Разлика между версии на „Кървави криле на кръвожадни птици“

Текуща версия към 07:39, 4 май 2012

Красимир Георгиев

Третата лекция на проф. Сарвепали Синг „История на човечеството“ бе предшествана от скандал. Не точно скандал – конфликтите и невъздържаните емоции, дори разговорите на по-висок глас бяха несъвместими с порядките в Делхийския държавен университет. Скандали са възможни в парламента на Тайланд, в клиниката за неизлечимо болни в Хараре или в щабквартирата на НАТО в Брюксел; това по-скоро бе излизане от рамките на добрия тон. Залата бе препълнена, пукаше в буквалния смисъл на думата по шевовете и ректор Рамакришна Ашвалайана, който с националните си дрехи и с бялата си гандистка шапчица приличаше на древен философ, се обърна и укорително, и любезно в същото време към проф. Харви Гарфийлд:

– Трябваше, уважаеми колега, да предвидите голямата аула на катедрата.

– Че аз да не съм гуру Нанак! – реагира проф. Гарфийлд. – Откъде да знам, че ще настане подобно стълпотворение?

– Трябваше, уважаеми колега, да предвидите стълпотворението! – усили с една идея укорителното ректор Ашвалайана. А след това балансира с любезното: – Та вие сте един от водещите изследователи на паранормални явления.

Каза го искрено, защото американецът наистина беше ужасяващо добър учен, забъркал в теориите си странен коктейл от квантова физика, парапсихология и космология. Катедрата му бе една от новите и дисциплините със стряскащи имена привличаха студентите, смятаха се за модерни и с бъдеще, въпреки че мнозина от колегите му си мислеха, че геният и пияницата Гарфийлд се движи по ръба между науката и фантасмагориите и че това са си несериозни работи. Що за ню ейдж предмети и дисциплини! „Теории за пътуването във времето“, „Теории за паралелните светове“, „Психоневроендокриноимунология“, „Решаване на астропроблеми“, „Живот след смъртта“! По света може да допускат, че причината невинаги предхожда следствието, но за една Индия на традициите това си е доста откачено.

Всичко щеше да приключи мирно и кротко, ако не бе влязла поредната неочаквана група студенти, които се опитваха да се вместят сред слушателите и да дозапълнят запълненото. Аудиторията включваше млади хора от различни катедри и секции, преподаватели от различни блокове и звена, а което е още по-необичайно – самия ректор Ашвалайана. Историята на древните цивилизации е доста скучна и досадна дисциплина и само преди седмица болшинството от присъстващите днес в залата кандидати за филолози, философи, историци, физици и прочие не биха и помислили да отидат доброволно на лекция за еволюцията на човешките общества, но нещата явно се бяха променили.

Отначало бе тръгнал слухът, че проф. Синг е напуснал университета в Нашвил – недотам престижното учебно заведение на американския щат Тенеси, и е пристигнал тук, за да търси корените си, а също да търси връзката между хората и боговете. Световно известен експерт по езиците на древността, почетен доктор и почетен председател на десетки културни институции, тридесетгодишният Сарвепали бе добре дошъл в която и да е Алма матер, но той бе предпочел да разчита глинените таблички и печати в университета на Делхи и минаваше с тихи стъпки през славата си; всъщност имаше самочувствието на човек пред другите, но суетата го дразнеше, а възхитите и почестите към името му просто не го интересуваха. Полиглот по душевност, още през младините си бе влязъл вътре в пет-шест и повече съвременни езици, а също бе овладял и усъвършенствал латински и древногръцки, шумерски, древноегипетски и древен иврит, четеше предхождащата деванагари индийска писменост брахми, древен санскрит, фригийски и келтски, разчиташе ведически, асирийски, вавилонски и хетски текстове. Разшифровал бе, транскрибирал, транслитерирал и превел толкова писмени източници от древните времена, участвал бе в толкова експедиции и разкопки, че изследователите с основание смятаха кариерата му за нечовешка, а постигнатото от него за невъзможно, не и от един човек и не за един живот. Не от човек, който като външен вид и като светлик в окото почти не се различава от студентите си.

Проф. Сарвепали Синг имаше два гласа – шепотен и звънък; когато говореше с шепотния си глас, то бе като ромон на листа, като спокойна мъдра река сред оризищата, а когато дойдеше звънкият му глас, всяка дума се открояваше, издигаше се над слушателите и чакаше там, докато бъде чута. На първата му лекция дойдоха малко младежи – тези, които изучаваха индийските санскритски първоизточници и за които материята бе задължителна. Проф. Синг им разказа за градините на Едем и за Вавилонската кула, после поразмишлява за Всемирния потоп и за трите етнически клона на човечеството, усети мимолетното разсейване на две-три от студентките и вмъкна сред импровизациите си кратък диалог с момичетата, а после със звънкия си глас заотсича думите, че библейските митове не са развлекателно четиво за недозрели девойчета, а исторически източници, през които могат да се прозрат древните знания, че Ведите и Бхагавадгита, както и акадските легенди и юдейските текстове, както и Библията, Коранът или писанията на Конфуций са документи за мъдростта на предците ни, които са владеели стократно по-мощни сили, отколкото днес предполагаме.

На втората му лекция салонът бе пълен. Още в самото начало проф. Синг изстреля бомбата, че през първите години на ХХІ век учените вече са разчели почти всички древни текстове и че има достатъчно доказателства, за да се твърди, че хората са получили знанията си като дар от боговете – тези, които понякога слизат при нас от небесата. До този извод ще стигнем след внимателния прочит на хиндуистките притчи и химни, будистките сказания, китайските легенди, Стария завет, шумерските глинени плочки и всички останали древни литературни паметници.

– Болшинството от изследователите се залъгват, че прадедите ни са се появили преди половин милион години, но това не е вярно! – отсече проф. Сарвепали Синг. Гласът му слезе с две октави, когато мина през личния си опит при разгадаването на писанията под фрески и рисунки върху мегалити и монументи, керамични съдове и други отломки от миналото. Речта му тръгна от пастира Авел и земеделеца Каин, разходи се из Месопотамия, която нарече „ниската земя между двете високи реки“, отскочи до Западна Гърция и Пелопонес от времето на дорийците, до минойския Крит, до цивилизацията в долината на Инд, до епохата на кушаните и до микенските култури, после се разпиля сред пясъка на Египет и отново се върна към предтечите:

– След разкриването на по-ранните археологически слоеве стана ясно, че от измирането на динозаврите преди 63 милиона години до появата на човекоподобните маймуни е изминало много по-кратко време, което е революция в представите ни за зараждането на разума. Еволюционните процеси са бавни, много по-бавни, отколкото смятат традиционалистите, много, много по-бавни. Ако се следва логиката на еволюцията, съвременният човек не би могъл да се роди преди 300 000 години, а след повече от три милиона години. Днес нас просто не би трябвало да ни има, защото не сме извървели пътя, не сме постигнали жертвоприношението, не сме достигнали до йаджна, следователно сме като колесница с едно колело. Защото не виждаме връзката между хората и боговете.

Зала № 2 на историческия факултет бе уютна и светла с огромния си прозорец. Отпред бе положена катедрата, а студентските банки и столовете се издигаха амфитеатрално към дъното под съвсем лек наклон. Когато някой от лекторите решеше да прожектира диапозитиви, тежките плюшени завеси се придърпваха от двата края и брокатените шнурове допираха рамене в средата; над тях – масивен корниз от бутилкова палма с резбовани фигурки на слончета в най-различни пози и конфигурации. Този неповторим корниз бе поръчан през 40?те години от английски колониален служител за конферентния салон на „Прес информейшън бюро“ към Сдружението на чуждестранните кореспонденти, по време на бунта на кралските индийски военноморски сили през 1946 г. се озова в спалнята на двама евнуси от двора на Каримуддин Гвалияра махараджа, след това мина през гостната на секретарката на секретаря към Секретариата при премиерския кабинет, чакалнята на летище „Палам“ и фоайето на делхийския дворец на културата „Вигян Бхаван“, преседя десетина години в складовете на просветния отдел към Министерството на развитието на човешките ресурси, а после неведомите пътища на вселенската ос скамбха го докараха тук – нямаше подобна антика сред над 500-те аули и салони на университета, затова студентите нарекоха историческото място „Залата със слончетата“.

– Трябваше, уважаеми колега, да предвидите този интерес към ерудицията на проф. Синг! – усили с още една идея укорителното в гласа си ректор Рамакришна Ашвалайана. А любезното в гласа му поизтъня, защото лично бе възложил на Гарфийлд да „поеме“ новия колега, докато се вгради в обстановката. А и защото някой от търсещите място студенти току-що бе съборил лекторската катедра. Чашата с вода падна на пода, бликнаха капки и силициеви кристали, микрофонът тупна до счупеното, после отскочи и се укроти в нозете на американеца.

За ректора разговорът бе приключил, но събеседникът му съзря петно на покривката.

– И вак е важно, но и манас, кави пандитджи ректоре! – реагира проф. Харви Гарфийлд. – Да не късаме въжето с едрите части!

Това вече излезе от рамките на добрия тон, още повече че усилени от микрофона, думите му гръмнаха сред аудиторията.

Намекът беше толкова тънък, че малцина от преподавателите усетиха стреличките, а студентите тръпнеха от допира на телата си – подобно тъпкало бе имало само веднъж преди. Някакъв мошеник бе оплел в думите си достопочтения Рамакришна Ашвалайана и го бе убедил да организира демонстрация на индийско въже. Щяло значи въжето да се изправи към небето и демонстраторът щял да запълзи нагоре по въжето към небитието. Йога по дух, философ по призвание, ректорът наивно бе налапал въдицата.

На площадката пред студентския стол се бе заформила тълпа – почти толкова люде, колкото сега бе привлякла третата лекция на проф. Синг, но на десет пъти по-широко място. Човекът с въжето се опита да прави някакви фокуси, въжето му клюмаше и потрепваше, само че това, което стряска простия селянин, хич не впечатлява студентското тяло. Освиркаха го, човечецът си тръгна, поучуден от провала, а на ректора му остана това петно на покривката, посочено с пръст от Гарфийлд. Специалист по Упанишадите, той бе посочил с пръст и онзи химн за същината на йаджна, мотив от който колегата му Синг бе вплел във втората си лекция: „Жертвоприношението, което очиства всичко и постоянно привежда в движение манас (мисленето) и вак (речта); този, който е в пътя, го извършва, а онзи, който не го прави, е като колесница с едно колело, като еднокрак човек, който се наранява; така, както двукракият и колесницата с две колела се движат устойчиво, така има надеждна опора йаджна и след това жертващият става по-добър“ и т.н. А също: „Погълната, храната се разпада на три: едрите части стават нечистотии, средните образуват плътта, а най-фините – мисленето“ и т.н.

Разбрал прекалено буквално призива на Вивекананда „Помогни на бедняка, защото той е бог!“, през 1997 г. Рамакришна Ашвалайана, който по онова време бе декан на философския факултет, включи подопечните си в изпълнението на социалната програма на правителството на Деве Гауда за подпомагане на бед­ните. На 350 милиона индийци се осигуряваха на половин цена по 10 кг зърно месечно и благодатта трябваше да стигне до хората. Малко по-късно някъде от горе му направиха забележка, че работата на близо петте милиона студенти в страната е да учат, а не да раздават социални помощи, и това също бе петно на покривката, но после го избраха за ректор.

