Разлика между версии на „Механистичната вселена на Нютон 1“

Текуща версия към 01:13, 12 февруари 2008

    15 ноември

    Есента беше отвоювала вече всичко. Дърветата, голи и самотни, размахваха черните си клони, сякаш в някакъв последен бой се мъчеха да се опълчат на студения северен вятър.

    Професор Грейлов седеше в хола и се опитваше да чете някакви статии от специализиран обзор по физика. Не му се удаваше да се съсредоточи. Физиката, и по-точно квантовата физика, нещото, което доскоро бе смисълът на живота му, сега му се виждаше някак безсмислено и ненужно. Нещо като играчка, която човек забравя, след като порасне. Струваше му се, че всичко това са някакви игри, които човек си измисля, сложните теории и математически постройки бяха някакви условности, съчинени от хората, за да има все пак някакви правила. Нали всяка игра си има правила. А че това е игра, беше очевидно. Ако светът наистина бе сътворен по строгите математически правила, които управляваха вселената, тогава в него не би трябвало да има събития, които да причиняват болка и тъга. Не би трябвало да се отнемат любими същества. Това би било против всякакви закони. От друга страна – с горчивина си мислеше професорът, – няма закон, който да оправдава и да обяснява подобни събития. Нито една от познатите му теории не беше в състояние да обясни смъртта на Силви и същевременно поведението на елементарните частици. Нямаше начин някой по разумен път да му докаже, че едното е следствие на другото.

    Колкото повече време минаваше, толкова повече професорът разбираше колко е бил прав неговият идол Исак Нютон. Бог е създал вселената, но след това я е оставил да си се движи сама. И никой никога не се е грижил за събитията, които стават в нея. По същество тази вселена е неподвластна както на божията, така и на човешката намеса.

    След инцидента в планината Грейлов остави преподаването. Мисълта, че може да преподава нещо, което има претенции да обяснява същността на света, а в същото време и дума не може да обели за такова тривиално нещо като смъртта, му се струваше ужасна. Взе си дълга, неползвана две години отпуска и се затвори в къщата. Четеше странните си научни книги, които все по-убедено смяташе за една хитра, логическа занимавка, изнамерена от хората, за да оправдаят събития във вселената, които няма как да бъдат оправдани. Излизаше за малко, колкото да купи някои неща от магазина и да изхвърли боклука. На гробището не ходеше. Той и Жанет бяха единствени деца, родителите им бяха починали отдавна и сега Грейлов се озова сам в един свят, който му беше чужд. Дори подсъзнателно започна да се дистанцира от Кари, сякаш нарочно искаше да я отдалечи от себе си, за да може да приеме по-леко евентуална нейна загуба. Съзнаваше, че това е някакво безумие, някаква тиха лудост, че Кари е последното близко същество в този свят и той е единственият, на който тя може да се опре.

    Нае жена, професионален педагог и психолог. Тя едновременно помагаше на Кари за училището и поддържаше дома.

    От онзи октомврийски ден с убийствено синьото небе Кари не бе проговорила. Реагираше на думите, изпълняваше каквото и кажеха, но не казваше нищо. Рисуваше. По цял ден рисуваше и по препоръка на лекарите я спряха от училище. Сега тя седеше и рисуваше. Картините й бяха учудващо свежи, весели, в светли тонове и искрящи цветове. Понякога мълчаливо ходеше с баща си до магазина. Кимаше с глава, когато той я попиташе дали иска да вземат нещо, избираше си някои бои и четки за рисуване и без да отрони дума, се прибираше обратно.

    Професорът знаеше, че всичко това с времето ще се уталожи, ще се посипе с пепелта на изгорелите в реактора на вечността минути и омаломощеното съзнание все по-често ще си задава въпроса: било ли е, или не е било всичко случило се.

    Когато на вратата се позвъни, Грейлов седеше с книгата, отворена на страницата, където беше и сутринта. Кари седеше на бюрото в другия край на хола и рисуваше. Педагожката си беше тръгнала. Щеше да мине вечерта за около два часа.

    Грейлов стана и отвори вратата. В първия момент не го позна. Взе го за някакъв досаден търговски пътник, опитващ се да продаде поредния никому ненужен продукт.

