Разлика между версии на „Оставката на министъра“

Текуща версия към 15:46, 14 ноември 2011

Калин Ненов

Този разказ е писан осем месеца преди събитията от 14 януари 2009-а, в които бях участник и наблюдател. Той ме подготви да реагирам на онова, което се случи, по-хладнокръвно, отколкото някога бих предположил, че съм способен. Благодарен съм му. Още по-благодарен съм на всички български пазители на реда, които не си позволиха – или поне аз не видях да си позволяват – да наранят невъоръжени хора наистина.

На всички, които не хвърлят

и не ползват палките си,

но най-много – на децата,

които растат.

– Ето ги там. – Униформеният се навежда към ухото на колегата си, за да надвика уредбата. – Почват да се събират.

От страната на пейката с братята приближават момче с расти и две момичета. Нисичкото, с пъстрия шал, потропва усмихнато по тарамбуката си, но ударите съвсем се изгубват сред баса и барабаните, изригващи от тонколоните пред шадравана. Раставият казва нещо на другото момиче, махва с ръка към отсрещните сергии. Униформеният мръдва глава, а пръстите му почукват по радиостанцията.

Отсреща иде друга група младежи, с още тарамбуки и транспаранти. „Спрете цианидите“. „Не търгувайте със здравето на хората“. „Защо МОСВ не защитава околната среда?“ Нещо в черно и зелено, което не се чете, но си пасва с черно-зелените знамена в улицата между библиотеката и Макдоналдса.

Вдигат плакатите си и ги размахват приветствено. Насреща им, в улицата, се надига дружен рев и гора от други плакати: „Еко-терористи вън!“, „Злато газим, гладни ходим“, „Колко ви платиха, да ни вземете хляба?“

Униформеният присвива очи, когато мерва по-отзад набития брадат мъж, стиснал наръч брошури. Той бутва рамото на колегата си, кимва към брадатия.

– Тоя помниш ли го? Наглеждай го.

В този момент вокалистът заревава във финалното кресчендо на песента, вдига микрофона с поставката и го стоварва върху дъските на сцената. Тълпата срещу входа на министерството закрещява, във въздуха се люшват знамена, плакати, юмруци. Сред юмруците за миг блясва нещо.

Очите на униформения се свиват съвсем. Пръстите му стисват радиостанцията и натискат бутони още преди да я поднесе към устата си.

До пейката с братята спират няколко бели коли. От тях излизат още мъже в тъмносиньо. Трима запречват движението, останалите се пръсват по свободния тротоар и кордона между двете протестиращи групи.

~

Докато чака светофара, младежът намества с една ръка тъмните си очила, а с другата – немирната слушалка в лявото си ухо. Единият му крак потропва. От време на време си тананика.

Зеленото светва, той тръгва напред и махва на дребничкото платиненорусо девойче, което му се усмихва от другия тротоар.

~

Мъжът посяга да отгърне листа, когато джиесемът изпуква пак. Очите му се плъзват по новия лист, после се заковават върху името на дисплея. Той рязко натиска зеленото бутонче.

– Да.

– Господин министър, събират се на площада, зад сцената и край шадравана. Вече са близо двеста човека.

– Защо толкова много?

– Пристигнаха двата автобуса с хората от Попинци.

Мъжът изпуска въздух през зъби.

– Засега се държат кротко. Не доближават „марулите“.

– Те създават ли проблеми?

– Не, господин министър. Моцарт ги държи.

– Добре. Друго?

– Знае ли се кога ще приключи срещата?

– До час. Бъдете внимателни. Осигурете безопасно преминаване на колегите. Повикайте и капитан Кариев.

– Да, господин министър.

Мъжът оставя джиесема и отгръща страницата. Очите му пробягват по редовете, ръката с писалката се надвесва над редицата от точки на дъното. За момент остава във въздуха – секунда, две, три... Сетне трепва и се завърта по листа с привично движение.

~

Униформеният поглежда часовника си. Някаква сянка скрива слънцето и той успява да различи цифрите: 12:15.

Униформеният вдига глава и безизразно се втренчва в усмихнатото бледорусо момиче, което протяга синя листовка към него. Машинално регистрира младежа с тъмни очила и зализана черна коса, който стои на две крачки зад нея, полуизвърнат към пъстрата сбирщина, блъскаща по тарамбуките и пластмасовите си туби като пародия на рок-музикантите.

– Здравейте! Искате ли да научите нещо за ефекта от цианидите върху...

Той махва с длан, пестеливо пресичащ жест, а очите му изучават зализания. Момичето постоява за миг, с увиснала сред празното ръка, после се обръща и двамата тръгват към групата до фонтана.

– Ама че темерут – изсумтява тя към спътника си.

Зализаният не казва нищо.

~

Двамата стигат до групичката, хванала транспаранта „България без цианиди“, прегръщат ги един по един. Тя – крепко и сърдечно, с неподозирана за фините си ръце сила. Той – малко неловко, като внимава да не събори транспаранта.

– Ооо... мъски!

– Само ти липсваше, ей!

– На мене ми липсваше повече Инето...

– Докъде я добутаха?

– Тъкмо ги чакаме да чуем какво са се... наговорили тоя път.

– Надежда има ли?

– ...Всяка оставете.

– А, Надежда е ей там – омайва журналята.

– Абе тоя път разчитаме и от Брюксел да им стъпят на фасона. То нали никъде в Европа не извличат злато така...

– Хе-хе, откакто ще ставаме европейци, мизата на рушветите се качи двайсеторно. Тия петдесет милиона от „спонсори“, дето са им влезнали в джобите, няма да се закачат на единия зъб на глобите от ЕС-ето...

