Редактиране на „Приказка за калейдоскопа“

'''Александър Карапанчев'''



''(„Ей, не може ли малко по-тихо там? – измърмори''

''сякаш на себе си старият автор на детски книжки. –''

''Искам да ви припомня нещо далечно-далечно и да''

''го разкажа с думи прости, ала свои…“)''



Имало още преди Интернет един калейдоскоп, който живеел в детската стая на щастливо белокожо семейство. Той се състоял от една картонена тръба, облепена с червена гланцова хартия, от три огледални стени и от гнездо с разнобагрени парцалчета плюс късчета стъкло. Двата отвора на калейдоскопа били бляскаво украсени със станиол и щом някой завъртвал тръбата около оста ù, парченцата плат оживявали, стъкълцата посипвали гальовен звън и всичко това се подреждало в чудновати фигури. Само ръката ти да е топла, а пък окото – жадно.

Калейдоскопът често се забавлявал с двете момчета от детската стая и за да го хванат в дланите си, братята били готови да разменят за него какво ли не: шмайзера с оранжев дървен приклад, кубчетата с нарисувани животни, пумпала, че даже и палачинките с конфитюр или портокалите с ароматна кора. Така силно обичали те своята пъстролъча играчка, която никога не им омръзвала с шарените си като панаир комбинации.

Ето че гланцовата дреха на калейдоскопа се изпотявала в нетърпеливите пръсти на момчетата, докато дъхът им замъглявал окуляра. Но колко чудесии можели да се видят там, срещу слънцето! Гнездото било наистина неуморно в изобретенията си и безкрай редяло нечувани цветя, геометрични плетеници, хрумнали сякаш на Шехеразада, силуети на хора и зверове, загадъчни прибори, избухващи във всички разцветки на дъгата. Дори часовникът над шкафа тъй се захласвал, че натрапчивото му цъкане се превръщало в музика.

Само жадно око покрай топла ръка…

Като зелено растение, което изпива с листата си и най-тънкия лъч светлина, калейдоскопът умеел даже от шепа искри да създаде своите гледки. Понякога двамата братя се занимавали с него от сутрин до вечер, търсейки все по-изненадващи съчетания на линиите и багрите – и сякаш се озовавали в старинни замъци, надниквали на балове на феи с неописуеми премени, сякаш пътешествали в мечтани земи или по самото обсипано с хиляди слънца и луни небе. Вечерно време момчетата прочитали някаква приказка и след като сръбвали по чаша мляко, се отпускали в безгрижен сън. А както е известно, детските сънища също крият у себе си един калейдоскопичен чудотворец.

Когато децата спели, тяхната любима играчка кротувала в ъгъла и размишлявала под пара. За какво би могъл да размишлява такъв калейдоскоп, навярно ще попитате вие? В тези часове той съчинявал пресни фигури и по-други преплитания на багрите си, които на следващия ден ще покаже пред момчетата. Нали отдън сърце бил благодарен на братята заради обичта им, пъстроцветкото се стараел с удвоени сили и трябва да ви кажа, че измислял съвсем свежи, направо лъчезарни варианти в своето гнездо от парцалчета плюс звънкащи отломки стъкло.

Да, много приказки били изчетени, много чаши мляко изпити и доста повече фигурки минали пред очите на двете щастливи деца – те растели с всеки отлит-нал месец и искали още и още цветни чудеса от калейдоскопа си. Напоследък той все по-дълго будувал през нощите, за да ги майстори, та от годините ли, от напрежението ли гланцовата му дреха се поизносила, напомняйки вече стара, презряла ягода.

Веднъж, далеко след полунощ, калейдоскопът се сетил за всички съчетания, които бил показвал на момчетата, и прекарал през ума си сонма багри, с каквито разполагал. Защо направил това ли? Ами защото се уплашил не на шега, че скоро ще започне да се повтаря и от приказното му гнездо ще изскачат със звън единствено вехти фигури, а разцветките им ще блещукат пак същите, познати до втръсване. До болка дори. Точно така – нашият герой се бил изчерпал да създава изненади от поуморените си линии и багри и действително копнеел за нещо ново, както пътешественикът копнее за неоткрити земи.

Само топла ръка покрай жадно око, казахме… но достатъчни ли са те?

Тогава със заклинанието, завещано му от родителите, калейдоскопът извикал на помощ феята на цветовете. Цялата в сияйни пайети от скъпоценни камъни и изтъкана комай от лъчите на безчет звезди, феята се появила в детската стая. С гостенката нахлуло благоухание на разцъфнали дървета. Внезапно вълшебната ù пръчица се огънала като въпросителен знак. Очите ù милвали, ала и парели любимата играчка на момчетата, потънали в шарения пух на сънищата си.

