Разлика между версии на „Човешко лице 2“

Текуща версия към 07:07, 14 февруари 2008

Всички права запазени с изключение на правото за четене от този сайт, както и копирането за лични некомерсиални цели.

       - Това е много дълго за разказване, малка моя. Трябва да тръгваме вече. Нали искаш да видиш човек?

      Ену с готовност излетя от обраслата с храсти градина и се втурна през хълмовете. Джош събра нещата си и с бодра крачка пое на път. Все още беше хладно и свежо.

       - А ще ми разкажеш ли защо не съм човек? Докато ходим, за да видим човек?

       - Защо пък не… Питай ме за думите, които не разбираш. Аз самият не разбирам много неща…

      ***

ил. Калина Атанасова

      В лабораторията Сара седеше до големия микроскоп и меланхолично пушеше. Следобедното слънце правеше упорити опити да проникне през щорите и в резултат хвърляше хаотични жълти петна по пода. Джошуа гледаше през окулярите на микроскопа и нищо не разбираше.

      “Това е толкова важно, а не мога да го разбера. Значи никога няма да стана човек, ще си остана пенате. Един приказлив, образован и приличащ на човек пенате.”

       - Разбираш ли, Джош? - каза внезапно Сара, между две дръпвания от цигарата. После я изгаси нервно. - Не е толкова просто. Разбираме всичко, знаем как, искаме го. Но не можем! Екосистемата на този свят ще рухне окончателно, ако го направим. Можеш ли да предвидиш какво ще се случи тогава? Ще ти кажа. Всички ще измрем от глад, а това парче скала, което се опитваме да направим годно за живеене, ще си остане един мъртъв леден къс, който ще падне към Слънцето само след няколко хиляди години. Това ли искаш?

       - Защо трябва да унищожаваме екосистемата?

       - Казах ти вече. Защото всички животни, които сме донесли, измряха. Човекът се оказа доста по-приспособим към тази среда. Можем да клонираме каквото си искаме, да ги отгледаме в изкуствена среда и после да пуснем по полетата истински тигри и зайци. Правено е вече. Ще измрат за по-малко от десет години. Не можем да запълним всички екологични ниши за толкова кратко време.

       - Тогава нека поне се погрижим за тези, които са още разумни!

      В очите му напираха сълзи от мъка и безсилие. Усещаше, че всяка дума, която казваше, е лишена от смисъл, че Сара има готов отговор за нея и за всичко, но не можеше просто да се примири.

       - Всички са разумни, не разбираш ли! Вземи което си искаш зверче, нахрани го, дай му подслон, говори му достатъчно често и продължи да го храниш още десет години, няма да направиш разлика с истински човек. Вземи себе си за пример!

       - Аз не съм човек! Не разбирам нищо от вашите клетки, клониране и електричества!

       - Защото десет години вече бродиш из пущинаците. За да разбираш от това, трябва много да учиш, два пъти по десет години някой да те храни и да те учи!

       - Вие давате храна и учите само човеците. А другите, които биха могли да се научат? Те нека ровят земята, нека се изяждат един друг, в най-добрия случай - нека бродят и измерват!

       - А ти какво предлагаш? Да нахраним и облечем всички и да унищожим екосистемата? Знаеш ли, че тревата по хълмовете е генномодифицирана и мутирала от радиацията след това. Ако жорез, или както там ги наричат, не я изяждат интензивно около озоновите дупки, тя ще плъзне навсякъде и ще задуши всичко живо. След което сама ще измре, защото водата и минералните вещества в почвата са ограничени. Кислородът ще свърши, въглеродният двуокис ще се утаи ниско и парниковият ефект ще изчезне. После тази планета ще се нажежи до бяло, ледовете в сърцевината й ще се стопят! Собствената й маса няма да стигне, за да задържи парата в рехавата й атмосфера. След което ще започне да пада към слънцето. Разбираш ли това?

