Разлика между версии на „Механистичната вселена на Нютон“

От Алманах "ФантАstika"
Направо към: навигация, търсене
(Нова страница: == Механистичната вселена на Нютон - ''Георги Малинов'' ==             &nbsp...)
 
м (Защитаване на „Механистичната вселена на Нютон“ [edit=sysop:move=sysop])
 
(Не са показани 7 междинни версии от двама потребители)
Ред 1: Ред 1:
 +
'''ФантАstika 2007''' (''февруари 2008 г.'')
  
 
== Механистичната вселена на Нютон - ''Георги Малинов'' ==
 
== Механистичната вселена на Нютон - ''Георги Малинов'' ==
  
  
    
+
<p align=right>Само една от възможностите, съдържащи се във вълновата функция<br> на наблюдаваната система, се осъществява, останалото се разсейва.<br>
 +
''Традиционно обяснение на квантовата механика''</p>
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Само една от възможностите, съдържащи се
 
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;във вълновата функция на наблюдаваната система,
+
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;''3 октомври''
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;се осъществява, останалото се разсейва.
 
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp; &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Традиционно обяснение на квантовата механика
 
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;3 октомври
 
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;- Една теория, развита от Евърт, Уилърт и Грейъм, приема, че вълновата функция не е нещо физическо несъществуващо, тя е нещо реално, всички възможности, които тя описва, са реални и всички се случват. Според тази теория именно в света, в който вълновата функция се разрушава, вселената се разклонява. Другият път по-подробно за тези идеи. Въпроси?
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;- Една теория, развита от Евърт, Уилърт и Грейъм, приема, че вълновата функция не е нещо физическо несъществуващо, тя е нещо реално, всички възможности, които тя описва, са реални и всички се случват. Според тази теория именно в света, в който вълновата функция се разрушава, вселената се разклонява. Другият път по-подробно за тези идеи. Въпроси?
 
+
[[Картинка:Nuton1.jpg|рамка|дясно]]
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Професор Грейлов свали очилата, изключи проектора и огледа аудиторията. Съмняваше се някой да го слушаше внимателно. Тих шум, в очакване на края на лекцията, закачливи погледи, весели подмятания. Студентите му изобщо не се вълнуваха от квантовото описание на света.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Професор Грейлов свали очилата, изключи проектора и огледа аудиторията. Съмняваше се някой да го слушаше внимателно. Тих шум, в очакване на края на лекцията, закачливи погледи, весели подмятания. Студентите му изобщо не се вълнуваха от квантовото описание на света.
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Професорът не можеше да се сети дали и той преди тридесетина години е бил като тях. Сегашните студенти му се струваха безотговорни, самоуверени и незаинтересовани. Идваха тук, за да вземат дипломи, а не знания. Пропуски за салона, в който се помещаваше тяхната класа, а не умения и опит. Дипломата беше средство, а не цел. Понякога професорът си мислеше, че не е възможно всички да са такива, че това е проблем на неговата психика и болезнено възприемане на света през последните две години след загубата на Жанет. Та нали и тяхното поколение постоянно ги хокаха и обвиняваха в какви ли не грехове. А ето, годините минаваха, косите се подстригаха, протестиращите студенти станаха строги преподаватели, песните на Боб Дилън и Ван Морисън се смениха с напевни рими за внучетата и никой вече не си спомняше кой по дяволите беше тоя Кон Бендит*.  
+
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Професорът не можеше да се сети дали и той преди тридесетина години е бил като тях. Сегашните студенти му се струваха безотговорни, самоуверени и незаинтересовани. Идваха тук, за да вземат дипломи, а не знания. Пропуски за салона, в който се помещаваше тяхната класа, а не умения и опит. Дипломата беше средство, а не цел. Понякога професорът си мислеше, че не е възможно всички да са такива, че това е проблем на неговата психика и болезнено възприемане на света през последните две години след загубата на Жанет. Та нали и тяхното поколение постоянно ги хокаха и обвиняваха в какви ли не грехове. А ето, годините минаваха, косите се подстригаха, протестиращите студенти станаха строги преподаватели, песните на Боб Дилън и Ван Морисън се смениха с напевни рими за внучетата и никой вече не си спомняше кой по дяволите беше тоя Кон Бендит.  
  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Въпреки това професор Грейлов много добре виждаше, че образованието се превръща в една обикновена търговска фирма, в която също като с витрините на луксозен бутик се подмамваха клиентите. Дали беше прав, не се наемаше да съди, но факт беше, че повечето студенти не учеха, явяваха се по три, четири пъти на изпит, докато му омръзнеше да ги къса и ги пуснеше. Тези, които знаеха нещо, просто го зубреха, без да вникнат в същината на материята. И на всичко отгоре повечето не правеха разлика между Първата и Втората световна война, мислеха Нютон за нобелов лауреат, а Сталин и Хитлер за братя.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Въпреки това професор Грейлов много добре виждаше, че образованието се превръща в една обикновена търговска фирма, в която също като с витрините на луксозен бутик се подмамваха клиентите. Дали беше прав, не се наемаше да съди, но факт беше, че повечето студенти не учеха, явяваха се по три, четири пъти на изпит, докато му омръзнеше да ги къса и ги пуснеше. Тези, които знаеха нещо, просто го зубреха, без да вникнат в същината на материята. И на всичко отгоре повечето не правеха разлика между Първата и Втората световна война, мислеха Нютон за нобелов лауреат, а Сталин и Хитлер за братя.
Ред 103: Ред 96:
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Имаше нещо интересно в това, което каза този Сински. Откъде ли е? С това странно име. Имаше някакво вълшебство в изписаните в криви редове уравнения, някаква музика, някаква поема. Професор Грейлов вървеше към дома си и вече наум редеше нови строфи към тази поема.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Имаше нещо интересно в това, което каза този Сински. Откъде ли е? С това странно име. Имаше някакво вълшебство в изписаните в криви редове уравнения, някаква музика, някаква поема. Професор Грейлов вървеше към дома си и вече наум редеше нови строфи към тази поема.
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;5 октомври
 
