Разлика между версии на „Силата на силните“

Версия от 15:56, 16 септември 2015

Дмитрий Биленкин

[повест]

...И нека лекомислените предполагат, че за несъществуващото е по-лесно и безотговорно да се подбират думи, отколкото за съществуващото, но за съвестния, благоговейно отнасящ се към тази материя историк, нещата са съвсем различни: нищо друго не се изплъзва така от словото и същевременно нищо друго не се стреми по-настойчиво да бъде съдено от хората, както явленията, чието съществуване е недоказуемо, а и малко вероятно, но които, благодарение на съвестните, благоговеещи хора, изглеждат съществуващи и се приближават, макар и само с една крачка, до своето битие, до възможността да се родят.

Херман Хесе*

Щом свирне, тръпне в небосклона

луната; сваля той звезди,

ала безсилен е закона

на времето да победи.

А.С. Пушкин**

1. БЕЗ ЗАБРАНИ

Във вестибюла едва доловимо проскърца ключалката. Спящият трепна. Тясната стая, здрачните отблясъци от уличното осветление, неясните очертания на мебелите – всичко му изглеждаше и познато, и неузнаваемо, както и собственото му лице, изплувало сякаш от леко замъгленото огледало срещу леглото.

Скърцането се повтори. Някой упорито се опитваше да насили здравата швейцарска брава. Човекът скокна от леглото, надяна набързо дрехите си, измъкна пистолет изпод възглавницата, прокрадна се на пръсти към вратата. Навярно все пак е крадец? Изостреното му обоняние улови слаб мирис на тютюнев дим: зад вратата някой пушеше. Не са от полицията – те биха връхлетели с гръм и трясък – не е и крадец; крадец по време на работа не би се издал с цигара. Сърцето му избумтя като пред припадък, тялото му се вцепени, покрито с лепкава, неприятна пот. Ето така отвеждат хората, така ги отвеждат, а после... И децата в града знаеха какво се случва с похитените, как дълго и мъчително отнемат живота им нощните „приятели на реда“.

Само не и него, не! Само не и него! Като сграбчи библиотечния шкаф, той с рязко движение го изнесе във вестибюла, изправи го и препречи вратата.

Но това е отсрочка, това е само отсрочка. Като се озърташе, изскочи на балкона и се приведе през парапета. Нощният хлад докосна лицето му. На десетия етаж е, а балконите са един под друг. Ако увисне на ръце и изпружинира, ще успее да се прехвърли на по-долния; нищо особено, най-обикновен скок с превъртане от височина четиридесет или петдесет метра...

Застави се да прехвърли крак през преградата. Тъмната пустота се залюля срещу него, лампите в далечината се разплискаха в трептящи мътни петна. Конвулсия изкриви пръстите му. Няма да може, няма, това не е за четиридесетгодишен университетски преподавател! Ще може. Та нали току-що понесе изключително тежък, претъпкан с книги шкаф. Сякаш смениха тялото му, той, Антон Гез, никога не е притежавал толкова силно, толкова уверено тяло, то надделя над объркването и невъзможното стана възможно. Тялото му го зовеше и заповядваше: надолу, надолу!

От вестибюла се дочу глух шум, който го подтикна да действа. Той се прехвърли през парапета, увисна на ръце, залюля се като махало и, щом краката му се понесоха към стената, скочи. След миг вече стоеше на чуждия балкон. Всичко се оказа много просто. Просто за кого?

Нямаше време за разсъждения. Надолу! Осми, седми, шести, пети етаж...

Лекотата, с която извършваше всичко това, наподобяваше сън. Но не беше съновидение: той усещаше студения метал на перилата и прътите, дланите му свличаха ръждата от тях, ръцете му чувстваха непосилната тежест на тялото, краката му се свиваха от удара на приземяването и болката се отразяваше в подметките, ледени отблясъци от стъклата на прозорците, край които прелиташе, се зъбеха по необятната фасада и всичко бе белязано от последователност, каквато липсва в сънищата. Той не е гимнастик, изобщо не е спортист, как е възможно да прави това? Значи, вероятно, човек не познава собствените си възможности.

При поредния скок кракът му закачи саксия, която глухо тупна на циментовия балкон и се разпадна. И, сякаш в отговор на прокънтелия в тишината удар, от сънната и топла дълбина на жилището се дочу звук от тоалетно казанче. Гез замръзна с полуприсвити крака. През отворения прозорец отчетливо се долавяха забързано-неуверените крачки на изплашения стопанин и, въпреки че бе опасно да се бави, едва не се разсмя: човекът, преди да излети през глава от тоалетната, добросъвестно беше пуснал водата!

Господи, остава да изпадне и в истерия... Преметна се като маймуна на долния балкон. Слава богу, вече е на втория етаж. Надвисналите гъсти клони засенчваха светлината на лампите. По-скоро се досещаше, че земята е отдолу, до нея имаше само... О, не, все едно да се хвърли в пропаст!

Той скочи. Твърдият удар прониза цялото му тяло, болката се плисна върху протегнатите му напред ръце, но това си беше дреболия, Гез на мига се изправи, коленете му леко трепереха, нищо друго.

Свободен е!

Не. Входната врата хлопна и трима души с нахлупени над очите шапки, с напрегнати, сякаш гипсови лица, се втурнаха към него. Той се понесе по протежение на стената. Улицата е тяхна, там е лесно да го настигнат с кола. Дано да успее – зад арката има лабиринт от дворчета и неосветени задънени улички. Само дано да успее! Сега ще стрелят. Не, няма да стрелят, нужен им е жив, за да го разпитват и изтезават... Ще стрелят, ако не го догонят. Господи! Стената се простира и простира, като в кошмар, в който тичаш безкрай, а не се помръдваш от място.

Завой, арка, мрак. Край! Гмурна се в спасителната тъмнина. И изкрещя. Двамина, безшумно изплували от мрака, се устремиха към него, черни като същия този мрак, също тъй непреодолими, бялото на очите им зловещо просветваше през присвитите върху неясните им лица клепачи. Капаните им винаги щракваха, те умееха да ги залагат! Към беглеца се протегнаха дълги, сякаш гумени ръце, а зад него вече бумтяха ботушите на преследвачите му.

И в този миг в Гез сякаш нещо пламна. И се взриви. Удари първия и той дори не успя да помръдне. Този удар му донесе освобождението от страха, от внушеното му, от всичко. Превърна се в някой друг, не бе вече интелигент, не бе дори и човек, и за този нов Гез петимата врагове не представляваха нищо. Силен замах и удар, тялото на врага се прекърши, първият вече се свличаше на асфалта; сега да се обърне, да сграбчи пистолета; три изстрела един след друг, три куршума, грохот в ушите и край – знаеше, че е приключило, че може да бяга, даже просто да върви, ако му се прииска, защото сега вече нищо не можеше да го спре.

Знаеше го и пое спокойно, прекрачи телата на убитите, на онези, пред които градът трепереше, пред които той самият до преди малко трепереше, все едно бяха купчина боклук, и извървя спокойно още стотина крачки без да мисли, без да чувства. А след това... Нещо го запрати към някакво стоборче, пръстите му драскаха по грапавите дъски, догади му се, нощното небе се завъртя като злокобно кънтяща камбана.

