Разлика между версии на „Сънувах човешко лице“

От Алманах "ФантАstika"
Направо към: навигация, търсене
м (уточнение)
м (-нов ред)
 
(Не са показани 2 междинни версии от друг потребител)
Ред 3: Ред 3:
 
== Сънувах човешко лице - ''Ивайло П. Иванов'' ==
 
== Сънувах човешко лице - ''Ивайло П. Иванов'' ==
  
''Всички права запазени. За условията, при които разказът е достъпен онлайн, вижте повече [[Алманах "ФантАstika":Авторски права#Специални условия|тук]] (тип А)''.
+
''Всички права запазени с изключение на правото за четене от този сайт, както и копирането за лични некомерсиални цели''.
  
  

Текуща версия към 07:06, 14 февруари 2008

ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)

Сънувах човешко лице - Ивайло П. Иванов

Всички права запазени с изключение на правото за четене от този сайт, както и копирането за лични некомерсиални цели.


      Синьото зарево на втория изгрев се готвеше да премине в залез. Безформени сенки затанцуваха по руините, а заедно с тях се раздвижиха и обитателите на стария град. Джошуа не знаеше какви са те, за пръв път идваше по тези места. Всъщност той рядко повтаряше маршрутите си. Засега обитателите не се държаха агресивно. Надничаха изпод гъсто обраслите бетонени плочи, от време на време се събираха на малки глутници, но не за да нападат, а просто така – угаждаха на рефлексите си, после се разбягваха и се захващаха с нещо по-интересно. Джошуа не можеше да ги види, но чувстваше как любопитните им погледи го следват на всяка крачка. Веднъж дори мярна цяла фигура, но не можа да забележи някакви определени изменения.

ил. Станислава Тонева

      Просеката, по която вървеше, някога е била централна улица. Невъзможно бе да прецени колко са били високи сградите от двете страни, тъй като отдавна се бяха превърнали в безформени камари, смесица от хилава растителност и псевдопочва. Веднъж само видя една по-запазена постройка, но всичко ценно от нея отдавна бе отмъкнато. Сонарът на два пъти се обади и се наложи да спира, за да нанесе на картата новите критични точки. След това на пътя му се изпречи грамаден бетонен хълм и трябваше да заобикаля. Навлезе в област с гъста увивна растителност. Цветовете рязко се освежиха, зеленото на места достигна дори до искрящи нюанси. Наблизо, накъде под повърхността, имаше ледник, който овлажняваше почвата. Значи и обитателите тук би трябвало да са повече. Известно време се лута без посока. Следваше пътечката и търсеше просека, за да пренощува, но шубраците навсякъде бяха плътни. Вече се чудеше дали да не се върне към стария град, когато неочаквано излезе на открито.

      През последните няколко дни непрекъснато се беше провирал през джунглата от лиани и въздушни корени. Умората се натрупа и взе да си казва думата. Безкрайна плетеница от сухи и здрави като телени въжета увивни растения паразитираше с удоволствие дори върху бетонените руини и трудно се намираха места за почивка. През цялото време сонарът не беше спирал да се обажда и това си беше лош късмет. Нямаше винаги възможност да записва данните, налагаше се да ги запомни и това отслабваше бдителността му.

      Но сега излезе на открито и всичко обещаваше да бъде наред. Пред него се ширна гола и зелена равнина. Беше по-скоро множество малки или по-големи хълмове, тук-там имаше някой плитък разлом, ерозивни форми или сипеи. Тревата изглеждаше учудващо свежа. Някога тук също бе имало град, но грамаден ледник бе минал под него и го бе превърнал в хълмист ландшафт.

      Все още не искаше да поема през хълмовете, затова повървя малко покрай обраслите руини, докато стигна до някакъв навес от паднала плоча. Реши да нощува тук, макар да не му харесваше близостта на джунглата. Отдавна не беше ял, затова свали раницата си и извади от нея алпийското чукче. Записките можеха да почакат.

      Пръстта беше суха и твърда на една педя дълбочина. Намери все пак няколко корена от аштесе, но всичките бяха негодни за ядене. Опита да ги разкисне в малко вода, но това не помогна много - в тях нямаше питателни вещества. Това не го обезкуражи. Бръкна надълбоко в раницата си и извади малка алуминиева кутийка. Вътре имаше храна. Последната човешка храна, която му бе останала. Няколко залъка кашкавал и концентрирани протеини. Ако скоро не отговореха на повикванията му, щеше да стане неприятно.