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
+
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;''5 октомври''
  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Решиха на другия ден да си направят пикник. Кари ужасно се развълнува. Започна да рови по шкафовете и да търси туристическите прибори, извади термос с пукната чаша, комплект прибори, от които половината липсваха, и малки смешни столчета и маса за пикник. Започна да прави списък на нещата, които трябваше да вземат, но още след сок и бисквити се сети нещо друго и хукна към стаята си, откъдето домъкна топка, ракети за федербал и фризби.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Решиха на другия ден да си направят пикник. Кари ужасно се развълнува. Започна да рови по шкафовете и да търси туристическите прибори, извади термос с пукната чаша, комплект прибори, от които половината липсваха, и малки смешни столчета и маса за пикник. Започна да прави списък на нещата, които трябваше да вземат, но още след сок и бисквити се сети нещо друго и хукна към стаята си, откъдето домъкна топка, ракети за федербал и фризби.
Ред 135: Ред 125:
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Сега гледайки как Кари щастлива се щура насам-натам, обсебена от идеята за утрешния пикник, професорът изведнъж разбра, че в механистичната вселена на Нютон, в която живееха хората, щастието и скръбта вървят ръка за ръка.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Сега гледайки как Кари щастлива се щура насам-натам, обсебена от идеята за утрешния пикник, професорът изведнъж разбра, че в механистичната вселена на Нютон, в която живееха хората, щастието и скръбта вървят ръка за ръка.
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;6 октомври
+
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;''6 октомври''
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Моторът беше Ямаха Ултра Спийд. Четирицилиндров, хиляда и петстотин кубически сантиметра обем на двигателя, сто и седемдесет конски сили. Имаше обтекаема форма, космически черен цвят и набираше скорост от сто километра по-бързо, отколкото можеше да се подаде газ. Всяка част в това съвременно творение на техническата цивилизация, всяко бутало, сегмент, дюза или колело се подчиняваха единствено и само на законите на Нютоновата механика и на нищо друго.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Моторът беше Ямаха Ултра Спийд. Четирицилиндров, хиляда и петстотин кубически сантиметра обем на двигателя, сто и седемдесет конски сили. Имаше обтекаема форма, космически черен цвят и набираше скорост от сто километра по-бързо, отколкото можеше да се подаде газ. Всяка част в това съвременно творение на техническата цивилизация, всяко бутало, сегмент, дюза или колело се подчиняваха единствено и само на законите на Нютоновата механика и на нищо друго.
Ред 145: Ред 132:
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Карло Бонити изкара черния звяр от гаража и внимателно го постави на степенката. Самият той беше облечен в скъп черен костюм за мотори, който беше купил само преди три дни и нямаше търпение да изпробва. В ръката си държеше каска, и тя лъскава и черна със сребристи надписи от двете страни. От едната страна пишеше: Крал на скоростта, от другата: Бърз като смъртта. Карло Бонити беше млад, буен и неудържим, затова не знаеше, че смъртта изобщо не е бърза. Тя е неотменна.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Карло Бонити изкара черния звяр от гаража и внимателно го постави на степенката. Самият той беше облечен в скъп черен костюм за мотори, който беше купил само преди три дни и нямаше търпение да изпробва. В ръката си държеше каска, и тя лъскава и черна със сребристи надписи от двете страни. От едната страна пишеше: Крал на скоростта, от другата: Бърз като смъртта. Карло Бонити беше млад, буен и неудържим, затова не знаеше, че смъртта изобщо не е бърза. Тя е неотменна.
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;6 октомври
+
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;''6 октомври''
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Кари се беше побъркала. Тичаше от къщата до колата и ту слагаше, ту връщаше разни неща. Беше ужасно превъзбудена. С нейна помощ Силви подреди всичко в голяма хладилна чанта, а баща й натрупа в багажника масата за пикник заедно със столчетата, покривка, одеяла и два чадъра. Освен това сложи подвижното барбекю, чувал дървени въглища и малка походна брадва. Денят беше хубав с ужасно синьо октомврийско небе и той усещаше как и него го обхваща възбудата на Кари. Сети се, че след смъртта на Жанет не бяха ходили никъде, с изключение на няколко къси разходки през лятото в парка. Смяташе за предателство спрямо нея да правят това, което някога са правили заедно.  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Кари се беше побъркала. Тичаше от къщата до колата и ту слагаше, ту връщаше разни неща. Беше ужасно превъзбудена. С нейна помощ Силви подреди всичко в голяма хладилна чанта, а баща й натрупа в багажника масата за пикник заедно със столчетата, покривка, одеяла и два чадъра. Освен това сложи подвижното барбекю, чувал дървени въглища и малка походна брадва. Денят беше хубав с ужасно синьо октомврийско небе и той усещаше как и него го обхваща възбудата на Кари. Сети се, че след смъртта на Жанет не бяха ходили никъде, с изключение на няколко къси разходки през лятото в парка. Смяташе за предателство спрямо нея да правят това, което някога са правили заедно.  
Ред 201: Ред 185:
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;- Е - помъчи се да бъде непринуден, – да потегляме.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;- Е - помъчи се да бъде непринуден, – да потегляме.
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;6 октомври
+
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;''6 октомври''
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Моторът беше като живо същество. Мъркаше под краката му, потрепваше със стоманените си мускули и само чакаше команда, за да се изстреля в космоса. Карло Бонити първоначално стъпи на магистралата. Там направи няколко ускорения, сравнително кратки, но толкова устремни, че цялата кръв сякаш се събра отзад на гърба му. През спуснатия шлем на каската усещаше плътността на въздуха. Изкушаваше се да вдигне шлема, но знаеше, че ще се почуства все едно се е врязал в бетонна стена. Наведе си ниско над механичното чудовище, залепи се за него и натисна газта. Моторът изръмжа радостно и се отнесе напред. На първата детелина зави обратно и намали. Кръвта блъскаше в тила му, гърлото му беше пресъхнало. Скоростта го замайваше по-силно от наркотик. Обратно към града ускори пак няколко пъти. Усещаше машината като част от тялото си, като крак или ръка например. Когато нещо е част от тебе, очакваш, че то никога няма да те подведе и да те предаде. Че ще ти се подчинява вечно. От магистралата Карло сви по пътя към планината. Искаше да изпробва машината по завоите. Тя сякаш се съгласи с него и замърка по серпентините нагоре към мрачните безкрайни борови гори.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Моторът беше като живо същество. Мъркаше под краката му, потрепваше със стоманените си мускули и само чакаше команда, за да се изстреля в космоса. Карло Бонити първоначално стъпи на магистралата. Там направи няколко ускорения, сравнително кратки, но толкова устремни, че цялата кръв сякаш се събра отзад на гърба му. През спуснатия шлем на каската усещаше плътността на въздуха. Изкушаваше се да вдигне шлема, но знаеше, че ще се почуства все едно се е врязал в бетонна стена. Наведе си ниско над механичното чудовище, залепи се за него и натисна газта. Моторът изръмжа радостно и се отнесе напред. На първата детелина зави обратно и намали. Кръвта блъскаше в тила му, гърлото му беше пресъхнало. Скоростта го замайваше по-силно от наркотик. Обратно към града ускори пак няколко пъти. Усещаше машината като част от тялото си, като крак или ръка например. Когато нещо е част от тебе, очакваш, че то никога няма да те подведе и да те предаде. Че ще ти се подчинява вечно. От магистралата Карло сви по пътя към планината. Искаше да изпробва машината по завоите. Тя сякаш се съгласи с него и замърка по серпентините нагоре към мрачните безкрайни борови гори.
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;6 октомври
 
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
+
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;''6 октомври''
  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Грейлов караше, Сински седеше до него, а момичетата бяха отзад. Кари се протегна между тях и започна да търси музика. След като прерови десетина станции, най-накрая остави една, която пускаше предимно момчешки ъндърграунд групи. Осведоми се дали приятелят на сестра и одобрява тази музика и доволна се облегна назад. Всички се умълчаха. Пътят се виеше над града и постепенно навлизаха в дебрите на гората. Ширналата се под тях долина за миг се скри зад зелената стена от борови дървета.  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Грейлов караше, Сински седеше до него, а момичетата бяха отзад. Кари се протегна между тях и започна да търси музика. След като прерови десетина станции, най-накрая остави една, която пускаше предимно момчешки ъндърграунд групи. Осведоми се дали приятелят на сестра и одобрява тази музика и доволна се облегна назад. Всички се умълчаха. Пътят се виеше над града и постепенно навлизаха в дебрите на гората. Ширналата се под тях долина за миг се скри зад зелената стена от борови дървета.  
Ред 281: Ред 259:
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Професорът погледна в огледалото, за да види Кари. Тя само се беше наместила по-удобно, унесена в сладка дрямка. Отзад, зад спокойното й детско лице, по пътя, виещ се като грамадна змия, се показа черният силует на моторист.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Професорът погледна в огледалото, за да види Кари. Тя само се беше наместила по-удобно, унесена в сладка дрямка. Отзад, зад спокойното й детско лице, по пътя, виещ се като грамадна змия, се показа черният силует на моторист.
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;6 октомври
 
