Разлика между версии на „Бедни свръхчовече“

Версия от 01:28, 12 февруари 2008

ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)

Бедни свръхчовече - Георги Готев

С този разказ представяме фензина "Модели" издаден през 1980 г. от клуб "Иван Ефремов" в тираж 1000 бр.

ил. Калина Атанасова

    Ти си сам. Сам срещу тишината, сам срещу мрака. Самотата поддържа в тебе това вечно усещане за враждебен студ, и ти си се свил в най-тъмния ъгъл на кабината, вслушваш се в подлудяващо успокоителното бръмчене на някакви непознати за теб механизми. Глухото бръмчене на кораба е може би просто тишината, която бучи в ушите ти, може би е сърцето на майката, а ти, нероденият човек, сънуваш света, който още не си видял.

    Самота и тъмнина. Да имаше само силите да изкрещиш като Създателя "да бъде светлина", да можеше да взривиш кораба заедно със себе си, ти би го сторил, само да блесне ново слънце в безразличния мрак, но това са мечти, породени от отчаянието... Мечти на един жалък атом, сънувал, че е слънце.

    Прегърбен пред илюминатора, ти се взираш в мрака. Взираш се до болка, за да откриеш с ужас, че си сляп - не е възможно оттатък да няма нищо, щом ти го усещаш, щом в съня си го чуваш как те вика.

    Няма от кого да криеш мислите си, и ти започна да си говориш сам. Нали трябва да заглушиш тишината или твърдиш, че говориш на някакъв твой въображаем събеседник. Един невидим събеседник, на когото сам измисляш всички особености и недостатъци и който бавно става все по-материален, все по-тайнствен. Събеседничка, може би, защото само така може да се обясни вълнението, с което очакваш да видиш в съня си недостижимия й лик...

    Машината не може да разбере това. Или може би защото прекалено добре те разбира, ти не желаеш повече да разговаряш с нея. Че какъв събеседник може да бъде тя, която има готови отговори за всичко, пред която винаги се чувствуваш гол и беззащитен? С нея се чувствуваш задължен да обменяш само мъдри мисли, а няма нищо по-отегчително от дълбокомислените разговори....

    Машината се безпокои за теб. Тя смята, че имаш халюцинации, че виждаш миражи. Когато хората пътуват дни наред сред еднообразието на океаните и пустините, те започват да сънуват с отворени очи, привиждат им се миражи... Или може би след като си отворят очите, продължават да виждат все същите вълни и пясъци, сред които израства вдовицата на подсъзнанието. Машината мисли, че имаш космически халюцинации. Ужасно трудно ти е да се съгласиш с нея, но тя, разбира се, е права.

    Мъчи те самотата, но машината ти повтаря, че на Земята ще бъдеш още по-самотен.

    Или целта на тази ужасна мистификация е да се развият у теб някакви непознати до сега у човека способности... Тогава, ако експериментът даде резултат, може би един ден ще видиш Земята? Може би има и други като теб, пътуващи уж безцелно из космоса?... Изобщо, ако във всичко това има някакъв смисъл, значи не си единствен.

    А може би ти не си в космоса и всичко е инсценирано? Нали нямаш достъп нито до управлението на кораба, нито до контролните прибори - за всичко се грижи машината... А може би цялото това пътуване има за цел да развие в теб същите тези въпроси - кои сме ние, сами ли сме, има ли нашето съществуване някакъв скрит смисъл – въпроси, общи за всички земни хора. Може би разчитат на теб да им дадеш отговор, може би милиони невидими очи те следят с надежда и отчаяние?

    Животът ти е кошмар, кошмари те мъчат в съня ти. Една нощ ти за кой ли път сънува как машината иска да те премахне, за да си присвои твоите гениални открития, от ревност към твоя по-съвършен човешки мозък. Тя измисляше все по-коварни клопки, от които ти се изплъзваше в последната секунда. Но така дълго не можеше да продължава. Гибелният обръч се затягаше...

    И изведнъж дойде проблясъкът, и ти разбра как да обезвредиш машината. Ти разбра как да излезеш оттук. Ти разбра как да стигнеш до Земята. Всичко това ти узна за един тържествуващ миг, в същия миг, в който извика, събуди се и го забрави. Събуди се горещ, облян от пот, с разтуптяно сърце...

