Разлика между версии на „Мьобиусова повърхност“

Текуща версия към 15:44, 18 април 2013

Светослав Николов

ММПП 4-12-20-28

Никога не съм предполагал, че съществува толкова странен адрес. Ще ви призная, не бях и получавал досега по-странно писмо от вашето. Кой сте вие? От разсеяност ли сте пропуснали да упоменете името си, или сте го направили нарочно? Почакай и чуй Времето диша – какво искате да кажете с това неясно, единствено, ужасно бледо изписано изречение върху полупрозрачното листче в плика? Листче паяжина: едва не се разпадна изпод пръстите ми още щом го докоснах...

Графика: Пламен Семков

Впрочем причината да отговоря на вашето чудновато послание е, че много бих искал да узная откъде намерихте такава тънка и гладка хартия. Не мислете, че ви питам от празно любопитство. Сигурен съм, тя ми е много необходима като реквизит! Случайно изтървах листчето, докато го въртях из ръцете си, и видях как то се спуска към земята, да, именно – не пада, а се спуска невъобразимо бавно, с едва забележими гънки и вибрации по повърхността, предизвикани сякаш от самия въздух... можете ли да си представите как ще изрисува всичко това камерата! В същия миг разбрах и какво не е достигало на досегашната ми подготовка за филма – ето, оказва се, тая нищо и никаква хартийка! Или, по-точно, дългият ѝ плавен полет в пространството, минута, две, пет... толкова, колкото е необходимо да се схване целият, дълбокият, истинският смисъл на подобен кадър! Нима би могъл да съществува по-чудесен контрапункт на началото от този; знаете ли как ще е при мен началото?

Небитие – екранът навсякъде в смътен сивкавобял цвят, порьозен, шуплест – изведнъж сякаш невидима длан плисва върху него шепа вода и ние виждаме най-напред бездънната повърхност на огледалото, стичащи се по нея капки; а след по-малко от секунда – и лицето ѝ, очите, които гледат с предизвикателно учудване... Харесва ли ви? Искате още? Не, нито дума повече, преди да го заснема – дори и да сте Генчо! Хайде, признайте си, че сте моят добър приятел Генчо, няма да ви се разсърдя... Или може би сте Пламен? А защо пък не Камелия – също отлична моя приятелка – конкурентка, която, доколкото си спомням, имаше дори брат – началник в някаква печатница? Е, ако прибавим и Евстати – просто не виждам на кого другиго би могла да хрумне такава оригинална идея?

Във всеки случай благодаря ви, неизвестни мой! Пет години прекарахме заедно в института, тъй или иначе – цели пет години. Някак си не е прилично да се разделим изведнъж... това ли иска да ми намекне вашето загадъчно предупреждение? Бъдете спокоен (или спокойна), не съм забравил! Нищо не съм забравил... и все пак ще се наложи да се поотдалечим малко, неминуемо е, а и полезно. Нека всеки сам извади своите кестени от огъня. Нека се поопари, поопърли, поопече – пък после, както пее песента, ще се срещнем отново... Е, който оцелее, разбира се!

Да, разбира се, не изключвам напълно и възможността да сте някой от любимите ми, дълбоко уважавани преподаватели. Ако е тъй, благодаря, покорно благодаря за онова, на което ме научихте. Знаете ли, то никак не е малко! За всичките тези години вие ме научихте с един поглед да улавям вашето настроение, да разчитам моментално биоритъма на агресивността ви (зависещ най-вече от обстоятелството дали предишната нощ е била успешна за вас или не) и в края на краищата винаги да разбирам безпогрешно как и какво бихте желали да ви бъде отговорено... надникнете в студентската ми книжка и ще се уверите, че умеех да правя това добре! Колкото до останалите „дреболии“ в професията – тях, апропо, научих от книгите, филмите на големите майстори и, представете си, от живота. А животът, извинете за откровеността... Е, да, сега вече наистина се шегувам, познахте!

Както и да е. Не искам да бъда длъжник никому. На съвета ви (ако това е съвет) отговарям със свой: и най-хубавата шега не е достатъчно добра, щом продължи прекалено дълго. Трагедиите са незавършили навреме комедии, не смятате ли?

Камен Васев

дипломиран кинорежисьор

П.П. Надявам се, няма да забравите за хартийката?

П.П.П. В понеделник започвам... и ви каня, който и да сте! Тъмно е. Но – с нами Бог!

Същият

К ВАС

Добре на вие Не мога дълго Нямам толкова плътна енергия Най-трудното е да я превръщам в пространство Плюс това трябва колкото се може по-бързо Ето тук свърши зарядът Вие ми го изпратихте с писмото си Аз продължавам Мисля че скоро ще се науча Не се безпокойте Забравете унилото си пъплене по земята и около нея За ден поне за час поне Спрете за малко тези ваши втвърдени мускули и жили Безпощадни пленници на собствената си материя Успокойте за малко дъха си Чуйте как то диша Времето диша Повярвайте Разберете го Времето е всичко То е единството на всички тела и полета Приемете го в себе си Дайте му подслон Заживейте с него както с кожа кости и разсъдък Не ще ви причини дори нищожна част от страданията които ви носят тия атрибути Това е Изчерпан съм Преставам Дано сега листчето ви е достатъчно

