Редактиране на „Когато ме целунеш“


'''Гергана Велева'''


Внезапно Андрей се събуди. Макар и студена, стената на църквата „Сурп Хач“, в която бе опрял гръб, бе непоклатимо спокойна. Мекото му леговище от велпапе бе до паметника в арменската църква. Всъщност „леглото“ му беше временно отстъпено от Никола Ташев, когото всички от Маршрута наричаха Отшелника-бохем. Тая нощ той имаше бизнес поход в съседен квартал. Бохемът е най-добрият познавач на металните отпадъци. Но има едно желязно правило – никога не кради, питай и го вземи! Той беше върлинест, слаб като овчарска гега и много сладкодумен. Знаеше всичко и често объркваше главата на Андрей с разни истории за поети и философи. А мястото на отшелника беше наистина VIP. На една крачка от черквата имаше ресторант, а в кофите му се намираха... абе, от пиле мляко, както се казва.

Андрей потръпна. Но не само от студ. През дупките на жълто-ръждивото му одеяло проникваше виолетова светлина. Странното сияние се процеждаше от цепнатина в земята. Андрей вдигна лявата си ръка. Евтин пластмасов часовник, със светла зеленикава каишка, просветна и показа часа: 2:22. Странното съвпадение го накара съвсем да се събуди. Той скочи от картоните и скоро откри източника, смутил съня му. Между два плочни камъка от пътечката извираше светлината. Сиянието заслепяваше големите очи на Андрей. Той понечи да я докосне, но в този миг всичко угасна. Андрей огледа мястото и под лунната светлина съзря малък пръстен. Развълнуван, той започна да разглежда малкия бронзов ринг. А той беше съвсем обикновен, с малко топче върху него, голямо колкото зърно от леща. На зрънцето имаше мънички букви, ето, прочете ги: Р.И.

Андрей не беше уплашен. Напротив, сърцето му бе пълно с радостни емоции и той усещаше, че е участник в малко чудо. Постави пръстенчето на кутрето, само там му ставаше, и то не съвсем, и заспа. 

– Ставай, миличък! Ще настинеш.

Момчето се надигна и видя две свои приятелки, 60-годишни дами, които всеки божи ден идваха рано на черква. Едната от тях, по-едрата, му подаваше курабийка. Андрей отвори уста да благодари, но те вече отминаваха. Никой не го изслушва... И не само сега. Седемнадесетгодишен днес, той обикаляше по Маршрута от десетина години. Помнеше смътно родителите си. Знаеше, че са загинали при катастрофа, но нищо повече. Повлечен от тези мисли, Андрей пое по обичайния маршрут и забрави за пръстена и снощната случка. Маршрутът е неговия свят. Тук са приятелите, тук са спомените, и добри, и лоши. Ето, пенсионираният училищен директор Гулев е маниак за спасяването на Бургас и събира луминисцентни лампи и батерии. Отшелникът-бохем е любимецът на Андрей. В беззъбата усмивка на Ташев той откриваше толкова топлина и сърдечност, колкото никой друг не можеше да му подари. Предпоследен, преди ромите, по Маршрута минаваше Мишо Яшина. Любител на спортни вестници, биренки и ученик във Вечерна гимназия. Той събира дрехи, най-вече спортни фланелки. Беше винаги добронамерен и най-забавен от всички.

Радостно подскачайки по „Лермонтов“, Андрей нямаше желание за работа. Нещо го отклоняваше от обичайните занимания. При втората кофа се случи нещо необичайно. Парче тебешир се търкаляше сред нечистотиите, Андрей го взе, леко пребледня и изпадна в транс. С лявата си ръка написа на ръждивата ламарина странни думи: 

„Градът на свободата и поезията

нима сред Ада ще залезе...“

Някой друг водеше ръката му. Той изписа с разкривени букви странния текст върху оградата на болницата, на три кофи за боклук, на пейка в градинката. След като го надраска на един спрял пикап пред закусвалнята „Бакалови“, момчето свърна към задния двор на Френската гимназия. Номерът на пикапа бе А 02 22.

