Разлика между версии на „Проект: Виртуален градеж Ноосфера“

Текуща версия към 17:47, 31 октомври 2019

Атанас П. Славов

(Творчески замисъл)

Публикация от Списание Проблеми на културата 74/2017

Мотиви.[редактиране]

Днес са изключително популярни дигитално създадени като триизмерни светове архитектурните пространства в Интернет, където всеки човек може да стане регистриран посетител, да получи своя виртуална самоличност и да взаимодейства с другите посетители според приетите закони на тази виртуална реалност (ВР).

За хората, в живота на които преобладава ориентацията „луденс“, съществуват десетки онлайн геймърски светове като World of Warcraft, Warhammer и др. Те се „населяват“ с милиони „жители“ от всички краища на света, които до такава степен са се вживели в играта, че тя е най-важното събитие в живота им. От известно време зачестяват престъпленията, дори убийствата за притежаването на конкретен „виртуален артефакт“ (който в тази игра по условие е уникален). Сумите в реални пари, които обменят помежду си участниците, често пъти надвишават бюджетите на средни държави.

По-прагматичните хора, в които преобладава икономическата мотивация, са създали свои виртуални реалности като Second Life, където се „разхождат“ по виртуални улици, застроени с офис сгради, в които са настанени реални фирми, и банкови клонове, опериращи с реални пари. В тях можете да влезете и започнете диалог с друга виртуална личност, зад която стои реален човек, и след като сте се идентифицирали с електронен подпис, да установите финансови отношения и да извършвате бизнес дейности, които автоматично се пренасят в „реалния свят“.

А къде да отидат хората, за които водещо е духовното начало? Все така да ровят из е-библиотеки, за да теглят книги, филми и песни, да разлистват сайтове на картинни галерии? Не случайно в документи на ЮНЕСКО относно връзката между културата и Интернет се отбелязва, че „Времето в Интернет е мълниеносно, а информацията е всеобхватна. Възниква един своеобразен „паралелен свят“, в който хората практически живеят. Огромна част от младежта „стои“ в мрежата и каквото почерпи от нея, такъв ще вижда света“. И по-нататък: „Необходимо е създаване на етико-културни центрове на влияние в мрежата, способни да изменят вектора на цивилизационното развитие“.

Именно такъв виртуален център предвиждам да се появи с представения от мен проект НООСФЕРА.

Основания.[редактиране]

Идейният проект на замисления виртуален градеж „НООСФЕРА“ (сфера на Разума) може да съчетае всичко най-добро от посочените тенденции, но без безкрайните конфронтации и убийства, типични за геймърските светове, или пък рекламата и взаимното надлъгване, характерно за бизнес реалностите. Тази виртуална реалност може да е общопланетарна: платформа за културна, духовна, научна и интелектуална комуникация на цялото човечество. Да е защитена територия на духа, добротворческото въображение и моделиращото мислене.

Освеан посочената духовна потребност, налице са и технологичните възможности за създаването на градежа. В световен мащаб вече се излиза от лабораторните прототипи-уникати и се върви към евтини и общодостъпни устройства. Пресен пример е превръщането на новия смартфон Xperia 7 в триизмерни виртуални очила. Вече не фантастика, а въпрос на доразработване е и включването на компютърни сигнали в зрителния и слуховия нерв водещи към мозъка. Технологичното развитие на виртуалните светове неизбежно върви от гледането на екран към възприемането с виртуален шлем, който позволява триизмерен оглед на света от всички страни. А това има свои специфики. Когато неизбежно всички виртуални светове (и игровите, и деловите) преминат на очила и шлемове, нашата НООСФЕРА ще бъде най-достоверна и реалистична, съответно най-привлекателна за масовия човек. Като се има предвид, че битката за вниманието на публиката ще е със всемогъщия развлекателен „луденсов“ синдром, можем да разберем какво преимущество дава тази ситуация и за световната култура.

Закономерен е въпросът: защо авторът на този проект си позволява да го предлага от името на малка България?

Отговорът е и в наличието на български интелектуален потенциал, който може да осъществи дигитално проекта. Григор Гачев, един от съавторите на проекта, едновременно учен-медик, работил 7 години в „Института по мозъка“ при БАН, и компютърен специалист, международен активист на „отворения код“, е разработил авторски софтуер за възпроизвеждането и управлението на тази виртуална реалност, който е пригоден както за „гледане с очи“, така и за това, как го възприема мозъкът. Изобщо, в България има прекрасни компютърни специалисти и виртуализатори, които поради липса на друга достойна реализация изкарват прехраната си в индустрията на компютърните игри. Сред тях има голям процент интелигентни и културни млади хора, които с удоволствие ще пренасочат активността си към НООСФЕРА.

