Редактиране на „Базилиск“


Сергей Другал


== повест ==



– И така, ето за какво ще се разказва в приказката. – Нури огледа слушателите си, пооправи панамената шапчица на главата на едного, изтръска пясъка от сандалите на другиго. – Не много надалече, но не и твърде на¬близо, не много отдавна, но не може да се каже, че е било и съвсем наскоро, живяло куче на име Кузя, а редом с него, зад дупката в оградата, живеело и зайчето Капусткин . Понякога те обменяли мисли. Веднъж кучето Кузя казало:

„Я виж, Капусткин, стопанинът ми подари нашийник. Хубав е, нали?“

Зайчето разгледало новата придобивка през тяхната дупчица.

„Да, нашийникът ти отива – отговорило то. – И веригата, която влачиш, също ти стои добре. Но те харесвам най-много, когато си и с намордник.“

Капусткин говорел тези неща, защото бил див заек, но се преструвал на домашен, та да не стрелят по него.

Нури сплете ръце зад тила си, размърда бицепси. Най-трудното в работата на възпитателя, според него, бе необходимостта да се съчиняват приказки. Сега се чувстваше горд с успеха си, приказката се прие добре. Акселератът и вундеркинд Альошка, заврял се случайно в групата на малчуганите, изхъмка одобрително и рече:

– Обърни внимание как реагираха слушателите, възпитателю Нури. Никой не се усъмни, че кучето и заекът могат да говорят, това се разбира от само себе си. Но защо? Не знаеш, или по-скоро, знаел си, но си забравил. Аз пък го зная съвсем точно, понеже съм дете и помня: във всички приказки животните говорят. Ами че нали отначало всички те били братя – хората и животните. И се разбирали един друг. А после хората започнали да се държат зле, животните се обидили и отишли в горите, пустините и тундрата. Бялата мечка по принцип избягала върху леден блок. Онези, които останали от добрина, например кучетата, или от мързел – котките, или защото били слабохарактерни – кравите и всякаквите преживни, се затворили в себе си и постепенно напълно се отучили да говорят. Но споменът за времената, когато си били като роднини, когато хората ги разбирали, си останал в душата на животните. И в душата на човека – също…

Слушателите се пръснаха. Нури и Альошка разтвориха шахматната дъска и бързо разиграха дебют. Над детската площадка, една от многото в покрайнините на жилищния масив към океанския център на Института за реставриране на природата (ИРП), звънтяха гласчета: дечурлигата попиваха слънчева светлина и се изпълваха с жизнени сокове. Носеше се мирис на окосена трева и борове, радостно лаеше кученце.

– Има нещо, което не разбирам, и това са свойствата на паметта. – Акселератът и вундеркинд Альошка направи коварен ход с коня и с безразличие се извърна.

На масата се спусна говорещият институтски Гарван, прегледа победените пешки в кутията и обходи дъската с око на познавач. Альошка по¬дръпна опашката му и гарванът предупредително разтвори клюн.

– Знам, че възрастният човек напълно забравя за детството. Но защо? И кога? Ето, виж я – Альошка оправи панделката върху плитката на притичалото край тях момиченце. – Тя може със силата на въображението, дори без да се напряга, да одушеви куклата си. Някога аз също можех, а сега – не и не. Не зная как е при теб, но аз го възприемам като загуба.

Нури направи рокада, огледа по навик площадката и се увери, че всичко е наред, всички са заети с най-важното нещо в живота – с игра.

– Одушевява я – съгласи се той. – И аз съм мислил за това. Но въпросът е до каква степен.

В този момент от лещака в края на площадката се измъкна човек. Не бе брадат древен мъдрец, не беше дървосекач и изобщо не приличаше на никого от сътрудниците в ИРП. Поради което появата му бе забелязана веднага: площадката утихна. Нури разбърка фигурите, отмести дъската и подпря глава с юмрук.

Гостът носеше домашно тъкани гащи на сини ивици, чисти навои  и нови цървули от лико. Ризата му, също от домашно платно и без яка, беше опасана с конопена връв, а светлите му коси, подстригани на паничка, стърчаха. От тази гледка Нури изпадна в тихо умиление, а децата, забравили за играта, разглеждаха госта.

Той държеше в ръка кошница.

– Та тъй, значи! – Посетителят постави кошницата на масата и лекичко се поклони. – Измъти се, произлезе. Бих казал, възникна…

Отметна износената кърпа от кошницата и оттам надникнаха две глави, светлокафяви, с черни носове и големи ноздри, и щръкнали ушенца. Приличаха на малките на елен лопатар, но бяха по-дребни.

Децата начоколиха масата, заизправяха се на пръсти, опитваха се да

разгледат животинките. Гостът направи знака против уроки , главите уловиха показалеца и кутрето, замляскаха.

– Суче – нежно каза гостът.

– Сучат – поправи го машинално Нури.

– Ей го на… не можем, и туй то. Убедихме се: не сме достойни. Зарад греховете ни! Бих рекъл – зарад игоизъма. И се плашим, да не стане нещо… А той е единствен. Нужна му е безопасност, истинско мляко му е нужно. Съгласни сме, вземете го при вас, а?

Ето така, съвсем отблизо, Нури видя за първи път жител на Омагьосаната гора. Разбира се, че бе оттам: никой от сътрудниците на ИРП не носеше подобни работни дрехи и не говореше така неясно. 

Гостът присви сините си като метличина очи и изтри пръстите си с кърпицата.

– Ами да потеглям, значи. А за него – от онез, какви бяха, детските храни. От натуралните, а? Останете си със здраве.

– Ще дойдете ли пак?

– Вие ще дойдете, майстор Нури. Там – гостът посочи с палец през рамото си. – Писано ви е … да дойдете.

– Е, щом е писано, тогава, разбира се…

– Чичко – прекъсна го един от малчуганите, – а вие как се казвате?

– Викат ми Иванушка .

– Ъъъ… – каза Нури.

– Че какво?

– Не, нищо, моля ви… Само че не си е струвало да изнасяте малките от Гората, ще загинат без майка си.

– То няма майка.

При тези думи Иванушка обърна кошницата. И всички ахнаха. На масата лежеше жълтичко, на тъмни петна, мъниче дръпнибутни .

На другия ден вундеркиндът и акселерат Альошка се възползва от отсъствието на Нури, за да внесе своята непредвидена в програмата лепта за екологичното възпитание на младото поколение. Петгодишните под¬опечни трепетно попиваха думите му.

– … И да ви кажа, другари, че щом видя дръпнибутни, дядо Сатон отначало май щеше да припадне, но бързо се съвзе и събра цвета на нашия ИРП. Дойдоха и най-широки, и най-тесни специалисти – от еколози и генетици до изследователи на вълците и на сивите мишелови – всички, които са съпричастни с реставрирането на природата. И не напразно се събраха, тъй като да се разруши, другари, е винаги по-лесно, отколкото да се построи.

Пиф-паф – и ето че го няма вече червения вълк . Тряс-прас и идва краят на стелеровата крава . Още веднъж бам-бум и си убил последната на земята тръстикова котка ! Една такава малка, изящна и без опашка… Ще ми кажете: че за какво ми е тръстикова котка, мога и без нея. Говорете само за себе си, не за цялата планета. Земята не може без тръстиковата котка! Тръстиковата котка е неповторима рожба на Земята, какъвто си и ти, човеко!… Да се пресъздаде изчезнал вид е тъй трудно, че успехът се превръща в празник за цялото човечество. И изведнъж – дръпнибутни…

Емоционално обагрената, украсена с продължителни паузи реч проникваше в сърцата на слушателите. Альошка не бе чак толкова далече от истината. По време на извънредното съвещание в кабинета на директора на ИРП известните специалисти наистина се тълпяха около кошницата и разглеждаха с недоумение съненото бебе.

– Представете си само! – отбеляза директорът.

– М-да – водещият специалист по зоогенетика откровено се чешеше по тила. – Както правилно отбеляза доктор Сатон, представете си само!

До масата си проби път познавач на палеофолклора, спешно призован на съвещанието. С усилие на волята той се принуди да стегне челюстта си, увиснала от смайване до дантелената му яка.

– Дръпнибутни! Малко неща се знаят за него – познавачът вдигна показалец и всички се загледаха в пръстена му с ахат. – Малко… Змея Горянин, ами той е дракон, и да, това си има отражение, както и за Пернатата змия на инките, наречена Кетцалкоатъл. Или, например, Сивия вълк. Добре е разработена темата за Конче Вихрогонче, макар че източниците за него се броят на пръстите на едната ръка. Жар-птица… тя пък за много народи е птицата Феникс, тъй ми се струва. Обратно към еднорога – той присъства и в хералдиката… Сивка Бурка , е, кой не е слушал за него, той е буен, усърден кон, но това мнение не се споделя от всички – усърден кон, казват, в смисъл, че е доста едър и изяжда всичко, на което се натъкне… М-да. На мене лично най-близък ми е драконът.

– Хайде да се посъветваме, другари! – Сатон прекъсна проточилия се екскурс  в царството на древния фолклор. – Какво да правим? То вече се събуди и примигва. Може би има някакви въпроси? Няма въпроси. Аз обаче бих искал да запитам коя от главите му е предна, но няма кого. И то може ли да бяга, и ако може – накъде? Това, че опашчицата му е отстрани и по средата, е обнадеждаващо, нали така?

Специалистите пристъпяха от крак на крак, дишаха шумно и изобщо не говореха. И правилно – защо да се говори, когато няма какво да кажеш? На сбирката, също мълчешком, присъстваше инструкторката по предучилищно възпитание, сухата и с тържествено изражение бабичка Маря Ивановна. В крайна сметка, тя се намеси.

– Малкото си е малко. Трябва да се храни и пои. Дайте го насам!

Тя взе кошницата и, без да пита никого, я отнесе. Всички с облекчение въздъхнаха.

– И моля ви, следете го внимателно, че да не се разкъса на части, щом поотрасне – подвикна след нея Сатон и се настани на директорското си бюро. – Понякога и човекът се разкъсва. Заради противоположните си стремежи. 

 След това неразбираемо добави:

– Виж само какви ги вършат! Въпреки че токът спира.

– … драконът – продължи оттам, където беше спрял, познавачът на палеофолклора – се среща почти навсякъде. Разпространен е и на Изток, и на Запад като образ. Какво означава това? Означава, че трябва да се търсят източници сред природата. В наши дни вече всички са съгласни, че е имало дракони. Имало ги е! И може би ги има. Вдън горите. Или пък ще се появят!

– С драконите сме наясно. – Сатон раздразнено похлопа с длан по бюрото. – В дневния ни ред е дръпнибутни, не драконите. И нека да говорим по същество.

– Това и казвам, нека да е приказен… но видяхте сами, че суче! Значи е реален. При всяко споменаване във фолклора, трябва да се дирят корените. Къде? Отговарям ви: в природата! Какво от туй, че дадено явление в същината си е приказно? Щом идва от природата, отново може да се възроди. Наяве, спонтанно, или по-просто казано, самопроизволно. Съществува мнение, че ако в достатъчно голям район се появи естествено бездействие, то от него неизбежно произлиза приказка, а границата между приказката и действителността се размива… Чувал съм, че тук при вас се появили и питекантропи. Защо? Веднага отговарям – поради бездействието! – Очичките на познавача се премрежиха, почувства се, че темата за бездействието му е много близка. – Старината, да ви кажа, е голяма сила. Съгласен съм, преди, в зората на научно-техническата революция, силата ѝ е била застойна. Но как върви развитието? Отговарям: по спирала! И какво излиза, че старината е отново сила, но вече прогресивна, на друго ниво. Да се обърнем към природата, това е нужно. Да проникнем по-надълбоко… да бъдем по-обикновени. Да вникнем във вътрешната същност, а не само да си задаваме безброй въпроси. Разбира се, не всекиму е дадено да вникне в същността…

Сатон разроши брада:

– Да не би да ни пречат греховете? Както каза Иванушка, егоизмът?… Случайно да не сте роднина на Гигантюк?

Специалистите се изкикотиха гръмовно и стените се разлюляха. Изплашеният Гарван прелетя около резониращия полилей. Познавачът се засегна – не разбираше причината за веселбата. Оправи жабото си с тънките си пръсти.

– Всеки си знае къде го боли.



А работата бе в това, че химнът в прослава на бездействието и силата на старината, изпят от познавача, повтаряше почти дословно изказванията на Павел Павлович Гигантюк. На времето си Гигантюк някак се бе изхитрил да попадне на ръководна научна длъжност – докато го отстраняваха отвсякъде, постепенно го бяха повишили. Изкушен от възможността да търси отговорност от другите, без самият той да отговаря за нещо, Пал Палич  бе развил бурна организационна, а също и интелектуална дейност. Организационната се сведе до внедряване в подчинения му колектив на почасово планиране, а умствената – до разработването на ключови ръководни фрази: не съм готов да обсъждам този въпрос; не успяхте да ме убедите; а вие какво предлагате?; ето така се прави; нужен ни е размах, другари; какво ще показваме?; недообмислихме нещата; май отдавна никой не е наказван.

Естествено, ръководеният от него колектив забоксува: всички безспир пишеха и съгласуваха планове, времето за работа не достигаше. Прехвърлиха Пал Палич в отдел кадри. Колективът се съживи, но се влошиха нещата с кадрите. Наложи се да изпратят Пал Палич на дълга и престижна командировка – не биваше да обидят човек, свикнал да ръководи. Но изминаха четири години и отново увисна въпросът къде да дянат Гигантюк. Намериха му място в птицекомбината към ИРП…

Странно, но след това животът му се оказа свързан с Омагьосаната гора, понеже Гигантюк беше инициативен, в началото даже правеше добро впечатление и много му се искаше да ръководи научната работа…

Всичко това Нури научи още преди година, когато веднъж той, ловецът Оле, вендът  Оум и кучето Гръм прекосяваха пешком горския масив на ИРП. Оум, първо поколение питекантроп от племето на вендите, се бе поразболял и имаше нужда от квалифицирана лекарска помощ… 

На слизане от планината, където се намираше временният пещерен стан на вендите, те заобикаляха зоната на Омагьосаната гора, разпростряла се почти в центъра на масива. Тогава Нури бе тук за първи път и спираше начесто да погледа свещените дъбове , твърде автентично изглеждащи, за да са истински. В далечината, зад стобора се очертаваха покритите с кора покриви на дървените къщурки в жилищния център на Омагьосаната гора. Някой обут в ивичести гащи и цървули бавно последва Конче Вихрогонче към стобора, опрял дръжката на камшика на рамо. Заскърца дървената порта, докато се отваряше и затваряше след някого. Спусна се и пак се издигна геранилото зад стобора, дочу се как изпляска с криле и не навреме изкукурига петел.

– По-нататък не може. Ей зад онези храсти е граничният проход на завесата. – Оле приседна на някакъв пън, протегна се.

– Ама че кобила! – отбеляза Нури. Той притисна лице към защитния слой, долови податливата му еластичност.