       - Разбирам, че нищо не искате да направите.

       - Знаеш ли, че само преди двайсет години нямаше втори изгрев и втори залез? Ако не стабилизираме орбитата, половината планета ще замръзне само след петдесет години, дори жорез да продължат да изяждат тревата.

      Джошуа нищо не каза. Знаеше всичко това, Сара търпеливо му обясняваше едно и също, откак се помнеше.

       - Какъв е смисълът на това, Джош? – гласът на Сара беше равнодушен, с леки нотки на умора и досада. - Всеки ден в канализацията се изхвърлят хиляди плодовити яйцеклетки, първокачествена суровина за хомо сапиенс. Всяка от тях би могла да стане човек, да бъде нахранена и подслонена, после обучена да разбира от електричество и клониране. ВСЯКА ЕДНА ОТ ТЯХ, Джош! Точно както и всеки подивял хомо сапиенс. Това просто не е по силите ни.

       - Защо ме остави да уча при вас толкова дълго? Другите измерители учат само по няколко години. Те изобщо не умеят да мислят толкова сложно, колкото аз! Защо ме научи да разбирам?

       - Ти беше различен от тях. По-умен, по-енергичен и находчив, научаваше с лекота нови неща. И само стандартното обучение да беше получил, пак щеше да си различен…

       - Каква е нуждата да съм различен? – той почти закрещя. - За тази екосистема, каква нужда има тя, аз да съм различен?

       - Беше ми жал за теб… И сега ми е жал…

       - Жал ти е? А за другите? За тях нямаш жалост. Защото си седиш тук, при твоите микроскопи и компютри и нито веднъж не си виждала как един човек разкъсва друг със зъби! Първо му отваря корема, с нокти, разкъсва червата му и после си пъха главата до врата вътре! Чувала ли си някога как мляска и сумти тигърът? Аз го виждам това почти всеки ден! Всеки ден!

       - Успокой се, моля те. Това са само реакции на психиката ти, опитай се да ги контролираш.

       - Мразя ви – каза Джошуа след дълго мълчание. – Повече няма да измервам за вас.

       - Ще загинеш – равнодушно каза Сара. – Не знаеш как да си намираш храна, как да изяждаш себеподобните си, да дебнеш, да ръмжиш и да се сношаваш. Ще загинеш без нас.

       - Нека.

      Не искаше да е разумен, не искаше да слуша правилните й думи, не искаше да бъде убеждаван. Чувстваше единствено обида и отчаяние. Вероятно нямаше да има повече такива разговори помежду им. Този беше последният.

       - Виж, Джош – Сара отново запали цигара и се върна към купчината хартия по бюрото й. Говореше с него, без да го поглежда, сякаш се почесваше, докато умът й се занимаваше с нещо много сложно и интересно. – Всеки от нас се опитва по своему да направи нещо за тази планета. Ние сме откъснати от Земята, знаеш това. Сами сме, можем да разчитаме единствено на себе си. Това е нашият дом. Нашата дупка, както казват зайците. Всеки от нас, и ти, и аз, и тигрите, и зайците, и вестоносците, и кой ли не, прави по нещо за тая наша дупка. Мъчим се отчаяно да я запазим годна за живеене. Без измерители ледниците ще я разкъсат на парчета. Без зайците обикновената трева ще изпари всичката вода от почвата. Без тигрите зайците ще изядат всичката трева и няма да има кислород. Без човека всички други ще измрат, при това много бързо. Всеки от нас, разумен или не, е много необходим и важен. Не те моля да измерваш заради мен. Измервай заради твоите приятелчета, които са ти толкова мили и симпатични. Това са само атавистични реакции, обясних ти вече, но щом ти харесва, прави го заради тях. Или заради нас, защото без нас те ще загинат. Един ден, кой знае, може да стабилизираме земната структура, да насочим усилията си в изграждането на повече атомни електроцентрали и да стопим всичките ледове, които някога са обикаляли около Сатурн, а сега се движат под краката ни. И тогава ще можем да дадем храна и подслон на всички, тигрите и хиените повече няма да изяждат никого, разбираш ли, Джош? Някой ден, но не сега!