Не убивай.

Не злоупотребявай със сила.

Не властвай и не потискай.

О, господи!

Небето закръжи по-бавно. Гез повдигна натежалите си ръце, доближи длани към лицето си. По тях имаше кал и кръв, кръв и кал. Какво му става? Защо да не убива? Да не убива тези изроди?!

Сега знаеше, че може и че трябва да върши това, но не му олекна. А нима перспективата за подобна борба бе тревожила някога съвестта му, нима в душата си не се бе готвил за нея? Готвил се бе. Защо тогава се чувстваше така, сякаш е изгубил родината си, достойнството си, честта си?

Освобождение – това е думата! Първият удар отприщи в него непозната, тъмна сила, забраните рухнаха и съвсем неочаквано някаква мъничка, скрита частица от душата му изпита опиянение от тази дошла внезапно свобода – свободата да ти е позволено всичко.

Добре, а какво му е ужасното? Доброто трябва да има юмруци – такива са условията, такива са обстоятелствата, това е също тъй вярно, както че днес е шестнадесети май...

Шестнадесети май в края на втория мегахрон . Откъм улицата долетя вой на полицейска сирена. Гез трепна. И какво е това понятие – „мегахрон“? Днес е шестнадесети май хиляда деветстотин... Господи, коя година е сега?!

Полиция!

Както и очакваше, тялото му се подчини безусловно, в него се криеше огромна, неизразходвана докрай сила, все едно не Гез се бе спуснал преди малко от десетия етаж и не той бе повалил с голи ръце двама бандити, а останалите бе застрелял. Бягаше без да поглежда земята под краката си, бягаше в правилна посока, макар и да не знаеше накъде. Той беше Гез, да, Гез беше, но тялото не бе негово и мъките на съвестта също не бяха негови, или по-скоро – не изцяло негови. Дали все пак това не е внушена хипнореалност?

Мегахрон***, а сега и хипнореалност. Антон Гез. За собственото име беше сигурен, но пък Гез... Той с лекота се прехвърляше през огради, из фавелите**** се мяркаха мизерни бордеи, край него прелитаха бръмчащи като трансформатори мухи, в някакъв плевник изблея коза, по небостъргачите в центъра неистово пламтяха реклами, преливаха в цветовете на дъгата и осветяваха локвите край чешмите – все познати от детството неща. Само той си бе непознат. И вече се досещаше защо. Забави крачка и сви в кална странична уличка. Можеше и да е тук, можеше да е където и да е, ако догадката му е правилна. В тъмнината се открои широко отворена, крепяща се на едната панта врата. Той пристъпи към тази изкривена, леко поскърцваща врата. Калта под краката му заблещука. И градът изчезна.

• Из „Игра на стъклени перли“.

• • „Руслан и Людмила“, първа песен. Превод: Любен Любенов, изд. Отечество, С. 1989.

• • • От гр. мегалос (голям) и хронос (време) – голям период от време. (б. пр.)

• • • • Бедняшки квартали в Бразилия, обикновено по незаселени склонове, тук е употребено като синоним на много бедни райони. (б.пр.)

2. ЗАПЛАХА ОТ ПЛЕЯДИТЕ

И градът от втория мегахрон, поразен от чумата на омразата, изчезна, все едно никога не го е имало. Гез се озова в просторно помещение, едната стена на което бе напълно отворена и оттам струеше златисто-оранжева трептяща светлина. Отвън, край скалистия бряг, течеше огнедишаща река, а над нея като заледена лунна дъга се извиваше кристално мостче.

Беше се върнал у дома, да, беше се върнал. Това е Земята в петия век от третия мегахрон. И онова беше Земята, но там привършваше вторият мегахрон. Миналото на онова човечество бавно се отдалечаваше, избледняваше, топеше се в паметта му, и все пак...

Той погледна ръцете си. Не видя нито кръв, нито кал. Но следите им бяха останали в душата му. Самозабраната е смъкната и той е способен да прави това, което не бива, не може да прави човек от неговото време. Всичко е наред, психоинверсията е преминала успешно.

Пристъпи към стръмния склон, към топлината и светлината. Талазите върху огнената река преливаха, сякаш тя бе от моаре , потръпваха, тихо шумолене се носеше из въздуха, от време на време течното злато закипяваше, ярките фигури се преплитаха и променяха формите си, лавата излъчваше страховит, величав покой, мостчето се рееше като безтегловна дъга, студена и чиста, прекалено крехка за хората и въпреки това – Гез го знаеше – по нея можеше да се премине. Бездната омагьосваше, притегляше към себе си; по друг начин го зовеше дъгата, която се извисяваше над бездната като мечта, като фантазия, и все пак противоречието им бе хармонично, и нямаше думи, с които да го назовеш – просто ти се иска да стоиш и да гледаш.

И Гез гледаше. Всъщност не Гез, разбира се, а Антон Полинов, както се наричаше той в своя свят. Нещо тегнеше в джоба му. Пистолетът! Потръпвайки, Антон измъкна прецизния инструмент за убиване и се вторачи в него като в отровен паяк. Той лежеше удобно в ръката му и първото му намерение беше да го запокити в огнената бездна, за да не остане и следа от него. Но пистолетът вероятно бе музеен експонат и, след като се поколеба, Антон напъха оръжието обратно в джоба си. Над светлата жарава в пропастта все така безтегловно се рееше мостчето-дъга.

Третия мегахрон, повтаряше си като заклинание Антон, третия мегахрон. Първият продължил милиони години, човекът и неговите предци живеели от събирателство и лов, не се делели на бедни и богати. Вторият мегахрон: дванадесет хилядолетия на земеделие и скотовъдство, на ръчни, а в края на мегахрона и на машинни оръдия на труда – период под знака на държавата и класите. И пет века от третия мегахрон, векове на осъществилия се хуманизъм.

„Аз съм човек от пети век на третия мегахрон“ – повтаряше бързо и с облекчение той. „Между мен и Гез се простира бездна от векове, миналото му е далече от мен, като Кръстоносните походи. Умея да управлявам петте състояния на психиката и не зная какво е да се будиш нощем от страх. Не, зная, сега вече зная, но трябва да прогоня този страх. Страха, а не спомена за него.“

Като откъсна с усилие поглед от златистата, излъчваща жар и светлина бездна, Антон премина в отдалечения край на помещението, където, както се и надяваше, бе разположен терминалът на кибертрона , откри мислено незаета производствена клетка, избра най-простата и груба работа, която се предлагаше, прокара пръсти по клавишите за контакт и затвори очи. След миг се превърна в някого, който не би могъл и да се присъни на Гез от края на втория мегахрон, когато хората се бяха научили бързо да променят материалната среда, но все още не умееха да преобразуват вътрешния си свят.