– Не е кобила – възрази ловецът Оле. – Само прилича на кобила. Това е Сивка Бурка, веднага се вижда.

Съвсем наблизо от другата страна Сивка Бурка си пасеше на поляна, обрасла с Алени цветя . Дочул, че говорят за него, той хвърли къч, а после се изправи на задните си крака, като показа сребърните си подкови и розовия си на пъстри петънца корем. И зацвили и, наклонил глава, заслуша как надалече отеква и затихва собственият му глас. Муцунката му изразяваше удовлетворение от постигнатия резултат.

Вендът Оум се свлече на тревата, закрил уши с длани. Гръм неволно приклекна като за скок и настръхна. Върху главата на Нури тупна нещо меко и много горещо и се плъзна към краката му. Сякаш приглушен от възглавница, до него стигна гласът на Оле:

– Все тъй прави. Види ли за първи път външни хора, неочаквано започва да реве…

– Направо да откачиш – Нури си масажираше ушите. – Кой би повярвал, че животинка, не по-голяма от магаре, ще има толкова богат глас!

– То си е закон – колкото по-малко е животното, повече врещи. – Оле побутна с пръчка рухналата от небесата заради рева на Сивка Бурка Жар-птица, премести я до най-близката локва, а птицата засъска и се обви в пара. – Ще се съвземе… Изобщо, трябва да се сложи двойна защита, ами то наскоро от Омагьосаната гора проникнаха едни дребни създания. Сега пък и Жар-птицата…

– Стига бе – Нури изгледа подозрително Сивка Бурка, но той спокойно хрупаше трева. – Че кой може да мине през защитата?

– Минават. Мъдреците ми се оплакаха вече, а и сам виждам, често не е ясно кой е нормален мутант и кой е оттам.

Жар-птицата се измъкна от локвата, скри се в храстите и освети леко тъмната зеленина. Вендът Оум ѝ хвърляше любопитни погледи – очевидно съобразяваше дали това пернато не може да послужи за осветление в питекантроповата пещера. Все пак, подир светулките все тичаш напред-назад, а заради огъня и факлите се пълни с дим и сажди… Те се изправиха и поеха по-нататък покрай защитата. Докато вървяха, Оле разказваше на Нури историята на Омагьосаната гора.

Свободният ловец Оле доставяше животни на Института. Щом узнаеше, че някъде е било забелязано животно, което всъщност вече няма къде да бъде забелязано, Оле се появяваше, застигаше го, връзваше го и го пъхаше в чувал. Следваха дирижабъл, карантина, ваксини и – волните простори на ИРП. Тук има за всекиго по нещо – и гора, и степ, и блато, и рекичка. Живей си в естествената си среда, а хората имат само една молба: по-бързо се плоди и размножавай. Оле бе силен и простодушен, кучето му Гръм беше свирепо на вид, но с добра душа, Оле другаруваше с възпитателите и много им помагаше, особено когато пристигаха нови смени. Всички земни деца се обучаваха да общуват с природата в центровете и филиалите на ИРП…

Оле разказа на Нури, че преди доста време, когато Институтът все още тепърва разгръщал дейността си, горският масив набирал сили, а за вендите никой не бил и чувал, в птицекомбината се натъкнали на яйце – не обикновено, а златно. Естествено, започнали да търсят коя кокошка го е снесла. Търсили ден, два, седмица… Ама намира ли се лесно една кокошка измежду десет хиляди! Веднага прекратили клането, в институтското градче птичето месо изчезнало, но никой дори не забелязал това. Хората се вълнували, гадаели. И ето че се появил един местен вундеркинд, Альошка тогава още го нямало. Вундеркиндът извадил пръстче от носа си и отсякъл:

– Чудя ви се на ума! Че то е от ясно по-ясно. Снесла го е Кокошчицата пъстропера .

Дядката плаче – Оле имаше предвид Сатон, – а кокошчицата не кудкудяка, понеже ден преди това, въпреки указанието да се прекрати клането, се била озовала, полуизтърбушена, на щанда. Пал Палич Гигантюк, директорът на птицекомбината, обяснил:

– Всичките ми кокошки си приличат като две капки вода. Отбия се, а те млъкват. Снасяха по малко, но често. Тази все нещо каканижеше. Какви ги е снасяла, не зная, може и да са били златни яйца, но го правеше рядко. Разваляше ми показателите… 

Сатон уволнил Гигантюк поради глупост и склонност към показност. Формулировката не била традиционна и Гигантюк дошъл да му доказва, че така не бива, но като цяло, той бил готов да обсъдят въпроса детайлно, а ако пък в колектива не са дообмислили нещата, случило се е само защото отдавна никого не са наказвали, обаче работата не е в това… Сатон дълго гледал собственото си отражение в очилата с огледална повърхност, без които никой никога не бил виждал Пал Палич. Да, така е, съгласил се той, поради глупост още никой не е уволняван, очевидно глупостта е ненаказуема. Какво пък, да впишем следното: уволнен поради равнодушие? Гигантюк не продължил да спори. Без да се бави, той издигнал лозунг: Да възстановим Кокошчицата пъстропера и за всекиго – по яйчице, което е добре дошло!

Защо всъщност било добре дошло и за какво му било на всекиго златно яйце, за това някак не се замислили, но тук-там Гигантюк намерил поддръжка и му разрешили. Нищо чудно ключовите фрази да са впечатлили някого… Сатон, потънал до шия в работа, не контактувал с Гигантюк, но занапред, като превенция, се занимавал лично с всички проблеми по подбора на кадрите.

Пал Палич набързо организирал група ентусиасти сред онези, които били бракувани от Сатон, и ги отвел в масива.

– Като си помислиш само за разните му там генетики и кибернетики! Говорейки сериозно, трябва да си изясним дали това не е лъженаука… Ето какво ще ви кажа, не ме забълбуквайте с наука, дайте ми продукт – говорел Гигантюк. – Златното яйце е продукт. Но да не би да е в резултат на генетиката? Не, то е в резултат от „живели някога дядо и баба“, оттам е то. Та какво предлагате? Аз казвам, нека да е по-просто, че всички да разберат. Не трябва да се усложняват нещата. Разбира се, за Кокошчицата пъстропера ние недообмислихме, но ако обобщим, то имаше с какво да се похвалим! Тя снасяше под мое ръководство! Сега не съм готов да обсъждаме въпроса с всичките му тънкости, но знам, че трябва да се върнем към природата. Бездействието и старината, повярвайте ми, са голяма сила!

В очилата на Гигантюк се отразявало ясното небе, а под очилата никой не поглеждал – било ги страх. Ентусиастите сумтели мълчаливо. Тъй или иначе, те вече били погълнали от генетико-кибернетичната отрова и трудно си представяли връзката между фолклорното битие и златните яйца. Но, като цяло, идеята да заживеят по-просто и да се върнат назад им се понравила. Надве-натри струпали в дъното на масива селище и за да не изтича информация – кой знае защо, Гигантюк повече от всичко се боял от изтичането на информация, – го обградили със стобор. След като нужният жилфонд бил създаден, първото, което сторил Гигантюк, било да задели къщички за неженения си син и за неомъжената си дъщеря, сетне изсякъл близката горичка и на мястото ѝ поставил обелиск с лозунга „Да претворим в живота постиженията на науката!“. Подир това си подбрал петима заместници от онези, които много-много не задават въпроси. Петима било твърде престижно, тъй като Сатон имал само трима. Прехраната си ентусиастите добивали в гората, Пал Палич и заместниците му не гладували покрай тях. Цялата тази група доста дълго благоденствала в лоното на природата. Щом дойдели ревизори, Пал Палич – е, какво ще покажем? – организирал изложба на постиженията. Впрочем още край стобора ревизорите бивали пресрещани от заместник, който умеел съвършено да общува с тях, и изложбените експонати заминавали да събират прах в тъмните коридори чак до следващата ревизия.

Гигантюк си пазел здравето и периодично се подлагал на профилактични мероприятия. Обичал също тъй хубаво да си похапва, макар че това влияело зле на околната среда. Сатон търпял известно време бракониерството. Когато обаче Гигантюк закусил с един козлозелев хибрид, директорът освирепял и покрил селището и прилежащите му територии със защитно поле. Обелискът с лозунга се оказал извън завесата и го махнали. Жителите били зачислени на централизирано снабдяване с храна, а Сатон използвал пълномощията си и уволнил Пал Палич без право на възстановяване в ИРП. Впрочем, Гигантюк се изказал, че пак щели да го повикат и щели да видят тогава. В очакване това да се случи, той си живеел в свободна къщурка в края на селището. Част от ентусиастите, оказали се без обичайните си шишчета, помолили да ги върнат обратно в цивилизацията и им разрешили.

Останалите, макар и трудно, но повярвали, че са приключили с Пал Палич, и свободно се нахвърлили да работят, като за кратко време постигнали това-онова. Забравили за Кокошчицата пъстропера, ала птицата Рух  им се получила. Звероподобна, с огромни бутчета, напълно годни за опушване. Явно все пак не минали без генетиката, макар че разработчиците обръщали особено внимание на бездействието и старината…

На това място Оле прекъсна своя разказ, защото Омагьосаната гора вече бе останала зад тях.



Налагаше се да хранят мъничето дръпнибутни едновременно откъм двете глави и с два биберона. С един не беше възможно, всяка от главите настойчиво се стремеше да се насуче първа и само си пречеха. Но сега всичко бе наред и се виждаше, че то е дебеличко и че е приятно да го галиш. Изтегнато, от нос до нос бе дълго половин метър.

– Един аршин – заяви вундеркиндът и акселерат Альошка и бързичко смени пресушеното шишенце. – Дръпнибутни не бива да се мери в метри.

Край  ниската  маса от рендосани дъски, където се извършваше кърменето, се тълпяха екскурзианти от средната група, шест-седемгодишни. Храненето на животинките влизаше в програмата за екологично обучение на децата, преминаващи задължителен двумесечен възпитателен курс към ИРП. Съветът на еколозите придаваше на този курс значение не по-малко, отколкото на същинския процес по реставриране на природата.

Притаили дъх, децата разглеждаха чудатото теленце и безнадеждно завиждаха на Альошка, който се грижеше за него. Никой не оспорваше изключителните права на вундеркинда, тъй като енциклопедичните му знания бяха широко известни. Не само хората от градчето на предучилищните групи уважаваха Альошка, не само сътрудниците от океанския център към ИРП – уважаваха го и животните, и птиците. Конят му разрешаваше да го язди, кучето Гръм, отгледано от тигри, винаги се радваше да го види, а марсианският звяр гракула весело се разтягаше, щом Альошка го помилваше. Този звяр, приспособил се към суровите условия в пустините на марсианските полюси, бързо привикна към живота в детското градче и реши, че най-доброто местообитание за него са пясъчните купчини на полянките за игра…

Ситият дръпнибутни бързо заспа. Екскурзиантите си говореха шепнеш¬ком и го зяпаха на воля, а от него се носеше мирис на мляко и пелени. Малкият бе подвил под тялото си прегънатите в коленцата крачета с меки копитца, свил се бе на кравай и бе заровил нос в нос. Върху крилото на отворения прозорец седеше вездесъщият Гарван – отгоре виждаше всичко както си е.

– Много р-р-рядък екземпляр-р! – неочаквано и за самия себе си изграчи той. Главите на дръпнибутни сънено запримляскваха. Разтревожена от грака, Маря Ивановна, инструктор по предучилищно възпитание, влезе в стаята.

– На триста години си вече и никаква съобразителност – тя размаха към Гарвана костелив пръст. – Малкото спи, какво си се развикал? И въобще, можем да освободим външните лица. Режимът е най-важен. Кому ще се хареса да го разглеждат, докато спи?

Всички излязоха, останаха само Маря Ивановна, Альошка и вендът Оум. Внимателно увиха бебето в плетено одеялце и го отнесоха в кошарката…



Преди сън, след като възпитателите, поставили защитите против нощни насекоми, се прибираха по стаите си, в спалните започваха странни разговори. Разказваха, че Альошка си ходи в Омагьосаната гора просто ей така, че черното куче Гръм може да говори не по-зле от Гарвана, но не се издава, че онзи чичо Иванушка, дето донесъл дръпнибутни, бил подкокоросан от Альошка и че пак той нощем заравял в пясъка чудни дървени играчки. А пък в Омагьосаната гора за пресъздаване на приказни форми на живот използват старинни рецепти, в които са кодирани съставите на твърде ефективни мутагени с гарантирано действие. Хубаво би било да се отиде там, но Сатон не пуска никого в тази Гора, защото – смешно, нали? – се страхува за неукрепналите детски души. Дръпнибутни – говореше се още в спалните – е ненормално дебел, прекалено го тъпчат. После някой се зачуди, ами ако това животно изобщо не расте? Ще е много яко!

В това време Нури и Альошка се разхождаха преди сън недалече от кошарката, в очакване на часа, когато трябваше да се угасят окачените високо над покривите светилници.

– Представи си, Нури, цял мравуняк палечки! Е, не точно мравуняк, ами един огромен пън. И по него къщички, къщички, като пънчушки. С двускатни покриви.

– Ти ли го измисли? – Нури се взря в акселерата с бяла завист.

– Не ми ли вярваш? А видя ли това? – Альошка измъкна от пазвата си брезова грамота . Разгърна я. Със старославянски преплитащи се букви на нея бе изписано: „До жителите на зоната. Обръщение. Родили са се палечки. Който иска да ги види и да помогне нека дойде бос и на гладен стомах по първи петли. Сборен пункт срещу герана от другата страна на стобора дето дъската е разкована.“

– Ти ли го написа? Брей че стил… и нито една запетая! На какво ви учат в училище?

– Стига де, Нури! Иванушка ми го даде. А в училище … наистина… по дванайсет човека в клас! Наскоро му бях на гости.

– Учителите не достигат, изискванията са твърде високи… А как се озова в зоната? През силовата завеса ли?

– Завесата е непроходима само за вас, за възрастните. А хората там са готини, нищо че са малко необщителни. Е, ти ще свикнеш бързо.

– Как тъй ще свикна, откъде накъде да свиквам? Пък и не мога да вляза в зоната.

– Вярно е, възрастните не могат да влизат. По две Причини. Първата е, че възрастният, така или иначе, нищо няма да види. А втората е, че даже и да види, няма да повярва. Значи, безсмислено е… – Альошка помълча, а после запита, като гледаше встрани: – Е, ще дойдеш ли?

Палечки, помисли си Нури. Цял мравуняк…

– Но аз съм възрастен!

– Това да не те тревожи, възпитателю Нури. Маря Ванна  каза, че никога няма да пораснеш.

Спряха до кошарката на дръпнибутни. Преди да заспи окончателно, той си пощипваше от подстриганата трева. Страховете на Сатон, че ще се разкъса, не се оправдаха – дръпнибутни се движеше извит като подкова, така че всеки негов чифт крака беше преден.