      Поднесе едно парче към устата си. И в този момент забеляза някакво движение откъм гъсталака зад себе си. Някой се криеше доста ловко, но при вида на храната се бе издал.

      - Излез, защо стоиш там? Няма да ти сторя зло…

      Естествено, никой не му отговори. Джошуа се вгледа внимателно в плетеницата от лиани. Този, който се криеше, бе малък и много внимателен. Предполагаше що за същества обитават тези места, но не се бе надявал, че ще срещне някое толкова отблизо. Вдигна храната с два пръста до очите си и после я постави на земята. Взе раницата си и се отдалечи на няколко метра. Седна на земята и зачака. Лека-полека сухите пръчки зашумоляха и оттам изпълзя на четири крака малко момиченце. С окъсана рокличка и кръгло личице. Доста мръсно и въпреки това – симпатично личице. Дали защото не се миеше изобщо, или за да се крие по-добре сред руините? Или защото току-що е копала земята като него. Може би и трите. Пропълзя бавно, оглеждайки се непрекъснато. Когато вече бе достатъчно близо до храната, се стрелна светкавично и миг по-късно само лекият шум сред лианите подсказваше, че е била тук. И липсата на храната. Но Джошуа знаеше, че е още там – на границата на видимостта, надничаща любопитно. И дъвчейки бавно.

      - Не искаш ли да дойдеш при мен? Аз ти дадох храна. Ти би могла да ме упътиш? Сигурно познаваш тези места... Да ми кажеш поне къде има вода.

      Отговор не последва.

      - Добре. Твоя си работа.

      И се захвана с дневника си. Малката лампичка на сонара светеше в жълто, което не значеше нещо определено, така че поне засега кръговото обхождане на местността търпеше отлагане. Утре щеше да сканира района покрай джунглата и да провери плътността на границата. Където имаше джунгла, някога е имало градове, огромни градове, и там, където свършваха така рязко, вероятността за разкъсване бе най-голяма. Заби шилото на поставката колкото можа по-дълбоко. Постави сонара отгоре и включи режим на плавно анализиране. Междувременно записа в дневника резултатите от проверката на няколко области и ги нанесе и на картата. Улисан в писане, изведнъж му се стори, че наблизо има някой. Рязко повдигна поглед. Неговата нова приятелка стоеше клекнала насред полянката и го гледаше любопитно. Само на една крачка от шубраците. Джошуа се засмя без глас: “Никой не напуска току-така мястото, където е намерил храна”.

      - Можеш ли да говориш?

      Отговор отново не последва.

      - Знаеш ли къде има вода? Разбираш ли ме?

      Ясните сиви очички го гледаха очаквателно, но не казаха нищо.

      - Нямам повече храна. Аз също съм гладен. Сигурно знаеш къде почвата е по-влажна и има корени от аштесе? Или някакви други?

      Момиченцето бавно се отдалечи на четири крака, без да го изтърва от поглед, и пак така бавно се запровира сред храстите.

      “Значи все пак разбираш… Няма храна, няма интерес.”

      

      На сутринта тя отново се появи насред полянката. Клекнала, с подпрени на земята юмручета. Първият изгрев бе настъпил и наоколо бе светло. Момиченцето имаше светли коси. Вчера не беше забелязал, че кожата й е покрита с фина и светла козина като кадифе. Юмручетата и лицето бяха неокосмени. Другото странно нещо в нея бе това, че ходеше предимно на четири крака, при това доста умело. И не говореше. Обикновено всички видове “говореха” - серия от междуметия, срички, сигнали, които означаваха какво ли не, понякога и нищо. А тя не издаваше никакви звуци, въпреки че по лицето й настроенията често се сменяха. Това бе сигурен признак, че наоколо броди опасност. Или може би „говореше” само със себеподобните си.

