Разлика между версии на „Дванайсет разбойници“

Текуща версия към 11:47, 2 април 2013

графика: Пламен Атанасов

Тази книга е нещо средно между Евангелието и „Островът на съкровищата“. Винаги ми е правило впечатление, че повечето опити да се преразкаже библейската история не са нито достатъчно радикални, нито достатъчно смислени. Затова реших да го направя по своя си начин. Тук дванайсетте апостоли са всъщност дванайсет морски грабители, обръгнали практици и дървени философи, които обръщат всичко с хастара навън. Техният прагматизъм на оцеляването и почти европейският им рационализъм се сблъскват с лежерността и мистицизма на Изтока.

С непредвидими последици за цялата културна история на човечеството.

Резултатът е пред вас.

Съдете строго автора.

Янчо Чолаков

ДВАНАЙСЕТ РАЗБОЙНИЦИ[редактиране]

Апокрифен роман

Не вярвайте на ни една моя дума, без да сте я проверили!

Буда Гаутама

И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти.

Евангелие от Йоана, гл. 26, 39

Животът май е несправедлив. Който не го цени, не го губи, а който го цени, го губи.

Дванайсет разбойници атакуваха триремата, с която пътуваше управителят на Юдея.

Те не ценяха живота си. Изобщо.

– Колцина са?

– Дузина – отвърна слугата.

– Обикновена или дяволска?

– Преброих ги точно – дванайсет са, а че са дяволи, това е сигурно.

Управителят не беше виждал такова чудо: седемдесет и пет изпитани в бран войници да отстъпват и да се разбягват като пилци под напора на шепа намусени проклетници. Не случайно се бе сетил за Сатаната, злото божество на подвластния му народ.

Не бе ясно кога се бяха промъкнали в протока. Забелязаха маневреното им корабче с един ред гребла от подветрената страна едва когато първата кука се хлъзна по римската палуба със съсъка на решила да хапе змия. Голямото и малкото четириъгълни ветрила на централната и предната наклонена мачта избухнаха в огнени божури от хвърлените по тях факли. Отначало от висок, превишаващ бордовите стени кастел(1), на абордирания кораб наскачаха с крив меч и кинжал в ръцете трима мъжаги, които очевидно носеха лоши вести. Единият от тях се оригна, средният хлъцна, а третият пръдна, което се смеси с парфюма от средиземноморски водорасли и дим. Сетне те се юрнаха към хората на центуриона Манлий Скантила, които се опитваха да спуснат подвижния мост, и им отрязаха главите, заедно със задържащото въже на дървената стрела.

1 В миналото корабните кастели били разработени с цел да приютяват лъконосците и да им дават оптимална позиция по време на сражение. – Б. а.

Още четирима нападатели се изкатериха откъм кърмата и стрелите им клъвнаха – къде по окото, къде по тила – четиримата кормчии, които манипулираха страничните кормила. А както е известно, у стотонните плавателни съдове тези кормила са дълги и обслужването им изисква значителен разход на сили.

Последните петима пирати, въоръжени с неприятни наглед копия, изникнаха изневиделица около правоъгълната надстройка във вид на кула със зъбери, в която по инструкция се озоваваха по време на бой римските военачалници, и ги обидиха с по едно остро сръгване между ребрата. Към същата тази спасителна кула бе търтил и боцманът Публий Сула, който седна сега на палубата с продупчен крак и лице като втричен восък, за да поругае на воля.

– Това световна империя ли е? – мърмореше той. – Прилича на червясал сухар. Не е в състояние да опази дори собствените си граждани… А при Републиката не беше така! – Един комар го жилна и той се плесна. – Отдавна плавам, а не мога да свикна с тях... Хиляди години вече ни хапят, но не ми е известно някой да е казал, че е свикнал с тях.

По врата го удари брадва и както си мрънкаше, главата на Публий падна в шепите му. Преди да склопи очи, главата видя: – не можеше да бъде! – от трюма извлякоха самия управител на Юдея с подигравателно нахлузен на темето кожен сандал, ремъчките висяха покрай ушите му като обици на източна принцеса, а очите му се бяха окръглили подобно на стъклени топчета за детска игра.

Ето такава бе развръзката, която Публий зърна. Сетне душата му отлетя в някаква тъма. Нямаше нищо в тая тъма, освен плач и скърцане със зъби, но вероятно само така му се бе сторило.

Макар и разбити вече от Агрипа край Наулохус, в някои части на Средиземноморието пиратите на Секст Помпей все още сериозно затрудняваха подвоза на стоки към Остия, главното пристанище на Рим.

Тези бяха дошли от обвитите в мараня жълточервеникави склонове на близкото крайбрежие със скромните къщици, където животът бе пълен с плач и скърцане на зъби. Вражите галери бяха техният поминък. Климатът не ги вълнуваше особено – не правеха разлика между грака на бурята и фученето на горещия вятър, излязъл от изоставената без надзор фурна на небесния пекар. Най-честата музика, която бяха чували, бе грохотът на прибоя, приплетен с куркането на празните им черва.

– Дойде време да се преброим – бе рекъл след последната битка първият разбойник, който заместваше заловения наскоро от римляните техен главатар. – Един, двама, трима, четирима, петима, шестима, седмина, осмина, деветима, десетима, единайсет, дванайсет. Дванайсет парчета! Само толкова останахме.

За този първи разбойник разправяха, че веднъж бил ранен и изпаднал в безсъзнание. На оня свят долетял ангел с кантар и взел да тегли греховете му, но кантарът се счупил. Подир два дни бълнуване и треска, болният се съвзел. Висши сили го били върнали към живота, докато успеят да изковат в Небесното царство теглилка, способна да издържи товара на неговите прегрешения. Оттогава бяха изминали девет години, но очевидно там горе ангелите-ковачи още не бяха постигнали нужния резултат.

– Трябва да си освободим водача, защото се боя, че аз не ставам. Онзи преди мен имаше цяла кофа с мозък! – бе отсякъл веднага след преброяването първият разбойник и бе стъкмил план, в който употребата на груба сила бе в изобилие, а използването на разум – за всеки случай. С едно изречение – трябваше им за заложник оня, който би могъл да помилва бившия им главатар. При това цял и непокътнат. Този човек бе част от римската административна машина и бе назначен за прокуратор на Юдея лично от император Тиберий. Сред стражевите команди на четверовластника цар Ирод Антипа бяха внедрени немалко местни хора, които даваха дежурства на сигналните кули. Те скоро изоставиха дебненето на търговските платноходки и се заоглеждаха за военни кораби с железен таран и бронзово украшение на вълнореза, във вид на гордо разперил криле орел. И така, следенето продължи до деня, в който първият разбойник узна от подаваните с разноцветни флагчета сигнали, че подобен на търсения кораб със знаците на августейшата власт, но и с тези на Юдея, захожда към Протока на одраните лъвове.

Останалото бе въпрос на безумие, а от него дванайсетте имаха в предостатъчно количество.

Те пъргаво се присламчиха със своята либурна(2) към римския плавателен съд. Триремата, която превзеха двайсет минути след стъпването си на нея, разполагаше с два железни предни кола за разрушаване на вражеските гребла. Но и те не ѝ свършиха работа, само дето ѝ придаваха силует на африканска слоница. Нито тези метални бивни, нито масивният корпус ѝ помогнаха съществено.

2 Либурна – лека и маневрена галера с весла, която била заимствана от илирийските пирати. – Б. а.

Центурионът Манлий Скантила се бе сгърчил полужив, подобно на меднозелен гущер.

– Доубий го и да приключваме с дреболиите! – нареди първият разбойник на петия от дванайсетте.

– Защо? – попита мазно петият. – Бихме могли да изкрънкаме откуп за…

– За да не живеем в недовършен свят!

Петият погледна поваления легионер и подири в себе си повод да го намрази, но не намери такъв и затова го уби, без да го мрази. Прободе центуриона Скантила право в сърцето и заживя оттук нататък в една по-завършена среда на местообитание.

Докараха с ритници управителя юдейски и го туриха да седне върху гърба на пресния труп, докато първият от дванайсетте получи дървено столче за същата цел.

– Тъкмо си пиеше нектара – ухили се шестият разбойник, който бе опленил високата особа и я бе домъкнал насам с побутване и насочвайки я енергично с острия връх на кожения си ботуш.

Дали не беше отрова? Първият от дванайсетте погледна чашата в потрепващата ръка на управителя. После се взря и във физиономията му. Не, мъжът пред него едва ли би се самоубил…

– Какъв е тоя бъркоч? – попита го на звучен латински. Макар че можеше да пробва и на арамейски. Запитаният нямаше как да не владее тоя език, като се имаше предвид длъжността му.

– Любимата ми закуска, простако – последва отговор. – Смесва се пчелен мед, счукан чесън, лимонов сок и ситно натрошен орех. Резултатът е хем сладък, хем лют, хем кисел, но със сигурност полезен.

– Хм. Стомахът ти навярно се чуди на откачения вкус на главата.

– Внимавай, простако! Разговаряш с римлянин, един от господарите на света!

– В такъв случай трябва да знаеш какво чиним ние. По цял ден бъхтаме господарите на света и още не ни е омръзнало. – Първият разбойник посочи последния – младеж с красиво лице. – Виждаш ли го онзи ей– там, дванадесетия от нас? Ако ме наречеш още веднъж простак, ще те подаря на него. Известен е като Целувача на мъже. – Говорещият разпери театрално ръце. – Какво да се прави? Където има задник, там се навъртат и манафи(3). Вие имате ли нещо против? – обърна се той към своите другари по ненавист към всичко, що е римско.

3 Ако трябва да сме съвсем стриктни, тук бе употребена нецензурната латинска дума „кинеди“. – Б. а.

– Не – каза вторият разбойник. Бе мушнал в къргълъка си бляскав крив нож и сега сложи длан върху позлатената му дръжка.

– Не – каза третият разбойник.

– Не – каза четвъртият разбойник.

– Не – каза петият разбойник.

– Не – каза шестият разбойник.

– Не – каза седмият разбойник.

– Не – каза осмият разбойник.

– Не – каза деветият разбойник.

– Не – каза десетият разбойник.

– Не – съгласи се и единайсетият разбойник.

– Чудесно предложение! – каза дванайсетият разбойник, този с красивата външност. С полуусмивка. Светът не бе виждал по-странна усмивка от тази.

Ликът на управителя се обезцвети. Пот бе оросила челото му, но може би причината за това бе магменопарцалената топка на слънцето, чийто лъчи се забиваха по-точно от запалени стрели. Той отново огледа разноезичните роби, които от солидарност с неприятеля бяха спрели да гребат, и с това нарочно бяха улеснили маневрата на пиратската унирема. Ако бъдеха освободени по волята на морските негодяи, те сигурно щяха да го насекат на мръвки, без да му мислят много-много.

– Аз… аз-з… – заекна той – защитавам сенатските интереси. Просто си гледам задълженията, това е. Не мислете, че милея особено за принципата. Никога не съм бил сигурен дали съм достоен човек или боклук и затова не зная дали онзи, който се опитва да плисне канче студена вода върху пламъчето на душата ми, не ми желае всъщност доброто. Ето защо аз не гледам непременно на хората, които ме нападат, като на мои врагове. Може и да са ми доброжелатели!