Възниква въпросът кой и с какви средства ще извършва такова сканиране и запаметяване на културните обекти. Отговорът е, че повечето световни музеи и галерии сами са осъзнали нуждата от това и са започнали сканирането на своите съкровищници. (Например като истинско събитие преди години бе обявено 3D копирането на прочутата „Пиета“ на Микеланджело). Те правят това за своите сайтове, но за НООСФЕРА тези натрупани дигитализации са готов фонд, който ще бъде достъпен с едно кликване.

Архитектоника на виртуалния градеж[редактиране]

Градът има кръгъл изглед, но всъщност е прорязан от спиралната „Река на живота“, изтичаща от центъра: кръгло пространство „ин-ян“, половината от което е площад, а другата половина – езеро, от което изтича реката. Радиални улици излизат от площада, прескачат с мостовете си десетките спирали на реката и така се получават квартали с формата на дъговиден трапец.

От двете страни на тези улици са разположени „етнопосолствата“: неголеми сгради в архитектурния стил на съответния етнос. Всяка етно-сграда е разположена в предната част на квадратен парцел с приблизителен размер един декар, ограден със зелена ограда от подстригани храсти. Отвътре къщите са адекватно интериоризирани, като всеки битов предмет или картина на стената представлява линк, водещ към видеоклип, фрагмент от игрален или документален филм, виртуална разходка из картинна галерия или музикално изпълнение. Всеки посетител на „етнопосолството“ се потапя в културата на този етнос, библиотечните рафтове в жилищните стаи водят към хиляди книги на оригиналния език или в превод на други. Картината на стената изглежда като живописно произведение, но когато кликне с мишка върху нея, посетителят разбира, че това всъщност е стоп-кадър от филм за живота на тоя етнос. Същото е и с предметите от бита, изработени в стила на народните занаяти.

Основно изразно средство на този виртуален град са „вложените едно в друго пространства“ – нещо, възможно само във виртуалната реалност. Например дититалното 3D копие на Кьолнската катедрала или „Саграда ла фамилия“ в Барселона водят не само до вътрешния интериор на истинския храм, където протичат и богослужения, но представляват и вход към множество пространства „матрьошки“, където може да се разгледа цялото католическо културно наследство, живопис, скулптура, концертни изпълнения на мадригали и т.н.

Науката и техниката в градежа[редактиране]

Този градеж не е само виртуална етно-културна експозиция, той е и работно пространство за тези, които имат научни интереси. Примерно, приближаваме се до дигиталния образ на прословутия „Атомиум“ в Брюксел. За разлика от физическата сграда, той има отворени входове във всяка една от сферите си. Те са виртуални домове на точните науки: една е на физиката, друга – на химията, трета – на механиката и т.н. Например влезлият в неголямата сфера „Химия“ вижда анфилада от лаборатории, в които би могъл да проведе най-рискованият експеримент, който в реалното пространство би бил смъртно опасен за хората или околната среда. Тук той е безшумен и достъпен за наблюдение и анализ, заедно с новополучените вещества и съединения, които по-късно биха могли да бъдат претворени и в реалността.

Природните науки също са широко представени. Ето, влизаме във виртуалното копие на музея „Земята и хората“, където ни чакат всички най-красиви кристали на света. Можем да ги вземем в ръце и огледаме от всички страни, включително как светлината се пречупва през тях под различни ъгли. Можем да прелетим през всичките слоеве на земното кълбо, достигайки до магменото ядро, като си правим почивки в огромни подземни кухини, триизмерни възстановки най-големите световни пещери, посетени и изучени от човека.

Освен всички обществени науки, специално внимание е обърнато на Интердисциплинарните виртуални научно-изследователски институти като „Институт за интегрално човекознание“, където специалисти от медицинските, психологическите, биологическите, антропологическите области ще срещат своите модели на Човека, ще ги сравнят с източните концепции за „ци/чи“ и „доши“ и ще работят върху създаването на Единен интегрален модел. Това е нужно не по-малко от създаването на Единна теория на полето. Евентуални други такива интегративни научни форуми: „Институтът на Времето“, експериментално работещите в Астана „Институтът на властта“, „Институтът на съвестта“, „Център за изучаване на духовната култура“ или предложеният от Иван Ефремов „Институт на тъгата и радостта“. Всички тези нововъзникващи „агори“ на научното търсене могат да бъдат „настанени“ в сгради-проекти на световни архитекти, които по една или друга причина не са въплъщавани в строежи (прекрасен пример е блестящата архитектка Заха Хадид, част от чиито изумителни футуристични проекти не са материализирани в реалността). За виртуалното им изграждане ще са достатъчни цифровите разработки на авторката (днес всички архитектурни проекти са създават първо във „въображението на компютъра“).