       Джошуа събра нещата си и потегли на юг. Сонарът тихо припукваше, закачен на раницата му. Бе сменил батериите му и се надяваше да не се налага да претърсва някои райони отново. Малката вървеше подире му на разстояние и сякаш не го забелязваше. След няколко часа ходене усети от ляво течение от хладен и влажен въздух. Идваше измежду два хълма и най-вероятно продължаваше нагоре по склона. Признак за вода. Джошуа пое натам. Поне с вода трябваше да се запаси. Момиченцето не прие радушно тази смяна на посоката. Замръзна в типичната си поза, клекнала, с подпрени на юмручета ръце, и дълго го гледа как се отдалечава. Очевидно не й харесваше идеята да ходи далеч от гъстите шубраци. Но веднага щом Джошуа прехвърли единия хълм, я съзря отново да припка около него. Явно понякога все пак се отделяше от надеждното прикритие. Особено ако е гладна.

      Колкото повече се изкачваха по плавния склон, толкова тревата ставаше по-зелена. Джошуа се пресегна за закаченото на раницата алпийско чукче и забоде върха му няколко пъти в почвата. Острието потъна лесно. Ледникът беше все по-близо. Изведнъж видя дърво. Когато го приближи, се оказа, че това не беше точно дърво. Беше бетонена колона, много стара и много дебела. Вероятно някога е държала мост или нещо масивно. Цялата бе обрасла с лиани и затова отначало я взе за дърво. Когато я наближи, забеляза няколко неестествени форми на релефа около нея. Под почвата наоколо имаше и други останки.

      Свали раницата си и започна да копае около корените на лианите. Те не ставаха за ядене, но между тях често растеше подземното растение аштесе. Неговите грудки определено бяха вкусни, особено ако те грози гладна смърт. Още преди да напредне особено в копането, неговата спътница клекна до една дебела лиана и започна така бързо да рие земята, че зад нея се образува цял фонтан от дребни буци. Само след секунди измъкна от земята голяма и месеста грудка аштесе. Без много да му мисли, започна да я бели със зъби и нокти…

      “Ето защо е толкова мърлява…”

      Изведнъж Джошуа видя… “Ноктите й!” Досега не бе могъл да ги види, защото бе държала ръцете си свити в юмрук. Но сега ясно можеше да разгледа плоските и криви като тесли нокти със седефен цвят. “Колко са дълги! Как ли свива юмручета, без да се нарани?”

      Необикновеното зрелище се повтори няколко пъти. Тя изравяше, намираше и изяждаше с невероятна скорост. И сякаш не мислеше да спира. Скоро коремчето й видимо се наду.

      - Е, радвам се, че поне един от нас е сит…

      Джошуа се захвана със своята си дупка. Но още преди да копне няколко пъти, малката грубо го избута настрани и започна яростно да копае в нея и малко встрани. Когато измъкна поредната грудка, се отдръпна и застана в обичайната си поза.

      “Да, това вече е благодарност.”

      И понечи да извади аштесето от земята. Трябваше да го обели с ножа си, чак тогава можеше да го яде.

      Това което последва, дори не успя да осъзнае веднага. Само чу писък и в следващия миг малката се втурна като вятър. Мина на метър от него и той с едно уверено движение успя да я хване за ръката, както летеше във въздуха. Завъртя я около себе си, бързо я притисна към крака си и я покри с плаща си. После замръзна неподвижно. Сякаш някой друг вместо него направи всичко това.

      Зад гърба му се разнесе глух и недоволен рев. Извърна се и погледна хищника в очите. Грамадна и космата женска, оголила кучешките си зъби и дращеща с нокти земята. Явно бе дебнала зад билото на хълма. Аштесето не я интересуваше, но нейните жертви рано или късно идваха тук, за да изкопават и ядат грудките му. Затова и дебнеше тук.

      - Върви си! – каза Джошуа заплашително. И за по-голяма убедителност нахлупи качулката си.

      Самката не можа да издържи дълго на погледа му. Обикаляше сърдито около него, но не се приближаваше. Жертвата й се бе изплъзнала на косъм.

      Момиченцето се бе свило на кълбо под плаща му, обгърнало с ръце и крака единия му крак и цялото трепереше. Усещаше как острите й нокти се впиват в глезена му през панталона.

      - Върви си! – повтори той и се присегна за шилото на сонара. Вдигна го над главата си и го размаха.

