Разлика между версии на „Автоинтервю“

Текуща версия към 18:39, 5 април 2013

Александър Карапанчев

АВТОИНТЕРВЮ

Към стихосбирката с фантастична поезия

„Да направиш вкусолет“ – издателство „е-Книги“

(http://e-knigi.net), 2011

Графика: Калин Николов

Въпрос: Но защо точно „Автоинтервю“? Толкова ли не се намери някой пишещ, който да ви зададе шепа културни питанки?

Отговор: Нито са ме търсили отнякъде, нито пък аз съм тръгнал да ги търся със звънкото като камбана „Хайде, дами и господа, да ме интервюирате...“. Имам в запас още два-три технически мотива. Изведнъж ми се прииска да бъда едновременно от двете страни на барикадата (тоест на интервюто), разполагайки с пълен контрол както върху въпросите, така и върху отговорите им. А понеже от доста години съм запален колекционер/читател на поезия и даже по малко пиша стихове, мисля, че съм един вид подходящ обект за разговор...

В.: Добре, да започваме. Сещате ли се за други автоинтервюта?

О.: О, това е много рядък жанр. В момента се подсещам, че такива са правили двама от най-любимите ми писатели. Става дума за реалиста Труман Капоти, който владее по фантастичен начин перото, и за фантаста Станислав Лем, успял тъй реалистично да обагри плодовете на своята неизтощима фантазия.

В.: Как смятате – къде минава границата между реалистичната и фантастичната поезия?

О.: Наистина хубав въпрос! Съвсем същия аз зададох на Александър Геров преди близо четвърт век. Мълчаливият чак до енигматичност 70-годишен поет не се затрудни особено с отговора. След като съсредоточено смукна от стъкленото си цигаре с йоден цвят, той отбеляза, че тази граница е твърде тънка и че минава през въображението, през таланта. И: „С колкото повече талант и въображение е богато едно творчество, толкова то е по-фантастично...“ Е, подир толкоз изтекли води на мен още ми е трудно да добавя нещо по-съществено към неговото определение...

В.: Преди малко пак преглеждах вашата първа стихосбирка – „Топлото ключе на живота“. Заглавието звучи интересно, обаче защо има тъй много скреж и хлад върху корицата ѝ? Не можеше ли това оплетено синьо кълбо върху нея да се нажежи до червено, до пурпурно, та да стопли самия пейзаж отдолу?

О.: Хм-м-м... Въпросното кълбо аз по-скоро го виждам като доста сложно творение на свръхнапреднала цивилизация, а също така и като някаква многофункционална ключалка. Идеята ми в случая беше (заедно с художника) да подскажем, че изкуството – тоест топлото и по замисъл, и откъм цвят заглавие – е способно да огрее, дори да облагороди студените пространства на природата, на Вселената, ако щете... Да, към такава изчистена стилистика сме се стремили, но дали тя е постигната адекватно, си остава отделна тема.

В.: Ами какво ще кажете за вашата „Поема със сетива“? И защо тук публикувате само късове от нейното пъстроцветно тяло?

О.: Над тази поема работя от дълги години. Имам нейде из шкафа си други написани части от нея, например за Техни величества слуха и зрението, ала смятам, че още не са достатъчно изкристализирали за печат. Пък и, да ви „светна“, читателят не се вълнува особено от срока, за който е създадена нечия творба. Дали ще е за броени минути (както е умеел Христо Смирненски), или за три месеца (нужни на Жозе-Мария дьо Ередия, за да извае някой от царствените си сонети), не е толкова важно, колкото онази ракета-носител – качеството...

В.: Няколко думи за вашите хобита, които навярно подхранват поезията ви?

О.: На по-млади години колекционирах какво ли не: кибритени кутийки, монети и значки, по-шарени от тропически пеперуди; марки от различни държави или кулинарни книги, така богати на куп разнолики ястия. Но най-голямо внимание комай съм отделял на сбирката си от минерали, „гарнирана“ с литература върху тях. Заради тая сбирка даже съм вземал журналистически командировки до някои благодатни за целта места – да речем, Маджарово, Лъки, Елисейна... Без съмнение колекционерството е огромен лековит извор и за душата, и за интелекта, а плътният допир до различни камъчета от световната мозайка не може да не те зареди с доза поезия.

Ала ето че идва време за малка почивка: в преддверието ѝ трябва да се избере или чаша чай, или кутийка бира, над която е дъхнала зимата.

Поетът домакин отваря лаптопа си и с видимо удоволствие започва да показва образци от своята най-нова природна колекция. Тя включва стотици извадени от дълбините на Интернет скъпоценни камъни – многообразни като форми, неизчерпаеми като палитра и излъчване.

Клик-клик за увеличаване на образа: и хоп, върху екрана изплава внушителен къс хризокола, наподобяващ мозък от лятносиньо небе... После се ширва замръзналият разлив от теменужки, теменужки, теменужки, както на госта интервюер му изглежда друзата аметист... Подир нея се задава цилиндричният яркозелен звездолет на изумруд, кацнал сред черни чукари; стремително се надига акуловата муцуна на янтар в златисто, в оранж и мастиленочерно; наедрява – все по-близко и по-близко! – сочният малиновочервен многостен на рубин и сетне грейва хвърковатата скала на чароит, изографисана с пенести виолетово-бели ивици...