Към телената ограда се притискаше мечок, без да изпуска от поглед теленцето. Гарвана се разхождаше по оградата, а от страната, противоположна на мечока, стоеше неподвижно белогрив златен кон и също се кокореше срещу дръпнибутни. През деня дълго го бе разглеждал лос с малкото си, после си бе отишъл. Ловецът Оле разказваше, че от гората идвали и вълци – нощем, че да не ги забележат… Теленцето беше с голямо тумбаче, лениво и без апетит. Оживяваше се истински само когато край него беше кучето Гръм и мнозина се учудваха на това. Тревопасното теленце се притискаше до кучето, а то си е истински хищник, за което ние понякога забравяме…

– Та значи се разбрахме. Утре ще дойде да те вземе Гръм. Излез веднага, чуеш ли наблизо ръмжене. Не се тревожи за малките, ще те сменя, докато отсъстваш.



Веднага след утринната проверка по спалните, още преди сигнала за ставане, Нури се свърза с директора по видеото. На холоекрана дядката изглеждаше добре, само очертанията на брадата му се размиваха по границите на сфероида.

– Да влезеш в приказката? – Сатон отдели косъм от брадата си, замислено го уви около кутрето си. – Непременно отиди и без бавене! Опитах се, но не преминах. Енергия ми искат – давам! Реактиви – давам. Програмно осигуряване – давам, а щом ми се прииска да премина, представяш ли си, взеха да хъмкат и да мънкат. Прекалено съм бил, разбираш ли, рационален… То си е тъй де. Сега, естествено, се появи Базилиска , позамислиха се, ето че сами те викат. – Сатон въздъхна. – Пресъздаването е сложна работа. Нещо са зациклили. Щом се ориентираш, помогни им.



Нури и Гръм потеглиха от селището без багаж, като навлизаха все по-навътре в леса. В чистата борова гора, почти без храсти и ниски дръвчета, се дишаше леко. Беше приятно да тичаш по килима от жилави иглички. Често преминаваха през ручеи и Нури не събуваше плетените си от кожени ленти сандали – те изсъхваха в движение. Край тях неуморно чуруликаха множество птици, но животни се мяркаха рядко. Повечето копитни и почти всички хищници обитаваха саваната, обкръжаваща горския масив.

Гората ставаше все по-гъста и след четири часа отвикналият от редовни тренировки Нури превключи на бърз ход. Тревата до колене, пълзящите растения и храсталакът не помагаха на тичането. Разбира се, за кучето бе по-лесно – беше по-дребно на ръст с два пъти повече крака. Но и то вече бе изплезило език, тъй като не се потеше. Прекосиха с плуване – Нури се зарадва, че ръцете му не са заети – продълговато езеро и направиха кратка почивка на познатия малък плаж. 

Наблизо, в подножието на полегат скалист хълм, потрепваше и се издуваше тежка синя покрита със звезди завеса, закриваща входа на пещерата. Отшелникът явно беше отишъл по някакви свои работи, иначе не би пропуснал възможността да поседи с тях, да погали кучето и да ги нагости с топъл хляб и мляко. От пещерата се носеше похъркването на лъва Варсонофий. 

И те поеха по лъкатушещите пътеки, оставяйки зад себе си някаква странна скулптура, а обичайната увереност постепенно изместваше тревогата. Светът стана разбираем, както и преди, загадките отстъпиха на втори план и отново беше приятно да усещаш меката трева под краката и невидимото в сгъстяващия се мрак черно куче. Нури се вслушваше в шумовете и странните викове в далечината, гледаше пълната червена луна, увиснала ниско над гората. Помисли си: ако Альошка и приятелите му бродят из нощната гора, то явно ги придружава Гръм? А защо той, възпитателят, узнава за това едва сега? Игра на тайни? Каква ти игра, тайната си беше съвсем истинска!



На лунна светлина завесата не беше пъстра, изглеждаше като прозрачна бяла мъгла. Кучето навлезе в нея и Нури го последва, внезапно осъзнал, че ако сега го заговори, Гръм няма да мълчи, както обикновено правеше… 

Животното се притисна в движение към крака на Нури.

 – Добрият човек и кучето ще се разберат и без думи. Но понякога тъй ми се иска да си поговоря, а няма с кого. Говори, Нури, и аз ще ти отвръщам.

Нури не се учуди. Усещането за приказка вече изпълваше сърцето му. Много пъти бе виждал как ловецът Оле разговаря на глас с кучето си. Там, извън приказката, Гръм му отговаряше мълчешком. Но в Омагьосаната гора той естествено можеше да говори…

– Идвал ли си вече тук?

– Много пъти.

– Има защита, все пак, а ние си вървим свободно…

– Може, щом е нощем и заедно с теб. Децата преминават.

– Но аз съм възрастен!

– Ти вярваш в приказки.

– Не разбирам…

– Тогава не знам. Все пак съм само куче, макар и да съм голям. Кажи ми, Нури, понякога иска ли ти се да виеш? Простичко ей тъй, като човек? Чудно ми е, но Оле, например, никога не вие.

– Ако ти кажа, че не ми се иска, ще ми повярваш ли?

– Не. – Кучето дълго мълча, като поглеждаше човека изотдолу. – Хубаво ми е, когато съм с Оле, но той често тръгва без мен и тогава аз вия. От тебе също ли някой си отива? Някой, когото ти обичаш?

Нури не отговори на въпроса, а би могъл. Ако човек изобщо вярва на някого безусловно, това, разбира се, е кучето. Виждали ли сте куче, което да предаде доверието ви?

Там, накъдето се насочиха, мъглата изсветляваше и едрите звезди им светеха, а кичестите маргаритки се олюляваха под стъпките им. В края на прохода над тях се спусна Гарвана и кацна върху рамото на Нури.

– Това е нашият Гарван – сподели Гръм. – Онзи същият.

Нури вдигна ръка и Гарвана клъвна пръста му.

– А защо не говори?

– Умен е.

В Омагьосаната гора беше доста по-светло и заради луната, и заради ярко сияещата Жар-птица, настанила се наблизо в клоните на ябълката. В клюна си стискаше дълго стебло на някаква трева, навярно биле за вълшебна отвара. А под ябълката се мъдреше огромен котел и до него – ниска дървена платформа. Край платформата се виждаше още и дъбово ведро с окачена на него черпалка, издълбана от късче дърво. Под котела припламваше слаб задушлив огън, а вътре нещо бълбукаше, пукаха се мехури и изпускаха миризливи изпарения.

Наблизо се издигаше голяма дървена къща с малки прозорчета, а на връв, опната между нея и ябълката, висяха стиски треви, прихванати с щипки за пране. Под слабата светлина от едно прозорче лежеше Сивия Вълк и зелените му очи присветваха недружелюбно.

Гръм за малко да настръхне, но след като подуши, махна с опашка и изчезна в полумрака, откъдето се дочуваше силно хрупане и нещо, наподобяващо скърцане на зъби. После в тъмнината се очерта Дракон, протегна дългата си шия към котела и Нури замря, сякаш бе омагьосан. Не че Дракона поразяваше въображението – напротив. Главата му беше такава, каквато трябваше да бъде. Покриваха я разноцветни люспи, всяка колкото длан, и само ноздрите му бяха като от кадифе, а меката му долна устна бе увиснала, за да открие полуметровите му плоски бели резци на преживно животно. В котешките му зеници танцуваха сините езици на огъня. Туловището му не се различаваше добре, но Нури отново бе обзет от първобитен ужас. Като се бореше с гаденето, той потупа Дракона по влажната ноздра.

– Е, какво си се вторачил?

Изтри потта от челото си, чувстваше, че му омръзва да се бои. Страхуваше се кой знае от какво на поляната с еднорога, изплаши се от тревопасната гадина тук, където по законите на приказката страховете не трябва да те плашат. Отгоре на всичко, студената пот зад ушите му е съвсем истинска! Дракона изгледа неодобрително Нури, издиша гореща струя въздух.

– Уууууу?… – ниско бучене изпълни пространството.

– Жар-птица да те нацвъка дано! – прогърмя от тъмнината силен бас. – Какво си се разукал, питам аз, не знаеш ли сроковете?

Дракона трепна и отстъпи в мрака.

Нури машинално гребна с черпалката от ведрото, застави се да изпие отварата. А, мляко? – помисли вяло той. Но ухае на мед. Или не, на липов цвят… Страхът се оттегляше от вените му, все едно по тях се плъзна светъл огън.

Нури пресуши второ черпаче и се засмя. Изскърца врата, от къщата излезе Иванушка с голяма, подобна на весло бъркалка. Като взе пътем китка трева, той се качи на платформата и дълго бърка варивото. После огледа китката намръщен, отдели една тревичка, а останалите хвърли в котела. С плисък се пукна голям мехур. 

– Три-четири! – извика Гарвана зад ухото на Нури. Жар-птицата трепна, разпери криле, изпод които в малиново просветваха подмишниците ѝ, и пусна в котела своето биле.

Едва сега Иванушка забеляза госта.

– Мир вам, майстор Нури! Седнете, моля.

– Какво има в котела? – шепнешком запита Нури. – Май е жива вода, а?

– Сия тайна велика ест  – Иванушка въртеше бъркалката. – Но понеже сте гост, ще ви кажа – най-обикновен първичен бульон. Наистина, никой не знае какъв е съставът му. Знае се само, че както пише и по книгите, всичко е произлязло от него…

Той донесе и пъхна в котела грапава дъска, като я опря на ръба.

– О – зарадва се Нури. – Ясно, ще влезем в котела и ще се подмладим. На мене май че ми е време.

– Не – Иванушка не поде шегата. – По дъската от котела ще излезе онова, което се е получило. Ех, ако е съвсем малко, улавяме го с гевгир.

– Живо ли ще е?

– Най-често са семена. И се налага да гадаем – в земята ли да ги заровим, на вятъра ли да ги оставим или в ручея да ги хвърлим? Експериментираме. На птица ли да ги дадем, да ги изкълве? Ако пък е нещо бодливо, къде да го прикрепим за по-нататъшно разнасяне – на кучешка опашка ли, или на волски хълбок?

– Сложно, като си помислиш!

– Там е и работата, я. И никой не може да каже какви фактори влияят. Използваме метода на пълзящия емпиризъм при пълна липса на теория. Бих казал, метода на налучкването.

– И не знаете ли какво ще се получи?

Иванушка остави бъркалката, позасмя се.

– Ами вие, Нури? Винаги ли предвиждате последиците от своите действия? Пък макар и в областта на възпитанието? Не ми отговаряйте – само си приказвам. Ако методът не е формализиран, предвиждането на резултата се дава от статистиката, а в биологията, както и при възпитанието, флуктуациите могат да изкривят каквато и да е статистика. Това изобщо не ме засяга – не мога да понасям формализацията. Но вие също, нали? В противен случай защо от кибернетиката сте избягали в такава недетерминирана сфера на дейност като възпитанието? Не ми отговаряйте – само си приказвам… В гносеологията най-вече ме запленява идеята за безкрайността на познанието. Каква утеха – да не знаеш всичко! Вижте сега, с гевгирчето отделям пяната от течността и я слагам върху парче платно. Щом изсъхне, получаваме кафява прах. Ама не, това не е прах! Цветен прашец е. Ще размаха Дракона крило, ще се извие вихър, ще разнесе прашеца върху околните цветя, а какво ще стане после, никой не може да каже. Сетне ходим, гледаме и се дивим.

– Мътните да ви вземат, Ваня… Как хитро ме подведохте, направо ви повярвах. Казвали са ми, че имате същата апаратура като на останалите лаборатории в ИРП. Подозирам само, че методите ви са по-различни. Бих казал, не докрай издържани…

От храстите излезе някакво грубо и грозно същество, босо, с престилка от кожа на чучундра .

– Чичо Митя, тук ли сте? – възкликна Иванушка. – Не ви очаквах. Пак ли сте се завирали из блатото?

– Кво? Кви ги дрънкаш пред хората?

– Запознайте се с госта, чичо Митя. Това е Нури от Института за реставриране на природата, възпитател на предучилищната група.

– Аз пък съм Недодялания Митяй. Лесник  съм, значи, горски дух.

– Истински ли? – Нури стисна твърдата като камък ръка, учуден от силата ѝ. Лесникът не отговори, поглади си брадата, от нея се посипаха зеленикави искри.

– Припуква, проклета да е. Щото всичко наоколо е електризирано. Сигнали от брадата, не може да се работи. Наоколо само смущения. – Недодялания Митяй засумтя, бръкна в джоба на престилката и възлестите му пръсти заопипваха нещо върху черната длан.

– Ами ако я обръснете? – предложи Нури, без да помисли. 

Недодялания Митяй дълго гледа разпукващите се в котела мехури.

– Самотно е при вас – мълвеше той, без никого да поглежда. – Да вървя да посея някое семенце ли, що ли? Интересува ме дали мога да запитам: от какъв зор, Ванюшка, ти изтрябва възпитател? Чуй го само, да съм я обръснел…

– Е, да не се заяждаме за дреболии, чичо Митя. Не сме свикнали с него. А иначе е свестен. Альошка казва, че е с чисто сърце.

– Жар-птица да ви нацвъка дано! Старият Ромуалдович и той е с чисто, а каква полза?

– Нури е кибернетик. Един от най-добрите на планетата!

Лесникът се загледа в Нури и като че ли поомекна. Той бръкна с черпалката във ведрото, порови по дъното, нищо не откри и въздъхна:

– Хич не се и надявай, за нищо не стига… Кибернетик, добре. Тъкмо като за нас. Ако в котела са възникнали семена, Ванюшка, ще ми дадеш ли малко, а?

– Как няма да ви дам, разбира се, че ще ви дам.

И отново по гърба на Нури премина тръпка. Без да се обръща, той почувства горещото дихание на Дракона. Откъм храстите се понесе въпросителен рев:

– УУУУУУУ?

– Стига с това „У“ – изрева Недодялания Митяй. – След трети петли ти се полага „УУУ“. И смей да ми спукаш тъпанчетата, плашило с плашило!

Драконът се отдалечи. Нури го усети заради настъпилия в душата му покой. Нейде наблизо се дочуваха силно сумтене и потракване, сякаш скелет падаше от сухо дърво, но след присъствието на Дракона тези звуци направо галеха слуха.

– Да бяхте тръгнали вече, чичо Митя. Че току виж вашите рогоносци се наранили един друг. Чувате ли ги, пак са замислили дуел!

Лесникът прибра семената в джоба на престилката, надигна се тежко.

– Вярно… Тръгвам. Само че те не са рогоносци, Ванюшка, колко пъти да ти повтарям. Еднорогът е най-благородното същество на земята!

 – Я вземете и ведърцето, вече пропяха втори петли.

 – Знам, без да ми казваш. Ех, не ме използват тук според специалността ми, Жар-птица да ги нацвъка дано! Хубаво, тръгвам… А вие, Нури, явно сте при нас задълго. Излиза, че ще се видим пак.