Такива неща надума управителят. Прякорът му беше ту Женения, ту Прозрелия. Макар да не бе ясно какво удивително имаше в това, че се бе оженил, нито какво толкова бе прозрял. Зевзеците твърдяха, че едното следвало от другото. Човек първо трябвало да се ожени, а после да проумее някои неща: както Сократ навремето.

Между другото, неговото същинско име бе Понтий Пилат. Същия онзи Пилат, когото сирийският легат Вителий щеше да отзове заради несправяне с поверените му функции. Вероятно вследствие на клеветнически донос. После разбрали-недоразбрали историци щяха да пишат, че заговорници го били пронизали с нож в гръдния кош, в деня на голямото слънчево затъмнение от 3 април 33-та и това нараняване го направило недееспособен. Така или иначе, през 36-а година прокураторът щеше да напусне Юдея под предлог, че има здравни проблеми, и никога повече нямаше да се завърне в нея.

Първият разбойник прихна да се смее, а той познаваше само един смях – искрения. Накрая рече:

– Истината в твоята уста се превърта като палачинка в тиган. Всички римляни се отличавате с това качество, което винаги ме е изумявало.

Той заслони с ръка лице, за да се предпази от заигралото се слънчево зайче, и се загледа в яркосинята морска шир, чиято прозрачност на места достигаше шейсет метра. Някъде там ята от брадати риби унищожаваха тонове космести водорасли.

– Когато видях мъртвешкия череп на знамето ви, реших че сте киликийци – каза Пилат. – Именно те измислиха този флаг, под който да извършват набезите си… и който изглежда получава все по-голямо разпространение... Но не разбирам на какво разчитате. Преди няколко десетилетия – да, тогава бяхте сила. Спомням си прекрасно разказа на дядо ми – как екипажите на Путлий Сервилий се провалили и Сенатът гласувал извънредни правомощия на Гней Помпей за борба с „морската напаст“. И как той пленил двайсет хиляди души, а десет хиляди били убити. Сетне обаче и синът на Гней – Секст, си спретнал собствена пиратска флота и тези, които го били назначили, се чудели какво да сторят. Ако пиратите от сицилийските води не бяха взели парите на Спартак и не бяха го зарязали да се оправя сам с легионите, вместо да натоварят армията му и да я прехвърлят на някое стратегическо място, господството на Рим днес навярно би било само спомен… Истината е, че пиратите и Спартак – това бяха двете най-могъщи антиримски сили, но те говореха на различен език и не можаха да се споразумеят помежду си. Тъй че, ако не бяхте измамили Спартак!…

– Не ние го предадохме – отвърна предводителят. Гласът му бе станал неопределен и той приказваше сега някак с отстранение. – Смяташ ни за долна сган, нали? Но ние сме солта на морето, както вие – на земята. Е, ако хвърлиш мрежа във водата… ще извадиш и добри, и лоши риби. Така и измежду нас има всякакви люде. – Говорещият въздъхна, вгледан кой знае защо в дванайсетия разбойник. – Правили сме какви ли не зулуми – което е вярно, вярно е. Били сме се срещу римляните, но сме се били и на тяхна страна. Защото в този свят действително се води битка, но тя не е толкова срещу Рим… Започнала е още преди да бъдем заченати и никой не може да каже къде ще ѝ излезе свършекът!

Пилат се завъртя нервно на седалката си от мъртвешки гръб.

– Слушайте, аз така и не разбрах какво искате от мен? Може би откуп? В кесията, която ми отне този тук – той кимна към заловилия го мъжага, – има триста и шейсет циркулиращи сребърни монети, от тези на Макавеите. Ако си ги разделите, всекиму от вас ще се паднат по трийсет. Това се равнява на месечната надница на наш легионер…

– С подялбата им ще се справим и без теб – прекъсна го хладно първият разбойник. – Но да си дойдем на думата.

– Да?

– Варава.

– Невъзможно! – подскочи управителят, ала две яки ръце го върнаха неумолимо върху неудобната гърбина на мъртвеца.

Изведнъж го озари догадка.

– Да не би… О, богове! Онзи бандит Варава ли е вашият арестуван главатар? Синедрионът го предаде в ръцете ни преди има-няма две седмици. Ще бъде съден за организиране на въоръжения метеж, при който, впрочем, е имало и пострадали евреи. Не мога да… В никакъв случай!

– Можеш – каза мрачно мъжището срещу него.

– Знаем, че можеш – добави убедително и дванадесетият разбойник, онзи с красивото лице.

… Край тях тихо се плискаха вълните на доброто старо море.

Средиземното море, което сънуваше, че е океан, заобиколен отвсякъде с наблъскани една в друга цивилизации.

Небето над Иопия приличаше на упражнение по овладяване на образността. В пристанището влезе кораб с платна, издути от вятър в лошо настроение. Сърдити вълни лашкаха лодки с дрипави ветрила.

Корабът възви. Пусна котва на такова отстояние, че да не се разломи в плитчините, и зачака бурята да отмине.

Между балите в трюма третият моряк, чието рождено име бе Йаков, и единадесетият, който се казваше Йоан, хвърляха зарове с черепи, вместо с точки, и местеха пулове от слонова кост върху опъната щавена кожа, разчертана на квадрати и правоъгълници. От време на време вълните така люшваха корпуса, че се налагаше играта да бъде подхваната отначало, но това като че ли не впечатляваше особено двамината участници в нея.

– Колко още ще изкараме така? – питаше Йаков. Бе сложил заровете в чашка, а да ги раздрусва не му се налагаше, те сами се тръскаха. – Ограбили сме повече кораби, отколкото са въшките на главата ми. Накрая ще ни пипнат и ще ни разпънат.

– Може преди това и да ни опънат – изкоментира Йоан с такъв тон, сякаш водеше теоложки спор. За разлика от събратята си по съдба той бе учил нявга за оратор в ефеското школо, което несъмнено го превръщаше в особен случай между тях. – Ще ни надупят като млада поетеса в римска брачна стая – и той си представи за миг преподавателката си по гръцка литература Цезония Пудика, която рецитираше във върховния момент на акта фрагменти от еротичната си поезия, състоящи се от подбрани възклицания.

– Не само ще ни надупят, но и ще искат сами да си наплюнчим гъза! – заключи Йаков, доволен, че бе изнамерил достоен завършек.

– И тогава оня младок Юда, когото Петър остави в екипажа с изричното условие да не се задява с мъже, докато е на борда, ще бъде единственият доволен от развоя на събитията! – каза Йоан.

– Ако имаме късмет, ще се смилят и ще ни направят услугата да ни прережат гърлата, преди да ни турят на кръста, както е постъпил Цезар с пленените при Фармакуза пирати – додаде Йаков и захлупи чашката. – Тю, да му се не види, двойка! Ти си. Ако ще ме разпъват, бих предпочел да е с главата надолу. По-лесно се умирало.

– Да, ама припикае ли ти се, преди да си пукнал… е, таман ще има к’во да пиеш. Шестица! Пак съм аз! Да не говорим, че провесят ли те обратно, лайната ще излязат направо през голямата ти уста! Пет. Късмет. В буря ми върви, ако не възразяваш.

– Тя май че взе да утихва. – Йаков посегна да посочи, но се сети, че показалецът му липсваше. – Аз бих си избрал да ме разпнат във формата на буква Х. Така човек се чувства някакси като гълъб в полет… – Троп. – Пак двойка! Тъй и броя на годините си няма да стигна. – Той почеса ожесточено татуираната на рамото си сепия. – Побеляха ми косите от тоя занаят. „Не стига това, ами и четината под пъпа ти избеля! – викаше жена ми, кога имаше щастие да ме види. – То вашето бива дертове, бива кахъри, ама чак пък толкоз!“ Как да ѝ обясниш? Истинско чудо е, че още съм тук, заедно с всички вас. И че още съм цял. – Той повдигна длан на нивото на очите си. – Е, почти цял – когато стане студено, боли. И знаеш ли какво? Тук съм, защото на брега, всред юдеите, трудно ще се намери още една дузина мъже, способни на нещо повече от това да хвърлят зарове за табла.

– Побелееше ли ми косъм на младини, режех го из основа – измърмори Йоан. – За да не порасне отново.

Йаков погледна въпросително темето му. Онзи беше кьосе.

– Така де! – оправда се Йоан. – Накрая всички косми побеляха… Сега поне бели да имах! Ехе-хе, отново шестица! Направо те утрепах! Знаеш ли, че снощи пак сънувах онова. Не ме оставя на мира. Че една бабичка ме спира на пристанището да ме пита за улица, която не зная, а междувременно корабът отплува и ме забравяте…

– Чувал ли си случката за оня чвор, сенатора Катон Стари, който спрял да се изсекне, а в това време корабът му потеглил? Свитата му се била качила на палубата сама и сигурно е въздъхнала с огромно облекчение, когато е узнала, че дъртият пърдел е останал на брега. Казват, че бил голям кутсуз. Непрекъснато мънкал, че Картаген трябва да бъде разрушен. Накрая Картаген паднал, но той бил хвърлил топа няколко дни по-рано и не могъл да види мерака си осъществен. Не се впрягай, но това е всичко, за което твоят сън ми напомня!

– Три години.

– А?

– Катон е умрял не три дни, а три години преди рухването на Картаген.

– Да, ама това с трите дни звучи по-хубаво.

Йаков рече да се облегне назад и едва не падна. Дали го бе обзела умора или може би отегчение, не бе ясно от полумрака, който ограбваше лика му. Очите му бяха ръждиви под бронзовото чело. Подири опипом нещо с пръсти и го измъкна – беше бутилчица от опушено стъкло, в което лениво жълтееше някакво питие с черничево дръвце за оцветявка в него. Тропна го връз опънатата на масичката кожа и пуловете се разпиляха.

Йоан щеше да възрази, но го погледна и разбра, че играта бе приключила.

– Добре де, добре – каза примирително накрая той. – Уф! Сега бих изсърбал паница леща.

Макар да бе привикнал с къркането на какви ли не бълвочи, съдържимото на стомаха му бе потеглило нагоре. Червивите сухари и блюдото от тестиси на средиземноморски делфини, които бяха оръгали, му идваха множко.

Кое ли ги люшкаше толкова – вълните или запретената от предводителя им мазножълта течност?

– От колко време не си виждал семейството си? – запита внезапно Йаков и обърса устни с длан.

– Не ми и трябва! – тросна се Йоан. – Жена ми… – и замълча. Явно беше една от онези семейни истории, които е по-добре изобщо да не бъдат разправяни.

– А пък моята се смахна след оная случка с равина, дето я прокле. – Но останалите бяха слушали неведнъж случката с жената на Йаков, която се бе смахнала, след като равинът я бе проклел. Така че той се въздържа да я сподели за пореден път.

– Нали си спомняш какво разправяше Андрей, когато се върна от сушата?

– Какво?

– За някакъв пророк, който пътувал на осел от Капернаум към Йерусалим. Изцерявал недъгави и пропъждал бесовете от обсебените. Обявил се за цар юдейски и населението го посрещало като месия.

– Не било осел, а катър! – вметна Йоан.

– Какво?

– На катър май че пътувал, не на осел!

– Хе, това са подробности!

– Подробностите понякога са важни.

– Чу ли що хортувал? Че ни фарисеите, ни садукеите знаят какво говорят на народа, макар и това, което говорят, да изглежда вярно.

