Разлика между версии на „С цветовете на фантазията“

Текуща версия към 13:47, 6 май 2017

Александър Карапанчев

Сега държа в ръцете си едно писмо отпреди седем петилетки, излъчващо сложния аромат на онази епоха. Писмото е отправено от наш майстор на перото до наш майстор на палитрата – нека поясня, че всъщност и двамата ни жреци на музите са заслужили не само чисто регионална, ами и завидна международна известност.

„... в края на краищата (чета от машинописа там) преподаватели по математика има много, някакво чудо в нея едва ли би извършил – знаеш, че математиците по-отрано се изявяват, а специализиран художник-научен фантаст, след като Васил Иванов избяга на Запад, нямаме... Затова, много те моля, не изпускай четката...”

Да, вече спокойно мога да разкрия, че авторът на горното послание призив се казва Любен Дилов и го е написал през далечната 1974 година до младоженеца Стефан Лефтеров. Големи, светли имена от Кралството на Фантазията, нали?

I. НА ПЪРВО ВРЕМЕ: 1945–1974

Отворен за взривовете на багрите и въображението му, днес аз пак се вглеждам в картините на този художник. В случая общувам предимно с хартиени или електронни репродукции, обаче пазя у дома си и два негови оригинала. Може би не му е мястото тук, но хайде да вметна, че лефтер на практика означава ерген и идва от гръцката думичка за „свободен”. О, той наистина е свободен – особено в размаха на своите визии, на които често пъти им е било тясно из добрата стара Слънчева система!

(Ами в системата на соцреалистичните художествени ценности, очертани от партията и правителството...?)

Симфония на сините слънца

„Хубаво е на острова на Стефан Лефтеров! В бреговете му се плискат фосфоресциращи вълни от Лемовия титан Соларис, зад гърба ни стартират мощни звездолети, пъстреят сякаш сънувани пейзажи и дръзки архитектурни форми. Въздухът е кристално бистър, ухае на тайнствени пристанища. И е трудно всичко това да го припишеш на друга четка, защото Лефтеров отдавна е създал индивидуален почерк…”

Така бях описал преди двайсетина години част от творбите му, а сега – за допълване на впечатленията – ще добавя жив калейдоскоп от заглавия на негови картини. Убеден съм, че те говорят сами, без посредници, направо.

Ето ги сияещите досущ царски корони „Градът-слънце” и „Вселенополис”; по-натам излъхват собствена магия „Неизбежността на връхлитащия странен свят” плюс „Панорама на бъдещето”, за да стигнем с просветлени души до „Утро в Астроград”, „Космодрум край езерото” или пък до тъй искрящата (бих казал, пеещата) с ултрамаринените си бои поредица „Симфония за сините слънца”. Накрая – „Ксенон от Андромеда” или „Светът като аквариум”.

Но дали все пак да не хвана сигурната нишка на шареното биографично кълбо и да го поразплета?

Стефан Стоянов Лефтеров се ражда под знака на съзвездието Везни, а по-точно на 20 октомври 1945 в село Драгижево, Великотърновско. В една автобиография от седемдесетте години той ще отбележи, че баща му е вече пенсионер и бивш строителен работник, докато майка му Султанка се явява куриер в АПК – Варна. Тъкмо в най-многолюдния ни черноморски град художникът прекарва кажи-речи 70 процента от живота си.

По-нататък нишката от кълбото, все по-ярка и релефна, ме води към образованието на Стефан. Най-напред юношата завършва техникум по дървообработване и вътрешна архитектура, след което – Физическия факултет на СУ „Климент Охридски” (ех, тогава университетът още не се изписваше „Свети”). Втора специалност му става математиката, превърнала се по-късно в негова научна страст. Но особено любопитно е, че Лефтеров рисува от времето, когато носи къси панталонки, тоест от... петгодишен!

В огледалото за обратно виждане съзирам как онзи мургав малчуган нахвърля върху белия лист танкове, кораби или бързокрили самолети, заводи или чаши на язовири... Като ученик най обича да проектира звездолети: въобще свят, и силно технологичен, и романтичен. Бъдещето, неизвестността, космическите пространства го опияняват по-крепко от древногръцко вино, хващайки го завинаги в плен на непресекващи копнежи.

Наистина Стефан Лефтеров се преобразява в Мечтател с главно, златоковано М. На двайсет и пет години го навестява първият му чудесен успех.

Осака 1970. Нарисувана с цветни тушове и възпроизведена в голямо пано, неговата картина „Транспортът на бъдещето” – все тази вълшебна дума с „б”! – е използвана за фон в студиото на Японската телевизия, когато... Ами да, когато тя отразява оня световен симпозиум на фантастите, протекъл в рамките на тогавашното ЕКСПО. И това ако не е за честта и славата ни българска?!

А нишката на биографичното кълбо продължава да се разплита ли, разплита – шарена, както само художникът Живот може да я обагри. До 1974 година Лефтеров минава през казармата и известно време учителства по разпределение в град Дългопол, Варненско. През въпросния период се оженва за първата си съпруга. Някъде там (докато „се източва медът” на медения им месец) го застига писмото на маестро Дилов, от което дадох малък, ала характерен откъс в началото.

