Преглед на кода на Опасна липса на съпротива

'''Рецензия на повестта''' 

'''„Опасна липса на съпротива“''' 

''от Т. С. Сковронски'' 



Неблагодарната задача да се прави ежеседмичен обзор на новоизлезли книги е свързана най-вече с обстоятелството, че понякога просто липсва материал, достоен за перото на критика. Никой вестник обаче не може да си позволи лукса да пусне празна колонка или да отмени рубриката си. В такива тежки дни, нашего брата сме принудени да преглътнем добрия вкус и да потопим ръце в помията на посредствената литература, предназначена за масово ползване. А в особено лоши дни ни се налага да даваме оценка за стойността (забележете, стойността?!) на разни научнофантастични романи, в които, да си призная честно, никога не мога да се оправя докрай с безумната терминология и още по-нелепия маниер на повествование. Наречете ме консервативен, но не си падам по главни герои, които се разхождат с буркан на главата и стрелят с разни сложно устроени бластери. За мен, ако човек трябва да носи нещо на главата си, то това е шапка, а ако ще се стреля, нека бъде с пистолет и толкова. А сега да обърнем поглед към романа, излязъл от печат миналата седмица. Негов автор е добре познатият ни Т. С. Сковронски – автор, който имаше голямо бъдеще преди десетина години, но след това същият кривна към ареализма на фантастиката, с което окончателно загуби всякакви шансове да се превърне в поне посредствен писател. Независимо от това, в момента пред нас стои (за голямо съжаление) новата му книга, наречена „Опасна липса на съпротива“.

В своята нова книга Т. С. Сковронски за пореден път задълбава в познатата ни тема за теорията на конспирацията и нейните проявления в световен или дори по-скоро в планетарен мащаб. 

Началото е типично за фантастична повест. Изкуствено конструирана планета, наречена Алфа и захвърлена нейде в дълбините на Вселената. На нея се развива цивилизация от земен тип (правят се редица алюзии със Земята от края на ХХ век). Сковронски рисува класически затворен свят, който се е самоизолирал и избягва всякакъв контакт със заобикалящата го среда. Описват се идилични и пасторални картини, редуващи се с депресиращ урбанизъм и резки изблици на необосновано насилие. Главните герои водят дълбокомислени разговори и разменят мисли за демокрацията и за благоденствието на народа, задават си наивни въпроси, на които предлагат още по-наивни отговори. 

Постепенно се изяснява, че на Алфа властва безскрупулен режим, който е установил тотална власт над всички. Тук Сковронски прави и първото си заключение-теза, а именно: всеки затворен свят е обречен на авторитаризъм, а впоследствие и на тоталитаризъм. По-нататък авторът под формата на свободни разсъждения се опитва да даде отговор на въпроса „Защо?“. Според Сковронски всяка затворена система неизбежно се опира на краен (дори минимален) брой жизненоважни източници за съществуване. Следват няколко спорни примера – космически станции, зависими от вътрешното разпределение на кислород или топлина; затворени светове, без достъп до външна информация; държави или планети, основали цялата си икономика на едно-единствено икономическо благо (например петрол, газ, уникална подправка и т.н.). Всяка затворена система, заключава Сковронски, съществува благодарение на даден естествен или изкуствено конструиран монопол, който, от една страна, гарантира нейното благоденствие, но, от друга, автоматично се превръща в основно средство за контрол над самата нея. Този, който държи монопола, твърди Сковронски, държи и системата. Авторът смята, че монополизмът сам по себе си вече представлява вид авторитаризъм, нужно е само той да се официализира по подходящ начин – в лицето на Върховен канцлер, Пръв говорител, Държавен секретар, Лорд-протектор и т.н. Т.е. излага се познатата теза за естествената симбиоза между икономическия интерес и политическата власт. 

Авторитаризмът обаче, казва Сковронски, е само първата фаза. Рано или късно той се трансформира в тоталитаризъм. Следва нов риторичен въпрос „Защо?“ и нов отговор, разпръснат из разсъжденията на няколко гниещи по мазетата дисиденти: авторитаризмът представлява нестабилна (или по-скоро несигурна) система, от гледна точка на този, който стои на върха ù. Или с други думи, когато видиш как някой се е разположил най-отгоре на пирамидата, няма как да не ти мине през ума да го бутнеш надолу и да заемеш неговото място. Тази опасност трябва да бъде елиминирана. Точно това се случва и в книгата на Сковронски. Всеки вид тоталитаризъм, твърди авторът, почива на определен вид религиозна идеология (баща на народа, богопомазан император и прочие архаична лексика). Религиозната идеология има за цел да внуши на плебеите, че този, който стои на върха на пирамидата (Фараон или съответният му там еквивалент), е уникален и неповторим и не може да бъде заменен току-така. От никого.

