Разлика между версии на „Юрий Зельони, Уолт Уитман, Хорхе Луис Борхес, Николай Заболоцки, Константи Илдефонс Галчински, Валентин Д. Иванов“

Текуща версия към 16:02, 18 април 2013

ОЩЕ ФАНТАСТИХИЯ

Графика: Пламен Семков

Преди двайсетина месеца Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ издаде една действително уникална книга. Нарича се „Фантастихия“, отпечатана е на луксозна хартия и само в 50 eкземпляра, които вече са прескочили в друга категория – библиофилско лакомство*.

На практика това е първият по рода си български опит за антология на фантастична поезия, който включва 37 наши и 10 чуждестранни поети. Самата книга е богато илюстрирана с графики на класика Васил Иванов и на големия ни съвременен художник Калин Николов.

Напоследък ние, двамата съставители Атанас П. Славов и Александър Карапанчев, работим върху втора подобна антология, озаглавена „Още фантастихия“. Нейната духовна формула ще бъде и същата, и по-различна от онази, приложена в първия опит. От този нов проект ви предлагаме няколко стихотворения на автори – забележете! – от три века и четири нации.

И тъй като във „Фантастихия“ едно стихотворение (по технически причини) излезе непреведено, сега се реваншираме и ви го показваме пресътворено на български език. Нека то да бъде малкото, но здраво и красиво мостче между двете антологии на въображението.

От съставителите

_______________

* Книгата „Фантастихия“ съществува и в електронен вид: намираема e на адресите 
http://e-knigi.net и М-Тел eBook,  откъдето може да се купи за символична сума. – Б. ред.

Какво си ти, поете?[редактиране]

Юрий Зельони (1949)

Какво си ти, поете?

Градинар!

Ти трябва да цъфтиш в градините;

и да покълваш в думите

тъй, както в розите и шипковите храсти;

ти си призван да пееш за Земята и да страдаш

от бедността на нейните метафори.

Ти си призван да сееш и събираш

в амфорите-книги

уханията на думите, ферментите на мисълта,

зрънцата на звученето и пъстрите дъги на римите...

Можеш да пишеш върху облачните дюни

със буквите на чувствата, със знаците на руните.

Всичко е хубаво, което правиш умно,

всичко е съвършено, хармонично

във ангелската същина на твойта личност.

Е, какво, поете!

Ти ли си градинарят на Едем?

Ти си призван да обработваш Божите земи.

И да покълват твойте междуметия

в житейския хумус на зелената планета.

Е, какво, ПОЕТЕ!

За всички нас и не единствено за нас

ще бъдат твойте писмена.

Ний всички и не само ние

ще произнасяме на срички

твойте прочути имена.

Ти посветен си във събожник,

ти планетарен си художник,

произносвач и рисувач,

цветосъздател и звездоплавател.

Ти си и Той, и отражение на „Аз“-а,

ти си мистичната МАГИЯ на Екстаза.

Преведе от руски: Веселин Маринов

Чудеса[редактиране]

Уолт Уитмън (1819–1892)

Та кой обръща внимание на чудесата?

Що се отнася до мене,

аз виждам само чудеса.

Дали вървя по улиците на Манхатън,

или стрелвам поглед над покривите към небето,

или газя босоног по пясъка край ръба на водата,

или съм под дърветата в гората,

или говоря през деня със всеки, когото обичам,

или спя през нощта с него,

или, седнал на масата, обядвам с други хора,

или разглеждам непознатите срещу мене в купето,

или наблюдавам неуморните пчели край кошера

през лятно утро,

или животните, които пасат в полето,

или птиците, или прелестта на насекомите във въздуха,

или изящно деликатната тънка извивка на пълнолунието

напролет,

всички тези и всички други неща са за мен чудеса,

взети заедно, и всяко на своето си място.

За мене всеки час на деня и нощта е чудо,

всеки кубически сантиметър пространство е чудо,

всеки квадратен метър от земята е покрит с чудеса,

всеки квадратен дециметър от вътрешността ѝ гъмжи от тях.

За мене морето е непрестанно чудо,

рибите, които плуват – скалите – движенията на вълните –

корабите с хората в тях,

какви по-странни чудеса би могло да има?

Преведе от английски: Владимир Филипов

Ще дръзнеш ли сега, душа[редактиране]

Уолт Уитмън

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти и път не води?

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да ръзцъфти, ни устни, ни очи?

Не я познавам, о, душа,

и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,

там всичко чака, несънувано, в ония краища,

в недостижимата земя!

Додето се разхлабят всички връзки,

останат само вечните – Пространството и Времето,

и няма мрак, нито притегляне, ни сетива,

нито окови да ни приковат.

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме

в Пространството и Времето, подготвени за тях,

достойни, равноправни най-подир (о, радост,

плод на всичко!) да ги изпълним, о, душа!

Преведе от английски: Цветан Стоянов

Сънят[редактиране]

Хорхе Луис Борхес (1899–1986)

Ако сънят ни (както се говори) бил е

покой, почивка на разсъдъка бездейна,

защо усещаш, ако те събудят ненадейно,

че от безценно щастие са те лишили?

