Редактиране на „Приказка за изобретателите“

'''Александър Карапанчев'''


Старият конструктор задълбочено прелистваше технически бюлетини. Чертежи, таблици, индекси шумоляха под пръстите му. Запалка, комбинирана с телевизор – удобно. Машинка за уголемяване на зеленчуци – полезно, питателно. Автомобилно огледалце-самобръсначка – хм, хм! Импулсатор, който предупреждава рибите за отпадъчни води – хуманно.

Конструкторът прехвърли още един бюлетин и вдигна глава. Време беше да запали цигара. Всеки работен ден той изпушваше по две парчета: едно сутрин, друго следобед. С привичен жест масажира цигарата, подържа я в уста и като пална, се взря през прозореца.

Видя малък парк, отзад блестеше панелната игла на огромен хотел. Какво пък, чудесно място! Тихо и озеленено. Сравнително. Паркът разполагаше с бледа проскубана тревица, няколко пейки, десетина дървета. В центъра – пресъхнал фонтан. Старият конструктор пушеше, загледан в дърветата. Казваха, че били кестени, ала това нямаше особено значение. Макар и поживели, стволовете им бяха твърде тънки, ниски, направо хилави. Кора сякаш от напукан асфалт, клони вечно голи. Напомняха му раздърпана чугунена арматура.

Той тръсна цигарата, нападнаха го спомени. Някога тези дървета бяха снажни, пълни със сила, цъфтяха, раждаха, златните им листа изпращаха есените. Тогава конструкторът също цъфтеше, раждаше и като надежден специалист постъпи в това бюро. Постепенно обаче кестените престанаха да откликват на природата, специалистът спря да ражда проекти и ето го днес на преклонна възраст останал на поста, който заемаше преди трийсет години. Пушеше, а на душата му пареше. Бе обречен да съзерцава тия мъртъвци, по които никога няма да се мерне ароматен цвят, нито да затрепти зелена или зряла шума. Навеки голи, завинаги черни.

И не само в този парк беше така. Из целия град, по цялата прогресивна страна нищо не можеше да накара дървесата да си спомнят богатото минало, когато доставяха наслада на хората и опресняваха въздуха на трескавия век.

Цигарата свършваше. Кестените ронеха катранени люспи. И той, конструкторът, щеше тук – в самотната стаичка, да дочака пенсията си, без да доживее повишение. Все тези бюлетини, все тая дажба от две цигарки, все същият тъжен парк. Старият човек усети такава тежест в гърдите, главата му тъй се замая от мрачни мисли, че понечи да запали втора цигара.

И тогава се почука. В коридора млад изобретател оглеждаше солидната врата, на която бодро лъщеше табелка:



                    

 



                 



 

Под табелката се мъдреше служебна бележка, крепена от широк червен скоч: „С перпетуум мобиле изобщо не влизай!“ Бележката бе ксерокопие; подписът и кръглият ù печат не се четяха. Изобретателят почука отново.

– Влез – въздъхна старият консултант и скри табакерата.

– Добър ден – поздрави младежът, смутено приглаждайки коси.

– Съмнявам се, че е добър. Какво обичате, моля?

– Ето – гостът сложи върху писалището обемиста папка. – Предлагам нещо в областта на озеленяването в смисъл такъв... – той преглътна неловко. – Предлагам проект за перуки...

– Пе-ру-ки?! Какви перуки? Тук е бюро „Патенти“, а не фризьорски салон. По-добре да бяхте донесли модел на перпетуум мобиле, та поне да се развесели човек.

– Моля да ме изслушате – оживи се изобретателят. – Не става въпрос за обикновени перуки, предназначени да скриват плешивите човешки глави. Конструирал съм перуки за... за дървета!

Ех, кестените с дъхава сянка...

– В тази папка са всички чертежи и технологични таблици. Изчисленията ми са трикратно проверени от особено мощен компютър. Нали виждате онези дървета насреща?

Да, хилавите силуети, които няма да покарат листа – колко пъти ги е виждал! Но не, от тая дупка той никога...

– Такива безплодни индивиди гъмжат навсякъде по Земята. Аз реших да им помогна, да ги върна на човечеството. С тази цел изобретих перуки за дървета. На всяко дърво ще се постави перука: то ще стане като живо.

Кестените? Да цъфнат? Да зашумят с изумрудена прелест?

– Продължавайте!

– Перуките ще бъдат направени от изкуствени листа и цветове. С една дума, пластмаса, състава ù ще намерите в папката. Под влияние на слънчевите лъчи и индустриалните примеси във въздуха моята пластмаса ще увеличава обема си, органите ще растат. Как ви се струва?

