Разлика между версии на „Уловът“

Текуща версия към 11:06, 2 април 2013

Ценка Бакърджиева

То чакаше. Беше в най-ниската точка на първото ниво, почти до гърчещата се и извиваща в странни чупки тъмна маса, която в няколко немощни тласъка накрая бе събрала сили и с изхрачваща конвулсия го бе отделила от себе си. Веднага получи знанието: трябва да се издигне една йота нагоре, за да не бъде засмукано обратно при следващия ѝ напън.

Тук времето не значеше нищо, но постепенно се оформи преди и сега.

То продължаваше да чака. След първоначалното осъзнаване на самостоятелна единица получи първото си желание: да запази съществуването колкото може по-дълго. Единственият възможен начин: прилив на допълнителна енергия, чрез която да се издигне към по-високите нива.

Долу беше доста страшно. Непрекъснато избягваше бликналите мрачни протуберанси. Те по случайност уцелваха подобни нему и ги завличаха обратно в желето. Веднъж в уж хаотичното, но все пак целеустремено желание да запази самостоятелност, се натъкна на току-що отделено Друго като него. Докато Другото получаваше началното си знание, То разбра какво е храна и за първи път изпита удоволствието от ситото блаженство. Ловът се превърна в начин на съществуване. А храната беше малко... при това пъргава и също искаше да го хване заради собственото си оцеляване.

Повишеният енергиен статус разкри особеностите на неговия свят. Най-долу в недрата се намираше Онази, от която всички произлизат – онази тъмна енергия, безлична, бездушна, незаинтересована към никого и нищо. Тя непрекъснато отделяше малки късове от себе си, а те не намереха ли начин да започнат свой собствен живот, бързо биваха поглъщани обратно. На разположение на късчетата беше океан от знания, принадлежащи на Онази, от която произлизаше всичко. От това как ще използват знанието зависеше дали ще живеят, или ще умрат. За външния наблюдател неговият свят представляваше Вдлъбната хиперболична сфера. Откъдето и да се погледнеше, се виждаше чаша, чието дъно в най-ниската точка на хиперболата бе окупирано от Онази. А във високите нива Някои други ослепително блестяха и се движеха с огромна скорост. Те пътуваха в пълна свобода между преливащите един в друг светове.

То взе първото си решение. Реши, че от малка, невзрачна, първична субстанция трябва да се превърне в Искрящо същество, безпределно в своя полет и свобода. Взетото решение бе много голяма промяна на статуквото и доведе до отприщване на нови знания. То се окъпа в тях, възприе ги и започна да действа.

Отдели нишки от себе си и ги усука. Какво е математика и какво паяжина, нямаше никакво отношение към улова, иначе би могло веднага да научи. Отношение към улова имаше структурата на паяжината, изградена с математически построения. Три клотоиди се пресичаха под еднакъв ъгъл, като асимптотичните точки бяха във върховете на правилен хексагон. Пресечната им точка се явяваше инфлексна на спиралата на Ферма, а самата спирала се пресичаше с клотоидите, като от центъра към периферията осветеността постепенно намаляваше. За да се подсили конструкцията, То използва части от трансцендентни криви. Те симетрично излизаха от центъра и от равнината на хексагона. Оформи се прекрасна за страничния наблюдател стереометрична паяжина от светещи нишки. Пресечните точки на нишките искряха в различни цветове от целия спектър. Изгради паяжината от себе си, а съзнанието му се концентрира в съвсем малка точка с маса, малко по-голяма от някоя пресечна. Така страничният наблюдател не би го открил.

В използването на паяжината имаше рискове. Понякога от високите нива се спускаха Искрящите същества досами черното желе. В бързото си преминаване увличаха много Други като него. Хранеха ли се? Някои Други виждаха в това единствен начин за отдалечаване от Онази и искаха да бъдат уловени. То не проумяваше защо. Веднъж Искрящо същество се устреми към него. То примря в ужас, че ще бъде погълнато. Искрящият го заобиколи, спря за миг и усети удивлението му. Разбра, че го поздравява и му пожелава успех в улова.

В света на Вдлъбнатата хиперболична сфера животът започваше от Онази, преминаваше през Него и Другите... Свършваше?... Нямаше знание колко живеят Искрящите и какво има след тях. Да се превърне в Искрящ бе достойна цел за място, посещавано от разнообразни гости. Паяжината бе предназначена за любопитните измежду тях. И зачака.

...

Флори погледна нозете си, потънали в мека, хладна трева. Бяха боси, гладки и намокрени от сутрешната роса. Усети между пръстите си гъделичкащите стръкчета. В гърдите ѝ се надигна усещане за безметежност, щастие и съвършено спокойствие.

Огледа се. Намираше се на зъбер, увенчал като корона планински връх. В далечината сред кристалния въздух се открояваха още два върха. По-нататък се губеха в синкава омара други два, а насреща смътно се очертаваше пети.