Намираше се на Марс, виждаше осветените от малкото студено слънце сивокафяви напукани пластове, виждаше какво криеха те. Напрегнал мускули, с десетки мощни фрези, той се нахвърли върху неподатливата каменна маса; мозъкът му управляваше устройството и в същото време беше самият себе си: при единоборството си с планината усещаше всичко, което усещаха неговите персептрони – и напиращата през недрата тъмна вода, която трябваше да се отстранява, и посоката на рудните жили, и съпротивата на веществото при раздробяването му на атоми, и напрежението в сепарационните полета, и неподатливостта на преместваните скали и още много, много неща, за които в края на втория мегахрон дори нямаше и наименования.

Работейки по този начин, човек възстановяваше изгубеното някога единство с предмета на своя труд, преодоляваше някогашното безкрайно вредно за мускулите и психиката отчуждение от него, можеше да направи всичко сам – от начало до край – като остави отпечатък от своята личност върху всяко изделие, без това да е самозаблуда. Естествено, киберите можеха да работят и сами, но го вършеха по-лошо, докато човекът влагаше в труда си своето въображение и изобретателност, своята артистичност, при което всяка работа се преобразяваше и на свой ред се превръщаше за човека в това, което е била земята за митичния Антей, който черпел сили от съприкосновението си с нея.

С удовлетворена въздишка Антон се изключи накрая от кибертрона, студените скали на Марс постепенно отстъпиха от съзнанието му. Леко го наболяваха мускулите, но това се дължеше на приятна умора от работата, съзнанието му се изчисти и освежи, сега беше готов за предстоящото по-нататък.

Веднага откликнаха на готовността му. Сякаш бе завеса на шатра, стената се разтвори и влезе човек в строго виолетово кимоно. Гез от далечното минало не би му дал повече от петдесет години, но Антон виждаше признаците поне на три обновления, и стройната осанка, силните, открити ръце, чиито мускули се движеха плавно като течаща вода, ясните очи върху едва докоснатото от бръчки лице, не можеха да го заблудят – възрастта на влезлия клонеше към около век и половина. С небрежно движение старецът закри гледката към Огнената река и докато отворът се стесняваше, сътвори в ъгъла камина със старателно подредени цепеници, които буйно се разгоряха, щом той прокара длан над тях.

После, все още без да поглежда към Антон, старецът се отпусна на пейката, която се плъзна срещу него, излязла сякаш направо от пода. Антон осъзна, че възприема всичко това донякъде през очите на човек от миналото, какъвто и беше до неотдавна, и с нищо незабележителното създаване на външната стена, камината, мебелите, предизвиква у него детско усещане за чудо. Макар че имаше ли нещо по-обикновено, по-просто, от властта над улавящата желанията материя, изграждаща ембриодома!

– Сядай.

– Кой знае защо, Аронг, но ми се иска да стоя мирно пред теб.

– Разбирам – от усмивката на Аронг в ъгълчетата на клепачите му се образуваха бръчици като звезди. – Добра психоинверсия. Седни, все пак.

Антон седна на изникналата мигом под него табуретка и, докато сядаше, отбеляза не без учудване, че и неговият речник, и този на Аронг, са се изменили, и дори гласовете им звучат различно. Всъщност, така и трябваше да бъде, сега той е длъжен да говори по друг начин, а Аронг му помага да привикне към това ново и необичайно състояние. Всичко беше наред, но щом осъзна това, Антон се почувства толкова неуютно, че се премести по-близо до Аронг – до единствения човек, който сега можеше да го разбере.

– Имаш ли въпроси?

– Само един. Разбирам, че ситуацията за инверсията трябваше да е еднозначна, но защо точно в края на втория мегахрон?

– Всеки от нас повтаря някого от своите предци и не само като черти на лицето. Оказа се, че най-близък духом ти е Андрей Полинов, който е живял в края на втория мегахрон, и, ако вярваме на историята, е предотвратил пламването на Соларнийското безумие.

– Ясно, нямам повече въпроси.

Аронг явно не бързаше, въпреки състоянието му на очакване. Той седеше изправил гръб, но от лекото движение на сенките, бръчките му изглеждаха по-дълбоки – сега наистина имаше вид на старец. Пламъците, навяващи мисълта за древност, уютното припукване на цепениците, създаваха илюзията, че времето се е върнало назад, че, както и преди, то носи обещание за радостта, която се изпитва при дълъг разговор на човек с друг човек – и нямаше значение дали те се познават, или не.

Уви! Ето че сега той, Антон Полинов, наследникът и продължителят на делото, започнато от знаменития му предшественик, за дълго (а може би и завинаги) ще е лишен от тази радост. Аронг вероятно си мислеше за същото – спокойните му лъчисти очи потъмняха като езеро преди буря.

– Да поговорим за работата – той разтри зиморничаво протегнатите си към огъня ръце. – Антон Гез, да, Антон Гез, бъдещ джент на Империята. Готов ли сте за втора инверсия? Не премисли ли, Антоне?

– След като смъкнах самозабраната ли? Няма да се откажа. Защо да хабим ненужно думи?

– На Плеядите се изразяват многословно. Свиквай. За да потренираш, изложи възникналата ситуация пространно, в духа на втория мегахрон.

Антон се замисли.

– Ситуацията е сложна и същевременно – проста. Проблемът се появява в началото на третия мегахрон, когато е открит Д-принципът и далечните звезди стават леснодостъпни. Започва бързо овладяване на други планетни системи, човечеството наистина напуска земната си люлка. Но няма светлина без сянка. Онези, които не били доволни от победоносния ред на социално обновление, се възползвали от достъпността на Галактиката. Те се отправили в космоса, тъй като на Земята претърпели поражение, и се самопровъзгласили за фундаменталисти, за единствени пазители на „изначалните ценности на човешкия дух“, като създали на Плеядите своя държава. Еволюцията се раздвоява. Федерацията, нарекла се по-късно Империя на Плеядите, се разграничава от Звездните Републики и историята там поема по друг път. Това не ни е попречило, в Галактиката има достатъчно място за всички. Човечеството като че ли дори спечелило, в преломен момент се избавило от толкова консервативни и при това – опасни елементи. Съседството ни с фундаменталистите би могло да си просъществува и занапред. Но към настоящия момент всичко се промени внезапно и застрашително. При разкопки на една от планетите си, фундаменталистите са открили древна база на Предтечите, а в нея – оръжие. Или нещо, което е способно да бъде оръжие. То функционира! Всичко, което знаем за него: при първото му, случайно задействане, един-единствен импулс е помел от планетарната ù орбита луна по-голяма от нашата. След което от предаванията им изчезва всеки намек за находката; но пък започват – и този факт е тревожещо-красноречив – да се разгарят страсти, на имперските жители се внушава настойчиво, че предците им са се сражавали за щастието на всички светове, че нашето коварство е безпределно, че „дяволът и бог“ не могат да съществуват съвместно, че „кръвта и земята“ надават вой, защото ние кроим зловещи планове и подготвяме ескадра след ескадра.