Коварна стаичка, в която той зарови трийсет безценни годинки – сега ще разбере тя!

– По-нататък! По-нататък!

– Да, това не е всичко. Дървесните корони ще могат да шумолят, ще бъдат снабдени с ароматични филтри. Разработил съм също макети за пролетни, летни и есенни перуки и дългосрочни перуки за иглолистните видове.

О, венец на трийсетте пропилени години! И вие, щедри кестени!

– Елате за отговор след пет седмици.



След една година започна производството на перуки. В разгара на зимата новата технология бе усвоена, из цялата страна можеха да се зърнат породи, чиито тъмнозелени игли бяха живописно обсипани със сребърен снежец. Те пръскаха остър терпентинов аромат. Ето ти дръзновение и успех!

През пролетта кестените в парка разцъфнаха. Пъстрите им свещи бяха нечувано постижение на трескавия век. Цъфтяха брезите, цъфтяха прасковите, черешите, дъбовете; природата напомняше властно за себе си. И нищо не беше в състояние да помрачи радостта на хората – дори на ония, които наивно си късаха цветове и с гримаса хвърляха бухналите пластмасови клонки. Важното бе, че чугунената арматура на дърветата вече не е толкоз грозна и печална, че е затрупана със свежи органи. Малко ли е това?

Никак не беше малко. Младият изобретател стана директор на бюро „Патенти“; старият конструктор се премести в обширен ярък кабинет, от който вместо уханни кестени се виждаше внушителен склад за авточасти.

Лятото смени пролетта, дървесата смениха перуки, ала така и не завързаха плодове. Затова пък наесен листата се обагриха великолепно жълти, портокалови, алени, бронзови и тържествено опадаха, а гражданите с наслада вървяха по килимите им, които гниеха като живи.

Годините се разлистваха и окапваха. Изобретението с перуките завоюва света, името на откривателя му гърмеше непрестанно, той се издигна още по-високо. Старият старши консултант умря щастлив, през последната година пушеше по пет цигари дневно и не си губеше времето с купища бюлетини.



В същата стаичка, откъдето тръгна нашата история, сега седеше друг конструктор, по-млад, прекарал тук само петнайсет годинки. Един ден той прехвърляше технически бюлетини. Чертежи, таблици, индекси шумоляха под пръстите му като сухи кестенови листа, каквито капеха насреща. Часовник-нокторезачка – удобно. Машинка за приготвяне на макарони от празни химикалки – полезно, питателно. Термоколан за болни бъбреци – хм, хм! Защита на почвата със синтетична ципа – хуманно.

Конструкторът запали пура и се обърна към прозореца. Имаше навик да гледа там, докато пуши.

Дърветата в парка се прощаваха с перуките си. Какъв поетичен ритуал на природата! Есенните перуки отстъпваха място за напращелите от сокове и младост пролетни перуки. Не, не, това беше просто феерия!... Но нима вечно ще седи в тази стая, прегърбен над бюлетините, и вечно срещу него ще стоят същите кестени? Какво ли ставаше с тях? Клоните повече не издържаха товара на прелестните перуки, пречупваха се, изчезваха. Сякаш разядени от термити, стволовете се разпадаха, унищожавайки ценно национално имущество – произведените с такава любов и грижа перуки. И по цялата планета нищо не можеше да накара дърветата да поддържат пищните си прически, които доставяха радост на хората, макар твърде анемично да опресняваха въздуха на трескавия век.

Пурата свършваше. Не, кестените отсреща никога нямаше да изправят яки тела, както в младостта на конструктора. Всекидневните биологични инжекции не им помагаха и той щеше тук – в меланхолната стаица, да дочака своята пенсия. Все тези бюлетини, все тоя рушащ се парк. Тъкмо захапа втора пура, на вратата се почука.

В коридора млад изобретател разглеждаше надписите и се ослушваше за покана. „С перпетуум мобиле не се чака ред!“ – лъщеше насърчително табелката. „С перпетуум мобиле изобщо не влизай!“ – предупреждаваше бележката, крепена от вехт червен скоч. Ала време за размисъл нямаше, защото отвътре екна дрезгав бас: „Заповядай!“

– Ето – промълви изобретателят, като кимна сковано. – Предлагам нещо в областта на озеленяването в смисъл такъв... Предлагам – той преглътна – един проект за стативи...

– Ста-ти-ви?!

Не, не, кестените никога... И стаичката никога...

– В папката са всички чертежи и таблици. Нали виждате онези клетници срещу нас? Те от година на година изгниват безвъзвратно. Трябва да им се помогне да могат както преди да носят сезонните перуки.

– Е-е?