ММПП 4-12-20-28

Нищо не мога да разбера. Какво е това? Какъв е целият този, извинете ме за откровеността, объркан и неясен брътвеж? Ако наистина имате да ми кажете нещо, защо не го направите по прям и достоен начин? Нима смятате, че с тези игрички на тайнственост ще спечелите? Впрочем отговарям ви само защото в противен случай може би ще решите, че се страхувам от вас или от някого изобщо. Сбъркали сте. Нямам причини за подобно чувство, тъй че всички (безплодни) усилия си остават изцяло за ваша сметка! И ако случайно получите писмото ми – в което доста се съмнявам, имайки предвид начина, по който сте написали собствения си адрес, – знайте, че напразно си губите времето. Не съм склонен към набожност, спиритизъм и каквито и да са мистификации от подобен род! Стига ми тази, наречена „кино“, и между другото вярвам единствено знаете ли в кое? В себе си. Да – в себе си, – колкото и ужасно да ви се струва това... Много ще ви бъда благодарен, ако ми покажете някой като мен, който да вярва в друго!

Завист ли ви мъчи? За това, че първият ми филм беше посрещнат добре? Напразно, колега, напразно! Мога да ви уверя, че той е детска работа в сравнение с този, който ще заснема сега. Първият беше просто една зрелищна пикантерия и нищо повече. Пошумяха около него именно защото мътилката добре скриваше плитчините. (Веднъж като гимназистче аз тъй си разбих носа в един вир – мислех го за дълбок, а той нямал и метър... но и без това, изглежда, не може!)

В интерес на истината поне ви показах – на вас и на всички останали, – че добре съм усвоил занаята, да? Признайте си с ръка на сърцето: не очаквахте такава образност, ярки метафори, раздвижена камера и прецизен до милиметър монтаж. Пък и интригата си я биваше, хайде, не си кривете душата, биваше си я, нали? Ех, вие! Уж знаехте от самото начало, че така ще свърши всичко, че те двамата ще се разделят, че е невъзможно любовта им да бъде щастлива: той – вече попрехвърлил годинките и грозноват, тя – млада и прекрасна; той – самотен литературен несретник, тя – надеждна цигуларка (плюс това дете на преуспели родители)... спомняте ли си още първата им среща, абсолютно случайна, там, горе, недалеч от планинската хижа, когато колата ѝ се повреди и мъжът я намери вече заспиваща върху стенещия клаксон, безсилна, почти премръзнала? Спомняте ли си първия им разговор малко по-късно – край огнените езици на камината, отразяващи се във ветрилото от бръчици край слепоочията му, набразденото чело, присвитите от дълго взиране в мечти и видения клепачи... и нейните млади, божествено чисти, неземно сиви очи? Тя беше дошла тук, в снежната и свирепа зимна нощ, за да долови истинското звучене на Вагнеровия „Парсифал“, той – поел пътя на дългото доброволно изгнание като стопанин на самотна хижа, в която никой не се отбива месеци наред, за да напише романа си, творбата, навярно, на своя живот... И всички по-нататъшни перипетии: любовта, отказът ѝ от кариерата на блестяща изпълнителка, неочакваното пробуждане на таланта, намесата на семейството, на общественото мнение, заплахите срещу самотника, почти насилственото му преместване на друга работа – и това помните, надявам се? А ще забравите ли някога финалния кадър? Реещата се из въздуха хартиена птичка, която пръстите току-що са изпуснали – листчето с бледи разкривени букви, съобщаващи му, че тя заминава за чужбина, но не на концерт или турне, а като съпруга на дипломат... Чакайте, чакайте! „Дано сега листчето ви е достатъчно“... за кое листче става дума? Какво искате да кажете всъщност? Това сякаш ми напомня нещо преди повече от две години... Да, преди повече от две години, струва ми се, имаше някакво подобно листче, писмо с бръщолевене за времето, което... което дишало... и като че ли същият мъгляв адрес! Почти съм сигурен! Значи вие сте решили да постоянствате? В такъв случай трябва да ви уверя, че държа в ръцете си последната анонимка, на която ще отговоря. И без туй получавам достатъчно много подписани пликове – с двете имена, адреса и дори пощенски код.

Друго, което да ви кажа – нямам!

Ваш (надявам се, за последен път)

К. В.

П.П. Знаете ли кое е истинското в първия ми филм? Единствено образът на несполучилия писател хижар; а по него впрочем критиката най-много плю! Имах чичо, който почти загуби зрението си от дълго писане на слаба светлина, заблуди се в планината и замръзна. Намериха го чак през май – на по-малко от километър от хижата му. Останалото е измислица, от край до край. Разбрахте ли ме?

Човече!

Ето, научих се да си служа със знаците почти като вас!? Все пак моля да ме извините, ако не поставя някой точно на мястото му; аз още съм без опит в тази работа... Защо вие, имам предвид хората изобщо, употребявате толкова много знаци?!?! Това не ви ли струва излишни усилия: не сте ли се замисляли, че ще е по-разумно, ако вместо тях изразходвате същата енергия, за да създадете няколко изречения повече????

