Преглед на кода на Дончо, Страти и аз

Ценка Бакърджиева



Седим тримата на пейка в Mорската до капанче, пийваме бира направо от шишетата като алкохолици (според мъжа ми) и бройкаме пешеходците. Пластмасовата виличка на Страти обикаля от ръка на ръка и от уста на уста с бодната цаца. Бих си взела с пръсти, но ще ми миришат ръцете на риба. Умно предъвкваме. Те цъкат по девойките, аз по пичовете и като ми дойде една тема на разговор... Горките двама! Седят и слушат.

– Влизам в интернет – почвам – и от любопитство се замотах по разни клубове. Попаднах на форум за фантастика и чета: нейде по света си разсекретили досиетата за извънземните. Хвърлих око на чуждите коментари и стигнах до извода: бе много заблуден народ! Веднага се регистрирах, за да дам мнение: няма извънземни – всички са си земни. Живеем на Земята в различни реалности, без да си пречим, но понякога става преплитане и наблюдаваме феномени.

– Ти пък! – обажда се Дончо, за да покаже интерес.

– О, така е! – паля се. – Въпрос: как ще обясните стъпката, отпечатана на скала преди милиони години? Най-лесно е да кажем: дошли са извънземни. Имам „Забранена археология“ и „Човешката деволюция“ на Майкъл Кремю. Всичко е написал, но кой ти чете? 

И се отплесвам разгорещено да съжалявам бедния ни народ, гладен за духовна храна, има-няма четвърт час. Даже стигнах до времето, когато баща ми взeмаше капачки за буркани срещу томове на „Партиздат“. По едно време се усещам...

– Ей, приятелчета! Ние на каква темa бяхме? Вкъщи ме спрягат за майстор на късия разказ...

– Нещо...

– Стоп! Сетих се. Ставаше дума за извънземните, дето са си земни. Та предпочитам книги, от които мога да придобия знания или при спор да направя справка и да му го начукам на отсрещния...

– Нека аз да съм отсрещния! – седнал се хили и тлъсто подскача на пейката Страти, но бързо млъква, че едно екстра качество ръчка приятелката си в ребрата и го сочи с пръст.

– ... с точен... отговор – просъсквам и продължавам.

– Да вземем за пример книгите на един... е, няма значение. Но се чете само между редовете. Та в тая връзка: знае ли някой какви методи са използвали наемните убийци по времето на развитите индиански цивилизации? – правя пауза, за да дам време да облещят по една опулена физиономия. – Не ми отговаряйте. И аз го схванах при N-тия прочит на не знам коя си част от поредицата. Между нас да си остане – използвали са остри кристали от разстояние. Страaаaшно си падам по лъскави камъчета! Имам цяла колекция от полускъпоценни. Голямо търсене падна, докато намеря два остри кристала, но не знам как се работи и нямам врагове за трепане. Тук ще направя леко отклонение. 

– Петра, ти още ли си на темата? – чуди се отнесено Дончо, протягайки врат след два хубави крака в три четвърти гащи.

– А... без да се нервим!

И почвам да им разгръщам половинчасова история за почерпката в какини, когато вървеше фоново „ВИП Брадър“ с Азис. Уточних, че по боксерки хич не ме кефи, понеже ми действа антисексуално.

– Вкъщи нонстоп следя Биг-Вип-всякакъв брадър.

– Страти, теб те знаем. А мъжът ми по едно време погледна към телевизора и вика: „Да му го на... в дебелия ...!“ Страшно се ядосах, понеже Азис си направи пластична операция и на оня плакат има по-готин задник от мен. Неговият като е дебел, моят какъв е? А? Все едно съм чула лична обида! За това ли се трепя всяка сутрин с гимнастики? Но... все съм мека и пухкава като кифличка – жално отроних.

– Хайде, не се коси! – успокоява ме Страти и протяга ръка опипващо да се увери в моята консистенция. Пернах го неочаквано, стресна се и пльоснаха цаци на асфалта.

