Редактиране на „Наполовина човек, наполовина чудовище“

''Дарбата ми!... Колкото повече я раздаваш,'' 

''толкова по-добра става, толкова повече расте.'' 

''Хората с дарба трябва да се грижат за света.''

Из неговия сборник „Париж завинаги“ (2009)



На 22 август м.г. Рей Дъглас Бредбъри (богът на фантастиката да му дарува още живот и здраве!) закръгли деветдесет години.

Какво ли може да е украсявало неговата празнична трапеза? Подноси с кристални кифли и купа със златни ябълки на слънцето? Торта, сред чийто крем ярко искрят восъчни ракети с цветовете на небесната дъга? Или пък лавандулово вино, бълбукащо и пенещо се в лазурни марсиански бутилки?

Ала вместо да гадаем тържественото меню на знаменития фантаст, не е ли по-добре да изберем дузина въпроси от интервютата му, пръснати като фойерверки от мъдрост и поезия из чуждестранния печат?

Шепот, тъма и блясък в пространството, което се размества енергично... и ние вече чуваме различните гласове на вълшебен диалог:

– Здравейте, господин Бредбъри. Искате ли да направим един интересен експеримент? Съгласен ли сте поне 24 часа да не пишете нищо?

– О, не, не, в никакъв случай. Та светът около нас просто избухва от идеи! Преди известно време открих, че Сервантес и Шекспир са умрели в един и същи ден, и за десет минути написах разказ. Никога не трябва да пришпорваме вдъхновението. Идеите се държат като котките – идват, когато не ги викаш...

– Веднъж вие казахте: „Родил съм се веселяк и оставам оптимист във всичко.“ Нима дори смъртта ви кара да се смеете?

– Със смъртта аз водя неблагодарна борба, но винаги я побеждавам. Да, надвивам я, понеже ще творя до последния си дъх. За мен съчинителството означава истинско здраве. Сменям регистрите на моя инструмент и въобще не скучая. Да пишеш е тъй приятно, както да се любиш. Иначе защо бих го правил?

– Не е ли научната фантастика някаква форма на Нейно величество поезията?

– Научната фантастика се доближава до поезията чрез метафората, която е най-доброто средство да се изрази дадена идея. В хубавата поезия на една страница има значително повече мисли, отколкото в болшинството романи. Всяко стихотворение е мисъл. Да, духовната храна се намира до нас, достъпна е и, подчертавам, в изобилие. Тогава защо да не я прибавим към нашия хляб и така да си устроим пиршество?

– Впрочем фантастиката – това вашето бягство ли е?

– Съвсем не! По-скоро – метод за съпоставка с реалността, начин да бъда по-близо до нея. Този жанр създава историята на раждането на мис-лите. Той ни приближава към Космоса, към корабите и машините, към чудесата по света. Според мене научната фантастика е признание на бъдещето. На онова бъдеще, което е високо и богато досущ както звездното небе.

– Вярвате ли, че някога е съществувал живот на Марс?

– Какво значение има, след като ние самите ще станем марсианци, щом веднъж стъпим там, на Червената планета. Да си призная, аз никога не съм се изморявал от ракетите и звездите.

– А коя е според Рей Бредбъри най-важната задача на изкуството?

– Изхождайки от сегашната ситуация, аз си представям една нощ, тъмна като смола, и един самотен човек в нея. Човекът шепне: „Помогнете ми да мина през тази чернилка, помогнете ми да доживея до сутринта, научете ме да обичам.“ И изкуството трябва да улови тоя шепот, да изведе странника от лабиринта на нощните дебри.

– Кажете, какво означава за вас любовта?

– Тя съществува в безброй форми. Усещали ли сте топлота към някоя идея? Към идея, толкова велика, че да искате непременно да я споделите с други хора? Аз, тъкмо аз запознавам мнозина с вятъра, с аромата на зората, със звуковете на листата... И когато през лятна нощ младежите от разни възрасти ходят боси по тревата, те си спомнят за мен: „Ах, колко би се харесало това на Бредбъри!“ Аз съм им внушил моята обич към живота. Научил съм ги да бъдат съзнателни – ето какво означава любов-та. Вие тръгвате от малкото, а пък събуждате у ближния най-възвишени чувства.

– Били ли сте пряк свидетел на космически експерименти?

– Да, преди доста години посетих за пръв път нос Канаверал. Изкачих се на самия връх на пусковата инсталация, разгледах всичко. И до края на деня плаках от радост. Аз бях там, в света, който усещам като свой. Сякаш бях проникнал в главата на Уилям Шекспир и правех пътешествие из неговия мозък. Чуйте каква метафора измислих: „Не питай повече с ужас себе си: „Да бъде или да не бъде?“ Разбира се, финал ще има. Земята не е вечна. Прах или звезди. Избирайте. Аз избирам звездите!“

– Нека сега, както казвате вие, да сменим регистрите. Не смятате ли, че в съвременната фантастика човекът е единственото чудовище?

– Формулировката е прекалено негативна. Аз бих уточнил така: единственото получудовище. Да се надяваме, че – наполовина човек, наполовина чудовище – той в края на краищата ще стане изцяло Хомо сапиенс...

– Господин Бредбъри, какво мислите за далечното бъдеще на нашата цивилизация?

– Ние ще го достигнем! Ще усвоим Луната и свитата планети от Слънчевата система. Ще полетим към Алфа Центавър, към много други места из необята на Вселената. Да, ние няма да се загубим, ще оцелеем. И това препълва душата ми с възторг. В собствените ни ръце е чудесната възможност да бъдем безсмъртни в космически мащаб. Ние сме длъжни да го направим!

''Срещата подготви: Карина Асанди''


  '''Разбира се, финал ще има. Земята не е вечна.''' 

  '''Прах или звезди. Избирайте.''' 

  '''Аз избирам звездите!'''