– И без него ми е ясно. Друго?

– Рекъл още, че в свят, в който всичко върви към разпадане, отказът е по-важен от придобиването.

– Какво, какво?

– В свят, в който всичко върви към разпадане, отказът е по-важен от придобиването.

– Дали ще мога да го повторя? – усъмни се Йоан. Опитваше се да се вслуша в здравия си разум, но разсъдъкът му очевидно бе запелтечил под въздействието на цар Алкохол. – В свят, който върви към разпадане, отказът е по-важен от придобиването… Какъв отказ? Какво придобиване? Нищо не разбирам. Този човек трябва да е луд.

Зад гърба им проскърца врата.

– Че кой е нормален? – запита един глас. – Няма ни един, който да е проумял какво всъщност става на тоя свят и да не се е побъркал!

Йаков бързешком прибра бутилчицата на скътано.

Беше Петър, временният им главатар, когото наричаха на майтап Свети Петър. Вярно, това му прозвище използваха само в негово отсъствие.

Той издърпа едно триного столче изпод вехтата масичка и тежко се стовари върху него. Столчето геройски издържа каменната му снага (4).

4 Петър – името е с гръцки произход и означава камък (от гръцкото petros (πέτρος) – скала). – Б. а.

– За лечителя от Назарет ли иде реч? – осведоми се той. – При тая оскъдица такива като него ще цъфнат и ще вържат. Не е имало оскъдица, в която да не е цъфнал поне един пророк. А сегашната гладория е незапомнена, жалко че онези, които бяха в състояние да я възпеят, вече изпукаха с молитва за тридневна коричка хляб на устата. Йоане, я иди горе и извикай Андрея, да ни изприкаже още малко за тогова.

След минута-две те вече се бяха настанили край масичката, а тя като да бе вълшебна – не четирима, четиридесет разбойника да бяха, сякаш пак щяха да се съберат около нея. И наистина, скоро подът простена и някой надникна. Беше Тома. Махнаха му да се присъедини към тях.

– Ти видя ли го лично? – поинтересува се Петър. – Как изглежда?

Този въпрос накара Андрей да се поколебае.

– Добър човечец…

– Познавам много подобни – разпали се Йаков. – Такъв и да го ошамариш, няма да се скарате!

– Той е някак… различен. В образа му има нещо… неуловимо-звездно, което се скрива и открива в зависимост от достойнствата на онзи, дето го наблюдава.

– Да не е с три крака и два грездея? – попита Тома.

– Млъкни, Тома! – сряза го Петър.

– Исках само да зная дали…

– Казах да млъкнеш! – стрелна го с поглед Петър и онзи се сви като влажен парцал под августовско слънце.

– От него се излъчва благообразие, което ми е трудно да опиша – въздъхна Андрей. – А иначе си е с две очи и един нос като мене и тебе, спор за това няма.

– Да чуем какво още е говорил.

– За семейството, за семейството кажи! – ухили се до уши Йоан.

– Семейството е част от плана на Бога, не на човека; човек не изпълнява своя, а Божия план, но не го разбира. Защото никой не може да уразумее Божия план. А жената…

– Кажи, за жената кажи!… – кефеше се Йоан. – Дето била форма на измама.

Те се напрегнаха да чуят кой знае каква мъдрост от Андрей. И я чуха:

– Когато Господ реши да учи някое същество на любов, той го прави жена.

– Не е луд! – обяви Йаков и, кой знае защо, дори въздъхна облекчено. – Хич не е луд!

– Моята жена май не е запозната с това гледище – каза Йоан мрачно. – Остана си същата кучка, каквато си беше в деня на венчавката.

– Кучка или курва? – заинтригува се Андрей.

– Че каква е разликата? – учуди се Йоан.

– Сега ще ти река една философия – намеси се Тома. – Курва – това е занаят, а кучка – призвание. Лесно ще познаеш кучката – в един момент, когато си хлътнал напълно по нея, тя ще ти каже – те винаги говорят така: – „Еди-кой си, ти изобщо не ме познаваш!“ Тогава просто я заколи, а ако нямаш възможност, тръгни си и никога повече не се обръщай назад. В онуй латинско даскало не ви ли преподаваха тия работи? То е коскоджа ми ти наука!

Петър отново го изгледа.

– Заший тая уста или аз ще я зашия!

Пръстите му опипаха мушнатата между бримките на вълнения елек губерка. И това не беше на шега. Не беше даже и полунашега-полунаистина.

– Гроб съм! – обяви стреснато Тома. – Нито думичка няма да чуете повече от мене! По-скоро от мумията на Ливия ще изкопчите с какво е отровила Август, нежели да ви съобщя мнението си отсега нататък.

– Едва ли някой ще загуби особено от това, освен може би тишината! – рече сприхаво Петър. – Да не съм те чул да плещиш пак! Трето предупреждение няма да има. Не обичам да предлагам едно нещо три пъти подред, защото се страхувам да не ми откажат. Онзи, комуто отказват, губи, а както ви е известно, загубата е несъвместима с моята природа. Хайде на бас, момчета, че няма нито един, който трикратно да ми е отказвал и да е още всред живите?

Басът обаче не се състоя, защото всички отлично знаеха, че първият разбойник никога не губи басове. Именно защото загубата и той бяха несъвместими.

Настана крепка пауза. Едва сега усетиха, че морската шир се бе слегнала като по конец. В дълбоководната мълчава бълбукаха топчести рибоци. Небето лилавееше модро, сякаш бе нарисувано от художник, който бе топил четката си от боброви косми в урна с праха на непрежалим покойник. Жълтият таралеж високо горе се бе свил на топка и бодеше с нажежени игли плюшените тлъстини на облаците, които бяха надвиснали гротескно над изгърбените хълмове по крайбрежието.

Йоан прочисти гърло.

– Та казваш, че този Исус призовавал юдеите да не ходят в римската войска и да бягат от казармите?

– Още не съм го казал, но тъкмо щях да го кажа – отвърна Андрей. – Миналия път го споменах обаче, да.

– Едно е сигурно: римляните не го харесват, а аз обожавам всичко, което римляните не харесват – обобщи Петър, наричан от някои Свети Петър. Стана и се отправи към палубата, за да си вземе глътка бриз. Железата по тялото му подрънкваха своя мелодия – ни весела, ни тъжна.

2.

Този следобед жителите на Иопия бързаха да се приберат по-рано у дома. Личеше си, че се задава проливен дъжд, пък и продавачите на тържището бяха пооредели.

„То барем купувачи да имаше! – гълчаха под нос те. – Пълно е с клети сиромаси. Каква полза като са свободни граждани!“

„Беднотийка – мърмореха от своя страна купувачите. – Идеш на пазар, извадиш парите от джоба и ги гледаш как се стопяват като снежинки!“

Първият разбойник, Петър, и шестият, Вартоломей, бяха спрели покрай рибарските кошове до вълнолома и слушаха разсеяно как някакъв морски труженик настойчиво ги кандардисваше да си купят срещу неудовлетворително висока сума една почнала да се вмирисва риба. Беше голяма колкото тях двамата, взети заедно, и силуетите им се отразяваха в полуразложения ѝ поглед.

– Това нещо тук е същинско дълбоководно чудовище! – бъбреше търговецът и току накланяше папагалския си нос към тях. – Изплюсква всичко, което му попадне по пътя – скумрии, херинги, лавраци… и може би носи вкуса на всяка от жертвите си! Едър хищник, какъвто не е бил улавян по тези ширини!

– Благодаря, човече! – каза Петър. – Но и ние с моя другар сме хищници, па макар и дребни, и не проявяваме особен интерес.

Вартоломей запуши нос и почука с присвит показалец по кръглото очище на рибата, сякаш беше затворена врата. При което тялото му промени рязко разположението си, той се наклони, залитна и заби големия пръст на крака си в една от разпръснатите наблизо дървени скари. Отдавна неподрязаният му нокът се нащърби.

– Йох, йох, йох! – изпъшка Вартоломей.

– Охо-хо! – отзова се съчувствено човекът с папагалския нос.

– Май не върви, а? – попита невъзмутимо Петър.

– Търговийката от времето на Ирод насам значително се влоши, а ние всеки божи ден се успокояваме с това, че утре ще е още по-зле. От ранна заран досега съм изкарал един денарий, ей го!

Петър превъртя монетата през пръсти. Замисли се за кратко, после я върна на новия ѝ притежател. Някой я бе кътал дълго, докато се реши да я извади и да си задоволи глада. Денарът беше на Брут, останал от Републиката, но незахабен, дори матричният гланц си стоеше – на него бяха изобразени две от камите, с които при покушението Цезар бе наръган двайсет и два пъти. Двайсет и два? Интересно дали онзи, дето е броил колко са раните, е бил добре със смятането, или числото му се е понравило с повторяемостта на двойките, която напомня за ритмичността на нанасяните удари?

– Пази го! – каза Петър. – Сега е само един денар, но след време ще струва цяла шапка пари!

Устата на рибата се бе отворила и показваше редица от зъби-ченгели. Зелените мухи скоро щяха да накацат небцето ѝ.

– Познаваш ли някой от хората наоколо?

– Разбира се. – Продавачът се озърна. – Виждате ли чичката с кривия поглед? Железарят Абсалом е, отива да подкове коня на един роднина. А достолепната матрона с висналите цици? Ребека, омъжена е за римлянин, куратора на библиотеката Гай Руф. По цял ден умува с кого да се изврътка зад гърба на куратора. Зад нея, дето рови из кервиза, е старата Изергил…

Петър пусна приказките му покрай ушите си. Стърчеше и разглеждаше залисаните в безоръжните си занимания граждани, обсебени от привидна сериозност. Винаги го бе учудвало изобилието от искреност, но и недостига на качество в тяхната печал и тяхното щастие. Навсякъде, където и да бе ходил по земята Израилева, беше все същото – работѝ, потѝ се, молѝ се, дрънкай свещени лакърдии, лъжѝ, търсѝ опрощение, крадѝ, искай очищение. Едни и същи полуусмихнати физиономии киснеха из пазарите, страноприемниците и храмовете – и сякаш всички обитаваха някаква наказателна реалност.

– Те са победени… – измърмори изведнъж той, загледан в баналните хора, които дъвчеха на крак банална храна и пиеха банални полуалкохолни течности. От време на време пускаха и свежи остроумия, които в действителност не бяха нещо повече от махане с шашки из въздуха и кълцането му напусто. Най-вероятно повечето от тях щяха да умрат в постелята – смърт, която Петър презираше.

– Какво рече? – учуди се Вартоломей.

– Те са победени!

– Ами да, римляните ги…

– Нямах предвид господството на римляните – поклати глава Петър – Да вървим при индиеца. Скоро ще ливне такъв порой, че тая риба може да оживее! Ще прогизнем до кости, а на моя ревматизъм това изобщо няма да му хареса!

Петър ходеше с широки крачки напред, Вартоломей накуцваше до него. Пътьом ги задърпа кафяв просяк със сбръчкана кожа. В лявото му око се спускаше жълтеникаво перде (римляните го наричаха катаракта). Само подир пет лета просякът щеше да е пълна развалина в този свят, където малцина доживяваха възраст, която би изненадала природата. Петър му дари лепта, както се казваше най-дребната пара, дето я даваха из храмовете на нищите, та да се отърват от тях, а когато онзи си поиска още едно петаче, Вартоломей се намръщи и го дари с юмрук по тила. Просякът рухна и може и да пукна.