– Дай да се разменим с теб, мойто момче. 

Дончо стана и го избута към другия край на пейката. 

– Ще бараш Пери по кълките, а? 

Прегръща ме с дясната си ръка през раменете и тихо на ухо:

– Нещо за извънземните говореше, нали?

– Брей, да му се не види! Само ме отплесвате от темата!

И продължавам с историята от какини, дето я разказа кръстникът. На младините във военната академия намерил в апартамента на тъста си – също военен – дървено куфарче. Впоследствие разбрал, че на женорята им било забранено да го пипат. Тайно го отворил, а вътре имало увит в специална, омазнена хартия бляскав пистолет и кутийки с 300 патрона. Мъжът ми знае марката, но аз я забравих. А тъстът му, като се пенсионирал, го извикал с въпроса: „Ганчо, знаеш ли какво има в дървеното куфарче?“ „Знам“ – отговорил кръстникът. „Като знаеш, зетко, отърви ме от него. Останал ми е от Втората световна. Не поискаха да го предам и, като мина време, ме достраша да не ме обвинят в притежание на незаконно оръжие.“ Жените чули какво се е пазило години вкъщи и се развикали, че мъжете са без грам мозък. По тяхно настояване при първото пътуване към село кръстникът метнал куфарчето в блатото.

Млъкнах и пийвам бира. Цацата я изяли – само няколко рибета лежат на асфалта пред нас. Една котка се промъкваше към тях и Дончо аха да ù набие шут под опашката. Не успя и попита:

– Може да съм тъп и прост, но къде са тук извънземните?

Обърнах шишето с гърлото надолу. Изплезих език и чакам последната капка да падне. И да го изстискам – няма.

– Викай още по една, че ми пресъхна устата да ви забавлявам. Продължението после.

Пак мълча... и... мълча... и... в главата ми празно... мозъкът... пуф... няма го...

Котката... расте... на ивици... огромни лапи... извита опашка... остри... впечатляващи... зъби... саблезъби... тигър... Саблезъб тигър?!!!

Озърнах се. Джунгла. Непознати растителни видове. Насреща тигърът. Гледаме се. Не се вписвам в понятията му за реално. Само души въздуха. Вдигам леко ръка нагоре... Е... е... с виличка ядох и пак мириша на цаца. Но изведнъж... 

Сякаш фуния ме засмуква. Усещам под себе си ръбестата пейка. Без да отварям очи, знам, че Дончо ме държи за реверите на якето и силно ме разтърсва. Нещо крещи, но дума не разбирам. С усилие на волята успявам да се събера.

– Стига де, стига си ме тресъл – едва завалено проговарям. – Ще мине познат и ще ме докладва у нас. 

– Петра, изкара ни акъла! – обажда се загрижено Страти.

Дончо е пребледнял, а някакви мацки са се спрели да ни гледат и хихикат. Сигурно им приличаме на любовници, навлезли в сложна фаза на отношенията. Но на повечето хора хич не им пука какво става на пейката, до капанчето, в Морската, досами плажа на Бургас. 

– Откога така?

– Какво откога? – вяло питам.

Все едно са ме изцедили. Грам съдържание нямам – като празната бирена бутилка – и моля: 

– Дай темата отпреди малко, за да се втечня.

– Темата е за извънземни – отзовава се Дончо, – но последно чухме как твоят кръстник хвърлил куфарче с пистолет в някакво блато.

Хващам мисловната нишка и като барон Мюнхаузен, постепенно припомняйки си, се изваждам от разлятото състояние и се събирам в мен.

– Да си дойдем на темата – продължавам по-уверено и стегнато. – Питам аз: какво ще си помислят, като намерят куфарчето след 1000 години? А след 10 000 години? А след един милион? Дончо, ти по образование си инженер-химик. На какво ще се превърнат куфарчето и съдържанието му след един милион години? 