О, забравих... представям си как ще погледнете на моя чистосърдечен въпрос и съм готов още един път да ви се извиня! Разбира се, на вас това нищо не ви струва, вие сте от типа на биомеханизмите, преобразуващи времето в пространство и много по-рядко обратното... тук доста, дори прекалено се различаваме и е просто чудо, че... Не, не е чудо! Не зная дали ще ме разберете, но макар и да не мога да чувствам като вас, да изпитвам каквото и да е – в смисъла, който влагате вие в тази дума, – аз все пак долавям някакъв свой смътен дълг; ето причината да бъда така упорит.

(Виждате ли, може би този път ще стане дори хубаво писмо!)

Не сте ли се замисляли, че щом съществувате вие, навярно би могло да бъде и обратното? Искам да кажа, би могло да има – някъде или дори съвсем близо – живот, който се храни преимуществено не с пространство, а с време? Преобразувайки тъкмо него – пространството? Това, съгласете се, само по себе си е и много по-икономично, като се има предвид огромната разлика в плътността, а следователно и (грубо погледнато) в концентрацията на енергия. Нима досега не ви е минавала през ум подобна възможност? Само заради собствената ви биологична структура? Наистина ли сериозно сте смятали, че тя е единственият път?

Та помислете малко – дори при такова плътно, масирано струпване на материя, каквото представляват т. нар. от вас елементарни частици, нейната вещественост изчезва, тя вече се превръща в поле. А по-нататък? Каква би могла да бъде изначалната, последната възможна характеристика на всичко съществуващо... Не, всъщност няма да ви убеждавам повече! До такива изводи всеки стига сам, внезапно и веднъж завинаги; между другото, не сте ли си задавали поне въпроса защо ефирните, незаписани дори хекзаметри на Омир или словата на Сократ са надживели съвременните им яки каменни зидове?

Де да знам, покрай недостатъците си плътността, изглежда, има и хубави страни: тъй често например съм бил свидетел на преобразувания с интензитет, удивително силен за вашите малки (и атрофирани от бездействие) енергетични възможности. Понякога, признавам, дори съм си представял, че ви завиждам на вас, хората, за чувствата, които сте в състояние да изпитате, създавайки слова, багри и звуци, борейки се за нещо или възпроизвеждайки живота... но веднага след това у мен се е появявала мисъл на съжаление заради оковите, които сте принудени да влачите винаги поради веществената ви същност. Колко много от безкрая остава скрито за вас! Какви сами по себе си нищожни разстояния не ще успеете да преминете! Ех, ако можехте, ако поне за мигновение можехте да напуснете своя белтъчен затвор... Тогава навярно би ви се разкрила цялата чудна, неописуемо прекрасна красота на мирозданието... и вие ще съумеете да я възприемете така дълбоко дори посредством простите ви и несъвършени сетива.

С удоволствие и радост аз самият бих ви разказал за нея дълго, много дълго, но – не мога! Пространството за мен е също тъй безформено и невидимо, както е за вас времето – преминавам така внезапно и свободно през всичкото съществуващо, че не съм в състояние да го задържа или опиша... Единственото изключение сте вие – защо и как не знам, въпреки че вече предполагам нещичко. А и вие на свой ред сигурно подозирате какви усилия ми струва такава огромна и продължителна концентрация на енергия, необходима да се постигне плътност от съвсем друг порядък – материята например на това листче. Все пак аз непременно трябва да ви разкажа за Времето, единствено за него бих могъл да се опитам да разкажа... но не зная какво ще стане с мен, ако още веднъж установя връзка, това е толкова сложно и капризно нещо... пък и вие – ще искате ли, интересувам ли ви изобщо?

П.П. Понеже държите да знаете името ми, моля ви да приемете, че се наричам... Камен Васев...

ММПП 4-12-20-28

Само от лудницата още не бях получавал писмо, ето че получих и оттам! Значи вие твърдите, че не сте човек, че се намирате в някакъв друг свят, че сте по-безплътен от елементарна частица, ала всички тези дреболии съвсем не ви пречат да бъдете Камен Васев? Прекрасно! Там... къде живеете? Да не би пак на ъгъла на „Раковски“ и „Неофит Рилски“? Седмият етаж вляво? Случайно да сте и режисьор по професия, по-точно кинорежисьор! О, извинете ме, забравих! За вас пространството не съществуваше, то беше, цитирам по памет – тъй безформено и невидимо, че преминавахте през него като радиовълна през панел – наистина при това положение никакъв режисьор не можете да бъдете! А с какво се занимавате тогава, ако смея да попитам? С писане на налудничави сценарии? Или може би с дълбокомъдри рецензии по поръчка? Слушайте, ако сте някой от мекогушите шивачи на официалното „обществено мнение», съветвам ви много да внимавате с мен – отдавна ми се иска да запратя юмрука си към зъбките на някой такъв, пък каквото ще да става после!...

Я чакайте, да не би пък случайно и вие да сте разведен? Как се казваше жена ви? Камелия? Блондинка ли беше – със сини очи и големи гърди?