Флори погледна ръцете си. Нима е възможно? Бяха самото съвършенство – изящни и нежни, с цвят на кремав мрамор. Докосна лицето си. Би се заклела, че никога не е била по-красива. Поиска да се огледа. Наоколо освен трева и причудливи скални образувания нямаше нищо друго. Тя притича леко до ръба на каменната корона и пред очите ѝ се разкри великолепна долина. Цветовете бяха ярки и наситени. Хармонично преливаха един в друг. Тъкмо от мястото, на което беше застанала, започваше стръмна пътека. Без да се замисли, затича леко надолу. Приятно свеж полъх разроши косите ѝ, надигна бялата роба над коленете ѝ и изду широките ръкави като птичи криле. Все по-надолу и все по-бързо се носеше Флори, а пътеката от тясна козя се превърна в широка и утъпкана. Постепенно преля в път с цвят на охра. Флори забави бяг и почти спря, но не защото се беше изморила, а за да разгледа цветното многообразие. Арки от катерещи рози и чимшир, подстриган в причудливи форми, спираха дъха ѝ. Маргаритки шепнеха с белите си листенца: „откъсни ни“, а теменужки надигаха ухание с: „украси косите си с нас“. Покрай пътя имаше алабастрови пейки, инкрустирани с изящни флорални мотиви. „Поседни!“ – канеха я те. Точно когато реши да се отпусне и отдаде на блаженството, забеляза, че почти е стигнала до дворец. Пътят не беше стръмен като пътеката, но все още с наклон надолу и свършваше точно в най-близката кула пред огромен свод. Двете крила на вратата представляваха криле на митично същество и подканваха: „Чакаме те. Идваш ли?“ От позицията си Флори отброи общо шест такива кули, а по средата извисяваше снага неземно творение с фризове и арки на прозорците, каменни дантели и колони на балконите, изписани, изрисувани, изпълнени с красота, пред която дори Тадж Махал бледнееше.

/.

То следеше как едно любопитно, не много хранително същество в бледозелен цвят се плъзгаше към него. Беден улов. Издигането няма да е високо. Обаче в един момент осъзна: едва ли се ще нахрани. Дори няма да посмее да вкуси от него. Съществото интерпретираше възприятията от паяжината по непонятно странен начин. Отделената при интерпретацията енергия беше с особено излъчване и се намираше в спектъра на гадните, отвратителни вълнови трептения. Бледозеленият натрапник не ставаше за храна. Още по-лошо! Опиваше се от енергията на паяжината!

То се обърка. За първи път усети какво е да бъдеш в нечие желано меню. Не просто да те ядат, а да го правят с удоволствие. Потърси връзката си с Онази, от която произлиза, за да получи нужното знание. Енергийният отлив бе затворил достъпа. Стъписа се. В миг на отчаяние и уплаха разтърси паяжината, за да изгони неприятеля.

...

Флори беше влязла в двореца. Продължаваше да е изпълнена с възхищение, когато обстановката се разлюля. Отначало съвсем леко, но достатъчно, за да се наклонят и разбият старинните китайски вази. Люлеенето се засили. Вратичките на изящните дървени шкафове започнаха да се отварят и блъскат, а от рафтовете им падаха кристални фигури и се пръскаха на хиляди парчета. Огромните полюлеи в засилваща амплитуда все по-силно се приближаваха към стенописите на тавана. Изведнъж... съвсем за кратко... за отрицателно време... още по-малко – светкавично пред погледа ѝ премина паяк. Не беше сигурна, понеже се събуди.

Събуди се изключително отпочинала и заредена с енергия. Отначало помнеше съня до подробности. Откъде ли се взе зловещият паяк? Не се уплаши, а се разочарова от бързото събуждане. Постара се да запомни обстановката и за по-сигурно направи записки на най-важното в тефтера за сънища. Хубавият сън заслужаваше да бъде сънуван многократно.

Повторяемото ежедневие не предлагаше удоволствия, съизмерими с потенциала на красивите сънища. Флориана отдавна беше разбрала, че най-удобно е да живееш съобразно своето кредо. Съвсем не леко и богато, но наистина най-удобно за душата. Ако не си се родил лъжец, по-добре не лъжи! Ако родителите са те възпитали да бъдеш честен, остани такъв, каквото и да ти струва! Да следваш кредото си не беше печелившо и не водеше до бързо забогатяване. Обаче спестяваше куп угризения, притеснения, пазеше от високо кръвно налягане и излишно сърцебиене, но най-важното: не предизвикваше нощни кошмари. Душата оставаше спокойна и насън с лекота достигаше впечатляващи сънувани места. На следващия ден късметът в дреболиите внасяше радост и очарование. Тази идеална подправка за обикновеното ежедневие правеше живота на Флори наистина прекрасен.

/.

То беше в капан. Нямаше сили да разплете паяжината и да възвърне предишната си обла структура. Бавно се спусна надолу в близост до Онази и набързо хвана няколко току-що отделени Други. Това спомогна отново да се издигне нагоре и да получи необходимото знание.

Бледозеленият натрапник бе създал връзка. То не знаеше как да я прекъсне. Връзката не се влияеше от факта, че са от различни светове. Напротив: дори чрез нея имаше пряк достъп до чуждия свят. При други обстоятелства това бе съвсем невъзможно, преди да стане Искрящ. Но... разбира се! Ще използва своя неуспешен улов като стръв за по-тлъсти и по-вкусни енергийни хапки. Остава само да заплете ситуация.