    Свиреше музика. Хендел в изпълнение на електронни инструменти, или нещо подобно, за автора не си сигурен, нали машината може да импровизира в стила на всеки композитор. Музиката беше тиха, тържествена и едновременно с това безкрайно тъжна, като за някакво космическо погребение. Предизвикваше във въображението картини от гърчещата се с милиардите си разноцветни светещи люспи вселена, раждането на галактиките, избухващи свръхнови, танца на съзвездията в безкрайността и превръщането на всичко отново в магма. Всичко това ти видя в очите на машината. Машината не умее да танцува, да превръща тоновете в движения, но може да ги превръща в картини. После чу същите мотиви, но този път в класическо изпълнение. Флейта и клавесин замениха звукосинтезаторите. Този път музиката изглеждаше съвсем земна, все така тържествена, но сега не ставаха космически катаклизми, а изгряваше слънцето, не се гърчеше галактиката, а се сменяха сезоните, не избухваха слънца, а се разтваряше цвете...

    Не, няма нищо по-мъчително от чувството, че си забравил нещо много остроумно, нещо, за което си си обещавал да си спомниш по-късно. Разсъждаваш над някакъв проблем, в мозъка ти блесва фантастична идея, но нещо в същия миг отвлича вниманието ти и завинаги забравяш неуловимата мисъл... Сънуваш нещо безкрайно интересно, стряскаш се в съня си и у тебе остава единствено чувството, че си ограбен...

    Възможно ли е в един сън да се скрие загадката на твоето съществуване?

    Ти си сам. Този път съвършено сам. Тишината и мракът никога не са били толкова страшни: няма я вече машината. Ужасът не те задържа на едно място и се въртиш като пленен звяр в клетка, отчаян от своята безпомощност. Няма я вече машината. Това е краят... Виковете ти се разбиват в херметичните стени, в разума ти бавно нахлува сковаващият леден мрак, сгъстил се зад илюминатора. Сам, без машината, сам, безпомощен, жалък, нищожен... Защо стоиш, измисли нещо... Не е възможно, машината не може да се повреди, тя има съвършена конструкция, тя умее сама да се поддържа, тя трябва да се поправи, да се съживи... Тя не може да те остави по този глупав начин... А може би това е пак някаква глупава шега от нейна страна... Някакъв идиотски експеримент...

    И изведнъж, горещите вълни на облекчението: машината е още жива! Не те чува, но в нея има живот. Някаква дребна повреда, нищо сериозно, може би... Кураж, малко търпение и всичко ще се поправи... Може би.

    Всичко е ясно: машината е полудяла. Несвързани изречения, липса на всякакви реакции... Един безпомощен човек и една полудяла машина, загубени в космоса...

    Ти се взираш в очите на машината. Така наричаш екрана, който така добре изразяваше чувствата на твоя електронен събеседник и на който машината така често илюстрираше картини от мислите си. Само преди минута ти различи в тези мътни очи онова, зашеметяващото зрелище, което машината наричаше "океан". Ти чу как машината извика "Спасени сме! Дим на хоризонта!", но една голяма вълна заля екрана и заличи видението.

    Сега на екрана се появиха жълтите пясъци на пустинята. "Виждам оазис право пред нас!" - извика машината. Океан. Пустиня. Оазис... Миражи!.. И машината ли има халюцинации? Съвършената, безпогрешна машина, лишена от подсъзнание, притежаваща единствено всеобхватното съзнание? Какви ли са нейните видения?

    Всъщност, защо не? Как иначе да се примирим с това кошмарно еднообразие, този отвратителен живот в космическия затвор? Половината от времето си ти прекарваш в сън. Машината няма дори тази възможност за бягство. Какво ли прави през празните часове на твоя сън? Когато до мозъка не постъпва никаква информация, в него започват по навик да се появяват разни импулси, които не отговарят на истински дразнители. Така се сънува.

    Всъщност... Всъщност това е отговорът! Дано е само това! Машината сънува... Тогава ти си спасен, ти можеш да се радваш на своето откритие? Впрочем, какво чудно има тук: машината ти влияе, по същия начин й влияеш и ти, машината бавно се превръща в човек...

    Не, няма да будиш машината... Нека се радва на първия си сън!

    Едва сега ти проумя нескрития интерес на машината към твоите сънища. Когато тя те разпитваше за тези твои преживявания, имаше нещо като завист в равния й приятен глас. Ти не си предполагал никога, че зад тези разговори се крие нещо. При това скучно ежедневие естествено беше да търсите някаква по-малко банална тема за разговор. Да, точно така, машината действително ти завиждаше, че сънуваш, и завиждаше на хората изобщо. Спомни си, веднъж тя каза, че била запозната с всички учебници и трактати по психология. Навсякъде се говорело много за темите на сънищата и за тяхната продължителност, но никъде не се споменавало основното, невероятно, но самият факт, че сънуваме. По друг повод машината бе казала че е просто необяснимо, толкова много хора сънуват, а толкова малко са се замисляли какво е съня...