Следва описание на конкретния узурпатор на властта на Алфа. Хитър и комбинативен ум, който знае как да дърпа конците на своите поданици, били те близки, придворни или простолюдие. Узурпаторът, кой знае защо, носи титлата Велик Цензор, което звучи малко глупаво на фона на футуристичните картини, рисувани от Сковронски. Но титлата много скоро остава на заден план, когато започва да се разкрива преднамерено коварният замисъл на узурпатора. 

Великият цензор няма никакви илюзии по отношение на това, какво представлява самият той. Не се възприема като върховен благодетел или национален герой. Той съвсем ясно осъзнава (и дори си самовнушава), че, независимо от всички монополи и религиозни идеологии, над него непрекъснато ще виси заплахата от преврат. Затова в действие са вкарани всички средства на съвременната наука и техника – видео наблюдение, имплантанти, скенери, четящи кода на ретината, топлинни сензори, подслушвателни устройства, но... Цензорът все още не е убеден, че това е достатъчно. Дори при система, в която имаш възможност да се пъхнеш направо в мозъка на своя потенциален противник, остава съмнението, че някой някъде продължава да опитва да се откачи от кукичката. 

Точно тук Сковронски изневерява на иначе стегнатия си стил и се впуска в отегчителни описания на дворцови съвети, балове, безобидни интриги и многословни разговори и разсъждения за нуждата от контрол и за самоцелността на властта. В какофонията от образи и гласове, той се опитва да покаже, че дори притежаването на пълна, тотална власт не води до нищо. Няма краен резултат, който да е задоволителен за властимащия. И чак след около петдесет страници се връща обратно към главния си герой и неговия последен замисъл. 

Логиката на Великия цензор е проста и необорима. Недоволните от системата се привличат един към друг като магнит, образува се ядро, което увлича още повече недоволни и така нататък. Но какво би станало, ако ядрото бъде създадено от самия него – Великия цензор? Тайните му служби работят на пълни обороти, но сега решава да създаде секретно звено, неизвестно дори за тях. Това звено има една-единствена фундаментална задача. Да основе и развие мрежата на т. нар. Съпротива, която да обхване цялата планета. Планът е приведен в действие в нереално кратки срокове. Алфа се превръща в планета не само с желязна сигурност, но и с несломима Съпротива. Пожарът на бунта показно запламтява по всички краища на планетата. Гниещите по мазетата дисиденти обнадеждено изпълзяват от дупките си и започват да се присъединяват към лъжесъпротивата, превръщайки се в бунтовни съчки, хвърлени във въпросния пожар. Създава се трагикомична постановка – този, който не може да бъде заловен от полицейските служби, попада в капана на Съпротивата. Там му се дава известна свобода на действие, включват го в няколко добре инсценирани диверсантски акции, след което нещастникът изчезва безследно, претърпява битов инцидент или пък пада геройски в открит бой с диктатурата. Великият цензор е доволен и за първи път от много време се чувства спокоен. Системата работи безотказно. Най-после и той може да си почине. Но радостта му не продължава дълго. 

Минава известно време и до Великия цензор достигат обезпокоителни вести. Доверените му хора съобщават, че вече никой не се присъединява към Съпротивата. Навсякъде цари пълно спокойствие. Дори при нарочни провокации от страна на агентите на Съпротивата не се забелязват и бегли признаци на недоволство или съпричастност. Точно обратното – веднага се докладва на официалните служби за сигурност и се стига до конфузни сблъсъци между тях и анонимните им колеги от Съпротивата. 

В главата на Великия цензор моментално светва предупредителната червена лампичка. Врагът е намерил начин да противодейства. Диктаторът отказва да приеме факта, че липсва каквато и да била съпротива срещу него. В неговия болен и изкривен мозък това е напълно недопустимо. По-скоро някой пак прави опит да се изплъзне от пипалата му. Следват описания на поредица от панически действия, забързани сцени от личния живот на диктатора, дори неуместно въвеждане на неговата интимна приятелка, състрадателна и безволева жена тип Ева Браун. Накрая Цензорът стига до единствения възможен извод – Съпротивата (истинската) надделява. Тя е станала недосегаема, а самият той се чувства все по-уязвим. Въпрос на време е някой да се добере до него и да го ликвидира. Великият цензор обаче няма намерение да се остави в ръцете им. След като бива разубеден от своята Ева Браун да не унищожава цялата планета (генералното решение на проблема със Съпротивата), той се затваря в кабинета си и се самоубива с парадното си оръжие.

Повестта завършва със сцени на анархия и елегантен намек от страна на автора, че Съпротива наистина не съществува. Освен, разбира се, в главата на диктатора. 



Рецензент: 

Мартин Петков, чл. кор. на БНФО

Препечатка от в-к „Матрицата днес“,  бр. 3,14 от 2013 г.