Разлика между версии на „Фактастика 2012 - Н“

Текуща версия към 15:21, 14 април 2013

НАУЧНА ФАКТАСТИКА

● Подстъпи към психоисторията[редактиране]

През 50-те години Айзък Азимов описа в романния си цикъл „Фондация и Империя“ създадената от Хари Селдън социална наука на бъдещето, наречена психоистория, която прогнозира поведението на големи маси от хора на базата на наблюдения и математически модели.

А ето какво правят негови колеги в днешния Илинойски университет. За да получат глобална картина на отразената реалност в средствата за масова информация, отначало взели три огромни архива новини от цял свят – общо около 100 милиона статии. За преработката на такъв обем данни се наложило да привлекат суперкомпютъра Nautilus от Националния институт за изчислителни науки в щата Тенеси. Два милиона гигабайта текст дали сведения за 10 милиарда души, места, обекти и събития с повече от 100 трилиона връзки между тях. В случая били използвани три метода за интелектуален анализ: тонална препратка, пълнотекстово геокодиране и анализ на Мрежата.

Анализът на тоналната препратка осигурява числово измерение на емоционалния смисъл на даден документ. Алгоритъмът изброява количеството положителни и отрицателни думи и придава на документа съответната емоционална тежест. В частност отчита и факта, че „ненавижда“ е по-отрицателна степен от „не обича“.

Геокодирането дава яснота за обвързаността на новината към конкретен географски регион.

Анализът на Мрежата обединява новините около принадлежността им към „цивилизациите“, т.е. групировките страни, които имат повишена тенденция да се интересуват от определени събития.

Един от най-неочакваните резултати бил прогнозирането на местонахождението на Осама Бин Ладен – посочен е бил кръг от 200 километра в Северен Пакистан. Именно в този район наистина беше намерен и убит терорист номер 1. Със задна дата са били „изчислени“ и революциите в Египет, Тунис и Либия.

Аналитиците отбелязват, че подобни мощни методики за анализ са изключително удобни за правителства, които искат да влияят върху социалните процеси в своята или в други страни.

● Да се арестувa аватар[редактиране]

Полицаите влизат в къща с разбита врата и счупени прозорци. Из стаите цари хаос, откраднати са ценности. „Видяхте ли престъпника?“ Потърпевшият отвръща: „Да, имаше виолетови маратонки, зелено лице и облекло като на Майкъл Джексън.“ Всеки следовател веднага би открил такъв необикновен престъпник, но в реалния свят.

А този обир се случва във виртуалния, където шантави аватари колкото щеш. Японската полиция например вече е арестувала виртуални крадци, докато американските им колеги могат да се похвалят само с едно разследване в казино, съществуващо единствено във виртуалния свят на Second Life.

Роман Ямполски от Луисвилския университет правилно предполага, че растящата популярност на виртуалните реалности ще направи такива престъпления нещо обичайно. Неслучайно наскоро в Китай бе регис-трирано първото убийство за притежаване на виртуален предмет. Двама запалени (до смърт) геймъри не си поделили някакъв магически меч, който може да съществува само в един уникален екземпляр в тази игрова реалност. Знае се, че американската компания Raytheon е подала заявка за патент на технология за сливане между реалната човешка биометрика и 3D аватара на играча.

В една централизирана реалност като Second Life не е трудно да се определи всеки злосторник – всички участници са регистрирани и с реални имена и адреси в Linden Labs. Колкото и фантастичен да е аватарът на престъпника, той е идентифицируем. Но все повече стават игровите мрежи без централен сървър, където може да влезе всеки, и то с всякакъв измислен 3D облик.

Нека допълним, че Ямполски и колегите му са разработили „изкуствена биометрия“ – „артиметрия“. Тя ще позволява да се идентифицират информационни агенти: аватари, роботи и дори чатботове.

● Безмозъчен интелект[редактиране]

Дали наистина имаме нужда от нашия мозък?

Отговора на този въпрос се опитва да намери професорът по неврология от Университета в Шефийлд Джон Лорбър. Той започва своите проучвания по един интересен начин. Университетският лекар в Шефийлд преглежда студент по математика по повод на друго заболяване, когато забелязва, че неговата глава е малко по-голяма от нормалното. Докторът изпраща младежа при професор Лорбър за допълнителни изследвания. В интерес на истината студентът бил с много добър успех. Неговият коефициент на интелигентност е бил 126 и се очаквало вече да се дипломира.

Когато преглежда главата на пациента на скенер, Лорбър открива, че в нея практически няма мозък. Вместо двете полукълба, запълващи черепната кухина, студентът имал по-малко от един милиметър мозъчна тъкан, покриваща върха на гръбначния стълб. Младежът страдал от хидроцефалус – състояние, при което, вместо да обикаля около мозъка и после да се влива в кръвния поток, гръбначно-мозъчната течност остава блокирана вътре в мозъка. В общия случай това състояние е фатално през първите месеци на детството. Дори и да оцелее, човек с такова заболяване обикновено е с големи отклонения. Неизвестно как обаче, студентът от Шефийлд е живял абсолютно нормален живот и даже му предстояло да вземе почетна стипендия по математика.

