Разлика между версии на „Семантичната машина“

Текуща версия към 20:04, 25 март 2017

Георги Малинов

Хората не се интересуват дали

техният водач казва истината, или

не, важното е да е убедителен.

(Тери Пратчет)

За създател на Семантичната машина се смята някой си Николай Вортев. Има и други версии, но те не се отличават с оригиналност и изцяло копират прочутите казуси за родното място на Омир и авторските права върху Шекспировите творби.

Николай Вортев работел като компютърен хоп-бой или момче за всичко в една телевизия, която по глупавите закони на новговора се наричала медия. Докато се мотаел между кабелите, компютрите, безжичните връзки, надутите водещи и нервните режисьори, докато слушал разни никому ненужни дебати между никому ненужни политици, Вортев си задал няколко въпроса. Какво кара хората да вярват на едни думи и да отхвърлят други? Защо едни политици са по-убедителни от други, като всичките всъщност казват едно и също нещо? Какъв е механизмът, който отсява истината от лъжата, и в крайна сметка дали хората могат да повярват на каквото и да е? И какво значи това „В началото бе слово“ в евангелието от Йоан? Докато слушал какви ги говорят политиците в тв предаванията и какви си ги споделят извън студията, Николай Вортев все повече се замислял над тези въпроси. Ако бил завършил някой университетски курс или бил прочел малко книжки по темата, щели да са му ясни основни неща за сугестията, медийното внушение, психологията на убеждаването и други подобни дисциплини, които времето, в което живеел Николай, било превърнало в науки. Той обаче нямал и намерение да си хвърля парите по разни измислени университети и лекционни курсове, а предпочитал сам да търси отговора на въпросите, които го мъчели. И нямало как, трябвало да прочете някои книжки.

Като градска легенда се разказва, че Николай Вортев измислил основните принципи на Семантичната машина, когато един ден подготвял компютърните системи за медийна изява на някакъв нашумял политик. Този политик имал огромна подкрепа и бързо печелел влияние, макар че, както забелязал Николай Вортев, не казвал нищо особено и специално. Неговата реч била най-обикновена, дори банална и повтаряща се, но факт било, че привличал огромна аудитория. Вечерта Вортев седнал пред компютъра си и нахвърлял алгоритмите на програма за анализ на речта. След това си поставил за цел да състави програма, която да произвежда възможно най-сугестивните текстове. Няма информация дали през нощта, когато Николай Вортев създавал Семантичната машина, бутилката с водка била изпита преди или след като тия алгоритми били нахвърляни.

Основната теза на Вортев била, че човек е внушаемо същество и езикът е главният инструмент на това внушение. Езикът, смятал той, участва във всички психически параметри, които формират съзнателното и дори безсъзнателното поведение на хората. Човек е дотолкова зависим от силата на езика, че не може да остане безучастен към никаква езикова инвазия, без значение дали иска, или не. Самият факт, че той е чул обръщението към него, вече задължително предполага реакция от негова страна.

Значи, мислел си Николай Вортев, силата на внушението на думите и изобщо на знаците не се определя само от това дали са носители на вярна информация, или пък не. Информацията при хората минава през филтър на доверие и недоверие. Тя може да бъде абсолютно вярна и полезна и пак да си остане неприета, непропусната от филтъра. Сиреч основното е доверието, а не верността – решил Вортев и си припомнял думите на своя любим Тери Пратчет: за хората няма значение дали техният водач говори истината, или не, важното е да е убедителен. Е, ако казва истината, естествено помага.

И Николай се заел да направи една лингвистична програма, една Семантична машина, която да бъде в състояние да създаде произволна езикова конструкция с висока степен на внушаемост и доверие.