Не стига това, ами на един завой ги нападна и групичка съвсем малки момичета. Те им отправяха предложения с думи, които от приличие не бива да бъдат изписвани на пергамент или папирус.

– Отвратителни деца! – въздъхна шестият разбойник, след като ги прогони.

В края на улицата младеж с източени бедра бе притиснал влюбено къдрокоса девойка към себе си. Лъхаха на безгрижие. Не че дереджето наоколо бе розово. Сценката бе обратната страна на прагматизма, но и на нея нещо не ѝ достигаше, за да е идеална. Двама млади вярваха, че се обичат. И околните вярваха, че те се обичат. Не че младите знаеха защо се обичат. То и околните не го знаеха.

– Уф, капна ми право в носа! – подсмъркна Вартоломей, който бе настинал и му се искаше да кихне, но се колебаеше, сякаш се боеше интимната ситуация да не се разпадне. Все пак кихна юнашки. Ситуацията не се разпадна, но те отминаха.

– На тоя дългуч ще му се отвори доста работа нощес! Видя ли къдравата хубавелка? Биваше си я. Тадей твърди че червенокоските били най… – Изречението завършваше с „в леглото“.

Ала Петър не го слушаше.

– Обич… – продума най-сетне той. – Вече не вярвам в обичта, не… Но ми е драго да виждам, че други все още вярват в нея.

Вартоломей, който намираше подобни съждения за, меко казано, странни, предпочете да си затрае. Бе забелязал обаче, че Петър имаше склонност към философстване. (Гърчолята от севера му викаха на това диалогизиране и си го упражняваха за щяло и нещяло като да бе спортна дисциплина от олимпиадите, „тракане с чене на къса дистанция“, „мятане на тежести с език“ или нещо подобно. Почнеха ли да спорят помежду си, наставаше такава шумиха, че можеха да заглушат и каменопад.)

Час по-късно двамата вече бяха при другарите си.

… Дъждът ръмеше упорито и оставяше впечатлението, че не е възможно друго сегашно време, освен мокрото. Остри капки се забиваха в локвите и образуваха гъвкави кръгове, които ту умираха, ту се възраждаха. По клоните на дърветата блестяха огърлици от студени сълзи, а по високите склонове катериците бяха излезли да се изкъпят.

Глинени лампи осветяваха Кръчмата от източния рид, отстояща възможно най-далеч от военния гарнизон на Иопия. Стъклата на джамовете бяха запотени, но и омазани със сажди. Тук-таме по тях бяха залепнали хвъркати пухчета от гъша перушина. Може и да не знаете, но комин нямаше, той щеше да бъде измислен цели хиляда години по-късно, ето защо въпреки влагата вратите бяха широко отворени и през тях се точеше задушлив дим с тежък мирис.

Група мъже бяха насядали около дъбовата маса със запретнати ръкави, в очакване змиеокият юрдек в тенджерата да се свари и туршиите да напълнят кухненските съдини с кафеникав нагар. От пристроена наблизо кочина долиташе злобното грухтене на сивогъзи свине, които риеха с рило из копанките си, пълни със суроватка или ярма, това и Господ не би желал да провери. (Вярно, че тези животни не бяха кашер (5), но нали римляните ги харесваха в чиниите си, без разлика дали е делник или празник?)

5 Кашер – на иврит буквално означава: подходящ, удобен. Когато определен хранителен продукт е произведен под надзор на равин и отговаря на еврейските закони за храненето, той се счита за подходящ да се яде от евреи. – Б. а.

Заведението бе собственост на Сингх, един индус, довян по неведоми пътища преди десетина години до Иопия от ветровете на историята. Твърдеше се, че се спасявал от гнева на своя раджа по причини, които бяха известни единствено нему. Не бе ясно този индус будист ли беше, или бяха верни слуховете, че се е отметнал от религиозната си принадлежност, но със сигурност той и слугите му юдеи обслужваха еднакво чевръсто и високопоставените задморски гости, и знатните местни големци, снабдявайки и едните, и другите ту с печена, ту с жива плът – двата вида месо, които се котираха най-много през това прераждане на притежателя на Кръчмата от източния рид. Тук се плащаше и с римски сестерции, и с шекели, добре приемани биваха също и тежките медалиони – може и да не ви се вярва, но в описваните върху тези страници времена медалиони се наричаха огромните юбилейни монети, които макар да бяха сечени по някакъв повод, имаха фиксирана парична стойност и тепърва им предстоеше да се превърнат в онова, което си представяте, щом чуете думата „медалион“.

С влизането се разделиха. Петър се озова погрешка в съседно на кухнята помещение. А Вартоломей изкуцука в друга посока, която май бе правилната.

Петър застана в полусянката на архитектурното разчленение откъм челната страна на една арка. Мина някаква грозна девойка и му тикна в ръката полупълна чаша, без да каже ни думица. Понеже беше жаден, отпи. Виното имаше леко горчив оттенък, какъвто се постига с билки.

Тогава някакъв приглушен глас, ни детски, ни възрастен, каза:

– Петър плете плет, по три пръта преплита, плети, Петре, плета, по три пръта преплитай!

– Кой е? – запита той сепнато.

Гласът се забърза:

– Петър плете плет, по три пръта преплита, плети, Петре, плета, падна, Петре, плетът!!

– Бре, ти!... – Кривна зад килната статуя с тога и се озова пред нещо като килер. Аха да мине през прага и така се спъна, че челото му издумка в стената. Отдавна не му се бе случвало да открие у себе си тъй забавена реакция. Даже последва главозамайване, което го принуди да се подпре със свободната си ръка. Какво ставаше? Тръсна глава и болка го удари чак в прешлените на гръбнака. Установи, че продължаваше да държи чашата в десница. Течността не се бе изляла. Значи не бе чак толкова зле. Не, нещо не бе наред. Нещо, което бе решило да му противостои.

Без да знае с кого си има работа.

– Здравей, силни капитане! – каза един мургав мъж с акцент и Петър разпозна в него стопанина на заведението.

– Не съм точно капитан.

– Тъй ли? Ами тогава стойката ти лъже. Походката ти подвежда.

– Замествам едного.

– Значи все пак си какъвто предположих, люти капитане.

Петър потърси насмешка в тона му, но не я откри.

– Какво беше това с плета?

– Ааа, чул си моя син. Зубри скоропоговорки. От понеделник е взел да нарежда.

– Нещо не го…

– Току-що излезе отзад, през вратицата под онези полици.

Сега я забеляза. Над нея тъмнееха рафтове със струпани на купчинки чаши. Сингх проследи погледа му.

– Имам най-различни – похвали се той. – Тези кани с пъстрите шарки са от Кана Галилейска... Купичките с ромбовете и другите геометрични украси са от родината ми, Магадха. Онези с цветята…

– Да – прекъсна го Петър.

– Разполагам с четирийсет и девет вида чаши.

– И тази с кухата дръжка, от която пия… Значи станаха петдесет.

– Важното е, че осигурявам изобилно предлагане. Достатъчни са за половин войнишка центурия. Нали ценността на един съд би следвало да се измерва с неговата вместимост? Е, ще стигнат.

– Не само с вместимостта. И с това какво има в него! И колко си жаден! И коя ти налива… И кога онзи, който се спотайва, за да ти забие нож в гърба, решава че си препил… Списъкът с допускания е толкова дълъг, че по-скоро е без каквото и да било значение. Освен конкретното. То е и най-важното, макар че без осъзнаване на останалите възможности не би имало смисъл…

Те се изгледаха проницателно, сякаш всеки притегляше другия с везна.

– Ако вместимостта е толкова съществена, би било маловажно дали чашата е пълна или празна.

– А също и дали е полупълна или полупразна?

„Още един софист!“ – каза си Сингх.

„Още един джайнист!“ – каза си Петър.

„Ще ме заколи, без да му мигне окото!“ – рече си Сингх.

„Добър човечец. Поредният. Как го каза тогава Йаков: такъв и да го ошамариш, няма да се скарате!“

– Не е вярно.

– Така ли? – „Тоя индиец е смелчага!“

– Когато жената, на която държиш, ти налива прекрасно тарсоско вино, след като си се върнал с пресъхнало гърло от пустинята – ето истински важното случване. Най-значимото.

Петър цъкна.

– Това не е никакво случване.

– Че какво е?

– Идеалната ситуация. Пропускаш струпването на незначителни подробности. Камъчето в сандала, което ти убива. Задаващата се буря, заради която трябва бързо да се надигнеш и да почнеш да прибираш, зарязвайки останалото. Съмнителната дреха на закачалката, която си забелязал. Истината е в нюансите, но ние я виждаме едва когато ги отстраним – и това я изкривява. Така все нещо не ни достига, за да я формулираме. Защото нюансите остават в недоизреченото…

– Кои ние?

– Какво?

– Каза: истината е в нюансите, но ние я виждаме едва когато ги отстраним. Кои „ние“ имаше предвид? Кои са „ние“?

– Ей в това е въпросът! Кой съм аз? Кой си ти например?

Индусът се засмя.

– Толкова пъти се променях, докато стигна от Ганг до Иопия, че не съм сигурен кой Сингх е по-истински. Онзи, който тръгна от поречието на Ганг, или онзи, който стигна до пристанището на Иопия. Така че не, нямам точен отговор кой съм.

Покрай тях притича с мяукане котка. Мустаците ѝ лъщяха мазно.

Неочаквано Сингх попита:

– Би ли могъл да разсечеш котка? На две, при това с един удар?

– Черна или бяла?

– Какво значение има?

– Понякога огромно. Зависи. Напреко или по дължина?

– Да кажем напреко. Че е по-лесно.

Петър изхъмка. Откъде ли я измисли Сингх тая щуротия? Изведнъж разговорът им се бе сринал от върха в подножието на планината. Бе се изродил на скорост. От благовидно мъдруване в нещо оплескано и с неприятна миризма.

– С един удар, а? Бих могъл, ако двама юноши я държат за крайниците и ги опъват в две различни посоки. Или ако е вързана за дръжките на две врати и виси във въздуха. По-удобно е някакси!

– Не ми отговори.

– Всъщност не. Не се интересувам от котки. Дори не ги забелязвам, камо ли да разполовя някоя. Как ти хрумна подобна глупост?

– Ние сме родом от Паталипутра, откъм южния бряг на Ганг. Баща ми Какаварна беше известен сладкодумец и имаше навика да ни забавлява преди сън. Често разправяше една история. Това е най-странната притча, която съм чувал. От дълги години си блъскам главата над нейния смисъл. Ето я:

Учителят Пулака заварил две групи монаси, от Източната зала и от Западната зала, да се карат за една котка. Той вдигнал котката, размахал я над главата си и извикал на спорещите: „Кажете по една добра дума, ако искате да спасите котката!“ И една дума не паднала в отговор. Пулака отишъл в кухнята, върнал се с голям сатър и разсякъл котката на две. Пoсле дал по една половина на всяка група. Същата вечер, когато Балака се прибрал в манастира, Пулака му разказал случката. Балака нищо не казал, обаче събул своите плетени сандали, сложил ги върху главата си и си тръгнал. Пулака замислено произнесъл: „Балака щеше да спаси котката.“

Сингх прочисти гърло.