    Вал се беше променил ужасно. Дългите кичури, свободно разхождащи се по раменете му, ги нямаше. Беше ги отрязал почти до кожа. За сметка на това имаше няколкодневна брада, изпъкнали скули, опънали кожата на лицето му до скъсване, хлътнали огромни очи и някакъв странен блясък в тях.

    - Здравейте професоре – каза той. Гласът му бе дълбок и тих.

    - О! – успя само да каже професорът. Не знаеше какво да прави. Вал не беше дошъл на погребението, не се обади и после. Не че имаше нужда от него. Стояха така на вратата и мълчаха. Дори не се и гледаха. После професорът се отмести.

    - Заповядай – покани го той и погледна към Кари. Тя вдигна глава от рисунката, погледна новодошлия, с нищо не показа, че го е познала или че се е заинтересувала от него, и пак се наведе над листа.

    - Благодаря. – Вал влезе, застана в средата на хола и зачака.

    Професорът бавно затвори вратата и отиде до госта. Не знаеше какво да прави. А и трябваше ли да прави нещо? Не му се говореше, не искаше да си спомня нищо, не желаеше да го съжаляват. Все пак покани Вал да седне на дивана, но го покани с жест, не с думи.

    Вал носеше широка черна чанта през рамо. Свали я, стисна я с две ръце пред себе си, сякаш се боеше някой да не му я открадне, и започна да говори бързо и тихо.

    - Професоре, не знам откъде да започна. Но първо искам да ви помоля да ме изслушате внимателно, даже не просто да ме изслушате, а да бъдете участник.

    Вал леко се изправи. Беше като трескав, с потно чело, изпито лице и горящи очи.

    Професорът го гледаше, без да каже нещо.

    - Тук – Вал потупа чантата пред себе си – съм донесъл всичко, което направих през последния месец. Много ви моля, вие сте учен, вие сте физик, опитайте се да разберете това, което ще ви кажа. То е свързано с всичко случило се.

    Вал облиза устни и се огледа. Бръкна в чантата и извади куп листа и компютър.

    - Това, професоре – каза той и постави листата на масата пред тях, – е всичко, което успях да направя по идеята за вероятностните събития на вълновата функция. Всичко е тук. Моля ви преди да говоря, погледнете ги.

    Професорът взе един лист, погледна го, присвил очи, и каза, без да поглежда към Вал:

    - Вече не преподавам. Страхувам се, че нямам отношение към това, което си написал.

    - Моля ви, професоре. – Вал скочи от дивана. – Това не е суета, не е желание да блесна пред света с някакво велико откритие, не е просто откривателска треска. Това е същината на моя живот, смисълът му, идеята му. Ако вие не ми помогнете, всичко се обезсмисля, разбирате ли. Нищо няма да има смисъл, ако вие не се включите в тази идея.ю

    - Боже господи – смая се професорът, – какво толкова трябва да направя аз. Как да ви спася?

    Идеше му да добави – аз собственото си дете не можах да спася...

    - Просто ме изслушайте и прочетете това, което съм написал.

    Грейлов пак взе лист от масата, сложи си очилата и се зачете. Първоначално беше като замаян, не знаеше какво иска този младеж, не знаеше как да говори с него и защо изобщо го покани. Постепенно символите пред него се избистриха, стройните математически редове започнаха да минават като на парад пред погледа му.

    - Това пък защо е така? – не се сдържа той и посочи с пръст един ред.

    Вал го погледна и мигом отвърна.

    - Това е затихващо събитие.

    - Но то въобще не затихва.