– Много зависи от средата и процесите, които ще протекат.

– Да предположим, че се съхрани и в невъобразимо далечно бъдеще някакви разумни същества го намерят, познаят – както и да изглежда, че е с изкуствен произход. Какво ще си помислят според вас?

– Откъде да знам какво ще мислят? – дига вежди Страти. – След милион години нашите потомци няма да ни приличат. Условията на Земята ще са по-различни от днешните. Спрямо нас ще са като извънземни. 

– Ти си гений бе! Дай да те млясна по брадясалата буза!

Дончо трезво ме възпира с бутилка минерална вода в ръката.

– На теб бира не ти се полага. Затова ли беше отклонението? За да докажеш чрез аналог как преди милиони години е имало земна, разумна, високоразвита цивилизация, а ние приписваме всичко на някакви мистични извънземни.

– Направо от половин дума схващате!

– Хубаво, да речем... има нещо и... може да се приеме... А забрави ли за летящите чинии? – пита и ехидно ми се подхилва.

– А ти видя ли саблезъбия тигър преди малко? – нарочно ме ядосва и ми се ще да го удуша. Добре, че сме на публично място. С него никога не се виждаме насаме. Страх ни е един от друг как ще си реагираме. Тръгна ли да го душа в уединение и току-виж го хвана за... или той романтично ме неутрализира по вкуса на жени в пенсионна възраст.

– За оная мърлява котка ли питаш? – любопитства Страти. – Рижите на ивици са ми особено противни.

Дончо е присвил и очи, и устни, и много добре знае за какво говоря. Вади 20 лева от джоба си и ги подава на Страти:

– Бягай, батка, за бърза енергия от капанчето – един качествен шоколад. Няма да оставим на приятелчето да му е лошо. Нали, Пери? – поглежда ме. – Поръчай три порции картофи със сирене, две „Каменици“ за нас и кана с айрян за нея, а ние ще се преместим ей на тая маса.

Дай му на Страти чужди пари за изстрелване. 

С Дончо се местим на освободената маса един срещу друг в неизгодна за мен позиция. Той се протяга. Хваща дългия ми гердан, пренебрежително го оглежда и пита:

-Тоя боклук защо си го сложила?

Набирам яд и му отвръщам:

– Така ще питаш жена си! Че защо ли да я питаш? Тя се докарва като коледна елхичка.

Жена му е много красива и много ревнива. Дотук с коментара. Дори се ядосвам, че я намесвам. Но... казаното – казано.

– Стела няма жизнена необходимост да носи злато, а ти имаш.

– Да си чувал случайно, че и в бижутата има мода? Моите са от преди 10-15 години – демоде отвсякъде. Някои пръстени дори не ми стават. Не се оплаквам, но точно за нови златни пръстени нямам пари.

– За едната суета ще си умреш като овца без история! – рязко ми отвръща. – Няма да съм все край теб да те вадя. Още ми тръпне китката. 

Примирено въздъхвам. Както винаги, е прав. Поглеждам го в ръцете и чак сега забелязвам огромния златен пръстен, дебелата – сигурно сантиметър – верижка, дигам поглед към врата му и виждам тежък синджир да проблясва в златисто под разкопчаната риза. Става ми смешно. Опитвам да съм сериозна. Преди години да ми бяха казали, че Дончо ще се окичи със злато като мутра, нямаше да повярвам.

– Какво се хилиш? – уж сериозно, но и той се смее. – Цялата си премия дадох за тях.

– Наистина?!

– Наистина. Жена ми мисли, че ме поддържа някоя стара чанта. 

– А колегите?

– И те като нея.

– Ама ти отговорно си приел новите ни занимания! – искрено се възхищавам. 

– Съвсем отговорно! За разлика от теб. Май ти се ще да си нечия закуска, а? Изобщо не разбрах как така изведнъж пропадна? Ще ми обясниш ли? И по-бързо! Само пет човека са на опашката преди Страти.