– Оттогава се чудя какво е обяснението. Възможно ли е изобщо да притежаваш живо същество? Дали монасите не са осъдили котката на смърт с безсмисленото си спорене за „мое“ и „твое“? И дали Балака не е показал с турянето на сандалите връз темето си, че е готов да се откаже от „своето си“? Или пък че собственото няма смисъл, защото още представата, че може да притежаваш нещо, е фалшива… И най-важното от всичко: има ли смисъл от жестове, след като белята вече така и така е станала?

Петър си спомни:

… от трюма извлякоха самия управител на Юдея с подигравателно нахлузен на темето кожен сандал, ремъчките висяха покрай ушите му като обици на източна принцеса, а очите му се бяха окръглили подобно на стъклени топчета за детска игра.

„Дяволщина!“ – помисли си Петър. А на глас каза:

– Отговор има, но той предстои да бъде даден... Балака обеща да спаси котката.

Тепърва щеше да се разбере дали Пилат ще удържи на думата си.

Защото управителят на цяла Юдея бе обещал. Пред дванайсет чифта очи.

Обещал им бе да помилва Варава и с това бе отървал тънката си кожа.

Пилат не беше наивник.

Пилат тарикатееше.

Пилат бе наясно, че основната цел – на който и да било – в тази действителност не е да бъде прокуратор, нито да е тачен от поданиците си, а да оцелее. Просто схващане, в което имаше дори красота.

– Да вървим! – рече отривисто Петър. – Не бива да разговаряме повече!

– Че защо? – удиви се Сингх.

– Защото аз съм тук, за да се нахраня, а ти – да сервираш. Аз съм избрал едното, а ти – другото, и трябва да се придържаме към ролите си. Защото това се нашите роли, в края на краищата.

– С една ръка! – каза индусът.

Петър се взря в него и установи, че всичко това не ставаше наяве. Стените се плъзнаха покрай тях и малокръвие пролази от главата му към раменете. И сякаш не дробът, а мозъкът му въздъхна.

Опита с все сили да се застопори в реалността.

Един глас каза:

– Едно: плетът е цял. Две: плетът почва да се разплита. Три:…

Индусът се усмихваше все тъй добродушно. Джуките му се разтвориха и той попита:

– Е?

„Е?“ сигурно е основният философски въпрос – помисли си Петър. – С него би могло да се замести целия Аристотел.“

– Падна, Петре, плетът! – довърши оня глас.

Сетне добави за последно, сменяйки тона на още по-неутрален:

– Всеки от нас има право да спаси Исус!

Да спаси Исус?

Кои нас, отново му се искаше да запита настойчиво на Петър. Кои сме ние?

И пак:

– Всеки има право да спаси Спасителя!

Всеки човек? Да спаси кого?

Едва сега смля какво му говореше Сингх:

– Две ръце пляскат и има звук; какъв е звукът от пляскането с една ръка?

„Е?“

– Ето какъв! – изрева до небето Петър и изплющя на индиеца такъв шамар, че главата на онзи отхвръкна и отлетя във всемира. – Чу ли го?!

– Помни: всеки има право! – гласът в ухото му угасна, превърна се в придихание, изтля.

Пространството премигна. Разточи се на фини пластове и наново се събра за частица от секундата.

Челото на Петър издумка в стената. Отдавна не му се бе случвало да открие у себе си тъй забавена реакция. Тръсна глава и болка го удари чак в прешлените на гръбнака. Установи, че продължаваше да държи чашата в десница. Течността не се бе изляла. Значи не бе чак толкова зле. Не, нещо наистина не бе наред. Подпря се инстинктивно в хладната варосана твърд. На какво се дължеше тая му внезапна слабост?

На билките в питието? На удара в главата? Или може би на черна като абанос магия?

– Здравей, силни капитане! – каза един мургав мъж с акцент и Петър разпозна в приближилия стопанина на заведението. Беше по-нисък и скулест от човека, с който бе хортувал преди малко. И по всичко личеше, че няма нищо, ама нищо общо с него.

А най-чудноватото бе, че Петър и себе си не чувстваше съвсем същият…

– Не съм точно капитан.

– Тъй ли? Ами тогава стойката ти лъже. Походката ти подвежда.

– Замествам едного.

– Значи все пак си какъвто предположих, опитни мореплавателю!

Петър вече не търсеше насмешка в тона му, защото знаеше, че няма да я намери.

– Какво беше това с плета?

– Плет ли? Не зная никакъв плет. Хайде, твоите момчета чакат в таверната!

– Май съм объркал посоката…

– Да, забъркал си се. Посоката не бива да се греши!

Петър осъзна напълно, че настоящият гостилничар беше истинският, а онзи от одеве беше отишъл на майната си, откъдето и бе дошъл.

С настъпването на вечерта броят на посетителите се увеличи и празните места на наровете и пейките около останалите маси постепенно се запълниха.

– Ей, стопанино! – това беше гороломният глас на Тадей, първият помощник на Свети Петър.

– Да? – долетя от кухнята със зиданата пещ. Яви се и Сингх, доволно нахилен.

– Кръчмарю!

– Да?

– Индиецо скапан!

– Да?

– Бе ти няма ли да ми отговориш?

– Че аз нали това правя?

– Но с онова „Да?“, с което се отзоваваш на всекиго? Мигар туй е отговор на моето повикване? Искам да отвърнеш на мен! На мен!

Индиецът го изгледа като че ли проницателно.

– Дай още от доброто вино, а ако нямаш, може и от киселото. Само че ако ми донесеш от киселото, ще те убия!

– Обезпокоен ми се виждаш, братко – отбеляза Андрей, щом съгледа новодошлия Петър.

Двамата си викаха „братко“ не просто от съсловна солидарност, а защото си бяха братя и по рождение.

Главатарят мълчеше.

Бяха изминали пет-шест дни, откак акостираха на брега, а шпионинът им от сушата още не се бе вяснал да извести какво бе разузнал за метежа в Йерусалим и как протича пленничеството на Варава след залавянето. Колко още щяха да го чакат? Петър бе недоволен. Утре-вдругиден на хората му щеше да им писне и да им скимне да се развилнеят , а можеше и друга беля да се случи. Не че бяха недисциплинирани, но дисциплината беше условие, което трябваше да им се напомня ежедневно, а понякога това му костваше огромни усилия.

Глъчта се увеличаваше и за да се избегне израждането ѝ в пиянски свади, индиецът изпроводи музикантите си да забавляват клиентите. Скоро зазвуча елинска многоствола сиринга, последвана от панфлейта. Момиченца-кюфтенца с уширени трътки друснаха кръшен близкоизточен танец, след което се появи певица с тънко кръстче, румянец на прасковените бузи и омотана в шафранени воали. Китаредът пък бе най-добрият, доколкото бъдещият принцепс Нерон вече бе роден, но още не се бе научил да свири и не бе тръгнал да разпитва из Рим познават ли по-талантлив изпълнител от него (6).

6 В действителност Нерон се ражда цели четири години подир описваните събития, на 15 декември 37 година, но на автора не му се иска да си разваля изречението.

– Сега остава да извадят и оркестъра от Ярденит, да ни дуднат тука на главите с кимвали и бубни – изгъгна Филип, седмият от разбойниците.

– Мислех, че свирните на сиринга вече не са популярни! – подметна Матия, десетият по ред разбойник.

– В някои селяндурски краища колонистите още ги предпочитат – осведоми го Симон, деветият. – Тюх! Тоя комар разбра, че съм пиян, и само от мене смуче!

Пируващите се готвеха да чуят поредното пеение, съвместяващо неясна тъга, съмнителна красота и примитивна житейска философия. Закачлив и кокетен глас заискри с откровения на непознат език.

– На финикийски диалект е – установи Йоан, който бе най-разноречивия от дванайсетте.

– Какво пее тя? – полюбопитства Матия.

Йоан се напрегна и, зарадван, преведе следното:

Къде сте вие, сиромаси,

дето сте по-тъпи от меча,

по-къси от копието,

по-щърбави от секирата?

От божия милост сте лишени.

На фона на лекокрилата музика сенките на танцьорките се мятаха като порождения на мрака.

Йоан продължи добросъвестно с художествения превод:

Къде сте вие, селяни

дето сте по-игриви от песента,

по-чисти от ангела,

по-високи от планината?

В чий кучи гъз сте заврени?

Той се поколеба.

– За „чий“ не съм сигурен. Може да ми се е счуло. Може и да е просто ей тъй:

В кучи гъз сте заврени.

– И преди си беше добре – рече Андрей, четвъртият разбойник.

Със сервирането на приборите и усилването на шумното мляскане изискванията към стопанина нараснаха. Някои от подвикванията станаха заядливи, че и грубички. Петър се принуди да го попита дали случайно не се е наскърбил.

– Само малко – отвърна любезно индиецът. – Бих се наскърбил и много, но може да ми навреди.

Матей Бирника, осмият разбойник, който беше най-близо до него, се засмя. Потупа го свойски по рамото и го подкани да пийне заедно с тях.

– Но за кратко! – прие гостилничарят.

– Мислех, че вярата ти не позволява виното?

– Особено изветрялото! – добави някой.

Индиецът се усмихна изтънко.

– При определени условия го позволява. Освен това тези места ме промениха. Казал съм „Майната ви!“ на повече неща, отколкото Буда се е отказал – отвърна той сред одобрителния кикот на присъстващите.

Андрей се опита да умери делвата за кокали в ъгъла, около която се навъртаха две кучета с кръвясали очи. Колкото и далече от него да бе поставена делвата, той успя. Пеенето бе секнало за момент и избухналите акламации подсилваха чувството за разпад на конкретността, което бе започнало през тази иреална вечер още с първите музикални акорди. Говорилнята събра за момент всички гласове в едно и сетне те отново се разделиха, включени в нестройните хорове на онези, които водеха диалози помежду си. Изключение правеха по-нахалните, които бяха взели думата и не я даваха на никого, сякаш от това зависеше животът им. Техните лаещи гласове звучаха самотно и само от време на време се включваше съпроводът от искрени възклицания на слушателите им.

– Да си признаем честно, малко ни е неясна твоята религия – рече Йоан.

– Даже не малко, ами твърде неясна ни е – поправи го Филип. – Нали, Тома?

Запитаният кимна. Отсега насетне щеше да спестява доста думи по тоя начин. Нали бе дал на Петър обещание да мълчи?

– Тези, на които им е съвсем ясна, се броят на пръстите на едната ръка – каза Сингх.

От индо-гръцкото царство на Менандър бяха плъзнали насам какви ли не синкретични ереси и религиозни теории, късният елинизъм се бе омешал с будизма както във вкусни, така и в съмнителни манджи и всеки възпитаник на висшите училища, комуто бе втръснало да се мъчи с гръцки натурфилософии, всеки зубрач, който бе намразил Тит Лукреций Кар и Цицерон, бе захванал да се изживява като будист. Разбрали-недоразбрали, прочели на две трети „Въпросите на Милинда“ в нескопосан превод от палийски, без да стигнат до коментарите отзад, или пък някое нееднородно и безсъдържателно съчинение на папирус, отвсякъде никнеха мераклии, готови да си обяснят по новому света. Тая мода бе навлязла неусетно в близкоизточните краища и привличаше все повече и повече възторжени последователи. Де що имаше учили-недоучили например бистреха тоя въпрос с пустотата, който нямаше избистряне, колкото и да се пънеха над него.

