Разлика между версии на „За природата на фантастичното и границите на въображаемото“

Текуща версия към 20:32, 3 декември 2015

Васил Сивов

Едно от прозренията на големия полски фантаст Станислав Лем гласи: „Най-трудното за човека е да надхвърли пределите на умственото тъждество със самия себе си.“ (1) И действително, да излезеш от релсите на традиционното мислене, да откриеш нови хоризонти за съзнанието, въвеждайки в полето на мисълта непознаваемото и невероятното, да изобразиш модели на чуждо съзнание и неземна цивилизация е изкушаващо и същевременно крайно трудно предизвикателство за всеки творец.

Днес ние осъзнаваме, че Лем влезе в литературата на ХХ век като създател не на нов стил, а на нов свят. Измислената от него планета Соларис стана феномен на културата и се вписа в каталога на въображаемите светове наред с Утопия и Атлантида. В притчата на Лем за разумния океан се крият различни пластове, позволяващи на тази идея да живее извън породилия я текст. Това е отправната точка в нашите разсъждения относно раждането и присъствието на фантастичното в човешкия светоглед.

Фантастичното възпроизвеждане на реалността[редактиране]

Ил. В. Кирков

Тук следва да отбележим, че в произведенията на Станислав Лем онтологичното фантастично, пределно рационализирано, технологически и наукообразно описано в детайли, е само условие за развитие на сюжета, в основата на който винаги лежи мотивът на тайната. По-точно, в онтологичното фантастично по Лем – в „Соларис“, „Непобедимият“, разказите и повестите за Пиркс и дневниците на Ийон Тихи – узрява някакво друго, качествено различно фантастично.

Обичайната конструкция на конвенционалното фантастично засяга фантастичните жанрове, които се възприемат като такива на фона на нефантастичните „миметични“* реалистични жанрове. В този план средновековният рицарски роман не може да се счита за фантастичен, тъй като не противостои на друг жанр, където миметично се конструира ежедневният опит. Известният културолог структуралист Цветан Тодоров определя възникването на фантастичните жанрове заедно със съвременната литературна система от края на ХVІІІ век, когато реализмът се формира като тотално детерминиран от рационални основания способ за репрезентация на света. Фантастичното при него проблематизира рационално обяснимото. Постепенно се създават формули и жанрове, в рамките на които се разработват моделите на тази проблематизация. Известният специалист по масова литература Джон Кауълти посочва две такива формули за фантастичните жанрове: „Тайната“ и „Чужди същества и състояния“. (4) Конвенционалната страна на фантастичното се проявява не само в нормативността на самите литературни конструкции – готически роман, фентъзи, истории за вампири и други чужди същества, но и в базовата конструкция на самата реалност в съзнанието на реципиента, с която се съотнася невероятният свят на произведението. Миметичните конструкции на читателя и автора се актуализират чрез тяхната трансформация във фантастичния жанр.

Съвременната научна фантастика и различните разновидности на фентъзи противостоят на „миметични“ жанрове на масовата литература като детектива, женския роман, екшъна, но все по-често възникват и хибридни форми като мистичния или фантастичен екшън. Постепенно границите между фантастични и нефантастични жанрове започват да се заличават. Това е свързано с изменението на самите представи за жизнената ни среда, с кризата на репрезентативността на изкуството, което се заема да възпроизвежда една обърната реалност, конструирана в съзнанието и символния език на разни социални групи.

Що се отнася до Станислав Лем, той почти винаги се придържа в границите на научнофантастичния жанр, разглеждан като „технически“ проект. Съвременната хуманитарна и научна проблематика се пренася последователно от него в едно технократско бъдеще. В центъра на неговите произведения стоят усвояването на космическите пространства и една своеобразна технологична ортопедия на чисто земните възможности на човека. Той си задава въпроса дали са възможни продуктивен контакт с други светове и тяхната успешна колонизация и си отговаря с „не“, защото ние проектираме в тях своите модели на възприемане на света и поведение. Проблемът за проекцията лежи в основата на миметичния компонент на Лемовите творби.