Дълбоко поемам въздух. Всяка случка си има предистория. Тая е назад във времето. От детските книги за индианци преминах към историческите. Последваха научните изследвания. Накрая опрях до толтекските техники. Нали съм по експериментите... Желанието ми да срещна човек, сходен с мен, се материализира в жени, създаващи впечатление на екзалтирани, прости патки. И изведнъж... Дончо! Приятел от... знам ли? Отдавнашен приятел. Веднъж го сънувах как се преобразява в индианец. Беше по анцуг и постепенно лицето му се издължи, косата порасна до раменете и стана по-нисък. Дрехите се превърнаха в широки, кожени с ресни... Все едно гледах компютърна анимация. Беше странно и се събудих. При първа възможност, както си говорехме най-банални неща, изведнъж директно го попитах: „Занимаваш ли се с шаманизъм?“ Толкова го шашнах, че моментално отговори с „да“. Твърде интересно! Освен мен, за Дончо никой друг не знае. 

– Помниш ли последното ни съвместно сънуване? – питам.

– Месец назад? 

– Да. Накара ме да си сложа всичкото злато, преди да си легна. Аз нямам много – само синджирче за врата, двете богородички и халките ги нанизах на него, други обеци за ушите, четири пръстена – два с камъни, два – без, една гривна и скъсана верижка за ръка. Верижката я навих на палеца. Проблемът е, че тя изчезна.

– Как така изчезна?

– Заспах с нея. Бяхме където бяхме, събудих се и я нямаше.

– А ти провери ли навсякъде? – притеснено попита Дончо.

– Разбира се, но сутринта бързах да си махна накитите, за да не рече мъжът ми, че съм изтрещяла, като спя с тях. Чак по-късно забелязах липсата.

– Точно какво представлява?

– Е, не я ли помниш? – чудя се. – Не гривничката с камъните, а другата. Питай жена си. Тя нищо златно не пропуска и ще ти я опише най-подробно.

Пристига Страти. Тупва грамаден „Тоблерон“ пред мен.

– Ето ти бързата енергия – отпуска се на стола и той проскърцва жално под него. – Картофите сега ги слагат. Има да чакаме.

Дончо се прави, че сме на обща тема, и спокойно продължава:

– Не мога да я питам, понеже си първа в нейния черен списък.

– Голям виц каза!

– Какво бе? – бърза да навлезе в разговора Страти.

– Жена му го ревнувала от мен – удържам се да не се захиля, защото както и да го погледна – приятно е.

Мълчим. За да не изпадна пак от света, бързам да обеля шоколада. Отчупвам едно парче – неудобно, триъгълно, ръбесто и едва го натиквам цялото в устата. Дончо се върти и аха да каже нещо. Най-накрая се решава:

– Не знам какво да правя с нея. От месец ме е лепнала – сутрин и вечер, а в почивните дни, щом ги няма децата, и по обяд.

– Че за какво? – недоумява Страти.

Аз натиквам още едно голямо парче, нищо че предното не съм го сдъвкала. Мъча се да не се смея, но раменете ми се тресат. С дланта затискам устата, за да не изхвръкне шоколадът.

– Защо сте такива и се правите на интересни? – ядосва се Страти.

Тупам го по ръката да изчака, опитвам се бързо да дъвча и да преглъщам, а Дончо?... сигурно съжалява за казаното. Реших да оползотворя идеално момента и да внеса яснота в ситуацията:

– Жена му иска да я чука сутрин, обед и вечер. Въобразява си, че има любовница и... да не остави шанс на другата да се възползва.

Дончо абсолютно съжалява, а Страти гледа като треснат.

– Той сега хвали ли се, или се оплаква? – пита ме и не вярва. – Аз не съм помирисвал жена от половин година, но и тогава е под въпрос, понеже бяхме пияни и нищо не си спомнихме на следващия ден.

– Не мога да разбера как тръгнахме от темата за извънземни и... докъде стигнахме?... – унило клати глава Дончо.

