Разлика между версии на „Цветовете на душата“

Текуща версия към 13:18, 17 септември 2015

Антон Фотев

Само сърцето може

да говори красиво,

устните винаги лъжат,

дори и неволно.

Неговият дядо имаше тъмни очи и бели коси, а дългите му, слаби пръсти внушаваха усещане за строгост и дори нервност. Рашид често се вторачваше в тесните му длани, замръзнали в стаено напрежение, и слушаше захласнато как старият човек бавно и натъртено говори за тайните на рисуването. Дрезгавият глас боботеше кротко в полумрака на стаята, разказваше за чудесата, скрити в най-простите неща, и отнасяше ума на малкия Коджа в дълбините на най-очевидните тайни. В такива мигове малчуганът имаше смътното чувство, че всички разговори – минали, настоящи и бъдещи – се сливат в един-единствен, чиито слова завинаги ще останат в сърцето му.

• * *

Така възприе думите на дядо си и в онази чудна вечер, в която Георги Бранчевич със загадъчна усмивка му каза, че цветовете имали своя собствена душа. Мъничкият слушател само кимна и продължи да слуша, вторачен в лицето на стария мъж. Георги погали внучето си и движението му размести одеялото върху коленете му, което се свлече на земята – широка вълнена тъкан на бяло-зелени карета с пръснати тук-там квадратчета, в които двата цвята се преплитаха на ивици.

– Виждаш ли бялото? – прогъгна дрезгавият му глас и момчето отново кимна, намествайки вълната върху вечно студенеещите си нозе. Преди имаха парно, но бомбардировките им отнеха топлината му още преди месеци.

– То не е цвят, мънички Раш – прокашля се старецът – В Белотата няма цветове, няма живот. Тя е преди и отвъд тях. Началото, краят, лъжата и истината за целостта на всичко... и всички.

– Не разбирам...

– То е като снега... като лика на слънцето на обед в юнски ден. Смразява или изпепелява. Това поне го разбираш, нали, мъничкото ми? Бялото трябва да се използва внимателно!

– Много студено или много горещо? – кимна послушно хлапето и пръстът му погали едно цветно квадратче. – А зеленото?

– Зеленото ли? – усмихна се дядо му в поглъщащия стаята полумрак. – За сърцето то е най-дълбокият цвят, миличкото ми. Червеното е страст и любов, Синьото е обич и щастие, Жълтото е страх и гняв, но може да бъде и красивото искрене на силен ум... Ала Зеленото... то е цветът на самата душа.

– Душата си има цвят? Как така, дядо?

– Просто е, Раш, нали вече знаеш как цветовете се получават един от друг?

– Да, достатъчно е да смеся жълто и синьо и...

– Именно, мъничък. Когато златото на гнева срещне сапфирената мекота на обичта, а прозренията на острия ум се преплетат с простичкото синьо на щастието – тогава се ражда Зеленото, чувството.

– Не те разбирам, дядо, много сложно говориш.

– Добре – въздъхна старецът, – виждал си жени и мъже, които се целуват, нали?

– Да... изглеждат... като... като половинки на магнитчета – пророни Рашид и се сепна от одобрителния смях на стареца.

– Удивително точно наблюдение, мъниче, всъщност е точно така, погледнато отстрани... ала щом станеш половинката от такова магнитче, усещаш огън, пламъци, които те поглъщат и ставаш едно със самата страст, която те изпепелява! Ала колкото и красиво състояние да е, страстта е емоция, а само истинската любов е чувство... а всички чувства имат нещо зелено в себе си! Сега не ме разбираш, но е важно, Рашид, нужно е да запомниш думите ми, за да ги проумееш някой ден.

– Да, дядо! – кимна послушно внучето му.

– Ще ти поставя една интересна задача. Искам да наблюдаваш Зеленото където и да го видиш. Ще го сториш ли?

– Да, дядо – отново кимна малкият Коджа и подпря с юмруче брадичката си, наблюдавайки как старецът тъпче с тютюн лулата си. После дядо му запали и огънчето освети лицето му, обрамчи с мъждиви, червеникави сенки прегърбения силует – изглеждаше крехък и в същото време изпълнен с недостъпни познание и разбиране, немощен и въпреки това излъчващ необяснима вътрешна сила.

Двамата се спогледаха за миг през нарастващото облаче тютюнев дим, след което Георги Бранчевич потупа дланта му със своите изпити, дълги пръсти на потомствен художник.