Първите опити той провел над колегите си, като ги накарал всички дружно и единодушно да обикнат някаква марка плодов сок, напълно неизвестна и отвратителна на вкус. Това той постигнал само с няколко изречения, конструирани от Семантичната машина. Въодушевен от този успех, Николай Вортев се заел сериозно с проекта. Оказало се, че сугестията е много по-добра върху по-голям брой хора. Силата на думите имала ефект на лавина, когато се разпространява сред хорска маса. Било странно, но се оказало точно така. Отделният човек бил слабо сугестивен. Той много добре разбирал, че всичко, което му говорят политиците, медиите, рекламите и разните пастори, кюрета, анонимни лидери и надъхани журналисти, изобщо не е вярно. Всеки здравомислещ гражданин прекрасно знаел, че политическата машина е една машина за лъжи и агитации. Нямало нормален човек край Николай Вортев, който да вярвал на политическите речи например. Но като общество нещата стоели по друг начин. От недоверчивите, здравомислещи индивиди, които се отнасяли с подозрение към всеки политик, които хулели управляващите, в крайна сметка се получавала маса, която същите тези политици лесно манипулирали и убеждавали, и тя вече била по-податлива на внушения.

Така постепенно той усъвършенствал своята Семантична машина, постигайки все по-голяма степен на внушаемост.

– Внушението е проява на принуждаващата сила на думите – казвал Вортев. – Думите, които произнася един човек, по неотменим и дори фатален начин предопределят поведението на другите хора. В крайна сметка каквито и усилия да правим, не можем да не разберем думите, отправени към нас, ако те отговарят на правилата на нашия език и логика. Ние сме принудени да проумеем какво ни казват и да реагираме със съответните представи, няма къде да се денем. Тъкмо в това се състои непреодолимата сила на сугестията. Въпросът е дали може да се създаде експертна система, която да реализира максимална сугестивност, максимално внушение.

Работата по Семантичната машина напредвала, но заедно с нея Николай Вортев откривал и редица трудности. Въпреки че човек е внушаемо същество, в хода на еволюцията той бил развил изключително силно контрасугестията като средство против безразборно внушение. Същината на това явление била отказ от пълно доверие към повечето от заобикалящите го хора или дори по отношение на всички, с изключение на един-единствен. Когато този един-единствен придобиел такова доверие, силата на думите му имали непреодолима сила, каквато не се признавала на думите на нито един друг човек.

Това било сърцето на Семантичната машина. Силата на нейните думи да не се признава на никой друг.

След като постигнал няколко добри резултата, Николай Вортев решил да изпробва машината си в по-широка среда.

За тази цел си избрал един политик, човек посредствен и неблестящ кой знае колко нито с ум, нито с пари, но задържащ се на политическата сцена благодарение на известна природна хитрост и харизматичност. Вортев му се представил една вечер на някакъв прием, където успял да влезе незнайно как, и там между салатите, мезетата, изпотените чаши с водка, задъхания силикон и безумния кикот съумял да предложи уменията си в написване на речи, предизборни програми и прочее медийни безумства. Хитрият политик усетил нещо в този младеж, който безкористно му предоставял услугите си, и понеже те били и за без пари, нещо особено приятно в света на голямата политика, приел Николай Вортев да му напише някои изказвания, декларации, изявления и всякакви досадни речеви упражнения, които съставлявали половината от дейността на въпросното лице. Останалата половина били срещи, приеми, банкети и делови обеди.

Николай включил Семантичната машина на пълни обороти и след няколко дни нескончаеми анализи и алгоритмизация тя изплюла една реч, която според машината била изключително подходяща за оня политик и съобразена с аудиторията, към която щял да се обърне.

Няма точни свидетелства за ефекта, произведен от тази реч. Едни от присъстващите твърдели, че това било най-великото и важно нещо, което въобще са чули някога, други – че казаното отворило нова страница в живота им, и пр., и пр. Факт било, че аудиторията на въпросния политик, повечето от нея дошли по навик, други по задължение, а трета немалка част просто за да сподели една добра кулинарна вечер, та цялата тая публика, която в много скромна, направо нищожна степен се вълнувала от това какво ще каже политикът, половин час по-късно го изпратила с бурни и нестихващи овации, сякаш бил рок звезда, изкарвана на бис. Човекът толкова се слисал от този прием на речта му, че само глупаво ухилен се озъртал наоколо. Поне имал достатъчно ум в главата си и не проронил нито дума повече, а изпроводен от оглушителни аплаузи, се скрил някъде, като се мъчел да разбере какво точно се е случило.