Не трябваше, извинете ме! Но какво съм виновен аз в края на краищата, задето всичките ми нерви по природа са разположени тъй плитко под кожата; още помня и мириса, и шума, и вкуса ѝ... макар оттогава да е минала година! Да, дори повече от година, ако това въобще ви говори нещо, студенокръвни октоподе, повече от година! Казвате, че сте безплътен, че нямате сетива, че вие самият не можете да почувствате каквото и да било... защо тогава, позволете да запитам, изобщо съществувате? (Ако, разбира се, не сте таен собственик на жълта книжка – луд ли сте, това веднага и напълно обяснява нещата!) Доколкото схващам, вие нямате нужда от нищо друго освен от някаква си енергия – това е повече от прекрасно; само че и нищо, абсолютно нищо не можете да създадете освен по някое и друго писъмце на пет-шест години веднъж – и то с огромни усилия... чужда ви е всяка страст – какво говоря! – всяко, дори най-нищожното желанийце, всяка емоцийка е недостьпна за вас, а и мислите си сякаш произвеждате в някакъв друг мозък, не в нашия, биоелектрическия... без това, по дяволите, да е чак толкова невероятно!

Не, във всеки случай не ви завиждам. По-точно: завиждам ви и ви съжалявам едновременно и дори ако трябва да съм съвсем искрен, като че ли малко се отвращавам от вас. Безчувствеността е нещото, което най-много съм мразел у хората, въпреки че при тях тя винаги е повече или по-малко относителна... а на какво ли не е способно едно абсолютно безчувствено същество?! Впрочем вие същество ли сте изобщо? И това, да си призная, не разбирам... пък и не намирам особен смисъл да го зная. Да, според мен само едно заслужава по-сериозно внимание в писмото ви, аз заради него всъщност ви и безпокоя. Уверявам ви, нямаше да го искам, ако не бях забелязал достатъчно ясно собственото ви желание (или каквото и да е то там, при вас) да го споделите с някого. Единственото, пишете вие, за което можете да ми разкажете, е Времето. Ами добре, съгласен съм. Разкажете ми за Времето!

Днес, апропо, започнах режисьорската книга за новия си филм. Макар отдавна да го виждам – почти кадър по кадър. Истинска, желязна, сложна, грандиозна, дълбока работа! Предишните си бяха смешни шарени картинки в сравнение с него. Само че това, доколкото разбирам, вас въобще не ви интересува. Ех, мислете му, ако все пак сте от мекогушите!

П.П. За вечеря по стар френски обичай отново имам супа. Вие вечеряте ли? Обичате ли преоценена полска супа консерва? Или може би ще предпочетете стек „Кордон бльо“?

Приятелю!

Вече съм сигурен – вие сте мой близък, другар мой; оказахте се способен и достоен за голямата цел, която стоеше пред разума по протежение на цялата Вселена – нерешимата наглед задача за Контакта е доведена до своя принципен отговор... макар тук случаят да е донякъде частен, по-важно е, че вие ми повярвахте и направихте много, невероятно много за поддържането на двустранна връзка... стига да притежавахме някакви награди или отличия, както е това във вашата твърда обител, то вие безспорно щяхте да заслужите най-голямата (голямото) сред тях, защото сте Първият, който повярва... Но аз мога само толкова – мога само да ви уверя, че каквото и да се случи с мен след тази рискована стъпка, излъчването ви, както и мястото, където се намирате според нашата координатна система, никога вече няма да помръкнат в кладенците на паметта ни; а ако непременно изпитвате нужда от по-осезаема храна за гордостта си, то помислете – колцина са сред вас онези, за които самото Време ще си спомня винаги!...

Да, не съм забравил, разбира се, че трябва да се опитам да ви разкажа за него и ще се опитам... каквото и да ми струва това... но по-напред нека изясня изцяло и докрай всичко около връзката ни, която, както откривам, все още продължава да изглежда странна във вашите представи. Уверявам ви, никак и никога не бих могъл да го сторя, ако в предишното си писмо самият вие не бяхте посочили онази пресечна точка, на която съществувате като тяло, каменните лъчи, наричани в пространствения ви свят улици – техните названия пробудиха у мен нещо необяснимо, нещо, което навярно ще оприличите на ясновидство или на генетична памет... във всеки случай аз внезапно и неизвестно как си припомних, че ако от пресечната точка някой от вас тръгне в една от четирите възможни посоки, съвсем скоро ще достигне до друго разклонение – странен ръкав, който след няколко извивки отново се влива в същия лъч... Спомняте си, нали? Вие бяхте с по-малка пространствена същност, с други думи – бяхте още дете – и един ден, внезапно спрели се на онова място, откъдето започваше разклонението-ръкав, си помислихте, че ако поемете по него, ще изминете пак същия път, но за повече време, а ако тръгнете направо, ще пристигнете на другия край на ръкава много по-бързо: тук всичко беше ясно – печелехте пространство за сметка на времето, но печелехте ли нещо и какво бе то, ако предпочетяхте другата възможност?

Тъкмо в този миг и, може да се каже, от това ваше колебание се родих, осъзнавайки своето възникване, аз – вие избрахте право напред, а другият пое по разклонението, тръгнахме от една и съща точка и се срещнахме отново в една и съща – изминали различен път, но еднакво разстояние... (Спомняте ли си, в земната геометрия има дори такава фигура, такова построение – наричат го, струва ми се, повърхност на Мьобиус?)