– Върви да си лягаш, мъниче, утре си на училище.

– Да, дядо, отивам – момчето се изправи и понечи да целуне дядо си по бузата, но се спря, защото подобно действие му се стори твърде „момичешко“. В същия миг го жегна предчувствие, че ще съжалява за този мъничък отказ, и то повече, отколкото може да си представи. Усещането за бъдеща загуба се появи като изумрудено сияние и вкус на зелен темпер, близнат от устието на тубичката с върха на езика.

Без вятър пада

дъждът върху гората.

Милиони малки, зелени барабани.

Рашид отдели цялата сутрин на следващия ден, за да наблюдава разлистващите се корони на петте дървета, които се виждаха от прозореца на класната стая. Клоните им все още стърчаха като премръзнали до черно ръце със сгърчени пръсти, ала вече се забелязваше и рехавото сияние на новите листа, които в сумрачната сутрин обгръщаха тополите в нежни светлозелени сияния. А след като по време на третия час преръмя, те се превърнаха в пет ярки изумрудени пламъка, обсипани със сияещи под лъчите на слънцето водни капки. Момчето за пръв път в живота си наблюдаваше тъй продължително едно и също нещо, следвайки послушно желанието на дядо си, и му се струваше, че колкото повече впива поглед в тях, толкова по-високи и необятни стават в своята зеленина дърветата, растат, обхващат очите му и го обсебват.

Момчето не разбра кога е изпаднало в унес – сепна се едва когато би звънецът на втората смяна. Разбра, че е останал в празната стая поне час повече от нужното, зяпайки втренчено към дърветата. Разтърси глава и премигна бързо, отърсвайки се от магията, в която се намираше по своя воля. После замаяно тръгна за вкъщи – ала вълшебството на дълбокия, нежен цвят не пожела да го пусне от хватката си.

По пътя попадна на преобърнато кошче за боклук, до което се търкаляше празна бирена бутилка. Взе я и долепи гърлото ù до окото си, като някакъв странен, вълшебен бинокъл, способен да му покаже чудни и опасни тайни, скрити в лицата на забързаните минувачи и сивите фасади на околните сгради. И наистина, през дъното на бутилката светът изглеждаше загадъчен и зелен, възвърнал си смисъла, който шумът и забързаните коли му отнемаха.

Вдигна своя вълшебен инструмент нагоре и видя тъмно като пред буря, жълтеещо небе с изумрудени острови, плуващи в дълбините му, с прелитащи под тях ярки искри, надаващи крясъци на чайки и гларуси. После загледа един светофар и червеното неподвижно човече се превърна в почти черно петно, жълтото око на апарата стана синьо, а най-долното се сдоби с мътен, бял цвят, което много обърка Рашид . Той дори отвори другото си око, за да се увери, че светлината, разрешаваща преминаване, все още има обичайния си, цвят...

Новата игра му хареса и той започна да сменя очите, с които мижеше. Целият свят се променяше с едно затваряне на клепача, превръщаше се в чудна плетеница от цветове и форми, губеше познатите си очертания. Момчето ахна...

• * *

Пътят му минаваше през руините от последните бомбардировки, но момчето за пръв път се взря търпеливо в дърветата и тревата, поникнала между изтърбушените сгради. Вместо да тича като останалите хлапета, се остави да бъде погълнат от присъствието на тези замръзнали катедрали от смарагдено присъствие. Съзерцава ги дълго и с наслаждение, без да проумява защо тяхното неподвижно, съвършено спокойствие го пленява и обсебва така пълно.

Сви крака под срутената стена, на която седеше, и несъзнателно сравни превзетото от растенията място със съседния непокътнат квартал. Отсреща погледът му потъна в съвкупност от блокове, препълнени до пръсване с изтормозени, забързани за някъде възрастни. Изведнъж осъзна колко тясна всъщност е разкопаната от снарядите улица. Колко безумна е механичната ù плът, деляща жужащите човешки кошери от упойващата, ароматна благодат около него, от тези танцуващи пламъци живот, замръзнали в своите зелени дворци от бавно време. Разбра, че е време да се прибира, да се пъхне между туловищата на блоковете отсреща, и се разрева...

И когато умра,

положете ме

под водите на Дунава

и пуснете бели лилии

да плават по него...

