Разлика между версии на „Водни кончета и планети“

Текуща версия към 01:12, 12 февруари 2008

ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)

Водни кончета и планети - Александър Карапанчев

(Една миниатюра от края на века)

  ПРЕДИ да завършим чертежите на новия звездолет, почакай малко, мила. Аз ще се превърна във въздушна бяла пеперуда, която лъкатуши там, където се смесват слънце, трева и цветя. Ще вляза в обществото на пеперудите, кръстени от науката или новооткрити от нас, ще разбера законите и уменията им. Моля те, не бързай: започвам да се преобразявам в това, което виждам наоколо. Вчера бях водно конче с рамене от сапфирена паяжина. Слизах в реката, ставах река и течах. Замътен от дъждове, аз се избистрях, за да се прехвърля в живота на лайка и върба, да премина в риба или бронзово искрящ гущер.

  ПРЕЗ очите на гущера съзирах огромни била; нагъвах се в планина – каменни дипли и гори; с върховете си вкусвах небето, чиято плът опиянява повече от най-гъстото вино. В звезди се отливах аз и лъчите ми кацаха на нашата Земя, при тебе. Връщах си пак човешкия лик, ала след рой превъплъщения, подир водопади знания моето сърце те бе обикнало още по-силно, умът ми нямаше да допусне танц под стари песни. Но трябва да почакаш, любима...

  РАЗСЯКЪЛ завесата на сетивата, аз ще започна да открехвам и онова, за което мечтаем. Ще те взема в метаморфозите си, заедно ще бъдем всичко: древна рептилия, залюляла се над гравитационна буря, вулканичен корен на планина или дървесни глътки, небе от високи, обсипващи ни звезди. Защото от своето раждане те – пеперудите и хълмовете, цветята и слънчевите чарове – чакат човека да се пресели в тях, да почувства и узнае света през тях, та да го изковава наново. Тогава, туптели с пъстри криле, пронизали върху гущерови крака тревите, обединили съзнание с минералните и изворни молекули, сияели, самите ние светила – няма вече да сме същите и любовта ни, мила моя, ще бъде друга.

  ЗАЛЕЗЪТ на талази, на талази залива небето с черници. Ето, грейват безчет звезди: не са ли те безсмъртни цветчета от пролетната градина на Вселената, която векове наред зове хората да я достигнат и да чуят сладостния жужеж на планети-пчели, лъчистия ромон от звездните купове? И щом влезем в тази градина, изначалната пролет с поклон ще отстъпи мястото си за безкрайно лято; мечтани плодове, любима, ще галят, ще разтварят крилете на нашия звездолет... Ти обаче не избързвай, моля те. Пътят ни върви през въздушна бяла пеперуда, лъкатушеща там, където се прегръщат слънце, трева и сенки на цветя.

Александър Карапанчев, 2008