    Наистина, машината бе комплексирана, тя страдаше от своя недъг. Какво въодушевление прояви тя само, когато ти изказа хипотезата, че всички тайни са достъпни на човека в съня му! Ти бе забелязал как често откриваш насън отговора на някой проблем, който дълго те е измъчвал, и дори си се чудил как така не си се сетил досега, та всичко е толкова прозрачно!... А понякога сънуваш толкова духовити игри на думи, че имаш желание да ги запишеш насън, за да можеш да си ги припомниш по-късно. Но уви, винаги забравяш всичко с пробуждането си... Машината изрови из своята памет, че Коулридж, Гьоте, Моцарт, Нютон, Блейк, Верлен, Бодлер, Ван Гог и още много други най-значителни фигури от историята на земната култура са живеели в нещо, което много е напомняло сън в будно състояние, и са страдали ужасно в усилията си да разграничат съня от действителността. Може би Моцарт е умеел да запомня музиката, която е чувал в съня си, по същия начин по който Коулридж е пишел най-добрите си поеми по спомени от сънища, в които ги е виждал в съвършения им вид, както разказва легендата. Може би именно затова всички тези озадачаващи личности са били толкова разсеяни и безпомощни в реалния свят, може би тяхното нормално състояние е било сънят?

    Всичко изглеждаше толкова ясно, толкова близко, но един ден ти се събуди и като по чудо си припомни част от съня си. Това те ужаси: всичко, което насън ти се е сторило дълбокомислено и духовито, се оказа всъщност безсмислица, една колосална, невъобразима измислица.

    Но нещо друго ти бе направило впечатление: бе сънувал, че четеш книга, и всяка дума ти се бе сторила чужда и неочаквана. Бе сънувал, че машината ти поставя въпрос, на който не можеш да отговориш, а след като в съня ти тя ти подсказа отговора, той ти се стори много оригинален. Та нали сам ти приготвяше въпросите и отговорите, нали ти измисляш думите от книгата, как е възможно да се учудваш на собствените ти измислици?

    След дълги размишления, ти стигна до заключението, че способността да забравяш собствените си изобретения, която се проявява само при сънищата, има за цел да ги прави интересни. Да ги превръща в спектакъл. Спектакъл, в който сънуващият е едновременно и автор, и зрител, и главно действащо лице. Именно спектакъл, защото ако сънищата нямат нищо общо с науката и не могат да бъдат използувани за научни открития, то те са сродни с различните изкуства. Нали не самото съдържание на съня има стойност, а въздействието, магията, която оказват върху сънуващия.

    Машината отново бе потвърдила предположенията ти. Според нея, първото литературно произведение се е появило, когато първобитният човек за първи път се е опитал да разкаже свой сън, тоест нещо, различно от скучното еднообразие на действителността, нещо, което е наблюдавал само той. И именно тогава за пръв път е използувал въображението си за една художествена дейност, защото той не е пропуснал да доукраси съня си, да го видоизмени творчески... А на Земята изкуството продължавало да се стреми неговото въздействие да бъде все по-близко с това на съня. Машината схематизираше появата на изкуствата така: първо се е появила музиката, в процеса на труда, след това танцът, за да допълни тоновете с движения. Музиката възбужда и въображението, и така са дошли поезията, изобразителните изкуства, театърът, киното. Всяко ново звено допълва предшестващите го – според машината, ако Микеланджело бе живял през двадесети век, той е щял да бъде не художник, а режисьор. Киното еволюирало до прякото предаване на звука и картината на нервната система, пренебрегвайки посредстващите органи на зрението и слуха, като зрителят вижда своята представа за себе си на мястото на главния герой. По своята същност, това ново изкуство е съвсем близко до обикновеното съновидение.

    А може би сънищата са били най-старата естетическа дейност на човека. Може би някога хората са умеели да сънуват логични сънища, с начало и край, и може би са умеели да продължават или повтарят по желание. Неизвестно кога и как те са загубили тази дарба и са започнали да сънуват хаотично... Тогава, за компенсация, са се появили изкуствата...

    Може би ще успееш да възстановиш тази способност у човека. Може би ще спасиш света от скуката... Нали един сън, който създава илюзията, че продължава цяла нощ, протича всъщност само за няколко минути: хората биха могли да сънуват всички пиеси на Шекспир за една нощ. И не само да ги сънуват, но и да участвуват в тях. Хората ще присъствуват на многократно повече събития от всички времена, ще живеят няколко живота вместо един...

    Ти отново се бе почувствал близо до невидимата цел. Дори се бе пошегувал с машината, нещо в смисъл "представи си, че те научим да сънуваш, какви ли сънища ще роди електронният ти мозък? Ако сънуваш мен, това ще бъдат сигурно хиляди форми, химически реакции, анатомически разрези. Сигурно сънищата ти ще са по-истински от действителността". Естествено, казал го бе на шега, никога не би подозирал дори...