„Речта е важна – бе реагирал иносказателно Гарфийлд, – но преди нея трябва да се помисли, всезнаещи и мъдри шефе ректоре, припомнете си не особено чистото ви предвиждане на нещата във връзка с онова въже!“ – „пандит“ означава брамин, а частицата „джи“ е израз на най-дълбоко уважение, но лепнато към контекста, съществителното прозвуча доста подигравателно и в тази еквилибристика с древните стихове тънкият намек набъбна в дебело издънване.

Главата му тежеше, спеше му се, плачеше му се. Половината нощ бе прекарал в лабораториите, а другата половина бе гледал бутилката. Гледаше тъпо, безчувствено; бутилката сама се издигаше към чашата, сама вървеше към края на своя млад и топъл живот. Като Сунита. Главата на Гарфийлд тежеше. Дяволска мелница! Натресоха му да наставничи на гения, докато свикне геният с обстановката, продължаваха вечните разправии за финансирането на проектите на катедрата, опитите с екстрасенсорната перцепция бяха стигнали до задънена улица, жената на помощника му Асад Асавари бе болна, та трябваше да го пусне в отпуска, а на туй отгоре ректорът се правеше на йога.

Както и да е, суматохата бе овладяна, лекторската банка бе вдигната и когато проф. Сарвепали Синг влизаше в помещението, шумът бързо премина в шепот, а шепотът в тишина. Въздухът бе натежал от вдишвания и любопитство.

– Днес нас просто не би трябвало да ни има! – третата си лекция проф. Синг започна така, както бе завършил втората.

– Ако оприличим мозъка му на диня, всичките останали мозъци в тази зала ще се вместят в една от семките на динята! – духна в ухото на съседа си зевзекът на групата Банким Тилак – трети курс, математика.

– Не подценявай гения на американеца! – отговори Уддалака Чандра, който бе сред най-младите на години, но му сечеше пипето – първи курс, парапсихология. С Банким деляха стая в общежитието, а майките им деляха двама братя от градчето Андол на северозапад от вечната Агра близо до административната граница между щатовете Уттар Прадеш и Раджастан. Майката на Уддалака бе християнка и родата приемаше отклонението ѝ с мъдро и натрапчиво разбиране, както се гледа към атракция или към тиха лудост.

– Ако следваме логиката на еволюцията – продължи проф. Синг, – днес ние в най-добрия случай трябва да сме на нивото на аборигените от Папуа и на диваците от джунглите около Амазонка.

Студентка сложи чаша с вода на катедрата. Проф. Синг разтвори навит на руло постер и го закачи на таблото до себе си. В дъното на залата някой въздъх­на дълбоко.

– Вече знаем кога и къде е започнала цивилизацията, на настоящия етап това е доказано и безспорно. Погледнете... – посочи той постера. – Ние имаме много далечни прапрабратовчеди, но нямаме преки предци, значи съществуването ни е неразрешима загадка.

Преди ~25 млн. г. – появяват се човекоподобните маймуни.

Преди ~14 млн. г. – приключва преходът от човекоподобните към хуманоидите.

Преди ~11 млн. г. – ражда се първият маймуночовек от класификациите хомо

Преди ~2 млн. г. – появява се развитият австралопитек – първото същество, приличащо на човека.

Преди ~1 млн. г. – появява се хомо еректус.

Преди 300 000 г. – появяват се предците на съвременния човек.

Преди 250 000 г. – появява се ранният кроманьонец.

Преди 50 000 г. – появява се неандерталецът.

Преди 35 000 г. – появява се кроманьонецът или пещерният човек, започва ерата на хомо сапиенс.

Преди 15 000 г. – период на упадък, човечеството е пред изчезване.

Преди 13 000 г. – появява се разумният човек с високо развита култура; край на ранния каменен век (палеолит) и начало на средния каменен век (мезолит).

Преди 9500 г. – нов каменен век (неолит).

Преди 6500 г. – период на упадък, човечеството деградира.

Преди 6000 г. – зараждат се мощни цивилизации, станали база на съвременната ни култура.

Проф. Синг:

– Ако погледнем обективно, ще видим, че развитият човек е чуждо за Земята явление. Да разрешим ли тази неразрешима загадка?

Раздвижване в залата.

– Да потърсим ли връзката си с боговете? Да открием истината за началото – ние и сега!

Проф. Синг бе омаял аудиторията, бе хванал в шепи вниманието на присъстващите. Бялата глава на ректор Ашвалайана кимаше в границите между размисъла и одобрението, преподавателите следваха нишката на действието и класифицираха тезите на лектора, вмествайки ги сред постулатите на философския идеализъм или на хилозоисткия материализъм, философски погледнато, разбира се; вкарал в седефена черупка мислите си за Сунита, проф. Гарфийлд търсеше пътя от преходното към непреходното, студентите бяха хипнотизирани, тишината в залата можеше като торта да се разреже с нож на парчета, а студентките попиваха знанията и в същото време си представяха професора ту като чисто гол неандерталец, ту като облечен в кожи кроманьонец.

Сарвепали не беше Дон Жуан, но не бе и аскет, жените от всички раси и възрасти му налитаха като мухи на мед, през американския период, който на практика обхващаше целия му досегашен живот, той ги отблъскваше учтиво и внимателно, както се премества мраморно слонче от долния рафт на витрината на по-горния, е, понякога не ги отблъскваше. Когато пещерните рисунки и древните символи пробиеха дупка в главата му, Синг приемаше поредния женски набег и ползваше любовта като профилактика.

Само седмица бе в Делхи, а половината от студентките в университета вече бяха влюбени в него, половината на тази половина бяха влюбени до болка, а една от девойките – Шупха, беше влюбена до смърт. Поне така ѝ се струваше. Индийките ги разбират тези работи, сърцата им са пълни с нежност въпреки кастовите изисквания при сватосванията. Знаеш, че си вречена на някого, че той е твоята карма и заедно ще затваряте очите си, готова си за житейската въртележка, но изведнъж бляска светкавица и светът изчезва сред светлината; къде всъщност е твоята карма?

Широко бе отворила очите си Шупха, сякаш с очите си попиваше думите на Сарвепали; когато течеше шепотният му глас, той бе като погалване с перо на птица, а когато прииждаше звънкият му глас, сякаш преобръщаше душата ѝ и бляскаше светкавицата, и всичко се всмукваше в светлината.

– Тук няма да се позоваваме на вече известните теории за първите етапи на предцивилизацията, за зачеването и ембрионалното развитие на човека. Ако в теориите има пукнатини, ако не обясняват и доказват вселената на нещата, то е като да прочетеш само част от химна за прана на Атхарваведа, а другата част да не прочетеш, значи тези теории не струват и пукната рупия. Диханието не може да бъде частично, първичното не може да бъде отделено от храната и земята, първохраната прелива в жизнената енергия. Личният поглед към нещата е като личния бог Ишвара, той е възвишеното, върховното, а в същото време е пуруша; за да говорим за произхода на човешкия род, ние трябва да сме разбрали индивидуалната жизнена същност. За да открием истината за началото, трябва да извървим доста магически, философски, религиозни, космогонични и научни пътища. Погледнете! Цели два милиона години човекът е осъзнавал, че камъкът може да се обработва, после още два милиона години е усвоявал каменните оръдия на труда, усъвършенствал е умението да обработва материалите, след това поне десет милиона години е натрупвал други умения и навици, а знанията са се натрупвали в мозъка му. И сред този плавен процес на оформяне на сталактона на еволюцията изведнъж, ненадейно, внезапно, от нищото се появява кроманьонецът. Той е гъвкав и подвижен, изгражда жилища, създава оръдия на труда и предмети на изкуствата, носи дрехи. Облечен в съвременно облекло, пещерният човек дотолкова ще прилича на нас, че няма да го различите сред слушателите на моята скромна лекция. Хомо сапиенсът е клон, който не се вписва в дървото на еволюцията. Иска ли някой да обобщи мислите ми или да добави свои?

Проф. Сарвепали Синг отпи глътка вода и постави внимателно чашата върху плота на катедрата. Тишината пооредя, тук и там се чуха проскърцвания на столове, размествания на тези, които бяха седнали на стъпалата-пътеки между учебните банки, кратки реплики, сдържана кашлица; мнозина заоглеждаха залата, която общо взето приличаше на току-що излязла от транс. Плахо се вдигнаха няколко ръце и проф. Синг посочи към един от младежите:

– Слушаме ви, млади колега Банким! – запомнил бе името на студента, с когото се бе запознал след края на предната лекция. „А не можем ли да помогнем на историята с математиката? – бе попитал студентът. – Не можем ли да вкараме историята на човечеството във формула и след като имаме толкова много известни, да решим неизвестните?“ „Прекрасна мисъл, млади колега!“ – бе отговорил проф. Синг. – Да видим вашия личен поглед към нещата.

– Значи преди 35 000 години е избухнала революция – наперено пое предизвикателството Банким Тилак. – Пещерният човек е влязъл в пещерите и започнал да украсява стените им с живописи. Камъкът му омръзнал и си разнообразил майсторлъка с дърво, кости и кожа, от която измислил дрехите, значи вече не е бил просто гола маймуна, а... облечена маймуна!

– Кратко и ясно! – констатира проф. Сарвепали Синг. – С една добавка. Вече не е бил маймуна, а човек. Разумен човек. С творческо съзнание. Появява се нещо невиждано и нечувано дотогава на третата планета – появява се речта, а това е несвойствено, уникално за Слънчевата система явление. Появява се изневиделица, след милионите години мъчително бавно придвижване по еволюционната стълба към бъдещето е последвал неочакван гигантски скок, и то без специални условия, които да способстват за ускоряването на хода на еволюцията. Речта е същността на човека, оформена от огъня. Речта, даряваща наслада на боговете и на хората, както се пее в един от химните на Ригведа.

„За следващата му лекция трябва да предвидим централната аула на университета!“ – помисли ректор Ашвалайана, но изглежда бе произнесъл мислите си на глас, защото проф. Харви Гарфийлд добави:

– Поучавайте ме още, почитаеми!

– Да бъде, мили мой! – отговори Ашвалайана и това бе поредният философски триъгълник между ерудицията на Синг, поетичната нагласа на ректора и тънкия сарказъм на американеца.

Древните санскритски притчи твърдят, че същността на съществата е земята, същността на земята е водата, същността на водата е тревата, същността на тревата е човекът, а същността на човека е речта. Погълнатата храна се превръща в нечистотии, плът и мислене, изпитата вода се разпада на храна, кръв и дихание, огънят се трансформира в кости, костен мозък и реч. От храната възниква мисленето, от водите – диханието, а от огъня – речта.

– Почитаеми, поучавайте ме още! – моли ученикът в Упанишадите.

– Да бъде, мили мой! – казва учителят. – Когато, мили мой, се бие млякото, най-финото се отделя и става масло. По същия начин, мили мой, от погълнатата храна най-финото се отделя и възниква мисленето. От водата, мили мой, когато се пие, най-финото се отделя и възниква диханието. От огъня, мили мой, най-финото се отделя и възниква речта. От храната, мили мой, възниква мисленето, от водата – диханието, а от огъня в тялото – речта.

Ето в тези води плуваше лодката на Синг, Ашвалайана и Гарфийлд. Лодката беше с три гребла, всеки загребваше с греблото си опит и мъдрост, богинята Реч кокетничеше с повелителя на ритуалното слово Вачаспати, а научното, религиозното и космогоничното се заплитаха в сложен възел. Беше неясно кой е учителят и кой е ученикът, но и тримата знаеха, че проф. Синг е този, който може да разплете възела.