      Джошуа знаеше, че тя го лъже. Че говори така, просто за да продължи той да измерва. Обучението на друг измерител струваше много време и храна. Тръгна си, без да каже дума. На пункта за снабдяване взе полагаемото си, глупаво бе да отказва храна. Взе също така и раницата си, защото с нея оцеляваше по-лесно. А когато много огладня, седмици по-късно, направо озверя от глад, направи измервания на една област и ги записа. Изпрати ги и получи храна. Всичко бе просто и нямаше начин да избягаш от тази жестока логика.

      ***

      А сега, докато Ену припкаше весело край него, той й повтаряше думите на Сара, въпреки че не вярваше в тях, въпреки че малкото зверче изобщо не го разбираше, думите му просто я забавляваха, носеха й неописуемо удоволствие, просто така – да слуша нови думи, да се наслаждава на звученето на сложните конструкции, въобще – наслаждаваше се на този изблик на разумното.

      От време на време тя остро и пронизително крещеше името му. Просто от радост. Радваше се, че си има някого, който да я пази от тигъра и да й разказва за човека. Бе зарязала всичко заради това. Своя недоучен брат, средата си, познатите места, където лесно можеше да намира храна и да се скрие.

      Два дни по късно, следобед, стигнаха до указаното място. Голям надлез от някогашна автомагистрала. Самата автомагистрала отдавна бе потънала в почвата, но масивните колони от железобетон оказваха упорита съпротива на разрухата и времето. Обходиха района два пъти, но нямаше и следа от скорошно пребиваване на човек. Нямаше и указания върху някоя от гладките бетонени стени. Оставаше им само да чакат. И да намерят храна наблизо.

      Летящата машина на човека дойде на другия ден. Тя не приличаше на нищо, което може да се види, където и да скиташ по света. Може би напомняше смътно на някои форми от разрушените градове. Но Ену не се сети за тях. Шокът от грохота и силния вятър от витлата за нея бе твърде силен. Падна по очи и се разтрепери, това бе всичко, което успя да направи. Дори изработеният напоследък рефлекс, да се държи за крака на Джошуа и да се крие под плаща му при опасност, не сработи.

       - Здравей, Джош – подхвърли вяло Сара, когато скочи на тревата.

      Перката на хеликоптера още се въртеше, но воят от моторите беше стихнал. Едва тогава Ену подскочи и като стрела се шмугна в близките храсталаци.

       - Здравей, Сара – отвърна Джошуа.

      Изразът на лицето й бе все същият. Умора, досада, вял интерес към ставащото наоколо. Сякаш отдавнашният им разговор в лабораторията се бе състоял преди минути. Всичко важно за нея бе в главата й.

      Питър слезе след нея и приседна на предния колесник. Извади цигара и запали, без да бърза. Джошуа за пръв път виждаше Сара и Питър извън лабораторното градче. Обикновено хеликоптерите спускаха контейнери с храна и указания. Рядко някой от пилотите кацаше и му предаваше съобщения устно. В присъствието им тук имаше нещо страшно и непонятно. Джошуа не разбираше какво.

       - Обзавел си се! – отбеляза Сара и се усмихна почти искрено. – Симпатяга е...

      После за миг възвърна обичайното си изражение.

       - Ще я храня от моите си дажби. Понякога тя ми помага в намирането на храна.

       - Разбира се, това не е… - Сара внезапно се отказа от мисълта си. – Джош, повече няма да има дажби. Това не е толкова лошо, колкото може би ти се струва, всъщност е прекрасно. Разбираш ли, преди няколко дни получихме съобщение. От Земята.

       - Какво? – Джошуа се обърка.