Дядо му стоеше на включена лампа и това изненада Раш, но слабо, защото душата му примираше от умора, каквато изпитваше за пръв път в краткия си живот. Старецът само го погледна и му каза да отива в леглото си, без да губи време за разговори и телевизия.

Момчето го послуша, съблече се и си легна почти веднага, но сънят отказа да докосне пламналата му от впечатления душа и той се замята мъчително в креватчето си. Накрая възрастният човек го чу и дойде на помощ – хладната му ръка легна върху челото на хлапето, а гласът му погали изранената, напрегната тишина:

– Ще ти разкажа нещо, мъниче, ала се боя, че сигурно няма да го разбереш.

– Тогава защо? – промълви внукът му, сънен и буден едновременно, отпаднал и изпълнен с нездрав трепет.

– Защото съм стар и споменът е красив. Искаш ли?

– Да, дядо – кимна послушно хлапето, надявайки се, че кроткият глас на дядо му ще го унесе в плавния си поток. А възрастният мъж му се усмихна – и двамата знаеха как леко заспива Рашид по време на тези приказки. В просъница момчето си помисли, че дядо му разказва повече на себе си, отколкото на него.

Дунавът е течно огледало в нозете на самотното момиче, което наблюдавам крадешком иззад ръба, издигнат от яката на палтото ми. Профилът ù смущава душата ми – има нещо трагично красиво в тези класически черти, дошли от друго време, от някой тайнствен залив на могъщата река.

...Не смея да се приближа до това красиво момиче – само стоя, стъпил в момчешките си обувки, загърнат в дрехите си на млад студент и.... не смея да я приближа. В бледата пара, издишвана от реката, тя прилича на древна русалка, отдадена на мълчаливо съзерцание, вперила поглед някъде в неизвестното.... какъв ли е цветът на очите ù.

Синьо-зелен – казвам сам на себе си, съзерцавайки я крадешком иззад ръба, издигнат от яката на палтото ми. Синьо-зелени са очите ù и никоя друга няма такива. Никоя друга не хвърля в смут неувереното ми същество така... както тази непозната... И в ужас разбирам, че нозете ми са пристъпили напред и устните ми се разтварят за поздрав.

Стъпките ми чезнат без звук върху покрова на листата. Поставям нозе върху нежни, разноцветни пламъци, крача към собствената си смелост да заговоря непознато и красиво момиче. Гмурвам се под лунната сянка, очертана от силуета на дървото над нас и тя поглежда към мен, поставяйки брадичка над рамото си.

Тя ме съзира и дъхът спира в гърдите ми, сърцето ми пропуска един удар и разбирам, че животът ми е заключен в ъгълчетата на устните ù. Нежни и тъжни, с онази обидена, детска нацупеност, която по-самоуверен мъж би излекувал с дръзка усмивка.

Но няма дързост, щом замирам пред снега, валящ в душата на това момиче – виждам тъгата през очите ù – огромните синьо-зелени езера на душата ù...

Тя се усмихва тъжно и чувам нейния глас – копринен шепот, тишина, оформена в срички, полутонове от нежност, преливаща в самота. Гласът ù е река през сърцето ми:

Боя се, когато си отивам,

и някой трябва да ме търси -

но иначе завинаги ще си отида!

С разрошена коса и боси крачки,

сред пеперудени каскади -

сънуваща небитие.

Гласът на стареца заглъхна и бледите му пръсти разрошиха перчема на Рашид. Момчето трепна и отвори очи. Пресегна се и погали дядо си по бузата.

– Баба? – В зениците му се появи закачливо пламъче. – Това е била баба, нали?

– Точно така, малко стъкче – съсухрената ръка поглади челото на Рашид. – Бяхме студенти в Академията по изящни изкуства. Тя ме научи, че цветовете имат душа, а Зеленото е цветът на самата душа, на бедната и богата, нещастна и препълнена със светлина и мрак човешка душа.... Спи сега, стръкче мое.

...Защото завинаги

ще остане сърцето ми,

изпълнено с любов.

На другия ден, когато се върна от училище, Рашид завари линейка пред входа на блока. Качи се и видя външната врата отворена. Вътре откри мрачен мъж и млада жена в бели престилки. Не ги попита какво правят до леглото на дядо му, само се втренчи в тях. Чичкото въздъхна:

– Той е много болен и не мога да го преместя. Война е и в клиниката свършиха лекарствата. – Потърка наболата си брада и продължи с равен тон: – Имате ли съседи?