– Какво ще рече задълго? – поинтересува се Нури, щом горският дух си отиде.

– Е, ще останете толкова, колкото пожелаете. Говорехте преди малко за неиздържаните ни методики. Да не би да сте специалист и по генетика? Разбирате ли от трансцендентни мутации?

– Нямам тази чест – измърмори мрачно Нури.

– Не се засягайте, просто искам да кажа, че все още не се знае чии методи са по-добри. Вие там се трепете с възстановяването на изчезнали реални форми и въпреки това сте принудени често да се задоволявате с приликата, с външното сходство. Нали? Понеже, изгубен ли е генофондът, пресъздаването на животното е вече невъзможно. Природата е употребила милиони години да го създаде. А ние… Унищожили сме го за сто години и искаме да го възстановим за десетина… – Иванушка се приведе над котела и заработи с подобната на весло бъркалка.

– Не мога да ви позная, Ваня – сподели замислено Нури. – При нас като че ли бяхте съвсем различен и по-иначе говорехте.

– Образът, установилият се в детското съзнание стереотип, задължава. Иванушка е това, все пак… Макар че, от друга страна, ни е известен и Иван царският син. – На това място речта на Иванушка стана нестройна. Сякаш сепнал се от нещо, той замърмори:

– Не е ваша работа, затънали сте в игоизъм, самомнителни сте… На нас, да речем, ни е по-лесно, понеже не знаем какви сме ги забъркали. Прости хора сме си ние. Селяни, излезли от калта.

– И Ромуалдич ли е излязъл от калта?

Иванушка поизчака Нури да се насмее.

– Че какво? Ромуалдич, между другото, ни снабдяваше с всичко нужно, което да ни гарантира успеха. Той и сега го може.



Още в ранни зори Нури седеше на стъпалата пред външната врата на къщурката, в която го бяха настанили. Стъпалата, влажни от росата, извеждаха направо на пътя.

Нури вече се бе измил до кръста с кладенчова вода, бе закусил с канче драконово мляко и сега си седеше и се вслушваше в новите усещания. Кръвта препускаше по вените му и той усещаше движението ѝ, мускулите му се молеха за работа, а мислите му идваха бистри и светли. Докато още бе потопен в последния предутринен сън, безшумно дотича Марфа майсторицата , прибра се в одаята, нахрани кокошките, нещо изми, почисти и ошета и все тъй безшумно замина по свои работи.

Редките минувачи поздравяваха Нури. „Добрутро, възпитателю Нури!“, казваха му. И Нури отвръщаше: „Наистина чудесно утро.“

Чуваше се как в задния двор Прасенцето със златна четина  рови из купчина оборски тор, приготвен за зеленчуковата градина – в търсене на бисер, то се знае, какво друго можеше да се открие там? Върху билото на съседния покрив вездесъщият Гарван, склонил настрани глава, слушаше песента на скорец. Като приключи с пеенето, скорецът прилетя до лехата, където го очакваха дъждовни червеи.

– Майстор-р-р! – похвали го Гарвана.

Щом хората отминаха, Нури се обърна към пъстрото котенце на перилата.

– Кого ще помилваме сега? – запита с тънък глас Нури.

Котенцето скочи на коленете му.

– Менеее!

– Говорещо ли си? – изненада се приятно Нури.

– Неее.

Преструва се, помисли си Нури. Че да не му досаждат с въпроси. А иначе, разбира се, е говорещо.



Селището, отделено от останалата територия със стобор, наброяваше трийсетина дървени къщурки, разпръснати тук-там.

Причудливо се извиваше единствената улица, ту пълзеше по ниски хълмчета, ту се криеше в обрасли с яркозелена трева и Алени цветчета падинки. През селището течеше бистър поток, но жителите кой знае защо вадеха вода от кладенеца с геранилото. Портите в оградата бяха широко разтворени и Нури видя как през тях влезе висок и слаб човек, бос, надянал къси панталони и фланелка. Носеше на рамо два дебели дънера. От двете страни на големия му нос стърчаха като тънки стрели мустаци и му липсваше само остра брадичка, за да го вземеш за дон Кихот.

– Намери се работа за мен. – Нури остави котенцето на предишното му място и пресрещна човека. – Нека ви помогна. – Той пое на рамо и двата дънера и тръгна редом с човека. – Здравейте, казвам се Нури.

– Че защо да не помогнете? Трябва да се помага на стария майстор, ама всички са заети, не им е до мене… Здравейте, Нури. Аз съм Хасан, майсторът на играчки, а работилничката ми е ето тук. Благодаря, пристигнахме…Не, тука не, оставете ги под навеса. Ще замажа с охра разрезите, да не се разцепят и нека дървото да си съхне. Сега, естествено, щом се прък¬на Базилиска, там, където пълзи, дърветата изсъхват, като след пожар. Казват ми да ги вземам, но отровеното дърво не става за играчки, как да дадеш такава играчка на дете. Може би ще влезете? Ще ви покажа играчките, нали обичате играчки?

Нури обичаше играчки, но чакаше Иванушка и пожела приятна работа на майстора, преди да си тръгне. Обеща да се отбие по-късно и за повече време, та да се наслади на разговор и съзерцание без бързане.

– Почакайте, Нури, погледнете поне тази. 

В дланта на майстора лежеше дървено зверче и душата на Нури се изпълни от усещане за върнало се детство, за неповторимост на мига. Зверчето мило присвиваше очи, капризно извило гръб. Лапите му, рунтави отдолу, с издути възглавнички, се опираха върху разперените пръсти на майстора, мускулестото му тяло бе мъхнато и то излъчваше безстрашие и сила. Подобно животинче, естествено, трябваше да съществува… тук нейде, в приказката… а майсторът го е гледал скришом и после го е издялал, понеже такова нещо никой не може да измисли.

Нури мълчаливо разглеждаше и се радваше на играчката, представяше си реакцията на своите дечурлига особено сега, когато хлапетата се бяха запознали с дръпнибутни и го бяха приели.

– Благодаря, майсторе! – Нури притисна ръка до сърцето си. – Как ви хрумват такива неща?

– Де да знаех! Не! Няма компютър, който да отговори на този въпрос. Мисля, че във всяко парче кожа, във всеки къс дърво е заключен неповторим образ, просто трябва да се досетиш какъв и да го освободиш. Да се досетиш, да го почувстваш – това е важното. Останалото е само техника. Ето, аз намерих този крив и чепат клон и мигом почувствах: в него има нещо. Но, ако някой не знае, образът възникна по-късно, когато се появи дръпнибутни… Разбирате ли, Нури!

– Не, но усещам… тези неща са ми близки, майсторе. Имате много такива зверчета, нали?

– Уви, това е единствен екземпляр, както и при другите ми малки изделия. Той не е за масово производство. А колко деца ще подържат в ръце този звяр?

– Няма значение, майсторе. Говорим ли за красотата, достатъчно е просто да се знае, че я има нейде. Кажете ми, вие посещавате ли ни, ами, там, в реалността? Понякога при нас се появяват невероятни играчки. Децата казват, че са дошли сутринта и са ги намерили. Или че са ги изкопали в пясъка…

– Това е работа на Иванушка. Той взема играчки и ги носи при вас. Аз – не, седя си само тук. Какво да правя там… – майсторът изгледа безизразно Нури през рамо и добави: – А ето ни го и Кошчей Безсмъртни . Изначално зло.

Нури се обърна. Кошчей седеше насред одаята и нямаше място за никой друг. Беше охранен, набит и монументален, по-нисък от среден ръст. Онази му част, с която ядеше, беше добре развита и правеше силно впечатление. Онази част, с която мислеше, бе едва забележима. Очила с огледални стъкла запълваха промеждутъка между двете части и отразяваха онова, към което Кошчей гледаше. Сега отразяваха майстора и застаналия до него Нури. Кошчей се присламчи към тях.

– Май навремето нещо сме недообмислили – каза той. – Пропуснали сме нещо, щом ти, Хасан, не си бил наказан, отлъчен и прогонен. Нужен ни е размах, мащабност ни е нужна, за да можем комплексно да покажем нещо. А ти се занимаваш с глупости и дреболии, с единични екземпляри играчки, видите ли, се занимава той. А играчката те разсейва. Пречи да изпълняваш задачите. А?!

Това „А“ прозвуча гръмко, някак отделно от останалото изказване и придаде на кошчеевите думи мъчителен просташки оттенък. Беше ясно, че Хасан с грижите си за късовете дърво, с играчките си, за него, за Кошчей, е дразнещо малка величина.

Мустаците на майстора увиснаха, той гледаше безмълвно към краката си, където на тревата безпомощно лежеше удивителното животинче, и не се решаваше да го вдигне. Защото от векове е тъй: работникът, творец на новото, е беззащитен пред наглостта и грубиянщината. Нури се изчерви, изпита такъв срам, сякаш той самият бе обидил стария майстор. Помисли, че Кошчей, разбира се, не е нищо повече, освен отломък от миналото, и затова е уволнен. Но Нури знаеше и виждаше, че тук, в Омагьосаната гора, предпочитат да нямат вземане-даване с Кошчей – по някакъв начин той бе успял да внуши на мнозина, че неговото отстраняване е нещо временно…

– Искахте да оскърбите майстора, Гигантюк, е, успяхте – включи се Нури. – Не и с думи, те нямат смисъл. Както по всичко друго, не сте специалист и по играчките. Оскърбихте го с това, че започнахте да съдите неговата работа, с тона си го оскърбихте. Не настоявам да се извините. Махайте се. Завиждате, противен сте ми.

Гигантюк оголи зъби.

– Да завиждам? За какво, за това? – с носа на обувката си той подритна зверчето. – Никаква мащабност. Помня, че от неръждавейка издигнахме обелиск седем на осем – на това му се вика работа! Виждаше се отдалеч. Махнаха го… Безадресен бил, разправят. Но нищо. Сатон ще бъде смъкнат, ще възстановим обелиска. А за вас съм чувал. Нури – бивш кибернетик. Дезертирали сте от науката. За да отидете къде? Именно…

Гигантюк стоеше прав и се поклащаше.

– Не ме интересува мнението на някакъв си бивш. Аз съм тук и оставам тук. 

Той пое по средата на улицата. Нури вдигна животинчето от земята.

– Вземете, Хасан. Вие сте велик майстор, повярвайте.

След срещата с Гигантюк разговорът им някак изгасна. Хасан, майсторът на играчки, се зае с работата си и тя го утеши. За един майстор работата винаги е и цел, и утеха. А Нури се отправи към отредената му къщурка, до която вече го чакаше Иванушка. Седеше странично върху широкия гръб на ездитен хищник – Сивия вълк – и бе готов да му покаже и разкаже всичко.

Какво умее старият Ромуалдич, Нури разбра към края на екскурзията, когато между другото се изясни, че все пак ще му се наложи да остане в Омагьосаната гора. Естествено, на добра воля и неизвестно за колко време.



Управляващият център се помещаваше в просторна зала със сводести тавани. Помещението бе врязано в основата на обрасла с борове скала, а фасадата му гледаше към дива полянка. Самата фасада, облицована със слоест пясъчник и с плъзнал по нея бръшлян, почти се сливаше със скалата. Единствено подаващата се навън заскрежена примка на криогенната електролиния Нури възприе като дисонанс сред тази съвършена хармония на пейзажа и техниката.

Старият Ромуалдич – замислен и тъжен – седеше срещу подковообразен пулт, обграден от екрани. Дървената пейка под него тревожно поскърцваше.

– Е, господа, да видим какво имаме на изхода… – Нури застана във вътрешността на подковата, отметна настрани висящия на плътен кабел шлем с електродите. Всичко му беше познато – и шлемът на електронния стимулатор на умствената дейност, или накратко, шлемът на ЕСУД, и вдлъбнатите екрани на „Касандра“. Пръстите му привично запрепускаха по клавиатурата на пулта. На екрана незабавно се очертаха странни фигурки, подобни на мъхната буква „Я“. Те се деформираха и се разпадаха, ту изгубваха очертанията си, ту добиваха холографска релефност. Старият Ромуалдич, потръпвайки, протегна дългата си ръка и като забоде в клавиша костелив пръст, изтри фигурите. Но от призрачните дълбини на екрана като бездарно творение на бедна фантазия изплуваха още уродчета.

– Мерзоиди! Същински мерзоиди! – замърмори старият Ромуалдович. – И колко много такива осквернители на взора сътворявам…

– Над задачите по пресъздаването работят голеееми колективи, а вие тук опитвате сам… – Нури превключи прогнозиращата машина към анализ на еволюциите на буквоподобните уроди. – Принудени сте да ползвате и шлема, а ЕСУД не е за такива случаи, а само за екстремни… поне разбирате ли колко невероятно сложна е програмата за възстановяване?

– Няма какво да разбираме. И шлема ползваме не за да мислим, а да си влагаме душата. Усещаме проблема с вътрешната си същност. Енциклопедисти примитивисти, такива сме ние. А пък програмата… ами дадоха ни я готова.

– Как тъй готова?

Нури знаеше всичко за програмите. Бе се издигнал до възпитател от длъжността главен конструктор на голямата моделираща машина. Оттогава изминаха пет години, но знанията – и това го удивляваше – бяха се запазили… Но нима някой е разработвал програма за създаване на приказни форми? Такива неща не се правят скришом.

– Кой ви я даде?

– Директорът на ИРП, че кой друг. С помощта на тази програма вие там пресъздавате всичко. И онази там, циветата , и хипопотама джудже …

– Другарю Ромуалдич – циганските нотки в гласа на Нури бяха автентични. – Та това са програми за реални форми! А вие се занимавате с приказни!

– Те са едно цяло. Трябва да почувствате това с вътрешния си усет.

– Аха! – Нури видя как буквата „Я“ се удебели в долната си част, а в кръгчето ѝ се появи и взе да мига котешко око. – За вътрешния усет разбрах. Но не мога да разбера как се изхитрявате да получавате приказни форми с програмата за реални. Откъде, например, дойде драконът?

– Сия тайна велика ест.

– Повтаряте се. За тази тайна и Иванушка ми спомена.

– Толкоз по-добре, толкоз по-добре – забъбри старият Ромуалдич. Окото му заигра, все едно си намигваха с буквата „Я“, която, след като пре¬скокна върху екрана на централния дисплей, се превърна в космато клъб¬це, мигна за последно и се сплеска в безформено образувание.

– Щом са ти го казали двамина, трябва да се вслушаш. Иванушка е чист по душа.

– И аз съм чист. Но, както сподели Недодялания Митяй, каква полза? Малко е да си душевно чист, трябва и да умееш да работиш.