Едно черно коте пресече пътя на Рая. Тя започна обичайните заклинания срещу черни котки, но бързо спря, защото позна малкия Добри – котарака на Моника. Добри не можеше да носи лош късмет. Та Моника е най-добрата ù приятелка. Тя притежаваше най-сините огнени очи на света, с които блокираше всички фотографи. И не само тях! След като отмина Добри, Рая ускори крачка, въпреки че не закъсняваше. На завоя преди гимназията, върху задната врата на буса за закуски, тя видя стиха. Бавно се приближи и го прочете още три пъти. Момичето блокира и не можеше да повярва на очите си. Така започваше стихотворението, което написа снощи. Никой не беше го прочел все още, а днес той я гледаше от вратата на някакъв мръсен пикап. Рая бе съкрушена. Това значеше само едно – това са чужди думи, прочетени или чути някъде. Тя искрено страдаше от този факт. „Не съм никаква поетеса, а просто жалък плагиат.“ Тази мисъл я обсеби. Тя влезе в училище и първите ù часове преминаха като в кошмарен сън.

 Голямото междучасие Рая изскочи навън, без да слуша предложенията на приятелките си. Слезе за секунди по стълбите и се затича към „Бакалови“. Но бусът вече беше заминал заедно със стиха. Механично си купи сиренка и разсеяна и натъжена влезе през задния вход на училището. Зад кофата притича жълт мръсен пес и я повали на земята. Захапа сиренката и побягна. В този миг се чу властен вик:

 – Сандокан, спри! – и до Рая се приближи момче със зелено палто, огромни кубинки и смачкана омазнена офицерска фуражка. Очите му излъчваха смирение и топлина. Шарките в кобалтовите му ириси накараха Рая да потъне в тях като стар кораб в морски дълбини. Тя бавно се надигна, а момчето ù подаде сива салфетка, някога била носна кърпа. „Вземи, тече ти кръв!“ Рая взе салфетката и започна да бърше окървавените си длани. Дори забрави да благодари. Сандокан я наблюдаваше и безгрижно махаше с опашка. 

Звънецът я привлече като магнит и тя побягна към училището, но усети, че постъпи твърде невъзпитано, и се обърна да благодари. Двамата приятели се отдалечаваха един до друг. Дългото зелено палто на момчето се поклащаше от ударите на кучешката опашка. Изведнъж го видя – стихът бе изписан и върху кофата с боклук. Бързо върна лентата назад и се сети, че ръката на момчето беше изцапана с тебешир.

– Сандокааан! – викна силно Рая.

Двамата приятели се обърнаха едновременно. Песът веднага се върна, скочи и облиза лицето на Рая с топъл и грапав език. Тя падна на земята. Младият „офицер“ бавно се приближи, подаде мръсната си ръка и се представи:

– Приятно ми е, Андрей! Сиренката ти е почти цяла, Сандокан само я опита.

– Аз съм Рая – промълви тя, като се изчервяваше. Беше вперила очи в усмивката на момчето, по-светла от изгрев над Бургас. 

– А това е Сандокан!

Кучето пак се опита да повали Рая, но властният офицерски глас го спря. 

– Ти ли написа това? – попита засрамено Рая.

– Да.

– Откъде си го чул?

– Арменският бог ми го прошепна – каза иронично Андрей.

– Моля те, това е важно за мен.

– Ела седни, ще ти разкажа моето странно приключение. 

Звънецът пак се обади.

– По-добре да тръгваш. Бих ти разказвал цял ден, но свърших извинителните бележки. Ще ти напишат отсъствия. 

– Няма проблем. Майка ми беше лекарка... Научи ме да се оправям – тихо промълви Рая и една малка топла сълза се спусна по скулите ù. 

Андрей плахо я погали по косите, суетеше се и не знаеше какво да направи.

– Ела на моя трон, ще ти направя място – Андрей скочи върху вързопа с картони.

Тя седна до него, а Сандокан се настани в краката им. Всичко стана така естествено, че все едно се познаваха от години. Странно и неусетно, като шепот на листа в тиха вечер, се раждаше едно ново приятелство. Те говореха, и говореха. Андрей не беше разговарял човешки от векове. Споделяше радост и мъка единствено с бездомните песове. Бабите, които му даваха сутрешните сладкиши, дори не чуваха и тихата му благодарност. А сега – разказваше, говореше, и имаше някой, който го чуваше. Андрей разказваше себе си! Лицето му грееше от щастие. Рая изпитваше подобни чувства. Имаше много приятелки, но с никоя не бе успяла да споделя напълно. А с Андрей се усещаше лека и освободена.