Това е. Сега вече и двамата знаем – за сметка на пространството бихте спечелили време. Ах, да... Време! Колко жалко е, че поради двоичната си чувственост и мислене хората все още не могат да достигнат до истинското значение на тази великолепно къса огърлица от звукове. Дори и в най-чистата абстракция от собствените ви усещания – мисленето – вие винаги, странно защо, пропускате онова, което бих нарекъл „слагаемо трето», мислите само с „да“, „не» и най-много с „да“ и „не“ едновременно и сякаш не предполагате, че може да съществува някакво преливане на тези възможности в нещо различно, в нещо качествено друго! Разбира се, има сериозна причина да е тъй... тя, струва ми се, е закодирана в самата биологична обвивка на същността ви – вас или ви боли, или не ви боли, или ви боли тогава, когато не ви боли (както е в онези клинични случаи, които са предмет на психиатрията ви), или обратното; но всичко това в края на краищата е, разберете ме, движение из една и съща сфера! А сърцевината, вие го знаете не по-зле от мен, винаги е с нещо по-различна от обвивката си...

Нима не сте си задавали въпроса, защо за първооснова на съществуващото мъдреците тъй често са въздигали водата? Не по причина ли, че тъкмо водата е най-достъпното и нагледно доказателство за „троичността“, породена от различаващи се плътности – водата като твърд, водата като течност, водата като облак... Почакайте, изведнъж се уморих от пренапрежението, по-точно разконцентрирах се, загубих представата за посока... почакайте – ето, всичко премина, отново съм в състояние да продължим, отново, отново да продължим, да продължим!

Спомнете си приказката за онази риба, която плувала безброй години в морските дълбини, уверена, че те са единственото, което съществува, че светът свършва с неясната светлинка там, горе; а когато веднъж главата ѝ случайно преминала през нея, с огромна почуда видяла, че краят на този свят е всъщност начало на друг – и като че ли тъкмо оттогава всички риби добили малко сепнато изражение... Вие искате да приличате на тях ли? Ще се опитате ли да направите нещо повече? Слушайте:

Ако тази красота, която виждате, ви очарова дотолкова, че неволно ви кара да мислите за съществуването на още по-красиви неща, то представяте ли си каква ще е мощта на красотата, до която все още не сте достигнали дори в най-красивите си видения?

Ако чувствеността и мъдростта, на които сте свидетел, ви вдъхват страхопочитание и възхита пред човешкия ум, то можете ли поне за миг да доловите дълбочината на онези чувственост и мъдрост, пред които и въображението ви все още е безпомощно?

Ако видимата сила ви изпълва с трепет и надежда за съществуването на несравнимо по-съвършени нейни прояви, то разбирате ли колко могъща трябва да е онази сила, за която още нямате дори понятие?

Слушайте; не разсъждавайте сега, забравете се и просто слушайте! Във всичко, което ви казах, има ехо от моя собствен шум, него се опитайте да запомните, а мислите ще дойдат после – бъдете спокоен! Разберете ме, нямам друг начин да ви приобщя към света, в който живея, освен като го сравня с нещо познато за вас; повечето хора са така устроени, че съвсем не умеят да си представят непознатото им... а нима може нещо да бъде по-печално от това! С колко подробности и багри бих ви описал дома си, ако имахте моята просторност, а аз вашите очи, на каква красота, на каква мъдрост и сила бих ви направил свидетел...

Водопад!

Заставали ли сте някога край водопад? И ако да – забелязали ли сте как там, в самия него, течността не пада равномерно, а сякаш на отделни късове, всеки от които се движи по начин и със скорост, различни от тези на другите? Забелязали ли сте как дори отделната пръска, самата капчица даже, по нещо свое се отличава от всички останали? Но, колко странно, цялото нито за миг не напуска същността си, общото движение го увлича и с грохот му дава посока!

Ако ми позволите, ще сравня онова, което вие на мое място бихте видели и почувствали, именно с подобна картина. Световете се раждат и преминават, неугасимият живот проблясва тук и там – на безброй места едновременно, тъй както едновременно слънчевите лъчи осветяват стотици и хиляди капчици в каменната бездна. Тук голямото и малкото, мигът и вечността, светлината и мракът възникват не едно след друго, не дори едно от друго, а – най-добре е да се каже – едно в друго; точно така, както всяка капка се ражда от целия водопад и целият водопад – от всяка своя капка.