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
+
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;''6 октомври''
  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Карло Бонити беше във възторг. Моторът правеше невероятни неща: изкачваше четиридесетградусов наклон с лекота, влизаше в завоите с над сто километра и почти не се усещаше напрежение. Беше като опиянен, затова когато след един завой пред него се появи сиво волво, едва пъплещо по наклона, се стресна. Нямаше много време за реакция, даже никаква. За някаква стотна от секундата помисли, че ще се размаже в колата, че няма да може да избегне удара. Всичко стана невъобразимо бързо. Моторът сякаш почуства рефлексите на тялото му, наклони се леко встрани, мина почти на ръба на пътя и за да избегне удара с колата и да изправи машината, за да не поднесе, даде пълна газ, изравни се за миг с волвото и се изстреля напред. Мина буквално като мълния край сивата кола. Когато я остави след себе си, едва пъплеща по черния гръб на змията, Карло намали скоростта, вдигна забралото на каската си, изправи се , само леко подпирайки се на мотора, и нададе дълъг, тържествуващ вой. Чувстваше се като бог.  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Карло Бонити беше във възторг. Моторът правеше невероятни неща: изкачваше четиридесетградусов наклон с лекота, влизаше в завоите с над сто километра и почти не се усещаше напрежение. Беше като опиянен, затова когато след един завой пред него се появи сиво волво, едва пъплещо по наклона, се стресна. Нямаше много време за реакция, даже никаква. За някаква стотна от секундата помисли, че ще се размаже в колата, че няма да може да избегне удара. Всичко стана невъобразимо бързо. Моторът сякаш почуства рефлексите на тялото му, наклони се леко встрани, мина почти на ръба на пътя и за да избегне удара с колата и да изправи машината, за да не поднесе, даде пълна газ, изравни се за миг с волвото и се изстреля напред. Мина буквално като мълния край сивата кола. Когато я остави след себе си, едва пъплеща по черния гръб на змията, Карло намали скоростта, вдигна забралото на каската си, изправи се , само леко подпирайки се на мотора, и нададе дълъг, тържествуващ вой. Чувстваше се като бог.  
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;6 октомври
+
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;''6 октомври''
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;- Идиот – изкрещя професорът, когато мотоциклетистът профуча покрай него навярно с повече от сто километра. За миг му се стори, че оня ще се вреже в него. Беше стегнал тялото си в очакване на удара. Дори нямаше време да предупреди другите. Само за миг и вселената щеше да се разклони – помисли си той.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;- Идиот – изкрещя професорът, когато мотоциклетистът профуча покрай него навярно с повече от сто километра. За миг му се стори, че оня ще се вреже в него. Беше стегнал тялото си в очакване на удара. Дори нямаше време да предупреди другите. Само за миг и вселената щеше да се разклони – помисли си той.
Ред 331: Ред 303:
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;- Идвам. Чакайте само да ви снимам от тук. – Силви направи крачка встрани от колата за да ги хване по-добре. – Съберете се един до друг.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;- Идвам. Чакайте само да ви снимам от тук. – Силви направи крачка встрани от колата за да ги хване по-добре. – Съберете се един до друг.
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;6 октомври
+
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;''6 октомври''
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Карло Бонити стигна до разклона, където се отделяше пътят за хижата, и спря. Свали каската и вдигна глава нагоре. Небето беше невъобразимо синьо, а денят беше страхотен. Погали мотора, после се наведе и долепи лицето си до него. Може би така неговите прадеди са се докосвали до конете си. Имаше чувството, че машината е живо същество – топло, задъхано и преданно. Дори му се стори, че мотоциклетът нещо му измърка.  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Карло Бонити стигна до разклона, където се отделяше пътят за хижата, и спря. Свали каската и вдигна глава нагоре. Небето беше невъобразимо синьо, а денят беше страхотен. Погали мотора, после се наведе и долепи лицето си до него. Може би така неговите прадеди са се докосвали до конете си. Имаше чувството, че машината е живо същество – топло, задъхано и преданно. Дори му се стори, че мотоциклетът нещо му измърка.  
Ред 345: Ред 314:
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Мотоциклетът потръпна като кон, който яростно е смушкан в ребрата, задното колело възмутено изписка и вдигна пушек. После своенравно започна да криволичи. За хилядна от секундата Карло усети как машината се изплъзва от него, как бавно и кротко, така както почти е легнал на земята, мотоциклетът се отделя от ръцете му и продължава напред. Стотиците коне изведнъж се отскубнаха от поводите и устремно се впуснаха напред диви и свободни. Допирът с пътя бе болезнен, но Карло нямаше време да го усети достатъчно дълбоко. Видя само за миг изчезващия нейде напред мотоциклет и острите скали край пътя, които го чакаха злобно ухилени. Миг преди да попадне в зъбатата им усмивка, му мина през ум, че надписът върху каската му е глупав. За повече нямаше време.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Мотоциклетът потръпна като кон, който яростно е смушкан в ребрата, задното колело възмутено изписка и вдигна пушек. После своенравно започна да криволичи. За хилядна от секундата Карло усети как машината се изплъзва от него, как бавно и кротко, така както почти е легнал на земята, мотоциклетът се отделя от ръцете му и продължава напред. Стотиците коне изведнъж се отскубнаха от поводите и устремно се впуснаха напред диви и свободни. Допирът с пътя бе болезнен, но Карло нямаше време да го усети достатъчно дълбоко. Видя само за миг изчезващия нейде напред мотоциклет и острите скали край пътя, които го чакаха злобно ухилени. Миг преди да попадне в зъбатата им усмивка, му мина през ум, че надписът върху каската му е глупав. За повече нямаше време.
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;6 октомври
+
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;''6 октомври''
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
  
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Грейлов се мъчеше да не се разсмее, докато Силви ги снимаше. Слънцето светеше точно в лицето му и го караше да присвива очи. Затова в първия момент му се стори, че това е някаква илюзия от ярката светлина. Някакво черно петно, реакция на ретината срещу силното слънце. От завоя с рев изскочи мотоциклет, проснат на една страна. Беше черен, лъскав и огромен. Колелата му се въртяха и в този неимоверно кратък миг професорът дори забеляза как слънцето се отразява в тях. После това ревящо, черно чудовище се стовари върху Силви, метна я като забравена торба върху себе си и я отнесе към нищото.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Грейлов се мъчеше да не се разсмее, докато Силви ги снимаше. Слънцето светеше точно в лицето му и го караше да присвива очи. Затова в първия момент му се стори, че това е някаква илюзия от ярката светлина. Някакво черно петно, реакция на ретината срещу силното слънце. От завоя с рев изскочи мотоциклет, проснат на една страна. Беше черен, лъскав и огромен. Колелата му се въртяха и в този неимоверно кратък миг професорът дори забеляза как слънцето се отразява в тях. После това ревящо, черно чудовище се стовари върху Силви, метна я като забравена торба върху себе си и я отнесе към нищото.
Ред 361: Ред 327:
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Професор Грейлов се свлече в краката на дъщеря си, която продължаваше, затворила очи и запушила уши, да крещи срещу цялата вселена, разбивайки я на малки късчета.
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Професор Грейлов се свлече в краката на дъщеря си, която продължаваше, затворила очи и запушила уши, да крещи срещу цялата вселена, разбивайки я на малки късчета.
  