Защо тъй тъжно е да се събуждаш рано?

Денят ограбва ни един дар непонятен,

тъй съкровен, достъпен само в унес, пратен

посред безсъницата, позлатяван странно

със сънища, които може да са уродливи

отсенки от съкровищницата на мрака,

от свят безвременен да са, безимен сякаш

и който в своите огледала денят разкривя.

Ти кой ще се окажеш тази нощ, когато

преминеш на съня неясен зад стената?

Преведе от испански: Рада Панчовска

Знаците на Зодиака[редактиране]

Николай Заболоцки (1903–1958)

Знаците на Зодиака

трепкат като от ветрец.

Спи зверчето Куче. В мрака

спи и птицата Врабец.

Тлъстодупести русалки

в облаци хвърчат невинни

със ръце като тупалки,

с цици, едри като дини.

Литва вещица достойна,

яхнала метла с подскок.

С таласъмите покойник

тропа танца кекуок.

По-натам – тълпа нестройна –

магове ловят Мухата.

Над баира е спокойна

и нетрепваща луната.

Знаците на Зодиака

виждат се като на длан.

Звярът Куче спи. И в мрака

дреме рибата Калкан.

Паяк спи, Муха и Крава

са потънали в забрава.

Над земята, на-ни-на,

висне мършава луна.

Свети над света чиния

прекатурена вода.

Призрак чопли мръсотия

в сплъстената си брада.

Иззад облака сирена

крак е спуснала едва.

Людоед от джентълмена

е отхапал онова.

Всички втурват се във танци

и летят навън вдовци,

паяци, бълхи, британци,

вещици и мъртъвци.

Кандидат на вековете,

командир на нови дни,

отдъхни, мой разум клети,

сън е всичко, престани!

Всичко е мираж, мечтание,

блян, душевно колебание,

изнурително страдание,

осъзнай се, прогледни!

Земната обител вис е.

Късно е. Недей мисли,

разум мой! Отпочини си,

спи до третите петли.

Няма място за тревога

и съмнение. Във нас

полузвярът, полубогът

спят в щастлива изнемога

в скутите на бъден час.

Паяк спи. Муха и Крава

са потънали в забрава.

В битието, на-ни-на,

трепка мършава луна.

Виж, чиния над земята

прекатурена блести.

Спи Картофа в тъмнината.

Скоро да заспиш и ти!

Преведе от руски: Зоя Василева

Животните ни подражават[редактиране]

Константи Илдефонс Галчински (1905–1953)

Сред двора петелът, подскочил на камък,

запя: – Кукуригу, кокоши свят!

Госпожи, новината е твърде голяма,

позвъниха ми днес: новината е страшна:

не сме подходящи,

не сме подходящи,

не сме подходящи

за печат.

– Как тъй? – обади се някаква ярка. –

Не сме подходящи? О, ще се стъписам!

– Така е, кокошки, перата ни ярки

са само пършив естетизъм.

Мен ще гледате, трябва по-инак...

И петелът за няколко часа

си смъкна цветната перушина.

И върви като скелет, слънчасал.

Яйцепродукцията пострада,

но на него от смях му се пукат крилата

и само си пее: – Вече попадам,

вече попадам,

вече попадам

в печата.

След него кокошките: ко-ко-ко-ко...

директивата спазвайки точно,

си отскубват ту крак, ту крило, ту око –

все намират по нещо порочно.

(Крака? За какво са ми впрочем двата?

Краката порядъка преобръщат;

пък и знае ли някой дали краката

не са орнаменти също?)

Елените, чули за тоя почин –

в дъба, зашумял в леса,

строшиха рогата си с удар точен,

та на почит и те да са.

Дъбът от елените се поучи

и изсъхна. За всеки случай.

А снежинката, чудна звездичка,

през сълзи извика:

– Навярно съм естетичка?

И свърши тихо.

Луната се счупи. Изчезнаха спешно

кълвачът (бил цветен!) и зайчето смешно.

И тогава, за обща радост,

щом хлопна среднощният вятър в первазите,

от близкото гробище на бюрократа

бюрократите се показаха,

защото подхождаха тъкмо за тука.

И звездите заспаха от скука.

Светът стана скучен, самонадеян,

неподвижен, самотен свят,

но в смисъл художествен и идеен

вече подхождаше,

вече подхождаше,

вече подхождаше

за печат.

Преведе от полски: Първан Стефанов

Космо-хайку[редактиране]

Валентин Д. Иванов

Време за любов.

Кактуси цъфтят.

Пролет на Марс.

Алена пустиня.

Над Европа изгрява

Голямото червено петно.

Цвят на кокиче

в хидропонна градина.

Пролет идва на Ерос.

Седем огъня в небето.

Кратка зима на

планета в Плеядите.

Водороден атом пълзи

по магнитната линия

в пастта на Бусард.

Знамето не помръдва.

Безветрие.

Стъпки в реголита.

(Посветено на Нийл Армстронг)

Небесни водовъртежи

се целуват.

Сблъсък на галактики.