Извод: залогът е оръжието на Предтечите. Какви са възможностите му? Какъв е начинът му на действие? Съществува ли перспектива за масовото му производство? Каква е степента на заплаха? Пълна неизвестност. Да изпратим разузнавачи при положение, че не са извършени никакви враждебни действия, би означавало да действаме срещу самите себе си, срещу морално-етичните норми, които за обществото са същото, което е съвестта за отделния човек; да не изпратим разузнавачи, означава да си останем в неведение. Как да преминем по „острието на бръснача“? Аз снех доброволно самозабраната, имаше и още доброволци; ако обстоятелствата го изискват, ще вървим докрай. Но кога? Аз вече донякъде разбирам човека от далечното минало, донякъде съм се превърнал в него, и знаеш ли какво? Сега виждам нашата собствена сила като безсилие. Трябва да направим това, което предците ни са правили без да се колебаят. Да го направим незабавно, преди да е станало късно!

– Сигурен ли си, че нашите предци не са се колебали при избора си на средства?

Това бе казано без упрек, но Антон трепна като убоден.

– Сбърках – прошепна той. – Ако предците ни не са се отличавали със строгост при избора на средства, нас, разбира се, нямаше да ни има! Беше глупаво от моя страна.

– Не се извинявай, инверсията не протича безнаказано. И още една забележка: описа вярно ситуацията, но патрициите, какъвто ще бъдеш и ти, обикновено се изразяват витиевато. Да видим сега какво предстои. Ето нещо в отговор на твоите съмнения.

Аронг измъкна от някаква гънка на кимоното си топче. По цвят и заради неясните си очертания, то наподобяваше концентрат от черна мъгла или дим. Топчето затрептя и замря върху разтворената му длан.

– Какво е това?!

– Шпионски спътник. Невидим, много е трудно да бъде открит. Но ние предполагахме, че трябва да се появи, търсихме старателно и, както, виждаш, намерихме го. Мисля, че не е единственият. Не случайно седим край камината – Аронг се усмихна тъжно. – Кибертронът е изключен, а и всичко останало. Още две-тре крачки в тази посока и се боя, че ще се озовем в пещерите. Какво да се прави, този разговор не е за ушите на жителите на Плеядите.

– Но за какво им е притрябвал шпионски спътник?! Та нали знаят, че ние нямаме обществени тайни, а само лични!

– Знаят, но не вярват, защото и обществото, подобно на човека, съди за другите по себе си. И през ум не им минава, че подготовката ви е частна, така да се каже, че е инициатива на няколко граждани от Съюза, поради което не подлежи на оповестяване. Съветът взе предвид това... и също по време на частна беседа. Да, силата е или морална, или пагубна, няма трети вариант, а в някои ситуации това води до сериозни противоречия.

– Но щом са прибягнали до...

– Да! Силата на действие е равна на силата на противодействие, време е този закон да бъде потвърден. И да те запозная с останалите. Влезте!

3. ХОРАТА ОТ ПРЪСТЕНА?

Тримата влязоха и се настаниха мълчешком. Никой не обърна специално внимание на Антон, но той долови напрежението, течащо към него и, на свой ред, направи опит да проникне в същността им. Изобщо не се получи – бяха се затворили плътно, сякаш вече са на Плеядите, и Антон ги видя само с очите си.

По-възрастният мъж би станал обект на повишен интерес във всяка една компания на хора от третия мегахрон. Беше набит, със силно телосложение, но леко прегърбен. Матово-кафявите му очи често отправяха поглед навътре към самия него, сякаш нишката на задълбочените му размишления не се прекъсваше, дори когато непознатият се взираше право в събеседника си. А още по-поразителна от попрегърбената му стойка бе късата извита лула, от която край мургавото му, с твърдо очертани скули лице, се виеше дим.

– Там се пуши – поясни небрежно той и приседна като същинско въплъщение на спокойствието.

За втория човек Антон помисли, че е момче. Но беше пигмей, напълно истински пигмей, от онези, които до края на втория мегахрон са се прехранвали с лов из затънтените джунгли на Африка. Едва доловимият синкав оттенък на кожата му обаче, издаваше ригелианин, от – може би – трето поколение звездни преселници.

Но за Антон девойката бе най-поразителна – заради изящната красота на лицето ѝ, заради грациозните движения на детското ѝ тяло неволно му се прииска да я защити от поривите на вятъра, тъй крехка изглеждаше тя. Така би могла да изглежда фея, фея от знойния юг, горски дух от Индустан, с тези черни като нощта очи, трепетни очи на печална вълшебница. През рамото на момичето бе преметнат илир – най-магическият сред всички създадени от хората инструменти.

„Чудна работа – помисли объркано Антон. – Мястото ѝ не е тук! Тя трябва да стои на мостчето-дъга и да прокарва пръсти по струните на илира...“

В отговор гневно изпърхаха гъстите ѝ мигли.

– Казвам се Ума и не си прав. Кой от двама ни е по-неподходящ – ти ли, дето не можа да се затвориш, или аз, неразбраната от теб? – Тясната длан на момичето се протегна напред. – Чуй обяснението ми. Аз съм от кастата на париите: най-бедната, най-отхвърлената от всички, които са съществували на Земята. Дори сянката ни осквернявала храната на брамина и него самия, та не можел да се прибере вкъщи без ритуално измиване. Майките ни замъквали новородените в дупките, в които живеели, покривали ги със суха трева и я притискали с камък, за да ги предпазят от комарите, мухите и плъховете. Млякото на нещастниците пресъхвало след месец-два и ни хранели с кашица от корени. Още от шестгодишни момиченцата не само работели, но и служели за играчки на мъжете и нетърпеливите момчета. И това продължило повече от три хилядолетия. Какво са пред това вековете на нашия мегахрон! Няма по-издръжливи от нас. Навярно твоето минало е било по-хубаво, но ние помним нашето и си имаме наши сметки за уреждане с фундаменталистите!

– Прости ми – отвърна смутено и объркано Антон. – Сега чувствата ми са открити и, нали виждаш, в тях нямаше желание да те обидя.

– Само незнание – Ума кимна. – Виждам и приемам извинението. Нещо повече: мога да ти бъда сестра и без пръстена.

– Не е възможно!

– За Ума е възможно – възрази Аронг. – Наричам я с истинското ѝ име, защото така ще се казва и на Плеядите. Останалите ще се представят сами.

– Джент Лю Банг, чимандър философ, на вашите услуги – прегърбеният мъж извади лулата от устата си и се поклони с достойнство.

– Юл Найт, син на върховния патриций – пигмеят намигна закачливо и се изтегна отпуснато и със скучаещ вид в креслото. – Просто един разглезен хлапак. На Плеядите ще бъда бял като лилия представител на висшата раса, срещна ли Ума, ще я принуждавам да танцува, а разните му там чимандри... Впрочем, каква е етимологията на думата „чимандър“?

– Думата „чимандър“ – отвърна невъзмутимо Лю Банг – е произлязла от сливането на понятията „чиновник“ и „мандарин“, при това под „мандарин“ изобщо не бива да се разбира плодът, тъй като в конкретния случай се има предвид древнокитайски сановник; а е наречен така от португалците поради смисловото сходство с „мантрин“, което на санскрит означава съветник. Надявам се, че отговорът ми удовлетвори достопочтения син на върховния патриций.