Оттук насетне въпросният политик направил взривна кариера. Трудно запомнящият се до момента образ изведнъж станал популярен, думите му се цитирали, речите му се преразказвали и непрекъснато го канели да изнася лекции и да говори пред разни събрания. Заедно с популярността му нараствала и работата на Николай Вортев. Семантичната машина се трудела на пълни обороти и се усъвършенствала все повече и повече. Вортев си дал сметка, че ако поиска, неговата машина би могла да направи този политик президент, а защо не и папа. Това последното било доста трудно заради необходимостта от сугестия на различни езици, но като се има предвид мащабността на внушаемостта, можело да се окаже и не толкова трудно. Достатъчно било лавината да бъде задвижена.

За да бъде внушаемостта пълна, Николай Вортев измислил онлайн връзка с политика и така дори по време на интервютата на живо, където имало опасност хитрите журналисти да разберат, че тоя велик човек не е чак толкова умен, му диктувал какво да каже и как да го каже. Всъщност диктувала го Семантичната машина.

Денят на изборите бил денят на триумфа на Вортев и машината му. Неговият политик спечелил място в парламента при силно изразен мажоритарен вот. Успехът бил изключителен и цяло чудо било, че младият гений не се полакомил да стане владетел на света предвид възможностите, открили се пред Семантичната машина.

Проблемът се появил, когато въпросният политик препоръчал Николай Вортев на свой колега, също политик, но далеч по-хитър и схватлив от предишния. Още при първата си среща със Семантичната машина той разбрал, че става въпрос за нещо много сериозно, от което могат да паднат големи пари. След тая среща Николай Вортев бил обзет от кардинални съмнения, прерастващи в уплах и направо страх. Бил достатъчно умен, за да си даде сметка какво е изобретил и какво може да се постигне със Семантичната машина. Ужасяващата сила на думите била по-страшна и от хиляди ядрени ракети. След като мислил цяла нощ, Вортев стигнал до единственото според него правилно решение – пуснал подробните алгоритми и технологичната идея на Семантичната машина в интернет. После си взел торбата с пари, които му били дали въодушевените политици в очакване да станат владетели на света, и изчезнал. Няма достоверни данни къде се е установил този гений на убеждението, този гуру на сугестията.

Идеята за Семантичната машина завладяла света по-бързо от грипна вълна. Алгоритмите за внушаемост моментално влезли в употреба и предизвикали кризата, известна като Fire of words, „Огънят на думите“. Всеки и всички се втурнали да привеждат семантичните алгоритми, така щедро подарени на човечеството от Николай Вортев, в действие. Естествено най-напред се усетили малки компании, дребни научни лиги и индивидуални хитреци. Докато големите фирми, държавните институции и междудържавните комисии се ориентират, светът вече не бил същият. Първо се появили скромни търговски сдружения, които изведнъж станали свръхпопулярни, сетне ги последвали новоизлюпени медийни звезди, писатели, изскочили от нищото, адепти на идеи, нечувани от никого до този момент, и, разбира се, нови политици. Всички те по един или друг начин били взели на въоръжение Семантичната машина на Николай Вортев. Всеки развивал нейните алгоритми по свой начин и свой вкус, вкарвайки в тях нови и нови идеи.