– Подобни гигантски скокове е имало преди 300 000 години, преди 35 000 години, преди 13 000 години, преди 6000 години. Сякаш някой е слизал периодично на Земята, измитал е дотогавашния биопродукт и е засявал нов. Дали това е ставало, когато еволюционните процеси са заспивали на волана на историята и са обръщали посоката си, дали когато човечеството е изпадало в беда и е намалявало главоломно? Или може би всичко е свързано само с капризите на боговете, които са решавали да сменят хората с други?

Проф. Сарвепали Синг умишлено бе разстилал тезата си нашироко и постепенно, за да влезе аудиторията в арената на коридата, а сега хвана бика за рогата и скочи в дълбокото:

– Тези, които понякога слизат при нас от небесата, са реални същества, а не творчески плод на религиите и песните. Богове или астронавти, те присъстват във всички библейски митове и текстове, вплетени са в духа и архитектониката на паметниците на културата от древността.

В този момент някъде зад прозорците проехтя първият изстрел. Чу се откъм обсерваторията на катедрата по астрономия, после проехтя втори откъм парниците на ботаническия факултет, викове и тропот в посоката към главния вход, съвсем близки гърмежи, трясък на граната и отново тежки стъпки на тичащи хора. Всичко наоколо изведнъж бе станало необичайно и далеч от битието, сякаш бе сменена оста на въртене на живота и сякаш грозд от камбани бе закачен на върха на джамия; тръпнеше северното крило на университета, усилваха се суматохата и тътенът, а после врявата рязко замря и настана покой, пълен със страх и олово.

Проф. Сарвепали Синг бе спрял лекцията си и зачака развоя на събитията. И капчица притеснение нямаше в очите му, а само любопитство, пространство пред предизвикателството да се запознаеш с още един древен език – езика на тероризма. Той не знаеше, че третата лекция „История на човечеството“ в Делхийския държавен университет е последната лекция в живота му и че е настъпила неговата съдбовна йаджна, не знаеше, че прана е довела седемте си огъня и че времето му прехвърля онази висока стена, зад която нестинарката смърт танцува върху горещата длан на теджас, но дори и да знаеше, пак щеше да довърши спокойно лекцията и чак тогава да забрави името си, да обърне поглед към върховния Брахман, а ако му остане още малко време, да се вглъби в разчитането на поредните древни текстове. Подобно на гълъб, който събира гнездото си, тридесет години Сарвепали бе отделял капчиците мъдрост сред реките незнание, затова знаеше, че както реките текат към моретата и се загубват в тях, когато ги достигнат, а там формите и имената на реките изчезват и остава само името на морето, по същия начин се изгубват и тези шестнадесет човешки части, когато достигнат пуруша.

Студентите се оглеждаха стреснато. Някои надничаха през прозорците, една от девойките се разплака, на проф. Шамсир Растоги му прилоша; обсъждаха се всевъзможни версии и възможности за международни заговори, сепаратистки брожения или местни етнически разпри. Споменати бяха сикхите и кашмирците, силен бе още споменът за клането в Гуджарат, друг се сети за пустинниците от Раджастан, трети за лидера на „Аум Шинрикио“ Шоко Азахара. Тихо бе произнесено и името Осама.

– Китайците идват! – каза зевзекът Банким, но шегата му се стопи сред напрежението.

– Спокойно, колеги, грешка някаква... – балансираше между отговорност и мъдрост ректор Ашвалайана, но думите му не успокоиха никого. Не е грешка – виждаше се сред тази смес от страх и олово, с която бе наситен въздухът.

– Дяволска мелница! – промърмори проф. Харви Гарфийлд по-скоро на себе си, отколкото на околните. – Цял живот търсиш идеалното общество и не ти остава време да разбереш, че няма идеално общество! – каза го на нощната бутилка, която сама се издигаше към чашата. Главата му тежеше.

– О, модус вивенди! – хвана се за темата като удавник за сламка Рамакришна Ашвалайана.

– Поне не в този свят! – каза Гарфийлд. „Су“ означава „добър“!

В коридора отекнаха стъпки. Тежки стъпки. После вратата към залата избухна. Не се отвори, не се счупи вратата, а избухна като снаряд и през зейналата дупка минаха трима брадати мъжаги, въоръжени до зъби, както се пише по романите. Двамата носеха автомати и ножове, под диплите на одеждите им – странна комбинация между маскировъчни военни дрехи, джайнистки ширити и шудристки парцали, сивееха гранати; единият държеше сплескан пакет с големината на дипломатическо куфарче, вероятно натъпкан с експлозив. От пакета се подаваше калаено синджирче. Чалмите на двамата бяха мръсно оранжеви като преседяла и изсушена мандарина, а в чалмата на водача бяха вплетени свилени нишки, тъй бе отредил пророк Мохамед – тези, които са отпред, да бъдат самотни и обладани.

Третият – тарторът на групата, човекът, който разполага с мислите и с волята на околните, бе затъкнал в колана на европейския си панталон дълга сабя в сребърна кания, а към маоистката му куртка бяха закачени опърпан кобур с пистолет и къс скитски нож в златен кинджал, от който се сцеждаше кръв. Кръвта вървеше след него на точки и линии като пътека от червени удивителни. Лицето му бе и красиво, и грозно едновременно, с тази сурова мъжка красота, изваяна от времето след сливането на първобитните арии и дравидите, примесено с много моголска кръв. Изглеждаше умен, хитър, властен, жесток, безпощаден. Непредсказуем. Името му бе Абдул Нирупам Кхан.

Два дни по-късно раздутото му тяло щеше да плува сред мътните води на река Ямуна, опиянени от слънцето риби щяха да разнищват свилата от шамията на чалмата му, а името Абдул Нирупам Кхан щеше да бъде издълбано от заклет следовник върху камък от платото Билкампур някъде сред пустинята Тар. Защо точно там, а не другаде щеше да бъде издълбано името му? Един господ знае! Християнският господ или Буда, а може би Тангра или Аллах.

– Останете по местата си! – каза. – Който потърси смъртта си, ще бъде убит!

Трима са тук, но отвън сигурно чакат още тридесет, опитваше се ректор Ашвалайана да поддържа връзка между отговорността и разсъдъка си. Той знаеше, че университетът има стабилна охрана. След щурма на индийските войски над Златния храм в Амритсар, индийската Хирошима в Бхопал и убийството на Индира Ганди през октомври 1984 г. грижата за спокойствието на университета бе поета от делхийската полиция, а след терористичната атака срещу парламента през декември 2001 г. бяха взети изключителни мерки за сигурност. Полицаи и цивилни стражи пазят входовете и паркингите, сградите на ректората и на факултетите, да не говорим за химическите секции и за лабораториите на Гар­фийлд, около които дава наряд цял взвод войничета от Вътрешни войски. Сравнена с европейските висши учебни заведения, просветната обител на Ашвалайана бе като укрепен форд, а сравнена с американските колежи и университети, бе като непревземаема крепост. Да не забравяме, че това не е Оксфорд или Бирмингам, а още по-малко Харвард или Станфорд, да речем, това е Делхи и тук нещата са различни – ядрената рулетка между Делхи и Исламабад е завъртяна, не се знае докъде ще се срутва демографската лавина и докога ще се разрастват кастовият разгул сред мюсюлманите и корупцията сред индусите, пенджабските ултра само временно поприсвиха идеята си за чисто теократично общество, кашмирският конфликт отдавна не е териториален спор, а е религиозна битка, повод за тежка и продължителна гражданска война, и ислямският фундаментализъм не би трябвало да се подценява; тук традициите са майката и бащата на битието, а човешкият живот има по-друга стойност.

Индира познаваше сикха, който я простреля пръв. Той бе сред най-доверените ѝ гардове и бе охранявал главата на правителството при стотици пътувания в страната и в чужбина, десет години бе вървял неотклонно зад дъщерята на Неру, защото бе проверен и защото имаше сходна на нейната изключително рядка кръвна група с отрицателен резус-фактор. Спасила ли бе индийската Жана д,Арк Пенджаб от Халистан и Кашмир от Пакистан, питаше се ректор Ашвалайана, или само бе продължила агонията?

– Накратко! – започна Абдул Нирупам Кхан. Някъде в далечината се чу нов изстрел. – Охраната ви е като настъпена жаба, продължава да мърда, но не може да събере червата си! – Гласът му стържеше и хрипаше в долните тонове, сякаш езикът му бе овалян в сол и пясък. – Ние сме кашмирски патриоти. С помощта на Аллах вече отправихме исканията си към президента, към парламента и към правителството...

Тривиални искания, съвсем по законите на жанра. Нищо оригинално. Надскочил апатията си и притъпил любовта и болката към загубената завинаги Сунита, проф. Харви Гарфийлд оглеждаше обстановката. Засега нещата не бяха преминали през ръба на пропастта. Не беше паднала гилотината. Всичко би изглеждало по-„благоприлично“, ако стресът в залата се сравни с взривените контейнери със зарин в метрото в Токио или с погрома над 110-етажните близнаци в Ню Йорк. Тези тук надали имаха общо с извратените будисти от секта „Върховна истина“ или с фанатиците от „Ал Кайда“, навярно са местен отбор любители на силните усещания, които щяха да успокоят топката, щом правителството им обърне внимание, хващаше по светлите тонове в мислите си Гарфийлд; пропастта можеше да се окаже по-плитка.

– Тръгнал е нов джихад и ние сме върховете на пламъците му! – продължи Кхан. – Нас трябва да ни знаят, с нас трябва да се съобразяват, нашата дума е като последния удар на сабята!

В милиардна Индия живеят над 120 милиона мюсюлмани и ако дойде тук този джихад, ще се излее толкова кръв, че сравнени с нея, войните в Афганистан и Ирак ще изглеждат като детска игра на стражари и апаши. Проф. Гар­фийлд познаваше предисторията на етническия конфликт в Северна Индия. Когато през 1947 г. британската администрация си обираше крушите, страната бе разделена и до Индия цъфна Пакистан. Граничният спор за населения предимно с мюсюлмани индийски щат Джамму и Кашмир се превърна в ябълка на раздора между двете страни и на три пъти ескалира в мащабни войни. През 1948 г., през 1965 г., през 1971 г., да не забравяме и войната с Китай през 1962 г. Сега отново бе замирисало на оръжия, но ситуацията е много по-сложна. На границите лъскат жила балистични ракети с далечен обсег на действие, струпани са над един милион войници – доста повече от участващите в последното бенгалско противоборство, а Индия и Пакистан упорито афишират ядрената си мощ. Раздуват се военни бюджети, прехвърлят се обвинения за износ и внос на тероризъм, хем се водят преговори между Делхи и Исламабад, хем се загатват заплахи и ултиматуми, а руснаци, англичани и американци се напъват да въведат ред в региона и се правят на крупиета в тази руска рулетка между Атал Бихари Ваджпаи и Первез Мушараф. Политическата карта на света е добро доказателство, че шантажът може да бъде ефикасен и победа може да се постигне и без изстрели, но балансът на стратегическите везни често се нарушава от съвсем други, непредвидени фактори и всичко може да излезе извън контрол.