– Обяснение без поклон е като напитка без чаша – откликна високомерно Юл. – По принцип в нашия род недолюбваме всякаквите му учени, философи, поети и други службаши, отдали се на умствена дейност, а още по-малко пък – жълтоликите. Но аз съм юноша, не са ми ясни напълно тънкостите, свързани с кръвта и йерархията, така че ти прощавам. Е, малката баядерка е друга работа. Хей, сладурче, я ни повесели!

Ръката на Антон трепна, той разбра, че е способен, способен е вече да удари наглеца без да мисли, но гневът му тутакси отстъпи пред възхищението: колко ловко се нагоди Юл към отвратителната си маска. Явно вече са го изпреварили с втората инверсия, която позволява на човека да бъде такъв, какъвто не е. В очите на Ума също пламна възмущение, но те на мига изразиха покорно умиление като погледа на кученце, повикано от стопанина си. Със сговорчива, затаила обещание усмивка, девойката смъкна от рамото си илира, извади от калъфа му инструмента, по който проблясваха седеф и кристал, а лицето ù стана строго, неподвижно-съсредоточено, сякаш бе релеф от тъмен бронз. Преходът беше мигновен, както и движението на пръстите ù по клавишите и струните на илира.

Понесе се дълъг напевен звук, натежал от толкова красота и сила, че нехранимайковската усмивчица на Юл се стопи от само себе си, Антон неволно се наклони напред, а Лю Банг си изпусна лулата. Антон никога не бе чувал нищо подобно. Омагьосващият звук набираше сила, разпростираше се, нарастваше, обхващаше всичко видимо и невидимо и сякаш самият въздух стана опалов, осезаем, течен. Ума тръсна глава, косите ù се плъзнаха като черен пламък по голите ù рамене, устните ù отрониха:

– В кръг, в кръг!

Мелодията заповяда същото. Антон, Юл Найт, Лю Банг ù се подчиниха. Аронг се оттегли в сянката и като че ли се разтвори зад проблясващата завеса, и сега те останаха само четиримата. Седяха в кръг и почти докосваха един другиму коленете си, и вече нямаше нищо друго – само виденията, призовани от музиката, те самите, отблясъка на огъня върху лицата им. Нюансите на звуците станаха по-подчертани, по-трепетни, по-осезаеми; финото лице на Ума се напрегна, тъмните ù сияйни очи станаха още по-големи и по-черни, не виждаха нищо и виждаха всичко, а пръстите ù се плъзгаха по илира все по-бързо и по-бързо, докато вибриращите струни и самият илир затрептяха, неясни, като искряща лека мъгла.

И тогава се образува Пръстенът.

Той увисна между седящите, светло-огнен, неясен по краищата, пулсиращ. Всеки от тях сякаш хвърляше сянка върху Пръстена и там, където тя падаше, светлината помътняваше по различен начин на всяко място; от време на време изглеждаше така, като че ли затъмненията искат да изчезнат, да се разтворят в златистия ритъм на Пръстена, но нещо упорито им пречеше. Гласът на илира стана по-тих, по-нежен. Лявата ръка на Ума докосна Пръстена, дясната, като преди, пърхаше над струните. Веждите на момичето се сключиха, погледът ù застина. Светлината стана равномерна, ритмичното движение на дланта сякаш заглаждаше пулсациите, всички неволно въздъхнаха и се уловиха за ръце, само Ума остана извън кръга. Устните ù нашепваха беззвучно, но думите отекваха във всекиго.

Очите си, очите си разтвори злото,

повея с хлад нощта, нощта.

И слаба, слаба е душата,

защото близо е смъртта, смъртта.

По-светъл ставай, ставай, кръг,

а ти приятелю, ела, ела,

и вгледай се в лицето му, в лицето,

по-силен, силен да е Пръстена!

Прегради вече няма, няма,

познаваш всички, всички ти,

товарът на съмненията пада,

най-силна връзка, връзка ни държи!

Душата ти е в мен, във мен,

душата ми е в теб, във теб.

Ти отсега не си самотен вече,

ще бъде тъй до края на света.

Приятелят ще бъде с теб навеки,

а пък навсякъде край теб – Кръга!

С последни, някак по детски наивни, като заклинание думи, Ума затвори веригата, образувана от протегнатите ръце. Пръстенът засия, заблестя равномерно, извиси се над главите им и всичко наоколо помръкна в неговата светлина. Антон усети тялото си блажено-безтегловно, а когато се възстановиха зрението и тежестта, той видя, че се намира под широко разтворено, обсипано със звезди небе, бос и гол, като момченце посред росна ливада, на стръмен бряг над дълбока спокойна река, в която се отразяваше звездното небе. И не беше сам. Прегърнали се, рамо до рамо, те седяха край равно горящ огън – три момчета и едно момиче, и той беше тях, и те бяха него, и нямаше на света по-пълно щастие от това да седиш и да се вглеждаш в лицата им, да вдишваш свежото ухание на тревите, и да усещаш топлината на огъня, и да се вслушваш в безметежната тишина на земята, и да виждаш над себе си вселената, и да долавяш тревожната, но не и властна близост на дълбоката бездна, с пламтящото насред нея съзвездие Стожар от далечните и вече толкова близки Плеяди. Цареше покой – покоят на земята и покоят на слетите им тела и души. Той познаваше и тримата като самия себе си и те го познаваха, бяха си по-близки от братя и сестри, по-близки от влюбени, и въпреки че се чувстваха безгрижни като деца, и четиримата знаеха какво им предстои и в телата им течеше, пулсираше една и съща кръв. По-силна връзка не е имало и не би могло да има. Там, на Плеядите, пътищата им ще се разделят и вероятно на всеки от тях ще се наложи неведнъж да промени лицето си, със сигурност и името си, но въпреки това те мигом ще се разпознаят във всякакво облекло, във всякакъв облик, ще се намерят, колкото и надалече да са се пръснали, винаги ще бъдат като пръстите на една ръка, готова, щом е нужно, веднага да се свие в юмрук, те, тези момчета и това момиче, деца на земята, деца на човечеството, сбрали се заедно за последен път, без изобщо да са се срещали допреди час, а сега – неотделими един от друг, докато дишат, живеят и се надяват.

Останаха прегърнати дълго край запаления преди милион години от предците им огън и с тях бяха вечната земя и вечното небе, и росното ухание на тревата, и тихата река – всичко, с което бе живял и ще продължи да живее човешкият род, каквито и звезди да греят над него.

Това продължи може би мигновение, може би – век. Накрая Ума много бавно смъкна ръце от раменете на другарите си, от нежната ѝ гръд се откъсна дълга въздишка и всичко приключи на мига, те се озоваха пред полуизгасналата камина, в нозете на момичето лежеше забравеният илир и тя, все едно се пробуждаше, се приведе към него.

Четиримата не размениха нито дума – вече не се нуждаеха от думи – и само Юл с едва доловимо движение погали илира.

От тъмното изплува силуетът на Аронг.