Боже, казах го! Не мислех, че мога да го изрека на глас. Татко ще ме убие! Това беше тайна. Татко толкова се страхува... а утре е началото. 

Тайна, много голяма тайна. Тайна, която момичето сподели единствено пред младия красив „офицер“ и неговия Сандокан.

– Искам да ме заведеш там! – скочи Андрей. Предусещайки пътешествие, Сандокан започна да се върти около двамата като пумпал. Андрей измъкна от вътрешния джоб на палтото си малка оръфана книжка и я подаде срамежливо на Рая.

– Намерих я в една кофа на „Демокрация“. Никола Ташев ми каза, че е много ценна. Нали си поетеса... като нея. Може да ти хареса.

– „На прага стъпки“ – прочете на глас момичето. – О, Мара Белчева, любимата на Пенчо Славейков. И е издадена през 1918 година, така отдавна. 

– Кой е Пенчо? 

– Ами патрон на училището на Моника – засмя се Рая.

– Моля те, не ми говори за оръжие – засмя се и Андрей.

 В ранния следобед една странна група махаше на изхода на Бургас. По ирония на съдбата при такава група можеше да спре единствено странна и необичайна кола. И тя се задаваше. С пуфтене и скърцане.

 – Качвай се, група! – извика усмихнато шофьорът. – Но без кучето!

 – Аа, без кучето не тръгваме!

– Добре де, хвърли го отзад и да тръгваме – чичото ги гледаше приветливо през седемдиоптрови очила, а рамките им бяха залепени с лейкопласт. 

Потеглянето беше почти като спирането. С ръмжене и трясъци колата тръгна, а шофьорът за по-сигурно караше точно върху осевата линия и предизвикваше клаксони и викове срещу него. Добре че скоро се отклониха по черен път и поеха покрай бетоновия възел на север от града. Край тях пробягваха, обрасли с жълти лопени и сухи кафеникави треви, самотни поизровени хълмове.

– И аз съм за Сарафово – редеше водачът на автомобилното чудо, – ще ви закарам до крайната точка. Там всички ме знаят. Питайте за Опата и ще ви кажат. 

– Как, как?

– Опата, съкратено от Острият поглед. Зевзеците ми го лепнаха, ама и на мен започна да ми харесва. 

В този момент камионът се удари в един голям камък, изръмжа тъжно и спря. 

– Ех, само втори път тази седмица. Рекорд! Пак не го видях. Сега ще я оправим – Опата не загуби и частица от доброто си настроение.

Групата изчака малко, но времето летеше, те благодариха на омасляващия се Оп и се затичаха към селото, което се белееше на хълма пред тях.

Стояха на малкия пристан и Рая сочеше сондажните кули. Като огромен черен призрак далече в залива се бяха изправили металните конструкции. Морето около тях правеше срамежливи вълнички, сякаш се страхуваше от нещо. Андрей усети странната слабост от предишната нощ. Виолетовата светлина започна да извира от голям потъмнял камък, наполовина потънал в пясъка. Момчето се наведе и докосна с пръсти скалата, галена от морето. Виолетовата светлина премина през пръстите му, като попиваше в него. Рая изпищя, а Сандокан уплашено се сви в краката ù. След секунди Андрей я погледна. Топлината в очите му се бе върнала. Той погледна и жълто-ръждивия пес, погали го между ушите и каза с много тих глас:

– Видях огромно каменно сърце.

– Къде, какво говориш? – Рая викаше силно, беше уплашена и смутена от случилото се.

– Там, под дъното. Пълно е с тъмна течност. Това е, за което баща ти е разказвал. В него наистина има нефт.

– Това... това е някаква лудост! Как видя това нещо... а тази светлина?

– Не знам. Арменският бог ми подари силата на този пръстен.