– Например тая пустота – не се предаваше Йоан, като най-образован измежду дванайсетимата. – Кому е притрябвала, че толкова я разчепкват? Била четиридесет и девет вида, казват.

– За пустотата не зная, аз имам четиридесет и девет съдинки. И с тях мога да напоя половин центурия, че и да я напия даже!

Последва гръмогласен смях. Мъжете се кискаха чистосърдечно. Главатарят им обаче не се радваше на тия подкачания. „Измишльотини, мамка му!“ – каза си той. Седеше навъсен като градоносен облак. Първият разбойник си имаше дертове, които нямаха нищо общо с игривите пустословия. Той бе угрижен за детето си, малкия Ахазия, което бе загубило говор вследствие на уплах. От доста време обмисляше да предприеме нещо за излекуването му.

– Какво пише тук? – Тадей бе обърнал една празна чаша наопаки и се взираше в йероглифите, изписани на дъното ѝ.

– Някакви шантави тамошни букви!

Сингх прочете няколко изкелиферчени слова.

– Тоз език и аз не го владея! – призна си Йоан. – Къде са правени?

– Именно това и пише: „Произведено в Индия“. Така де, в Магадха. Изработват ги в Паталипутра. Аха, и отдолу е добавено: „От работилницата на изкусния майстор Шунявада (7).“

7 Шунявада – учение на будизма махаяна за пустотата. – Б. а.

То си пишеше „Лотосът вече трета нощ сънува, че съм полегнал аз на твойта бяла гръд“, ама какво да им обяснява. Тенджерите къкреха на огъня и не му позволяваха да задълбава в чак такива подробности. Ако готвачът Бенцион пак се е зазяпал… Всеки момент можеше да загорят. Дали онова пиле по партски щеше да се овкуси достатъчно… Беше му турил от една билка, северна гръкляноглътка, и очакваше отличен резултат. А хлебните пити Бенцион бе наръсил със семена от посевна челебитка и тъй като те бяха изпитано газогонно средство, надяваше се че щяха да му решат най-сетне проблемите със стомаха.

– Ами това, дето всички ние сме от женски род спрямо Кришна и той ни оправя! – не мирясваше и Филип, който само този детайл знаеше от будистката философия.

– Е, има всъщност един между нас, на който тая работа би му харесала – рече Йаков.

Всички те погледнаха към симпатичния Юда, с неговата двусмислена усмивчица. Както вече бе упоменато, Петър го бе оставил в екипажа с изричното условие да няма никакви задявки между него и другите.

Беше много млад, почти момче, с правилни черти на лицето и проницателен за възрастта си. „Сече му пипето!“ – обичаха да казват те за него, но едва ли бяха съвсем наясно с действието на мозъка му.

Най-дълго срещу приемането на Юда в командата се бе противил Тадей, но накрая и той бе рекъл примирително:

– Да го вземем, щом настоявате, важното е да не го усещам никога зад гърба си!

Оттогава между тях бе излязла поговорка: „Юда да ти диша във врата“.

– Ей, то и вашите висши жреци…

– … казват се брамини.

– … сигурно мънкат под носа си като нашите духовници… – заваляше изреченията си под влияние на изпитото Симон, именуем още Зилота. – Нищо не им се отбира от приказките. А може и да им се разбира. Някои им хващат оттук-таме. Чувал съм за такива. Ама ний сме прости хора, нули и половина, затуй не ни придиряй! От нас само един Йоан дето е книжен, и толкоз… Направо ми е чудно как се справяме.

– Знаете ли какво е всъщност прост човек? – попита Сингх.

– Аз зная – обади се отново Йоан. – Такъв, който се срамува от това, с което би трябвало да се гордее, и се гордее с онова, от което би следвало да се срамува.

– В латинското школо ли ги преподават тия глупости? – попита Андрей, но Йоан се направи, че не го е чул.

– Огледайте се! – Индусът се завъртя. – Около нас гъмжи от простаци. Всеки от тях е една двукрака пустиня с подвижни пясъци. И в това, че те съществуват, има голяма ирония. А сега ви напускам, за да проверя какво става в кухнята!

И той ги остави да се пържат в пикантния сос на собствените си догадки относно смисъла на този екзотичен отговор.

Петър само поклати глава.

Темите се сменяха като карти в персийско тесте – жени, храни, спане – и всички те по някакъв начин бяха свързани с човешката телесност. Щом опряха до смахналата се наскоро съпруга на Йаков, той потвърди, че има намерение да я заведе при провъзгласилия се за цар юдейски пророк от Галилея с една-едничка риза на гърба, слуховете за когото бяха, че е отседнал във Витания. Петър отново се присети за своя син с неговата немота.

Тутакси в съзнанието му изкънтя някакво ехо:

„Всеки има право да спаси Исус!“

Какво да му спасяват на тоя Исус? Та той си беше жив и здрав и цереше болнави нещастници нейде във Витания!

Наближаваше среднощ, когато изведнъж до тяхната маса се приближи младеж от прислугата на Сингх и се приведе към ухото на главатаря.

– Тук отвън има един – подшушна слугата. – Много е напорист и мисля, че няма да си отиде, докато не те види.

– Да не е Арон? – попита с надежда Матей Бирника, който бе дочул прошъпнатото.

Арон бе очакваният от дванайсетте съгледвач.

Петър се надигна и, както си беше, полуразпасан, но с колчана, който не бе свалил от гърба си дори и в тази обстановка, се отправи с олюляваща се походка към изхода, дето зееше отвъд веещата се завеса на широко отворената врата, чиито панти бяха смазани с мас от глиган, за да не участват в шума на вечерните празненства. Първото, което съгледа, беше поръсен с бисерни капчици силует, като бясна гъба под безличната луна. Нагъчкано с огнени звезди, над него зъзнеше небето. Температурните разлики по тия краища бяха наистина изнервящи.

– Помниш ли ме? – попита силуетът, но ако се съдеше по гробищната интонация, задаващият този въпрос не се съмняваше в отговора.

– Я, ти ли си? – рече Петър. С по-голяма бързина от тази, с която изтрезняваше, той измъкна една стрела и заби до дъно наконечника ѝ в дясното око на силуета.

Обърна се, залитайки все така, и се върна до дъбовата маса. Имаше защо да се съжалява, че скоро щяха да я изоставят. Юрдекът още не бе кацнал на нея в сварено състояние.

– Какво има? – повдигна вежда Вартоломей.

– Помниш ли оня мършояд Мордохай? Ние напуснахме римския стан при Везер, а той остана?

– Да. Викаха му Дупето. Голямо лайно беше. Ти не заколи ли брат му след свадата, която се разрази, когато десетина от нашите и от чуждите се опитаха да ни попречат да си тръгнем оттам? – Вартоломей още не бе довършил питането си, но вече бе достигнал изправените до стената брони и нахлузваше своята. Пейките, на които досега бяха седели дванайсетте, потеглиха като таран към страничните джамове, които се строшиха със звън. А може и изригнатите на глас псувни да свършиха тая беля. В настъпилата суматоха изникнаха дванайсет меча и остриетата им се разпериха в смъртоносно ветрило.

– Хващайте си посоките! – ревна Петър, наричан кой знае защо Свети Петър. – Ще се срещнем във Витания. Йакове, иди да забереш въртоглавата си жена, а аз ще докарам там Ахазия. И Господ да ни е на помощ!

От студенината на прилеповия мрак се пръкваха стотици римски легионери с капещи факли.

– Колко ли са? – запита запъхтяно Тадей, който предвидливо се бе насочил към конюшнята, ориентирайки се по неистовото цвилене на конете.

– А колко са семките в насадено с краставици поле? – отговори Матий.

Индиецът Сингх обърса омазнените си пръсти в лицето на готвача си и се подаде от кухнята. Срита немилостиво двете виещи псета и отиде да седне на каменното стъпало до разтрепераната певачка, която се бе изправила подобно на храмов пилон и ревеше, та се късаше. Немузикално при това.

– А аз даже взех, че се обрязах! – дърдореше той. – Йехова? Свети архангел Михаил? Илия? Тинтири-минтири! Знаех си, че тая дрислива религия не става за нищо!

3.

И тъй, те се разделиха.

Петър, заедно с брат си Андрей, забра болнавия си син и го поведе къмто Самария, по границата на злачната Саронова долина. Сетне преминаха през Антипатрида и стигнаха до Ариматея. Пътищата из полупланинските местности бяха завардени от манипули, но Петър ги надлъга и с приближаването към Емаус преследвачите оредяха съвсем. Тогава бегълците продадоха конете и купиха мулета. Предрешиха се и придобиха невзрачен вид, та да не привличат излишно вниманието върху себе си. На Петър дори му се наложи да се престори на ням като своя син и да преметне неколцина бирници с въоръжени придружители, които бродеха изпотени из пущинаците, за да се доберат до по-големите селища в подножието на планината и да се видят там с някого – но не за да го щипнат по бузката.

Тук-таме изнурените скиталци спираха с подбити пети да берат стипчиви плодове. Отсядаха в кошари и хижи, осланяйки се предимно на своя нюх, развит през дългите денонощия на дебнене, които изпълваха пиратския им занаят. Нощем напъпляше студ, но бяха принудени да се справят, без да палят огън. Бродеха предпазливо, винаги нащрек, озъртайки се и с едно наум, че разходката им може да свърши в набързо скована клетка. Като цяло релефът бе еднообразен. Редките горски масиви не криеха особени изненади, с изключение на змиите и гущерите, които често излизаха от пущинака, за да проверят кой идва.

Веднъж бяха спрели под разкривено клонесто дърво и бяха разпънали върху излиняла наметка скромна софра, състояща се от трошлив хлебец и пет-шест златисти глави кромид, когато зърнаха към тях да се задава някакъв индивид, който бодро крачеше през тучната поляна. Не изглеждаше въоръжен и беше сам-самин, тъй че подир кратко взаимно опознаване завързаха сладък лаф с него. Човекът носеше достойното име Авакум (8) и се прибираше в родната Антипатрида, след като бе ходил във Витания и там се бе подложил на чудодейно лечение, приложено от „някой си Иисус Христос, който между другото смятал себе си и за Син Божи“.

Братята разбойници Петър и Андрей, които сега приличаха на кротки мулетари, проявиха жив интерес към случката. И ето що узнаха. Авакум бил недъгав от малък, заеквал и на всичко отгоре имал досадни тикове. Когато ходел, отстрани изглеждало, че едва ли не се старае да изтанцува нещо, но го прави неумело – въртял главата си на една страна, а левия си крак измятал на друга. Щом научил, че Синът Божи е слязъл на грешната земя, Авакум се решил без колебание. Със съдействието на свой имотен роднина той се добрал до потока от недъгави, който се бил отправил към Витания, и се домогнал някакси до среща с Исуса.

– Значи ти преди заекваше? – попита Петър с подозрение.

– Да.

– И те мъчеха тикове?

– Да.

– И куцаше?!

– С лявата нога.

Изчакаха приседналия до тях Авакум да направи честен кръст (9) и да се закълне в майка си, което и стана. Сетне той дори рипна, затича се с видимо удоволствие в кръг около тях и демонстративно подскочи няколко пъти. Новите му физически възможности не будеха съмнение. Заразени от ентусиазма му, и мулетата хвърлиха по някой и друг къч. Едва ги успокоиха.