    - Точно така, професоре – въодушеви се Вал – Досега беше приета тезата, че само една от възможностите, съдържащи се във вълновата функция на наблюдавания обект, се осъществява, останалите се разпадат. Помните ли, говорихме за тези идеи. Дори и теориите за едновременно осъществяване на всички възможни събития не дават обяснение как могат да се наблюдават тези събития. Защото ако те не се наблюдават, значи не са се осъществили. Какво ни интересува, че според теорията всички решения на вълновата функция са възможни? Какво значение има това, ако те не могат да се наблюдават? А колкото и да се мъчех, всички математически модели водеха до едно и също нещо: реално е само събитието, което в момента се наблюдава, останалите затихват. Но наблюдението само на едно решение става едностранчиво, понеже няма с какво да го сравним, всички останали са затихнали. За да може да има анализ на наблюдаваното събитие, ние трябва да можем да го сравним с друго възможно решение на вълновата функция. Получава се обаче абсурд. Параграф 22. Не можем да го сравним, понеже всички останали решения са се разсеели. Но математическият модел показва, че трябва да има някакво решение. Човешкият мозък така е устроен, че при определени условия може да “види” други решения на вълновата функция, може да улови други събития. Събития, които са различни от това, в което пребивава в момента. Разбирате ли?

    Професорът определено се развълнува. Не беше се откъснал чак толкова от науката, за да не разбере какво му говори иначе обърканият младеж пред него. Виждаше, че математическите описания са точни, ясни и гениални. Ето го новия Айнщайн.

    - Да, младежо, разбирам. Искате да кажете, че при определено състояние на съзнанието мога да се пренеса в свят, където Силви е жива. Така ли?

    Професорът бе прям до циничност. Но този младеж трябваше да разбере, че чистият свят на математиката няма нищо общо с реалния свят, който ги обгръща.

    - Не - заръкомаха Вал. – Не е толкова просто. Вижте, професоре, ще ви го покажа по друг начин. Човек може да осъзнае, може да види друго състояние на вълновата функция на вселената. Това съм го описал подробно и мисля, че в математическия модел няма грешка. Навярно постоянно го прави при някои моменти. В такива моменти вселената се разклонява и съзнанието минава на квантово ниво, обхваща няколко, или може би всички възможни събития. Но този момент не може да се осъзнае. Основното уравнение, което описва този преход, показва, че в мига, в който той се осъществи, всичко останало се разсейва и ние не знаем, че сме направили избор между събитията. Разбирате ли? Вие може да се опитате да “уловите” решение, в което Силви е жива и здрава, но не можете да го задържите, или ако го задържите, няма да знаете, че то е алтернатива на друго решение. Няма да знаете, че сте извършили прехода.

    - Че какво значение има това, след като това решение ще е по-добро, след като тя ще е...

    Професорът не намери сили да довърши изречението.

    - Точно в това е проблемът – Вал измъкна няколко листа от купа и му ги показа. – Вижте, ето тук е описанието на модела, ето основните уравнения. Наблюдателят не може да задържи алтернативната реалност. Няма да му достигне енергия. Тя ще се моделира само в съзнанието му и постепенно ще клони към затихване. Това е големият проблем.

    Професорът взе листата и се зачете в тях. Да, така беше. Сински беше прав и беше направил наистина гениални изчисления. Господи, колко ясно ти изглежда всичко, когато някой ти го опише ясно. Зачуди се как досега никой, включително и самият той, не се е сетил за този модел. Това можеше да положи нови насоки във физиката.

    - Изглежда интересно – каза той. – И какво искаш да ми кажеш с този модел, достоен за Нобелова награда – че няма реален начин да си върна моята Силви? Нали точно това казва твоята теория?

    - В тази й част да – съгласи се Сински. – Но вижте тези уравнения, професоре. Те стоят някак си незавършени, самотни. Могат ли да се усъвършенстват?

    - На пръв поглед не – отвърна професорът.

    - Да, точно така. На пръв поглед не. Но какво ще стане, ако вкараме втори наблюдател?

    Професорът ахна.

    - Това е математика младежо, не демагогия. Какво значи това втори наблюдател?

    - Ето, първо ще ви кажа логически. – Сински взе листа и нарисува една точка. След това прекара през нея десетина прави линии.

    - Ето, това е наблюдателят и всички решения на вълновата функция на света, който наблюдава. Това си е обикновен Евклидов закон. През една точка минават безброй много прави. Виждате ли как идеално пасва този модел на уравненията, които преди малко гледахте. Наблюдателят не може да “хване” нито едно от възможните състояния. Те минават през него, като безброй прави, и оставят в най-добрия случай само блед спомен. Тези решения нямат посока, нямат величина, не могат да бъдат фиксирани. Затова уравнението показва, че ако се опитаме да наблюдаваме повече от едно състояние, повече от една права, които минават през точката, следва затихване на всички стойности. Самотният наблюдател не е в състояние да стабилизира нито едно от безбройните събитийни решения, които минават през него.