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;15 ноември
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Есента беше отвоювала вече всичко. Дърветата, голи и самотни, размахваха черните си клони, сякаш в някакъв последен бой се мъчеха да се опълчат на студения северен вятър.
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Професор Грейлов седеше в хола и се опитваше да чете някакви статии от специализиран обзор по физика. Не му се удаваше да се съсредоточи. Физиката, и по-точно квантовата физика, нещото, което доскоро бе смисълът на живота му, сега му се виждаше някак безсмислено и ненужно. Нещо като играчка, която човек забравя, след като порасне. Струваше му се, че всичко това са някакви игри, които човек си измисля, сложните теории и математически постройки бяха някакви условности, съчинени от хората, за да има все пак някакви правила. Нали всяка игра си има правила. А че това е игра, беше очевидно. Ако светът наистина бе сътворен по строгите математически правила, които управляваха вселената, тогава в него не би трябвало да има събития, които да причиняват болка и тъга. Не би трябвало да се отнемат любими същества. Това би било против всякакви закони. От друга страна – с горчивина си мислеше професорът, – няма закон, който да оправдава и да обяснява подобни събития. Нито една от познатите му теории не беше в състояние да обясни смъртта на Силви и същевременно поведението на елементарните частици. Нямаше начин някой по разумен път да му докаже, че едното е следствие на другото.
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;Колкото повече време минаваше, толкова повече професорът разбираше колко е бил прав неговият идол Исак Нютон. Бог е създал вселената, но след това я е оставил да си се движи сама. И никой никога не се е грижил за събитията, които стават в нея. По същество тази вселена е неподвластна както на божията, така и на човешката намеса.
 
 
&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;След инцидента в планината Грейлов остави преподаването. Мисълта, че може да преподава нещо, което има претенции да обяснява същността на света, а в същото време и дума не може да обели за такова тривиално нещо като смъртта, му се струваше ужасна. Взе си дълга, неползвана две години отпуска и се затвори в къщата. Четеше странните си научни книги, които все по-убедено смяташе за една хитра, логическа занимавка, изнамерена от хората, за да оправдаят събития във вселената, които няма как да бъдат оправдани. Излизаше за малко, колкото да купи някои неща от магазина и да изхвърли боклука. На гробището не ходеше. Той и Жанет бяха единствени деца, родителите им бяха починали отдавна и сега Грейлов се озова сам в един свят, който му беше чужд. Дори подсъзнателно започна да се дистанцира от Кари, сякаш нарочно искаше да я отдалечи от себе си, за да може да приеме по-леко евентуална нейна загуба. Съзнаваше, че това е някакво безумие, някаква тиха лудост, че Кари е последното близко същество в този свят и той е единственият, на който тя може да се опре.
 
  
(продължение)
+
([[Механистичната вселена на Нютон 1|''продължение'']])

Текуща версия към 01:13, 12 февруари 2008

ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)

Механистичната вселена на Нютон - Георги Малинов

Само една от възможностите, съдържащи се във вълновата функция
на наблюдаваната система, се осъществява, останалото се разсейва.
Традиционно обяснение на квантовата механика


    3 октомври

    - Една теория, развита от Евърт, Уилърт и Грейъм, приема, че вълновата функция не е нещо физическо несъществуващо, тя е нещо реално, всички възможности, които тя описва, са реални и всички се случват. Според тази теория именно в света, в който вълновата функция се разрушава, вселената се разклонява. Другият път по-подробно за тези идеи. Въпроси?

Nuton1.jpg

    Професор Грейлов свали очилата, изключи проектора и огледа аудиторията. Съмняваше се някой да го слушаше внимателно. Тих шум, в очакване на края на лекцията, закачливи погледи, весели подмятания. Студентите му изобщо не се вълнуваха от квантовото описание на света.

    Професорът не можеше да се сети дали и той преди тридесетина години е бил като тях. Сегашните студенти му се струваха безотговорни, самоуверени и незаинтересовани. Идваха тук, за да вземат дипломи, а не знания. Пропуски за салона, в който се помещаваше тяхната класа, а не умения и опит. Дипломата беше средство, а не цел. Понякога професорът си мислеше, че не е възможно всички да са такива, че това е проблем на неговата психика и болезнено възприемане на света през последните две години след загубата на Жанет. Та нали и тяхното поколение постоянно ги хокаха и обвиняваха в какви ли не грехове. А ето, годините минаваха, косите се подстригаха, протестиращите студенти станаха строги преподаватели, песните на Боб Дилън и Ван Морисън се смениха с напевни рими за внучетата и никой вече не си спомняше кой по дяволите беше тоя Кон Бендит.

    Въпреки това професор Грейлов много добре виждаше, че образованието се превръща в една обикновена търговска фирма, в която също като с витрините на луксозен бутик се подмамваха клиентите. Дали беше прав, не се наемаше да съди, но факт беше, че повечето студенти не учеха, явяваха се по три, четири пъти на изпит, докато му омръзнеше да ги къса и ги пуснеше. Тези, които знаеха нещо, просто го зубреха, без да вникнат в същината на материята. И на всичко отгоре повечето не правеха разлика между Първата и Втората световна война, мислеха Нютон за нобелов лауреат, а Сталин и Хитлер за братя.

    - Въпроси няма – сам си отговори професорът и се загледа през прозореца навън, където дърветата бяха се пременили в онзи подлудяващ танц на багрите, който само есента може да сътвори. Духаше лек вятър и те поклащаха пременените си клони като в сцена от модернистичен балет. Жанет обичаше есента. Обичаше мекия шум на опадалите листа, свежия дъх на утрините, в които вече се долавяха първите трели на зимата. Харесваше и безкрайния, ленив потоп, който понякога с дни се сипеше от небето, обичаше навъсеното мрачно небе в късните есенни дни, когато светлината се показваше за малко, колкото да се обади, че не е изчезнала съвсем, и после за дълго се скриваше някъде. Дъщерите им приличаха на нея. Голямата, Силви, беше студентка и въпреки че постоянно стоеше край него, усещаше как тя бавно и неумолимо си изгражда своя собствен свят, в който рано или късно щеше да се оттегли. От майка си беше взела косата и топлите кафяви очи. И тя като нея обичаше есента и обожаваше разходките край града.

    Може би сгреши, когато преди две години дойде в този град. Можеше да отиде в който си поиска университет по света, но той избра този малък град с щадящото болната му душа спокойствие и добър университет с добра политика и добра база.

    Нима – мислеше си той – Хайделберг и Оксфорд някога са били нещо по-различно?

    Силви беше голяма и загубата на майка й не се отрази много на душевния й свят. Справяше се отлично с домакинството, грижеше се за сестра си и дори му помагаше в работата. Оправяше разни кореспонденции и разправии по пътувания за четене на лекции в други университети. За тези две години се реши само на две пътувания до Женева и едно до Москва. После се чувстваше като болен, защото по зла ирония на съдбата и на двете места спа в хотели, в които беше отсядал с Жанет няколко пъти, и всичко наоколо сякаш крещеше на висок глас името й. Някои познати учени, с които се виждаха само по подобни срещи, дори не знаеха за случилото се с нея и учтиво се осведомяваха как е “прекрасната госпожа с вълшебната усмивка”. Грейлов нещо смънкваше, усмихваше се тъжно и си взимаше нова чаша с вино, забравил къде е оставил старата.

    Силви беше чудесна и гледайки я как приготвя неделно кафе с палачинки, вързала косата си на плитка, досущ като майка си, си мислеше, че Бог, или който там отговаря за реда във вселената, все пак е милостив, като оставя нещо в замяна на това, което взима. Мисълта, която понякога го връхлиташе, че може да загуби и тях, така както загуби майка им, го оставяше без дъх и свиваше стомаха му на гнусна лепкава топка, която притискаше гърдите му, сякаш искаше да го удуши.

    Кари беше на девет години и загубата на майка й я промени ужасно. Уж пак се смееше както преди, пак се закачаше с баща си и се гонеха по пижами из стаите, пак обичаше да пее и да рисува, но всичко беше по-различно. В разгара на гонитбата изведнъж спираше, оправяше раздърпаната си пижама и се прибираше в стаята, без да каже дума. Песните, които пееше, хем бяха неразбираеми, хем бяха с тъжни еднообразни мелодии, които тя си съчиняваше. Излизаше с няколко приятелки, но повечето време прекарваше пред компютъра, вглъбена в един свят, който сама си бе създала. Той самият – вглъбен пък в собствената си болка и теоретичната физиката, чувстваше, че не може да им даде това, от което се нуждаят.

