Разлика между версии на „Да опишеш драконче“

Текуща версия към 23:02, 16 октомври 2009

Едно интервю между двама (по)читатели

Много обичам онзи момент, в който разбирам, че съм срещнал нов приятел. Веднага го познавам – очите му блестят, разговорите текат едни интересни-интересни, и по някое време, сред многото вълнуващи ни теми, няма начин да не стане дума за книги. Тогава бликва една състезателност, и то не кой колко е чел, а колко са съвпаденията, колко са допирните ни точки, за да може да сравним и споделим радостите и разочарованията, утехите и насладите от всяко грабнало ни четиво. Също както и в живота... така и във фантастиката. И тогава идва момент, в който някой казва:

„А, ами „Да пробудиш драконче“?... – О да, как! – клати глава утвърдително другият. – Чел съм я. Дракончето си е нещо друго...“

– Сред всички книги, за които мога да кажа, че действително са ме вдъхновили да мечтая, че са оставили дълбоки следи у мен, че са ме променили към по-добро, поне с мъничко, „Да пробудиш драконче“ наистина е нещо друго. Една българска фантастична приказка, която хем е на световно ниво, хем е различна.

– Различна е, защото в тази книга се разказва за нас. Именно – за теб и за мен. Аз открих себе си между кориците ù още от първите редове и съм повече от сигурен, че и ти ще го направиш. Купувал ли си книга от площад „Славейков“? Работил ли си първата ти попаднала работа, докато си избутвал сесиите като студент? Може би продавач на книги? Ходил ли си по пещери или поне на купони от зазоряване до съмване, по хижи или на палатки в планината? А... имаш ли спален чувал? А някаква друга любима част от екипировката, към която понякога отправяш мислено думи, като към верен спътник?

Тази книга е и за истинските неща, хора и събития, които ти и аз сме срещали, тук, в България. В нея можеш да откриеш описани доста точно онези понякога така познати, чак втръснали ни подробности от бита, но и духа на времето, в което живеем. Между кориците ù се срещат едно момче и едно момиче. Отдавна – може би още от „Звездните приключения на Нуми и Ники“ на Любен Дилов, не бях попадал на толкова по детски чиста и приказна обич – без всичкия фалш и усложнения, които възрастните ù тръсват на раменете.

– Да, тази книга е и за това. Обич! Може би думата, на която се гради светът на Николай Теллалов в поредицата за змейовете и хората. Обичта е така красиво описана, че започваш да копнееш ти самият да можеш да даряваш и да получаваш такова искрено чувство. И не само любимия човек – учиш се да обичаш приятелите си, родината, всяко добре направено нещо, всяка честна постъпка, живота като цяло. Още след първите страници у теб се появява усещането, че това се случва или би могло да се случва на самия теб.

– Именно в това, в тази сплав между реалност и истинско чудо, е магията на Драконче, както накратко наричам не само първата книга, но и продълженията – „Царска заръка“ и „Пълноземие“; магия, много въздействаща и силна – колкото по-близък, земен и по български познат е героят Радослав, толкова повече фантазното се превръща в действително, приказното – в случка от живота.

– И тази магия може да ти даде сили да се откъснеш от всичко онова, което си приел за нормално, и да последваш сърцето си... към Долната земя или далеч през времето.

Невероятно плавно е преливането между ежедневното и приказното – от най-рутинни действия до загатване на събития или способности с епични размери. Но е запазена пълна правдоподобност, за което дължа признанието си на Николай Теллалов. Същото мога да кажа и за прекрасния стил, в който са написани творбите. Добре пасва обърнатият словоред: „Ала веднъж отново случила се война“; малко по-късно: „А Керан бил жив, ала се криел далеч в гората. Пленилите го Ромеи премазали му палеца, да не може да върти меч... Нощ имало под сгърчените клепачи на Керан, ала пламнала тя и още по-черна станала.“ Присъстват архаични изрази, препратки към старобългарския език – телот (злато), възгеч (измислица, шикалкавене), варе (недей), кънига (познайте какво е), които тежат на мястото си и придават чар на цялостното звучене, подсилват древната атмосфера, припомнят за времена, в които змейовете...