– Че какво има за разбиране? Всяка култура се върти около... останалото си го знаете. Но всъщност темата не беше за извънземни, а за наблюдаваните феномени, които приписваме на тях. Нали, Пери?

– Да, да – продължавам да зареждам с енергия мълчешком.

Момичето носи поръчката. Чудно – по изключение бирата и айрянът пристигат заедно с картофите, а не половин час по-рано? Тая още не е научила сервитьорските тарикатлъци. Пийваме, хапваме... От сладко на солено – голям кеф!... Не ни се говори. Вглъбено блуждаят очите ни по околните маси, по минаващите хора, по морето... ех, ей... къде се синее и всеки мисли за нещо свое, но явно моето и Дончовото се явяват общо.

– А златната верижка не я намери, така ли?

– Ами... да. Дори питах мъжа си – той оправя сутрин леглото – да не би да е изтръскал чаршафа и да е паднала навън, но не бил се сбъркал с подобна дейност. За беля, знаеш ли?... 

– Мъжът ти оправя у вас? – изумено ме гледат.

– И защо не? Дончо, нали жена ти оправя у вас?

– Да, ама... 

– Какво ама? Не е ли същото? Та отзад – продължавам – има гаражи и покрай блока е като централна улица – голямо пешеходно движение. Хлапетиите от незаконната махала непрекъснато сноват насам-натам. Мислех да не би в дъното да има заведение, за което не знам, и щях да проверявам, но мъжът ми каза да не рискувам. Най вероятно се упражняват на скрито в духовата музика. Накратко: ако верижката е паднала, отдавна е намерена от друг.

– Не става въпрос кой я е намерил, а къде е загубена. Ако е тук – добре, но ако е другаде...

– Загубеното навсякъде си е загубено – намесва се Страти. 

Дълго време мислех, че Страти е приятел на Дончо. Наскоро в един имейл бях писала „приятелят ти така и така...“. Получавам отговор: „Никога не ми е бил приятел. Ти ме запозна с него.“ Пълен шок! Спомням си как преди година-две, малко след като му бях задала въпроса „Занимаваш ли се с шаманизъм?“, седим двамата с Дончо, както винаги, на маса в заведение посред бял ден и се приближава ухилен Страти. Казва прочувствено топло „Здравейте!“, сяда и почти веднага се включва в разговора. Много го харесах. Е – не на външен вид. Не е висок и е пълен – кантарът не го хваща. Отдалече, ако го гледаш, имаш чувството, че не върви, ами се търкаля. Иначе – голяма душичка! Споделяла съм с него какво ли не. Дори съвсем интимни неща. Само за Дончо никога не говоря. Подхващан е разговор от Страти. Чуждото любопитство се разбива в стената на моето мълчание!!! Ужасно съм доволна! И аз веднъж да мълча!

– Ако сте си изпили бирата, да плащаме и да ставаме – дигам чантата да ровя за портмонето.

Дончо през масата ме стиска за лакътя:

– Не се бъркай за пари. Платено е.

Търсенето даде резултат. Учудено измъквам торбичката с колекцията си от полускъпоценни камъни.

– От два дена ми тежи чантата и ме схвана плекситът, а то съм мъкнала камъните с мен. Май някой искаше да му ги показвам. Идея нямам кой...

Страти нетърпеливо измъква торбичката от ръцете ми и, докато се усетя, вече е разпиляна върху масата.

– Опал, халцедон, малахит, корнеол... ахати... много ахати, три вида ясписи, гранат... – прави се на познавач, но определено търси нещо. – Ха! Това ли са острите кристали? Съвсем мижави – пренебрежително бърчи нос.

– Събирай всичко! – ядосано оглеждам някой да не е изпаднал от масата. – Най-мразя да ми се пипат камъните. Обикновено се разглеждат отдалече, без да се докосват. Острите кристали са от планински кристал и са най-дългите и най-острите, които изрових от цяла кутия. Виж! Те са почти колкото кутрето ми.