– Ето, виж сега, какво се получава, ако има спад на напрежението? Точно тъй! Вие там включвате допълнителни мощни комплекси, а при нас се втурва Кошчей и вдига скандал, тъмно му било, видите ли, понеже той нощем пишел мемоари, че да не останело нищо и за никого скрито-покрито… Що за ред е това? Нямам предвид Кошчей, а нещо друго. Да допуснем, че разглеждаш четкоухата свиня , хубаво ли е това? Ще ти отговоря, хубаво е, защото осъзнаваш, че четкоухата свиня съществува и живее на същата планета, където живееш и ти, човеко.

– Прекрасно го казахте! – възкликна Нури.

– Тъй. Ами ако милваш дръпнибутни с две ръце от носовете към средата на гръбчето? Ще ти кажа – ще се чувстваш още по-хубаво, защото той идва от приказка. Пък то при нас спират тока, и защо?… Беше ли на спявката за дребните създания?

Нури, закрил очи с длани, слушаше бърборенето на стария Ромуалдич. Във всичко това трябваше да има някаква система, в подхода към проблемите, в действията на обитаващите Омагьосаната гора, трудно разбираеми, но явно притежаващи собствена логика. В края на краищата, да не се лъжем, при тях има резултати. Може и наистина да им е лесно, защото знае ли някой какъв е бил драконът в действителност? Докарал си го до нещо люспесто-ципесто и, заповядайте, това е дракон. Върви че доказвай! Но кой ли всъщност ще започне да се съмнява? Поразително, методите им съмнителни, а резултатите – впечатляващи… Нури бе присъствал на спявката за дребните създания, наричани палечки. Иванушка го разведе из достъпните за посещение места и му показаха това-онова. Палечките, разположили се около нисък пън върху бучки пръст и цветове на див слънчоглед, изучаваха нещо познато и бръмчащо. Питомен търтей прелиташе от една групичка към друга и предлагаше на палечките цветен прашец, смесен с нектар – беше облепил с лакомството бицепсите на задните си крачка. Всичко това можеше да бъде видяно и чуто само ако човек хубавичко се вгледаше и вслушаше, но Нури умееше да се вглежда и умееше да слуша.



– Ето го и митичния, железния дъб, първото дърво! – каза Иванушка.

Дъбът бе огромен, невъзможно беше да го обхванеш с поглед догоре, без да изгубиш шапката си. Нейде невъобразимо нависоко се забелязваше тъмна хралупа, в която според Иванушка дремела змията Гарафена . Никой не я бил виждал, само се дочувало как тя там горе си пълзи.

На около пет метра от земята, впила предните си ноктести лапи в най-ниския клон на дъба и положила глава на чатала, лежеше драконица. На муцунката ѝ се четеше лъчезарно блаженство, защото долу Недодялания Митяй я доеше. Гъстото като мед мляко църкаше във ведрото, а над него кръжаха рой пчели.

– А казвате, че на дръпнибутни му трябвала детска храна. Тук имаме мляко за половин менажерия!

– Мляко, но съвсем различно – въздъхна Иванушка. 

Гребеновидната опашка на драконицата се простираше в храстите, а ципестите прозрачно-черни криле бяха широко разперени и през тях, пурпурно, просветваше обедното слънце.

– Невероятна лактация – лесникът изтри потта от мустаците си. – Дракончето не успява да изсуче всичко, налага се да я доим едва ли не по шест пъти в денонощие и всичко лежи на моите ръце. Забавя ли се малко, досажда на минувачите и край, започва да бучи, да плющи с криле. С честота дванайсет херца, инфразвук. Хората се вцепеняват от страх… Искаш ли да пробваш?

Неподвижната драконица беше посвоему привлекателна, от нея се носеше приятен мирис, излъчване на топлина и уют. Нури опита да смени лесника, но не смогна да издои нито капка.

– Нужна е сила – Митяй разтръска китките на ръцете си, размърда пръсти. – Двайсет процента масленост… Сметана. Петдесет процента фрук¬тоза. Наистина, при триста и четирйсет градуса – не бойте се, по Келвин , това е нормална температура за дракон – плътността намалява, но все пак не е лесно – изохка той.

Нури се сети за така нареченото кравешко поле недалеч от градчето на ИРП и изчезващия зад хоризонта навес, под който се приютяваха от зноя наредени в безкрайна редица бързо развиващи се крави, спомни си прозрачните тръби на млекопроводите, жвакането на смукачите и стерилната чистота в автоматичните доилни.

– Нужен е доилен апарат – каза той.

– Става дума за дракон! – гласът на Недодялания Митяй доби сурови нотки. – А ти искаш да се навреш при него с апарати, все едно ти е някоя дребна крава. Трябва да мислиш, а не да дърдориш каквото ти мине през ума. Пак добре, че тя сега е нависоко, не чува, щото изобщо се е изключила.

Нури изслуша чуждото мнение и се съгласи с него. Розовото и меко на вид виме на драконицата при допир бе практически неподатливо и само свръхестествената сила на лесника му позволяваше да се справи с доенето.

Иванушка му показа и еднорозите. Те подремваха в сенките на разцъфнали липи. Нури ги разглежда дълго, убеждаваше се, че онзи неизвестен скулптор не се е провинил пред природата нито в един детайл. Достигащи височина два метра при холката, еднорозите се отличаваха с предвидимата сила на релефните си, но и гладки мускули, и с нещо напомняха за приказните бели коне. Малко над очите, почти успоредно на земята, у всекиго растеше дълъг рог – прав и тънък. Гривите и опашките им се пилееха на ситни къдри, а спуснатите им и неестествено черни за албиноси ресници хвърляха неясни сенки върху розовите им ноздри.

Поразен от тази дивна красота, Нури едва смогна да си поеме дъх и за да се съвземе някак, ни в клин, ни в ръкав отбеляза, че рогът сигурно не е съвсем удобен, вероятно им пречи при паша, допира земята. Иванушка го успокои – проблеми няма, защото еднорозите се хранят най-вече с шипков цвят и медовина и пият роса или мляко от дванадесетия  извор, който е твърде дълбок.

– А отначало бяха три! – от гласа, с който Иванушка го съобщи, по гърба на Нури полазиха мравки. – Приказка на приказките – това е еднорогът!

Иванушка не каза повече нищо смислено, както и да го подтикваше Нури. Разбърза се по някаква неотложна работа, все едно може да има нещо по-важно от разговор с госта. Той неясно бърбореше нещо за великата тайна и че всичко подробно ще разкаже Пан, който е шеф на лабораторията. А пък той, Иванушка, бил вече на края на силите си и получел ли нещо, радвал се, както лесникът на семенцата. Кой знае какво щяло да излезе, искаш да направиш добро, а внезапно се появява Базилиска. То, като се замислиш, за какво друго Пан бил повикал кибернетика оттам…



… Нури надделя над себе си и се върна. Старият Ромуалдич, присвил очи, се взираше в него с горестна надежда и, видимо изчерпан, мълчеше.

– Отдавна ли се наблюдават отклонения? Подобни на онези, при които системата създава откровено нечисти сили?

– Непрекъснато. Постоянно се раждат нечисти сили, мерзоиди. Но „Касандра“ ни предупреждава и ние променяме режима или мутагените, или коригираме рецептурата на изходния бульон. Разглеждаме след това полученото и подбираме най-подходящото. Отново „Касандра“ ни показва външния вид, но кой да предскаже вътрешните качества? Мисля, че не става дума за отклонения, просто тъпчем на място от неувереност и страх. Защото геномът и рекомбинациите далеч не са всичко. Нужен е още един компонент – психичното поле на създателя, тъй като от него зависят душевните качества на… хм… на продукта. Е, при нас обикновено се включва онзи, който не е твърде зает, няма разлика така или иначе. Слагай шлема, сядай и си спомняй нещо хубаво, детството си там или първата любов. И хоп – появява се Базилиска… Представяте ли си как въздейства на колектива? Викам им: без паника, другари. Злото, казвам им, може и да е вродено и тогава няма защо да си мислим, че е виновен някой от нас. Отговарят ми, правилно, вродено е! А кой създаде Базилиска? Ние! Отвръщам им, хубаво, дори и да сме ние, хайде да го поправим с възпитание. И какво? Вложихме в гадината храна и грижи, достатъчни за седем дракона, а накрая какво излезе? Злодей, ето какво. Сега се боим не само за себе си, но и за всички вас.

Нури знаеше, че характерът е нещо вродено, но и придобито в процеса на възпитанието. При хората. Но явно и при животните е така и няма особена разлика. Нури помнеше, че Базилиска, смъртоносно зло от древните приказки, се излюпва от яйце на седемгодишен черен петел в топла купчина оборски тор. Почти невъзможното съчетание от начални условия подсказваше, че нашите предци са приемали злото за рядко, изключително по своята природа явление. Предполагали са, че естеството е ограничило възможностите за появата на зло, но не е ограничавало доброто. И тогава всъщност откъде се е взел тук Базилиска? Оня същият, за който немногословно, но често споменават жителите на Омагьосаната гора?

Иванушка му го показа отдалеч – ей там е леговището му, видя ли, в блатото, където дърветата са изсъхнали; не, няма да изпълзи сега, следим го, раните си ближе…



В просторната ярко осветена зала на комплекса за синтез не беше многолюдно. Нури огледа познатите дискове на ускорителите, между чиито излъчващи накрайници в плоски стъклени тръбички бълбукаше мътният първичен бульон – неговият изходен резервоар беше същият онзи котел, край който се трудеше Иванушка. Като гнезда стърчаха кълбообразни вместилища, където се осъществяваха неразбираеми реакции, а зад тройната защитна мрежа от медни проводници над малкия басейн с пукот при¬пламваха разклонени мълнии и тогава повърхността на зелената пихтия в него леко се нагъваше. От най-неочаквани места се подаваха бронирани с ясеново дърво окуляри. Край някои от тях в съзерцателни пози бяха застинали добри юнаци в бродирани с бисер кафтани. Шефът на лабораторията Пан Перунович  поясни: това тук са стажантите, в опит да разберат какво се случва, а онова там са изводите на оптичните преобразуватели, последните ни дават приблизителни зрителни аналози на течащите процеси, които – засега, а може би и по принцип – са ненаблюдаеми.

– Обърнете внимание на реакторите, в които разделяме спиралите на ДНК. Използваме, разбира се, целия генетичен фонд на Земята. Продуктът от разделянето е основна съставка на първичния бульон. После, след като се смеси с катализатори, ускоряващи обмена на генетична информация между различните живи видове, отива в котлите за хоризонтален пренос – и това е основното, с което разполагаме.

Пан Перунович, акуратно избръснат, доста по-различен от останалите жители на Омагьосаната гора, смъкна от главата си златния обръч и го окачи на пръста си.

Покрай стените и на тавана се виеха разноцветните тръби на котлите за хоризонтален пренос, като образуваха чудати плетки. В тези конструкции бе овеществена една отдавнашна идея, а именно, че всичко живо е в генетично родство помежду си, че между всички живи същества в една или друга степен се извършва пренос на генетичен материал и че това е първият етап и основата на еволюцията.

– Това е почти точно копие на нашата лаборатория по революционна еволюция – каза Нури. – Ще ви бъда признателен, ако ми обясните как с помощта на тази традиционна апаратура успявате да получите устойчиви приказни форми на живот. Само не ми казвайте, че сия тайна велика ест. За тайната, за вътрешния усет, за старината и бездействието също тъй съм слушал вече много пъти. Иска ми се да разбера най-накрая: чия е тази велика тайна? И защо я крият от мен?

Пан Перунович се смя дълго и с наслада.

– Призивите към бездействие – поде той – сами по себе си са безобидни, не са нещо повече от отзвук на останалите в миналото дискусии между възвръщенци и прогресисти. Ако си спомняте, първите, които никой не възприемаше сериозно, призоваваха едва ли не към връщане в пещерите. А вторите ни убеждаваха да се откажем от хабене на излишни според тях усилия и средства за опазване на естествената природна среда, понеже човек се чувствал добре и сред изкуствена. Да, съсипахме природата, и какво от туй, живеем си добре! Изкушението е голямо – граби, без да връщаш, именно по този начин са постъпвали предишните поколения и до какви висини са се издигнали! Силата на прогресистите е била в това, че се опирали на опита… Но човечеството вече е поумняло. Станало е по-добро, Нури. А добротата е и способност да се самоограничаваш, дойде времето да върнем дълговете си на природата и вие знаете, че центровете за реставриране се множат не с дни, а с часове по всички континенти, острови и на морското дъно… Прогресистите бяха забравени, и следа не остана от тях. А възвръщенци сте срещали и вие. Пуснете ги да си живеят… Е, а пък великата тайна е нещо, което никога няма да узнаем, защото на никого от нас не е съдено да я разгадае. И, разбира се, възпитателю Нури, ние нищо не крием от вас, всъщност няма какво и няма защо да крием. Методите ни, както вече сте разбрали, са същите като вашите. Основното в тях е хоризонталният пренос на наследствения материал, подборът на комбинациите и – това вече е наша заслуга – методът на вертикалното развитие на зародиша на всеки фиксиран от нас етап. Много мощен метод, да ви призная, позволи ни да създадем Жар-птицата, еднорозите, дракона и други животни от легендите и приказките. С програмата се мъчи старият Ромуалдич, но той е всъщност дилетант. Обръща я и тъй, и инак… Бидейки генетик, аз знам, че новото се появява в резултат от случайно пренареждане. Но за това е нужно да се сблъскаш с наистина щастлива случайност, с флуктуация върху сивия фон на вероятностното равновесие. И при нас се случва доста често, което ме обърква. Впрочем сега вече не ме обърква, сега ние вече не работим…

– Безсилен съм да ви помогна, ако сте престанали да работите. Разбирам малко от програмиране и конструиране на моделиращи машини, но нищо повече…

– Умеете да измисляте приказки – много рядко качество.

– Честно казано, трудно ми се удава.

– Възпитател сте на деца от предучилищна възраст, за нас това е най-важното.

– Аха, защото вярвам в приказки ли?

– Да, и разбирате колко са важни за екологичното възпитание на младото поколение.

Пан Перунович разправяше още нещо, но Нури вече не го слушаше. Той замря, както при срещата си с дракона. Разсъжденията на Пан Перунович бяха задълбочени и нетривиални. Всяка приказка – и Нури не намираше изключения – винаги притежава екологичен подтекст. И от само себе си е ясно, че възпитателят се стреми да учи на доброта, която е основното човешко качество. Добротата не е безпредметна, тя се проявява в стремежа да защитим слабия, силният се защитава сам. Но има ли нещо по-беззащитно от цветето или животното? Нури се удиви на мъдреците, съчинявали приказки в онези древни времена, когато хората дори насън не са помисляли за разрушаването на природата. Още тогава Иван царският син е помагал на вълка, и с мечката се е държал добре, и моркови за заека не са му се посвидели…

– Ще помисля – каза Нури.

– Разбира се. Аз също непрекъснато си мисля защо при тази информационна сдържаност на природата – всички знаем каква е цената за знанията – геномът помни изначално и съхранява потресаваща библиотека от програми, които отразяват целия исторически път в развитието на организма. Но тези програми не се използват… За какво са тогава?