Точно така – змейовете. Които заедно със старите българи са населявали един свят. Във вените на владетелите ни е текла и змейска кръв, те живели чрез пътя на честта и управлявали в благоденствие. Но по-късно някак сме разочаровали змейовете – може би, – и те са се отдръпнали от нас. А всичко, което сме градили заедно, е започнало да се срива. Докато в наши дни светът ни се е превърнал в място, което би отвратило древните създания с почти всяка своя частица. С почти всяка... Има ги и тези прелестни кътчета на природата, тези гениални произведения на изкуството, тези достойни личности, които предизвикват възхищението на драконовия род. И по-конкретно на змея, който оживява, буквално, на страниците на първата книга.

– А, Змеят... той се появява оттам, откъдето най-малко го очакваш, и се настанява трайно в живота, акъла, че и сърцето на главния герой – студента Радослав, или просто Дичо. Познава българския език, обичаите и историята ни по-добре от всеки съвременен учен. Има повече Човешки качества от почти всички хора, които среща – наистина е честен и безкористен, наистина вярва в чудеса, а доверието му в приятеля е безгранично. И въпреки че могъществото му е сякаш ненадминато... може да изпитва съвсем човешки чувства. Да обича и да мрази. Да страда и да се радва...

В „Да пробудиш драконче“ любовта към родното, към българското е застъпена много силно, но това не е някакъв излишен, тежкарски шовинизъм, а е поднесено много просто и откровено, като част от развитието на сюжета, без великовщина и без блъскане в гърдите, дори с лека самоирония. Книгата е събрала в себе си онзи нашенски бит и дух, който или забравяме, или често подминаваме пренебрежително, в нежеланието си или неумението си да вярваме в родните си култура, идеали, ценности. Тя си е наистина нашенска, но с онези, скъпите ни нашенски неща – майчините гозби, почти болезнено близките приятелства, прочутото ни гостоприемство и любовта ни към пийването, хапването и празненствата до зори. Фонът на събитията в нея отразява много точно и вярно трудното време, в което живеем, а контрастът му с разбиранията на Змея, по-човечен от човеците, разголва още повече някои абсурдни неща, с които живеем и които търпим, защото сме свикнали с тях. „И как избирате най-достойните?“, пита вълшебното създание, когато Радослав му обяснява принципите на демокрацията и народоуправлението. „Чакай, нека позная!… Пращате ги да вършат юначества, нали? Да надхитрят самовила или заловят някой много зъл разбойник-таласъм? Не, навярно е да изцерят от девет години болно дете… а може би да отключат клят кладенец? Или пък просто сочите си най-мъдрите, най-силните и безстрашните, без да ги подлагате на изпитания?“... „Не е цена това – безвъзвратно да събориш всичко ценно заради нов градеж, дори да го замисляш като велик, защото най-често ще е рожба на моментна необходимост или по-лошо – на прищявка… Изгорил ли е някой картините заради фотоапарата, Дичо? Кой дава мило за драго!?“ казва Змеят в отговор на опита на Радослав да защити човешкия прогрес. „Успял не значи всякога прав.“

Така, стъпка по стъпка, първата част на приказката стига до един странен финал. Не, казах си аз, това не може да е краят! А в гърдите ми хем гори една странна светла тъга, хем и някаква тайна увереност, че ще има още. Имаше... „Царска заръка“ прочетох на един дъх, макар ритъмът в нея да беше различен, събитията и героите също.