/.

– Заповядайте! Вие ли сте следващият? Добър ден! Какво обичате?

Добрият тон и обноски, приветливата усмивка и искрената загриженост към клиентите се бяха превърнали в начин на поведение за Флориана. Тя по природа беше отворен човек към вълнуващото и прекрасното. Случваше се понякога да се ядоса, но бързо се опомняше. Задаваше си въпросите: „Аз за какво съм се родила? Да се радвам или да се нервя?“. Натежаваше „да се радвам” и на момента възвръщаше ведрото си настроение. Винаги се отнасяше сериозно към своите задължения. В личния живот грешките ѝ засягаха единствено нея. Философски приемаше ситуацията с вътрешната убеденост: „трупам личен опит“. На работа всичко стоеше по-иначе. Притесняваше се неволно да не накърни интересите на клиентите. По няколко пъти проверяваше сметките и движението на паричния поток. Обаче...

/.

Намерението да действа преля нови знания. То изследва стръвта от всички посоки, за да може най-бързо, най-лесно и с най-малко разход на енергия да заплете ситуация. Знанията за съществата от другия свят даваха неограничени възможности за обилна консумация на питателна и вкусна храна. Дори обнадеждено разсъди, че при подходящи условия самата стръв, самият бледозелен натрапник би могъл да стане вкусен и желан за поглъщане.

/.

Зоя Акулата беше успешна бизнес-дама. Имаше придобита способност да въздейства върху хората, без да е прочела един ред специализирана литература. Още като дете, щом си харесаше нещо в детската градина или на гости при комшийчето, тя го грабваше, стискаше го толкова силно, че никой не бе в състояние да го изтръгне, като непрекъснато повтаряше: „Мое е... мое е... мое е!“ – докато я оставеха на мира. Майка ѝ изчакваше да се отпусне и заспи, за да вземе играчката. Увиваше я във вестник и на следващия ден тайно я връщаше обратно. Тактиката бе невероятно успешна. В един момент родителите усетиха, че детето се изплъзва от контрол. Беше късно. Опитаха се да наказват подобно поведение, но Зоя се обливаше в сълзи, стискаше желаното и неистово повтаряше: „Мое е... мое е... мое е...“ – до пълно изтощение. В малко по-късна възраст придобитият опит бе приложен в магазин. Тогава майка ѝ притеснено обясни: „Миличка, в момента нямам пари и не мога да платя. Друг път ще ти купя кутията за моливи“. Но детето стисна с дясната ръка още по-здраво кутията, с лявата длан захлупи едното ухо и наклони глава, за да може с рамо да запуши другото, и пропищя: „Мое е... мое е... мое е!“. Майката прошушна нещо на продавачката, извади личните си документи от чантата, остави ги на касата и бързо отведе дъщеря си навън.

Човек не се променя с годините, ако прилаганият жизнен опит е успешен и му носи благоденствие. Зоя Акулата получаваше всичко, което си пожелае: от любовника на най-добрата си приятелка, до наследствения апартамент на бившия си съпруг и детето... Последното не беше от най-желаните, но при развода вървеше в комплект с апартамента. Пожела майка ѝ да го отгледа. И така стана. Естествено вече не крещеше „мое е“ за онова, което искаше да има – в случая свободата си, а прилагаше масирана атака фронтално и по фланговете. Убеждаваше, налагаше, говореше непрекъснато, без да даде възможност на другата страна да отговори, да възрази, да изкаже лично мнение или да зададе въпрос. Според ситуацията го правеше авторитетно или умилкващо, безкомпромисно или подмазващо, но винаги компактно наситено. Тактиката да залее отсрещния човек с думи, за да не е в състояние да осмисли какво се иска от него, винаги водеше до изтръгване на заветното „съгласен съм – както кажеш“.

Зоя едвам избута средното образование. Искаше да е гимназистка, но не желаеше да учи. Друго си е в гимназията. Там е елитът, но бързо разбра, че учителите не дават за реалния живот по-приложими знания от онези, които вече има. Леко се плъзгаше от клас в следващ клас без престараване с уроците – ей така за престиж. Реши, че да учи за престиж висше образование, е само губене на време. Нейните приятелки още не бяха взели магистърска степен в колежите, докато тя успешно отне фирмата за недвижими имоти от първия си работодател. С годините желанието да има нарастваше по-бързо от начина, по който можеше да го получи. Е, да: свеждаше се до пари. Каквото можа да вземе без пари от родителите и бившия си съпруг, бе взето. Вътрешно крещеше „Мое е... мое е... мое е!“, но нямаше кой да ѝ го даде. До мига на получаването, т.е. придобиването на заветната сума, ставаше нервна, раздразнителна и арогантна. Личните ѝ банкери в няколко банки бяха вдигнали ръце от нея и без да се задълбочават, отпускаха заеми или рефинансираха всеки каприз на Зоя.