Събитията в Кашмир имат пряка връзка с атентатите в Ню Йорк и с операцията на САЩ в Афганистан. За никого не е тайна, че Пакистан подкрепяше талибаните, защото Афганистан им осигуряваше стратегически тил в конфликта, свързан със земите около Шринагар. Шефът на талибаните молла Омар подкрепя джихада в Кашмир и признава, че там има афганистански доброволци, индийският политически вожд Ваджпаи се сърди, че сепаратистите прииждали откъм Кабул, прегрупирали се около Исламабад и влизали в Джамму и Кашмир, а пакистанският президент Мушараф отрича каквато и да е връзка с кашмирските терористични организации, въпреки че навремето именно пакистанското военно разузнаване и ЦРУ въоръжиха и подготвиха муджахидините и талибаните и създадоха Осама бин Ладен. Пристигнал от Саудитска Арабия, за да воюва срещу съветската интервенция, след 1984 г. той бе оглавил „Мактаб ал Хидамар“, мутирала по късно в „Ал Кайда“. Сега Мушараф арестува няколко терористи от двете кашмирски организации, попаднали в черния списък на ЦРУ, но за Ваджпаи това явно не бе достатъчно. Индия и Пакистан затвориха въздушните си пространства. Замириса на война. Може да се окаже и по-дълбока пропастта, знаеше проф. Гарфийлд; ядреният сблъсък между Индия и Пакистан съвсем не е фикция.

Всъщност проектите му вървяха добре. Оплакваше се от закъсняващите субсидии и от бюрократичната логорея на ректора донякъде по принцип; знаеше, че за да се даде нещо, трябва да се поиска, да изплаче бебето, за да бъде нахранено. Проектите му се финансираха от индийските асоциации по образованието и от департамента по културата към Министерството на туризма и културата, а също от Смитсониън институт във Вашингтон, фондация „Спейсгард“ към Международния астрономически съюз, Института за изследване на мъдростта към японското Министерство на технологиите, Станфордския изследователски институт в Менло Парк, Калифорния, Обществото за психични и паранормални проучвания в Кембридж и от още поне десет научни институции и международни фондации. Говореше се под сурдинка, че към проектите на катедрата (вероятно към проекта за паранормални изследвания „Виждане от дистанция“) са проявили интерес психологическите лаборатории към Нижни Таджил в Урал, британското Министерство на отбраната и секция „Странни дела“ към научния отдел на ЦРУ и че над проучванията на колектива на Гарфийлд тегне дълбока тайна поради различни причини от стратегическо и държавническо естество, например заради сложния дипломатически диалог между Индия и Пакистан. Говореше се също, че свръхинтересът на научния свят към столицата на Индия е предизвикан не толкова от черните очи на Делхийския държавен университет, колкото от черните очи на гения Харви Гарфийлд.

Космополит по начин на мислене и по житейска нагласа, следотърсач до дъното на душата си, Харви взе диплома във физическия факултет при университета на Принстън, където се убеди, че за модерната физика и за математиката няма нищо невъзможно. После допълни знанията си в областта на квантовата физика и космологията, мина със светкавична бързина през катедрата по психология към университета Дюк в Дърам и през специалностите „Нанотехнологии“ и „Психоневроендокриноимунология“ към Калифорнийския държавен университет и към университета на Колорадо, където задълба във връзките между състоянието на човешката психика и защитните сили на организма. Преподава известно време теории за прераждането в Сити Колидж, Лос Анджелис, а след това му предложиха катедра в университета на Грьонинген в Холандия и замина за Европа. Обобщаваше, синтезираше и допълваше модерните теории за придвижване с надсветлинна скорост, за пътуване във времето, за паралелните реалности и за проходите между вселените, а когато дойдеше късна вечер, лягаше в студеното легло, щракваше нощната лампа и разлистваше брахманската жреческа литература. Една от големите му страсти, вътъкът на свободното му време бе древноиндийската цивилизация.

В Делхи пристигна случайно – беше някаква командировка, но срещна Сунита и остана завинаги. Сунита развеждаше гостите из архитектурния комплекс на Червената крепост, построена от император Шах-Джахан през ХVІІ в. „Тук до сипайското въстание от 1857 г. се е намирала резиденцията на моголските императори! – обясняваше хубавата екскурзоводка. – Ето я залата за обществени приеми Диван-и-Ам, в която господарите от Лал-Кила са разговаряли с художници, поети и музиканти...“ Остана завинаги. Отначало катедрата му бе просто една от брънките в административния организъм на университета, но бързо се разрасна и съвсем заслужено застана в авангарда на научния потенциал на Азия.

Когато се ожениха, той беше на 40, а тя на 20, а когато преди няколко месеца Сунита избяга от живота, той беше на 45, а тя отново на 20, въпреки че скулите ѝ се бяха позакръглили, а очите ѝ бяха събрали онази женственост, която приижда през третото десетилетие на девойката. Това беше трудната и единствената любов на живота му, беше нещо като космическа черна дупка, от която не може да се измъкне дори светлината. Наричаше го „учителю мой“.

След смъртта ѝ хвана бутилката и започна да разделя нощите си между опиянението и лабораториите. За Индия пиенето на алкохол бе позор, но какво му пука, отминали бяха времената Америка за американците и Индия за индийците. Прехвърли голяма част от работата на своя помощник, молекулярния физиолог Асад Асавари; Сунита я нямаше, а в главата му плуваха свещени мантри и светът наоколо бе станал недействителен. Тогава именно бе дал предимство на проектите, свързани с екстрасенсорната перцепция и виденията по време на клинична смърт, пренасочил бе пари и специалисти към пресичането на тази крехка граница между живота и отвъдното.

Проф. Харви Гарфийлд нямаше да реши проблемите на екстрасенсорната перцепция, и то не защото проблемите нямат решения. Решенията бяха в мозъка му и много от проектите бяха стъпили в заключителните си фази, но проф. Гарфийлд не знаеше, че му остават само десет денонощия и един час живот. От тях по-малко от час съзнателен живот и десет денонощия в реанимацията на болница „Нетаджи Субхаш Чандра Бос“. Там, закрилян от името на непримиримия бенгалец, щеше да склопи кротко очи. Миг преди смъртта мисълта му щеше да се слее с торсионните полета на безличния абсолют и да усуче пространствено-времевия континуум, а психическата му енергия щеше да се влее във вечността. Сезонът на мусоните бе настъпил, но нямаше да има дъждове.

Събитията в залата следваха своята карма. Екстремистите бяха изтласкали назад челните банки и младежта се сгъсти, доколкото това бе възможно, в позиция рамо до рамо, корем до гръб. Около лекторската катедра вече можеше да се диша спокойно, ако разбира се човек успее да успокои сърцето и пулса си. Там Абдул Нирупам Кхан бе изкарал шест момичета – Амрита, Нити, Сунена, Швета, Врити и Шивани. Посочил ги бе с пръст една по една и гласът му стържеше: „Ти! Ти! Ти!“, и хрипаше в долните тонове гласът на пясъчния човек: „Тук! Тук! Тук!“ През дупката във вратата бе влязъл четвърти брадат мъж, който подреди студентките една до друга по височина, подреди ги така, както византиецът Василий бе подредил край Беласица 15-те хиляди българи, преди да извади очите им.

Амрита Кумар е най-височката. Застава почти до катедрата, свива се като болен гълъб в червеното си бенареско сари, опира лакти пред гърди и хваща в длани лицето си. Косите ѝ – дълги и тежки, с цвят на пролетен абанос; на челото ѝ – сребриста бинди. Закрива с длани хубавите черни очи, наричани от майка ѝ сладки маслинки.

Нити Бхандари е стройна като тамариндова фиданка. Името ѝ е Нирджа, но всички я наричат Нити. Облечена е в дънки, над тях небрежно спусната светла блузка. Следва индийска филология и е привличана ту от мъдростта на класическата литература на хинди, ту от динамиката на съвременните автори. Харесва историческите писания на Вриндаван Лал Варма, Яшпал и Ачаря Чатурсен Шастри, психологическите сюжети на Илачандра Джоши, Джайнендра Кумар и Агейа, а също политическата белетристика на Шив Прасад Сингх, Бхагаватичаран Варма и Манну Бхандари, за когото баща ѝ на шега казва, че бил далечен братовчед. Вълнува се и от книгите на далечния Запад. Наскоро бе прочела романа на Брам Стокър за Дракула, а след това няколко вечери бе надзъртала предпазливо под кревата си, преди да заспи; сега този Дракул е застанал над нея, а устата му – пълна със зъби.

Сунена Сури Ананд учи изкуствознание. Почти всички в рода ѝ са музиканти. Дядо ѝ бе свирил на класическите инструменти ситар и сарод, баща ѝ е един от виртуозите на бансури, тхумра и табла в оркестъра на Рави Шанкар към „Камани аудиториум“, а брат ѝ композира мелодии на шахнай, сантур и китара. Самата Сунена свири на танпура и на шанкх – странен инструмент, направен от раковина, който събира в едно музиката и морските вълни.

Между избраничките на Кхан нямаше мюсюлманки. За чужденеца е невъзможно да се ориентира сред лабиринта от етноси, религиозни групи и племенни общности, общуващи на над 800 езици и диалекти, но за индиеца не е проблем да познае дъщерите на всевишния. Младите мюсюлманки обличат по-други, обикновено тъмни одежди, слагат си по-силен грим, а и красотата им е по-друга от красотата на индуските девойки. То е като да различиш например ароматите на розата и на лотоса.

– Аллах е свидетел, че каузата ни е справедлива и че пътят ни е предначертан! – сипеше се гласът на Абдул Нирупам Кхан. – Ние вече казахме думата си и ако властите не искат да ни чуят, небето ще се срути върху земята. Рязахме глави и ще режем още глави, на всеки 15 минути по глава или колкото е необходимо. Вие ще сте първите! – обърна се към момичетата и ги заоглежда. Настана жестока тишина.

– Но защо тях? – попита Рамакришна Ашвалайана. Гандистката шапчица бе захвърлена, пот бе избила сред бялата му коса и тя бе сплъстена и на фандъци, а очите му се бяха заострили от напрежението, та ректорът вече не приличаше толкова на древен индийски философ, колкото на китайски монах-пътешественик. – Тук има мъже!

– Не питай прекалено много, за да не ти падне главата! – отряза го Кхан.

Знаеше Абдул Нирупам Кхан, че на жена просто така не се посяга. Жена можеш да убиеш, ако е обсебена от гандхарва или ако се показва, можеш да убиеш жена заради това, че не е послушала думата ти или ако погледне към някого, или ако не е приготвила навреме вечерята, но трябва да има основателен повод. Жената е като свещената крава, не можеш просто така да убиеш жена. Просто така можеш да убиеш мъж, да избиеш много мъже. Но знаеше също, че светът по-лесно щеше да чуе женския писък, по-бързо щеше да се вгледа в кръвта на девиците, а и на онези кратуни в парламента това щеше да им е ясно и щяха да изпълнят условията, а после щяха да зачоплят семките в главите си, защото планът му бе далеч по-амбициозен.

Швета Ганди има голямо семейство – двама дядовци, баба, родители, петима братя и четири сестри. Много народ се събира вечер вкъщи, сестра ѝ Инди слага бебето в плетения хамак, брат ѝ Рохтаги разстила рогозката на земята, а майка ѝ поднася на четата вкусно тахри с ориз и зеленчуци, пълнена риба, сладък ментов сос. Баща ѝ работи като помощник пуджа към храм „Хануман мандир“ и въпросите, свързани с религията, духовността и маймуната-бог, са на почит в дома им. Когато се случи беда или болест, молят се на черната Кали-Дурга – едно от превъплъщенията на богинята-майка. Фигурката ѝ е нежна и крехка, а кожата ѝ е доста по-тъмна от кожата на другите студентки, слънцето бе слизало по-често при дедите ѝ.