Рая погледна ръката на Андрей и позна... своя изгубен пръстен. Нещо се преобърна в нея и тя припадна. Андрей не знаеше какво да прави. За първи път в живота се налагаше да помага някому. Започна да крещи, опита се да вдигне момичето. С общи усилия, Андрей и Сандокан я довлачиха до пътя. Андрей помисли дори, че Рая е умряла, и студена пот бликна от тялото му. Притъмняваше. Отдолу по пътя се показа кола с един фар. Андрей изскочи на пътя и се развика. Колата, надавайки всевъзможни метални звуци, се закова на място. След секунди еднооката машина, начело с Опата, летеше с бясна скорост към Бургас.

 След няколко часа Андрей вървеше замислен през Морската градина. Бяха го изгонили от болницата. Чистотата над всичко! Молеше се единствено Рая да се оправи. Не можеше да мисли за друго. Сандокан, предусещайки настроението на своя офицер, го следваше десет метра назад. В един миг странно сияние освети пътя пред хлапака. Нечовешка сила го теглеше към края на алеята. Усилията на Андрей да се отскубне бяха напразни. Той можеше единствено да я следва. В полумрака видя статуя. Беше Добри Чинтулов. Луната грееше като далечен фар. Приближавайки статуята, силата се усилваше. Тя го тласкаше като магнит. На метър от каменния поет го обля виолетова светлина и изпита усещането на ударен от гръм. Тласъкът бе така силен, че го повали на тревата. В миг всичко спря. Алеята отново потъна в мрак. Андрей погледна плахо статуята, докосна я, но нищо не се случи. Чу джавкането на Сандокан и бързо се затича след него. В главата му се нижеше безформен поток от объркани мисли. Преминаваше пред бюста на Христо Ботев, когато светлината го обля отново. Като на карта видя живота на поета, загуби ориентация и падна на земята. В мозъка му пулсираше името Иванка. Иванка, Иванка! Андрей се уплаши до смърт. Понечи да се отдръпне, но силата не го напускаше. През главата му преминаха странни имена. Още веднъж, още веднъж, не можеше да ги забрави. Иван Кособукин, Николай Шайтир, Николай Савченко, Алексей Рубцов. След минута всичко утихна. Андрей бързо записа имената върху мръсна салфетка и я скри в палтото. Кучето напускаше страшната Морска градина и момчето побърза да го последва.

До статуята на Хари Арабян сладко хъркаше Отшелникът-бохем. Църквата „Сурп Хач“ бе потънала в тишина. Андрей се тръшна силно върху философа, за да го събуди.

Съненият Ташев едва не халоса с железния си прът момчето. Но отвори очи бавно и промърмори нещо неясно. 

Андрей чакаше само това. Разказваше, без да спира, задъхваше се и пак продължаваше. Накрая измъкна салфетката и я показа на бохема. А той си мислеше, че хлапето е полудяло от някакъв кошмар през предишната нощ, разгърна бележката и прочете имената.

– Ами че те са написани на една плоча до Летния театър. Пред Руския паметник – обясни Ташев, прозявайки се. След миг отново се чу равномерен ритъм от дългия му нос.

Жаден за приключения, Андрей се отправи към Летния театър. Някой бе начертал план в главата му. Той вече знаеше какво се иска от него. Приближи се и плахо докосна с пръстена първото име от плочата на загиналите офицери. „И аз съм офицер!“ – помисли си хлапакът и погледна към жълтия пес, който не беше го изоставил още.

Плочата бе хладна и полазена от зелени мъхове. Но уви, нищо не се случи. Мълчание. Докосна второто име и пак нищо. Обхвана го тихо отчаяние. Може би силата го е напуснала. Беше се превърнал в герой само за една нощ, а днес отново е скитникът Андрей. Стана му студено и мрачно на душата, обърна се и тръгна към театъра.

Сандокан залая пресипнало. И не спря, докато момчето не се обърна към него. „Е, добре де, ще пробвам още веднъж, но само заради теб.“ Андрей докосна пръстена до името Алексей Рубцов и мигновено усети сладостната тръпка. Опита се инстинктивно да се отскубне, но не можа. Той усещаше как някой пребърква главата му, разглеждайки и най-дребните гънки на самотния му, пазен от други мозък. През главата му преминаваше филм от имена и картини. Андрей не можеше да диша. Стараеше се да запамети всичко, което му се случваше в този миг, превърнал се за него във вечност.