Удовлетворените желания си имаха цена – неприятна, но вече без значение. На младини Зоя бе синеока и руса красавица. Сега някой би я оприличил на злобна оса, друг – на хитра лисица. Името ѝ на латински означаваше змия. Обединяваше качествата на трите животни. Колегите от бранша я нарекоха „Акулата“ заради професионалната захапка – каквото хване – не пуска. Небесните очи бяха избледнели до воднистосини, русата коса – вече с цвят на прогорена слама, не подлежеше на оформяне, а някогашното стройно тяло бе далече от гъвкавата змия или морския хищник. Не беше пълна, а отпусната с ветрееща се плът от немощни мускули, което прави слабото да изглежда грозно. Но това наистина е без значение, понеже за Зоя на тази възраст мъжете представляваха портфейли – по-пълни или съвсем празни. А най-ценен бе онзи, който пълнеше нейния портфейл. Бе юрист по образование. Преди години – добър адвокат, а сега – кръгло нищо. Хазартът изяде парите му, а клиентелата постепенно се заформи от контингента на криминалния бизнес. Известно време балансираше като въжеиграч между закона и онези, чиито интереси защитаваше. Но хазартът пак му скрои номер. За да задоволи страстта си, се опита да бозае от две цицки. Лекето – тогавашният му клиент – се усети и Джорджи, както галено го наричаше Зоя, гръмна, изгоря, отнесе го и все пак имаше късмет, че скандалът го отвя далече от залите на Темида, а не го закотви на подсъдимата скамейка. Зоя и Георги или Джордж, или Жоро, или както ви се хареса, си бяха лика-прилика в силата, с която ги разтърсваха техните страсти. Преди години той навярно е бил хубавец с разкошна коса, но сега сплъстени масури се виеха към потния му врат. Малките очички бяха непрекъснато свити и подпухнали от почти денонощното взиране към игралните автомати в сумрака на казината. Блед, нездрав тен покриваше провисналата гуша и бузи на лицето. Мастните паласки отзад на кръста в съответствие с големия корем отпред отдавна бяха окарикатурили някогашното стройно и високо тяло, а пухкавите ръце допълваха впечатлението, че човекът не е повдигал нищо по-тежко от писалка. Грешка! Носил е цяла шепа с жетони и е въртял ръчката на Едноръкия бандит. Та точно Джордж пълнеше портфейла на Зоя с майсторско формулиране на договорите за недвижимите имоти – продавани, купувани или отдавани под наем. Каквото и да правеше Зоя, благодарение на Жорката се случваше да е в пъти на печалба. Тя щедро му отпускаше мижав процент. Браво, Джорджи! Ето ти в паничката. Бягай да се наиграеш.

/.

В чуждия свят храната се пилееше ей така. То установи, че макар и рядко, някои от обитателите ядяха от себеподобните си. Заставаха един срещу друг и почваха неистово да отделят и мятат енергия в любимия червен спектър. Озадачи се как така отделят и поглъщат едновременно. В най-добрия случай колкото отделяха, толкова и поглъщаха, в най-лошия храната се разтваряше в пространството.

То си набеляза две същества с огромен потенциал на отделяне. Трябваше да ги привлече по-близо. За целта старателно обмисли ситуацията и обработи стръвта.

/.

Пазарът постепенно се затвори. Клиентите като екзотични птици все по-рядко навестяваха кантората. Приходите спаднаха, а лихвите по банковите кредити станаха кожодерски. Зоя повика Джорджи да обсъдят сделката с един руснак, който хем искаше да купи, хем се цинцареше в разрез с убеждението за щедростта на северните ни братя. Но Жорката днес беше профукал няколко средно месечни заплати и ръцете му се тресяха от нерви. Тресенето допринесе да се отрони горящата част на домашно свитата цигара точно на най-видното място от зоиния килим.

– По дяволите! Какво правиш? – изригна Зоя. – Не стига, че те мъкна на гърба си, ами унищожаваш имуществото ми! Утре, като дойде руснакът, какво ще види, а? Какво ще види? Някаква цървулана с прогорен килим се опитва да му продаде имот. Ей това ще види!

Жорката седеше свит и безмълвен. Днешната загуба бе нищо в сравнение със страха от разтрогване на комбината със Зоя.

А тя все повече се наемаше.

– Ела! Гледай тук, нещастник такъв! – и го задърпа към компютъра. – Какво виждаш? Има ли нещо? Кажи, има ли? Утре, ако поискаш пари, да знаеш, че нямам. А сега ще ми помогнеш да разместим мебелите, за да прикрием изгореното.

Но Джорджи не помръдна, вперил поглед в наличността на една кредитна карта.

– Зоя, имаш постъпления.

– Постъпления? Не ме разсмивай! Само аз вкарвам пари по тези сметки. Лично водя клиентите в банките. Иначе току-виж размислят и уредят сделката без посредник.

Но Зоя улови хищния поглед на своя юрист. Очите му бяха живи и озарени точно както в мига на изсипването на жетони в улея. Втренчи се в екрана и с изумление установи прилична наличност по една от кредитните си карти, а там никога не внасяше повече от минималната, месечна сума.

Последва бърз преглед на аукционите в интернет за подходящ килим. Джорджи се опитваше юридически да обясни, че не може парите да дойдат отникъде. Очевидно е станала грешка. Трябва първо да се види откъде и как... да се изчака малко и не ги ли потърсят от банката, тогава... Дори си позволи като юрист да даде спрямо собствената си съвест абсурден съвет:

– Зоя, трябва да сигнализираш за грешния превод.