Изкуството в градежа[редактиране]

Изкуството в тази виртуална реалност е представено по два начина: статичен и динамичен.

Статичният е реализиран чрез различните картинни галерии, дигитализирани архитектурни паметници-сгради, влизането в които води към безкрайно число подпространства, населени с подвижни и неподвижни произведения на изкуството. (С времето там може да бъде триизмерно сканирана и „архивирана“ цялата съкровищница на човешкото творчество).

Достъпът е възможен всеки момент за всеки посетител, който влиза в „НООСФЕРА“, от която и да било точка на планетата. Макар и статично, разглеждането на произведенията на изкуството имат и динамичен компонент, (недостъпен за „телесните“ посетители на някой музей!). Това е „виртуалното приближение“: възможност за разглеждане на произведението от всеки ъгъл с всяка пожелана детайлност, включително микроснимка на фрагменти от платното.

Динамичната се отнася предимно за естетическите творби, развиващи се във времето: музика, танц, спектакъл, кино, компютърни игри и синкретичните им съчетания.

Това става както едновременно, в реално време, така и чрез запис на триизмерното видео-звуково събитие, възпроизводимо за всеки пожелал жител на планетата Земя. То може да се възпроизведе както в интериора на гигантска концертна зала в обкръжението на други аватари на живи съпреживяващи зрители, така и индивидуално, като спектакъл за един човек.

Една представима разходка из Ноосфера:[редактиране]

Нека си представим, че сме сложили 3D очила или шлем, а и дори сме да застанали пред екрана на компютъра си с намерението да посетим виртуалния свят НООСФЕРА. Това би могло да стане, като си направим регистрация в някой от виртуалните хотели. Настанени в самостоятелна стая, виждаме от прозореца си гледката:

Един фотомонтаж на тема какво би могло да се вижда от прозореца на виртуалния хотел

Предварително сме си „конструирали“ аватар (външен вид, с който бихме искали да ни виждат другите в тоя свят). Ако желаем, бихме могли и да останем невидими, като безгласни наблюдатели. Ако обаче искаме да влезем в общуване с обитателите на тази ВР, ще изберем аватара. И пред нас се отварят две възможности:

1) Да накараме нашият аватар да крачи по коридорите на хотела и излезе като обикновен турист през фоайето му, за да тръгне по улиците на града, или (при изпълняване на по-специални изисквания),

2) да полети като птица над виртуалния град.

Като за привикване към първо гостуване, ще приемем първи вариант.

И ето ни: оставили зад гърба си фасадата на хотела, се оглеждаме. Намираме се на дъговиден остров с формата на половинката от „ин-ян“. До него точно повтаря формата му езеро, от чийто остър край изтича спиралната „Река на живота“. От острия край на острова започва една от седемте радиални улици, които делят града на триъгълни сектори. Техните имена примерно биха могли да бъдат заимствани от седем духовни школи: християнска, мюсюлманска, будистка, хиндуистка, шаманска и т. н.

Да приемем че, тръгваме по улица „Християнска“. От двете страни се редуват етнопосолствата и техните парцели.

Приемаме делението на земните народи по етнически и религиозен принцип, защото „нациите“ в повечето случаи са компилации от етноси, исторически обединени по политически и икономически причини. А и етническите характеристики дават истинските индивидуалности на народите – тяхното лице и душа. Още повече че в последните десетилетия деструктивните политически сили спекулират с етническите различия, за да сеят хаос и конфронтации. Тук, подредени в привидно хаотично съседство, етнопосолствата ще бъдат ненатрапчиви примери за толерантно осмисляне на различията и преодоляване на конфронтациите. Дава се възможност да заработи една от най-мъдрите хилядолетни притчи, тази за Бирбал и Владетеля:

Владетелят: Мъдрецо, погледни тази нарисувана на пясъка линия. Как можеш да я направиш по-къса, без да я докосваш?

Бирбал: Много лесно, Владетелю. Като нарисувам до нея по-дълга.

(Този универсален принцип на сравнението, заместващо противопоставянето, пронизва целия замисъл на проекта НООСФЕРА).

Чрез средствата на програмирането и споменатия авторски софтуер, с който ще бъде съградена тази виртуална реалност, могат да бъдат направени невъзможни реализациите на каквито и да било конфронтационни идеи и начинания от страна на религиозни, терористични и други деструктивни аватари, така че тази агора да бъде гарантирано защитена територия, само и единствено за културна комуникация и безкрайна интерактивна експозиция на постиженията на добротворческия човешки дух.

