Редактиране на „Dredd 3D и Total Recall (2012): субпродукти, получени от разфасовката на „Беглец по острието“ (Blade Runner)“



 Неслучайно разпространителите на Dredd 3D навсякъде навират в очите ни не само заглавието, но и формата на филма – 3Д. Като че ли това може да бъде оправдание за съществуванието на този римейк.

 Как се прави такъв шедьовър ли? Ами взимате един тайландски трилър, минал преди година по екраните – The Raid: Redemption, прибавяте му един фантастичен наркотик, и готово. Ама блокът в тайския филм бил 30-ина етажа? Тука обаче е фантастика и ще го направим един километър… Но и в двата случая, спецполицаи ще се опитват да арестуват престъпници и ще попаднат в капана на сградата, владяна от гангстерски клан. Е, в новия ще бъдат не полицаи, а съдии – „изпълнители-екзекутори“, каквато е повелята на комикса и шутъра „Съдията Дред“. Махате всички социални идеи и конфронтации от първия филм със Силвестър Сталоун и… готово.

Като гледах това екшънче, а и подобния му Total Recall, непрекъснато ме преследваше едно „дежа-ву“. Чак след време успях да си го изровя от паметта – по времето на социализма имаше едно такова нещо „идейно възпитание на масите с правилен мироглед“. Та Холивуд тук действа съвсем по ленински („Киното е най-важното изкуство за нас.“ В.И. Ленин) и последователно, идейно и художествено-образно ни натрапва един и същ модел на бъдещето – огромни корпорации са завзели целия свят, корпоративните директори играят ролята на римския сенат, а тяхното главно оръжие са самотните центуриони, които, макар и да не обичат своите работодатели, безмилостно изкореняват престъпниците с еластичното оправдание: „да спасяват човешки животи“. Сик! Като че ли тези животи не са отнемани и изкривявани от системата…

Интересното е, че тези субпродукти на киноиндустрията водят началото си от един прекрасен и трагичен филм на Ридли Скот – „Беглец по острието“ (Blade Runner). Да, наистина писателят-фантаст Филип Дик е сред първите, които в десетки свои произведения узакониха модела „корпоративното бъдеще = полицейска държава“, а тези филми са първите екранизации по романи на Дик. Но колко поезия, болка и истинска драма имаше в образа на Харисън Форд, колко сатира и чувство за хумор бе вкарал в юмруците на Шварценегер режисьорът Пол Верховен в първия Total Recall, пък дори и вм образа на съдията Дред, пресъздаден от младия Сталоун. Но и Дик, и Верховен, а и Ридли Скот искаха, или поне си мислеха, че го правят, да ударят камбаната на предупреждението – да се избегне такова бъдеще. 

Новите занаятчии, овладели перфектно специалните ефекти, нямат и следа от такива помисли – те са убедени, че ТОВА е образът на „единствено възможното бъдеще“, с което не трябва да се борим, а към което да се адаптираме! Притръпналост! Ето какво е идеалното съзнание на масовия консуматор, което трябва да се постигне… Като че ли чувам „производствените спорове на апаратчици по идейно-възпитателната работа“… Нищо че този път не става дума за „комунизЪма“, който за една нощ се превърна от „светло бъдеще“ в „тъмно минало“, а за „чистия и свят капитализъм“, който няма алтернатива, амин!

Въобще привикването към образа на корпоративните императори тече отдавна. Руското списание „Мир Фантастики“ беше направило любопитен обзор на „14-те демонични корпорации на кинобъдещето“, където авторите се бяха опитали да съберат всякакви модели от различните филми и ги подредят в стройна класификация. Но колкото и привидно различни да бяха тези образи, те винаги се оглавяваха от излъскани аристократи, които обитават мегаломански кабинети, задължително с огромни прозорци с изглед към целия свят… Улавях се, че очаквам някой от тези дегенерати да извади от бюрото си стъкленица с извънземно животинче и подобно на барон Харконен от „Дюн“ да започне разсеяно да си похапва, докато то пищи ужасено в устата му.

Какво целяха авторите на филмите с тези образи (освен добрите продажби, разбира се)? Ами например: 

Че абсолютно развратени от абсолютната власт на милиардите си, тези корпоративни монарси са недосегаеми. И ако някой самотен герой (зрителят трябва да се идентифицира с някого, нали?) все пак успее да ги докопа, застава нов заместник-дегенерат, който прави същото, защото системата е жива и здрава. И коя е тая система? Все същият „безалтернативен, чист и свят капитализъм“, който владее нашия век. И аз подозирам, че фантасмагоричните кабинети и извратености на кинокорпоративните директори са част от операцията по отклоняване на вниманието – честният и трудолюбив инвеститор, който с пот на чело прави милионите си в офиса, няма нищо общо с тези демони, нали така?

В този ред на мисли, особен интерес представлява новият 



'''сериал „Континуум“'''



Историята започва през 2077 г. Млада и хубава детективка от корпоративната полиция е убедена, че като лови терористите, воюващи срещу тоталитарното управление, прави света по-добър. При една екзекуция на група такива „лоши момчета“ обаче се отваря портал във времето и тя заедно с тях се оказва в наше време. Започва борба за по-изобретателни хроноклазми между внедрилата се в полицията млада жена и терористите. Но с тях нещата никак не са прости. В изтеклия първи сезон успяхме да разберем, че мотивите на техния лидер са мирогледни и дълбоко лични. И скокът във времето е организиран от стар корпоративен учен, който в наше време е гениален тийнейджър. Намеква се, че това е операция по обръщане на историческия ход, по предотвратяване на бъдещето. Докъде ще стигне смелостта и социалнокритичната зрялост на сценаристите и режисьорите на сериала, ще видим скоро, ако продуцентите не се изплашат от идеологическата каша, която са забъркали, и не започнат да лавират на границата на недоизказаните намеци сезон след сезон. Ловкост, която така добре доказаха в сериалите Earth: Final Conflict и Lost .

И ако, разбира се, планетата Нибиру не ни види сметката до края на годината :-).



Атанас П. Славов