– Нека разкажа за моята среща с „Царска заръка“, която беше някак особена. Чете се на един дъх, да. И започва в Пирин. Това бе още една малка магия за мен, която ми се ще да споделя – намирах се именно в Пирин, когато разгърнах книгата за първи път, изморен след няколко дни на дълги преходи, всички впечатления и спомени за чудни места бяха свежи и близки. Още с първите страници се чувствах част от историята в книгата, започваща толкова истински и постепенно преминаваща в нещо вълшебно... По следите на странната двойка от първата част са спецслужбите, не само българските, но и тези на други страни, заинтересовани в мистериозните обстоятелства около появяването и изчезването на змея. Но те не са единствените, които го търсят.

Верен на своята клетва, един агент на цар Симеон Велики е преживял няколко културни епохи, за да достигне до настоящето, където открива... не каквото е очаквал – своята някога изгубена любима. На фона на съвременното ежедневие и на прекрасно описаните човешки взаимоотношения се борят ожесточено две на пръв поглед несъвместими лоялности. В тази книга се появява и оригиналната авторова концепция за магията, както и на неизменно свързания с нея проблем за силата да променяш реалността и правото да използваш тази сила. Финалът е отново някак неочакван и пак така хем красив, хем тъжен.

– И после... дойде срещата ми с „Пълноземие“. Което безмилостно помете всички очаквания, изградени от предните две книги. В „Драконче“ и „Царска заръка“ авторът е изваял сплав между собствената ни реалност и оживялата приказка, умело използва познатата ни съвременност като обстановка, и дори средство на фантастиката. На страниците на третата книга нещата са показани от коренно различна гледна точка, която ни провокира още в заглавието. Сърбят ме пръстите да напиша – показани са от Луната, но това няма да бъде цялата истина. В „Пълноземие“ не само героите, Змейовете и магиите са фантастични. Цялата приказка в „Драконче“ и „Царска заръка“ тук е предадена чрез изразните средства и през призмата на фантастиката, така, както Толкин разглежда приказния „Хобит“ през мащабното увеличително стъкло на епоса във „Властелинът на пръстените“.

Всички събития се развиват в едно алтернативно време – едно възможно развитие на историята на света, ако змейовете не се бяха оттеглили и скрили от хората, а вземаха дейно участие в делата им и особено в тези на българите.

– Тук не можем да не отбележим крачката напред, която е направил авторът, изградил майсторски един класически фантастичен роман. В него описанията на футуристичната технология и инфраструктура изглеждат съвсем адекватно; лунните колонии са толкова добре описани, колкото бих очаквал от автор от ранга на Артър Кларк или Робърт Хайнлайн например. Но романтиката на приказката далеч не е загубена. Тя присъства в цялата си красота, изящно вплетена в едно действие, много по-динамично в сравнение с предходните две части. Тук повечето събития се случват в рамките на две-три денонощия, за разлика от месеците, които изминават в първите романи.

– Иска ми се да намерим нещо като обобщение на цялостния философски замисъл на поредицата...

– Можем. Той е в прозренията на главния герой за обществото – съвременното, в първите две книги, и другото, от паралелния свят на „Пълноземие“, което живее в една чудно нарисувана, и все пак реална утопия. Общество, толкова различно от това в Дичовото (и наше) време, и все пак същото. Тези прозрения, заедно с емоционално наситените моменти в сюжета, биха могли да трогнат всеки читател. Да ни накарат дълго да мислим какви можем да бъдем, ако проявим колективната воля да го постигнем.

– Какви наистина?

– Ами... в отговор ми хрумват обикновени думи. Обикновени, ако не вярваш в тях. Ако го няма заряда от „Драконче“. Защото от устата на Змея и простите думи излизат огнени...

Какви можем да сме – силни, честни?

– Лоялни, състрадателни...

– Разбиращи, щастливи...

И най-вече обичащи.

– Искаш обобщение? Ами то е вече тук. Вече не толкова недостижимо. Колкото и трудно да е да стигнеш Слънцето...

„Слънце недосегаемо“, четвъртата книга от поредицата, ще излезе тази година.

Да посегнем към нея...

Говориха си: Мирослав Моравски и Манол Дончев