Но за поляка е характерен и един друг вид жанрова фантастика, която можем да наречем симулационна. Неговите сборници „Имагинерна величина“ и „Абсолютният вакуум“ се състоят от рецензии и предговори на несъществуващи художествени и научни произведения. Позоваване на несъществуващи текстове и теории срещаме и в „Соларис“. По признанието на писателя това произтича от увлечението му да коментира въображаеми научни открития. За изявата на тази парадоксалност работи и авторската ирония – нея я срещаме също в чистата научна фантастика и дистопиите на Лем. Характерен пример тук е повестта му „Конгрес по футурология“. Описано е бъдеще, където вследствие на изчерпване на ресурсите и пренаселеност на планетата се изпробват химически въздействия за примиряване на социалните противоречия. В неговите рамки възниква друго бъдеще с постигната хармония чрез такива модулатори на усещанията и възприятията на света. Но самите модулиращи средства се оказват просто симулатори и вместо великолепния технократичен рай с безоблачно съществуване виждаме пълен разпад на цивилизацията, прикриван от измененото състояние на съзнанието у полуразложилите се обитатели на този „прекрасен нов свят“. На финала потресаващото откритие на героя се оказва илюзия – сън на Ийон Тихи, отровен с особен газ на щастието, изпробван в първото бъдеще. Героят на „Конгрес по футурология“ пребивава в неведение – действително ли е свидетел на всичко това, или то е само видение.

Така стигаме до другия способ за конструиране на фантастичното.

• Миметично – подражателско, мимикрическо. От древногръцки „мимезис“ – подобие, възпроизвеждане, подражание. Един от основните принципи на естетиката – подражание от изкуството на действителността. В класическия период се обособяват четири основни значения на древногръцкия термин: 1. Първично – обрядно; 2. Подражание на природни явления (Демокрит); 3. Копиране (Платон); 4. Творческо възпроизвеждане (Аристотел). – Б. авт.

Функционалното конструиране на фантастичното:[редактиране]

Лем срещу Цветан Тодоров

Въпросното конструиране става обект на монографията на френския структуралист Цветан Тодоров „Въведение във фантастичната литература“. (6)

В опита си да обхване системно тематиката авторът тълкува фантастичното като вътрешносюжетна функция в повествователната структура. Съмненията на героя и идентифициращия се с него читател превръщат действието в загадка, неподлежаща на рационално обяснение. В света на произведението се разгръща конфликтът на детерминираната реалност и фантастиката, който рязко очертава границите на познаваемата действителност. Такава конструкция според Цветан Тодоров представя необикновеното в чист вид – то плаши и изумява, създавайки фантастичната аура. Към него той отнася романите на ужасите, разказващи страшни, но вместващи се в природния ред истории. С отслабването на необичайното жанрът се измества от схемата и преминава към традиционната литература. Като преходно звено тук са посочени романите на Ф. М. Достоевски.

Ил. В. Кирков

Необикновеното фантастично според Тодоров вече дава основания за съмнения и предположения, предизвикващи очаквания на свръхестественото, обаче финалът донася рационалното обяснение. Към този жанр се отнася „Ръкопис, намерен в Сарагоса“ на Потоцки. Негова противоположност е чудесното фантастично, което поднася ирационалното обяснение на финала. Такова е възкресението на мъртвата героиня в завършека на „Вяра“ от Вилие де Лил-Адан. И накрая чудесното в чист вид, небудещо съмнения и колебания, се дели на четири области:

• хиперболично чудесно – преувеличения, комични изменения в измеренията, „елефантиади“;

• екзотично чудесно – към него се отнася всичко неправдоподобно, но в което читателят може да повярва;

• инструментално чудесно – магически обекти от типа на лампата на Аладин;

• научно чудесно – истинската science fiction, „твърдата“ научна фантастика.