Но има нещо навярно още по-удивително за вас в цялата тази картина и то е, че струите не се спускат надолу, нито пък се издигат нагоре, не се отклоняват наляво и не кривват надясно, а проникват навсякъде, докосвайки всичко; движението им трудно може да бъде обяснено на човешкия ум, защото не е предизвикано нито от тласък, нито от собствената тежест, не се дължи на взаимодействие на елементи или на привличане и отблъскване на полета, а напротив – самото то сякаш поражда и едното, и другото, и първото, и последното... тъй като, ако останете достатъчно близо до водопада, вие ще усетите една част от устрема му със самата си кожа, друга – със слуха си, трета – със способността си да различавате мириси, а четвърта – във вид на бисернопрозрачен прашец – ще забележите с очи; но без да можете да разберете коя точно от всички тях е пьрвопричината за възторга ви от целия красив устрем и коя – негово следствие. Така ли е наистина? Простете ми, ако греша – аз нямам нито кожа, нито очи, нито пък какъвто и да е друг проводник към света; само необикновено силната концентрация на енергия все още ми позволява да създавам посланията си, но контактът може би всеки момент безвъзвратно ще се прекрати... Ето защо аз бих искал незабавно да кажа: човече, излез и посрещни себе си на мястото, където се пресичат твоите два лъча, постигни собствената си същност в единството на всичко съществуващо, на всички тела и полета, на целия този вечен кръговрат; ти, който се залута в повърхността на Мьобиус, ти я и превъзмогни!

Човече...

ММПП 4-12-20-28

С уморена душа, с изпохапани устни, с мозък, готов подобно на огромен цирей да пробие през собствената си болка... И щеше да го направи, о, да, и всичко вече щеше да е свършило, ако не беше писмото ти! Твоето писмо, приятелю – проклетнико... Как разбра! Как се изхитри тъй, да се появи то в пощенската ми кутия точно този следобед? Ами че таблетките бяха вече купени... колко време според теб трябваше да чакам! Сега ще пресметнем – да, чаках те единадесет години, седем месеца и три дни... Все комарджийски числа – като живота ми. Чаках те, без нито веднъж да пропусна да проверя няма ли между целия този куп телеграми, анонимки, покани, заплахи, празни остатъци от другарство, призовки за делба и издръжка, калкулации и квитанции... и какво ли не още!... няма ли сред всичко това едно необикновено тънко листче, почти прозрачно, почти без плът? Едно-едничко – щеше да е достатъчно! И все нямаше, все нямаше – единадесет години, седем месеца и три дни... нямаше и нямаше! Вярвай ми, непосилно трудно е да се другарува с теб, ти можеш да влудиш човека с темповете си, вярвай ми...

Тази сутрин се събудих с дъх на сънотворно между зъбите; и не понеже предишната вечер бях взел, а понеже исках да взема за предстоящата. Много, адски много исках. Много, адски много сънотворно... да си отспя веднъж завинаги! Купих девет флакона – в девет различни аптеки, с девет различни рецепти... цял ден загубих за това последно приключение. Девет бяха предостатъчни, но девет, да ти кажа, ако не знаеш, също е комарджийско число.

Изведнъж получавам... къде ти! Цели пет листчета! Какво да правя сега с толкова много сънотворно?

Значи през цялото време, докато аз съм беснял, ти си писал? Какво говоря – не „писал“, а буквално създавал, образувал си петте страници! От нищото, което те заобикаля? От нищото, което ти наричаш Време? Невероятно! И наистина нямаше да ти повярвам, ако изведнъж не бях изровил в спаружения си от ядове и алкохол мозък оная, същата случка. Спомних си я, все едно, че е била преди няколко часа, а не преди половин век... впрочем за теб тези мерки нямат никакво значение! Само че и ти малко бъркаш; ето как точно беше всичко.

Тогава ние вървяхме с Генчо – първият ми и последен приятел (защото и той – не помня вече кога – премина в лагера на мекогушите). Не беше нито сутрин, нито следобед, едно такова никакво лятно време: дванайсет без петнайсет или дванайсет и пет. Стигнахме въпросната пресечка и аз наистина изпитах странното желание да заобиколим (май отивахме до сладкарницата да пием боза) и дори като че ли му го предложих.

– Хайде да минем оттук – казах аз.

– Защо? – попита той.

Не знаех как да му обясня, но сигурно ми изглеждаше интересно обстоятелството, че докато ние излезем на същата улица, там ще са се случили много повече неща, отколкото ако сме вървели по нея.

– Да видим какво ще стане – отвърнах. Или нещо подобно.

– Нищо няма да стане – каза той. – Най-много, докато обикаляме, да хлопнат вратата под носа ни.

Заинатих се. Той също.

– Искам да мина оттук!

– Аз пък не! И ти обясних защо.

– Ще ме почакаш ли?

– Да имаш да вземаш!

Междувременно, за да ми покаже колко е непреклонен, Генчо бе вече пресякъл улицата, личеше му, че още миг – и ще ми обърне гръб. Тогава – само за да не се скараме – отстъпих. И тръгнах след него като доброто махленско кученце Джилда; това е!

А нима е трябвало да постъпя другояче? Нима искаш да кажеш, че ако бях постъпил другояче... щях да открия водопада; и всичко онова, което ти описваш? Може би си прав. Може би наистина е трябвало! Няма да повярваш, но в този миг аз не просто чувствам, не, аз знам, че нашият синьо-зелен свят съвсем не е единствен във Вселената (колко глупаво и нелепо е подобно твърдение!), че някъде – далеч или близо, безкрайно далеч и съвсем близо – животът и разумът пак са превъзмогнали пустотата... и то на не едно или две, а на безброй места и по безброй начини... и че там нас ни очакват и предусещат появяването ни точно тъй, както и ние очакваме... за да се уверим най-после, че всички шеметно летящи капчици, пръски и късове са частици от един и същ водопад!