    Професорът гледаше смаян младежа пред себе си. Какви му ги говореше? Какъв Евклид в квантовата физика?

    - Но какво става ако се намеси втори наблюдател? – Сински със замах начерта втора схема. Две точки, през които минаваше само една права.

    - Пак Евклид. През две точки минава, и то само една, права. Решението на вълновата функция вече е само едно. Събитието е само едно и то е стабилизирано чрез двама наблюдатели. Всички останали възможни стойности са отсети, но винаги може да се върне към някое друго решение. Така вече противоречията изчезват. Хем имаме едновременно решение на всички стойности на вълновата функция, хем имаме едно, което е реално за наблюдателите. Вече няма противоречие в уравненията, няма недовършеност. Двамата наблюдатели стабилизират събитието. Вижте сега математическата обосновка.

    Сински извади нови листа от чантата и ги подаде на професора.

    - Това са същите уравнения отпреди малко, но с включен втори наблюдател. Вижте какво става със затихването на вълновата функция. Във всеки момент то може да стане реално и от затихване да стане реалност за този отрязък от време, за който действат наблюдателите. Светът придобива по-ясен вид, професоре. Но сещате ли се за какво ви говоря всичко това? За какво са всички тези уравнения? Светът, в който Силви е жива и здрава, може да бъде изваден от вероятностното си решение и да бъде закрепен като реален такъв. Но това не мога да го направя сам. Трябва ми втори наблюдател. Втората точка, на която да закрепим реалността и да й дадем насока. Двамата трябва да уловим друго решение на вълновата функция, като същевременно запазим спомена за това, в което се намираме. Само така можем да постигнем стабилизиране на събитието, нужната кохерентност на съзнанието ни.

    - И мислиш, че няма да ни откарат в лудницата? – професорът беше като пиян.

    6 октомври

    Кари се беше побъркала. Тичаше от къщата до колата и ту слагаше, ту връщаше разни неща. Професор Грейлов я гледаше и се чудеше откъде извира тази енергия в нея.

    - Татко – повика го Силви, издебвайки, когато Кари за пореден път се втурна към къщата, – може ли да ти кажа нещо?

    Той спря да намества багажа.

    - Да, какво има?

    - Може ли да поканя с нас един човек? Всъщност аз вече съм го поканила.

    Грейлов вдигна глава към синьото небе, сякаш търсеше някакъв съвет от него.

    - Ако си го поканила, защо ме питаш?

    - Не знам. – Силви почервеня. – Искам да се запознаете. Всъщност ти го познаваш... В смисъл, че му преподаваш... Пита ме вчера за него.... От доста време... исках да ти кажа... Мисля, че ще ти е приятно да дойде и той с нас... А пък и Кари...

    - Няма проблем, мила моя. Не съм някое изкопаемо.

    Вал се показа зад ъгъла, висок, с пуснати на воля коси. Приближи професора и се здрависа.

    - Здравейте – имаше сериозен, даже уморен и леко трескав вид. – Здравейте, професоре.

    Ръката му стисна ръката на професора, здраво, силно, с някакво настървение.

    - Здравейте – професорът опита да измъкне ръката си. Силви бе изчезнала някъде, оставяйки ги сами. – Как сте, младежо?

    - Професоре – каза Вал, без да пуска ръката му. – Професоре, моля ви, спомнете си.

    - Какво да си спомня? – учуди се Грейлов.

    - Помните ли нашия разговор за вероятностните събития на вълновите решения? Нали ви казах, че съзнанието може да работи на квантово ниво. Трябва само да е изчистено. Моля ви, опитайте се да задържите света.

    - Спомням си – отвърна професорът и рязко дръпна ръката си. – Мисля да спрем с физиката и математиката дотук. Отиваме на излет и не бива да се затормозяваме. Отпуснете се, младежо.