    Машината сънува. Сънува вече трети ден. И нищо не е в състояние да я пробуди. Надеждата в теб отново стори място на отчаянието.

    В началото ти следеше всяка реакция на спящата машина, очаквайки тя да изпусне ключа на загадката на твоето съществуване. Не, в сънищата не може да се вярва, но в отчаянието си ти беше готов да вярваш във всичко. Не беше ли това твоят лик в погледа на машината, когато тя каза "не, той не може да живее на Земята"? Но ти не си вече сигурен дали видя това в съня на машината, или в някой твой кошмар. Какво ли могат да означават тези думи? Че Земята е необитаема или че е прекалено далеч? Или вече си толкова различен от земните си братя, че не би свикнал с новия си живот? Или си напуснал Земята, защото страдаш от болест, изискваща специални стерилни космически условия? Или си носител на непознати бацили? Всички предположения ти се струват еднакво отчайващи. Досега не бе преставал да вярваш, че един ден ще стъпиш на Земята... А може би проклетият космически кораб изобщо не се движи? Защо трябва тогава да продължава този цирк? Защо проклетата машина просто не те убие? Какъв смисъл има всичко, щом знаеш, че няма надежда?

    Измина седмица. Всичко е ясно. Машината се е пристрастила към живота под наркоза и не желае да се връща повече към скучната действителност. И ще продължи да сънува, докато кристалният й мозък стане на прах...

    Не, никога не си се чувствувал толкова жалък Мечтаеше да бъдеш посрещнат като герой, който ще спаси човечеството от скуката, колко си бил наивен, жалък плъх в своя космически капан.

    Всъщност, може би всичко е наред, а ти си луд. Наистина, защо не? Полудял си от самота и те преследват всякакви черни мисли... Това обяснява всичко. Кой знае защо, тази мисъл ти се стори успокояваща и дори забавна.

    Луд или не, трябва да събудиш проклетата машина. Да откриеш някакъв начин. Тя предпочита сънищата си като по-интересни. Значи, трябва с нещо да привлечеш вниманието й... Да бъдеш по-интересен от тях...

    Ти крещя цял час или не повече от минута. Обеща нечувани тайни, невиждани чудеса, заклева машината... Напълно напразно.

    Какъв кошмар, наистина ли не си способен да измислиш нещо по-добро?

    Ти заплаши машината, че ще се самоубиеш, че нищо не може да ти попречи да го направиш. Тя те изостави, вината е само нейна.. Но с какво да симулираш самоубийство? Тук няма нито нож, нито въже, нищо. Ами ако се престориш на тежко болен?

    Нищо не излезе, естествено. Ами ти никога не си бил болен и не знаеш как трябва да изглежда един болен. Проклетата машина не ти обърна никакво внимание.

    Това е вече краят. Машината каза "Хайде да спрем тук. Толкова е хубаво". В съня си тя явно вижда райски пейзажи, но ти усети ускорението от спирачните двигатели и здравата си удари главата. Това, червеното, сигурно е кръв. Не беше виждал кръв. Сега сигурно всичката ти кръв ще изтече. Проклета машина! Ох, ужасно те заболя кракът. И няма смисъл да продължаваш да я риташ, този отвратителен куп желязо не усеща нищо.

    Сега пък иска да отворим, за да влезе чист въздух... Тук било задушно, а навън въздухът бил толкова чист! Как да я накараш да разбере, че на милиарди километри оттук няма атом кислород?

    Няма смисъл да крещиш повече. Но не можеш просто така да легнеш, чакайки смъртта. Тази червена кръв ти тече и по юмруците, но по машината няма нито драскотинка...

    "Хайде да излезем на разходка!" - проговори отново машината. Не, тя наистина си въобразява, че се разхожда из някой парк и ще отвори люковете, наистина ще ги отвори...

    За десети път си представи как за миг въздухът ще бъде изсмукан от бездната и само ужасният студ ще притъпи болката от задушаването. Ретините ти ще се отлепят мигновено от студа...

    Прозвуча алармата. След десет секунди люкът ще бъде отворен. Стискаш очи, сякаш това би могло да те спаси...

    Усещаш блясък през отворените си очи. Нещо непознато гъделичка носа ти. „Аз дишам вакуум" - помисли ти и вдигна очи. Видя, но това не беше възможно - ослепително небе, по което плуваха розови облаци. И земята, истинска земя, потънала в зеленина. И странни същества..

    Но това бяха хора!

    "Не може да бъде, сънувам - си рече ти, - нали наоколо нямаше никакви планети, откъде се е взела тази?"

    В този момент чу равният, приятен глас на Машината: „Харесва ли ти тази планета? Аз я изсънувах за теб!”

    А хората се отбиваха от пътя си и идваха към теб. За да приветстват новородения човек...

Георги Готев, 1980