Въпреки необикновеността си този случай не е толкова рядко срещан, колкото се очаква.

През 1970-а един гражданин на Ню Йорк почива на 35-годишна възраст. Той е завършил училище без някакви постижения и се препитавал като общ работник към строителна фирма. Бил е популярна фигура в квартала си. Колегите му го описват като обикновен човек, който прекарва своите дни, изпълнявайки служебните си задължения. Дотук нищо интересно, ала когато правят аутопсия, за да установят причината за преждевременната му смърт, се оказва, че практически няма мозък.

Професор Лорбър е открил няколко хиляди случая на хора с много малки мозъчни полукълба, които в същото време са нормални, интелигентни личности. Някои са описани като индивиди „без видим мозък“, но въпреки това част от тях притежават коефициент на интелигентност над 120. Никой не може да обясни как такива хора изобщо са живи, да не говорим за нормални движения или стипендии по математика. Съществуват няколко теории по въпроса. Една от тях гласи: има толкова голям излишък от функционално вещество в нашия мозък, че той съумява да събере всичките си нормални функции в малкото, което остава от него. Друга подобна теория е, че използваме твърде скромен процент от своя мозък, може би по-малко от 10%.

Проблемът при тези две идеи е, че най-новите изследвания ги отричат. Функциите на мозъка вече са маркирани според съответната зона, която обхващат. Въпреки че се наблюдава известен излишък, съществува и висока степен на специализация – например на двигателната част. Теорията за десетте процента пък идва от изследване през 30-те години, което се опитва да определи зоните на всяка функция на мозъка, обаче не успява да установи ролята на големи участъци от кората. Днес знаем, че те са свързани с речта и с абстрактното мислене. Изследването на Лорбър ни напомня и въпроса за паметта. В началото се смятало, че паметта също има еквивалентна зона в мозъка, като при платките в компютъра. Обширни изследвания показват, че паметта не е разположена в точно определен участък или вещество. Както един забележителен невролог е казал, „паметта е никъде и навсякъде в мозъка“.

Но ако мозъкът не е механизъм за складиране, анализиране и класифициране на информация, тогава за какво ни служи той? И къде е мястото, отговорно за човешкия интелект? Къде е разумът? Единственият биолог, предложил качествено нов подход към този въпрос, е доктор Рупърт Шелдрейк. В своята книга „Нова наука за живота“ Шелдрейк отхвърля идеята, че мозъкът е склад за спомени, и изразява мнение, че той действа по-скоро като радиоприемник. Според него паметта не е записващ процес, който вкарва информация някъде в мозъка, а пътуване в миналото, което нашият мозък прави непрекъснато.

● Човешката чипизация[редактиране]

Чиповете, вградени в човешкото тяло, са отдавна надежда, мит и кошмар за съвременното масово въображение. Изписани са томове статии, литературни и кинопроизведения, където активно участват такива устройства. Наскоро съобщиха, че група съдебни заседатели от Мексико сами поискали да им вградят JPS чипове заради непрекъснатите отвличания, на които са подложени. Някои пък вече започнаха да причисляват темата към „градските митове“ и измислици...

Но истинската реализация на тези устройства далеч не е лесен технически факт – проблемът идва оттам, че полупроводниците са отровни за човешкия организъм. Ето защо трябва да се измислят сложни изолации между чипа и агресивната биологична среда.

Неотдавна един пробив, направен от колектив на Държавния университет в Северна Каролина и Университета в Пердю, реши тоя проблем. Открит бе полупроводников материал на базата на галиев нитрид (GaN), който е нетоксичен и съвместим с човешките клетки. Това откритие, подчертават авторите, може да бъде използвано за създаване на високотехнологични биомедицински импланти, способни да управляват живите клетки или да контролират химията на кръвта в реалното време на организма!

Проведени са експерименти с пептиди (строителните „блокове“ на белтъците), които – нанесени върху подложка от галиев нитрид – показали ефективен контакт с клетките. Нещо повече, оказало се, че този контакт е управляем. Покритието с пептиди, ограничаващи растежа на клетките, поддържа импланта чист, а ако е покрит с нещо друго, се получава плътно срастване между него и определени клетки.

Този, за първи път в науката, съвместим с биологичните тъкани полупроводник раз-върза творческото въображение на медиците и вече се проектира широк спектър чипове: от датчици за кръвна захар... до импланти, вграждаеми направо в мозъка.

Водени от грижата за човека, медиците, разбира се, ще виждат предимно лечебното приложение, но дали това ще направят лидерите на силовите групировки в нашия раздиран от противоречия свят?