Какви ли са те, другите? Нима това не е просто множествена форма на оня въпрос, който си задаваме винаги, щом чуем непознат глас, видим ново лице или ритуално допрем длани? И само тогава ли? Нима за мен ти си по-непознат от портиера на Киноцентъра, с когото всяка вечер разменям по няколко думи на тръгване, а не си спомням дори как се казваше... сега, когато часове наред стоя сам в моята стая, пуша и мисля за оня невъзможно хубав сценарий, който ще ме възпламени; сега, когато не работя; сега, когато не зная ще заработя ли въобще пак някога... Ами че аз те виждам по-ясно от собствения си образ в огледалото, от уморената си кожа по-ясно! Вярваш ли? Понякога дори ми се струва, че разговаряме в тихия сумрак на стаята и ти все тъй недоловимо просто ми обясняваш нещо, в което не мога напълно да вникна. Слушай, отдавна ми се иска да ти задам един въпрос... Какво би казал, ако се опитам да направя филм за теб?

Изненада се, нали? Изненада се само защото още не си повярвал, че не умея да правя нищо друго, абсолютно нищо – освен кино! Смяташ, че безплътността ти е непреодолима пречка? Грешиш, приятелю! Аз всъщност ще заснема една напълно материална история, но толкова вярна, толкова истинска, толкова честна, че зад нея ще се долавя диханието на водопада, а ведно с него – и твоето дихание! Както в оня удивителен филм, който гледах преди много-много години, но още помня... там имаше само един човек с автомобил и един зловещ, огромен, прашен камион, който го преследва – неизвестно защо – по пътищата на Америка. Един зъбат камион, от който не можеш да избягаш – самата съдба! Какво ли не опита той: форсира и се кри, обажда се в полицията и у дома си, бяга... и знаеш ли как завърши всичко? Близо до някаква пропаст, човекът най-сетне се досети да насочи изпочупената си кола срещу гадното петролнозелено туловище, последва сблъсък – и двете метални коруби се затъркаляха надолу. Сетне дълго още се стелеше прахта, едно дебело колело се въртеше и задираше в изхвръкнала ос; а човекът, скочил навреме, седнал срещу чудесния залез на ръба на същата тази пропаст, хвърляше с глуповата усмивка камъчета в нея. Ето такъв филм, какво ли не бих дал, за да направя филм като този!

По дяволите, защо ли те занимавам с всичките тия работи? Ти каза, че не можеш да изпитваш никакви чувства, следователно не знаеш какво е страх от връхлитащ камион, страх от камион, който те избутва през жп прелез към летящите насреща ти вагони, ужас от камион, който те причаква зад завоя или бавно пухти от другия край на тъмен тунел. Нали тъй каза? Представям си – ти живееш там някъде... независим от емоции, от желания, от страсти, от подсъзнателни нагони и среднощни кошмари, от тумори, чупливи кости и болящо месо, напълно независим дори от самите ни богове – Времето и Пространството, съществуваш ти, велик, безплътен и съвършен, – а защо? Искам да кажа – защо съществуваш? Знаеш ли защо съществуваш, щом можеш да направиш толкова малко с ръцете си, дето ги нямаш? Щом за едно писмо от пет странички, което аз ще напиша за по-малко от час, на теб ти трябват цели единадесет години плюс седем месеца и три дни още! Господи, та аз бих се обесил, ако съм такъв!!!

Прости ми, май пак не разбирам какво говоря.

Всъщност тъкмо обратното: иска ми се да ти призная, че долавям, чувам, чувствам, макар и може би само едва-едва, дълбоката бездна на гърмящия в писмото ти водопад: бездна от непремислено, неподозирано, неоткрито, непредставимо за мен... Нима наистина някъде има и такъв свят? А защо да няма? Свят – съвършенство! Ето, на теб самия например не ти е нужна нито храна, която трябва да намериш и приготвиш, нито вода, която трябва да дезинфекцираш, нито въздух, който трябва да вдишваш и издишваш средно осем пъти в минутата, за да не се задушиш... да не говорим, че не са ти нужни пари, дрехи, жилище, лека кола, вилно място, личен паспорт, служебна карта, карта за пътуване... чакай да видя какво още имам по джобовете... ключове, пропуска за Киноцентъра, гребен, разписка за препоръчано писмо, фиш от заплатата, дъвка в дъвкодържател, тефтерче с телефонни номера (две трети от които задраскани), друго тефтерче – за гениални хрумвания (празно), трето тефтерче – за заеми, раздадени книги, дати за плащане на тока, водата, парното, издръжката на децата ми... сънотворни, да, и сънотворни на всичко отгоре!... зеленясали пет стотинки за късмет – намерени на улицата, смачкан билет с цифри от някакъв телефонен номер... и също тъй анонимни, възникващи сякаш от само себе си, сиви власинки по ръбовете... Това е – от цялата тази вавилонска куличка ти нямаш абсолютно никаква нужда. Щастливец! Щастлив ли си наистина? Съвършен ли си? Не бих казал.