Но... той вече ги е натикал между показалеца и средния, средния и безименния пръст, свил е китката в юмрук, така че върховете на двата кристала се допират... изпънал е ръката си към мен и съвсем сериозно ме гледа.

– Нали искаше да знаеш как действат? Изтеглят душата на човека и го пиши умрял. Моя си, Пери.

Чак сега осъзнавам как със Страти сме откъснати от останалия свят. Не се чува морето, нито смехът на минаващите по алеята младежи, не се чуват подвикванията на бабите след внучетата или пък ревът на бебе, изпуснало биберон... Пак пропадам, но сега по-различно, понеже опитвам да се съпротивлявам. Знам, че ако отместя поглед от Страти, ще се измъкна, ще успея да стана, да се отдалеча, а... кристалите не действаха ли от разстояние? Единствената ми мисъл е да отместя поглед, но той е ужасно огромен! Очите ми трябва да прекосят американските пампаси, за да излязат от нещото, наречено Страти. И тогава...

– Изчезвай! – достигна приглушено до мен.

Силен удар в гърдите и аз аха да се катурна от стола. Все пак успявам да се хвана за масата. Погледът ми е отскочил и окончателно се е спрял на двегодишно момиченце, вперило очи в нашата маса. Привлекли сме единствено неговото внимание и, слава Богу! – то нищо не разбира. 

Обръщам се. Вероятно Дончо е блъснал и двама ни с масата, но Страти не е успял да се задържи и, падайки назад, е счупил стола... и... нещо кърваво, пихтиесто се жълтее... О, Боже! Главата му! Пяна излиза от ъгълчето на устните, десният му крак подритва и почти ме докосва... Шоколад, бира, айрян, картофи... цялото ми стомашно съдържание в противен кафеникаво-бял цвят и отвратителен, оповръщан вкус блъвва и се изсипва върху конвулсиращите телесни меса. 

За първи път виждам Дончо восъчноблед и силно треперещ. Всичко стана за секунди. В тая безкрайно дълга минута той успя да се окопити, бързо се надвеси над трупа и взе нещо от дясната му ръка. Натисна ме по рамото обратно да седна и се върна на мястото си. От ужас не смея да извърна поглед наляво. Единствената ми мисъл: нямам кърпички в чантата. Обърсвам се де с ръка, де с ръкав и... с периферното си зрение улавям изправена фигура до масата и чувам абсурден въпрос:

– Кой ще плати стола, а? Да не мислите, че ще се измъкнете? – сервитьорката е подпряла ръце на масата и заканително ни гледа.

– Нищо подобно! Дори мислим да поръчаме. Пери, да ударим по една бургаска мускатова, за да си оправим вкуса, а? – пита Дончо. – А за аварията ще си платим – и дискретно ù подава петдесет лева.

Проследих я с поглед, видях как отривисто вдигна остатъците от стола и отиде да изпълнява поръчката, а от Страти... ни следа...

– Какво стана? – стомахът ми сгърчен, в гърлото – топка, слепоочията ми пулсират... – Халюцинирам ли?

– Петра. Петра, погледни ме в очите! Не халюцинираш –Дончо излъчва абсолютна трезвост и сигурност дори там, където открито изразява съмнения. – Само ние с теб видяхме реалните събития каквито са. Имахме среща с... извънземно. Може и земно да беше, но... май... не беше от нашия свят. Имаше враждебно отношение към теб. Искаше или да те убие, или най-вероятно да те пороби, като те отвлече със себе си. Дори мисля: пропадането ти е било провокирано от него. Възможно е да е имало апетити и към мен. А отговорността е твоя. Всъщност... моя, понеже загуби верижката си при последното ни пътуване насън. Акълът ми не го побира как е станало! Сигурно си се пренесла съвсем за кратко заедно с физическото си тяло. Чрез верижката ни е последвало тук. Дори ти е насадило спомени, че се познавате отдавна и сте близки. Усъмних се, когато ми писа. Та ти ме запозна с него едва преди седмица. Как би могъл Страти да ми е приятел?

