Редактиране на „Незаслуженo забравена космическа сага“

'''Стефан Лефтеров - първият български художник-фантаст'''

'''''Калин Николов'''''


Tочно на една Нова година, възбуден от красивата привечер на Пирея, се връщах пеш покрай морския бряг към квартала Калитеа, където живеех. От дясно зад мен оставаше „Заливът на бръмбарите“, наричан така още в най-древни времена, или заливът на трите някогащни пирейски пристанища. За тях Аристофан пише иронично в пиесата си „Мира“. Момичето пита: „Ами къде ще спреш, в кое пристанище?“, а Тритей й отговаря: „В Пирея, там е „Заливът на бръмбара“ и Момичето ехидно го предупреждава: „Пази се от подхлъзване и падане, че куц ли си, за Еврипид си истински сюжет и се превръщаш на трагедия“... От другата страна са хотели с палми, целите покрити със зимни новогодишни играчки и стереопорови снежинки. Приятели ми събираха български вестници -стари, нови, което им падне - и аз обичайно стигах до мястото на захвърлен корабен корпус, където ги изчитах. Така неочаквано прочетох за внезапната смърт на варненския художник-фантаст Стефан Лефтеров. Случайно е? или нещо друго от рода на закъсняло признание, но тъжната (а за мен още повече, защото бяхме приятели) новина бе отбелязана на първата страница на вестник „24 часа“...

Нямаше и петдесет години. Беше рисувал толкова много, бе се борил с пренебрежителния епитет „самодеец“, бе отхвърлян от журита и комисии може би десетки, дори стотици пъти. И най-после слънцето бе попремигнало на неговата творческа улица. С достойна за самите Аристофанови герои ирония Лефтеров разказваше, че вече така е омръзнал на несамодейните си колеги, че като виждат как няма спасение от него, вече го приемат, дори внимателно одобряват опитите да бъдат откупувани картини, като коригират само цените да са близки до нулата.

Стефан Лефтеров бе роден в 1944 година във Варна и там бе прекарал живота си. Преподаваше математика във варненското ВМЕИ, бе основател и председатсл па клуба по прогностика и фантастика „Андромеда“. С най-дългия стаж в рисуваната фантастика и космическата живопис у нас сред художниците ни, определящи в жанра на фантастиката. Негова е и първата изложба на фантастична живопис в България, осъществена в родния му град през 1964 година. Следващата година в списание „Наука и техника за младежта“ са първите му публикувани репродукции. На тях откликва и съветското списание „Техника молодежи“. Негови картини са представени на световното изложение ЕХРО'70 в Осака, Япония. Във варненския планетариум е експонирана постоянна изложба от негови творби. Освен на всички фестивали на фантастика у нас се с представял на III конгрес на фантастиката в Познан. Автор е на няколко самостоятелни изложби, обикновено в младежки домове, в планетариума, дори в канцеларии на редакции.

Знам, че на една такава изложба в редакцията на вестник „Народна младеж“ (края на 60-те години, организирана от журналиста Илия Пехливанов, лично големият български илюстратор Александър Денков го оценява високо и има идея да го подпомогне в творческото развитие. Уви, ранната смърт на Денков не позволява тия планове да се разгърнат. Денков, който сам не завършва Академия, нито се обвързва с цензурските функции на творческата общност под егидата на СБХ, добре е знаел как ще премине един нестандартен творчески живот.

Стефан Лефтеров завършва математика в Софийския университет. Подчертавам това, защото философията и символа на числото, математическата прогноза за пространствеността на Космоса, структурността на веществото и формата, са изходните точки на неговия богат свят. Но времето, когато Лефтеров прави първи стъпки с причудливите си творби, е време на борба срещу субективизма в изкуството.

Проявите на абстрактно мислене са чужди на вулгаризиралия „обществен“ повик художникът да следва живота. Кой живот? Естсствсно не на преобръщане видимото, а на командировки по трудови обекти и селски стопанства. На журналистическо, а не философско творчество. Не един път общественици и началници викат младия художник на поучителен разговор къде и как да обмисля естетическите си възгледи, да помисли не влияе ли вредно неговата живопис върху подрастващите. Болезнени удари му нанасят местните творчески ръководства, които го обиждат с пренебрежителни епитети и внимателно зачеркват изявите му. Всичко това ни най-малко не го огорчаваше. Стефан Лсфтеров сякаш съзнаваше, че тия трудности са в интерес на собственото му положително развитие. Тоест да развиват недостатъците на едпо сложно и неспокойно чувство, което го кара да твори, но което иска известна рутина и образование... Но ако  художникът бе готов да преодолее трудностите на своето  битие, той с особена горчивина посрещаше опошляването на фантастиката в кариеризъм и идеологизация, комерсиалност и цензура.

Лефтеров си отиде без да види градивното отношение към фантастичното ни изобразително изкуство и без оптимизъм за своето собствено творчество. Сякаш изкуствоведи и музейни работници наред с фантасти и дори политици бяха забравили, че неформалните творчески методи в условията на тоталитаристичния подход към изкуството имат особено важно място в историята на родната култура. „Ако от своя страна художникът иска да създаде едно творческо произведение, той не трябва да копира природата, а да вземе елементите на природата и да създаде нов елемент“ - е написал Гоген дисетилетия по-рано. А Стефан Лефтеров бе правил точно това... Той бе създавал елементи от абстрактно изведеното мислене, бе решавал образа на недействителното и несъществуващото, с надежда, че именно изкуството ще доминира над живота и битовото му тълкуване. Ще бъде повод за възбуждане на общественото въожражение, ще обогатява стойностите на естетитеческия ни свят.

Надявам се, че колкото и да бъде късно националното ни съзнание ще узрее да възприеме с достойнство живопистта на първия български художник - фантаст Стефан Лефтеров. Толова късно и като правило чак след тяхната смърт са оценени Жорж Папазов, считан от големи европейски изскуствоведи за пръв евроейски сюрреалист и създател на форми, взаимствани от Пикасо и Делоне; Николай Дюлгеров, деен участник в движението на италианските футуристи... Т.е. нестандартните, невървящите по традиционните, естетически «логично» очертани пътища. 

Мога с вълнението на приятел, но без всякакъв приятелски жест да кажа: той беше истински художник... Мислещ и безпределно верен на мечтата си. 

.