Знаеш ли какво още е необходимо за пълното щастие? Да можеш да се примиряваш... да простиш на всички тях – на Фелини, на Бергман, на Тарковски, на Боб Фос, – че са създали отчайващо по-хубави филми от теб, да не завиждаш (дори най-благородно), от друга страна, на някое съвсем непознато още и голобрадо въпреки брадата си режисьорче, да не му завидиш за този или онзи кадър, за това или онова рязване с ножицата, за все още неизхабените му от борби и провали очи и което е навярно най-трудното – да престанеш да тикаш самия себе си към пропастта на следващото гибелно извисяване, да не искаш повече, отколкото си сигурен, че можеш... и да не търсиш онова, което не знаеш дали ще постигнеш, или няма да постигнеш... ей тъй, просто никога! А способен ли е някой на всичко това? Ще бъде ли то някога и някъде възможно... и трябва ли да бъде възможно, или не трябва? Ех, ако само разбираше колко съм любопитен да науча по какъв начин вие там сте разнищили туй мое последно дяволско въпросче! Как в края на краищата сте му отговорили... защото аз, ще ти призная, отговор на него не намирам – нине и присно, и во веки веков!

Камен Васев

П.П. Отново ще ти напомня – не карай човека да чака по-дълго, отколкото му позволяват силите и съдбата, той все още не умее това.

П.П.П.А филм за теб ще направя, обещавам ти!

ММПП 4-12-20-28

Мислех, че поне старостта ми ще бъде малко по-спокойна. Тогава, когато вече няма да мога да снимам, да спя на открито и да не зная в кой клас е синът ми. Тогава, когато най-сетне ще успея да почувствам, че небето е синьо само като небе (а не примерно като меланхолия) и тревата е зелена просто като трева (а не защото някой трябва ей сега да се разболее неизлечимо). Надявах се... но, уви!

Проклинам и благославям деня, в който почти на улицата срещнах моя стар приятел Генчо – аз съм един от малцината, дето все още му викат така, за останалите отдавна е „Уважаемият господин Евгениев“, и той внезапно, но съвсем не между другото ми предложи да напиша книга. Като сега си го спомням – дори не дочака да започна да се пазаря, а още сьвсем в началото на разговора ни хвърли най-силния възможен коз. „Ти я дължиш на всички ни – басово и сериозно ме атакува с глас, идещ сякаш откъм двата му дебели наочника. – И времето няма никога да ти прости, ако не я напишеш, помни ми думата!“ От времето ли се уплаших, що ли – но приех... Работя като каторжник: сутрин от осем до два тракам на машинката, следобед подреждам и подготвям материали зa следващото утро. А краят така и не се вижда.

Едничкият светъл лъч напоследък – заради който и Ви занимавам със себе си – е, че съвсем случайно сред купищата натрупана през годините хартия (не мога да повярвам, че съм я трупал самият аз!) открих снопче полупрозрачни, вече слепени едно о друго листчета. Спомних си за Вас, но отдавна бях забравил странния Ви адрес – и добре, че в същия този авгиев „архив“ се оказа една чернова на мое някогашно писмо. Изпитвах трайно и силно желание да Ви пиша отново; струва ми се, никому не дължа нищо така, както тази страничка...

Без Вас нямаше да създам „Водопад“ – моя навярно не най-дълбок, но най-любим и успешен филм! Без Вас щях навярно да умра още при първия си инфаркт наскоро след премиерата му, защото вече (или все още) нямаше да знам, че човек умира не от мозъчна, дихателна, сърдечна – и каква ли не още – недостатъчност, а от друга, която бих нарекъл чисто и просто времева. Тогава, когато се задушаваш от някаква необяснима липса, макар че всичко в теб и наоколо изглежда наред... Знаете ли, Вие се оказахте удивително прав. Тази там дяволска повърхност на Мьобиус, в която по едно време се бе оплел животът ми, се превърна на пух и прах!

А Вие, приятелю, защо мълчите толкова дълго? Да не би неволно да съм Ви засегнал с нещо? С факта например, че никъде по интервютата и статиите не съм споменавал откъде всъщност ми е хрумнала идеята за „Водопад“? Или с обстоятелството, че за да не направя алюзията прекалено прозирна, трябваше накрая на филма да Ви убия... тоест не Вас, разбира се, а оня невидим Пришелец? Искрено моля да ми простите, ако е така! Но не вярвам, Вие не сте тъй мнителен и дребнав, колкото са понякога хората. Предполагам, че по-скоро трудността се състои в набавянето на материал, на хартия или нещо подобно. Помня, да, помня, там при вас това ставаше много трудно... Но виждате ли, аз не искам кой знае какво! Няколко редчета само, няколко думици... просто да знам, че все още съществувате. Нима Ви е било невъзможно за всичките тези години да създадете три-четири думи? Ето като тези например: „Човече, почакай и чуй, Времето...“ Колко просто, нали? Ах, колко просто... а Вие мълчите! Защо?

Питам Ви, приятелю, и Ви моля – отговорете ми! Дайте някакъв знак! Аз непременно ще разбера, ще почувствам... Нима това бе всичко?

Чувате ли ме? Чувате ли ме?

Защо мълчите?!