      “Каква Земя? Какво…”

       - Земята, Джо. Нашият дом. Истинският. Там, откъдето сме дошли.

      Но Джошуа не разбра. Земята бе мъртва, това бе единственото, което знаеше по въпроса. Съобщение от Земята, която е мъртва. Мислите му се завъртяха хаотично и отказаха да намират връзки помежду си.

       - Земята не е мъртва, както смятахме, Джош. Големият метеорит, Катастрофата, да, имало ги е. Но те не са унищожили всичко. Евразия, Африка, част от Северна Америка. Но хората са се спасили. Облаците не са покрили цялата Земя и на много места е имало съвсем нормален климат. Стотици години са се борили да оцелеят, също като нас, и най-сетне са успели. Те идват за нас, Джош. Ще ни отведат вкъщи. Повече няма да се налага да измерваме, да обезводняваме, да контролираме и да се лишаваме. Отиваме си у дома.

      Сякаш по лицето й премина някакво съвсем непознато чувство. Нещо, което изгони умората и досадата.

       - А този свят? – попита внезапно Джошуа.

       - Какво той?

       - Какво ще стане с него?

       - Други ще решават, Джош. Вече не сме сами. Може би един ден ще се върнем. Но едва ли ще е скоро. Всичко зависи от това колко силни сме всъщност. Като начало ще трябва да се справим напълно със Земята. Да възстановим климата, фауната, равновесието на средата. Нашият опит тук може да е безценен на Земята.

       - Какво ще правят лакрез и пенате на Земята? – разпери ръце Джошуа.

       - Лакрез? Имаш предвид – неразумните? – Сара дори се засмя за кратко на глас. – Нищо няма да правят на Земята, Джош. Ще бъдат евакуирани само хората.

      Джошуа изведнъж разбра всичко.

      “Това е изход. Спасение за изтормозените човешки същества, дръзнали да скитат и да създадат свой дом сред звездите. Но не за всички. Не за всички…”

      “Нещо друго ли очаквах? Очаквах ли въобще нещо такова? Не, не съм. Нека бъдем честни, такова нещо никой не е очаквал. Защо тогава не съм удивен? Това е прекалено човешко – да спасиш само половината. Една десета. Себеподобните си.”

      Не беше забелязал кога Ену бе прекосила полянката и се бе шмугнала в сигурното укритие на плаща му. Надничаше оттам с ококорени очи и от време на време се скриваше, но любопитството все пак надделяваше. Сара извади от джоба на комбинезона си парче шоколад, приближи се и клекна на метър разстояние. Протегна ръка напред и се усмихна.

       - Вземи. Не бой се…

      Изпод плаща бавно се протегна малката ръчичка със сапфирените нокти-тесли и след миг шоколадът изчезна. После се чу шумно подушване, плахо мляскане, а най-сетне - доволно сумтене.

       - Хареса й – отбеляза Сара. Изправи се и изтри ръка в панталона си. – Можеш да я вземеш със себе си, ако държиш…

       - Мисля, че ще остана тук, с нея – тихо отбеляза Джошуа.

       - Това е глупаво. И никому ненужно.

       - Може би. Във всеки случай аз също нямам какво да правя на Земята. Там няма пукнатини, запълнени с ледници, които да измервам.

       - Ти си умен, Джош. Можеш да правиш още куп неща. Не виждам защо се причисляваш към неразумните, вместо към хората. Та ти си човек!

       - Тя също е човек. Даже умее да измерва, само й е трудно малко да записва. Но пък може да ви го издълбае на земята, ще се вижда дори от орбита.

       - Шегуваш ли се? – Джошуа не беше виждал Сара толкова обидена и сърдита.

       - Ни най-малко. Тя е човек, също като теб и мен. И другите са човеци.

       - Както искаш. Корабът пристига след няколко дни. Ако размислиш, можеш да дойдеш и пеш до града. Реших да дойда специално за теб, защото не си ми безразличен…

       - Решила си, защото вече не ти е жал за горивото – сряза я Джошуа.