– Ще помисля – повтори Нури. – Но защо ми се струва, че мнението ми по основните въпроси на генетиката не ви вълнува?

– Допускате ли това?

– Именно. Допускам, че имате огромни неприятности с Базилиска. Старият Ромуалдич ми намекна.

– Уви, така е, Нури… Сами си навлякохме бедата, ала откъде можехме да знаем? В работата си масово използваме древните рецепти, понякога успешно, но по-често – не. И ето че нечий черен петел в селището, седемгодишен, неочаквано се разклока… Естествено, решихме да използваме момента. Технологията е проста, възпроизведохме я…



Пан Перунович си служеше добре и с думите, и с жестовете. Нури си представи много ярко как е протекло всичко.

Несъмнено са следвали точно рецептата. Изчакали са петелът да снесе яйцето и са го заровили в купчина тор, в етап на ферментация, поради което топъл отвътре. Може да се предположи, че последвалите мутации са резултат от множество фактори: температура, бактериологична среда, в която е достигната окончателната форма, първоначалното хормонално пренастройване в организма на петела… На двадесет и първия ден яйцето се разпукало и от него се подало рогато змийче с големи очи и дълго около два пръста. Веднага го преместили в терариума. Там има и изкуствено слънце, и пясък, и водица – всичко, от което се нуждае една невръстна змия. Терариума поставили във вълновата камера. Никой от създателите и не помислял да си ходи вкъщи за отдих, всички подред си слагали шлема на ЕСУД, та да въздействат на змийчето със собственото си психополе. Добри намерения и ласкав характер да му насадят, за срам на злото и в прослава на доброто!

Изминало известно време и всички някак попривикнали. Е, Базилиска си е Базилиск, хубаво било, разбира се, че древните рецепти не ги подвели, а още по-хубаво, че приказката за сетен път се превърнала в действителност… Но вълненията затихнали. Разгледали го по-съсредоточено и станало ясно, че се е източил до половин метър, че движи рогцата си, че очите му са зелени и преливат във виолетово, а брадавичестата му качулчица се издува.



В оня ден Недодялания Митяй седял край терариума с шлем на главата и си представял приятни неща: как той пълзи през Гората в лунна нощ край поляни с лудо биле и в другия ѝ край посява ли посява жълъди и кестени, и там ще израсте дъбрава и кестенова гора ще израсте, и всеки, който дойде, ще изпита радост под техните клони… Лесно си представял хубавото – сигурен знак, че змийчето било в контакт с донора си и охотно възприемало от него. Погледнал го Митяй, а то се било било повдигнало на опашката си и се полюлявало. На лесника му станало любопитно, протегнал ръка. Базилиска мигом се свил на колелце в дланта му и – нищо, само студ проникнал в нея, но това не зависело от змийчето. Уверили се, че всичко е наред, че е от хубаво по-хубаво, помилвали змийчето, нахранили го и то заспало. А създателите му помислили в хор: това е добро!

Петъчен ден било, всички си отишли вкъщи. Само Недодялания Митяй още дълго седял, чак до здрач. И си мислел за еднорозите, често си мислел за тях… Многобройни били и колко хубаво щяло да бъде да ги разселят из гори и степи, не само тук, навсякъде да препускат, та всеки наяве да види как тича еднорогът, как диша и как потрепва земята под нозете му. Ще ги видят, и тогаз суетните мисли ще ги напуснат, а хората ще разберат какво са чудото и красотата, които са винаги около тях…трябва само да умееш да виждаш. Недодялания Митяй честичко разсъждавал за странното устройство на света – колко е сложен, колко сложни са и хората, и зверовете… и няма в тях простота, простотата си я съчиняваме ние от нежелание или неумение да мислим и заради това, че все не ни достига време…

– По мое време имаше ред! – Митяй трепнал. Не бил забелязал как с уверена крачка влязъл възмутеният Кошчей. – Казвам, че по мое време имаше ред, а ето че сега светилниците едва мъждукат. Може би и аз работя мащабно. А!?

Кошчей изглеждал не на място в детската, с редиците вълнови камери за предварително възпитание, остъклени с оцветени кварцови пластини, от което приличали на огромни топли кристали. Около камерите били разположени креслата, а над тях висели шлемовете на ЕСУД, пренастроени да усилват излъчването на психополето. Уви, камерите обикновено били празни, демонстрирайки по този начин прекаления оптимизъм на създателите.

Лесникът мрачно огледал Кошчей: не, не се бил изменил, наистина бил безсмъртен… ЕСУД реагирал на спада в напрежението и се изключил автоматично. Митяй смъкнал шлема, отлепил електродите. То се знаело, че той, Недодялания Митяй, можел да бъде считан за нещо като дежурен, щом се бил застоял тъй до късно. И можел да обясни, че диспечерът понякога е принуден да ограничи подаването на енергия, което е обяснимо и разбираемо. Но тези работи били казвани многократно на Кошчей и всеки път без полза. Кошчей притежавал удивително свойство – умеел да се изключва, докато му обяснявали нещо, за което не желаел да слуша. Щом събеседникът му, след като изложел доводите си, замълчавал, Кошчей измъквал от себе си ключовата фраза: „Не ме убедихте.“ Никога не възразявал по същество – за тази цел трябвало да се мисли. Не обичал и да се съгласява, бил на мнение, че съгласието уронва реномето му на ръководител.

Ключовата фраза действала зашеметяващо. По принцип, събеседникът, подведен от човешката външност и облик на Кошчей, правел втори опит – със същия резултат. Заместниците понякога издържали до пет опи¬та и си отивали, тресейки глави.

– Въпреки че не работел, Кошчей запазил навиците си – продължи своя разказ Пан Перунович. – И лесникът знаел това. Той изслушал мълком упреците и заплахите, а на всичкото отгоре, Кошчей не се укротил дори след като токът дошъл. После взел да се хвали как е внедрявал почасовото планиране на научната работа и Недодялания Митяй не издържал, паднало му пердето и казал… разберете правилно, Нури, да, лесникът е грубоват в някои неща, макар че като цяло е добър и приема всички… но не, не го оправдавам…

– Какво все пак му казал лесникът? – не издържа Нури. Пан Перунович въздъхна.

– Посъветвал го… да си затваря плювалника. И си тръгнал. Нури, та той мислел за красотата, а при него бил Гигантюк, на когото не му пука за нея…

– Не осъждам лесника – отвърна Нури. – Гигантюк да ми беше паднал на мене, аз също щях…

– Разбирам – Пан Перунович дълго и с чувство стискаше ръката на Нури. – Разбирам, че го казвате да ме утешите, но въпреки това е много мило. Вие сте нов, идвате направо оттам и за нас мнението ви е двойно по-ценно. В края на краищата, всичко, което правим тук, го правим заради вас. Реалният свят не може да съществува без приказките. Той – и няма да се изплаша от силния израз – без приказките ще загине и именно затова е важно да знаем мнението ви: правилно ли вършим нещата, получават ли ни се?

– Получават ви се – увери го Нури. – Това, което е нужно. И не само според мен. Висока оценка на дейността ви дава и секцията на социолозите към акселератите от групата на непроходилите.

– Приятно ми е да го чуя, Нури! Та за какво говорехме? Да, за Базилиска…



Случило се скоро след конфликта на лесника с Кошчей. Турил си веднъж Пан Перунович шлема, включил се, но нямало контакт. Змийчето съскало, очичките му се били присвили и проблясвали неприятно. „Може би не мисля за каквото трябва?“ – решил Пан Перунович и взел да си спомня разни приятни неща: как излюпили Жар-птицата. Пиленцето било покрито с рядък розов пух, светело в тъмното и изгаряло дланите, щом го вземели в ръце. Не знаели с какво да го хранят и приемната мащеха квачка напразно кълвяла старателно пшенични зърна край него. Пиленцето почуквало с каменното си клюнче по зърната, но не ги вкусвало. Всички изпаднали в отчаяние. Колко трудно го излюпили, а какво им коствало синтезирането на термоустойчив белтък, за това само Сатон можел да разкаже – той координирал работата на цяло обединение от НИИ (научноизследователски институти), на които било възложено да работят над белтъка. Не си мислете, че приказка може да се сътвори без помощта на науката… Тъй и щяла да си умре малката Жар-птица, ако не бил Иванушка. Случило се точно на рождения му ден. Цъфнал той в детската нагизден в нов кафтан. Гледа, пиленцето вече лежи на една страна, наистина, топличко все още. Че като му домъчняло… Пиленце мъничко мое, казал Иванушка и го взел в ръка, положил го на дланта си, а то открехнало едното си оченце и с последни сили – хоп! – клъвнало една перла от маншета му! И още една!

– Разбирате ли, Нури – Пан Перунович се развълнува от спомените си, – та нали възрастната Жар-птица кълве и зърно, и сардониксови  камъчета си намира в ручеите, но докато е пиленце, се храни само с дребни речни перли! Но откъде можехме да знаем, в нито един източник не се споменава… Та седя си срещу змийчето и си спомням за нашите отминали грижи и преживелици. И не щеш ли, не е за вярване, Нури, нещо ми дойде на ум… Изневиделица ми хрумна: е, и какво толкоз, ако пилето беше умряло, да върви на майната си, по-малко суетене щеше да има, всички са с мехури по ръцете от изгарянията, ама и за тях какво ме е грижа… Гледам, змийчето настръхна, двете му предни зъбчета щръкнаха напред, а в отворчето между тях виси някаква прозрачна капка. Прилоша ми от отвращение и усетих как сърцето ми се изпълни със злоба. Търся с очи нещо да хлопна змийчето по главата, гледам, до съседната камера стои измервателна линия, но не мога да я стигна. Смъкнах рязко шлема, накрайниците пльокнаха, сграбчих линията… Държа я и си мисля: какво ми става? Изплаших се от себе си… Разбрахте, нали, Нури, че контактът бе установен. Само че в обратна посока. Не аз въздействах на него, а базилискът въздействаше на мен със своето психично поле. Представете си колко силна злоба е носила в себе си малката змия, щом можа да ми повлияе през камерата и да пробуди такива гнусни мисли в мен!

Пан Перунович помълча, за да се успокои.

– Какво стана след това?

– Че какво да стане, всичко се разви така, както се и очакваше. Всички колективно си блъскахме главите, но не разбрахме защо се получи такъв резултат – внушавахме на змията добро, а избуя зло. Старият Ромуалдич за една нощ завърши преинсталирането, подвключи пет шлема и на сутринта, вече петимата, се настанихме край камерата, надянахме шлемовете… но нито една добра мисъл не преминава през главите ни, а само глупости… аз като че ли чувам нелицеприятните мисли на лесника за самия себе си… пък какви си ги мислеше за мен Иванушка, с думи не може да се изкаже! Е, и аз си помислих: пука ми за Иванушка, той е глупак, какво друго да очакваш от него. Лесникът пръв се досети, махна си шлема, огледа ни изпод вежди, въздъхна и си тръгна. Такива ми ти работи… Не надвихме Базилиска, той ни надви. После, разбира се, опитвахме отново, по-често един по един и, кой знае защо, тайно един от друг… Никакъв резултат. Пък и се оказа, че вече е трудно да се приближаваме до камерата – обграждаше я поле, пропито от злоба, и нищо не ни защитаваше от нея. И разбрахме, че сме сътворили зло на земята. Неволно, но нима това е оправдание? А Базилиска си расте, гледаме, че трябва да му правим заграждение – разбира се, извън селището. Докато мъкнехме натам камерата с Базилиска, се изпокарахме, замалко да стигнем до бой. Вкарахме я в заграждението, отдалечихме си, сдобрихме се и като дръпнахме дълга, предварително закрепена връв, отворихме капака… Базилиска изпълзя на зелената трева, дълъг и страшен като смъртен грях. Припълзя до мрежата, втренчи се в нас и ние отстъпихме назад, обзети от ужас пред нашето творение. А дори още не знаехме, че той расте непрекъснато, през целия си живот… Отгоре заграждението не беше покрито и видяхме как някаква прелитаща над него птица се устреми надолу и как Базилиска я погълна, преди още да е паднала…

С тежка въздишка Пан Перунович изтри студената пот от челото си и продължи да разказва:

– Чудехме се какво да сторим, как да постъпим. Да убием ли Базилиска? Но кой би се решил? Престанахме да работим, Нури. Нашето сега не е работа, просто тъй, помотваме се. Дръпнибутни се появи последен и веднага ви го дадохме, тъй като изгубихме вяра в способностите си да сътворим нещо добро чрез възпитание, понеже, както казва Иванушка, сме затънали в грехове и игоизъм. Той произнася тази дума с „и“, за да звучи по-обидно, и си е прав, щом сме я докарали дотам, че започнахме да се подозираме взаимно. Да не е лъжа, че сме затънали в грехове, откъде се взе тогава Базилиска? Всеки ден го наблюдавахме отдалече. Нахвърляше се върху мрежата, тя се огъваше и ние разбирахме, че като нищо ще я разкъса. Точно така и стана… В едно утро заграждението се оказа разрушено, а следата се простираше през горичките зад езерото и водеше към блатото. Видима следа, да подчертая!… В езерото се носеха с коремите нагоре отровени риби, на брега открихме останките на птицата Рух, разкъсана на две. Златорогият елен – имахме само два екземпляра – се търкаляше бездиханен. Имахме и райско дърво, гордостта на Гората: от едната му страна цветове цъфтят, от другата листа се ронят, от третата плодове зреят, а от четвъртата клони съхнат. На това дърво Жар-птиците винаги свиваха гнезда. Та това дърво се оказа изпочупено и сякаш опасано с разтопена желязна лента – невъзвратима загуба! А на зеленото островче посред блатото, където се настани Базилиска, дърветата изсъхнаха. И всичките тези ужасии Базилиска ги бе извършил ей тъй, между другото, животните дори не бяха изядени…



В Омагьосаната гора не познаваха трагедиите. Повечето животни бяха тревопасни, а хищниците ловуваха по малко и без да проявяват злодейски наклонности. Ако например Сивия Вълк случайно отмъкнеше овчица, тя се оказваше някаква недотам охранена и предварително заблудила се в гората. А иначе, просто така – хоп, и готово! – такива неща нямаше, никой не си ги позволяваше. Обяснението бе просто. Приказните форми на живот току-що се бяха народили и затова още в етапа на предварителното възпитание създателите им внушаваха на всички да сдържат поне временно природните си инстинкти. 

Злодеянията на Базилиска докараха населението на Омагьосаната гора до продължителен шок. Докато се озърнат, и мирният живот бе разрушен, идилията му – съсипана. Жалостно усещане за вина надвисна над селището, животните се струпваха по-близо до горичката, обитавана от еднорозите. Дори непознаващият страх Яр-Тур  напусна гъсталака и си избра пасища в пределите на видимостта. Зверовете чувстваха, че ако Базилиска се бои от някого, то това са еднорозите. И наистина, змията не бе допълзяла до блатото си по права линия, а бе заобиколила доста отдалече гората на еднорозите. То се виждаше от следите ѝ – там, откъдето бе минала, тревата съхнеше и се обезцветяваше.

