Там предлагаха всички вече, което беше голямата грешка. А и аз бях прекалено либерална, вината до голяма степен е и моя. Исках всичко да е тяхно, както те си решат, пък в един момент се получава организиран хаос, който накрая става и неорганизиран… Измислиха си супер съвършени герои, красиви, умни, талантливи, без нито един недостатък и като тръгнаха да говорят – тия красиви, съвършени, умни, гениални герои, пък говорят като последните простаци... И решихме, че нищо няма да стане. Зарязахме я. Тогава дойдоха Теодор Куцаров и Костадин, първите малко по-големи участници.

К.: Те с какво са се занимавали преди това?

В.: Те са от английска паралелка. Теодор много е чел...

К.: А как са разбрали за вас?

В.: От bTV. Тогава бяхме в „Добрата новина“. Дойдоха тук и аз като ги чух как говорят, викам: „Брех, тез деца – голяма работа!“ Дадоха наистина много добри идеи. После се оказаха малко по-несериозни, изнесоха се и другите им свършиха работата. Теньо измисли Алекс Тревата, другите – други герои... Алекс Тревата стана много сладък, на Калин героят стана готин, тъпата блондинка стана готина, дето всички я водиха (когато някой отговаря за определен герой, в клуба казват, че го „води“), много смешна, Дарен го водихме всички, на Иоана черният ангел се получи много добре. Малкото момиченце от Монтана, което не е в България и не можа да дойде, написа няколко глави и ги прати, ама толкоз добри! На десет години самò си пишеше главите, без много грешки – просто нямам думи! И вече към края на „Шахтата“ дойдоха и другите. Всъщност първо дойде Станислава и почна да ми чете от книгата си и аз още повече се разтопих, викам: „Какво става тука, те колкото повече идват, все по-умни!“

…

К.: Какво направихте с вече написаното?

В.: Унищожихме го – оставихме само началото, махнахме всички профили, всички съвършени герои, променихме имена, вкарахме им недостатъци и се измисли паралелният свят. Стефан, Марис (Маринела) и Димо цяло лято редактираха, писаха, пренаписваха цели глави, трихме...

К. (към Светлинките): Вашето редактиране в какво се състои? Стилово ли работите, граматика ли оправяте, променяте герои...?

Стефан: Засега само попълваме... не дупки, не празни неща, ами кладенците (смее се).

К.: За несъответствия следите ли?

Стефан: Да, гледаме да се навързват действията, да не изникват неща от някъде си.

К.: А имало ли е проблем с автор, който е написал вече нещо, вие искате да го промените, той не е съгласен...?

В.: Щеше да има, ако бяха тука; едното момче се отказа и не идва.

К.: Значи не са се случвали разногласия?

В.: Имаше не точно проблем, ами спор за нещо в другата книга, която пишем – „Аурелион: Монетата“, но тя е много сериозна, на високо ниво. Там Димитър, който даде идеята за написването на книгата, имаше претенции за едно-две места. Обсъдихме го. Не беше конфликт, по-скоро спор в името на доброто на книгата. Тези спорове са полезни. Стефан също много си защитава идеите, спори и се аргументира. Така наскоро вкара един много готин момент: ние със Симеон, който води Рафаел (герой в „Монетата“), бяхме на друго мнение, спорим, даже по едно време Стефан се отказа, но аз го понасилих да си каже мнението и се оказа прав.

К.: Значи всъщност не просто всеки създава герои, един или двама, а реално всички създавате заедно – герои, случки, света...

В.: Поне тези, които се занимават сериозно, идват постоянно и работят. Много се натоварват, по две книги едновременно. Сега например Стефан едната я редактира почти сам. Маринела много помогна, но тя сега е заета с училище; през лятото много работа свърши. 

Стефан: За Елиас (герой в „Играта“) написах само една глава и той половината герой стана мой вече...

В.: Стефан пише по цели глави, пък в „Монетата“ води главен герой – елфчето, води и още един герой почти от началото – Деенор, който трябваше да е мой, обаче той го хвана и го прави по-добре от мен, точно може би защото е момче. Психологията на едно момче е много по-близка до него, отколкото до мен, да не говорим, че Деенор е на неговите години почти. Те ми бяха направили забележка за моя герой в „Играта“, Шейн Лукас, че не се е държал мъжки на едно място. И може би са прави, защото аз не мога да вляза под кожата на едно момче на тези години, което ще внимава да се държи мъжки, особено ако го наричат жена заради дългата коса и нежното лице – защото той е полукитаец и изглежда женствен, и те го подиграват. Такова едно момче ще е на тръни – а все пак е Черен пояс по таекуон-до... няма да се прави на жена. И там бъркам и е добре, че те го усещат. Принципно като пиша, пиша за деца или за побъркани герои, когато те са мъже. За пръв път ми се налага да водя нормален герой от мъжки пол и без тях няма да се оправя…

К.: Колко работа ти се събра по редактирането, като време?

Стефан: Всеки ден по два часа най-малко. Работих сутринта или предиобед в Академията. После седна малко да поотпусна. И като почне да се говори за книгата, се говори само за книгата, до осем, девет часà...

К.: До девет часа вечерта?

В.: Да, направо беше страшна работа тяхното, защото рисуваха за тази книга двамата с Маринела, рисуваха и за „Играта“ – тя правеше и кориците, и редактираше женските части, той редактираше и пишеше цели глави. Но за една година тук доста научиха и посвикнаха. Те наистина са талантливи и умни, но някой път се хващам, че искам прекалено много от тях, и ми става жал – все пак са малки.

К.: Лесно ли превключваш от писател на редактор на художник?

Стефан: Ще кажа за „Играта“, защото там много зор вложих. Там мога да пиша и много бързо да преминавам към редактиране. Само когато пишем и нещо друго и трябва веднага да превключа на някаква коренно различна ситуация, примерно от фентъзи на фантастика, ми трябва доста време да вляза в атмосферата. В началото ми трябваше половин час да видя как ще действа един сирак, когато ще го пращат на нещо като екскурзия, така че новите му родители да го приемат... трябваше да го почувствам как ще се чувства. 

В.: Той много готино прави детайлите, вкарва природни елементи и моменти, които са много важни за една книга, за да се създаде пълно усещане за картина.

К.: Има ли някои от пишещите, които да са се специализирали в описанията?

В.: Описания правят добре всички. Освен Стефан, Димитър е много добър в детайлите на неща, които аз мразя да описвам, но са важни. Например влизаш в един университет и докато вървиш по коридора, какво виждаш. За да се предаде усещането, че това наистина е университет. Една магистрала, градски площад... тези описания винаги са ми били много гадни. Мисля, че и на тях не са им много приятни, обаче Митко го може, вкарва и чувство за хумор. 

А Стефан казва, че трудно превключва, затова избра елфчето, уж нали малко дете, по-малко да пише, пък то стана уникално геройче. Боряна Коскина, редакторката ни, каза, че е най-хубавото геройче, правено във фентъзи клуба досега.

К.: То ще бъде в коя книга?

В.: В „Монетата“. Аз много се радвам на тази книга, може би защото имам някакво пристрастие към фантастиката и се радвам, че има елементи на фантастика.