– Ти да не си луд? – Акулата едва го изчака да се изкаже. – Доброволно дадени пари назад не се връщат. Нито съм откраднала, нито съм ги карала да сбъркат!

– Ама после ще имаш неприятности.

– Георги, ти не разбираш ли, че съдбата работи в твоя полза? Изгори килима, но няма да го плащаш от бъдещите си хонорари. Имам средства за нов. Следя сметките си онлайн за разплащания в мрежата. Без теб можех да не забележа парите, преди да ги дръпнат обратно. Давай да ги изпреварим! Пазарим и няма пари – няма проблем!

– Ще имаш проблем – заинати се Жорката.

– За какво те хрантутя, кажи? За какво те хрантутя, мизерник такъв? Нали си адвокат? Аз купувам килим, а ти измисляш как да ми спестиш връщането на парите!

/.

Грешка! О, Боже, грешка! Невероятна случайност! Почти невъзможно стечение на обстоятелствата! Но се беше случило.

Голямото менгеме се настани във Флориана и мачкаше вътрешните ѝ органи. Стомахът, сърцето, душата... бяха се свили и тежаха ужасно като погълнато гюлле.

Има ли значение как е станало? Тя го беше извършила! Шокът я обезсили.

След първоначалния ужас от случилото се Флори се успокои. Задълбочено разсъди за последиците.

Първо и най-лошо: могат да я уволнят, но няма да я бесят, нито да я набиват на кол. Слава Богу! Не живее в средновековието. Значи се търпи.

Второ: напълно възможно е да я накажат. Заслужила го е. Трябва да възстанови парите, които погрешно отнесе по чуждата сметка. То се разбира от само себе си. Клиентът претърпя заради нея загуби и най-логично е да ги покрие. Примири се с олекването на личните си авоари. Риск на професията. Онзи, който виси на въжето от покрива на МОЛ-а, за да мие прозорците, да не би да не рискува?

Стига е разсъждавала! Оправи си косата, намести баджа, докара спокойно изражение на лицето си и отиде да уведоми за инцидента своя шеф.

– Флориана, първо при мен трябва да идват моите подчинени. Припомни ми на следващото събрание да го отбележа – съчувствено се усмихна шефът, след като изслуша Флори и подробно я разпита. – Не се притеснявай. Обещавам: до уволнение няма да се стигне, но с административното наказание е друго... Все пак оптимистично е, че в колектива има човек, информирал ме, преди да се впусне в самоволно оправяне на грешката. Успокой се! Поемам случая и като начало трябва да се възстанови първоначалното статукво. Наясно си, че ощетеният клиент не трябва да претърпи никакви загуби, нали?

Флори кимна.

А То междувременно следеше как се заплита ситуацията и аха да попие с наслада от сгърчената топка в гърдите на натрапника, когато установи разсейване на вкусотията. Бързо обви с нишките си последните остатъци. Флори усети стягане под лъжичката, но пое дълбоко въздух и го отпъди.

На моменти Флори усещаше чуждо присъствие. Обръщаше се внезапно. Сама е. Съвсем сама! И въпреки това... Би се заклела, че там – точно в средата на плешките... А после като че ли пронизващ поглед минава косо през нея и раздвоен се закотвя в зениците. Започна да обръща прекалено голямо внимание на подробностите. Все едно някой разглежда света през нейните очи и понеже го прави за първи път... За първи път ли? Наистина виждаше света по този начин за първи път. Ето например: прибира се тя от работа и среща пред асансьора комшийката, която е тръгнала да разхожда своето куче. Леля Пенка искри в мораво червен гняв – искала е задачата да я свърши чичо Коста. Кучето е настръхнало злобно до тъмнокафяво. То е таяло намерение да дигне крак до водосточната тръба на терасата, а го карат на мръзнеща разходка. Цялата нова информация я попиват очите ѝ, а паякът притичва и големее. На него му харесват всички кървави оттенъци. Обаче... Флори по навик поздравява усмихнато: „Добър вечер!“. Комшийката е изненадана и отговаря машинално. Отговорът я изсветлява до розово. Рошавата болонка реагира бурно на поздрава с весел лай. Вече е в светлозелената гама. Натрапеното присъствие рязко се прекратява и паякът се оттегля. Именно за него се сеща всеки път, когато усети чуждо присъствие, а всъщност е съвсем сама.

/.

То търпеливо чакаше храната. Имаше увереност в прецизно заплетената ситуация. Всеки момент храната сама ще дойде. Стига зеленият натрапник да не я прогони, както непрекъснато прави при случайните срещи с други много по-питателни същества от самия него. То не разбираше защо приемникът му отблъскваше или успокояваше до невъзможност за ядене вкусната червена енергия, вместо сам да се засити. Щом не я желае, защо не я остави на него? Онази, от която всички произлизат, не даваше отговор.

/.

– Не! Няма да стане! Нищо не плащам! Грешката е ваша! – крещеше Зоя пред Флори и нейния шеф.