– Като стана въпрос за „спонсори“ – как е татенцето, как е?

– Заеби го ти татенцето. Гледай си цианидите.

Младежът с черните очила се дръпва леко. Събеседничката му, високо момиче с хипнотични тъмни очи, го стисва за лакътя и го притегля обратно.

– А тебе може ли, вместо татенцето?... Закачам се, слънце... никой не си избира родителите. Радвам се, че си с нас. Наистина.

– Всъщност – обажда се друг младеж, от чиято блуза гледа лазурното око на еднорог, – според една теория духът много внимателно подбира зародиша, в който да се въплъти...

~

Джиесемът изпуква.

Мъжът прави извинителен знак на събеседниците си и се оттегля в нишата между две колони.

– Да.

– Колега, приключихме. Моля погрижете се маймуняците отвън да не ни създават ядове.

– За вашите момчета ли ми говорите?

– Колега, уморен съм за вицове. А вашите хора изобщо не трябваше да пускат хлапетиите да се събират долу. Вършете си работата. За нея ви е платено.

– Колега, покрай ядовете, които вие ни създавате напоследък, се чудя дали заплащането беше адекватно. С хлапетиите нямам проблем, но горилите ви...

Другият не отговаря, затваря.

Мъжът постоява за миг, вперил невиждащ поглед в дисплея, махва с ръка на чакащите го хора, усмихва им се измъчено и започва да набира нов номер.

~

– Да, господин министър.

Още докато мушка джиесема обратно и се обръща към тъмносиния кордон между двете гори от лозунги и ръце, униформеният започва да говори в радиостанцията.

– Петров, четиримата обиколете отзад.

Радичев, плътно от страната на библиотеката.

Кариев, търсете оръжие сред „марулите“. Бокс, щангичка, пеперуда.

Всички, ако е нужно – ползвайте палките. Повтарям: оглеждайте се – и палките.

Набит мъж с тъмни очила в тълпата пред министерството показва среден пръст на групата с големия транспарант. Момичетата и момчетата насреща му се смеят и разтрисат плаката си. Зализаният също е там. За миг бръчица прорязва челото на униформения, докато погледът му отново обхожда младежа. Сетне той обръща лице към мъжа с тъмните очила, който тъкмо вика нещо към групичката, и чертите му се изглаждат.

~

– Ето ги!

– Излизат, излизат!

Девойките и младежите с плакатите се люшват напред, надигат се на пръсти, надзъртат над раменете и главите на полицаите. Само девойката с хипнотичните очи се е отдръпнала настрана и говори по джиесема си. Лицето ù постепенно притъмнява. Набитият брадат мъж до нея пали цигара и нервно всмуква дима. Групата по-възрастни хора стоят по-отзад, гледат веещите се знамена отвъд кордона, а неколцина сочат кръстовете по тях и тихо обсъждат нещо. Музикантите са си тръгнали, само техниците доразглобяват сцената и прибират оборудването.

Когато мъжете с костюми излизат на уличката, хората със зелено-черните знамена се отдръпват да ги пропуснат. Униформеният кордон се извива в дъга, а после и в клин, който започва да изтласква групата край шадравана назад.

Платиненорусото момиче дръпва младежа с тъмните очила за ръкава и се устремява напред, провирайки се между четвъртити колове на транспаранти, навъсени лица и усмихнати очи, дюдюкания и закачливи подмятания.

– Като свърши златото, на цианиди ли ще я карате? – провиква се момче с расти до нея.

После някой хвърля бутилка. Всъщност не става ясно дали е бутилка, дали идва иззад кордона или отпред, или някъде изотгоре, къде е прицелена точно. Ясно се вижда само как се врязва в главата на един от мъжете, разделящи двете групи, отстрани, точно там, където свършва тъмносинята козирка. Палките на мъжете край него изскачат, униформеният в единия край (майор, ако се съди по пагоните му) крещи в радиостанцията си, двете групи, и откъм министерството, и откъм шадравана, се люшват напред, когато хората по-назад се опитват да видят какво става. Платиненорусото девойче се оказва точно до сините униформи и палките, блъснато, блъснало човек в синьо на свой ред, вдигащо ръце като вейчици да се защити от спускащата се палка; и ударът идва, но е някъде отзад, отстрани, отхвърля я от пътя на палката (във въздуха летят чифт очила), отмята главата на полицая.

И палката се стоварва върху ръката-юмрук, но е друга палка, на друг полицай.

После не е ясно какво става: само гмеж от тела, удари, ужас.

~

Джиесемът изпуква.

Мъжът в костюма се сепва, отваря очи, понечва да го захлупи.

На дисплея е изписан само номер, без име.

Ръката му, като че по инерция, натиска зеленото копче.

– Господин министър?

– Да...

– Обаждаме се от Пирогов. Един от пострадалите днес – момче, високо около един и осемдесет, с черна коса и белег от операция на апандисит – вероятно е ваш син. Имената по лична карта съвпадат и... намерихме ваша снимка в портфейла му. Искате ли да проверите и вие? Момчето е в кома, за живота му все още има опасност, а нямаме друг начин да потвърдим.

– Разбирам... Благодаря ви. Ще дойда лично.

Мъжът затваря, пресяга се за палтото си, без да поглежда, излиза от стаята.

Когато сяда на задната седалка в бронирания мерцедес S350, който го чака долу, казва на шофьора:

– Пирогов – и отваря папката, която не е пускал през цялото време. Издърпва изпод купа листи един празен, за миг се вглежда в разпечатката най-отгоре („...да бъде приета оставката ми като майор в...“), после започва да пише.

До Министър-председателя

на Република България

МОЛБА

Моля...