8 Авакум (евр.) – борец. – Б. а.
9 Във Ветхия завет има примери, които показват, че прекръстването с ръка е било използвано много преди появата на християнството. Няма как и да е другояче, като се има предвид неговата универсалност. – Б. а.

– И аз самият в началото се усъмнявах – рече щастливо той.

– Какво ти каза Исус? Какво ти стори?

– Просто протегна длан към лицето ми. И издума: „Повярвай ми, та да видиш славата Божия. И ако на мен не вярваш, на делата ми повярвай, за да разбереш, че Отец е в Мене, и Аз съм в Него“ (10).

10 Вариация по Евангелие от Йоана, гл.10/38. – Б. а.

Братята се спогледаха. Петър поглади косицата на детето, което учудено вдигна личицето си към него.

– Човече, ти ми вдъхна Надежда! – викна изведнъж Петър. Хвърли се и прегърна силно онзи, що веднъж завинаги бе престанал да куца, да заеква и да се криви. Всички те вкупом се юрнаха да тичат, да крещят радостно и да се въргалят по росната трева. Настана истински празник. Андрея чак се просълзи. Макар и да бе корав мъж с два липсващи пръста на дясната ръка, той бе с нежна като порцелан душа.

В ранния следобед те се разделиха. Петър с Андрея и детето скоро стигнаха благополучно до Емаус и жадно заразпитваха за Христа.

Що се отнася до Авакум от Антипатрида, той се заспуска пъргаво по склона и пет стадии пò на север се натъкна на една турма римски войници, които троснато го попитаха дали не е срещал из леса двама мъже и едно нямо момче. Командирът им бе широкоплещест мъжага. Върху гърбището му би могло да обядва четиричленно семейство. Той имаше превръзка на дясното око, а погледът на лявото бе смразяващ.

– Ами аз… – подхвана несигурно Авакум.

Мордохай веднага усети, че антипатридецът е гузен.

– Отговаряй бърже или ще ти отрежа ушите!

За да онагледи думите си, едноокият отиде до близката черница и отлепи увисналия до хралупата ѝ задрямал прилеп. Сграбчи го в шепата си и се върна при разтреперания Авакум. Постави горката летяща мишка върху гърдите му, разпъна крилете ѝ и като извади бръснача от бойната си готовност, ги отсече с две къси и резки движения, напомнящи кълцане на салата. Кръв нямаше. Пощурялата осакатена животинка пищеше безгласно, сърчицето ѝ тупкаше трескаво, но никой не чуваше ужасените ѝ ултразвукови вопли.

– Ето така! – изръмжа доволно Мордохай в изострилата се тишина.

– Аз никого не с-с-съм… – заекна панически Авакум. И си помисли: „О, Боже преблаги и вие, светии, пак ли? А ми беше минало! Наистина ми беше минало. И то напълно!“

Главата му бе почнала ритмично да се отмята настрани, а когато понечи да побегне, откри че изпитва огромна, неописуема болка в колянната става.

– О, ама ти май пелтечиш – намръщи се едноокият. – И куцаш отгоре на всичко! И главата ти нещо не е в ред! Или се преструваш? Ммм?

Авакум го изгледа страдалчески. Не се преструваше. Кошмарите от прежните дни се бяха върнали с пълна сила.

Ха! Чакайте малко да седна на тоя пън, че ме заболяха капачките на коленете. Уф, ей нà тука ще си оставя такъмите. Тоя живарник от най-ситна мрежа лани сам си го изплетох. Аз съм си приготвил тъдява лук и сланинка, ако не хвана нищо, няма гладен да се прибирам, я! Много гюрлуци, бе! Трябва да се внимава, понеже е пълно с всевъзможни гадинки. Виждате ли – преди има-няма двайсет години ме ухапа кърлежът под лявата мишница и раничката още не е зараснала напълно…

Та какво ме питаше ти, дето ти липсва показалеца? Да ви разправя как е било? Някои твърдят, че се е случило край Табха, до Тивериадско море, но това са слухове, разпространявани от люде, дето не са били. А аз, нали съм жив свидетел на събитието, мога със сигурност да ви заявя, че то стана от другата страна, откъм средиземноморския бряг. Там плуват такива левиатани, с които не цяло село, ами цял град можеш да заситиш! Тивериадско море си е едно езеро, макар и големшко, но в никой случай не може да завъди такива левиатани, не! Видях ги с очите си и добре ги разгледах: бяха две гигантски дълбоководни страшилища от по трийсетина метра всяко, с тъмносив гръб и бели до бежови отдолу (11). Вълните като ги засилят в плиткото и не могат да се върнат обратно, а според някои и не желаят – чувал съм, че така се самоубивали, но по каква причина… което не зная, не зная и не го твърдя!

11 Описанието отговаря на финвал, вторият по големина кит след синия. – Б. а.

Исус вървеше със сподвижници свои и като ни видя, толкова много хора, цялото селище, дето бе тръгнало да бяга от угнетителите и всички до един изпосталели, станали само на кожа и кости, рече ни:

– Елате с мене, аз съгледах на брега две огромни твари, от по сто тона тегло всяка, поне осемдесетгодишни патриарси на дълбините, храната е преизобилна и ще стигне за всинца ви и даже ще артиса! Морето ги изхвърли тая заран, защото Господ видя, че сте изпаднали в беда, и си каза: „Големи са страданията на тия клетници и аз ще ги спася от погибел, та още дълги години да помнят и да славят името ми!“

Мъжете взеха брадви, триони и други сечива и отидоха да разснопят чудовищата, изпратени ни като дар свише. Сложиха скари по крайбрежната ивица и накладоха огньове, че като зацвъртя оная ми ти мас, като засъска месото с мирис на водорасли! Децата заподскачаха нетърпеливо с празните си тумбачета, а жените коленичиха право на пясъка и отправиха горещи благодарности за нашето избавление.

Но не беше само това. Исус рече, че за един добър обяд ще е необходим и по къшей хляб за всекиго, къде да се тъпче човек само с рибешко месо на гол стомах, нали ще му се догади, затова изпроводи двамина от следовниците си до Кесария Сирофиникийска. Нему беше известно, че в Кесария местните организирали мистериални празненства, а на тях много се ядяло, много се пиело, градските първенци наредили по предложение на обичните си съпруги да се изпекат най-дългите погачи на света, та да се запомни кога Шломо Благоразумния и Бенат Злочестия са били начело на тоя градец.

Чух как Исус се обърна към учениците си и им каза:

– Вървете и помолете Шломо и Бенат да ви отпуснат няколко волски коли и дърводелци, да заковат достатъчно летви и да вържат тарги напреко на талигите. И! Няма нужда да ви съпровожда шествие от помагачи. Докарайте насам пет ечемични погачи, да спасим тези прокудени от домовете си нещастници. Ако Шломо се опъне, напомнете му, че ви изпраща Исус от Витлеем, същият, дето му даде слабително подир миналогодишните празници, когато се бе запекъл и бе готов на всичко, само и само да се отпуши… Както тогава Господ чу молбата му и го отърва от мъките чрез мен, така и сега нека той помогне на тези хора да спасят себе си и близките си – това ще му бъде зачетено горе, в Деня на Страшния съд.

Върнаха се след три часа. Не мога да ви опиша за какви погачи ставаше дума. Вратните жили на воловете се бяха изпънали до последно от усилието да придвижат хлябовете с тегло от по половин тон. Приготовлението им отнело на кесарийци осем часа, употребени били няколко хиляди яйца, запомнил съм и някакви цифри от порядъка на двайсет и осем кила мас и четиринайсет кила сусам, пък колко брашно е отишло, не ми се мисли. Така се натъпках, че едвам допълзях на завет и моментално съм заспал от преумора и пресищане…

Да, единствено хубави неща мога да река за този човек. Наричат го Спасителя и наистина ни отърва. Тази случка го доказва – намеси се решително и ни помогна, без него така си щяхме и да изпукаме. Не бе случайна появата на левиатаните, това без пръст Божи не може да стане. Хората казваха:

– Дълго още ще се говори за това – как Исус Христос нахрани пет хиляди семейства с две риби и пет хляба!

Ако ви е известна цялата история, сигурно ще се сетите как накрая се появил кораб и отвел Исус. Появи се, я! Защото бяхме на морския бряг, затова! То иначе какви кораби има в Тивериадското море, дето всъщност е езеро? Рибарски гемии, ето какви! На такава не Исус, аз да се кача!

Изобщо, не зная дали е Син Божи или обикновен самозванец, за себе си не съм решил, а и не ми е работа да разсъждавам по въпроса, но трябва да ви кажа, че от риба разбираше! Каза, например, че в морето тези левиатани имали само един истински враг и това били косатките, които, според римляните, ги нападали и пробождали като тарана на боен кораб. Освен това искам да ви обърна внимание на едно удивително съвпадение – буквите на ихтус, гръцката дума за „риба“, са първите букви на следните еврейски думи: „Исус Христос, Син Божий, Спасител“…

Ех, пак се разприказвах, а уловът не чака! Реката е наблизо, долавяте ли шума от бързеите? Какви таранки се крият из подмолите! И не са взискателни, на всякаква стръв налитат! Виждали ли сте такава въдица? С нея ми върви на поразия. Прътът ѝ е триколенен, от много жилав бамбук. Пожелайте ми наслука! Онова дере е доста разкаляно, ще взема да отскоча дотам за червеи. Може и на водни кончета да пробвам – отвъд долчинката такива водни кончета хвъркат, дебели са колкото липсващия ти показалец! Ще побързам, че излезе вятър и току-виж спряла да кълве. Благодаря ви, добри хора! И на вас така! Хайде и със здраве!

… а втората групичка от шайката, включваща Симон Зилот, Тома, Филип, Вартоломей и Юда бе хванала далеч по-рискования път за Лида. Често се налагаше да влизат в схватки, при които някои от тях бяха ранени, макар и не смъртоносно. Симон Зилот страдаше от зъбобол и пред очите им изтръгна един кътник от подутия си венец направо с пръсти, само и само проклетият зъб да спре да го тормози. Преди да стигнат до Емаус, се събраха в една тясна урва с Матей Бирника, Тадей, Матия, Йоан и по-старшия му брат Йаков. Последният водеше със себе си ошантавялата си жена. Когато се озоваха във Витания, там все още не бе пристигнал Петър с детето и Андрея. Поколебаха се дали да не отскочат до Йерусалим, който бе съвсем наблизо, едва на петнайсет стадия разстояние оттук, но се отказаха под давление на Йаков и, представете си, на Юда, който също настояваше да зърне на всяка цена Христа. Поразпитаха из крайните махали и узнаха, че в градчето живеела някоя си Мария, която при едно от предните дохождания на Исус бе помазала Божия син с мирò и бе отрила нозете му в косата си. Сега нейният брат Лазар бе починал и тя се надяваше Христос да я посети и да утеши скръбта по непрежалимия ѝ батко. Мария имаше и сестра, Марта, при споменаването на която всички загадъчно се подсмиваха. Дали не, защото бе доста пъпчива?