И така, вървим по улица „Християнска“. Всички сгради на етнопосолствата са не повече от два-три етажа и архитектурата на фасадите им представлява или съвременна стилизация на национална къща, или пълно дигитално 3D копие на съществуваща такава. Но дори и тези, които са копия, не са длъжни да изглеждат по същия начин отвътре, защото, както споменахме за пространствата „матрьошки“, в една малка сграда може да има стотици стаи и зали (в зависимост от това колко подробно е представен този народ).

Избираме едно от тези етнопосолства – в този момент това е маджарското. Влизаме в една стая. На стената виси типична унгарска сабя. Знаем, че ако докоснем острието на сабята, пред очите ни ще се отвори прозорец, където ще потече филм за стила на фехтовка с тази сабя и кадри от унгарски филми с такива битки. Ако пък докоснем (с курсора или 3D показалеца) дръжката, ще потече филм за народните занаяти, свързани с производството на тези саби.

Но това в момента не ни интересува. Погледът ни е привлечен от красива картина в съседство. Там на едър план има група коне, препускащи в безбрежната унгарска пуста. Докосваме рамката на картината и тя оживява – оказва се, че това е стоп-кадър от филма на Тибор Такач „Конна стихия“. Гледаме фрагмента или целия филм.

Излизаме в коридора и там спираме до елегантна резбована ракла. Кликваме върху нея и гледаме клип за тази национална дърворезба. По-нататък ни привличат десетки други врати на стаи, но решаваме, че трябва да видим колкото се може повече, и излизаме от сградата.

Вървим по-нататък. Подминаваме руска църква с характерните ѝ лукообразни златни куполи, като гадаем дали е копие на храма „Василий Блажени“, но така и не стигаме до краен извод.

Очите ни са запленени от футуристична сграда, проектирана от Заха Хадид. Това е концертна зала, пред която бледнее прочутата опера в Сидни. Имаме информация, че там в момента (в реално време) се провежда световният вокален конкурс „Само глас“ (Only Voice).

Влизаме в грандиозната зала. Аватарите не са заели всички фотьойли, защото повечето зрители са невидими и не заемат визуално място. Караме аватара си да седне на един от първите редове и се взираме в сценичното пространство. Излиза феноменалният украински певец Генадий Ткаченко-Папиж. Той изпълнява известния си етюд „Земята, чута откъм Космоса“. Гласът му се разхожда из четири октави и от квакането на амазонски жаби преминава през гърленото шаманско пеене до кресчендото на италианско улраторе, а ние си мислим за световната слава на този конкурс. И как иначе: след като днес синтезаторите могат да имитират почти всичко в областта на звука, вокалното творчество се оказва сред малкото области, в които се сравняват чисто човешките постижения...

След концерта отново поемаме по радиалните улици на НООСФЕРА. Иска ни се да влезем и в артистичната зала на „Духовния планетарламент“, за да вземем участие в дискусията на тема „Неизбежна ли е лъжата в дипломатическите отношения?“, но услужливите цифри на фасадата показват повече от един милион включени до момента, което ни отказва. До нас се спира аватарът на друг човек, който също се колебае дали да влезе. Заговаряме се и разбираме, че той е пастир на антилопи от Серенгети, който е влязъл в НООСФЕРА през мобилното си устройство и управлява аватара си, полегнал върху хълм с бодлива трева. Оказва се интересен човек и се сприятеляваме.

Той споделя, че е любител-астроном и е дошъл специално за включване във виртуалния телескоп „Тихо Брахе“. Надява се на шанса си да изследва едно кафяво джудже близо до Проксима Центавър. Изпращаме го входа на телескопа, който е стилизиран като древната обсерватория Нур И Дешт в Афганистан.

Пред очите ни се изправя гигантската спирала на Глобалната галерия, където знаем, че можем да разгледаме всяко произведение на изобразителното изкуство, създадено от човек... но оставяме това уморително пътуване за друг път. Запазваме си и бъдещото удоволствие да заседнем в третото кълбо на Атомиума и да експериментираме със създаването на черни дупки с малък „хоризонт на събитията“.

Прибираме се в хотела и излизаме от ВР.

Обобщение:[редактиране]

Така щрихираният проект за виртуална интерактивна реалност представлява своеобразен интерфейс на цялата човешка култура и научно знание, памет и универсална форма на съхранение. Той е уникална „операционна система“ чрез която всеки жител на планетата може да бъде ползвател на духовния и интелектуален фонд на човечеството, и то не само пасивен, а и негов креативен съавтор.

Цивилизационната роля на такъв дигитален свят днес трудно може да бъде измерена и осмислена, но тя със сигурност е много голяма.

Създаването и попълването на този виртуален свят може да бъде едно от „мрежовите лица“ на световната организация Юнеско.