– Последно напътствие към вас, а може би и към мен самия.

Той спря и зорко се взря в лицата им.

– Скоро няма да сте вече тук, а населението на Плеядите ще се увеличи с четирима души. Не е ваша грижа как ще се случи това, как ние ще впишем вашите данни в паметта на Изкинтите , все едно винаги са си били там. Това не е най-важното...

Аронг се намръщи, стъкна огъня от догарящите цепеници и отблясъкът от въглените, в момента преди да припламнат, обагри очите му в червено. „Като нечек – потръпна Антон. – Като същински нечек.“

– Друго е важно – Аронг се изправи. – Съвсем не ви беше лесно, докато отхвърляхте забраните, за да не се откроявате сред обитателите на Плеядите и да сте готови за всичко. Там ще ви бъде още по-трудно, знаете го. Имахте ли обаче време да помислете за по-малко очевидното? Принципите, благодарение на които ние живеем, може да се обърнат срещу нас и противникът разчита на това. Изглеждаме слаби, не само защото те притежават ново свръхмощно оръжие, каквото ние нямаме. И дори не защото сме изгубили и забравили древните навици за водене на войни. Същината е по-надълбоко. Силата на социалното зло се заключава в непознаването на никакви забрани, докато всички, които му противостоят, са длъжни да си подбират средствата, в противен случай те ще се изродят в не по-малко зло. На пръв поглед подобно самоограничаване е пагубно. Цялата ни история обаче е доказала, че без морал, победата е недълготрайна, тленна и обратима; че зад външната слабост на доброто се крие източник на непреодолима сила. Вашата задача не е само да разберете всичко за новото оръжие. Много по-важно е на Плеядите да проумеят кой притежава истинската сила. Докажете, че я имате! Отрезвете ги и тогава клането няма да се състои. Вие не сте въоръжени, но можете и сте длъжни да опровергаете въоръжените!

4. БАЩА И СИН

Малкото слънце Алцион, едва на половината на земния слънчев диск, клонеше към залез, но ярката му синьо-бяла светлина все още бе силна и обливаше правите, разпрострели се до хоризонта, геометрично разположени улици и площади на Авалон, и дори плътните синкави сенки не скриваха нищо отдолу; кулите, шпиловете, спиралите и куполите на сградите пръскаха щедро тази неистова светлина, която караше стените и орнаментите да блестят като диамантени, а по-скромните домове се белееха като захар там, където небостъргачите не хвърляха сянка над тях. Същите ярки лъчи на Алцион обливаха и човека на откритата веранда, който с издадена долна устна гледаше замислено столицата на Империята, все едно тя беше огромна, разбираема само за него шахматна дъска, върху която – невидима за чужди очи – се разгръщаше сложна и вълнуваща партия.

Ръчно избродираният му със златни дракони и изрядно износен на лактите халат откриваше небрежно белезникавите му гърди, сякаш човекът и пет пари не даваше дали го вижда някой в този домашен вид или не, въпреки че в далечината се издигаше дворецът на самия Падишах с насочени във всички посоки телескопични прозорци.

– При джент Ел Шор е дошъл синът му Ив Шор на уговорена среща – разнесе се шепотът на елсекъра.

Ел Шор погледна машинално часовника си: всичко е както трябва, синът му е дошъл с военна точност.

– Да влезе.

Изражението му не се промени докато прекрачваше с тежка стъпка в сенчестото помещение, но още щом външната врата се плъзна настрани, той спря да се въси и грейна в бащинска усмивка, от която пухкавото му лице стана домашно, почти добродушно.

– Влизай, влизай, капитане. Вече си капитан! Браво, момчето ми, така трябва.

Явно бе забравил, че бързото издигане на сина се дължи главно на него, бащата, и огледа възхитено едрата фигура на своя отрок, мундира му, на чиито нараменници над искряща спирална галактика се кръстосваха пламтящи синкави мълнии. Ив му се усмихна в отговор – съвсем леко смутен. Постояха така секунда-две един срещу друг.

– Слугата ти е за убиване – бащата ласкаво махна от ръкава на мундира някаква перушинка.

– А какво да направим на твоя нечек, та първият съветник на Падишаха да се сдобие с нов халат? – отвърна в същия тон Ив. – Виж, вече е в мазни петна.

В отговор последва величествено-небрежно движение, което изпълни Ив със синовна гордост много повече от думите и външните отличителни знаци, тъй като властта, пренебрегваща правилата на етикецията, стои по-високо от властта, която ги създава.

– Влизай и сядай.

Бащата лекичко побутна сина по рамото, но преди самият той да седне, щракна с пръсти и включи „звуковата шатра“. Вратата към верандата тутакси бе закрита от трептяща въздушна пелена.

– Предпазни мерки против землянчетата ли? –зачуди се Ив. – Тук, в кабинета ти? Охо!

– За да могат да слушат, земляните първо трябва да си отгледат уши. Тъй, редно е да отбележим повишението ти. – Ел Шор протегна ръка към антикварния бар, от който, докато се отваряше, се разнесе маршът „Всички светии“.

– За твое здраве!

– За твое здраве, татко!

– Дали сами сме измислили себе си, или някой ни е измислил – това е въпросът... – избъбри Ел Шор, докато оставяше кристалната чаша. – Някога рекламата е внушила някому, че истинският джент, пред всички останали напитки, предпочита шотландското уиски и това е! Подчиняваме се на ритуала, както нечекът откликва на повикването. Добре, това са глупости. Покажи ми „бръмбара“ си.

Пухкавите като на майка му мигли на Ив трепнаха в недоумение. Той бавно разкопча джоба на гърдите си и извади от там цилиндърче с вид на старинен куршум. По заострения връх на цилиндърчето тлееше рубинено пламъче. Ер Шор натисна в страничния отвор и пламъкът изгасна. Извърна се към скрития в масата детектор и се заслуша; лицето му, за което ласкателите казваха, че е лъвско, се присви.

– Всичко е наред – каза отривисто той. – Те като нищо можеха да вградят в апарата и записващо устройство.

– Те... Кои са те?

– Стражите на реда. А дори не са нужни стражи, има и достатъчно любители.

– Татко, станало ли е нещо? Говориш така загадъчно...

– Ех, момчето ми, кое му е загадъчното? Рутина, ежедневие, фон. Налей пак де. Сега за какво да пием? За успеха, разбира се, за успеха!

– За успеха на войната ли?

– И за това също. Но и за нашия успех! За общата ни победа!

– Извини ме, но нещо не докрай...

– Кажи „нищо не разбирам“, ще е по-точно и по-откровено. Май е време да ти обясня какъв е светът без илюзии.

Ив изглежда се канеше да възрази, но баща му вдигна подпухналите си клепачи, и познатият му от люлка, любящ, но осезаемо тежък поглед, го прикова към стола.

– Това, че знаеш командите и разбираш от астронавигация, не означава, че познаваш живота. Не бързах да ти показвам опаката му страна, но времето – времето за това настъпи! Времето и обстоятелствата. Гордееш се с мундира си и с произхода си от рода на върховните патриции. Но, отговори ми, кои са те?