    Вятърът навън утихна и дърветата, като уморени танцьори, отпуснаха клони, оставяйки багрите да потекат по тях. Студентите се бяха изнесли, без да го безпокоят, свикнали с отнесения му вид.

    Грейлов прибра очилата си в калъфа, затвори капака на проектора и се изправи.

    - Мога ли да ви попитам нещо?

    Професорът за миг се стресна. Погледна питащия и малко се подразни. Беше един от неговите студенти. Висок, рус младеж с дълга коса, пусната свободно да тича по раменете му. Не помнеше името му, въпреки че го бе чувал. Излизаше със Силви, засега дискретно, без да се натрапва в дома му и без да парадира с това. Въпреки всичко се подразни и дори някак си обиди, когато ги видя за пръв път хванати ръка за ръка. Добре съзнаваше, че това е болезнена бащина ревност, че е отклик на злобата от собствената му загуба, че е глупаво, идиотско и безсмислено да се държи така, но засега отказваше да се запознае официално с младежа, а и Силви, тактична точно като майка си, усещаше, че моментът не е подходящ. Виждаше го на лекциите си. Идваше редовно, седеше далече вдясно и драскаше нещо в бележника си. Не му обръщаше внимание, просто един от многото весели, безотговорни младежи, дремещи на лекциите, на които идваха сякаш по досадно задължение.

    Грейлов за миг се поколеба, после пак седна. Направи подканящ жест с ръка сякаш казваше: "Е, хайде питай".

    Младежът очевидно се притесни. Прибра с рефлекторен жест буйните си къдри зад ушите и отиде до дъската.

    - Може ли? – беше и въпрос, и молба.

    Грейлов вдигна рамене.

    Младежът взе тебешир и се доближи до схемите и уравненията, които професорът беше обяснявал на студентите си.

    - Интересно ми е – започна студентът – как стои въпросът с наблюдателя?

    - В смисъл? – не разбра професорът.

    - Ако всички възможности на вълновата функция са реални и съществуват, трябва да има и наблюдател, който, така да се каже, ги документира, иначе те не биха осъществили своята реалност.

    - Донякъде е така. Ако си бил на лекцията за Хайзенберг – подкачи го професорът, – трябва да си спомняш основната му теза: На анализ подлежи само това, което се наблюдава.

    - Въпросът ми по-точно е може ли да се наблюдава едновременно повече от едно решение на вълновата функция на наблюдавания обект? Защото вижте какво става...

    Младежът започна да пише по дъската. Под уравненията, писани от професора, започнаха да се появяват нови редове.

    - Ако махнем този член – говореше студентът, – получаваме стойности на затихване на функцията. Ако развием обаче с поправката, излиза, че само една стойност може да остане константна във времето, всички други затихват. Т.е. наистина може да се осъществят всички стойности на вълновата функция, но само тази, която в момента се наблюдава, е реалната. Всъщност, ако се развие това уравнение – младежът със замах започна да пише символи с едър нервен почерк, – излиза, че ако наблюдателят избере друго решение на вълновата функция, за момента то става реалност, а предишното затихва. В крайна сметка може да имаме само едно реално решение в даден момент.

    Професор Грейлов беше сложил очилата си и с интерес гледаше надрасканите набързо уравнения на дъската. Ако не друго, поне смелост не можеше да се отрече на този момък. За миг забрави, че се дразни от близостта му със Силви. Стана и на свой ред взе тебешира.

    - Забравяш, че това е нелинейно уравнение – каза той. – Може и да си прав. Но в математическото описание има грешка.

    Професорът започна да пише върху уравненията на колегата си. Постепенно го обхвана познатата треска на творчеството, триеше с опакото на ръката си, когато нещо не му харесваше, драскаше ред след ред, подреждаше света така както той го виждаше.

    - Може би така по-става – каза той и се отдръпна назад.

    - Да - съгласи се студентът, – но пак остава въпросът с наблюдателя. Защото в описанието на едновременно случващи се решения той отсъства.

    - Как? – учуди се професорът – Ето тук и тук... Тази функция, също и този ред...

    - Те описват обаче наблюдението само на едно решение, не на всички едновременно. Защото вижте какво става.

    Сега младежът на свой ред взе тебешира и започна да пише по дъската. Последните редове ги сви в ъгъла ниско долу, защото вече нямаше място.

    - Така излиза – постави точка той на последния ред, – че при едновременно наблюдение на повече от едно решение вълновата функция приема затихващ характер. Нещо повече, ако променим тук и тук съгласно условията за наблюдавана величина, стойностите не просто затихват, а направо изчезват. Всички стойности. Нещо като голям взрив.

    Професорът мълчеше и гледаше дъската. От една страна му доставиха удоволствие този младеж и очевидният му математически талант, от друга страна много добре знаеше, че младите хора ужасно много желаят да блеснат с нещо велико още на млади години. Не от всеки обаче излизаше Айнщайн, и не всеки път.

    - Ако не друго, поне е красиво – засмя се професорът. – Добре, ето ви задача за вкъщи. Опитайте се да развиете идеята по-подробно и ще я обсъдим.

    Младежът почервеня. Търкаше прашните си ръце и очевидно беше доволен.

    Професор Грейлов събра нещата си и се отправи към вратата.

    - Извинете – спря се той на изхода. – Вие сте мой студент, но не знам името ви.

    - Сински – каза младежът и понечи да подаде ръка, после се отказа.

    - Добре, Сински – каза професорът вече на вратата, – дай да видим какво можеш.

    Имаше нещо интересно в това, което каза този Сински. Откъде ли е? С това странно име. Имаше някакво вълшебство в изписаните в криви редове уравнения, някаква музика, някаква поема. Професор Грейлов вървеше към дома си и вече наум редеше нови строфи към тази поема.


    5 октомври

    Решиха на другия ден да си направят пикник. Кари ужасно се развълнува. Започна да рови по шкафовете и да търси туристическите прибори, извади термос с пукната чаша, комплект прибори, от които половината липсваха, и малки смешни столчета и маса за пикник. Започна да прави списък на нещата, които трябваше да вземат, но още след сок и бисквити се сети нещо друго и хукна към стаята си, откъдето домъкна топка, ракети за федербал и фризби.

    Баща й и Силви я гледаха и допълнително я наелектризираха, като подхвърляха разни реплики.

    Грейлов я гледаше с обожание и усещаше как нещо от старото време пак се завръща. Ако отнякъде Жанет сега ги гледаше, сигурно щеше да бъде щастлива.

    Имаше тежък ден в университета, няколко часа лекции, после заседание на съвета. Освен това целия вчерашен ден мислеше върху идеята, която му подхвърли младият Сински. Дори стоя през нощта до три часà, драскайки в бележника си разни неща. Може би за пръв път от две години, откакто си отиде Жанет, усети истинска творческа треска. Имаше нещо интересно в тази идея, но не можеше да улови математическия модел на описанието. Да, очевидно реалностите на вълновата функция можеха да се осъществят само ако има наблюдател, но какво става с останалите решения и могат ли те да се наблюдават едновременно? И какво става, ако не се наблюдават? Реални ли са тогава? Каквито и математически еквилибристики да правеше, всички решения на вълновата функция отиваха към затихване, ако се включеше едновременно наблюдение. Професорът усещаше, че за да реши този парадокс, трябва някаква нестандартна идея, нещо абсурдно и в същото време очевидно.