Врити Деви следва информатика. Следи политическия живот, което е неприсъщо за връстниците ѝ. На стената в стаята си е закачила портрета на първия министър-председател на Индия Джавахарлал Неру, направена през страшното време на разделянето. Облечена е в тъмносин камиз-шалвар и е заметнала светлосин шал през лявото си рамо. Обича синьото. На китките ѝ – стъклени гривни. Застанала пред статива с таблото и пред неандерталците и кроманьонците от постера на проф. Синг, прилича на онези малки порцеланови индийки, които търговците от Палика базар продават на туристите.

Шивани Гупта е съвсем мъничка, трудно е да се повярва, че е студентка. Шалварите ѝ са изпъстрени с щампи на слънца и цветя, взети са от сергия за детски стоки. Обожава слоновете, о, слоновете са толкова сладки! Завършва редицата на обречените до големия многокрилен прозорец, заемащ почти цялата източна стена на залата. Шивани е миньонче, ако не се качи на стол, не би могла да погледне през прозореца.

Ако се беше качила на стол, Шивани щеше да види през прозореца, че около блока на историческия факултет се е стегнал плътен полицейски кордон. Новината за набега над университета бързо бе сдъвкана от инак тромавия административен апарат, колелото се бе завъртяло и Министерството на вътрешните работи бе изпратило своите елитни части от Силите за борба с тероризма. Спешно бяха свикани заседания на кабинетите към премиер-министъра, спикера на Долната камара на парламента, председателя на Горната камара на парламента, силите за гранична сигурност и вътрешнощатския съвет. Към операцията се включиха и специализирани звена от Централната полицейска организация за гражданска защита, подразделения на Министерството на отбраната и на Департамента по въпросите на Джамму и Кашмир, представители на Бюрото за разузнаване, Националния кадетски корпус и Бюрото за развитие на полицейските проучвания, а също и специалисти от научната полиция към Департамента за криминални разследвания на Великобритания, участващи в някаква международна конференция в брифинг-клуба на хотел „Ашок“. Залата бе на втория етаж и ако се понаведеше над стъклото дребничката Шивани Гупта, щеше да разбере, че хората на Кхан са затворени в зоопарка на сградата, в която бе клетката на салона със заложниците.

– Ти! – обърна се Абдул Нирупам Кхан към проф. Синг. – Ти ще продължиш своята маймунска лекция. Времето тече, но засега имаме време... – погледна часовника си. – Цели 15 минути!

Стоеше разкрачен до катедрата, извадил бе сабята от канията и я държеше напред и нагоре като диригентска палка; оркестърът е готов, публиката очаква интерлюдията, диригентът бърка с ръка в устата си, изважда изкуствената си челюст, навежда се над алтиста и забива челюстта във врата му. В другата си ръка държеше мобилен телефон. Кръвта по скитския нож бе засъхнала.

Двама от екстремистите бяха насочили автомати над главите на замръзналата аудитория. Третият бе клекнал току пред редицата девойки и ги оглеждаше с любопитство. Прищракваше кичозна запалка – бивол бе възседнал камила. На тяхната възраст бе, но сякаш бе от друга вселена. Наричаха го Гурнани.

– Продължавай маймунската си лекция! – каза Абдул Нирупам Кхан и думите му не търпяха възражения. Двамината смъкнаха с няколко сантиметра автоматите и дулата им вече бяха насочени към главите на студентите.

– Защо не! – каза проф. Синг с шепотния си глас и продължи с шепотния си глас проф. Синг. – Учените не могат да обяснят появата на хомо сапиенс и гигантските биологични скокове в края на неозойската ера. Сякаш 3 милиарда и 900 милиона години Земята е чакала някой да я оплоди, после 70 милиона години е поемала семето на боговете, за да роди неразума, а после да убие рожбата си и отново да роди разума. Сякаш тези, които понякога слизат при нас от небесата, са засявали хората като ориз, после са изскубвали бурените или цялата реколта, ако е завъждала гъгрици, и са засявали отново подобрен сорт на хората.

Мъжете от рода на Абдул Нирупам Кхан бяха главорези от сой. И досега се разказваха легенди за прадядо му Али, който през 1901 г. бе изклал близо сто бабаити от охраната на местния набаб, за да извърши големия обир в библиотеката на град Патна – тогава княжество Рампур, а сега щат Бихар. По онова време тъмна Индия е била разпарчетосана на 500 големи и малки феодални княжества, някои от които били под ботуша на английската корона или под патронажа на Ост-Индийската компания, а други били независими средновековни войнства. Рампур бил по-скоро от втората категория, нямало място за дългоглавите от „Форин офис“ и за английския флаг „Юнион Джек“, а библиотеката на Патна се славела като съкровищница на ислямската литература, събрала хиляди ръкописи на персийски, арабски, урду, турски, хинди и санскрит. Та Али изклал колкото можал, после отделил 200 безценни манускрипта, 200 ръкописа на палмови листа и 700 уникални художествени миниатюри, натоварил ги на два слона и ги закарал на книготърговци в Лахор. Продал ги, а търговците, без да знаят за обира, ги предложили на библиотеката в Патна, смятайки я за най-подходящия и надежден купувач. Като се съберели парчетата на Индия през тази 1901 г., страната наброявала 236 милиона души.

А когато през 1961 г. провинция Гоа се отърси от португалското си минало и баща му Нирупам влезе в Панаджи, предрешен като малък началник от индийската армия, за да мародерства и да отреже своите сто глави, по това време в Индия живееха 439 милиона души. А когато през 1966 г. брат му Джахан режеше в Кашмир своите сто глави – току-що бе подписано ташкентското съглашение, сложило край на 22-дневната война с Пакистан, а г-жа Ганди бе поела премиерския пост, тогава в Индия живееха 606 милиона души. А когато самият Абдул вършеше геройствата си в „Мактаб ал Хидамар“ и режеше и родни глави, и руски, афгански и пакистански, а г-жа Ганди пишеше в резиденцията на „Сафдарджанг-роуд“ завещанието си, през муджахидинско-талибанския период на Кхан около 1981 г. в Индия живееха 665 милиона души.

Някой се прокашля и проф. Синг отвори очи. Бе придошъл звънкият му глас и не бе усетил, че Абдул Нирупам Кхан говори по мобилния телефон. От началото на лекцията бе минал близо час.

Около час му трябваше, за да вземе решението, че Атланта, Харвард и Нашвил са само временни пристанища, а крайният пункт е Делхи. Преди три десетилетия родителите му се заселили в САЩ, родили го и после загинали в нелепа автомобилна катастрофа. Захвърлено от съдбата в центъра на расисткия щат Джорджия, малкото индийче бе научено от живота на много пиктограми и писмености, но първата азбука, на която го научи животът, бе азбуката на мисленето. Който не може да мисли, хваща някаква мисъл в главата си и започва да я превърта, да наднича в нея и да я чопли и не може да си представи, че това е само песъчинка от пустинята мисли по дадения въпрос и че тази песъчинка е от безлични дюни, а в пустинята има оазиси. Тридесет години бе вървял и мислил към своята родина, от алфата бе тръгнал и бе стигнал до омегата; колегите му смятаха, че е постигнал невъзможното, но те не познаваха необятното пространство, сред което летят мислите. Древните текстове бяха загадката, а решенията се криеха някъде сред звездите, посока – световете на Индра, Праджапати и Брахман.

Различни са хората и е различна мисълта им. За един мисленето е радост, за друг е непосилна тегоба, за трети е изтезание. Малкото човече в мозъка е спокойно или тревожно, понякога жестоко. Мисълта на един е като планински поток – тича между камъните на житейските бързеи и остава кристално бистра, мисълта на друг е като тресавище – събрала тинята и нечистотиите от това дълго минало, не ѝ стига кислород, за да продължи пътя си. Трети таи мисълта си като бреме, тя е и взискателният учител, и инквизиторът, който го държи буден зад решетките на тъмницата. Един носи мисълта си като бебе, друг я стиска като чанта с ценности, трети я прехвърля през рамо като чувал. Мисълта на убиеца е като колелцата в часовниковия механизъм – няма спиране това „тик“ и „так“, докато не се извърти пружината; а мисълта на обречения е като трето око на челото.

Мисълта на Сарвепали Синг бе като снежна лавина от югозападните склонове на Хималаите – чиста и дълбока, спокойна и устремна. Опасна с дълбочината си. Безбрежна. Аналитична като снежинката, синтетична като милиардите снежинки.

– Цели 11 милиона години, след като в Източна Африка се ражда първият маймуночовек, достоен за картотеката на хомо, отново в Източна Африка и в Югозападна Азия изведнъж поникват могъщи и мъдри цивилизации... – затвори очи проф. Синг. – Това става някъде около днешната ирано-иракска граница, а също сред Арарат, земите на Сирия, Израел и Ливан. Да не забравяме, че там се е появил и доисторическият прототип на съвременния човек. Сред хилядите разкопки из пещерите откриваме следи от хора от 100 000 години назад до 13 000 години назад и в този отрязък ясно се открояват периоди на развитие и на упадък. Например от 27 000 г. пр.н.е. до 11 000 г. пр.н.е. пещерният човек се стопява почти до изчезване. И изведнъж се появява расата на новите хора! След това човечеството още няколко пъти ще се срива от високо развита към упадаща цивилизация, от прогрес към регрес и фатално оглупяване, но тези, които понякога слизат при нас от небесата, ще завързват скъсания конец на историята и отново...

– Чакай малко! – спря лекцията Абдул Нирупам Кхан.

– ... отново ще запалват двигателя! – гръмна звънкият глас на проф. Синг.

– Чакай малко! – повтори Кхан.

Аудиторията бе притихнала, всички бяха затаили дъх, а затаяването пулсираше, гърчеше се в очакване на нещо непреживявано и различно и вибрациите от колективния тремор разстилаха затаения дъх над учебните банки в глухо ехо. Тишината бе тежка и осезаема – тишина в празна бъчва, в която са преседявали маслини от Източен Бенгал.

– Това, което е тук, това е и там, а което е там, е също така и тук! – сякаш от друго измерение долетя гласът на ректор Рамакришна Ашвалайана. Седеше на първия ред, току пред лекторската катедра, суматохата бе изтласкала до него младия Уддалака Чандра, а до студента бяха седнали проф. Харви Гарфийлд и призрачната му бутилка; зад тях бе плътната маса зрители на тази абсурдна корида, а пред тях бяха биковете и матадорите. – Този, който вярва, че има различие, върви от смърт към смърт!

– Ти! – посочи с пръст Абдул Нирупам Кхан към Амрита Кумар.

Амрита направи крачка напред, хипнотизирана от волята на пясъчния човек, поизправи се, приглади някаква гънчица на червеното си сари, а после се върна назад до катедрата, в началото на девическата редица. Краят на сарито ѝ бе паднал на пода, тя го вдигна и покри главата си.

– Ела, моето момиче! – нареди с извратена нежност пръстът на Абдул Нирупам Кхан.