Отскоро Стефан е вече асистент към катедрата „Висша математика” на ВМЕИ – Варна, разбира се.

II. И ОЩЕ ОТ ХРОНОС: 1975–1992

Слава на боговете, които щедро подпомагат Изкуствата, защото Стефан Лефтеров съвсем не изоставя четката си. Същата онази четка, на чиито пъстри криле не се уморява да странства из времето и пространството. Но – забележете, моля ви! – той не зарязва и своята институтска дейност, понеже схваща, че ако няма някаква „хранителна”, сиреч основна професия, художникът фантаст в милата ни татковина е обречен едва ли не на гладна смърт.

В научното поприще Стефан се насочва към проблемите на функционалния анализ и уравненията в частни производни. Преподава активно, списва като съавтор сборници със задачи, а през 1977 година бива повишен в звание старши асистент. Все пак амбициите му в царицата математика доста по-често отстъпват пред страстта да рисува виденията си.

Ала на пътя му във фантастиката се изпречват не една Сцила и Харибда. Ей сега ще се поясня с думи прости.

Неговите платна събуждат снизходителни усмивки у жреците на т. нар. канонизирана (разбирайте: соцреалистична) живопис. Те го критикуват за формализъм, опитвайки се да го приковат със стрелата на определението „самодеец”, докато комисиите и журитата им го отхвърлят от списъците си десетки, може би стотици пъти. От друга страна пък, разни началства неведнъж го привикват в своите кабинети, за да го смъмрят и мъдровато поучат накъде да върви.

Сам Лефтеров разказва с достойна ирония, че по-нататък, като виждат, че комай няма спасение от него, колегите му реалисти-професионали вече започват полека-лееека да го приемат. Дори... не пречат да му се откупуват картини, обаче преправят цените им на цифри, клонящи към нулата. Е, нека тук поразсъждаваме без излишен патос: кой кого надживява в необята на изкуството? И преборва ли се Въображението с битовото тълкуване на живота?

Да, варненският фантаст успява да преобразува всички тези трудности в енергия – в енергията на собственото си възходящо развитие.

Веднъж го запитах дали се занимава с илюстрации. Като майстора Александър Денков например, който (и то с голямо желание!) е разнасял по разни редакции първите му творби, без да се страхува, че ще бъде засенчен.

„О, не, не! – беше категоричен Стефан. – Работя само по мои сюжети. Минах през период с главна тема космическата техника, после – през декоративно-абстрактен период, а след него отново се върнах в сферата на космическата живопис, обаче с обогатени похвати. Предпочитам класическия рисунък с някои елементи от постимпресионизма и известна линейна структура.”

Под отделни елементи на онова течение Лефтеров имаше предвид дъгоцветната феерия на поантилистите, чиято магия бе преоткрил случайно. И някъде сравняваше разнобагрените й точки с малки, ала живи бисери, които му говорят.

Но да не изтървавам нишката – ту черно-бяла, ту по-шарена от феникс – на биографичното кълбо. Годината е 1976, когато Стефан Лефтеров основава във Варна клуба по фантастика и прогностика „Андромеда”, защото (той обичал да повтаря това) „младите хора трябва да мечтаят”. Андромеда: още едно астрономично, сияйно име, зад което се спотайват милиарди звезди.

По-натам Стефан се свързва с втората си съпруга – Татяна, дъщеря на известния писател фантаст Петър Льочев. От тоя брак на бял свят ще дойдат двамата синове Петър и Стоян.

Що се отнася до баща им, за него авторитетите твърдят, че е най-награждаваният ни художник на въображението. Ето впрочем как изглежда колекцията му от отличия в Супержанра: поощрение от конкурса „Време, пространство, човек” на съветското списание „Техника – молодежи” (1971), почетна грамота от младежкото ЕКСПО в Пловдив (1985) и „Еврокон” за цялостен принос (Будапеща, 1988).

Всички изброени до момента призове са му присъдени за живопис, обаче той получава и две награди за графиките си от американския любителски справочник „Фендъм Дайректъри”.

Ала на попрището жизнено в средата... Не веднъж и дваж аз съм се питал какво се случи, та Лефтеров ни напусна тъй рано, толкова внезапно? Осмелих се да задам същия въпрос и на вдовицата му Татяна, когато я посетих през синьо-златния септември на 2008-а.

Тя ми разправи, че една вечер художникът се върнал от тяхното лозе и се оплакал: нещо не се чувствам добре. Измерила му кръвното налягане – нищо обезпокоително сякаш. Но на следващата сутрин – било 26 април 1992, Великден – го намерила мъртвостуден в неговото легло. Най-вероятно е покосен от инфаркт. Сега трябва да вметна, че тогава съпрузите Лефтерови спели в отделни стаи, защото имали бебе.

И тук в паметта ми се надига, фосфоресцирайки странно, онова стихотворение на Емили Дикинсън, където (давам го в аматьорски превод) се казва така:

Животът и Смъртта са Гиганти –

ние не ги чуваме – Те мълчат...