И отново клик-клик: домакинът извиква на екрана реещите се из Космоса нестандартни обеми на астероиди. Те са възмрачни, сякаш изплавали от подземното царство. „А сега – казва той, вдигайки показалец, – а сега си представете, че всички тези скъпоценни камъни, които видяхме току-що, са всъщност гигантски астероиди, направени от суперцивилизация. Те кръстосват между мъглявини, съзвездия и планети, между тъмната и светлата материя на миро-зданието...“

„Но защо?!“ – удивлява се гостът, потънал в мисли за следващите си въпроси от интервюто.

„Защото разумът трябва да насища вселенските необяти с още и още красота – материал за нея ще се намери колкото си искаме.“

В.: Да продължим с питането: имате ли чекмедже с някакви непубликувани стихотворения?

О.: Уф, съгласете се, че това е доста банален въпрос. Инак да, нещичко отлежава в е-чекмеджето ми – една поема за възкресяване плюс нови стихотворни цикли. Говоря, разбира се, за фантастична поезия не като качество, а чисто и просто като жанр. Ето няколко заглавия на вече готови цикли, които търпеливо си чакат своето време, място и аудитория: „Живарник“, „Четиримата гиганти“, „Лиричен октаедър“... Вижте в аванс нещо октаедърско, в което пак участват минерали:

• * *

Богове мои, богове мои,

колко упорито, колко ударно

се крием във пещерите на делника!

Но как тогава ще ни намерят

потомците: като скъпоценни камъни

или като загаснали в мрака черни въглени?

В.: Ще ни кажете ли дузина други поети фантасти, били те българи или чуждестранци?

О.: Знам и повече от три дузини, обаче за „лабораторно“ чист поет, който е писал само и единствено фантастика, нямам спомен. От българите мога да посоча отделни заглавия на Пейо Яворов и Димчо Дебелянов, на Божидар Божилов (първия ни автор на фантастичен роман в стихове – „С ракетата „LZ“ на луната“) и Анибал Радичев с книгата му „Скок в пространството“*. От задграничните стихотворци на яркото въображение сега се сещам за... момент, моля, сещам се за руснаците Арсений Тарковски, Вадим Шефнер и Андрей Балабуха; за американците Рей Бредбъри, Сюзет Хейдън Елджин, която през 70-те години основава тяхната Асоциация на поетите фантасти, за Томас Диш или „баба“ Урсула Ле Гуин... Любопитно е, че дори при хорър наградите „Брам Стокър“ се връчва приз за поетични творби.

* В началото на годината Радичев получи международната награда „Сергей Есенин“ именно за тази си стихосбирка, издадена на руски език. – Б. съст.

В.: Вие сте между съставителите на първата у нас антология на фантастична поезия, озаглавена „Фантастихия“. Добре ли се прие тя от ценителите на мерената реч, или си остана затворена в т.нар. гето на фантастите?

Графика: Калин Николов

О.: Първо, фантастиката също може (не по-лошо от реалистиката!) да критикува, да славослови и благославя Живота – убеден съм в това. Второ, отначало антологията беше посрещната на нож от шепа псевдоинтелектуалци, въобразили си, че разполагат с неограничен монопол в изкуството. И трето, когато по-лекото и ненужното се изпари, дойде известно признание за този първопроходчески проект, който реализирахме заедно с Атанас П. Славов. Надявам се, че с времето усилията ни ще надскочат границите на споменатото от вас гето. Ех, дано ни помогне и чаровната, вечно млада муза Ерато...

В.: Ами държите ли пред духовния си взор някаква формула за поезия?

О.: Хм-м-м... Да, тук мога да кажа няколко изречения за златокованата формула МОМ, създадена от един от най-любимите ми поети на всички времена и народи. Поетът се нарича Николай Заболоцки (1903–1958) и зад неговото съкращение всъщност стоят три думи, три много здрави опорни точки: Мисъл – Образ – Музика... Както виждате, на музикалната страна в случая е отреден „бронзов медал“, пък и тя си е съвсем, съвсем отделно изкуство, което спокойно може да мине без никакви стихотворения. Понякога думите само стесняват обхвата.

В.: На финала не мога да ви спестя следния въпрос: наистина ли ваши стихове бяха преведени на английски и стигнаха до световния ас на фантастиката Нийл Геймън?

О.: О, да, разбира се, че наистина. Наистина... но в един паралелен свят, където българският фантаст може да си заплати за подобен превод, а някоя суперзнаменитост отвъд океана да му отдели малко внимание. Впрочем нека покажа и още карти. На практика десетината реда от Геймън (включени в задната корица на книгата ми „Топлото ключе на живота“) представляват скромна литературна мистификация. Действително аз съм твърде далеч от такива бележити мистификатори на перото като Джеймс Макферсън, Иван Гологанов с „Веда Словена“ или Ромен Гари... Просто исках без всякаква комерческа цел да напипам – и то под друг ъгъл! – пулса на читателския интерес, а пък и Ангелът на нестандартното ме изкуши много силно. Добре, признавам си тоя човешки грях.

В.: Тогава може би е уместно да приключим тази тема с една усмивка?

О.: Смятам, че някоя усмивка накрая би омекотила чувствително епатажа. Хайде, така да бъде. Цитирам последните две изречения на Нийл Геймън, чийто горещ почитател съм не от вчера: „Ако ние, днешните англо-американци, можехме да пишем поезия като вас, българите, отдавна да сме кацнали на Марс. И то не само както класиците Едгар Бъроуз и Рей Бредбъри... :)“

В.: Вместо довиждане да ви попитам: защо все пак избрахте такава рядка форма – автоинтервю?

О.: Защото вярвах, че ще имам достатъчно търпение и такт да си задам интересни въпроси и после да им отговоря от сърце и ум.