Подобна класификация на жанровете води до твърде необичайни изводи. Според нея роман, в който чудодейно се възстановява кръвта на светец, би трябвало да отнесем към фантастичните, докато съдържанието му може да бъде чисто религиозно. Наред с това извън схемата остава алтернативната историческа фантастика, в която се изобразяват възможни варианти на минали събития. По така прокараната фантастична ос няма място и за произведения като „Три версии за предателството на Юда“ на Х. Л. Борхес, където истинският спасител е Юда и се получава една своеобразна фантастична теология. В същото време – според такова разбиране – към фантастиката се причисляват криминалните романи, основани на нерешени загадъчни убийства.

Лем сравнява класификацията на Цветан Тодоров с планинска верига на чужда планета, чиито върхове пришълец от Земята може да нарече с каквито си пожелае имена. Тоя структуралистки канон свежда дилемата на възприятието в бинарна форма, при това избирайки една-единствена опозиция „рационално – ирационално“. Извън вниманието му остават други такива като „сериозно – иронично“, „прогноза – диагноза“, „конвенционално – неконвенционално“. (7) Спорно е и твърдението, че фантастичното и поетичното се изключват взаимно, като по този начин се заличава фантастичната поезия.

Типична за научната фантастика е неопределеността в алтернативата „диагноза – прогноза“. Тя оставя на тълкуванието на читателя дали в творбата се предлага абсурден проект на бъдещето, или под неговата маска се крие карикатура на настоящето. Алтернатива като електронен двойник, представящ ни на нежелани срещи, може да ни забавлява днес, докато за бъдещите хора да е прозаична подробност.

Фантастично „рецептивно“ би могло да стане и онова, което не е възприемано като тайнство в момента на създаването – тоест да не влиза в задачата на автора на дадено изображение. В известен смисъл заявката за митологична фантастика е негова демонстрация, тъй като често пъти живият мит се приема за самата реалност. Към този тип фантастично Роже Кайуа отнася гротеската в творчеството на Йеронимус Бош. Често срещани в литературоведческите и културологичните разработки, подобни разсъждения за „есенциалното“ фантастично, за фантастичното като такова поставят в един куп и приказната фантастика, и романтичната гротеска наред с мотивите на готическия роман и алегоричното повествование при Достоевски и Салтиков-Шчедрин. Подобен подход е пример за рецептивна конструкция на фантастичното. Тя се определя от миметичния модус за възприятието на света от самия изследовател и със съответстващата му причинно-следствена детерминация, прекъсвана от особени състояния на съзнанието – видения, сънища, интуитивни прозрения. Според рецептивното фантастично свидетелят на необичайни, тайнствени, загадъчни явления, колкото и парадоксално да звучи, сам контролира собствената си рецепция, сиреч осъзнава субективния характер на възприеманите събития.

Станислав Лем се отнася твърде иронично към подобен начин за конструиране на фантастичното, кaто нагледно демонстрира това в „Конгрес по футурология“. Там Ийон Тихи, оказал се под въздействието на умиротворяващия газ, се опитва да контролира рецептивното си състояние с шокови методи върху своето тяло – плесници и наранявания, в резултат на което химическата утопия се превръща в дистопия. Гостите в „Соларис“ се оказват напълно реални, от плът и кръв, а не продукт на трескаво въображение. На практика рецептивното фантастично често представлява част от други конструкции, каквато е функционалното фантастично, докато придобие собствен статут в рамките на произведението.