– Виждал съм такива следи – каза Нури. – Извън Гората. Край паметника на еднорога.

– Това не е паметник, възпитателю Нури…



В блатото бе тихо и задушно. До неотдавна в него кипеше живот, нощем квакаха жаби, по края, там, където растеше тръстика и водата бе прозрачна, се разхождаха чапли; на островчето в короната на зеления дъб кукаше кукувичка. Израснала като подхвърлениче, напатила се, та сега всекиму даряваше с безброй кукания, за да живее дълго-дълго. Базилиска отрови водата, уби онези чапли, които не смогнаха да отлетят, дъхна нагоре и изгори кукувичката. Скоро блатото почерня и от него се понесе зловоние, Базилиска се чувстваше уютно в него.

Той растеше бързо, изпълваше се със сила и злоба, както е редно за Базилиск – царя на змиите. Смътно си спомняше нещо топло и светло, останало в полузабравеното минало, в което отсъстваха блатото и голите дървета; в него мъждукаше и блед спомен за внезапното изчезване на топ¬лината, за пробуждането му сред равнодушие и студ и как бе станал зъл, и как това незабавно се бе превърнало в негова привичка. Така се случи, а може и да не се е случило така, всичко е тъй еднообразно… Високо в небето кръжеше гарван, той все си кръжеше там. Змията избълва отрова, не успя да стигне до птицата… Нищо, другия път ще успее. И той запълзя през блатото към живота, който можеше да бъде убит.



– Та така, Нури. Базилиска пълзеше към селището, а Гарвана летеше над него и грачеше. Можехме да си тръгнем, в помещенията на комплекса за синтез има място за всички, но ни досрамя, и останахме… Гарвана грачеше тревожно във висините, чувахме го, чу го и Недодялания Митяй. И доведе еднорозите в селището. Змията вече изпълзяваше от гората и изглеждаше безкрайна. После се уви на пръстени, протегна се нагоре, а главата ѝ се поклащаше до върха на стария кедър. Видя ни, видя и еднорозите, които стояха на склона като щит пред селището. Смут нахлу в душите ни, защото пред нас се намираше създаденото от нас зло – виолетово-черният Базилиск. И сътвореното от нас чудо – еднорозите, застанали в бойни пози, розови в светлината на залеза. Гледката бе неповторима, невъзможно е да се забрави подобно нещо. Явно Базилиска разбра, че няма мърдане. Той страшно засъска и се скри в храсталака…

Нури слушаше и сякаш виждаше как Базилиска се плъзва в горския сумрак, надалече от хора и животни, в самота, която никой не би пожелал за себе си. По-късно по следите му установили, че дълго е обикалял край селището – храстите, в които се бе крил, изсъхнали, – гледал е как лесникът дои драконицата и как Иванушка се суети около котела. Било е през нощта, защото хората усещали с тревога присъствието му, безпокоели се за еднорозите, които през цялото време се местели, за да прикриват тях и животните. На разсъмване Гарвана изграчил, че Базилиска е пропълзял под завесата и е заминал натам:

– По белия свят!

По-зле от това не можело и да бъде. Кой би допуснал по негова вина да се приумножи породеното в света зло? Кой би поел такъв грях върху себе си? И лесникът изпратил еднорога по следите на змията. Разправят, че това бил единственият случай на директно преминаване през завесата: еднорогът не поел да заобиколи покрай лудото биле, а се хвърлил право напред и пробил защитата. Базилиска се притаил в короната на дъба – явно надушил преследвача си. И Гората потреперила, и надалече околовръст се чуло как еднорогът блъснал с все сила дъба и съборил Базилиска от дървото. Никой не видял това, но там, където Базилиска удрял по земята с шиповете на опашката си и където попадала страшната му отрова, от която нищо живо не може да оцелее, почвата обгоряла. Но докато еднорогът бил още мъниче, лесникът лично го изкъпал във вода, сбирана от девет реки. И той издържал… доколкото можал. Не, никой не видял битката, но грохотът ѝ и ревът на еднорога се носели отвъд Гората, изплашените птици отлетели, надалече се скрили с бяг горските животни, а до градчето на ИРП грохотът достигал като неясен тътнеж от гръмотевици. После, щом настъпила тишина, мнозина видели покрития с рани Базилиск да пълзи към блатото си. Но не преминал през завесата.

А еднорогът останал от другата страна на завесата, не паднал, притиснал се до дървото, вцепенен от странна болка, с усещането, че мускулите и костите му се вкаменяват. Той, разбира се, умрял още преди в тъканите му въглеродът да бъде изцяло заместен от силиция, понеже до такова преустройство на клетките води дълбинното проникване на отровата от базилиск. Всичко това се случило преди десет дни и деморализирало напълно колектива. Сега всеки от създателите си мислел, че единствено той е виновен за злото, че, току-виж, чувствителната змия е възприела именно от него онези зли и тъмни сенки, които всеки крие от самия себе си в недостъпните глъбини на душата си. Базилиска пък се притаил, без изобщо да изпълзява, и никой не знаел какво да се прави с него…

– Да се върнем в началото – предложи Нури. – Какво конкретно искате от мен?

Пан Перунович дълго мълча и накрая проговори:

– Знам, вие можете да вземате решения…

– Хубава работа – откликна нелюбезно смаяният Нури. Пред него седеше благ и добронравен мъж. От онези, които десет пъти мерят, веднъж режат. Облечен в бяла като лилия престилка, всъщност не престилка, а хитон! Косите му – също бели, макар и не съвсем гъсти, се вият на вълни под изящен обръч, очите му са сиви, внимателни и добри до невъзможност. В тях се четат обърканост и тревога, които той крие от себе си. Какво ли пък тъмно може да има в неговата душа, та там е само една белота… Нури отмести поглед и извика:

– Значи да взема решение вместо вас, така ли? Ами ако той вече, такова, е гушнал букета? Ако е пукнал?

Пан Перунович подъвка устни и непривично кратко отговори:

– Жив е.



Надвечер, преди залез слънце, когато дългата зъбчата сянка на стобора вече се бе протегнала към зеленчуковите градини, Нури седеше на стъпалата пред вратника и чакаше. Говорещото коте свойски се разположи на коленете му и тъй упорито замълча, че Нури взе да се съмнява: говорещо ли е все пак? На порядъчно разстояние край разтворените порти неподвижно стоеше Кошчей, опрян на бастуна си. Може би се любуваше на залеза. А може би на Кошчей не му пукаше за залеза и си стоеше просто ей така. Черният му силует приличаше на вертикално въведение към собствената му хоризонтална сянка. Тук-там над летните кухни се заиздига синкав ароматен дим – любителите на похапването преди сън си приготвяха късна вечеря. Селцето се стараеше да живее така, все едно нищо не се бе случило.

Нури бе преизпълнен от натрупаните през деня впечатления и в усамотение си мислеше, че ето нà – грижите на живеещите в Омагьосаната гора са вече и негови грижи и да не се намесва е просто невъзможно. Вероятно принудителната пауза в дейността им ще им е само от полза. Все не са имали време да се огледат, да поразмислят, а се оказва, че и древните рецепти трябва да се изпълняват внимателно… Любопитно е, и преди всички са били уверени, че техните колеги и съседи са с „чиста душа“. Сега това обстоятелство, не че се подчертаваше, но се споменаваше достатъчно често, за да му се обърне внимание. Всеки като че ли се стараеше да изтъкне своята увереност в невинността на останалите. И наистина, какво ли зло биха могли да внушат на Базилиска Хасан, майсторът на играчки, или Недодялания Митяй? Впрочем ето ги, излизат заедно от дома на майстора и си бъбрят. Нури премести котенцето на килимчето и се изправи.

– Добър вечер, майсторе. Мир вам, леснико.

– Здравейте и вие…

– Чаках ви. Ще дойда с вас. – Нури не помоли за разрешение, той просто ги уведоми: ще дойда.

– Да, разбира се, веднага разбрах, че ще дойдете! – отвърна Хасан, майсторът на играчки.

Лесникът си замълча, само пооправи платното, което покриваше ведро с внушителни размери. Щом видя лесника, Кошчей се отдръпна.

– На блатото ли? – изхриптя след него. – Да си изкупувате греховете? Почакайте само, Базилиска ще ви даде да се разберете, знам си аз!

– Жар-птица да те нацвъка дано! – подхвърли лесникът, без да се обръща.

До блатото имаше доста път и през цялото време лесникът си мърмореше възмутено под нос: ама отде се вземат таквиз като Кошчей бе, и как хората му го разрешават, и къде е сега онзи чиновник, пръв предложил на Кошчей ръководен пост? Разбира се, в рамките на цялата Гора, пакостите кошчееви май не са твърде големи – е, изсякъл там горичката, обидил майстора, подменил добрите дела с дрънкане; но пакостта, ами тя е разтегливо понятие…

– А според мен – отбеляза Хасан – Кошчей не си поставя за цел нарочно да извърши пакост, той действа според убежденията си. Искрено вярва, че монументът с призива е по-важен от горичката, че показността е по-важна от работата. Това му е страшното на него, че е искрен!

За лесника блатото не беше никакво препятствие. Той уверено пре¬крачваше с късите си дебели крака от буца на буца и държеше ведрото в протегнатата си ръка на разстояние от тялото си. Хасан и Нури го следваха плътно, като се стараеха да не стъпват в лепкавата зловонна каша.

– Кой ви каза, че се грижим за Базилиска?

– Никой не ми е казвал, майсторе. Поразмислих и разбрах, че някой сигурно го прави, иначе змията щеше да е умряла. А тук кой, освен вас, може да се погрижи?…

Базилиска лежеше, бе оградил в полукръг безтревно островче, триъгълната му глава притискаше ствола на съборено дърво. По принцип Нури не вярваше в придобитото зло и навярно поради това не усети полето от злоба, което така живо му бе обрисувано от Пан Перунович. Естествено, всяка голяма змия, за която на всичкото отгоре се знае, че е и отровна, предизвиква известна неприязън, но може ли, от друга страна, злото да е вродено и безпричинно? Без да вдига глава, змията цвръкна слаба струйка отрова, не улучи и притвори мътните си очи. Непотопената в блатото част от туловището ѝ бе облепена с големи пластири, като кръпки. Те ярко се открояваха върху тъмните кални люспи. Недодялания Митяй за¬обиколи отляво и с недоловимо бързо движение се метна върху Базилиска. Той сграбчи змията за роговия край на качулката и с рязко движение повдигна главата ѝ. Разкри се огромна паст, натъпкана безредно с извити напред клиновидни зъби.

– Хайде, започвайте!

Нури примъкна тежкото ведро с драконово мляко, а Хасан, майсторът на играчки, отметна платното и започна да излива черпалка след черпалка в черно-розовата паст, като се стараеше да не докосва плъзгавите от отровата зъби.

– Излейте го наведнъж! – задъха се лесникът. – Трудно го удържам…

Нури и Хасан вдигнаха заедно ведрото и го обърнаха в пастта на змията, а млякото потъна в гърлото ѝ като в яма. После, като държаха за двата края дълъг прът, те притиснаха с него долната челюст на змията към земята и щом лесникът слезе, бързо изтичаха встрани.

– Вече е почти здрав – каза лесникът. – Ще се оправи гадината!

Базилиска лежеше неподвижно и дори не се опитваше да плювне по тях. Драконовото мляко действаше като панацея – неутрализираше не само блатната, разяждаща раните отрова, но и неговата собствена. Онази, от която живите същества се вкаменяват.



Вече втора седмица Нури живееше в Омагьосаната гора. Времето летеше неусетно, като в старостта, въпреки че старостта още беше далече от Нури. Ходеше често в лабораториите, усвояваше елементарните основи на биотворчеството. Освен котлите за хоризонтален пренос, там използваха и целия комплекс от известните методи за въздействие върху наследственото вещество. Странно бе да наблюдаваш по екраните на „Касандра“ поразителната птица, която можеше да бъде получена по метода на вертикалното развитие от котешки ембрион. Разбира се, от по-нататъшната работа над подобна птица се налагаше да се отказват, за да не създават чудовища – неочаквани и на Земята никому ненужни. А как неудържимо им се искаше! Това е и най-трудното в работата на твореца – подтискането на желанието, принудителната необходимост да се превъзмогнеш и да се откажеш от възможното, като признаеш, че е ненужно. Колко познато бе всичко това на кибернетика Нури!

Той се сприятели с лесника и често го придружаваше в гората и из полето. Недодялания Митяй повече мълчеше, бродеше наоколо, следеше да се спазва редът, често приклякваше, ровеше с железния си пръст земята и току закопаваше някакво семенце. Притичваше до ручея, носеше в шепи вода и поливаше мястото. И Нури забеляза, че нямаше случай, в който семето да не покълне.

След онази първа нощ, Гръм повече не се бе появявал – очевидно се бе върнал у дома, при стопанина си. Нури го разбираше и не се обиждаше.

Лесникът учеше Нури да разбира живота на растенията и тази наука не му омръзваше. Дойде времето, когато Нури сам почувства: ето тук трябва да се посади кисел трън и да се използва не семенце, а филиз. И това познание сякаш самò дойде при него. Щом изслуша Нури, лесникът доволно изхъмка, изви високо вежди и се показаха наситено сини очички, малки, налудничаво весели.

Понякога, по молба на Пан Перунович, който се грижеше за интелектуалния кръгозор на своите сътрудници, Нури изнасяше лекции в помещението на синтезиращия комплекс, където имаше добра акустика. Тъй като никой не вършеше истинска работа, а всички очакваха нещо, някакви промени, идваха доста хора.

Принципите за построяване на математически модели на живата материя, които все още едва-едва се оформяха във въображението на генетиците програмисти, кой знае защо малко вълнуваха слушателите. Но всички се оживяваха, когато Нури разказваше за личния си опит, за начините да възпитаваш у децата доброта и уважение към живите неща, към природата, така скудоумно потъпквана и разхищавана от предците.

– Ех, само ако нашите предшественици … – поде на една от тези лекции Иванушка. – Веднъж запитахме, другарю Гигантюк, за какво си мислехте, докато изсичахте гората заради монумента? Отговори ни, че не разбираме задачите на момента. По-късно се изясни, че чакал ревизори и искал да им покаже мащабни постижения. Поразителното е, че той наистина го вярва – колкото по-голям е монументът, по-големи изглеждат и постиженията…

– Защо споменавате това, Ваня?

– Защото според мен разхищаването на природата се обяснява само на една десета с потребностите на човечеството, а на девет десети – с глупостта на малките хора, озовали се на високи постове.

– А прибързването? А користта?

– В общуването с природата прибързването и користта са в същината си пак тази глупост.