– Избягаха след предишната бомбардировка – отвърна момчето, – блокът можел да падне сам.

– Ясно – мрачният мъж отново потърка брадата си. – Вече се обадих на ваш роднина и той пътува насам. Няма да останеш сам, Рашид. Нали така се казваш?

– Какво му има? – попита момчето.

– Много е стар, не се е хранил добре напоследък... и тук е като ледник. Не се ли топлите?

– Спряха ни парното заради бомбардировките – сви рамене Рашид.

Думите му оставиха лекаря безучастен, но какичката в бяла престилка припърха с мигли и отметна глава назад. Стана много красива и тъжна в този миг, а момчето разбра, че плаче. Не за стареца, а заради него – и сърцето му се сви.

– Само дядо Георги си имам. Излекувайте го, моля ви.

– Безсилен съм – погледът на лекаря се напълни с вина и гняв. – В линейката няма лекарства. Само морфин... имам достатъчно морфин... Но не мога да остана. Имам още осем обаждания.

Девойката изхлипа, а старецът се размърда в дъното на леглото си и рече с непознат, плашещо слаб глас:

– Не ти ща морфина, докторе. Върви, остави ме с внука ми.

Мъжът с престилката изгледа тежко дядо му, но не му каза нищо, само изпод нос напсува войната, Бог, самия себе си. После излезе навъсен, а младата жена го последва. На прага на стаята тя спря и помоли момчето да затвори външната врата. То тръгна след нея, настигна я в антрето и видя как раменете ù се разтърсват, докато крие лице в шепи.

– Не плачи, леличко... – Нещо горещо и мокро опари собствените му бузи. – Не плачи.

– Лекарството... – тя се облегна изнемощяла на стената – лекарството за дядо ти струва по-малко от трийсет динара. А го няма никъде.

– Не плачи, леличко – повтори момчето, търкайки очите си с длан. – Не плачи.

– Не мога да свикна – някаква камбанка в гласа ù се счупи. – Не мога да свикна.

– Не плачи, леличко – отново рече Рашид и погали увисналата ù ръка. – Дядо не ти се сърди...

Вместо да я успокоят, думите му я разплакаха още повече и накрая навъсеният лекар се върна за нея. Отведе я и детето заключи вратата след тях, а после старателно избърса лице в палтото на дядо си, за да не личат сълзите. Чак тогава отиде при леглото на стареца и постави длан върху челото му.

– Боли ли те?

– Не, детето ми. – Той понечи да го погали, но ръцете му се оказаха прекалено слаби.

– Какво ти има?

– Аз... угасвам – възрастният се усмихна виновно. – Прости ми, че те оставям сам.

Рашид в първия миг не проумя смисъла на казаното. Дъх по-късно почувства мокрота по страните си и разбра, че плаче отново. Наведе се и целуна студената като лед буза на стареца.

– Обичам те.

– И аз... – дрезгавият глас за момент се загуби – ...легни до мен, стръкче. Както правеше като съвсем малък.

– Добре.

Момчето се сгуши под мишницата му, вдъхна аромата на бои, използвани завивки и жива кожа с мирис на пергамент. После извърна лице и се вгледа в очите на възрастния човек. Отвъд сивите ириси Рашид откри друг, по-дълбок и истински цвят. Сияние, в който се събираше цялата любов и грижа на света.

– Спи, Рашид – старецът едва-едва вдигна ръка, погали го, – нека видя как заспиваш.

– Добре. – Рашид притисна мокрите си бузи към одеялото. – Наистина ли струва трийсет динара? Онова лекарство.

– Кое? – отрони дядо му.

– Без което ще умреш?

– Стръкче мое – старецът притвори клепки, ала онзи другият, дълбокият цвят някак продължи да струи от очите му, – все някога... ще си отида. Тук и сега... те обичам.

Момчето изпита желание да плаче на глас, както стори леличката в коридора. Вместо това подсмръкна:

– Спи, дядо...

Дядо му се усмихна и с изохкване намести под мишницата си мъничкото му рамо.

Рашид се почувства стоплен, усмихна се през сълзи и се успокои.

Заслуша се в диханието на стареца и то му се стори твърде леко, тихо като сипещ се скреж...

Разплака се беззвучно, но после спря, доловил под белотата на този скреж зелено сияние.

Дълбоко и нежно като последната прегръдка на дядо му.