Разлика между версии на „Приказки от Землемория“

Текуща версия към 23:43, 16 октомври 2009

Габриела Петрова

Само в мълчанието има слово,

само в мрака светлина,

само в смъртта – живот;

ярко прорязва полетът на ястреба

пустеещите небеса.

За мен светът на Урсула Ле Гуин е един от най-вълшебните, създавани някога. „Магьосникът от Землемория“, „Гробниците на Атуан“, „Най-далечният бряг“, „Техану“, „Приказки от Землемория“ и „Другият вятър“ са ме накарали да възприемам света като приказка, в която всички сме свързани – дракони или човеци, и мечтаем за последния бряг, край който ще приседнем и ще си починем от търсенето на себе си.

Режисьорът на филма „Приказки от Землемория“ Горо Миадзаки е син на Хаяо Миадзаки („Принцеса Мононоке“/Mononoke Hime, „Отнесена от духовете“/Spirited Away, „Ходещият замък на Хаул“/Howl’s Moving Castle). В неговата адаптация историята е различна от тази в петте книги от поредицата по начин, който ни докосва както може само една красива аниме-приказка.

Анимето наистина подхожда на света, който Ле Гуин е създала, защото пред очите ни оживяват всяка багра и детайл, всяко докосване, разперване на криле, цвят на облаците, полята, замъците. Сякаш можем да се гмурнем в пейзажите – в пристанищния град Хорт, в замъка на Коб, в къщичката на Тенар.

Обхождаме с очи и сърце поляната, докато Теру пее и лекува малкото агънце, докато принц Арен сънува, плаче или бяга от сянката, която го преследва, докато залезът окъпва Землемория в приказни оранжеви цветове.

Няколко думи за историята: Още от древни времена дракони и човеци са разделени. Драконите избрали свободата – огъня и въздуха, а хората, които искали да притежават – земята и водата. Сега балансът е нарушен. Само едно същество в Землемория е в състояние да го оправи...

Срещата между принц Арен и малката Теру е съдбоносна и помага на двамата да се променят и израснат. Всеки от тях таи в себе си необикновеното: в очите на Теру свети пламъкът на драконите, а в сърцето на Арен са се загнездили сянка и гняв, които всеки миг могат да изригнат в ново зло. Не е учудващо, че отначало им е трудно да се открият един пред друг. Учудващото е как двама наранени хора все пак успяват да надмогнат самотата си.

Всяко нещо е свързано – всяка тревичка и пеперуда, всеки размах на криле, всяко вдишване и туптене на сърце...

...е посланието на „Приказки от Землемория“, стаено във всеки един от нас, усещано всеки път, когато сме с хората, които обичаме, и когато даваме от себе си и помагаме.

Желая ви много обич с „Приказки от Землемория“!

Калин Ненов

Тя се е привела напред, главата ù клюма, косите скриват лицето ù. Ръцете ù – вързани зад гърба. „Къде си, Ястребе?“ – отронват устните ù, някъде иззад плитките.

После, рязко, вдига глава, вдига цялото си тяло. За миг виждаме само крачетата ù: петичките, които се отлепят от земята, и... кола. Дървеният кол, дебел колкото всеки от прасците ù, който... започва да излиза от пръстта.

Лицето ù, отново: разкривено, с оголени в усилие зъби.

И колът се изтръгва, заедно с цяла решетка от оградата.

Политат – тя, решетката. Блъсва брадичка в земята. Лежи по очи неподвижно, за няма и секунда, а после се надига. Дясното коляно, лявото, главата, очите...

Натискам пауза и се вглеждам в очите ù.

Аха.

. . .

Той се извърта (Господи... очите му...) и се стрелва, и само острието в ръцете му е по-бързо и безмилостно от него.

Коб се подсмихва триумфиращо.

Гед изпуска жезъла си.

(Очите му... Господи, очите на Арен...)

В следващия миг ще видим къде точно се е озовало острието и защо лицето на магьосника излъчва покой, а не агония. Следващият миг е векове нататък – а сега сме само ние и очите на Арен.

А сега ни няма. Тук е само болката... катарзисът.

. . .

Тя и той са млади: момче и момиче. По-мънички от мен, а навярно и от теб, който четеш това. По-гневни, по-несигурни, по-... непримирими.

И тази болка, този катарзис, който изригва от болката, това... освобождаване – те са, за да ни напомнят:

Да те боли е да си жив.