На Нури тези разсъждения се сториха донякъде интересни, но пък, от друга страна… Нури не запита къде е бил принципният Иванушка, докато ръководителят Кошчей е изсичал гората. Разпределяйки причините по проценти, Иванушка някак бе забравил за собственото си нежелание да се намеси. 

Тук, в Омагьосаната гора, живееха порядъчни, спокойни хора, които обичаха да постъпват добре и очакваха, че и всички останали са длъжни да постъпват по същия начин. Това е тъй удобно… когато става дума за самия теб. Но какво все пак да се направи с Базилиска, той вече узрява за нови злодейства и кой да вземе решение? Не благият и безкрайно ерудиран Пан Перунович, нали?

Хасан, майсторът на играчки, и Недодялания Митяй – вечна загадка е човешката психика! – се погрижиха за Базилиска. А можеха и да не ходят на блатото, страшно е, кой би ги осъдил. И щеше да си умре Базилиска за радост на всички… нима Пан Перунович не можеше да им попречи? Можеше. Но не го стори. Дистанцира ли се? А може би тези разсъждения за загадките на психиката са пълни глупости, просто лесникът и майсторът не са могли да постъпят иначе? В края на краищата, човек прави добро заради вътрешната си потребност и няма нищо по-подло от очакването на благодарност за добрите дела… Така смяташе възпитателят Нури.



Базилиска смени кожата си. За разлика от хората, змиите редовно си сменят кожата. Предишното му одеяние, зловонно и разпокъсано, покрито с белези и петна от пластири, се отлюспваше от тялото и настъпи денят, в който Базилиска изпълзя от него в нова кожа с блестящи люспи, невредима и удобна. Усещането за нещо ново изискваше действие и пробуждаше любопитството му. Базилиска побутна с нос вкамененото тяло на кукувичката, погледна към небето. Във висините, както и преди, кръжеше Гарвана. Нека си кръжи, не му пречи… А кукувичката няма да я върнеш… Промъкна се спомен за отминалите мъки и изчезна. Страданието се забравя бързо.

Царят на змиите запълзя от блатото към светлината. В ъгълчетата на устата му се събираше отрова, но пастта му остана затворена и той не изстреля струя към прелитащата наблизо птица. Животните се разбягаха, тревожно заграчи Гарвана. Встрани, докосвайки с ноктести лапи върховете на дърветата, прелетя драконът и тежко се приземи далеч зад горичката. Змията пое край езерото, а в това време Павел Павлович Гигантюк бе тръгнал по обичайния си маршрут на своята предобедна разходка. Базилиска изпълзя точно срещу него.



– Следователно, другари, разрешете да обобщим. В природата се срещат два вида зло. Първият е изначалното зло. Бих го определил като злото в нас: завист, користолюбие, приспособленство, страхливост. Задачата на възпитателя е да се бори с тези видове зло. Съгласен ли сте, възпитателю Нури?

Пан Перунович попи изпотеното си чело и лъчезарно огледа присъстващите. Семинарът на тема „Що е това зло и как да се борим с него“ бе събрал обширна аудитория – всички желаеха да се борят със злото, но не знаеха как. Ораторите, които, кой знае защо, се обръщаха предимно към Нури, предлагаха разнообразни рецепти за изкореняване на злото, включително неотвръщане с насилие, подаване на дясната буза, пасивен протест, обществено порицание, бойкот и така нататък, та чак до бой по мут¬рата. Впрочем, повечето говоривши признаваха, че боят по мутрата като метод на борба е неприемлив, понеже, бидейки в същината си зло, той само ще увеличи количеството зло по земята. Нури слушаше дебатите с любопитство. В практиката си като възпитател на деца от предучилищна възраст някак не се бе замислял за необходимостта да класифицира злото и видовете борба с него.

– Е, съгласен ли сте, Нури? – повтори Пан Перунович.

– Продължете, моля ви.

– Така… А вторият вид, това е придобитото зло. Създаденото от нас. Причината за него е нашата неспособност или нежелание да предвидим резултатите от постъпките си. Пример – Базилиска! А въпросът е: кое е по-голямото зло?

Пан Перунович направи пауза, тъй като се приближи лесникът с ведрото си. Носеше драконово мляко, разредено с вода от седем извора.

– Фифти-фифти! – каза Недодялания Митяй, като заобиколи масата, на която, под клонест платан, седяха участниците в семинара. След това лесникът се настани на свободно място в далечния край, подпря чорлавата си глава на огромните си юмруци и се заслуша.

– Позволете да отговоря на въпроса.

– Моля – Пан Перунович сви рамене. – Сега Иванушка ще ни каже това, което иска да ни каже.

– И ще го кажа. Изначалното зло е най-опасното. Впрочем, ако за придобитото зло в приказките почти не се споменава, то изначалното зло неотменно присъства във фолклора. Не намеквам за нищо, но то е въплътено в Кошчей Безсмъртни. Ще припомня, че смъртта му се намира на незнаен остров, в ракла, заровена под дъб, а в раклата има патица, която трябва да снесе яйце. В яйцето лежи игла, а на върха ѝ е смъртта на Кошчей. Забележете, че добрият юнак не стига сам на острова, помагат му мечката, сивият вълк, ябълчицата със златните ябълки. А щом изровил раклата и я отворил, патицата излетяла и в небесата я сграбчил ясният сокол. Но патицата изтървала яйцето в синьото море и ако не била щуката, не е ясно какво би се случило. Щуката уловила яйцето и го сложила в белите ръце на добрия юнак. После е ясно: той счупил яйцето и иглата, а Кошчей издъхнал в конвулсии. Изводът какъв е, другари? Тук, другари можем да говорим за три извода. Първият е, че е безполезно да се борим със злото сами, трябва да го правим всички заедно, като задължително привлечем природните сили, заключени във флората и фауната. Вторият извод е, че колкото по-малко от тези флора и фауна остава на земята, толкова по-малък е шансът ни да победим изначалното зло. Такъв е скритият, а за мен – и очевидният – смисъл, другари. И третият извод: понеже изначалното зло е въплътено в Кошчей Безсмъртни, на нас не ни е писано да го победим.

– Такива ми ти работи – горестно откликна Недодялания Митяй. – И Жар-птица да ви нацвъка дано!

– Тоест, как така? – щом чу последното, Нури не можа да не се включи. – Как тъй не ни е писано?

– Ами тъй! Не можем – и приказката свършва тука.

– Стига, другари, хайде да помислим! Иванушка изприказва много работи… първите два извода не будят съмнение, ала третият?! Опитът ми сочи, че този пълзящ песимизъм не е оправдан. По принцип непобедимо? Не! Единственият начин да се борим със злото е да възпитаваме в добро. Такъв трябва да е третият извод от приказката, чиято същност вие, Ваня, представихте достатъчно пълно, макар и тезисно. Защото ако добрият юнак не беше добър, нито ябълчицата, нито сивият вълк, нито, извинете, щуката, нямаше да му помагат. Това е изводът.

– Е, видя ли, а ти – не било писано, та не било! – лесникът се изправи. – Аз обаче отивам да видя защо Гарвана крещи.

Заслушаха се и доловиха наоколо необичайна тишина и грака на Гарвана в далечината.

– Значи тъй – Пан Перунович благо погледна Хасан, майстора на играчки, – излекувахте го значи на своя глава, създадохте си трудности, сега ще ги преодоляваме. Или?

– Болен беше – лекувахме го. – Хасан не отклони поглед, мустаците му сърдито стърчаха.

Гарвана се приближаваше и лесникът пръв забеляза в грака му нещо ново.

– Р-р-радвайте се! – Гарвана пикира надолу и закръжи над платана. – Цар-р-рят е мър-р-ртъв!



Базилиска изглеждаше неправдоподобно огромен, ципа полузакриваше неподвижните му очи, роговата качулка около шията му бе клюмнала, от озъбената му паст се стичаше отрова и образуваше прозрачна локвичка, над която трептеше синкава мъгла. По-голямата част от тялото му лежеше в лещака, обградил плътно поляната. Върху змията, все едно седеше върху огромно повалено дърво, се бе настанил Кошчей – краката му не стигаха до земята – и ровеше с бастуна си нападалите листа. В очилата му се отразяваха зверовете, застанали наоколо. Притихнали, те беззвучно се бяха вторачили в поваления Базилиск, в Кошчей.

– Дълго ли се мъчи? – прошепна Хасан.

А смесилите се хора и животни не преставаха да се приближават, и пристъпяха бавно, и спираха до Базилиска.

– Кажете, Гигантюк, да не би да сте си махали очилата? – В очакване на отговора Нури затаи дъх.

Гигантюк бавно и зловещо се усмихна – по-добре да не се бе усмихвал.

– Махнах ги, разбира се. Кой ще ми забрани?

Нури се извърна към Хасан.

– Не се е мъчил, майсторе. Умрял е мигновено.

– Ама сте проницателен, бивши кибернетико Нури! Защо никой не ми благодари? Да не би да не ви избавих от необходимостта сами да вземате решение?

Гигантюк слезе от змията и без да се опира на бастуна си, уверено пое към селището. Всички се отдръпваха от пътя му.

– Какво имахте предвид, Нури? – запита Пан Перунович. – Не разбрах. Защо мигновено?

– Гигантюк страда от страшна болест. Нарича се равнодушие. Рак на душата. Забравихте да споменете равнодушието, докато говорехте за изначалното зло… И не ме питайте защо при общуването си с Кошчей ние не чувстваме нищо. Всъщност чувстваме, но не искаме да забелязваме злото, известно като равнодушие, защото сме заразени от него в малки дози. Привикнали сме да го вдишваме. Освен това, той крие душата си от нас, а на външен вид е като човек. Пред Базилиска се е явил в истинския си облик. Жал ми е за змията, Пан Перунович. Погледнала е в празните очи на Кошчей и е издъхнала от ужас!

Всички мълчаха, потресени.

– Но нима Базилиска не бе зло, сътворено от нас самите? – прошепна Пан Перунович.

– О, недейте! Ако бяхте помислили, и сам щяхте да се досетите, че в процеса на предварителното възпитание се е намесил Гигантюк. Предполагам, че се е случило, когато са се скарали с Недодялания Митяй и лесникът си е отишъл. Гневен и зъл, Гигантюк е сложил оставения от лесника шлем. Енергията, както сам ми казахте, вече е била подадена. И ето че Кошчей е прекършил психиката на змийчето, като му е внушил склонност към злодеяния…



Не пускаха Нури да си отива, уговаряха го да си остане завинаги тук, в Омагьосаната гора.

Пан Перунович бе покорен от умението на Нури да съчинява приказки. „Как ви хрумна?“ „Альошка ни разправяше. И въобще, нужен ни е постоянен консултант с ранг на възпитател в предучилищната възраст, който да оценява правилно стореното от нас и да дава общите насоки. Главното е, че ни е нужен човек, умеещ за взема правилните решения… А вие умеете, умеете, то се вижда веднага, пък и Сатон не напразно ви изпрати тук… Как мислите, Сатон е чудесен, нали! Ние сме се затворили в себе си, поизгубили сме връзките с реалността, а що за приказка би се получила без връзка, вие направо ни разтърсихте…“

Недодялания Митяй от своя страна го уверяваше, че след има-няма три години, той би се превърнал в свестен лесник, защото Нури е безстрашен и добър, а останалото опира до практиката. 

Понякога Иванушка му поверяваше котела и твърдеше, че след година-две той ще се справя съвсем грамотно с тази задача.

Хасан, без да подозира, че някога кибернетикът Нури се е увличал от механофауната, се дивеше на вътрешното му чувство и на умението му да вижда в произволно намерен корен единствения образ, затворен в него.

„Умеете да държите инструментите – размишляваше Хасан. – След пет години ще съм направил от вас майстор на играчки…“

Тези перспективи бяха примамливи и ако кибернетикът Нури не бе станал възпитател, той би се учил за лесник, би сменял нощем Иванушка и би извайвал играчки. Но неговата работа бе много важна и той се отказа със съжаление от предложенията.

– Добре, явно нищо не може да се направи – въздъхна Пан Перунович. – Но ще се наложи да почакате, колективът ви приготвя подарък. Няма да ви пуснем просто така…

Нури се досещаше какъв ще бъде подаръкът, понеже току притичваха да се консултират с Хасан ту старият Ромуалдич, ту самият Пан Перунович, а и много други. Обсъждаха проблема от всички страни и разглеждаха скрупульозно дървеното зверче, което майсторът бе показал на Нури в деня на запознанството им. Ромуалдич изтормозваше с въпроси „Касандра“, Пан Перунович и добрите му юнаци потъваха в дълбините на генетиката и естетиката – в Омагьосаната гора тези дисциплини се оказаха тясно свързани.

Нури не възнамеряваше да седи със скръстени ръце. Докато очакваше с трепет подаръка си, се зае да преправи всички налични шлемове. Вграждаше в схемата блок за защита, който автоматично щеше да изключва полето при опит да се предадат в камерата за предварително възпитание зли намерения – като закъсняла предпазна мярка от Кошчей. Работата бе изключително отговорна, защото нямаше как да проверят работи ли блокът. Всички бяха изпълнени само с добри намерения, а, естествено, никой не желаеше да се обърнат към Гигантюк. Наложи се Нури да се довери на интуицията си и на своя опит като настройчик на кибернетична апаратура.



… И ето че се спусна топла люлякова светла нощ. Нури, Иванушка, Недодялания Митяй и Хасан, майсторът на играчки, седяха на дървената платформа край котела, гледаха огъня, а черпачето обикаляше кръга – пиеха драконово мляко.

Натъжени от предчувствието за раздяла, разговаряха тихо и приятелски за всичко – за живота, за приказките, за малкото драконче, което растеше общително, за това, че май скоро ще се появи и бебе еднорог, по естествен, тъй да се каже, начин, и че сигурно си струва да запознаят златния кон от ИРП с еднорозите, в тях има нещо родствено… може пък конете да са мутирали еднорози?

Нури долови зад гърба си нечие присъствие и протегна ръка. Погали кучето. Гръм се бе приближил безшумно и бе чакал да го усетят и да му обърнат внимание.

– Е, мисля, че ми е време?

– Време ти е – отвърна песът. – Дойдох за теб.

– Вие сам не пожелахте да останете – Перунович се появи в подходящия момент, а Нури си помисли, че вече всички са се приготвили и дори са повикали Гръм през нощта, когато може да се премине защитното поле.

Пан Перунович държеше покрита с чулче кошница. Всички погледнаха към кошницата и се изправиха.

– Имаме подарък за вас. За вас и за децата – като допълнение към дръп¬нибутни, че да не расте глуповат и да не губи бдителност.

И веднага след тези думи лесникът засвири, загука чудато, Жар-птицата се спусна на ябълката и стана светло. А Митяй взе кошницата и я поднесе на Нури. Нури отгърна чулчето. В кошницата на мека постелчица лежеше и сънливо се чумереше мъничък ръмжихапи.





Преведе от руски Светла Йосифова

Редактира Калин Ненов