Виковете имаха предистория. Бизнес дамата получи покана да се яви в банката и за свой представител изпрати Джорджи. Оказа се, че бил прав. Трябвало до три дена да сигнализира, а не да харчи парите. Жорката обещал да ги върнат. Опазил името ѝ неопетнено с обяснението, че той използва картата. Зоя стисна зъби и отиде да внесе сумата. За първи път през съзнателния ѝ живот се случваше вместо да получи, да се раздели с желаното. Онези какво взимали, какво правили, уж всичко точно, обаче Жорката изключил и междувременно заредил на една бензиностанция. Кредитната карта изпадна в просрочие, защото видите ли, транзакцията за горивото не била отчетена по сметката и когато системата я отчела, се оказало... Тръгнаха едни лихви и наказателни такси, а Джорджи като пълен идиот изтърва положението и се налага тя – Акулата, да направи голямата захапка.

Зоя реши, че служителката не може току-така да се измъкне и трябва непременно да си плати. В последвалите дни прилежно следеше сметката, без да отговаря на позвъняванията на личния си банкер. Не отговаряше и на писмата, с които я канеха да се яви в банката за справка. С наслада констатира набъбване на наказателната сума от просрочието. Днес Акулата дойде да къса месо... Но изведнъж!... Моля ви? Какъв абсурд! Изкарват я виновна?... Ще ги научи тях!...

– Госпожо, ако обичате, нека се успокоим! Имаме консултация с нашия юрист. Статуквото трябва да се възстанови при първоначалното положение.

– Какво положение? Какви ги говорите? Аз в нищо не съм сгрешила, нали?

– Според вас трябва да накажем служителката и със сумата от просрочието? Парите не бяха ваши, а ги изхарчихте. Ако се бяхте обадили...

– Откъде да знам, че не са мои? Очаквах преводи. Обяснено ви е, че картата се ползва от друг.

– Но е отпусната на вас и отговаряте за нея. По сметката сте внасяли минимално изискуемото веднъж месечно – дотук шефът блестящо се оправяше в словесната битка. – Особеното при кредитните карти е, че минава време, докато плащането се отрази по сметката. Възстановихте сумата. Моите уважения! Много добре! Но защо не проследихте за непокрита транзакция?

– Първоначално помислих, че съм се объркала и съм дала тази сметка на мой контрагент, а после... – започна да се оправдава Зоя и когато го осъзна, се изпълни с неописуем гняв.

Флори следеше срещата между нейния ръководител и клиентката. Случвало се е да възникне грешка. Хора сме, а не автомати. Важно е да няма умишлена злоупотреба. Засегнатите клиенти са проявявали разбиране, а сега...

Зоя като отприщен бент лееше сгъстени упреци и обвинения, на които трудно можеше да се хване логичната нишка. Шефът стъписан беше замлъкнал. Точно в този момент Флориана усети пробождане между плешките. То бе повече от усещане за присъствие – физическа болка, която опъна раменете назад. Пред очите ѝ се разлетяха тъмночервени до черни искри. Завихриха се. Като фунии на торнада се проточиха към нейните зеници. Тя учестено примигна. Изви глава към прозореца, но нарастваща, невидима сила я накара пряко волята ѝ да се извърне обратно. Разширените ѝ очи се заковаха в Зоя.

– Какво ме е зяпнала? Ето кой ще покрие глобите – просъска Зоя и посочи Флори с пръст. Обзе я злорадо доволство. Струваше си усилията да види сгърчената служителка. За това е служителката – да служи, а не да ѝ дават акъли с нейния шеф закрилник.

Флориана едва събра сили да отвърне с отпаднал глас:

– Разбира се, госпожо, права сте. Аз трябва да платя наказателните такси и лихви – и потърси опора в стената зад нея.

След работа Флори се прибра вкъщи. Нищо не хапна, а направо си легна. Чувстваше се изтощена. Недоумяваше какво се случи. Успя да запази спокойствие и да се държи нормално, а все едно я бяха усукали на въже и изцедили от цялата жизненост.

Тя се зави презглава и на тъмно сама със себе си започна да анализира. Да. Отърва се сравнително леко. Първоначално прежали цялата грешно преведена сума, но клиентката я възстанови. Е, ще погаси лихвите... Нека не сме максималисти! Не може всичко да е идеално. Успокои се колко добре се наредиха нещата. Усети как възглавницата попива болката от главата. Постепенно се отпусна и миг преди да заспи, реши да посети приказния дворец от сънищата.

/.

О, безмерно удоволствие и благодатно засищане! То се носеше на огромна височина над Онази. По краищата му преминаваха леки проблясъци. Още едно такова пиршество и ще се изстреля нагоре към Искрящите. Опиваше се от повишения енергиен статус, когато... Енергията е недостатъчна да се откачи! Енергията!... Бледозеленият...

/.