Следващите секунди се изсипаха над залата със светкавична бързина и декорите на лекция „История на човечеството“ бяха тъй осветени от прожектори и кръв, че петте части, от които е съставен човек, нямаха време да осъзнаят какво става, защото вече ставаше нещо друго, а после това друго бе изяждано от нещо още по-друго. Като колибри, висящо в пространството – замръзнала сред въздуха пластика, но операторът сменя оборотите, птичката литва със скоростта на светлината и вече я виждаме над разтворения цвят, впила в сладката нега миниатюрната си човка; неговата топлина е светлината, отворите му са пространствата, кръвта, слузта и семето му са водата, тялото му е земята, диханието му е въздухът.

Абдул Нирупам Кхан държи сабята си като диригентска палка и се появява устата, от устата излиза говорът, от говора излиза огънят, а изкуствената челюст е увиснала като колибри в пространството над оранжевата чалма със свилените нишки. Абдул Нирупам Кхан замахва рязко, личат опит и рутина в действията му; той вече не е хомо сапиенс, а е космическият човек, той е десницата на пророка, той е господарят на всички жертвоприношения и в същото време е наслаждаващият се на жертвоприношенията. Абдул Нирупам Кхан впива жилото на сабята си в шията на Амрита, среброто от сабята, червеното от сарито и абаносът от косите на девойката се смесват, главата на Амрита Кумар се отделя от тялото ѝ; гледат към вечността тези сладки маслинки.

Абдул Нирупам Кхан не прибра и не обърса кръвта от сабята, премести я в лявата си ръка, наведе се и с десницата на пророка прихвана тежките коси на Амрита, вдигна главата ѝ, взря се в застиналия мрамор на лицето, после направи две крачки и хвърли главата към прозореца. Звънът на счупени стъкла, позабавените отново обороти и хрипащият стържещ глас на Кхан събудиха аудиторията.

– Ще падат още глави! – погледна към Нити Бхандари и тя ясно видя, че устата на кашмирския патриот е пълна със зъби. – Дали от правителството, дали от парламента, но Мохамед ще събере вересиите на Аллах.

Главата на Амрита падна на плочника пред западните стени от блока на историческия факултет, търкулна се като детско балонче и докосна нозете на полицай от частите за борба с тероризма.

Заедно с парчетата стъкла в залата се посипаха викове и писъци, студенти забравиха за насочените към тях автомати и стиснаха юмруци, студентки плачеха, Сунена Сури Ананд се изпусна в гащичките си и солена течност закапа от морската раковина на сарито ѝ, преподаватели викаха нещо на Кхан; с жестока бързина тишината бе преминала в шум, а шумът в тътен. Човешката шупла се надигаше от врящата катранена смес. После се появиха ноздрите. От ноздрите излезе обонянието, от обонянието – вятърът.

– Това е безумие! – стискаше плота на катедрата проф. Сарвепали Синг.

– Това не е безумие! – каза Кхан. Гласът му бе властен. – Това е времето, което подарихме на президента и на премиер-министъра, а те имат часовници. Докато не отменят присъдата и не пуснат нашите събратя, на всеки 15 минути ще режем по глава, а ако някой друг потърси смъртта си, ще бъде убит допълнително! – гласът му бе безпощаден. – За десерт!

– Дяволска мелница! – ревна проф. Харви Гарфийлд. – Вие нямате ли мозъци? Лайна и трици ли имате в главите си?

– И от дявола да е, Мохамед пак ще събере вересиите на Аллах! – каза Кхан.

Първото си убийство извърши през 1959 г. Беше 11-годишен, когато пречука с камък един от съучениците си в мюсюлманското училище. По онова време Индия имаше 400 милиона жители и много от тях влязоха в окото на Абдул Нирупам Кхан, но въпреки това народът растеше, надмина милиард, а сега догонва китайците.

– ...конецът, с който са свързани този свят, онзи свят и всички същества... – монотонно редеше мантри и гайатри ректор Рамакришна Ашвалайана и речта му на свещенослужител от бахайския храм „Лотос“ бе като фон зад цялата врява, като грунд под картината на събитията. – Който познава тази нишка и този вътрешен двигател, той познава Брахман, значи познава световете и боговете, познава Ведите и съществата, познава всичко. Бог е началото, но също е средата, а също е и краят, той е и Брахма, и Вишну, и Шива едновременно, бог с идеите му за раждане, за подражание и за смърт е Брахма, а когато ни обсипва с любов и търпение, когато спасява света, бог е Вишну, а когато мисълта се слее с космичното и небето слезе на земята, зад осъществяването стои Шива. Бог е и мъдрост, и любов, и съвършенство; Брахма, Вишну и Шива са неразкъсваеми...

Един от студентите коленичи пред обезглавения труп на Амрита и покри с тъканото с кръв и моминство червено сари бедрото ѝ. Това бе Уддалака Чандра. Счупен бе бентът на страха и бяха отприщени водите на противоборството, но умът на Абдул Нирупам Кхан бе остър като бръснач и нямаше да изпусне юздите и да се остави на камилата да го наплюе.

– Ти продължавай да си говориш онова там за маймуните и за хората! – обърна се Кхан към Синг. – Имаш много време, цели 15 минути...

– Глупости! – отсече проф. Сарвепали Синг. – Лекцията свърши, започнало е безумието!

– Че е започнало клането, започнало е, но лекцията още не е свършила! – спокойно и отмерено като падащи песъчинки в пясъчен часовник констатира Абдул Нирупам Кхан. После подпря внимателно сабята до стената, разкопча опърпания кобур на кръста си и извади пистолета. Направи две крачки към Уддалака Чандра, първи курс, парапсихология, допря пистолета до главата му – отзад в темето, точно над триглавия мускул – и стреля. Кръв и мозък се разлетяха по стените, парче плът отлетя встрани и се залепи върху постера на проф. Синг.

Пак бе дошла жестоката тишина.

– Хората, които се стремят към единствен бог, приличат на младеж, който иска да се ожени за девойка, но не знае нито името ѝ, нито рода ѝ, нито мястото, където живее! – каза Дебендронахт Тхакур. – Както има хиляди слънца, така има и хиляди върховни божества! – пред очите на студентите канделабърът под иконата се превърна в статуя, а бащата на Рабиндранат Тагор се превърна в Буда. – Целта е нирвана!

– Продължавай маймунската си лекция!

Автоматите на екстремистите оглеждаха с мерниците си студентите.

– Да се върнем отново 13 хилядолетия назад... – каза Синг, но го прекъсна тропот – упоритата камила се опитваше да наплюе Кхан.

– Гад мръсна! Нещастник! Изчадие! – изскочи от тълпата зевзекът Банким и се хвърли върху тартора на изчадията, а изчадията не очакваха тази смешна атака, та успя да се вкопчи в тартора.

Абдул Нирупам Кхан бе професионалист. Нямаха чет жертвите му. Докато бе по-млад, като седнеше на тютюн с акраните, гордо споделяше колко хора е утрепал, като да показва скалповете им на пояса си, но после загуби бройката. Остана гордостта; и сега се мерна гордостта сред жилките на погледа му – с късо рязко движение измъкна от златния кинджал скитския акинак и го заби в сърцето на Банким. Трупът на Банким Тилак, трети курс, математика, се срути до трупа на приятеля му. Свиха се сърцата на две майки от градчето Андол близо до вечната Агра и до гробницата на любовта Тадж Махал.

– Продължавай! – изскърца Абдул Нирупам Кхан.

– Допреди 10 000 години арктическата ледена шапка е покривала и през лятото западната част на евроазиатския континент, териториите на Канада, северната част на САЩ, северните и централните земи на Русия. Студ е вилнеел из планетата, човешката раса деградирала, а обществата се стопили до шепа племена, притиснати от природата на териториите, известни днес като Близък изток. Дните на хомо сапиенс са били преброени. И тогава – 3000 години преди края на ледниковия период, 11 000 години преди новата ера, става рязка промяна в хода на човешката еволюция. Само за три хилядолетия, което е мигновение спрямо темповете на еволюцията, малка спица от колелото на историята, хората опитомяват дивата флора и фауна и стават земеделци и скотовъдци. Селскостопанските технологии се развиват от нищото, без плавен преход, въпреки неблагоприятните климатични условия, за някакви си стотици години. Това става в Близкия изток, където са облагородени и дават реколта всички известни днес растителни култури – ориз, пшеница и ечемик, просо, ръж и лен, а също ябълки, сливи, орехи и всякакви други житни и бобови, кореноплодни, плодни дръвчета и храсти. Къде са барикадите на тази неочаквана ботаническа революция? Ще ви отговоря. Тези, които понякога слизат при нас от небесата, са се смилили отново над обречения човешки род и са донесли от небесата мощна генетическа лаборатория, в която са изследвани дивите растения и са подготвяни нови и нови културни сортове. През 9500 г. пр.н.е. е било опитомено кучето, през 9000 г. пр. н.е. – овцата и козата, малко по-късно – конят и кравата. Започнала е ерата на средния каменен век. Да си припомним, че развитият австралопитек и неандерталецът са разделени от два милиона години, но и единият, и дру­гият ползват еднакви оръдия на труда – заострени камъни. Бавно тече реката на еволюцията. През мезолита камъкът все още е основният материал – каменни статуи на богове, каменни стени и къщи, каменни сърпове, но изведнъж и сякаш без родители се е родила епохата на културата. Може би е била зачената от боговете? Появили са се книжовници, философи, лекари, архитекти, учени. Хората са придобили знания, които не би трябвало да имат, защото зад тях не стоят предишни изстрадвания и опит. През последните два века над древните текстове работиха стотици изследователи. Разтълкувани бяха много от сложните философски и космологически теории на доайените на човечеството и учените просто не повярваха на обидния за тях очевиден факт, че древната наука е обяснявала по-добре от съвременната наука въпросите, свързани със здравата спойка между безкрайността и вечността, с философията на битието и същността на живота, с възникването на Земята и на другите планети от Слънчевата система. Не виждат и не чуват тази крещяща връзка между хората и боговете.

Абдул Нирупам Кхан отново бе яхнал мобилния телефон. Изсумтял бе в слушалката като келтски друид над жреческите си занимания, после отлепи с нокът някаква капка мозък от джобчето на маоистката си куртка и се заслуша космополитично в обясненията на преговарящите – необходимо било време, за да изпълнят условията; докога ще го баламосват тези тикви!

– Древните учени не само са разчитали буквалния смисъл на митологичните ребуси, самите те много пъти са се срещали с боговете и са допълвали митовете – за това има стотици исторически документи и доказателства. Например за периода на зараждането на шумерската цивилизация. Близо четири хилядолетия са минали от началото на ерата на неолита, наричана от изследователите, кой знае защо, „нов каменен век“, пo би подхождала формулировката „време на керамиката“, защото при разкриването на пластовете от този период откриваме огромни количества домашни керамични съдове, грънчарски украшения и безброй други битови и художествени глинени изделия. Около 4500 г. пр. н.е. се забелязва период на катастрофален упадък. Грънчарското производство изчезва, социална анархия задушава обществения живот, културата е на границите на разложението, човечеството деградира и оредява. И отново ненадейно и необяснимо се заражда и разцъфтява изумителна по мащабите си материална и духовна култура. Това става около 3800 г. пр. н.е., когато в Близкия изток като паднал от небето астероид избухва качествено нова по структурата и по философията си мощна цивилизация. Асирия с нейните културни центрове Ниневия, Нимруд и Ашур, Ханаан с неговия гранитен Йерихон, държавите на словото Вавилон, Аккад, Шумер и Елам и градовете на писмеността Сиппар, Вавилон, Киш, Аккад, Ниппур и Адаб, а също търговските колоси Умма, Исин, Шурупак и Лагаш, а също архитектурните грандове Урук, Ларса, Ел Убайд и Ур. На практика почти всичко от световната мъдрост, което знаем днес, е било познато и ясно на древните учени плюс още много знания, умения и концепции за живота, изтрити от светлината на природни и културни катаклизми или потънали сред тъмнината на мракобесия и канони.