Щом видя на прага си въоръжените до зъби мъже, забрадената в черно Мария отначало се стъписа, но след като ѝ обясниха за болната жена на Йаков, тя отстъпи и ги пусна да влязат в скромната ѝ къща. Остави ги за малко в компанията на пъпчивата си сестра и отиде в съседната стая да вземе жито за раздавка.

– Вие от Емаус ли идвате? – попита ги Марта, очевидно за да завърже приказка.

– Ами… да. Оттам.

– Като идвахте насам, не минахте ли по горния път, покрай гумното на Рахилевия кладенец?

– Оттам, оттам минахме.

– Не забелязахте ли кривото дърво до кладенеца?

– Как да не сме? Май че беше круша – отвърна Филип. Чудеше се в каква ли насока щеше да избие тоя разговор.

– Под дървото не видяхте ли едно голямо говно?

– Видяхме.

– Е, аз го изсрах! – рече тя и ги изгледа победоносно.

Този ответ завари неподготвено морското братство. Само въртоглавата жена на Йаков се закиска и затропа диво с крака като препуснала в степта кобила. Изражението на Йаков бе: „Ако Исус не е могъл тая да изцели, как ли ще оправи моята?“ По лицето му се прокрадваха недоумение и разочарование.

– Ти какво изтърси пак? – сопна се влизащата с поднос в ръце Мария. – Не ѝ обръщайте внимание, тя е малко глупава.

После седна при тях, хвана ги за слушатели и толкова дълго плака и оплаква, редува ожалвания и вайкания, че накрая цялата тая обредна поезия омръзна на несвикналите с нея мъже и те поискаха да видят гроба на Лазар. Той се намираше в една усойна пещера, чийто вход бе частично затулен с плоча отгоре. Отместиха камъка и се вмъкнаха вътре. Лазар лежеше в ковчега, омотан в погребални повивки и везана кърпа на лицето. Вартоломей издебна един миг, докато Мария хортуваше гърбом към мъртвеца, и напипа пулса му. Не се усещаше нищо. Или нямаше, или бе силно забавен. Тялото бе студено, но трупното вкоченяване още не бе настъпило.

Тадей се намръщи.

– Мирише, сякаш е наклепан с нещо лошо…

– От три дни е мъртъв, затова – занарежда отново тя. – Лазаре, Лазаре, черна змийка в косата ти гнездо е свила, сините ти очи е изпила, Лазаре, Лазареее…

– Сигурно много народ се е извървял да го види – отбеляза Филип, разглеждайки стъпките по грапавия под на сводестата пещера.

Досами входа гореше огън, а на поставеното над него котле къкреше курбан. Сгърбена бабичка поддържаше пламъка с наръчи от съчки. Пушекът носеше аромат от вкусна агнешка чорба. Мария отиде да им отсипе с черпака, а Вартоломей седна до отхлупения ковчег. Когато жената в черно му подаде димящата купа с думите „За Бог да прости!“, той я пое внимателно, дръпна кърпата от бледото лице на мъртвеца и рече:

– Докато разпитвахме одеве за къщата ви, местните люде ми разправиха кое-що за тебе, Лазаре. Интересно ми е какво ли толкова би могъл да изкрънка от Христа един какаванин като тебе, дето е прекарал половината си живот в хайлазуване из улиците на тоя нищо и никакъв градец?

Още не бе добавил:

– Ставай, Лазаре, и си отивай у дома! – и лисна врялата супа в скута на покойника, който за ужас на присъстващите се изправи като стрела, отхвърли снежнобелия саван и нададе кански вой, идещ сякаш от отвъдното.

– Аз… съм човешко същество, за Бога! – рече Исус. – Аз… аз бях влюбен.

Мършавата женска фигура упорито мълчеше в здрачния следобед. Само раменете ѝ леко потрепваха, но какво означаваше това – съгласие или несъгласие с чутото?

Всичко се люлееше. Стиснатите ѝ устни, стаята.

Исус прокашли гърло.

– Тогава, покрай теб, имах и трите – Вярата, Надеждата и Любовта – дрезгаво каза той, – до онзи миг, в който ми даде да разбера, че за мен няма никаква Надежда и заради това загубих Вярата си. Но ми остана най-голямото от трите – Любовта, чувство, което ти отдавна си престанала да изпитваш. Нея ще дам на тях, защото вече нищо друго нямам. – И Исус кимна към мътния прозорец, отвъд който го чакаха хората.

Жената се отдръпна навътре, сякаш я бяха зашлевили. Полумракът разяждаше бялото ѝ лице като киселина.

Христос излезе навън всред тълпата. Той и Жената нямаше да се срещнат никога вече.

„Болката е безплатна“ – помисли си Исус, щом се озова отново между тях. Те щяха да го съпроводят до вехтата соба на съратника му Кананит, където бе отседнал временно. Все по-често беше така – нуждаещите се от утеха го следваха неотлъчно по петите. Бяха толкова много, толкова много… че той просто плуваше в океан от горест и страдание.

Учениците доведоха ослицата му. Едва я бяха отървали от едно упорито магаре, което бе възжелало да я оноди с неприлично наперения си уд под сянката на сто и петдесет годишния салкъм, към който я бяха завързали.

– Време е, рави – казаха му те. Той въздъхна. Изпосталялото му телосложение се покачи не без усилие връз самара. Дадоха му чаша с предпочитаната от него храна – мед със скакалци. В мизерстващите райони мнозина хапваха мед от диви пчели с акриди и това се считаше за деликатес в тая нищета. „Медът е дар от небесата, защото е единственатото ядиво, дето не се разваля“ – бе рекъл на прадедите им пророк Илия, комуто Исус често се позоваваше и към когото неведнъж бе отправял молитвите си. Понеже чрез Илия говореше Бог, а Исус бе божието слово.

Щом се прибра у Кананит, той се върна към задълженията си, отмервайки всекиму по съвест от благодатта на небесата. Цереше както недъгави, хванати от бяс и луничави, така и разслабени. Редичката от молители пред вратата не намаляваше. Най-абсурдно му се стори прошението на един от фарисеите, които го бяха нападали миналата седмица в синагогата, загдето лекувал в събота. Сега този фарисей се бе контузил и подул подобаващо.

– Ти си ме проклел, затова ме сполетя такова злощастие! – пенявеше се той, поддържан от двамата си синове, които биха могли да убият бивол с юмручен удар между рогата. – Веднага ми върни предишното състояние!

– Мога, но няма да го пожелаеш – рече Исус. – Защото днес е събота!

Онзи се опита да протестира и да заплашва, но се видя заобграден заедно със синовете си от група прокажени, полуслепи хорица с отлепена ретина и разкапваща се плът, които чакаха нетърпеливо своя ред. И ето, че фарисеят се отказа от намерението си да кори, щом те, пръскайки слюнки, му предложиха да го бацнат по пострадалото място и то веднага щяло да оздравее.

Две жени се оплакваха от полова студенина, тъй че Исус бе принуден да се оттегли насаме с тях в горния кат на къщата.

– Това е част от Плана на Бога за семейството – рече им той. – Бог превръща в жени онези същества, които трябва да се научат да обичат, а мъжът е само посредник на Божиите намерения, който да ги доведе до успешен завършек. – По израза на едната от тях се виждаше, че не беше случила на посредник в любовта. – За жената важи правилото за даващия милостиня. Че той получава много повече от онзи, който взема подаянието. И онази от вас, която не го е разбрала, не се люби, а бива любена, да не казвам по-груба дума. Тя не умее да се радва на това, че прави някого щастлив, а се чувства ограбена, загдето е дала.

От обяснението му като че ли им просветна. Лечението продължи още половин час, но в какво точно се състоеше то, Исус не сподели с никого, когато слезе долу с мудната си походка да изпроводи посетителките си и да приеме следващите.

Те се оказаха двама едри мъже, които придружаваха нямо момче и улава жена. Мъжете бяха дошли с оръжието си, представляващо цял арсенал от остриета, мушнати из дрехите им под различни ъгли. Учениците на Спасителя понечиха да ги спрат на влизане, но той кротко им забрани да се месят.

– Отде идете?

Това бе първото нещо, което двамата разбойници чуха из устата на Исуса.

– От Иопия.

– А аз от Йерихон.

– Минахме през Антипатрида и Ариматея, сетне бяхме и в Емаус.

– Дойдохме, за да… – понечи да сподели Петър.

– Знам за какво сте дошли – прекъсна го Исус. – Но не е било нужно да сте въоръжени. Тук тези остри предмети няма да ви потрябват. Защо са ви?

– Защото смятаме, че мъж, който не използва меча си, е страхливец – отвърна Йаков. – Как бихме могли да го използваме обаче, ако не го носим със себе си?

Беше си доста заядливо изказване за човек, дошъл да дири помощ.

– А аз не ползвам това пособие дори за да разполовя хляба си – заяви Исус. – Но не ще да съм страхливец, щом съм стъпил на път, от който и по-храбри от мен са се отказали.

– Какво да говорим? – присви зеници Йаков. – Дума да няма, ние сме палета в сравнение с теб. Никому не сме обещавали Страшен съд!

Но Исус не го слушаше. Той галеше усмихнат момчето на Петър по косата. Усмивката му разкриваше мраморнобели зъби, които впечатляваха. Детето го погледна учудено.

– Как се казваш? – попита го Спасителя.

– Тъкмо за това сме… – подхвана отново Петър.

– Йосиф – отвърна тогава момчето.

– Йосиф – повтори Исус. – И моят земен баща, дърводелецът, носеше същото име.

Смайване и облекчение се изписа върху лицето на Петър. Обзе го чувство, каквото не бе изпитвал до тогава.

– Благодаря ти, Господи! – рече той слисан. – Никога не ще забравя какво направи днес. Защото то значи много повече за мен, отколкото за клетото ми момче!

Но Исус вече се бе обърнал към Йаков.

– Сигурен ли си, че искаш тази жена да бъде с всичкия си? Защото някой ден тя ще те напусне, за да замине с мъж, по-млад от тебе и, както на нея ще ѝ се струва, доста по-интересен.

– Сигурен съм – отговори Йаков.

– Така да бъде – въздъхна Исус. В съзнанието му за миг се мярна же-ната от полутъмната стаичка, но той я прогони от главата си. Дори не простря ръка пред лицето на улавата, а само я посочи и докосна с показалец челото ѝ. – Освобождавам те, жено, от тежкото бреме и ти връщам разума, за каквото и да ти е нужен той!

От полянката зад къщата се разнесе злобен квик.

– Бесът премина от нея в свинята. Животното ей сега ще спре да пасе и ще се затича към реката, където ще се удави…– гласът на Исус беше равен и не издаваше чувствата, които се криеха зад него.

Жената на Йоаков се огледа изумено.

– Йоакове – рече троснато тя, – каква е тая къща? Мерзавецо неден, къде си ме довлякъл?

– Боже мили, умът наистина се върна в глупавата ѝ кратуна – заяви отмаляло съпругът ѝ, прегръщайки я силно. – И това ако не е чудо на чудесата!

Чудо беше.

В знак на благодарност, Петър покани Исус да дойде в Йерусалим, в първия ден на празник Безквасница. Там те имаха ятак, еди-кой си, в чиято одая щяха да изядат пасхалното агне. Прочее, очакваха, че Исус ще им откаже поради пословичната си скромност.

Но сгрешиха.

април – август 2000 г.

(Следва)