Ако си жив, не може да не те боли. Поне понякога.

Дори когато те боли – ако си жив, ти ще откриеш начин да вървиш нататък. Да не спираш.

Напомнят да си като тях... непримирим.

Не алчен, не копнеещ за живот без край – живот-вкопчване, в който всичко освен вкопчването губи смисъл. (Ти би ли замразил морето, за да спасиш една вълна? – пита те Гед иззад гърба ми.) Непримирим през болката; непримирим по пътя си към, сред живота, който е ценен, защото има край.

. . .

„Приказки от Землемория“ е – ако още не си отгатнал~а – философско фентъзи. Досущ като в романите на Ле Гуин, героите му се сблъскват не толкова едни с други, колкото с въпроси за живота и смъртта, вината и приятелството, силата и баланса. Но „Приказки от Землемория“ на Миязаки-син не е просто адаптация на някоя от книгите на Ле Гуин. Той е аниме. И докато четейки „Землемориите“, понякога ми доскучава (нали и аз съм дете на бързата ни, искаща динамика епоха; нали вече съм чел толкова много, което е стъпило върху философията на Ле Гуин и я е доразвило), гледайки „Приказки от Землемория“, аз съм нащрек, присъствам, преживявам. Всеки стон, всеки поглед, всеки замах на меча в тия два-без-малко часа...

Да, има и замахвания с меч – това е истинско аниме. Филм, в който всеки миг на вътрешно прозрение намира отражение във външен сблъсък – за да не стане тъй, че нашите прозрения да си останат само на теория; за да не си помислим, че животът може да се раздели на мислене и действане. Ако в един момент Теру ти каже, принце, че най-ценното в живота е животът, и ако двете ù пламтящи сълзи капнат върху меча ти – две удивителни след казаното... готов ли ще си да спасиш живота ù, когато се наложи? Дори ако то значи да отнемеш друг живот?

Но „Приказки от Землемория“ не е типичното аниме. Декорите ни заслепяват с пищност и не се повтарят – но „камерата“ не избързва, плъзва се с търпение по всеки фриз и шадраван, оставя време да поемем дъх, да си поемем от духа на мястото, да преживеем. Не се опитва да ни смае самоцелно – дори когато ни връхлитат дракони (ах, драконите...). Не търси евтина динамика, променяйки светкавично ракурса или пък „вихрейки се“ в кръг около действието. И всеки път щом се извади меч, вече сме осъзнали защо изваждането му е нужно – очакваме развръзката притихнали, а не напрегнати. Едничкото, което би ни изненадало тогава, е ако развръзката е подчинена на жестокостта, не на необходимостта; ако дъгата на проблясващото острие е част от боен танц, а не от танца на Баланса.

„Приказки“ е нетипичен спрямо повечето други японски анимации, понеже се развива бавно. Не ме разбирай грешно – в тия два часа има повече история, отколкото в три холивудски екшъна, изтупани от унизителните за интелигентността ни разяснения и повторения. (Не спирам да се удивлявам на японците, още от Casshern насам – как могат да разказват толкова много в толкова малко? Та да ти се прииска да го гледаш пак и пак, и пак – да събереш парчетата, които си изтърсил~а при бързането отначало...)

А тази анимация не бърза. Тя знае накъде те води и знае, че ако си зрител, свикнал с холивудското, има реален риск да те изпусне някъде по пътя. („Красиво, ама нищо не разбрах“ – чувал съм тая реакция към аниме толкова пъти.) Тя знае, че макар развръзката да следва от желязна логика – от логиката на сърцето и Баланса – ти, западният зрител, имаш нужда да осмисляш. Да я приемеш, да я – преживееш.

„Приказки“ е филм, създаден с рядко уважение към зрителя си.

. . .

За музиката само толкоз: Величествена като саундтрака на „Властелина“, само че по-изящна и по-нежна – по-източна.

А песента на малката сама Теру – сълзите ми текат, като я слушам. Заради простотата, заради (привидно) нешколувания, детски глас... заради преживяното, което е стаила.

(Гласът е на Aoi Teshima. Слушам я и сега, в Youtube.)

. . .

Отказал съм се – вече стана май година – да пожелавам пожелания на другите. Няма да пожелавам и на теб, прочел~а всичкото дотук. Ще ти го кажа само, както на Приятел:

Виж „Приказки от Землемория“. И ги преживей.

Двата материала са публикувани за първи път в електронно списание Starlighter, бр.14/2008.