– Потомци на отците-основатели – изстреля Ив. – Елитът на човечеството, който не пожелал да търпи разюзданата тълпа и създал тук общество на избраници.

– Великолепно! Отговорът ти е патриотичен, прекрасен и глупав. А първата заповед на силния гласи: никакви самозаблуди! Време е да узнаеш, че предците ни са избягали от Земята, както се бяга от земетресение, от божия гняв, от чума.

– Допускам, че е така – Ив седеше, както трябва да седи един офицер, дори и по-изправен от обикновено – толкова му се искаше да прогони парализиращия хлад на тревогата. – Отдавна го подозирах.

– Как така?

– Все пак съм ваш син...

Ел Шор се облегна и внимателно се вгледа в Ив.

– Достоен, достоен отговор! Е, това опростява нещата...

– Но не означава, че е нямало отци-основатели! – пламенно възкликна Ив.

Под тънката кожа на слепоочието му набъбна синя вена. – Все пак някой е създал всичко това! Без значение дали са бягали или са поели на велика мисия, важното е, че са постигнали, каквото желаят. А ние сме техни наследници...

– На кого по-точно? – погледът на Ел Шор бе студен. – Става дума за изключително пъстра и долнопробна компания.

– Долнопробна?

– И още как! Финансисти и мафия, легионери от последните войни и селяндури, наивно мечтаещи за целинни земи, фанатични привърженици на нацизма и расизма, последователи на всички религии, чисти и омърсени, какви ли не само! Разбира се, с течение на времето се откроили истинските хора, които се справили със сганта и наложили ред. Никакви предишни грешки, никакви дрънканици за равенство, още по-малко пък за „подтиснати маси“, защото благата на науката и техниката позволили хората да не участват в производството. Кибери и нечеки, нечеки и кибери – безопасни са. Земляните ли? Могъщи, но затънали в самоусъвършенстване, те са безобидни до определен момент. И какво следва? Живей и се наслаждавай на живота, така ли излиза? Така ли е или не?

– Татко, но нашите предци какво общо имат?!

– „И ще бъдеш проклет или облагодетелстван до седмо коляно“ ...Надявам се, че ти е известен основният закон на живота?

– Побеждава най-силният – Ив изправи рамене. – Ако не знаех това, нямаше да съм достоен...

– Щяха да те схрускат и край. Горд си със своя произход от древен знатен род на върховни патриции. А знаеш ли кой го е основал? Роб и слуга на главатаря на „Триада“, човекът, грижил се за драконите му.

– Роб на желтома...

– Да, те са ни подчинили, този епизод е заличен старателно от семейната история. Пийни, пийни – и аз плаках над чашата си, когато дядо ти ме просветли за нашия „благороден произход“. Искаш ли пръчица? Не? Правилно, няма смисъл да се пристрастяваш...

При тези думи Ел Шор измъкна от джоба си позацапана пръчица от смолата еф и като дръпна капачето вдиша. Изви се кафява струйка дим, а ноздрите на Ел Шор се разшириха и затрептяха.

– Тъй! – започна отривисто той. – Някои искат да вземат властта, други – да я задържат; така е било и така ще бъде, и няма нищо ново под слънцето, ако и това да е слънцето на Пеядите. Всеки ден и час водя битка, за която ти и представа си нямаш и нещата в тази битка стоят така: или аз тях, или те мен. Ясно ли ти е всичко?

Ив кимна. Интригите във флота, недружелюбните погледи, неочакваната любезност на началниците, ласкателствата и подмазвачеството на подчинените, честите пиянски уверения в приятелство от страна на останалите офицери – всичко, което той замиташе като боклук, сега се появи пред него в друга светлина и дори не го порази, все едно отдавна вече бе готов да разбира по новому хората и само отлагаше, доколкото е възможно, тягостното прозрение – като дете, което в разгара на увлекателна игра не желае да обърне внимание на възрастните досадници с техния трезв ред и знание кое как е. Прииска му се да изкрещи: „Недейте, не трябва! “ Но щеше да е вик на детско самосъжаление, желание да си остане безгрижен както преди. Ив потисна вика.

– Продължете – каза той равно и неизразително. – Вие сте мой баща, а аз – ваш син. Кой е врагът ни?

– Не е кой – гласът на Ел Шор трепна, – а какво. Аз съм постигнал много и се надявам ти да постигнеш не по-малко от мен. Но как ще приключи всичко? С едно нищо. С небитие. Със смърт! Няма да остане нищичко, дори болката и ужасът, можеш ли да проумееш това?! Не. Младостта си въобразява, че е безсмъртна – обичайната биологична уловка, но един ден булото пред очите ти пада и... – Ел Шор сви изкривените си пръсти. – Човекът е мушица-еднодневка, която всички искат да излапат, животът е конвулсия преди да го погълне небитието и нищо повече! Всички, всички искат да се скрият от тази безпощадност, но изборът на средства е ограничен. Да станеш животно, растение, за да не мислиш, да не чувстваш, да не знаеш. Да се потопиш в наркотични блянове и призрачна реалност. Да се разтвориш в ежедневието, да се утешаваш с религия или с някоя приятна философия. Или пък да запълниш живота с наслади, да го изцедиш до капка, а после да пропаднеш вдън земя. Никой не е измислил нищо друго, каквито и да ги разправят земляните. И те са смъртни. Този бездарник и мръсник ни е отредил разбиращ всичко разум. Мръсник и бездарник, да, и все тая дали е природата или е бог!

Ел Шор се зачерви, очите му заблестяха с люта омраза, халатът му се отвори и откри потните му гърди. „Не, не! – Ив се отдръпна, изпълнен с жал и ужас. – Той не го мисли, не бива да се живее така, трябва да има изход... “

– Но силният се различава от слабия по това, че намира изход – гласът на Ел Шор зазвуча рязко. – И аз го запазих за нас. Довери се на опита ми – всичко е ала бала с изключение на едно – действието. По принцип е без значение какво точно правиш, стига да те поглъща без остатък, да не ти оставя нито секунда за мислене. Разочарован ли си? Почакай, това дори не е и началото... Много бързо разбрах, че съществува една главна, висша дейност, която те кара да се чувстваш не като трепереща твар, а като бог. Да, като бог! Да заповядваш на хората, да си играеш със съдбата им – това е божествено! Да допуснем, че не ни е отредено безсмъртие, но всемогъществото... Сега ще ти покажа това-онова.

Ел Шор стана и зашляпа с платнените си пантофи, приближи се към вратата и протегна пръст към бутона.

– По дяволите! Остарявам, забравих за „шатрата“...

Той изключи „шатрата“ и едва след това натисна бутона.

– Хей, вие там, доведете я!

Още не беше се отпуснал в креслото и вратата се отвори, а на прага се появи момиче, от чиято красота дъхът на Ив секна. И не само от красотата му.

– Но това е, това е...

– Дейзи Грант, най-прелестната земна актриса, която тъй силно те възхити, докато гледахме филм с нейно участие! Приближи се, малката.

