Разлика между версии на „Най-впечатлилата ни преводна фантастика от 2008 година“

Текуща версия към 23:16, 16 октомври 2009

Симеон Цанев (Roland):

Мастилото (Хал Дънкан)

2008 година не предложи съществено количество „уау“-книги, определено по-малко от предходната, но за мен безспорно най-ярка сред тях е Книгата на всички часове на Хал Дънкан. Ако заглавието горе гласи Мастилото, то е само защото първата част от дилогията излезе в края на 2007-а. Тук ще говоря и за двете книги, доколкото те са едно цяло, разделено в два тома.

2017 година. Фрийдъм Месинджър търси своя брат Томас, който бяга от ангелите, опитващи се да го принудят да се включи във войната им. Ангелът Метатрон броди по света, за да направлява събитията, които ще му помогнат да спечели конфликт, зародил се преди началото на писмената история. Джак Картър и Джоуи Печорин са негови слуги, които изпълняват волята му безпрекословно, докато един инцидент не ги превръща в нещо много повече. Всички тези герои са ънкини, чули Напева и овладели езика, с който е бил създаден светът. И те бродят сред Пергамента – макрореалността, където съществува всичко и всеки – в търсене на Книгата на всички часове. А междувременно тя се озовава в ръцете на един напълно обикновен човек и го повежда на пътешествие между реалностите, което ще продължи до края на времето.

Много трудно е да се даде описание на творението на Дънкан. От една страна в него има наномашини, виртуални аватари и действието се развива в близкото бъдеще. От друга обаче героите са полубожества, владеещи езика на сътворението, преследващи книгата, написана под диктовката на Бог, за да пази в себе си плана на мирозданието. Книгата на всички часове е произведение от нов тип, съчетаващо огромно количество елементи, смесващо цветове, за които доскоро се смяташе, че е немислимо да съжителстват под една корица. Двутомникът не е нито фантастика, нито фентъзи, но същевременно е и двете, в най-пълния и величав смисъл на тези определения.

Стилът на Дънкан и начинът, по който е избрал да разкаже историята си, също са нещо, което до момента не мисля, че се е случвало във фантастичните жанрове. Вместо да развива линеен сюжет, авторът създава една триизмерна мрежа, кубична структура, в която историята е съставена от различни свои версии, героите се срещат във всякакви конфигурации и състояния сред мултивселената на Пергамента. Понякога те са врагове, друг път – приятели. Томас Месинджър може да бъде игривият и палав Пък в свят на крилати сатири и рогати ангели. Може да бъде и древношумерският бог Думуз, който бяга от духовете на смъртта, предаден от своята любовница Инана, която е и неговата сестра и майка Гещинана, която е сестра му Фрийдъм, която пък е Ана, годеницата на Шеймъс Финан, който е един от бегълците от войната между ангели и демони, а също така е и войник в Първата световна война, който се грижи за младия Томи, защото е обещал на сестра му Ана, в която тайно е влюбен...

Мога да продължавам до безкрайност, а това дори не са половината от героите в книгата. Всеки се появява в спектър от вариации, всеки разказва частица от усещането, което представлява сюжетът на Книгата на всички часове. Стилово Хал Дънкан също си играе с голямо разнообразие. В ревюта на Пергамента и Мастилото човек може да срещне имената на Джойс, Пинчън, Вонегът, а и други. Авторът съумява без да краде от никого, да отдаде почит на мнозина, а смесицата е колкото трудна за четене, толкова и възнаграждаваща усилието.

Което е в крайна сметка и основната сила, и основната слабост на дилогията. Тя подчертано не е за всеки. В нея има много както в сюжетно, така и в смислово отношение, при това написано с феноменално богат и сложен стил, но за да достигне човек до същината ù, се искат немалки усилия, а и доста литературен багаж. Но знаеш ли с какво се захващаш – удоволствието е огромно.

Вени Гюрова:

„Хълмът Уотършип“

Невероятен хит във Великобритания, където през 1972-а малкото издателство Rex Collings приема да публикува книгата на непрофесионалиста дебютант Ричард Адамс след отказа на 13 (!) други, по-реномирани, преди това. Някои български Толкин фенове могат да ми се разсърдят, че ще сравня „Хълмът Уотършип“ с „Властелинът...“, но аналогията е уместна не само от гледната точка на литературен критик и анализатор (какъвто магистър съм), но преди всичко от позицията на читател.