– Аз дълго работих и изобретих стативи за тях. Стволовете ще се заменят с разклонени стативи...

Стволовете? Клоните? Ще държат перуките?

– Давайте! Давайте!

– Стативите ще имат форми на различни дървесни видове. Ще бъдат изработени от пластмаса, чийто състав ще намерите в моята папка. Под влияние на индустриалните примеси във въздуха, шума и мутациите в човешката психика стативите ще сменят кората си според времето.

Ах, ти, унила стаичка! Скоро ще ти светне пред погледа!

– След три седмици за отговор.

 

След половин година започна производството на перспективния продукт. В средата на лятото конвейерните мощности укрепнаха и из цялата страна можеше да се наблюдава как от дървесата се свалят прохладните гъсти перуки, как гнилите дънери се изкореняват, а на тяхно място се забиват пластмасови стативи, които поразително напомнят стволове и клони на истински дървета с истински перуки. Кората им сияеше безупречно лятна. Ентусиасти допълниха картината с механични декоративни пчели и птици, много евтини.

И стативите населиха земното кълбо, внасяйки равновесие в трескавия век. Сега дърветата имаха съвсем нормален вид и даряваха отново неизмерима нас-лада на хората.

Това никак не бе малко. Младият изобретател зае поста на конструктора на перуките, който се пенсионира до колене в лаври, а пък онзи колега, затрил петнайсет годинки в мрачната стая, се пренесе в обширен грейнал кабинет – от него вместо стативи с перуки се виждаше многоетажен паркинг.



Годините се покриваха с кора и опадваха. Перуките, разпространени из цял свят, почнаха да гният. Малахитовите им листа ставаха сиви, почерняваха като овъглена хартия. Цветовете окапваха с нахлузването на перуките върху стативите, изобретателят им умря щастлив и на гроба му хвърлиха няколко кестенови клонки. Те веднага се разпаднаха.



В същата стаичка, откъдето набъбна нашата история, вече седеше нов консултант, още по-млад, загубил тук само десет години. Под пръстите му шумоляха чертежи, таблици, индекси. Ключодържател-обувалка – удобно. Машинка за курабийки от подсладен картон – полезно, питателно. Антиплешивин, който след диализа обезкосмява – хм, хм! Оцветяване на промишлените пушеци в празнична гама – хуманно.

Той отблъсна пресните бюлетини, запали лула и се взря печално през прозореца. Нима в такава обстановка щеше да му мине животът – срещу стативите с капещи перуки? Ех, някога перуките бяха тъй свежи, резедави и златисти, великолепни; излъчваха толкова упоителен аромат, че...

Внезапно се почука.

– Влез! Влез! Влез! – скочи консултантът и от възбуда лулата му падна на зеления килим.

Вратата деликатно се открехна, през процепа ù влетя едра сиво-бяла пеперуда. Това беше служебната бележка: „С перпетуум мобиле изобщо не влизай!“, която бе така остаряла, че най-после слабото въздушно течение я събори от поста.

– Ето – кимна младият изобретател, появил се след пеперудата. – Предлагам нещо в областта на озеленяването в смисъл такъв... Предлагам проект за премахване на всички стативи и перуки...

– Но това значи да лишим от дървета цялата Земя! – стресна се консултантът.

– О, съвсем не. Не забравяйте, че перуките и стативите крият милиони тонове вторични суровини. Тъкмо тях ще преработим в сглобяеми пана.

– Сгло-бя-еми па-на?! Че какво общо имат те с природата?

Ах, ароматните перуки... И стативите със сияеща чудесна кора...

– Върху паната ще репродуцираме най-красивите дървета, завещани ни от световните майстори на четката. Отгоре ще опънем предпазно фолио, което по мои предварителни изчисления ще издържи поне два мандата.

– И каква ще бъде ползата?

– Как каква? Паната ще окачим на рекламни щитове по улиците и върху някои по-солидни фасади. Представете си колко място ще спечелим, колко материал ще спестим! С един удар ще освежим околната среда, ще я наситим с неувяхващи образци, ще внедрим изкуството сред широките народни слоеве.

Рекламни щитове? Неувяхващи образци? Дали пък мизерната стаичка няма да се смили над него?

– Чака ни прекрасна работа! – възпламени се изобретателят. – Щом репродуцираме дърветата, ще помислим за почвите и водите, за планините и небесата. Как смятате, толкоз ли е трудно да спасим и тях? Освен това на Земята има хора. Хора, които също... – той с разбиране разпери длани. – Да, да, вярвам, че човечеството непременно ще ни подкрепи!

– За отговор след една седмица – обеща старши консултанът и се изправи, защото приемното му време бе свършило.