    Въпреки че преподаваше квантова физика и се славеше като един от най-добрите учени в света, професор Грейлов признаваше, без стеснение, че е консерватор и традиционалист. Смяташе сър Исак Нютон за най-великия физик и всички останали, включително и Айнщайн, за негови скромни ученици. Казваше, че независимо от всички постижения на съвременната квантова физика, и теоретичната, и експерименталната, човек в крайна сметка живее в света, в който действат законите на Нютон. В механистичната вселена на Нютон. Всичко, което му се случва, е пряко следствие от законите в тази вселена.

    От друга страна, като сериозен учен той вярваше, че със знанията за съществуващите елементарни частици и взаимодействията между тях могат да се обяснят всички обикновени явления, които се срещат в цялата вселена. Смяташе, че по принцип не съществува явление, за което да се каже със сигурност, че не може да бъде обяснено по този начин.

    Понякога жена му се опитваше да влезе в спор с него.

    - А какво ще кажеш за телепатията? – лукаво питаше тя.

    - Това, за което говориш – отвръщаше той, – обаче не е точно установено и ние не можем да знаем със сигурност, че съществува. Ако се докаже, това ще означава, че физиката ни е непълна и трябва да обновим теорията си.

    По подобен начин се отнасяше към астрологията. Жанет страшно обичаше да чете хороскопи и всякакви предсказания. Грейлов се надвесваше над нея и сърдито мърмореше:

    - Ако беше вярно, че звездите могат да определят кой ден е най-благоприятен, за да отидеш до банката, всички теории на физиката биха се оказали погрешни и аз бих бил изхвърлен от университета като лъжец и мошенник. Не съществува, мила моя, механизъм, който да е съвместим с поведението на частиците и същевременно да обяснява подобно явление.

    - А това явление може ли да го обясни твоята физика? – отвръщаше тя, извиваше глава назад, протягаше ръце и го придърпваше към себе си за дълга целувка.

    Сега гледайки как Кари щастлива се щура насам-натам, обсебена от идеята за утрешния пикник, професорът изведнъж разбра, че в механистичната вселена на Нютон, в която живееха хората, щастието и скръбта вървят ръка за ръка.


    6 октомври

    Моторът беше Ямаха Ултра Спийд. Четирицилиндров, хиляда и петстотин кубически сантиметра обем на двигателя, сто и седемдесет конски сили. Имаше обтекаема форма, космически черен цвят и набираше скорост от сто километра по-бързо, отколкото можеше да се подаде газ. Всяка част в това съвременно творение на техническата цивилизация, всяко бутало, сегмент, дюза или колело се подчиняваха единствено и само на законите на Нютоновата механика и на нищо друго.

    Карло Бонити изкара черния звяр от гаража и внимателно го постави на степенката. Самият той беше облечен в скъп черен костюм за мотори, който беше купил само преди три дни и нямаше търпение да изпробва. В ръката си държеше каска, и тя лъскава и черна със сребристи надписи от двете страни. От едната страна пишеше: Крал на скоростта, от другата: Бърз като смъртта. Карло Бонити беше млад, буен и неудържим, затова не знаеше, че смъртта изобщо не е бърза. Тя е неотменна.


    6 октомври

    Кари се беше побъркала. Тичаше от къщата до колата и ту слагаше, ту връщаше разни неща. Беше ужасно превъзбудена. С нейна помощ Силви подреди всичко в голяма хладилна чанта, а баща й натрупа в багажника масата за пикник заедно със столчетата, покривка, одеяла и два чадъра. Освен това сложи подвижното барбекю, чувал дървени въглища и малка походна брадва. Денят беше хубав с ужасно синьо октомврийско небе и той усещаше как и него го обхваща възбудата на Кари. Сети се, че след смъртта на Жанет не бяха ходили никъде, с изключение на няколко къси разходки през лятото в парка. Смяташе за предателство спрямо нея да правят това, което някога са правили заедно.

    Сега обаче се чувстваше щастлив, като гледаше радостната Кари, а и Силви също беше обзета от треската на пътуването.

    - Татко – повика го тя, издебвайки, когато Кари за пореден път се втурна към къщата, – може ли да ти кажа нещо?

    Той спря да намества багажа.

    - Да, какво има?

    - Може ли да поканя с нас един човек? Всъщност аз вече съм го поканила.

    Грейлов вдигна глава към синьото небе, сякаш търсеше някакъв съвет от него.

    - Ако си го поканила, защо ме питаш?

    - Не знам – Силви се изчерви. – Искам да се запознаете. Всъщност ти го познаваш... В смисъл, че му преподаваш... Пита ме вчера за него.... От доста време... исках да ти кажа... Мисля, че ще ти е приятно да дойде и той с нас... А пък и Кари...

    Силви млъкна объркана и развълнувана.

    Грейлов я гледаше и си мислеше колко ужасно много прилича на майка си, която някога по същия развълнуван и объркан начин, с разтреперана брадичка и зачервени страни му беше казала, че е съгласна да се омъжи за него, после пак така му съобщи, че е бременна – със същото това момиче, което сега стои смутено пред него, и пак така преди повече от две години му съобщи ужасяващата вест за себе си.

    Той пак погледна ужасно синьото небе над главата си и после прегърна Силви. Целуна я по челото и си помисли, че ето сега е моментът да пусне някоя сълза. Но професорът беше корав мъж.

    - Сински ли си поканила? – попита той. – Разбира се, че нямам нищо против. Даже ще си продължим един разговор, започнат преди няколко дни.

    - Говорили сте? – Силви сякаш се разтревожи.

    - О, не – успокои я баща й. – Чисто професионални, квантово физични теми. Не сме те обсъждали. Тук ли ще дойде?

    - Да – отвърна дъщеря му. – Ето го, идва.

    От ъгъла се показаха буйни къдри. Сински беше облечен в черни джинси и късо спортно яке с качулка. Когато се приближи, Грейлов усети, че и той се смути. Толкова ли беше страшен?

    Силви изтича, хвана младежа за ръката и го поведе към баща си.

    - Татко, това е Вал – цялото и лице грееше. – Всъщност вие се познавате. Просто.... Е, да е официално.

    - Здравей. – Грейлов подаде ръка и се загледа в младежа. Имаше висока, спортна фигура, ръката му беше здрава и топла. – Е, компанията е готова. Ако Вал няма нищо против, да се качваме и да потегляме. Кари! Кари!

    Кари се появи тичешком, мъкнейки голяма смешна сламена шапка. Като видя Вал, се ухили, махна му с ръка и го поздрави:

    - Здравей, Вал. Ще играем ли на фризби?

    Грейлов мимоходом отбеляза, че и Кари познава приятеля на сестра си и със сигурност знае повече неща за него, отколкото той.

    Настаниха се всички в колата, Силви и Кари отзад, а той и Вал отпред.

    - Е - помъчи се да бъде непринуден, – да потегляме.


    6 октомври

    Моторът беше като живо същество. Мъркаше под краката му, потрепваше със стоманените си мускули и само чакаше команда, за да се изстреля в космоса. Карло Бонити първоначално стъпи на магистралата. Там направи няколко ускорения, сравнително кратки, но толкова устремни, че цялата кръв сякаш се събра отзад на гърба му. През спуснатия шлем на каската усещаше плътността на въздуха. Изкушаваше се да вдигне шлема, но знаеше, че ще се почуства все едно се е врязал в бетонна стена. Наведе си ниско над механичното чудовище, залепи се за него и натисна газта. Моторът изръмжа радостно и се отнесе напред. На първата детелина зави обратно и намали. Кръвта блъскаше в тила му, гърлото му беше пресъхнало. Скоростта го замайваше по-силно от наркотик. Обратно към града ускори пак няколко пъти. Усещаше машината като част от тялото си, като крак или ръка например. Когато нещо е част от тебе, очакваш, че то никога няма да те подведе и да те предаде. Че ще ти се подчинява вечно. От магистралата Карло сви по пътя към планината. Искаше да изпробва машината по завоите. Тя сякаш се съгласи с него и замърка по серпентините нагоре към мрачните безкрайни борови гори.