След това се появиха очите. От очите излезе зрението, от зрението – слънцето.

Абдул Нирупам Кхан бе скъсал стремето на телефона и гледаше към Нити Бхандари. Дънките ѝ бяха поизтъркани на коленете – така бе модерно, Абдул Нирупам Кхан разглеждаше светлозеленото върху зеленото, а после погледът му мина през Нити отгоре надолу и обратно, сякаш бе моден дизайнер, обмислящ шедьовъра на своята пролетна колекция.

– Къде все пак е планетата на боговете? – отпи глътка вода от чашата пред себе си проф. Сарвепали Синг. – От кои небеса слизат тези, които са създали човека и са го подкрепяли през детството и юношеството му? В древните текстове ясно и недвусмислено се говори за драматични събития след сътворението на хората, за астронавти и космически пътешествия на боговете към Земята, за срещи между кондора на вселенския разум и мушицата на нашето познание, за катастрофа в междупланетното пространство около Слънцето. Не е нужно да разшифроваме текстовете от далечното минало, трябва само да ги видим и да вникнем в основите на историческите паметници, за да разберем, че боговете са същества от плът и кръв или каквото там тече във вените им. Че са дарили с разсъдък живота ни и с натрупвани във времето и пространството знания и технологии. Ако бях астроном, щях да търся още една планета в семейството на Слънчевата система. Орбитата ѝ вероятно е изключително обтекаема, веднъж на четири хилядолетия тя минава близо до Земята и Слънцето, а след това поема към дълбокия космос. Ако открием планетата Хикс, ще разберем кога и защо боговете идват при нас.

– За какво всъщност говориш, професоре? – попита Абдул Нирупам Кхан. Той бе направил своите две крачки и обръщаше пясъчния часовник.

– За това, че само 50 000 години след времето на неандерталеца човекът овладява атома и космоса! – отговори Синг, а после хвърли ръкавицата в средата на ринга. – И за това, че цели 50 000 години след времето на неандерталеца човекът си остава тъпа и жестока маймуна.

– Разбирам! – разбърка демоните на мислите си Абдул Нирупам Кхан и от брадата му потекоха и жестокост, и хитрост, здрава сплав между гените на арии, дравиди и моголи. – И за атома го разбирам, и за маймуната. Сиреч аз съм маймуната, която гъделичка статуята и докарва усмивката на Буда...

По-дълбока е пропастта, стресна се шестото чувство на проф. Харви Гарфийлд. През 1974 г. Индия бе изпробвала ядрено стационарно устройство под кодово име „Усмивката на Буда“; ако терористите се намесеха в атомната игра между Делхи и Исламабад, залогът можеше да се окаже много по-голям от няколко момичета или от зала със студенти.

– Да, ти си маймуната! – погледна Синг към труповете на Амрита, Уддалака и Банким. Животът бе ампутирал чувствата му за страх. Страхът пречи на мисълта. – Убиец!

– Няма убийство! – помисли на глас Кхан. – По времето на император Ашока преди 2300 години в страната са живели 120 милиона души, толкова са били и по времето на Акбар преди 400 години, а и сега трябва да са 120 милиона, но са милиард и 20 милиона. Индия заема едва половин процент от земната повърхност, но днес всеки шести жител на планетата е индиец, значи има много материал за прочистване и Мохамед е повелил, че трябва да се поизмете...

Явно метлата на Кхан не закачаше мюсюлманите в страната. Ако се беше включил към мислите му математикът Банким, щеше да добави, че за да овладее последиците от демографския взрив, всеки месец правителството би трябвало да строи нов град за население поне два милиона души. И щеше да уточни, че през 1950 г. над десет милиона жители са имали само Ню Йорк, Лондон и Шанхай, докато сега с малки изключения 30-те мегаполиса набъбват в бедни страни. В началото на ХХ век във всички индийски градове общо са живели 26 милиона души, а в началото на ХХІ век Бомбай, Калкута и Делхи са сред 20-те най-големи градове на света, но футуролозите успокояват социолозите, че около 2050 г. се очаква нулев прираст и стабилизиране на населението около предела милиард плюс четвърт милиард, което ще даде глътка въздух на инак утопичните социални програми. Това би означавало съгласие с формулата на поп Малтус и несъгласие с решението на задачата, но младият Банким Тилак не се включи във великите мисли, защото кръвта му бе изтекла, а тялото му бе изстинало.

Кашмирският патриот застана зад белязаната редица. Толкова прозрачни и крехки бяха девойките, че можеше да ги събере и петте в шепите си. Две крачки към прозореца, после две крачки към катедрата, отново две крачки към счупения прозорец, усещаше върху челото си прицела на снайперистите, закриван единствено от калаеното синджирче върху сплескания дипломатически пакет.

– Най-обикновен убиец! – констатира Харви Гарфийлд.

– Няма нито убийство, нито подбуда за убийство, нито значение, нито подбуда за значение! – изскърца гласът на Абдул Нирупам Кхан и в тестото на тази зловеща философия се чувстваше маята и на тотемите на завоевателя Бабур, и на мамелюците от мюсюлманските орди на султан Ибрахим, и на шраманските доктрини. – С помощта на Аллах дори оня, който с остър ятаган отсече главата на друг, не върши убийство, тъй като при това острието на ятагана само минава между елементите.

– Какво изопачаване на идеите на Парменид! Какво замазване на Пакудха Качаяна! – възмути се ректор Рамакришна Ашвалайана. – Елементите са земя, вода, въздух и огън, но също елементи са щастието, нещастието и душата!

– Какви ги плещи този? – изстърга Кхан.

– Според санкхия материалната стихия на битието и духовното начало са единни, пракрити и пуруша са неунищожими, природата...

– Млък! – ревна пясъчният човек. След това се появиха ушите. От ушите излезе слухът, от слуха излязоха посоките на света.

– Ти си Дракула! – каза Нити Бхандари. Надзърташе предпазливо назад, както бе надзъртала под кревата си, преди да заспи.

– Най-обикновен убиец! – повтори Харви Гарфийлд.

– Ти майка имаш ли? – попита Нити Бхандари.

– Убийството е дело на Аллаха, значи е творчески акт. Не убивай, казва християнският бог, убивай, казва богът на австралийските вещугери нангари, бог е и животът, но бог е и смъртта, казва индийският всевишен, а Мохамед ни уверява, че ще избием непочитащите Аллах. Убиецът не може да бъде най-обикновен, защото е творец. Убийството е изкуство!

Осмина бяха, когато влетяха в студентското градче, за да изпълнят пророчествата на пророка, а сега са 6 – числото на обречените, 4 обрязват сенките на Залата със слончетата, а двама пазят подстъпите към коридора. Хич не му пукаше на Абдул Нирупам Кхан за присъдата над оцелелите кашмирски камикадзета, поизчистили от боклук парламента. Щом са ги заловили живи, значи и те са боклук; пукаше му само за атомната глава на Камал Кайлаш Рана и заради нея бе задвижил тази сложна операция, тръгнала от държавния университет и отиваща към Джамму и Кашмир или дявол знае къде. Пакистан искал референдум за самоопределение, Индия се позовавала на договорите от 1947 г., Китай също имал собствено мнение по въпроса; бабини деветини! Кхан често бе размишлявал над онази мъдра история за гърка и българите. Да извадиш очите на 15 000 души – какъв размах! А на всеки 100 да оставиш по един с едно око, за да води кервана – какво въображение! Задачите на Аллах нямат решения без въображение и размах, затова на Осама му трябваше атомната глава на Камал Кайлаш Рана.

Кой знае защо се сети за детството си. Сутрин майка му редеше по первазите ламаринени формички, пълни с бари, а Абдул нарамваше торбичка и хващаше пътя към знанията. На всички бе ясно, че е най-прилежният и най-умният в мюсюлманското училище в покрайнините на Мирпур. Учителят отваряше Корана, учениците се подреждаха един зад друг по четирима и започваха да каканижат: „Щом думите дойдат на устните ми, превръщат се в молитва!“, а като се прибереше привечер вкъщи, питките на барито вече бяха изсъхнали, няма по-вкусно нещо от тази майчина смес от нахут, смлени зеленчуци и подправки.

– Майка ли? – сепна се пясъчният човек. – Твоята майка лъска топчето на камшика! – направи двете си крачки Кхан. – Настъпи времето ти – извратена нежност струеше от показалеца му, – ела, моето момиче!

Обхвана през лакът нежната като тамариндова фиданка талия на девойката, можеше да я пречупи на две, ако поискаше, но това бе отредено само за неверни съпруги; светнаха прожекторите и времето захапа опашката си.

Операторът дъвче марихуана, сива кал е полепнала по устните му, Нити забива дървен кол в сърцето на вампира – в меса, развявани под плясъка от кървави криле на кръвожадни птици, – стене вампирът, от телесните му отвори изскача кръв, а тялото му се разлага, но косата и ноктите му растат като гъби след дъжд и става все по-червендалест, защото вампирът е безсмъртен; Абдул Нирупам Кхан гледа през прозореца, брадата му е навряна в плюшените завеси.

Няма да стрелят снайперистите, нямат заповед; кашмирският тигър придърпва брокатения шнур и го замята в котешка люлка около шията на студентката, след това сгъва Нити на две и я хвърля през прозореца. Нити Бхандари увисва пред елитните части за борба с тероризма, вперила поглед към полицейския кордон, светлата блузка се развява над дънките ѝ, погледът ѝ се замъглява, погледът ѝ угасва.

Устата на камилата е пресъхнала, а Абдул Нирупам Кхан иска да изгони този вкус на нахут и подправки; малката Шивани Гупта бе припаднала, а около краката на Сунена Сури Ананд растеше локвата страх. Абдул Нирупам Кхан направи две крачки към Сунена – не миришеше на урина, а на прах за пране, на кайсия и мокра пръст. Такъв мирис докарваше вятърът, когато баба ѝ простираше влажно дхоти на дървения простор и запяваше някаква песен от Рабиндранат, а Сунена плъзгаше пръсти по танпурата или впиваше устни в раковината.

– Десертът... – посегна пясъчният човек към следващата си жертва. – Трябва да позасилим рикшата!

Но чу плясък на морски вълни. Не е редно, подмина я, тя не може да се яви там горе напикана. И се зарадва някаква личинка в душата му, че е проявил благородство, но се и ядоса душата му, че е проявил благородство – не е мъжко качество благородството.

И застава Абдул Нирупам Кхан зад Швета Ганди и Врити Деви, вдига ръце като езически жрец на куимбандата, прихваща главите на момичетата и ги удря една в друга. Чува се невъзможен звук – сякаш са ударени главня в главня над огнището, Швета и Врити са сиамски близначки, блика ярка светлина, в залата подскача маймуната-бог, не, това е богът на огъня Агни, после той се превръща в гръцкия Хефест, после в латинския Вулкан, а после отново в индийския маестро Агни; черна тъмнина.