      Хищникът изръмжа разярено още веднъж и бавно се отдалечи. Но Джошуа и момиченцето не помръднаха още дълго.

      - Хайде излизай оттам – каза й най-сетне. - Отиде си. Чуваш ли ме?

      Джошуа отметна плаща си, но тя пак се свря в него.

      - Отиде си. А и аз съм тук. Стига ме държа за крака, време е да тръгваме. Видяло се е, че ще ям по пътя…

       Изведнъж малката пусна крака му и драсна надолу по склона. Проследи я с поглед чак до двата хълма, от които започнаха да се изкачват. След това я изгуби. Но бе сигурен, че се е гмурнала в родната си джунгла, без дори да забави ход.

      Привечер, много километри по-нагоре, спря на бивак. Тепърва предстоеше вторият изгрев и краткият втори ден, но нямаше смисъл да продължава. Беше му провървяло. Сонарът намери истинска пробойна, дълбока и обширна, запълнена с лед, а сега попадна и на извор с вода. Попълни дневника си, направи сканиране на околността около пробойната и доволен включи маяка за повикване. Човеците скоро щяха да дойдат и той щеше да ги чака тук. Дори можеше да си позволи лукса да запали огън. Сухи лиани наоколо имаше много. И тъкмо мракът се бе сгъстил и се готвеше да заспи, когато едно тънко гласче зад него попита:

      - Защо теб лакрез не те напада?

      - Охо! Здравей! А теб не те ли е страх от него, че се мотаеш наоколо?

      - Не. Лакрез има студена кръв. Нощем не може да тича бързо и не вижда добре. Защо лакрез има студена кръв? И защо не те напада? Ти по-силен ли си от него? Вярно ли е, че лакрез някога е бил човек?

      - Виж ти! Не само говориш, но и на почти правилен инглис! Кой е лакрез?

      - Лакрез е лакрез! Дебне и изяжда когото хване. Но теб не те доближи. А можеше. Ти не бягаш бързо. Защо не те изяде?

      - Връщаме се към един и същ въпрос… Много си упорита. Аз съм измерител. Никой не напада измерителите. Дори лакрез.

      - Защо? Ти по-силен ли си от него?

      Джошуа се засмя без глас. Обичаше да се смее така. В този объркан свят имаше много неща, над които горчиво да се посмее, но за съжаление винаги беше сам, нямаше кой да сподели настроението му. А излишното издаване на звуци бе опасно. Понякога.

      - Човекът е разпоредил така. Ако лакрез ме нападне, човекът ще дойде и ще го убие. Лакрез знае това.

      - Лакрез не знае нищо! Той не е умен! Той само реве и изяжда. Глупав е. А ти виждал ли си човек?

      Момиченцето говореше като в скоропоговорка. На един дъх и с особен напев. И след всеки порой от думи се оглеждаше плахо във всички посоки. Всичко това бе особено забавно за Джошуа.

      “Не. Всъщност не е забавно. Неестествено и страшно е. В това има нещо много повече, отколкото обикновена приказливост.”

      Джошуа се замисли откога не беше виждал говорещ смислено индивид. При това с повече от стотина думи.

      - Доста си приказлива. Цял ден мълчиш, а сега не можеш да се спреш. Лакрез не е толкова глупав. Умее дори да говори, макар че никой не разбира какво. И знае много добре какво ще направи човекът, ако ми стори зло. Ти по-добре ела по-близо до мен, защото теб ще изяде с удоволствие. Огънят не го плаши.

      - Вярно ли е, че лакрез някога е бил човек?

      Беше странно и неестествено малката бъбрица да настоява с този въпрос. Явно бе много важен за нея.

      -Някога - да. Бил е. Но после е станал лакрез.

      “Как ми се иска да можех да ти кажа истината… Да ти я обясня така, че да я разбереш.”

      - А ти? Ти как се казваш? – попита той.

      Сивите очички се вторачиха неразбиращо в него. Тя дори се приближи още и го погледна питащо. И кой знае защо изду кръглите си бузи.

      “Как, по дяволите, да я питам за думата, която използва за себеподобните си…”

      - Ти не си лакрез. Какво си?

      Малката не му отвърна, само дойде още по-близо и се вторачи в него.