Флори се огледа. При всеки сън е различно, но в този е зашеметяващо. Дворецът се рееше сред кристални отблясъци. Предишните каменни стени омагьосваха в меден кехлибар. Перлени статуи я следяха с очи от лазурен тюркоаз и беззвучно мърдаха коралови устни с ясната покана: „влез и се любувай“. Пътеките се извиваха над блестящото нищо. Вместо пейки за почивка имаше люлки от сребърни, филигранни дантели, окачени на свилени въжета. Те чезнеха високо в звездните купове. Топазени облаци се носеха в смарагдовото небе. Предишните цветни градини бяха заменени с композиции на ювелирни шедьоври от скъпоценни камъни и благородни метали. Изглеждаха напълно живи! За Флори приказният дворец бе раят. Нима отново щеше да се събуди в скучното, сиво ежедневие? Ако би могла завинаги да остане...

Едва го помисли и шестте далечни изумрудени зъбера на хексагона застрашително се надигнаха и надвиснаха над двореца. Малкият рай се свиваше на топка. Флори с леки, летежни подскоци успя бързо да излезе на повърхността на оформилата се трепкаща сфера. Не се уплаши. Дори се зарадва. Ето, тя е като Малкия принц на Екзюпери, а това е нейната крехка планета. С пъргави, пружиниращи стъпки, отразяващи цялата ѝ препълнена с обич душа, тя реши да потърси розата и лисицата, когато...

То възвърна предишната си обла структура, но нямаше сили да се отърве от натрапника. И се разгневи. Обляха го вълни от ярост. Смени цвета си от тюркоазено златисто през лилаво аметистово към корундово червено и бързо се устреми към бездушното, смразяващо тъмно, антрацитно желе.

Планетата не я иска за приятел? – учуди се Флори по настъпилите промени. Възможно ли е прекрасните чувства, с които я обсипва, да са недостатъчни? Милата, самотна планета!...

... и се събуди от страховитото падане.

/.

Щом печелиш, не знаеш какво губиш и обратно.

Ако Зоя виждаше ситуацията, както бе заплетена от кулинарния любител на гневните човешки емоции, то би разбрала, че е удържала пирова победа. Сложи на място банковата служителка, но вулканичният емоционален изблик я закачи на кукичката. Оттам насетне всеки опит с отработено, рутинно действие да получи желаното бе неуспешен. Още по-лошо! Смятаните за сигурни придобивки се оказаха нестабилни. Вече порасналият ѝ син и нейната майка решиха да я съдят за полагащите се детски надбавки и издръжката от бащата. Бившият ѝ съпруг поиска преразглеждане на делбата за общото семейно жилище. Първият ѝ работодател възкръсна от гробището на фалиралите бизнесмени с единственото желание да я унищожи. А Джорджи съвсем се видиоти и всеки договор бе оспорван от клиентите в ущърб на нейната фирма. Банките като пирани чакаха да стихне дейността ѝ, да намалеят приходите, да се забави обслужването на кредитите, за да се нахвърлят и да я довършат с искания за незабавно изискуемо погасяване. Оказа се, че със своя компактно наситен начин на убеждаване тя бе успяла да вземе пари от всевъзможни финансови институции. Досегашното ѝ преимущество като бумеранг се връщаше икономически да я обезглави.

/.

Имаше нарастващ приток на енергия и То се уголеми и превърна в Той. Уловът бе изключително успешен, но... Ако не беше зеленият натрапник, отдавна би бил Искрящ. Онази, от която всички произлизат, все още не даваше отговор как да се откачи от любвеобилната (ама че гадост!), лъчезарната (що за изкривяване на пространството?), харизматичната (ужасно, гнусно излъчване!) Флориана. Вече добре познаваше населяващите света на планетата Земя. От милиардите живи организми имаше един особено предпочитан вид. В него изобилстваха индивидите с хранителни показатели нещо средно между стръвта и улова. В значително количество бяха и от сорта на любимата му хапка Зоя. Към нея се навързаха цял грозд други човеци, от апетитни – по-апетитни. Съвсем малка част бяха като натрапника, наречен Флориана. Възможно ли е да заплете ситуация, която да отклони вниманието ѝ от него? Ситуация, която ще я накара да потъне в предпочитаните си зелено-жълти енергии? Ако всичко това го има в нейния свят, едва ли ще търси обратно връзката със света на Вдлъбнатата хиперболична сфера.

/.

В мечтите си Флори се стремеше към свобода. За нея свободата се изразяваше във възможността да се занимава с приятни неща и да бъде където иска. Обичаше да рисува, да прави малки пластики от подръчни материали, да пътува, да е сред природата. Но трябваше и да се живее. За да преживява, ходеше на работа. Беше съвестна, изпълнителна и даваше всичко от себе си, но работата ѝ стигаше само за най-основното, а за истински свободен живот нито имаше средства, нито оставаше време. Единствено свободна се чувстваше нощем, когато посещаваше своята цветна мъничка планета. Насън изливаше цялата си обич към това несъществуващо място. То ѝ даваше сили, зареждаше я с енергия да се справи с абсурдите и тъмните страни на реалния живот.

/.

Най-после намери начин! Завинаги откъсна от себе си натрапника. Няма да позволи отново да припари тук. Грешка на младостта, но вече знае колко е опасен контактът със същество в трайно зелената гама и неговата отвратителна интерпретация в трептения, обобщени като любов.

/.