    6 октомври

    Грейлов караше, Сински седеше до него, а момичетата бяха отзад. Кари се протегна между тях и започна да търси музика. След като прерови десетина станции, най-накрая остави една, която пускаше предимно момчешки ъндърграунд групи. Осведоми се дали приятелят на сестра и одобрява тази музика и доволна се облегна назад. Всички се умълчаха. Пътят се виеше над града и постепенно навлизаха в дебрите на гората. Ширналата се под тях долина за миг се скри зад зелената стена от борови дървета.

    - Размишлявах тези дни над идеята ти – каза професорът и намали малко музиката. Кари направи недоволна физиономия. – Даже да ти кажа честно, доста размишлявах. Направо си блъсках главата цяла нощ. Наистина всички решения на вълновата функция затихват, ако се наблюдава повече от едно. На пръв поглед не би трябвало да е така, но не можах да разбера къде е математическата грешка. А явно има грешка.

    - Може би не е грешка. – Сински гледаше встрани, където между пролуките в дърветата се мяркаше далечният силует на града. – Логично е, че не може да съществуват едновременно повече от едно състояние на вълновата функция за един и същ наблюдател. Това е като при Хайзенберг. – Сински се въодушеви и започна да ръкомаха. – Може да се анализира, това, което се наблюдава, но не могат да се наблюдават две решения едновременно. Значи едното изчезва за наблюдателя и спира да се анализира, то затихва. Това лесно се доказва.

    - Според някои теории – възрази Грейлов – е точно обратното: всички състояния на вълновата функция се осъществяват едновременно и са валидни. Наистина математическият модел все още не е доизпипан, но в тях има голяма доза рационалност.

    - Може би е така, но за наблюдателя няма как да се осъществят всичките едновременно, понеже не може да ги наблюдава всичките. Затова реално се осъществява само една. И ако не се вземе това предвид, математическият апарат никога няма да бъде завършен напълно.

    - От чисто философска гледна точка теорията ти е чист детерминизъм. Реалността е само една, и всякакви нейни варианти са само по отношение на бъдещето, не и по едновременното им случване. Така ли?

    - Не знам – отвърна Сински, – просто така сочи математиката.

    - В един филм – обади се отзад Кари – героят се връщаше в миналото, за да спаси града. Това ли значи наблюдател?

    Всички се разсмяха, само Кари остана сериозна.

    - Не точно – отвърна баща й. – Пътуването в миналото си е пътуване в миналото. То е като да се движиш по една магистрала напред-назад. Теорията, която обсъждаме с, ъъъ, Вал, е дали е възможно всичко, което може да се случи, да се случи едновременно навсякъде.

    - Как така? – не разбра Кари.

    Силви направи отегчена физиономия, но баща й не я видя, а приятелят й очевидно се забавляваше.

    - Ами представи си – започна да обяснява баща й, – че в някакъв, да го наречем, съседен свят ние примерно не сме излезли на разходка, а си стоим вкъщи, в следващия свят сте излезли само ти и Силви, в третия Силви се разхожда сама с Вал в парка, ти си учиш, а аз гледам телевизия.

    - И се целуват – извика лукаво Кари. Силви я сръга с лакът.

    - Така всичко, което може да се случи, се случва едновременно, всяко едно възможно събитие се извършва, всяка една възможна ситуация става реалност. Според тази теория има милиони и милиарди Кари, във всичките възможности от момента, в който си се родила. Разбра ли?

    - Да – отвърна Кари, помълча малко и добави: – И при някои от тези милиони и милиарди Кари съществува мама. Нали не може да е мъртва във всички тези безбройни съществувания. Все в някое ще е жива и здрава. Нали?

    Грейлов се чудеше какво да каже. Кари беше умница и схващаше всичко ужасно бързо.

    - Така е – вместо него се обади Вал – След като всички възможности се случват едновременно, сигурно е така. Точно върху това работи баща ти.

    Грейлов видя в огледалото как дъщеря му стана замислена и сериозна.

    - Но светът, в който сме ние – каза тя, – е обикновен и скучен. Тук не се случва всичко възможно, а само едно нещо, веднъж и завинаги.

    - Така е, миличка – отвърна тъжно баща й, – нашият свят е различен от този, който изграждаме във фантазиите си и описваме с математиката.

    Продължиха пътя, всеки замислен за нещо. Кари се облегна на рамото на сестра си и унесена в приспивния ритъм на мотора, заспа.

    Вал намали съвсем музиката и се обърна назад, за да види какво прави Силви, тя му се усмихна и прати въздушна целувка.

    Професорът видя този малък жест на обич и за пръв път от две години насам някакво спокойствие обхвана изтерзаната му душа.

    - Професоре – поде Вал, – проблемът не е математически, а биологически.

    Грейлов учудено вдигна вежди, без да откъсва поглед от пътя. Тук на по-високото той ставаше мокър и хлъзгав.

    - Съзнанието няма достъп до полето на всички възможности. Ние можем да наблюдаваме само вероятностите, но не и вълновата функция в целостта й. Това е следствие от начина, по който възприемаме света в “будно” състояние. В подобен момент ние сме в състояние да наблюдаваме само едно нещо и не сме в готовност да реагираме на други вероятностни събития. Въпреки това има теории, които твърдят, че човешката нервна система е в състояние директно да възприема света на квантово механично ниво. Може би в едно такова състояние вълновата функция не се разрушава. Може би в едно такова състояние човек има възможност да наблюдава всички състояния на вълновата функция.

    Професорът намали скоростта, пресегна се и спря радиото. Погледна за миг в огледалото, за да се увери, че Кари спи и без да изпуска от очи пътя, каза:

    - Тази теза има два аспекта. Като физик съм запознат с тези теории: и на Лоранс Домаш, и на Хю Евърт, и на Ришикеш, който твърди, че когато един мозък функционира “оптически”, на квантово ниво, вълновата функция на съзнанието се разширява, докато стане вълнова функция на цялата вселена. Но ти самият преди няколко дни почти доказа, че няма как да се наблюдава повече от едно състояние на вълновата функция. И пред математиката никаква кохерентност и настройка на съзнанието не вървят.

    Сински се опита да каже нещо, но професорът не му даде време.

    - Това го казвам като физик, младежо. Но какво искаш да ми кажеш ти, че има прост, елементарен начин, скрит в моя мозък, да направя така, че да възстановя състояние на шибаната вълнова функция от преди две или три години, когато съпругата ми беше жива, че мога да изградя друга реалност, в която всички да сме живи, здрави и щастливи? Това ли искаш да ми кажеш? Е, аз и да не съм физик, ще ти отвърна, че не става, че ние живеем в света на обикновената механика, където тези неща не се случват. Затова не смесвай математиката с ежедневното, сиво битие.

    Кари се разшава отзад и професорът млъкна. Силви го гледаше втренчено, а Вал направи учудена физиономия и нищо не каза.

    Професорът погледна в огледалото, за да види Кари. Тя само се беше наместила по-удобно, унесена в сладка дрямка. Отзад, зад спокойното й детско лице, по пътя, виещ се като грамадна змия, се показа черният силует на моторист.