    - Професоре – почти извика Вал – Вие сте в центъра, вие сте наблюдателят, вие сте отправната точка, вие сте острието на вектора. Само се опитайте, само си спомнете...

    Професорът погледна нагоре към небивало синьото небе, което го мамеше към себе си. За миг светът сякаш се люшна, сякаш залитна, като човек, на когото внезапно му е прилошало. В този миг той получи някакво друго усещане, друго виждане, но само за миг. След това светът пак се върна на мястото си.

    Вал го гледаше втренчено. От къщата излязоха Силви и Кари. След тях се появи млада жена с кошница за пикник в ръка.

    - Професоре – изстена Вал. – Какво става?

    - Това е Кили – каза Грейлов, без да обръща внимание на думите му. – Жена ми почина преди две години. Тя запълни дупката в душата ми, а и децата се разбират с нея.

    - Не – дръпна се назад Вал – Не става. Нищо не става.

    Къщата изведнъж леко се промени. Пищните рози пред оградата, които цъфтяха и през есента, изчезнаха, сивото волво се превърна в спортен джип, а небето се напълни с облаци.

    - Вал, Вал – викаше Силви, – какво ти става!

    - Не, професоре, не – крещеше той и се дърпаше назад. – Не си ли спомняте, нищо няма да задържите. Нищо няма да остане реално.

    - Де да беше така – отвърна Вал и затвори очи.

    - Боже мой – изохка професорът – той бълнува.

    15 ноември

    Вал седеше със затворени очи и отпусната назад глава. Професор Грейлов го гледаше леко разтревожен.

    - Какво става? Добре ли си?

    - Не – отвърна Вал. – Не можахте да задържите реалността. Изпуснахте я и тя изтече като пясък, разми се като спомен от сутрешен сън.

    - Нищо не си спомням – виновно каза Грейлов. – Нима наистина я видя като истинска?

    - Сега и на мен ми е като в сън – отвърна Вал. – За да постигне нужната сила, съзнанието трябва да е изчистено, трябва да се отърсите от сегашната реалност, но не и да я забравяте. Вие така се вкопчвате в другото състояние на света, че съзнанието ви напълно отказва да си спомни предишното, това кошмарното, подлудяващото, убийственото. Но не трябва да го забравяме. Трябва да го помним. Нали винаги когато човек прави избор, той го прави между две неща. Как ще запазим новата реалност, ако напълно сме забравили старата? Съзнанието няма опора, на която да стъпи, за да направи избора. Ако това ви се струва налудничаво, вижте пак математическия модел, вижте пак уравненията. Професоре, единственият шанс да “изльжем” реалността, е да й докажем, че не е права. А това зависи само от нас. Трябва да се опитаме да го направим.

    Професорът гледаше тъжно Вал. Математиката беше прекрасна. Всичко в модела показваше, че да, човек в крайна сметка може да прескача между различните решения на вълновата функция, като скакалец по тревите. Младият гений пред него обаче бе забравил нещо много важно: че всичките му изчисления бяха за идеалния случай, така да се каже във вакуум. А обикновеният човек, човекът от плът и кръв с натовареното от милиарди години еволюция съзнание. съвсем не беше такъв. Не беше такъв и професорът.

    6 октомври

    Пикникът беше добра идея. За тези две години никъде не бяха ходили и сега предстоящият излет ги зареди с настроение. Силви сръчно приготвяше кошницата за пикник, подреждаше масичката, столчетата, барбекюто, чадъра.

     Професор Грейлов я гледаше и се чудеше откъде извира тази енергия в нея.

    - Татко – повика го Силви, – може ли да ти кажа нещо?

    Той спря да намества багажа.

    - Да, какво има?

    - Може ли да поканя с нас един човек? Всъщност аз вече съм го поканила.

    Грейлов вдигна глава към синьото небе, сякаш търсеше някакъв съвет от него.

    - Ако си го поканила, защо ме питаш?

    - Не знам – Силви почервеня. – Искам да се запознаете. Всъщност ти го познаваш... В смисъл, че му преподаваш... Пита ме вчера за него.... От доста време... исках да ти кажа... Мисля, че ще ти е приятно да дойде и той с нас...

    - Няма проблем, мила моя. Не съм някое изкопаемо.