III. СЛЕД ТЕЗИ ВРЕМЕНА

Когато мисля за някой по-виден представител на БГ фантастиката, аз обичам да прехвърлям в ума си – подобно на кюлчета от благородни метали – неговите първенства. Днес за Стефан Лефтеров те могат да се подредят по следния ярко осветяващ го начин:

• Той е най-плодовитият ни художник на фантазията, оставил подир себе си над 400 картини. Около сто от тия пъстроцветно искрящи платна се съхраняват от вдовицата и синовете му.

• На Лефтеров принадлежи първата у нас изложба с фантастична живопис (направена през шейсетте години на вече отлитналия век).

• Пак той има зад гърба си най-много самостоятелни изложби в Супержанра – общо седем приживе, като последната от тях го показва през 1991-ва в рамките на кинофестивала „Златен портокал” в Анталия, Турция.

• Както подчертах по-горе, Стефан става най-награждаваният българин в своята категория на изкуството.

• Тъкмо той се води човекът с най-дългия – за времето си де – стаж в рисуваната Тера Фантастика.

• И е първият наш художник, интегрирал се в движението на т. нар. НФ клубове в България, които някога бяха десетки под „шапката” на Комсомола.

• Не на последно място ще кажа: отново Лефтеров, без никакво съмнение, е най-научният ни фантаст на четката и палитрата, отделял специално внимание поне на няколко науки. И особено на Мечтите с главно М! С едно наистина солидно М, изляно от злато и обсипано със скъпоценни камъни, проблясващи като рой дъгобагрени звезди.

Лъчистият букет на „Падащо слънце”; звънтящата от дълбока космическа синева „Симфония за сините слънца”, където сивите коси на Делника сякаш лумват и стават магично лазурни; или пък „Градът-слънце”, над който прелита духът на утописта Кампанела... Последната от споменатите тука картини бива купена от някакъв ентусиазиран младеж, решил да я поднесе в дар на своята – навярно слънцеока! – любима.

Да, самият Стефан Лефтеров забелязва, че слънцата се явяват често и като тема, и в названията на мечтателно настройващите му творения. Същите тези творения, които повишават температурата на общественото въображение.

Чуйте обаче и друг, не по-малко дързък копнеж: „Хората щяха да се научат да управляват големите небесни тела.”

Точно така завършва един фантастичен разказ на Лефтеров, попаднал ми между статиите, документите и вестникарските изрезки от неговия архив. (Сега си представям: пилот, подкарал аления като нар Марс; генерал, командващ Сатурн & армията му от пръстени; някой съвсем млад академик, освободил лостовете на Проксима или Вега, за да я поведе на воля там, из галактичните простори.)

Ех, ако и мечтите влизаха в потребителската ни кошница... Но не е ли време да изредя в кои по-известни „храмове” могат да се видят картини от нашия художник?

Във Варна платна от фантаста са окачени в математическата гимназия „Д-р Петър Берон”, в библиотеката „Пенчо Славейков” и под купола на планетариума (срещу Централния плаж). Достъпни за окото и душата човешка са опусите на Стефан, съхранявани в Кърджалийската обсерватория или Смолянския планетариум – все звездни територии! – а в бившия Окръжен младежки дом на Пловдив трябва да има огро-омна негова картина, която той е рисувал на място.

И още: в няколко западноевропейски държави, обаче зад стените на частни сбирки, пулсират произведения от българския майстор Лефтеров.

Че светът на Стефан Лефтеров изобщо не е забравен, подсказва и първата му посмъртна изложба. Тя е организирана от варненския клуб по фантастика „Землемория” при следните координати: време – лятото на 2005 (ако бе жив, Стефан щеше тогава да се стяга за своята 60-годишнина); и място – фоайето пред най-голямата зала на Общината. Мисля, че е ясно за кой град, облъхнат от черноморска поезия, говорим тук.

(А, усещате ли как биографичното кълбо продължава да се разплита по-нататък?)

Въпросната изложба спира вниманието с трийсетина блестящи картини, предоставени най-вече от вдовицата на художника. Тъкмо на нея – на госпожа Татяна Льочева-Лефтерова – аз искам да поднеса горещата си благодарност, защото тя помогна с много материали и за очерка, който четете в момента. Благодарност и поклон!

През яркоцветния септември `08 успях да пообщувам също със Стоян Лефтеров, по-малкия им син. Бяхме седнали край ободряващото излъчване на чаша кафе и златисто-бял сладкиш. Щом разбра, че ще пиша за баща му, юношата се усмихна, след което подхвърли не на шега: „Някой ден може пък да напишете нещо за мене...” После ми показа собствени интересни скици („Тренирам!”) и разправи, че мечтае да учи в Япония и да се занимава с тайните на анимето.

Дано още един Лефтеров влезе във Вселенополиса на изобразителното изкуство. Там, където се развихрят цветовете на фантазията – става дума за онази Фантазия, която ни издига все по-нагоре на мощните си неуморни криле.