Часовникът над шкафа се сепнал, изцъкал отведнъж три пъти и калейдоскопът, този неуморен пъстроцветко, разбрал – ей сега съдбата му току-виж се променила! И ето че парцалчетата от неговото гнездо зашепнали сякаш в транс, запели отломките стъкло и феята чула желанието на тръбата. Тя молела да бъде надарена с невиждани до момента багри, за да радва винаги двамата братя от щастливото белокожо семейство.

„И нито един цвят ли не искаш да остане от старите?“ – усъмнила се гостенката, поправяйки златокованата си коса.

„Нито един! – отсякъл калейдоскопът. – Нима ти не можеш да сториш тъй, че повече да не се повтарям? Ни най-малко да не се повтарям?“

„Защо да не мога? – прихнала в шепа феята. – А линиите да не закачам ли, как мислиш?“

„Моля те, любезна, поднови… подмлади и тях.“

„Ами не искаш ли да оставя поне зеленото – цвета на тревата, на пролетните щедри звезди и на надеждата?“

„Не, не искам.“

„А не искаш ли да оставя поне червеното – цвета на кръвта, на огъня и на полския мак?“

„Нека да ти изглежда странно, обаче не искам.“

„Тогава не искаш ли да оставя поне синьото – цвета на небесната вис, на морето и на незабравките?“

„Ох, не ми се ще.“

„Ами не искаш ли да оставя поне жълтото – цвета на вечното слънце, на слънчогледа и на радостта?“

„Вече ти казах: не.“

„И другите ли багрила не желаеш?“ – попитала накрая тяхната фея, проблясвайки с пайетите си.

„И другите!“ – отрязал закопнелият за нови краски и линии калейдоскоп.

Чудотворната гостенка се намръщила, ала все пак протегнала своята пръчица и лекичко докоснала пъстроцветкото, свит в ъгъла си. След това изчезнала, като че ли никога не я е имало. Стъкълцата и платнените късчета в гнездото на играчката се променили в невиждани до момента цветове и приели различни, съвсем различни от познатите форми. Тръбата с нетърпение зачакала да изгрее денят, та двете деца да дойдат при нея. Само жадно око покрай топла ръка…

Най-сетне момчетата се захванали да въртят калейдоскопа срещу златистия прозорец. Какво обаче било учудването им, когато вместо цветни комбинации, вместо дори най-бледните багри или най-най-мътните изображения не зърнали нищо в окуляра. Добре чухте, децата не видели нищичко през отвора на играчката, защото феята била отнела старите цветове на парцалчетата и стъкълцата и ги заменила с незнайни досега линии плюс разцветки. Това, разбира се, били истински вълшебни тонове и очертания, каквито не се срещат по цялата ни Земя. Ех, феите или разните там магьосници, които притежават приказно зрение, преспокойно можели да ги наблюдават.

Но не и двамата белокожи братя, но не и хората с простосмъртна съдба!

След като разтръскали тръбата в овехтяло ягодово елече и се уверили, че дъното ù е от празно по-празно, момчетата захвърлили бившия пъстроцветко. От удара той се пръснал на парчета. Хря-ас; хру-уст! Чифт сълзи се търкулнали по бузите на немирниците, ала бързо изсъхнали. Да, аз също бях наоколо и въздъхнах, щом калейдоскопът се разлетя на съставните си части. Само топла ръка ли, само жадно око ли? В детската стая на щастливото семейство сякаш още по-силно полъхнало на разцъфнали дървета…

Ето че малчуганите прескочили разпиляното калейдоскопично дъно и натрошената тръба. Вътре в късовете ù ги чакали фигурки, облагородени във фантастични нюанси от феята на цветовете, обаче двамата братя отминали разсеяно нататък. Подир минутка те отишли при пушкалата си, боядисани в черно и оранжево, твърде зрими багри, и подзели нова игра. Часовникът над шкафа изцъкал хем учудено, хем лукаво, преди да засуче на 9.15 своите стрелки-мустаци.

Аз също бях наблизо, както ви казах, и мене ме рани точно в сърцето заблуден детски куршум, а после ядохме с момчетата червенобузи, издялани като че от рубин ябълки и пихме по чаша сребристо мляко с папийонка от каймак. Да повторя ли, че тогава все още нямаше нито компютри и компютърни мишки, нито пък Интернет без край?



''(„Ей, не може ли малко по-тихо там? – отрони''

''сякаш на себе си старият автор на детски книжки.''

''– Опитах се да ви припомня една далечна-далечна''

''история и сега, ако имате да кажете нещо важно,''

''аз вече съм готов да слушам…“)''