    Вал се показа зад ъгъла, висок, с пуснати на воля коси. Приближи професора и се здрависа.

    - Здравейте. – Имаше сериозен, даже уморен и леко трескав вид. – Здравейте, професоре.

    Ръката му стисна ръката на професора, здраво, силно, с някакво настървение.

    Силви побърза да се скрие в къщата, оставяйки ги сами.

    - Професоре – каза Вал, без да пуска ръката му. – Видяхте уравненията, видяхте модела. Осъществяването на друго възможно състояние на света се стабилизира само ако има спомени за предишното. Не си ли го спомните, няма да задържим действителността, няма да избегнем разсейването, няма да има друго решение на вълновата функция.

    Професорът погледна нагоре към небивало синьото небе, което го мамеше при себе си. За миг светът сякаш се люшна, сякаш залитна, като човек, на когото внезапно му е прилошало. В този миг той получи някакво друго усещане, друго виждане, но само за миг. След това светът пак се върна на мястото си.

    - Господи, младежо, ние отиваме на пикник. Цял ден може да разговаряме за тези идеи. Никой няма да ни попречи. Само тримата ще сме.

    - Тримата? – Лицето на Вал се сгърчи. – Как само тримата? Ами Кари? Къде е дъщеря ви, професоре? Къде е Кари?

    Професор Грейлов се дръпна леко от него.

    - Ето я дъщеря ми – посочи той излизащата от къщата Силви. – Това е единствената ми дъщеря. Добре ли сте?

    - Не – дръпна се назад и Вал. – Не става. Нищо не става.

    Къщата изведнъж леко се промени. На мястото на вечнозелените храсти пред оградата се появиха пищни рози, които цъфтяха и през есента, спортният джип изведнъж се превърна в елегантно сиво волво, а небето се напълни с облаци.

    - Вал, Вал – викаше Силви. – Какво ти става?

    - Не, професоре, не – крещеше той и се дърпаше назад. – Не си ли спомняте, нищо няма да задържите. Нищо няма да остане реално. В крайна сметка всичко е във вашия мозък. Светът е такъв, какъвто го направите, професоре.

    - Боже мой – изохка професорът, – той бълнува.

    - Де да беше така – отвърна Вал и затвори очи.

    15 ноември

    Вал гледаше през прозореца зараждащата се зимна буря. Първите снежинки като самотни разузнавачи кръжаха над града и не бързаха да падат.

    Професор Грейлов стана и закрачи около отрупаната с листове маса.

    - Всъщност – каза той – доста често теорията противоречи на реалността.

    - Е, толкова по-зле – обади се Вал, без да уточнява за кого е по-зле. – Не стабилизираме ли другата реалност, нищо не можем да направим. Професоре, начинът, по който съзнанието конструира света, е неясен, но това не значи, че не може да се опитаме да го направим такъв, какъвто искаме. Но защо не можете да задържите реалността, защо нищо не можете или не искате да си спомните от старата реалност? Без този спомен не можем да задържим новата.

    - Може би така е устроен мозъкът ми – въздъхна професорът. – И думи като "желание" и "нежелание" в случая са излишни, безсмислени и дори смешни. Може би в онова, другото описание на вълновата функция, в другата реалност на мен по никой начин не ми се иска да си представя свят, в който нея, Силви, я няма. И никаква сила на този свят не може да ме накара да си представя такава реалност. Съжалявам Вал, явно човешките желания не се подчиняват на математиката, явно те се описват с някакъв друг модел, който може би някога ще открием.

    Вал гледаше навън, където първите снежинки вече бяха повлекли след себе си легиони себеподобни и за минути бяха покрили улиците. Затвори очи и заплака. Може би в този момент и той разбра, че човек живее в ужасяващата вселена на Нютон, вселената без Бог и с правила, в които човекът сякаш отсъства.

    - Нека да опитам аз – Кари бе станала от масата за рисуване и се бе приближила до тях. – Нека аз да бъда вторият наблюдател.

    Баща й я погледна слисано и приседна на края на дивана. Някаква ужасяваща, нереална и страховита вероятност на тази проклета вълнова функция на света се надвеси над него и го затисна. Вероятност, в която губеше и Кари.