Нека си спомним две други открития, които се появиха наскоро в научните бюлетини. Едното е, че бе намерен начин определени естествени окислителни процеси в организма да дават електрозахранване за вградени устройства, а пък второто представлява най-новата разработка на учените от MIT – зонд за дистанционно управление на насекомите.

Досега това управление се натъкваше на трудности поради разликата в електрическото съпротивление при имплантите и нервната тъкан. Специалистите от MIT решават този проблем чрез имплант от полиамид, покрит със злато и въглеродни нанотръбички. Неговото съпротивление е изключително близко до онова на живата нервна тъкан. Високата ефективност на инструмента се определя от точно позиционирания пръстен, обхващащ коремния нерв на насекомото, и от петте електрода, впити в разни снопове нерви, които командват различните движения.

Към зонда е прикрепен безжичен електростимулатор с радиоприемник и акумулатор. Целият набор тежи 0,5 г и се монтира лесно в коремчето на едра муха (Manduca sexta). При полевите изпитания мухата е отговаряла на всички команди на оператора и е била напълно управляема. И то с въздействия в рамките на 1–10 микроампера – ток, абсолютно безвреден за здравето на насекомото.

Така че дистанционно управляемите насекоми вече не са фантастика. В най-скоро време можем да очакваме обикновени (нефантастични) трилъри, където подслушването, а дори и престъплението се правят с помощ-та на именно такива животинки.

Днес невробиолозите от MIT проучват приложението на новия зонд спрямо хората, които също притежават подобни цилиндрични нерви.

И тъй, трите нови нaучно-приложни открития дават:

1. Органично вграждаеми електронни микроустройства, способни да управляват вътрешноорганични процеси.

2. Електрозахранване на тези устройства от току-що споменатите процеси.

3. Безвредни за организма зондове за безчижно приемане на команди отвън.

Медицинското приложение, разбира се, е ориентирано към парализираните след инсулт и други болести, но ние сме длъжни отново да си зададем въпроса, повдигнат в началото: ще пропуснат ли центровете на силата (държавни, политически, религиозни, криминални и др.) да „усвоят“ новата технология?

Съдейки по цялата човешка история, те никога не са пропускали да приложат каквото и да било средство за управляемост на масите и когато някои публични граждански дискурси са им попречвали, са го правели тайно, като постепенно са го легализирали чрез манипулиран страх у тълпите.

А този път...?

● Пътят към Лемовата бетризация[редактиране]

Който познава творчеството на Станислав Лем, не може да не е чел романа му „Завръщане от звездите“. Там – в описаното от Лем хуманно бъдеще – главното, което се е случило с хората, за да се откажат от насилието, е бетризацията. Тя представлява комплекс от биомедицински манипулации, слагащи бариери пред формирането на негативните емоции и пред възможността да се упражнява насилие. Един вид, етическо редактиране на човешкото поведение на физиологично ниво.

Фантастични измислици?

Може и да е така, но нека погледнем какво са постигнали напоследък учените от Южнокалифорнийския университет. Първо, открили са рецепторите на мишия мозък, които предизвикват прекомерна агресия, и после, като ги блокирали, са успели да отстранят „излишните“ емоции.

Второ, такива рецептори съществуват и в човешкия мозък – следователно вече има начин да се лекуват хората, склонни към внезапни избухвания на ярост, към агресивност и насилие, а също така и хроничната враждебна реакция на стрес.

Медиците се радват, че това е революционен пробив в областта на лекарствата за патологичната агресия, която се среща при болестта на Алц-хаймер, аутизма, биполярното разстройство и шизофренията, както и при взривовете на агресивност, които водят до насилия и жертви и се наблюдават при напълно здрави хора.

Най-напред екипът от учени е изявил конкретните генетични предразположения към патологична агресия, свързани с ниското ниво на фермента моноаминоксидаза. И хора, и мишки с вроден дефицит на този фермент реагират силно и често пъти неадекватно на стреса.

По-нататък учените забелязали, че прекомерно агресивните гризачи с недостиг на моноаминоксидаза имат високо ниво на електрическите стимулации спрямо някои специфични рецептори на мозъка. Именно блокирането на тези рецептори, наречени NMDA, давало нужния резултат – снижаване на агресивността и дори промяна в характера на животното за дълъг период от време. В момента се изучават страничните ефекти при продължително блокиране на въпросните рецептори.

Медиците са загрижени за здравето на хората, те търсят мечтаната от години „таблетка против ярост“ и това е достойно само за уважение.

Но всеки, който има поне малка представа по какъв начин работят „центровете на силата“ – правителствени, религиозни, корпоративни, и тяхната неукротима жажда за нови и нови средства за контрол над електората, – няма да се затрудни да предвиди как ще бъде употребено това лекарство спрямо несъгласните. И понеже всяко несъгласие и непокорност могат да се разглеждат като агресия, не е изключено да видим в романа на Станислав Лем известно пророчество.

Една масова бетризация на цялата човешка популация, за да настъпят „мир и любов“, програмирани на биологично ниво.