„Хълмът Уотършип“ е героично фентъзи, само че вместо хобити, елфи, тролове и прочие познати за всеки фентъзи фен видове, герои са зайците. Обикновените, скучни зайци – които, след като прочетох „Хълмът Уотършип“, вече никога няма да нарека така. Пътуването на главния герой Леско към основаването на ново заешко селище е подобно на пътуването на Одисей към Итака или на Еней към бъдещия Рим. Подобно на всичките си митологични и литературни предшественици, между изпитанията дружината на Леско отдъхва с пиршества (те силфлеят, но хехе – няма да кажа какво е това) и с героични разкази за миналото (по научному – митове). Основен герой в митологията на Заещината е Ел-Ахрейра. Точното му име е Елил-Храир-Ра (Принцът с хилядата врагове). Докато препрочитах книгата, си помислих, че ако някога реша да си направя татуировка, тя ще е разбойническа заешка глава с перчем и оголени зъби – на заешкия културен герой 1 Ел-Ахрейра.

„Хълмът Уотършип“ е написана леко и увлекателно – тя ни открива извънчовешкия свят, но с най-обикновени думи. На второ четене едни от най-приятните ми моменти бяха пейзажите и описанията на цветята и растенията. Господи, не съм подозирала, че в Англия има толкова много различни цветя и растения, отгоре на всичко с красиви български имена. В този контекст работата на преводача Илиян Василев е великолепна. Като илюстрация не мога да се сдържа да не спомена Очеболеца – побъркания заешки поет-пророк. Оказа се, че очеболец се нарича едно растение (впрочем такива са повечето заешки имена).

Като идеи романът предлага храна за разнообразни размисли (и спорове). Такъв например е опитът на Ефрафа да изгради идеално заешко общество под водачеството на бруталния и тираничен маниак генерал Ранилист, който въпреки явния си успех на първи план се проваля. Разбира се, спекулация ще е да се интерпретира „Хълмът“ само като антитоталитаристка книга или проста алегория. Самият Адамс твърдо възразява на подобни опити. Но работата е там, че има книги като „Алиса...“ и „Мечо Пух“, които като литературни и културни послания многократно надхвърлят не само авторовите намерения, но и се откъсват далеч от всякаква конкретна авторово-личностова, времева, социална и историческа обвързаност, давайки по този начин възможност да бъдат ПРЕпрочитани и ПРЕоткривани в нови контексти. Сред тези книги е и „Хълмът Уотършип“.

Материалът е съкратена версия на публикацията в личния блог на Вени: http://semkiibonbonki.blogspot.com/2008/07/blog-post_19.html

Калин Ненов:

„Питър Пан в алено“

(изд. Аделфи, 2008) е по-хубавият „Питър Пан“, защото:

е преведен зашеметяващо – с думички като „налигатор“ и „чучна се“, с цели мелодии, подскачащи стакатически или леещи-легатеещи, изящни и мелодейни като всяко истинско, трайно целение

е от ония книги, които винаги ще са по-добри от думите ви за тях, колкото и да ги намествате, гладите, измъквате от най-тайните си килери и най-ненадейните си съкровищници

Голямата война е разкъсала воала на Нивгаземята, и сега момчетата вече не искат да си играят на нея (войната), а пиратите, последвали дълга си на възрастни и мъже, са отплавали да се бият редом с другите – и... и... са се изгубили... всички без Смий и Старки – няма ги вече... няма го също и Джон...

разплаква по-често, по-силно и по-пречистващо

в нея има любов... каква ти любов – в нея има фейче момче, което ще скочи и в огъня (буквално ще скочи), за да избави Звънче, за която е чувало толкова много („...а дали Звънче може да менти по-безсрамно от мене?“)

никога – ама никога – няма да познаете кого ще целуне Уенди накрая

в нея има екшън! патаклама! тупаник! между феи! и зверове! и звероукротители! и Осемте народа, които млатят еднакво стръвно тъпаните, щитовете и дечурлигата си!

е писана от жена... добре де – писана е по женски... добре де – писана е със състрадание, и съпреживяване, и (както би казала Габи, като си упражнява новите думички от културологията) вчувстване: все съставки, които в лекичко садистичния първообраз на Джеймз Матю Бари ги няма – както всъщност ги няма и при момченцата в детските им игри

е красива книга – отвън, още от пламъка на корицата, отвътре, с всяко пламъче, което блещуква между две привидно познати фрази или близва някакви наши угаснали въглени и ги прави отново на жар; преди да сте я отворили, още докато гладите релефната плетеница на Нивгакартата, и след като я оставя, досами тая клавиатура, да ми грее, докато пиша това...

Освен това „Питър Пан в алено“ е най-хубавата книга от 2008-а, която съм чел. Хареса ми повече и от „Бленуващите кристали“, да...