    - О, не – успя да изрече той. – Тя нищо не разбира от физика.

    - Физиката няма нищо общо – отвърна Вал, обърна гръб на легионите вихрещи се снежинки и погледна Кари.

    - Боже мой – прошепна той, – дали пък точно в нейното детско съзнание не се крият всички възможности на света?

    6 октомври

    Пикникът беше добра идея. За тези две години никъде не бяха ходили и сега предстоящият излет ги зареди с настроение. Силви сръчно приготвяше кошницата за пикник, подреждаше масичката, столчетата, барбекюто, чадъра.

     Професор Грейлов я гледаше и се чудеше откъде извира тази енергия в нея.

    - Татко – повика го Силви, – може ли да ти кажа нещо?

    Той спря да намества багажа.

    - Да, какво има?

    - Може ли да поканя с нас един човек? Всъщност аз вече съм го поканила.

    Грейлов вдигна глава към синьото небе, сякаш търсеше някакъв съвет от него.

    - Ако си го поканила, защо ме питаш?

    - Не знам. – Силви се изчерви. – Искам да се запознаете. Всъщност ти го познаваш... В смисъл, че му преподаваш... Пита ме вчера за него.... От доста време... исках да ти кажа... Мисля, че ще ти е приятно да дойде и той с нас...

    - Няма проблем, мила моя. Не съм някое изкопаемо.

    От ъгъла се показаха буйни къдри. Сински беше облечен в черни джинси и късо спортно яке с качулка.

    Силви изтича, хвана младежа за ръката и го поведе към баща си.

     Татко, това е Вал. – Цялото й лице грееше. – Всъщност вие се познавате. Просто.... Е, да е официално.

    - Здравей. – Грейлов подаде ръка и се загледа в младежа. Имаше висока, спортна фигура, ръката му беше здрава и топла. – Е, компанията е готова. Ако Вал няма нищо против, да се качваме и да потегляме. Кари! Кари!

    Кари се появи тичешком, мъкнейки голяма смешна сламена шапка. Като видя Вал се ухили, махна му с ръка и го поздрави:

    - Здравей, Вал. Ще играем ли на фризби?

    Вал се спря и я загледа втренчено. Светът за миг се люшна, сякаш някой неумело снимаше с камера.

    - Кари – повика я той, – помниш ли ме?

    - О, я стига Вал – намуси се тя. – Помня, всичко помня, дори и това, което не трябва да помня.

    Лицето й за миг помръкна, но само за миг. После пак засия.

    - Знаеш ли – хвана го за ръка тя, – повечето хора не си спомнят сънищата, аз обаче ги помня, дори и страшните. Не мога да ги забравя. Стоят винаги в мен. Но какво от това, нали са само сънища.

    Вал се огледа наоколо. Сивото волво блестеше като ново, небето беше изсипало върху себе си всичката синя боя, с която разполагаше.

    Вал се подпря на оградата, Кари лукаво му смигна и се надигна на пръсти.

    - Някой ден, ако искаш, мога да ти разкажа някой от гадните сънища – прошепна тя в ухото му. – Но друг път. Ела сега да те запозная с мама. Тя ще те хареса.

 &;nbsp;  - Кари – стресна се Вал – Кари, не прави това. Може да объркаш све...

    - Какво ще обърка сестра ми? – Силви се бе появила отнякъде и го прегърна. – Лигави се нещо. А, ето я и мама.

    Вал бавно се обърна към входа на къщата.

    Професор Грейлов, застанал под безумно синьото небе, гледаше дъщерите си, симпатичния младеж между тях, съпругата си Жанет, грейнала на входа на дома им, и си мислеше, че Бог или който там отговаря за реда във вселената му е подарил този миг и той не знае с какво го е заслужил.

    15 ноември

    - Една теория, развита от нашия колега Вал Сински и публикувана във Физикъл ревю, приема, че вълновата функция на света е достъпна на квантово ниво за нашето съзнание. Според тази теория светът е такъв, какъвто го направим, а не какъвто ни го описват.

    Професор Грейлов свали очилата, изключи проектора и огледа аудиторията.

Георги Малинов, 2008