– Този изрод наистина се смята за творец! – скача Харви Гарфийлд и вдига юмрук към челото на Дракула, но го застига автоматен откос и професорът рухва на пода. Кашмирските патриоти бдят за реда в касапницата, а над реда и труповете – бутилкова палма с резбовани слончета.

Проф. Харви Гарфийлд се срути върху припадналата Шивани Гупта. Главата му тежеше върху малките ѝ гърди, а в погледа му цъфтяха сандаловите цветчета върху шалварите ѝ. Каква божествена възглавница, о, Сунита! Кръвта му изтичаше, а болката изостряше сетивата му, тренирани за директни контакти с непознаваемото. Американец в Индия, 45-годишен, вдовец, пияница, гений – Харви Гарфийлд губеше съзнание. В колко малко думи се събира животът!

Човешкият мозък е много трудна кръстословица. Менталното състояние на границата между съзнанието и безсъзнанието е най-благоприятното време за интуитивни проблясъци. Ирационалното стиска шията на реалното, няма спиране това „тик“ и „так“, докато не се извърти пружината; стратегическата ядрена ракета може да бъде изстреляна откъдето и да е и от когото и да е, например от този изрод Абдул и от чалмата му. На черния оръжеен пазар отдавна може да се намери всичко, дори лазерно оръдие срещу астероиди. Натиска копчето изродът и ракетата пада, да речем, в Делхи; прозорливостта на подсъзнанието е като трето око на челото. Паранормалните способности са като първичните инстинкти, те са психичен еквивалент на адреналиновите експлозии, активиращи се в екстремни ситуации. Шива и Парвати гледат строго към третата планета, 20 милиона индийци се изпаряват, а след ответния удар се изпаряват още толкова пакистанци – иди и обяснявай на милиард и нещо народ, че това са само терористи, че е станала грешка или че войната е лошо нещо. Дяволска мелница, губи съзнание Харви Гарфийлд, започнала е верижна реакция.

– Продължавай да пощиш маймуните! – нареди пясъчният човек.

Проф. Сарвепали Синг бе замръзнал зад катедрата. Мисълта му търсеше оазиси сред пустинята на бруталната адвайатва, една шестнадесетина от личността му се сливаше с върховната реалност и отново се сгромолясваше в залата, сякаш бе единственият зрител на този абсурден театър. Гимнастическата пирамида на студентите бе попаднала в окото на урагана, един от екстремистите дъвчеше вафла, обезглавеното тяло на Амрита бе покрито от Уддалака със савана на сарито ѝ пред дупката на вратата, труповете на Уддалака и Банким бяха кръстосани под една от челните учебни банки, сиамските близначки Швета и Врити продължаваха дългата си целувка под постера, а до тях береше душа Харви. Нирджа висеше над елитните части за борба с тероризма и над индийското правителство, а под нея се бяха пораздвижили. Полицаи притичваха към сградата, чуваха се реплики и прищраквания, явно очакваната върховна заповед бе получена.

Проф. Сарвепали Синг отпи няколкото капки, останали в чашата на катедрата; човекът, мили мой, е шестнадесеткратен – обяснява учителят, – петнадесет дни се въздържай да ядеш, но вода пий. Диханието е възникнало от водата и щом пиеш, то няма да бъде пресечено.

Огледа я – обикновена водна чаша от дебело стъкло, почти невидима в горната част, но минаваща в бледоматово с кварцовите си бръчки около дъното. Абдул Нирупам Кхан правеше двете си крачки, чалмата му оранжавееше току пред катедрата, а свилените ѝ нишки изгаряха погледа на лектора. Сарвепали Синг усети, че чалмата влиза през погледа и се насочва към пъпа му и към шестнадесетте виламбини, после тръгва по един от тези 16 нервни проводника и стига до ръката му. Замита чалмата и главата на пясъчния човек лъсва почти гола, само с няколко келави прорастъка около темето. Вдига чашата и я забива в главата на Абдул Нирупам Кхан – устните на чашата влизат в мозъка на пясъчния човек, а дъното щръква насред патриотизма и се проточват по темето кварцовите бръчки.

– Убийството е изкуство! – обръща се с уважение към палача си Абдул Нирупам Кхан и се свлича като чувал с баластра пред мусонните разливи на Ганг. Могъщият Ганг, стъпил с водите си между върховете на Хималаите и океана.

Гурнани не се впечатляваше от разливите и островите с кръв и мозък около себе си. Дъвчеше втора вафла, прехвърляше бавно в устата си кашата, преглъщаше бавно, за да се наслади на какаото и на кокоса, когато видя, че оня до катедрата е забил чаша върху главата на водача му. Нямаше нужда да се обръща и прицелва, дулото гледаше към събитията, а стоманеното езиче бе нагласено за картеч. Гурнани натисна спусъка и изпразни пълнителя в тялото на Сарвепали Синг – 16 патрона..., 24 патрона..., 32 патрона!

Ученикът се въздържал да яде петнадесет дни, после отново приседнал и запитал:

– Какво трябва да разкажа, почитаеми?

– Стиховете, мили мой, а също заклинанията и песните!

– Не мога да си ги спомня!

– Както, мили мой, един огън с големината на светулка не може да даде топлина, така, мили мой, и с твоята една шестнадесетина не можеш да си спомниш Ведите. Нахрани се, а след това ще ти обясня...

Етерният дух на Сарвепали Синг се издигна над тялото му. Мозъкът бе започнал големия си сън, продупчено на 16 места, тялото бе завършило своята екскурзия към смъртта и душата му напусна физическия приемник. Тялото е само временна обвивка на духа, то се материализира в утробата и изчезва със смърт­та; съзнанието му поглъщаше новия опит – усещане за спокойствие, нирвана. Духовна трансформация? – блъскаха се науката и метафизиката. Преминаване от телесното към астралното или ефект от патологични биологични промени, питаше се ученият, може би е от действието на ендорфините или е ефект на аноксията? Какъв ти намален приток на кислород, какъв ти мозък – ето го, потекъл е през дупките, аз в буквалния смисъл на фразата гледам смъртта право в очите, ще открия ли какво се крие зад нея?

Шупха Аттри беше влюбена до смърт. След първата лекция вече бе изпила образа му и Сарвепали бе станал част от съня ѝ, по време на втората лекция двамата се разхождаха из скритите ъгълчета на нейното моминство и девойката усети, че Сарвепали е нейната карма и че заедно ще затварят очите си. Третата лекция е като игра на покер върху заквасено и преседяло тесто. Друг екстремист бе влязъл от коридора, брадатото каре е запълнено; Шупха става, отлепва се от бухналата смес и минава край трупове и лудост. Прикован от неандерталците над катедрата, Сарвепали е разпънат върху съдбата си – трябва да затвори очите му. Шупха гали мъртвото тяло, а Сарвепали Синг вижда отгоре, че Шупха гали мъртвото му тяло; Шупха отваря чантичката си, изважда кърпичка и попива кръвта от любимото лице.

– Какво правиш! – насочва дуло Гурнани. Между двамата – вселена. – Върни се обратно, свинско котило!

Болката се излива от Шупха – водопад от нажежени въглени – ти уби моя любим, ти затвори сърцето ми! Удря с малки юмруци дебелите гърди на Гурнани, от чантичката ѝ изпада флакон със спрей, Шупха удря с флакона Гурнани, опитва се да опръска очите му, наоколо – поле от жарава.

– Какво правиш! – смее се Гурнани. Изтръгва флакона и започва да я полива като цвете – първо косите, после блузката, после рокличката, коленете, накрая глезените. Щраква със запалката – бивол оножда камила – приближава пламъка към студентката, Шупха пламва като факла.

След това се появи кожата. От кожата излязоха космите, от космите – растенията и дърветата; отново пристига Агни, не, това е влизането в огън Агни-Гати, то е изпитание, сън и лудост, изкупление, път към висшата цел и знак за почит към върховния, но то е и акт на жена, която се хвърля върху кладата на починалия съпруг.

Точно два часа след началото на третата си лекция Сарвепали Синг напусна Залата със слончетата. Издигна се, пресече тавана, попадна в подобна аудитория, но учебните банки бяха празни. Мъже от елитните части за борба с тероризма пускаха въже през прозореца, други забиваха свредели в пода, за да прокарат микрокамери; не го видяха. Плуваше над главите им, а сетне слезе на пода и тръгна. След това се появи пъпът. От пъпа излезе издишването, от издишването – смъртта. Съзнанието му поглъщаше новия опит, душата му чувстваше нестихващ приток на екзалтация и енергия. Мина през вратата и тръгна по коридора – безкраен коридор с цвят на светлокафяво кадифе, вървеше напред, а всъщност се издигаше, квантови фокуси, мислеше си ученият, възкресения, паралелни реалности! Антиеволюционистична космогония! Или коридорна еуфория? Тя подтиква атлетите към рекорди, тушира болката при костни травми в момента на инцидента; не, не е коридорна еуфория, а е безкраен коридор. Отпред са времето и хората – десетки милиарди безмозъчни, а сред тях милиони умни глави, които 13 хилядолетия отсяват ценности и критерии, определят доброто и злото и създават законите на красотата и вечността. Кадифето на здрача потъмнява, светът става подводен и недействителен, съзнанието му се затваря в себе си. Тунелът се превръща в огромен детероден орган. От детеродния орган излиза семето, от семето – водата. Вижда майка си и баща си, не ги помни, но знае, че това са те – майка му е допряла шепа до устни, а на челото ѝ блести бинди. Биндито грее като звезда, после се завърта като кълбовидна мълния и се втурва напред, намалява, бледнее, вече е мъждукаща светлина в края на коридора. Сарвепали вижда наоколо детството си в расистка Джорджия, вижда бог Нарайана, който подрежда пиктограми и писмености в азбуката на мисленето, юношеството, познаването на жените, разкопките около Мохенджодаро в Синд. Светът е просто едно семейство, пее санскритски стих, а тунелът се разлиства към седемте части на света, виждат се свещените градове около Ганг, виждат се Айодхйа и Хастинапур, заселени с героите на „Рамаяна“ и „Махабхарата“, пространството се запълва с огромен отпечатък от крака на бог Вишну; ето го и голямото му откритие! При една от експедициите до Западен Пенджаб – първо в Амбала, а после в Катхиавар и най-вече в Харапа, Сарвепали бе разчел останките на невъзможно древна цивилизация, дала кръв на античните култури в долината на Инд. За да се достигне до този стадий, трябва да са минали хилядолетия, шепне Нарайана; той е вселенски надпространствен и надвремеви Брахман, който поддържа времето и пространството и дава убежище и цел на боговете и на хората. Той е световен дух, който вдъхва живот на формите и активира движението, господства над душите и контролира космическия вятър. Вселената с нейната безкрайност, пространството и времето с тяхната вечност са положени в Нарайана, а не той в тях.

Сарвепали върви сред кадифената тъмнина, биндито на майка му го води към антиполето на отвъдното, върви, тича, препуска Сарвепали към края на тунела и към божествената бариера.

Там ще приседне, ще се нахрани и ще отговори на всички запитвания. А учителят ще му каже:

– Както, мили мой, когато на един огън с големината на светулка се постави суха трева, той може да се разгори, така, мили мой, е и с твоята една шестнадесетина – нахранена отново, тя се разгаря и ти си спомняш Ведите. От храната, мили мой, възниква мисленето, от водата – диханието, а от огъня в тялото – речта. Ето това е поучението...