Като цяло тези тълкувания при Лем са предмет на художествена рефлек-сия, най-характерна проява на която е иронията. Тя произтича от спецификата на боравенето му с езика на различни символни равнища и от научно-техническия дискурс. Пределно рационализиран, тоя дискурс доказва фантастичната си природа в рамките на жанра и чрез това проблематизира своята универсалистка претенция за описание на реалността. Погледът на говорещия с езика на науката за „абсолютното бъдеще“ позволява на Лем не само да очертае облика на задаващата се катастрофа, но и да покаже съмненията си относно нейното рационално моделиране и технологическо преодоляване. Наукообразното описание на реалността често изглежда абсурдно и наивно, както във въведението на неговия „Ръкопис, намерен във вана“. (10)

Този роман е пример за фантастична алегория, дистопия на тема тоталитарна държава. Във въведението, представено като научен коментар от ІV хилядолетие за намерени записки, обществото е описано с термините на специалист по архаичната древност. Всъщност се предлага една твърде прозрачна визия за империята Амер-Ка, управлявана от династията на Президентидите, покланящи се на бог Кап-И-Таал с жреци и култово съоръжение Пентагон – саморегулиращ се тоталитарен агрегат. Иронията тук се създава от пълната неадекватност на наукообразното описание на до болка позната на читателите реалност. Субектът на живия опит почти винаги присъства в произведенията на Лем в лицето на героя, който води повествованието. Подобна субективизация се противопоставя на всеки опит за тотално обяснение на света, за неговото универсализиращо тълкуване: тя постоянно оставя в него пролука за случайността, вратичка за загадката и тайната.

В своята автобиография Станислав Лем пише: „…Моето перо винаги е било притегляно от два противоположни полюса. Единият е случайността, а другият – закономерността, организираща нашия живот. В резултат на това съм се появил на света и въпреки че смъртта ме е заплашвала много пъти, аз оцелях и станах писател, който се опитва да съчетае огъня и водата, фантастиката и реализма…“ (11) Цялото творчество на писателя е опит за отговор на този въпрос, отговор, който никога не остава завършен.

Фантастичното като друго лице на културата, отричащо нейните основи, но непредставимо без тях, безспорно заслужава специално изследване. Ценността на подобно изследване е очевидна не само от гледна точка на създаване на цялостна теория за фантастичното, а и за по-дълбоко разбиране на еволюцията на самата култура. Изучавайки нереалното, ние откриваме за себе си реалност-та. Навлизайки в забранените зони, фантастиката маркира културните граници на въображението. В този смисъл историята на фантастичното е специфична история на човешката култура, история на нашите представи за възможните светове и животи, история на нашите страхове и надежди. Със своята всеобхватност погледът към културата през призмата на фантастиката е неочакван и оригинален феномен.

Цитирана литература:

1. Ст. Лем. Моя жизнь. Собр. соч. в 10-и томах. Т. І, Москва, 1992, с. 16.

2. Вл. Пропп. Морфология волшебной сказки. Москва, Лабиринт, 1998.

3. Б. Дубин. Литература как фантастика: письмо утопии. Очерки по социологии современной культуры. Москва, 2001, с. 27.

4. J. G. Cawelti. Adventure, mystery and romance: Formula stories as art and popular culture. Chicago, 1976.

5. Р. Кац (Р. Э. Арбитман). История советской фантастики. Саратов, Изд-во Сарат. ун-та, 1993.

6. Цв. Тодоров. Въведение във фантастичната литература, София, ИК Семарш, 2009.

7. Ст. Лем. Философия случая. Москва, Хранитель, 2007, с. 530–535.

8. R. Caillois. Au coeur du fantastique pierres reflechies. Paris, Studia Europaea, 1979.

9. Michel Houellebec. H. P. Lovecraft: Contre le monde, contre la vie. Rocher, 2005, р. 71.

10. Ст. Лем. Расследование. Рукопись, найденная в ванне. Насморк. Москва, ACT, 2007.

11. Ст. Лем. Моя жизнь. Собр. соч. в 10-и томах. Т. І, Москва, 1992, с. 8.

Текстът е илюстриран с корицата „Соларис“ на Иван Кьосев и с графиките на Иван Кирков към романа „Непобедимият“.

Пълната версия на статията е публикувана в списание NotaBene:

http://notabene-bg.org/read.php?id=200