Всичко се успокои, когато в мозъка се появи името Ивана. Картините спряха своя бяг и се появи красив морски подводен пейзаж. Нещо, приличащо на таралеж, разкърши рамене, освободи се от лапите на водораслите и тръгна към повърхността. Това беше мина, да, стара, ръждива морска мина. Картините отново се разбъркаха, настъпи хаос в главата му и той се осъзна, потънал в пот и легнал сред мокрите треви. Беше объркан и уморен. Какви са тези хора и какво искат от него? Коя е Ивана? Въпросите се мятаха като риби в главата му. Беше останал без никакви сили и предпочете да полежи още малко, докато се успокои.

Прибра се като в сън до черквата. Отшелникът-бохем бе изчезнал. Падна върху картоните и заспа мъртвешки сън. До него се изтегна Сандокан и застана на пост.

Сутринта нямаше желание за работа. Ташев и Гулев щяха да ударят джакпота, защото винаги се движеха след него по Маршрута.

Някъде към обяд той чу своето име. Не беше го чувал от години. Сега то излъчваше красива радост и сила. Надигна глава и видя Рая, която тичаше по пътеката. 

– Андрей, ирландците си отиват! Взривили са платформите. Някаква мина от войната е изплувала. Всичко е разбито и сондажите се отлагат. Отиват си! Чуваш ли, отиват си!

Рая не спираше да го прегръща, да го тупа по раменете и да дърпа проскубаното му палто. Андрей бавно асимилираше чутото. В главата му хаосът се превърна в някаква странна удовлетвореност. На лицето му се изписа лека усмивка.

– Какво ти става? – попита Рая.

– Нищо, просто съм щастлив. Ела да те почерпя в ресторанта и да чуеш за последното ми приключение. Ти също си героиня там, Рая.

Залезът се опитваше да се измъкне от Бургас, но два гларуса не му позволяваха. Андрей не спираше да съзерцава черния облак, опитващ се да скрие слънцето. Той бе на форма досущ като каменното подводно сърце, което видя в картините, препускащи тези дни и нощи в главата му. Андрей бе зашеметен от необикновеността на историята, в която го въвлече съдбата. Някой продължаваше да му подсказва странни мисли. „Черното подводно сърце е пазителят на града. То излъчва невидима енергия, която прави Бургас град на поезията и свободата...“

Лицето на Андрей грееше. Той беше станал малък посредник в едно голямо чудо. 

– Ехо, къде се отнесе? – тупаше го Рая.

– Аа, тук съм... какво ще пием? 

Сервитьорът спря до тях.

– Два коктейла от най-скъпите, моля! – каза с усмивка Андрей. 

Сервитьорът огледа внимателно раздърпаното палто на кавалера и попита с голяма доза съмнение:

– Сериозно ли?

– Не, естествено! Дай две коли! 

Двамата дълго се смяха на това. В един момент Андрей бръкна в джоба си и извади малкия бронзов пръстен. Подаде го на Рая:

– Мисля, че е твой. Вземи, аз достатъчно го задържах.

– Благодаря, много си мил...той ми е толкова скъп – говореше през сълзи Рая, докато го слагаше на ръката си. 

– Разбирам, че е скъп. Явно много си обичала някого. А какви са тези букви?

– Майка ми се казваше Ивана. Подари ми го за Коледа, една година преди да почине.

– Извинявай, че попитах... – изрече Андрей и прегърна силно Рая. Разбра коя Ивана му говореше онази нощ. 

– Да знаеш, че майка ти много те обича – усмихна се Андрей.

Рая грейна. Сините ù очи излъчваха цялата чистота и любов, която можеше да побере Бургас. Но всичко бе нарушено от Сандокан. Той спокойно дъвчеше черната козирка на офицерската фуражка. 

– Сандокан, ще те убия, звяр такъв! Рая, имаш ли още патрони, освен Славейков?

– Моля те, прости му!

– Едва ли ще мога. Е, всъщност мога, но при едно условие.

– Какво?

– Ако ме целунеш!