– Благодаря. За втори път през последните два часа ми спасяваш живота – след шока ме е обзела апатия и дори не усещам как ми държи ръката през масата.

– За голо благодаря не работя.

– Че нали затова са приятелите? – да помагат в нужда.

Той стиска пръстите ми напълно сериозен.

– Пери, хайде да не се лъжем. Погрешно е да гледаш на мен като на приятел.

Опитвам се да асимилирам горното. Не сме приятели. Че какви сме? Изведнъж ми хрумва... о... знае как да ми вкара тръпка.

– Любовници ли искаш да бъдем? – питам отново, съвсем живнала.

Дончо прихва развеселен и едва не разлива току-що донесената ракия. Зададох въпроса, понеже наскоро му пратих по имейл стихотворение, изровено от интернет. Заглавието „Сънища“ ми беше напомнило за съвместните ни пътувания насън в други светове. То започва така: „Любовник си ми, след като заспя.“ и т.н. Знам ли какво ще си помисли мъж след подобно начало? 

– Пери, ти си влюбена в съпруга си.

Брей, каква констатация! Обичам мъжете да ме анализират! Може да ме докарат до бяс, особено щом го правят с присмехулен тон. Обаче запазвам самообладание и чакам да продължи.

– Днес не помня колко пъти го спомена в различна връзка, а колко пъти си си мислила за него без да го споменеш?... ти си знаеш. За да сме съвсем наясно: обичам Стела и по никакъв начин не бих застрашил съвместния ни живот.

Ха така! Тоя път ми падна – си мисля – и на глас:

– Затова ли иска да правите секс по три пъти на ден? Понеже ти вярва?

– Ей, това, женските, мамата си...! – изсъсква през зъби. – Бях сигурен, че ще ме питаш, но само мога да въздъхна, да се засмея... и да възкликна: де да беше вярно! Казах го заради Страти. Известно ти е, че между творческата, сексуалната и магическата енергии няма разлика. Те са енергии с един произход. Исках той да си мисли, че съм обезсилен, и успях да го подведа. Допускам, че дойде от свят, в който магията не се смята за феномен, а е реалност. Ако трябваше магически да се борим, аз... Обаче установих на практика: най-лесно се убива магьосник с прости средства. 

Пропускам последното покрай ушите, за да не се върне споменът от картината с пръснатия мозък. Мълча и разсъждавам: не сме приятели, никога няма да бъдем любовници... Отдъхвам си. Да не знам какво иска мъж от мен е доста притеснително. А за съпруга ми... Дончо има наблюдателно око и... все пак ние двамата сме свързани. След днешния ден – още повече. От изживяното ли, от алкохола ли... не мога да сглобя никаква логична връзка.

– Пери.

– Да?

– Когато ученикът е готов, намира учител.

Поглеждам го и нищо не схващам, а той продължава:

– Каза, че си ме сънувала, а после директно ме попита занимавам ли се с шаманизъм. Отвърнах с „да“ и от този момент съм твой учител. Мислех, че го знаеш. 

Протяга другата си ръка към мене стисната в юмрук и бавно я разтваря. На дланта му лежат острите кристали и скъсаната верижка. Подава ми ги с думите:

– Занеси верижката на ремонт и щом съм казал, че трябва да носиш злато, ще носиш! Ясно? При практикуване на страничните ни занимания то най-добре ни привързва към нашата реалност. Нали искаме да се върнем, Пери? – млъква за момент, подсмихва се и продължава. – Чудя се каква жена си? Искаш да се занимаваш с магически практики, а не можеш да накараш един мъж да ти купи златни бижута? Смешна работа!

Каква жена съм?... Още довечера започвам да работя с прости и доказани хилядолетни методи.