      “Може би не разбира някоя дума”

      - Какво лови и изяжда лакрез?

      - Глит! – каза неочаквано тя и поглади коремчето си.

      Известно време не продума, явно се чудеше как да продължи.

      - Живея в дупка. Всеки глит живее в дупка. Но дупките не са дълбоки. Лакрез и пенате не могат да влязат. Някъде се копаят бързо и лесно, а някъде – много трудно. Боли. Мога сега да изкопая дупка. За теб. Ти копаеш бавно. Искаш ли да изкопая дупка за теб?

      И отново изду бузи. Явно този жест означаваше нещо.

      - Не, благодаря. Нямам нужда от дупка. Но ти не ми каза как те наричат. Разбрах, че си глит. Имаш ли майка?

      - Майка?

      - Тази, която те храни. Когато си била малка, някой ти е давал храна. Може би и сега ти носи храна. Майка.

      “Колко е възрастна всъщност? Прилича на малко момиченце, но може би е зрял индивид...”

      - Шарме! Но тя вече не ми носи храна. Защо? Аз нося храна на сави. Днес носих храна на сави. А ти вчера даде на мен. Шарме?

      - Не, не съм твоя майка. А всъщност… Днес затова ли се върна? Да занесеш храна на сави?

      - Да! Но сега пак съм при теб –Изведнъж я осени: - Измерител! Шарме?

      - О, боже!

      Малката странно и някак особено повишаваше глас всеки път, когато отговаряше положително. Сякаш се радваше на това, че е разбрала въпроса. Изведнъж тя се отдръпна, направи кръг около огъня и се върна.

      - Виж… Аз съм измерител. Ти си глит и живееш в дупка. Но как те наричат шарме и сави? Как те извикват, когато си далеч?

      - Ену. Но това е било преди. Преди шарме да спре да ми носи храна. А сави не ме извиква така. Защото не говори. И освен това не може сам да си намира храна.

      - Радвам се да се запознаем. Аз се казвам Джошуа.

      - Защо?

      - Какво защо? Просто се казвам така.

      - Дълго е! Трудно се извиква.

      “Да… Необходими са цели три срички. Трудно е да извикаш “Джошуа”, докато летиш като вятър, гонен от лакрез. Мен едва ли ще ме предупредят за опасността и ще бъда изяден…”

      - Защо сави не може да си намира сам храна. Болен ли е?

      - Не. Не е болен. Просто не знае как. Аз знам. Всеки глит знае. Но сави не знае. Шарме казва, че така се е родил. Би трябвало лакрез да го е изял преди много време, но аз изкопах много дълбока дупка и той е скрит. Нося му храна.

      - Как му я занесе? Ти не носеше нищо в ръце днес?

      Ену погледна коремчето си. Сега то бе значително по-малко издуто от сутринта.

      - Като теб ли е? Или малко по различен?

      - Не е като мен. Има по-къси коси. И козина тук, под носа. Малко.

      И последва серия от неразбираеми думи и междуметия.

      “Брат значи. Който не знае как да си намира храна. Защото не е като всеки глит… Боже колко много думи знае! Вероятно се е запазила цяла такава общност...”

      - Добре правиш, че се грижиш за сави. Но ако лакрез те хване, кой ще му носи храна?

      - Никой. Той ще умре.

      - Щом търсиш храна за двама, лакрез ще те хване по-лесно. Защото дебне край храната.

      Джошуа се стараеше да говори простичко, с нейните думи. Но неизбежно малката прибавяше нови и нови думи.

      - Да. Ще ме хване по-лесно. Но аз мога да тичам бързо. А сави няма да стои в дупката постоянно. Той също може да тича бързо, когато е нахранен. Когато е гладен, кожата му е студена като на лакрез и спи. Но когато е нахранен, може да тича по-бързо от мен. Ако събера много храна, мога да го доведа тук и да го науча да копае. Така няма да му нося постоянно храна.

      - Да го научиш? Теб някой учил ли те е да копаеш?

      - Не. В началото гледах шарме как копае. Правех като нея. Сави отначало не можеше да тича. Аз му показах как и той започна да тича. Трябва само да си свиваш пръстите ето така – и тя показа. - Ще му покажа как да си намира храна. Сави не е глупав. Той може да научи много неща. Но трябва да му занеса много храна, за да може да излезе далеч от дупката и да го науча как да си намира храна. А после ще го науча да говори.