Приятел с кола дойде да вземе Флориана от летището. Напоследък тя много пътуваше. Работеше с удоволствие и съчетаваше полезно и приятно. Имаше влечение към изкуството и хармонията. Преди време основа фирма за вътрешен дизайн. В новата област за изява идеите ѝ бързо преминаваха през успешната реализация и отиваха към сигурната печалба.

Пътуваха покрай краен квартал. Вятърът обрулваше последните листа на заспиващите дървета. Флори зиморничаво се загърна. Преди ден беше в южното полукълбо. Там тъкмо подраниха летните жеги. И изведнъж...

– Спри, ако обичаш!

Припозна две фигури до контейнерите с отпадъци. Шофьорът намали, спря и дори върна леко назад. Не се учуди. Флори имаше слабост да помага на нуждаещите се.

Тя излезе от колата, доближи до скитниците и леко извика:

– Зоя?

Жената се обърна. Воднистосините ѝ очи примигаха срещу слънцето.

– Познаваме ли се?

– Вероятно. Нали ти си Зоя?

– Е, и какво искаш от мен?

Флори протегна ръка с визитна картичка. Зоя я грабна, заоглежда я отпред, отзад, повъртя я с пръсти и я хвърли.

– Пари нямаш ли? – преценяващо премери събеседницата си с поглед.

– Сега пристигам. Не нося пари в себе си. Разполагам само с карти и ако... – поиска да обясни как да я намери, но беше грубо прекъсната.

– Карти ли казваш? С карти? С кредитни карти? – настъпателно приближи одърпаната фигура, а високият, кльощав мъж, с дългите, сплъстени на масури бели коси, клатейки се като Куазимодо, я последва. – Жорка, чуваш ли? Госпожата носи само карти!

Шофьорът излезе от колата и рязко дръпна Флори.

– Бързо се качвай! Каква е тая мания да помагаш на съмнителни типове?

Веднага тръгнаха. Зад тях жената и мъжът масирано изригнаха словесен огън и жупел. Не им хареса протегнатата ръка за помощ. Флори се изви. Погледна с тъга смаляващите се фигури през задното стъкло и ѝ се стори, че вижда кървави отблясъци в ореол около тях. Би помогнала! Наистина би им помогнала... само ако желаеха, но така... Пое дълбоко въздух. Успокои се до приятно зелено и си припомни деня, когато за последно се изтормози с тях. След работа краката ѝ сами я отнесоха до тото пункт. Помоли се на ум: „Господи, ето – пускам фиш, за да не кажеш, че търся помощ, а не ти давам шанс. Направи така, че да не срещам повече Зоя и Георги. Толкова други колежки има, а винаги минават при мен. Наслаждават се на усмивката ми и приветливото отношение, а после до края на деня ме боли глава.“ Господ навярно я чу.

/.

Той се превърна в Искрящ. По-високото енергийно състояние отвори нови информационни канали и преобърна хранителните му навици. Вече не поглъщаше излъчвания от други същества. Направо черпеше от околната Вселена. Оказа се, че зелените вълнови трептения – най-общо дефинирани като любов, предизвикват засилено усвояване на енергията от самия Космос. Понякога навестяваше Онази, от която всички произлизат. Споделяше с нея придобития опит, а първичните Други биваха привлечени от блясъка му. Взимаше ги със себе си, но не да ги яде. Сами не можеха да напуснат света на Вдлъбнатата хиперболична сфера. Той им помагаше да пътуват между световете и да останат където пожелаят. Странстваше в нови, неизброими светове и се учуди как изведнъж му хрумна да посети отново света на планетата Земя. Там имаше познат. Спомни си за него по нов, различен начин. Понеже се движеше със скоростта на мисълта, а тя е мигновена, изведнъж се озова пред...

Обичните хора бяха наобиколили леглото ѝ. Така... Точно така... Но усети още едно присъствие. В последните дни често мислеше за несъществуващото място на прекрасния кехлибарен дворец с изящните статуи. Новото присъствие ѝ напомни... Някъде наоколо е малката цветна планета. Бавно вдигна ръка.

– Кажи, бабо? – отзова се Флори – внучката с нейното име.

– Тук е – едва чуто промълви.

– Кой, бабо?

– Флориана, остави мама да си почива!

Всички бяха тъжно сини, а не трябваше.

– Може да си тръгвате, дъще. Нали се простихме.

– Но, мамо, не искаме да те оставяме в последните мигове сама.

– Вече не съм сама.

Някогашният натрапник бе изгубил зеленото си оцветяване и се бе сдобил с ново, млечно бяло със сивкав оттенък. Бе станал компактен и объл като пашкул на какавида. Искрящият не разбираше какво означава промяната. Имаше голямо струпване на същества, които излъчваха в синята гама. Съществата едно по едно постепенно се отделиха от Флориана, но после внезапно се върнаха и плътно се скупчиха около нея. Искрящият бе присъствал на смъртта на различни видове в многобройните светове. Навсякъде бе едно и също – просто изгасваха и... край. Но сега силна светлина се процеди през пукнатина в пашкула и от нея постепенно се измъкна един Ослепителен.

Ооо... Ослепителен!... Ето достойна цел за всеки Искрящ!