       - Да. И защото горивото вече не е важно. До скоро, Джош.

      Питър не каза нищо, хвърли недопушената цигара при другите фасове и мълчаливо се качи след Сара. Витлата се завъртяха и летящата машина на човека с грохот излетя в небето.

      Ену излезе изпод плаща и известно време се опитва да тича под нея. Когато вертолетът се стопи в далечината, тя се върна при Джошуа и се захвана с обичайното си обхождане и душене из района. Все едно че нищо не се бе случило.

      Джошуа опакова нещата в раницата си, метна я на гръб и бавно потегли. Ену тутакси го последва.

       - Знаеш ли – каза тя. – Сега мисля, че знам защо лакрез не те напада. Ти приличаш на човек.

       - Така ли? – Джошуа бе донякъде разочарован.

       - Не е заради дрехите.

       - Точно така, Ену, не е заради дрехите.

       - Теб не те е страх от лакрез. Затова е.

       - Напротив, страх ме е. Даже много.

       - Но лакрез не знае, че те е страх! Той мисли, че не те е страх от него. Не бягаш, не крещиш, не предупреждаваш другите за опасност. Правиш така, че той да си мисли, че не те е страх. Мисли си, че си човек.

       - Сигурно е прав.

       - Мислиш ли, че и аз ще мога? Ако стоя изправена, не крещя и не бягам?

       - Разбира се, малка моя. Но все пак гледай аз да съм наблизо.

       - Чудесно! Хайде да се върнем при сави и да научим и него?

       - Сави? Че какво пък… Само че първо ще трябва да стигнем до града на хората.

       - Защо? Сави не е там, той е натам!

       - Трябва, малката ми. Скоро дупката на човека ще опустее, а там има някои много ценни неща. Трябва да стигнем до там, преди пенате да изпотрошат всичко.

       - И пенате ли няма да ни закачат, ако не бягаме и не крещим?

       - Разбира се, че няма.

       - Те ще си мислят, че сме човек?

      Джошуа се усмихна на себе си.

      “И вероятно ще са прави. Защо да не са? Да си човек, изглежда, е просто умението да се държиш като такъв. Да не крещиш от ужас и да не бягаш… Като за начало не е зле. Никак даже…”

       - Ще си мислят, че сме човек? – повтори въпроса си Ену и дори го дръпна за плаща.

       - Да, малка моя. Те ще мислят, че ти и аз сме човек.

      Новата мисъл я доведе до възторг. Подскочи няколко пъти и затича бързо в кръг.

       - Да вървим! По-бързо да вървим и да намерим сави.

      Джош замръзна по средата на поредната крачка. За пореден път бе удивен от простотата и верността на новата мисъл.

      “Разбира се! Сави! Да не крещиш от ужас и да не бягаш, е добро начало, но едва ли е достатъчно, за да си човек. Трябва да се върнем и да намерим сави. Така правят хората. Би трябвало така да постъпват. Дано само пенате не изпотрошат всичко…”

      Джош се обърна и тръгна в посоката, която му бе посочила Ену. Това за пореден път я зарадва, тя хукна през глава и не спря чак докато не стигна до границата на видимостта с Джошуа. После се втурна обратно, после той отново я изгуби от поглед. Но Джошуа бе сигурен, че е наблизо и скоро ще се появи. С нови въпроси и нови простички мисли.

      “Ще трябва също така да се погрижим за хми. И за лакрез. Също така и за останалите. За глит, пенате, жорез, орме, хоти и кой знае кого още… За всички зверчета с човешки лица. Първо да ги нахраним, а после да им покажем как да се държат като човек… Каква грандиозна задача! И в никакъв случай не бива да позволим тревата около озоновите дупки да прорасте твърде много, защото…”

Ивайло П. Иванов, 11.06.2005 - София