    6 октомври

    Карло Бонити беше във възторг. Моторът правеше невероятни неща: изкачваше четиридесетградусов наклон с лекота, влизаше в завоите с над сто километра и почти не се усещаше напрежение. Беше като опиянен, затова когато след един завой пред него се появи сиво волво, едва пъплещо по наклона, се стресна. Нямаше много време за реакция, даже никаква. За някаква стотна от секундата помисли, че ще се размаже в колата, че няма да може да избегне удара. Всичко стана невъобразимо бързо. Моторът сякаш почуства рефлексите на тялото му, наклони се леко встрани, мина почти на ръба на пътя и за да избегне удара с колата и да изправи машината, за да не поднесе, даде пълна газ, изравни се за миг с волвото и се изстреля напред. Мина буквално като мълния край сивата кола. Когато я остави след себе си, едва пъплеща по черния гръб на змията, Карло намали скоростта, вдигна забралото на каската си, изправи се , само леко подпирайки се на мотора, и нададе дълъг, тържествуващ вой. Чувстваше се като бог.


    6 октомври

    - Идиот – изкрещя професорът, когато мотоциклетистът профуча покрай него навярно с повече от сто километра. За миг му се стори, че оня ще се вреже в него. Беше стегнал тялото си в очакване на удара. Дори нямаше време да предупреди другите. Само за миг и вселената щеше да се разклони – помисли си той.

    - Глупак – обади се отзад и Силви. – Пълно е с такива в града. Сякаш изпитват удоволствие от играта със смъртта...

    - Или са се обзаложили с нея – допълни Вал.

    - Трябва да има и трети – намеси се и професорът – за наблюдател. Иначе кой ще удостовери кой е спечелил?

    Смехът им разбуди Кари, която ги гледаше сънена и сърдита.

    След още няколко завоя колата спря. Отстрани на пътя имаше малка полянка с огромен бор в средата.

    - Тук ще ви покажа нещо, за което са ми казвали колегите. – Грейлов разкопча колана и слезе от колата. – От тази полянка има пътека, която води до някаква скала. От там се виждала цялата долина заедно с града.

    - Иха – извика Кари и скочи от колата.

    Силви и Вал излязоха след нея. Есенната тишина ги покри като с наметало. Отпред през пролуките на дърветата проблясваше светлина, сякаш гората ги мамеше да отидат да видят каква изненада им е приготвила.

    - Далече ли е? – попита Силви и хвана Вал за ръка.

    - Не би трябвало – отвърна баща й. – Оттук се вижда краят на гората. Гледката била фантастична.

    - Аз ще снимам, аз ще снимам! – заподскача Кари.

    - Взе ли апарата? – попита Силви.

    - О, забравих го в чантата – малката направи унила физиономия.

    - Връщам се да го взема – успокои я Силви. – Татко, отвори колата. И ме изчакайте, не ме оставяйте сама по страшните пътеки.

    Силви пъргаво се изкачи обратно към колата и отвори багажника. Баща й я гледаше отдолу и за миг му се стори, че това не е Силви, а Жанет – същата пъргавина, същото желание да помага. Дали Силви е намерила своя принц? Хвърли бърз поглед към Вал, който също гледаше към нея. Дали този начинаещ Айнщайн я обичаше? Би ли я споделил с физиката, на която очевидно беше станал роб? Ще има ли достатъчно място за Силви в шантавия свят на квантовите идеи? Сети се, че подобни въпроси никога не си бе задавал за себе си и Жанет. Дали и той не беше точно това, което не искаше да бъде евентуално Вал за Силви? Всъщност всичко беше вече без значение. Професорът отмести поглед от Вал и зачака Силви да дойде при тях.

    - Хайде по-бързо – пискаше Кари и подскачаше на един крак.

    - Идвам. Чакайте само да ви снимам от тук. – Силви направи крачка встрани от колата за да ги хване по-добре. – Съберете се един до друг.


    6 октомври

    Карло Бонити стигна до разклона, където се отделяше пътят за хижата, и спря. Свали каската и вдигна глава нагоре. Небето беше невъобразимо синьо, а денят беше страхотен. Погали мотора, после се наведе и долепи лицето си до него. Може би така неговите прадеди са се докосвали до конете си. Имаше чувството, че машината е живо същество – топло, задъхано и преданно. Дори му се стори, че мотоциклетът нещо му измърка.

    Може пък и да е живо същество – помисли си Карло и обърна машината обратно.

    По обратния път реши да изпита нови номера. Взимаше завоите почти опрял коляно до асфалта. След това рязко изправяше машината и с рев я хвърляше към следващия вираж. Пак наклон, за да вземе завоя, и пак ускорение. Стръмният път налагаше да влага цялото си умение, за да удържи в правата посока стотиците коне, скрити под задника му. Но те му се подчиняваха, бяха укротени и дресирани. Завоят, в който влезе, беше остър, но не се наложи да натиска спирачка, излезе от него, изправи машината и когато подаде газ, за да я ускори, видя, че веднага следва друг завой. Мигновено наклони тялото си и моторът послушно засвистя с гумите си. Коленете му почти опря в асфалта, усещаше мириса на мокри листа и виждаше малките грапавини по него. И тогава съзря колата, спряла встрани от пътя. По някакъв безсмислен рефлекс Карло Бонити натисна спирачките.

    Мотоциклетът потръпна като кон, който яростно е смушкан в ребрата, задното колело възмутено изписка и вдигна пушек. После своенравно започна да криволичи. За хилядна от секундата Карло усети как машината се изплъзва от него, как бавно и кротко, така както почти е легнал на земята, мотоциклетът се отделя от ръцете му и продължава напред. Стотиците коне изведнъж се отскубнаха от поводите и устремно се впуснаха напред диви и свободни. Допирът с пътя бе болезнен, но Карло нямаше време да го усети достатъчно дълбоко. Видя само за миг изчезващия нейде напред мотоциклет и острите скали край пътя, които го чакаха злобно ухилени. Миг преди да попадне в зъбатата им усмивка, му мина през ум, че надписът върху каската му е глупав. За повече нямаше време.


    6 октомври

    Грейлов се мъчеше да не се разсмее, докато Силви ги снимаше. Слънцето светеше точно в лицето му и го караше да присвива очи. Затова в първия момент му се стори, че това е някаква илюзия от ярката светлина. Някакво черно петно, реакция на ретината срещу силното слънце. От завоя с рев изскочи мотоциклет, проснат на една страна. Беше черен, лъскав и огромен. Колелата му се въртяха и в този неимоверно кратък миг професорът дори забеляза как слънцето се отразява в тях. После това ревящо, черно чудовище се стовари върху Силви, метна я като забравена торба върху себе си и я отнесе към нищото.

    В този микроскопичен отрязък от време|то| професорът запомни още куп други неща. Ужасяващата тишина наоколо, безумно синьото небе над главата му, мотористът, който летеше по пътя след мотоциклета и после се размаза като заблудена есенна муха в скалите край пътя. За миг дори му се мярна уравнението, описващо това ускорение. След това слънцето помръкна, тишината изчезна, а уравнението заблъска в главата му с големите си отровно червени символи и знаци.

    Вал крещеше и падайкии дращейки по тревата, се катереше нагоре след мотоциклета отнесъл Силви нейде в безнадеждното нищо. Кари беше затворила очи, затиснала с две ръце ушите си и крещеше с всичката сила, с която Бог или природата я бяха дарили.

    Професорът за миг се помъчи да се опъне на страшната, тъмна лавина, която се надигна нейде отдолу, някъде между стомаха и сърцето му. Опита се да я спре, защото знаеше, че трябва да свърши нещо много важно, че трябва да покаже на децата това неистово синьо небе и тази безумна тишина. Лавината го настигна, грабна го и го завъртя в дебрите си.

    Професор Грейлов се свлече в краката на дъщеря си, която продължаваше, затворила очи и запушила уши, да крещи срещу цялата вселена, разбивайки я на малки късчета.


(продължение)