      Малката не спираше да бърбори. Отначало го изчакваше да й отвърне на въпросите. “Откъде й хрумват толкова много въпроси?” Но той бе твърде уморен, за да приказва с нея цяла нощ. Затова просто се зави с плаща си, облегна се на раницата си и заспа.

      

      На сутринта, когато се събуди, усети топлина по единия си крак. Още преди да отметне плаща си, знаеше защо. Малката се бе вкопчила в него точно както предния ден, когато човекът-тигър за малко не я хвана. “Лакрез. Май така го наричаше. Откъде ли знае толкова много?”

      Тя веднага скочи, щом я отви, огледа се припряно на всички посоки, долепи ухо до земята и най-сетне застана в привичната си поза.

      - Добро утро – поздрави той.

      Тя само го погледна въпросително.

       - Така се казва, когато срещнеш някого сутрин… - поясни Джошуа.

      Но склонността й към разговори се беше изпарила.

      - Страх те е, че лакрез може да чуе? Лакрез чува ли надалеч? Ако искаш да кажеш ДА, без да те чуе лакрез, направи ето така с глава…

      Ену незабавно кимна точно както й показа.

      “Забавно. Аз й показах как да говори, без да я чуе лакрез… Денем лакрез не спи, затова – никакви приказки…”

      Внезапно тя отново долепи глава до земята. После бързо вдигна разтревожен поглед.

      - Някой идва?

      Ену закима енергично с глава. Но не изглеждаше изплашена.

      - Знаеш ли кой? Лакрез? Ако не знаеш, направи така с глава.

      “Не.”

      “Как наричаше тя хиените? Пенате? Пенате живеят само сред руините. На открито се боят от лакрез. Въпреки че са много.”

      Тя го хвана учудващо ловко с върха на дългите си нокти за плаша и го задърпа към малкия шубрак от лиани. Той не се възпротиви, макар вече да се досещаше кой идва. Шубракът обаче се оказа доста хилав и неподходящ за укритие. Тя се отказа от намерението си и припряно се измъкна от там. Мушна се под плаща му. Мигом усети по глезена си дългите й нокти.

      Този, който идваше, се носеше на дълги подскоци. Беше се засилил доста и не можеше да спре току-така. Дългите му крака свистяха през въздуха, а те наистина бяха дълги. Пищялите му заемаха половината от дължината на тялото, а бедрените кости бяха къси. Нямаше облекло, тялото му бе покрито с мека козина. От ръцете му, малко над лактите, стърчаха израстъци, подобни на малки крилца. С тях пазеше равновесие, докато тичаше бързо.

      Направи два кръга около тях, за да забави скоростта, и с един последен скок забоде петите на дългите си крака в земята пред тях.

      - Здравей, Хми. Добри вести ли носиш, или лоши?

      Хми се стараеше да навакса с дишането, затова не отвърна веднага. Джошуа усети как Ену леко повдига плаща му, за да погледне. “Не е толкова страхлива, колкото любопитна...”

      - Ангх… при… ено… Джош-у-а! Пре-къс-ва-не. Двана-десет…

      - Това, което е за мен, Хми! Само което е за Джошуа.

      - За Джош-у-а. Излязъл си от район на покритие. Среща на триста и двадесет от последния маркер. Запад-югозапад. Маркер: стара автомагистрала. Пътен прелез. При закъснение, ще намериш инструкции. Следвай надписите по стените. Тринадесет дни от подаването. Край.

      “Тринадесет дни… Значи след два. Цели деветдесет километра. Най-малко деветдесет. По непозната област…”

      - Хми! Приготви се да запомниш съобщение!

      Започна да говори ясно и отчетливо, на срички:

      - За Служба по измерването. Сара. Питър. Всеки, който има връзка с тях. Открих пукнатина. Приблизителен размер – седем километра по ширина, дължина – неизвестна. Дълбочина – променлива, около седем метра. Ледникът пробива към повърхността на няколко места. Нуждая се от снабдяване. Тръгвам към мястото на срещата. Възможно закъснение от един или два дни. Край.

(продължение)