Макар и със закъснение, се задействали държавната машина и гoлемите икономически конгломерати. Бърз анализ показвал, че не е далеч времето, когато някой по-агресивен тип може да използва Вортевото откритие за по-радикални внушения. В крайна сметка хората обичат някой да им казва какво да правят. Успоредно с разработването на алгоритмите за внушаемост се разработвали и контраалгоритми. Механизъм за контрасугестия. Едрите търговски компании веднага се заели с подготовката на собствени версии за сугестия и контрасугестия. Една световна верига създала семантичния поток „Маркет плюс“, с който заредила всичките си магазини, офиси, рекламни слогани и брошури и накарала милиони хора по света да започнат да купуват тези и само тези продукти, вписани в съответната сугестия. Не останали по-назад и медийни компании, звукозаписни студия, брокери на недвижими имоти, хотелски вериги, медицински услуги и всичко, което за няколко хиляди години активна дейност човечеството било вкарало в модела на покупко-продажба.

Модерният философ Майкъл Ву Хаджиколев предположил, че в тая сугестивна надпревара някой ден ще се създаде идеалният алгоритъм, перфектното внушение, на което човек няма да успее да противостои с никаква контрасугестия. „Това ще бъде краят на познатата ни цивилизация – мъдрувал философът, – идеалната Семантична машина ще докара човечеството до каталепсия, защото след като няма да може да противопостави никаква комбинация от знаци, то ще спре своето развитие.“ Идеите му предизвикали голям шум и интерес. Колеги го обвинили, че за този си труд е ползвал Семантичната машина, и щом е така, сега не е ясно дали неговите идеи са верни, или са само убедителни вследствие на сугестивните алгоритми.

Някои страни обявили своего рода военно положение и забранили употребата на Семантичната машина. Никой обаче не можел да каже къде тя се използва и къде не. Търговията с превантивната контрасугестия набирала сила. Хората не смеели да влязат в магазин от страх да не ги сугестират и да си купят нещо, което нямат намерение да купят и дори може да е вредно за тях. Те отивали в магазини, предварително въоръжавайки се с контрасугестия. Появили се популярните семантични пакети Pazarlak 1, 2 и 3, Don’t buy, Nenado и др. Сблъсъкът на сугестия и контрасугестия довел до масови психози, защото гражданите не били сигурни дали това, което извършват, е продукт на собствената им свободна воля, или на волята на нечия Семантична машина. Естествено, че който имал най-добрия екип, имал най-голям успех. На политическата сцена битката била жестока. Претенденти за различни високи постове заливали, къде законно, къде не, публиката със сугестивни цунамита и алгоритмични урагани. Хората един ден давали доверието си на един политик, на другия ден на друг. Светът станал изключително несигурен.

Били създадени нови знакови системи като превенция против поразяващата сила на думите – изтривачки на внушения, отблъскващи модули за интердикция. Повечето хора в развитите страни ходели с портативни Семантични машини. Доколкото можели, те служели за неутрализиране на сугестивните вихри, които се носели наоколо и на които, щат не щат, трябвало да реагират. Нямало как да останат безучастни. Разделението на езиците от мита за Вавилонската кула не било нищо друго, освен опит на различни групи да се противопоставят на внушенията на други, очевидно по-силни, групи. Като не знаеш езика им, няма как да ти внушават каквото и да било. Стигнало се дотам, че се родили нови езици, на които хората обучавали децата си, за да намалят влиянието на Семантичната машина. Настъпило ново разделение на езиците.

В цялата тази олелия, която преобърнала човечеството, Николай Вортев изобщо не се появил. Понесъл се слух, неясен и смущаващ, че Вортев е създал онзи единствен, абсолютен и без противодействие алгоритъм, за какъвто споменавал Майкъл Ву Хаджиколев. Семантична машина, от която няма спасение. Внушения без контрасугестия. И ако в началото бе слово, оказва се, че и в края пак е така. Дали Николай Вортев седи като Бог някъде и доволен владее света със Семантичната си машина? Никой не знае. Хората даже не знаят дали са под властта на нечия машина, или не са. В крайна сметка не е ясно дали тази история е продукт на внушения, или пък е истинска. Както се казва – един Бог и Вортев знаят.