Стройното тяло на момичето се залюля и сякаш някаква музика вля топлина в душата на Ив, щом тя направи тази крачка – толкова леко пристъпи – и сред въздушните очертания на бялата рокля му се стори, че е самият живот, чието трепетно огънче бе колебливо, мъничко, изложено под черния вятър на смъртта, но способно да озари всичко с радост. Воалът, заметнат като фередже, прикриваше чертите на лицето ù, придаваше им недоизказаност, а нежната синева на по детски беззащитните очи го пронизваше като плаха молба и обещание за щастие или за покорство. Чувствата на Ив се объркаха, миналото внезапно стана дребно и несъществено, той замря – не можеше да повярва и се боеше, че светлият призрак ще изчезне.

– По-близо, малката, ела по-близо – заповяда Ел Шор. На коленца да те видя.

Момичето се подчини, приведе се към него, коленете ù докоснаха килима, под леката ù тежест влакънцата му прилегнаха. Ив извика – самата Дейзи! Но как, откъде се появи?!

Ел Шор усмихнато протегна ръка.

– Целувай.

Гръдта на момичето потрепна. С плавно послушно движение тя привдигна воала, докосна с устни ръката му, лицето ù замръзна в покорна застинала усмивка.

Ив скокна.

– Но това е нечек! Недей! Недей! ...Нечек!

На раменете му просветнаха синкавите мълнии, редицата копчета на мундира му се изкриви, докато размахваше ръце да я отблъсне.

– Уви, наистина е нечек – Ел Шор разсеяно побутна момичето, тя се олюля и замря на място с все същата застинала усмивка върху младото прекрасно лице на Дейзи Грант. – Прииска ми се да ти направя малък подарък, но виждам, че не се радваш. И те разбирам. Външно възпроизвеждането е съвършено, всичко е като у истинската Дейзи Грант, тя може да се смее, когато я обичат и да плаче, когато ù нанасят побой, но го прави механично, без да влага душа. Андроидът си е андроид.

– Татко, махни я оттук, махни я! Благодаря за подаръка, но...

– Но ти е нужна истинската Дейзи? Звездицата от небето, нали? – Ел Шор се разсмя. – Марш навън! – извика към момичето той. – Хей, вие там, направете ѝ обичайните за нечек червени очи.

Момичето се надигна бързо и тръгна, не, не тръгна – заплъзга се с леката походка на Дейзи. Ив се извърна.

– Няма нищо – лицето на Ел Шор стана сериозно и властно. – Надявам се скоро да имаш пред себе си оригинала. Седни, успокой се и слушай. Това са дреболии...

5. МРЕЖИТЕ СА ХВЪРЛЕНИ

Ел Шор отново включи „звуковата шатра” и през отвора към верандата, както и преди малко, нахлу струя проблясващ въздух. Ив пресуши на един дъх чашата без да усети вкуса на напитката. Ел Шор го гледаше с ласкаво съжаление и сурова нежност.

– Оказва се, че мъжественият галактически капитан има чувствително сърце – бавно заговори той. – Нищо, всяко нещо с времето си. Та за нечеките. Знаеш ли какво означава тази дума?

– Андроид, физическо копие на човек с програмирани свойства – глухо се отзова Ив. – Кукла, безмозъчна кукла!

– Правилно, но не питах за това. „Нечек“ е съкращение от думата „нечовек“, въведена в употреба от арийците. Всъщност, не от арийците, разбира се, а от нацистите, но това не е важно. Не пренебрегвай овехтялата, както ти се изрази веднъж, история! Тя съдържа познание, а там, където има познание, има и успех. Да анализираме ситуацията. Тук, на Плеядите, ние сме осъществили отдавнашната мечта на избраните за хилядолетна империя. Добре! Но като реалист, длъжен съм да призная, че Звездните Републики притежават силов и интелектуален потенциал с едно ниво над нашия. И ако не се бяха наместили сами в своите морални калъпи, за да уподобят хората на ангели от хуманистичния рай, с нас отдавна да е свършено. Това е нетърпимо, макар че до определено време е безопасно. Сега положението се промени. Притежаваме оръжието на Предтечите, знаем как да го използваме и – последното решаващо за нас изпитание – ще се възползваме от него. Тогава цялото това красиво, съгласен съм, умничко, с което също съм съгласен, стадо, ще се озове в нашата кошара. Предрешено е, стига да не направим някоя глупост, а се надявам да не направим. И ето, тук пред нас се откриват интересни перспективи. Ти вероятно вече си се питал защо твоят стар, макар и не глупав баща, философства, върти се около същината на въпроса и ти чете изтъркан и не толкова изтъркан морал… Питал ли си се?

– Да…

– Искам идеята да проникне в теб – каза тихо Ел Шор. – Не просто да разбереш, не просто да повярваш, а да се почувстваш обсебен от нея. Каква е тя, ще ти разкрия малко по-нататък. А засега… Готов ли си да ме следваш във всичко?

– Излишен въпрос, татко. Аз и така…

– Не и така! До края. Ако ще и Галактиката да се срути – до края!

Тъмните му властни очи не се откъсваха от сина му и Ив се изпъна под този пронизващ поглед, предано се вцепени, все едно бе пред самия Падишах, само дето в слепоочията му зашеметяващо и весело бучеше кръвта.

– Да!

– Добре. В тази кутийка се пази шепа пръст, прието е при клетва да се напои с кръв. „Кръв и пръст“! Детинщини, ще минем и без тази отживелица. За начало ще ти кажа кои места ще посещаваш с изключен „бръмбар“.

– Как с изключен?! Ами заповедта… Агентите на земляните…

– Ще изключиш това прикриващо мислите апартче и ще отидеш там, където навярно ще се напъхат земляните. Докато има неясноти с оръжието, тяхното разузнаване е опасно, ще трябва да се пресече. Мрежата вече е изплетена, а в нея аз ще вплета и свой мотив. Теб! Ще бъдеш „изкуствена патица“, офицерче, което мислено ще издрънка някои сведения. Най-вероятно ще се опитат да те открият и ние ще заловим човека, който ще опита. И ще направим така, че останалите землянчета ще се втурнат да му помогнат, нека моралът им отново да се задейства в тяхна вреда. Ние ще затегнем мрежата – и готово.

– Но защо аз?!

– Защото психиката им е добре развита и тутакси биха разпердушинили някой опитен агент. Но не това е главното. Кой си ти сега? Офицер, каквито има много. А какъв ще станеш? Герой, заловил и разобличил земляните, понеже аз ще представя нещата, както трябва! Ив Шор ще бъде отличен и забелязан, а сега, когато се решава кой ще е новият командир на твоя „Решителен“, това е изключително важно. Апропо, запази ли се предишният му екипаж?

– Не, и дори исках да поговорим за това. Вършат се някакви неразбираеми размествания, появяват се нови хора, а не всички… не всички са компетентни. Това си е опасно! В навечерието на войната…

– Ох, Ив, какво си ми дете… – Ел Шор въздъхна. – Добре, после ще го обсъдим. Първо стратегията. И тъй, за войната вече е взето решение. Победа. А тогава… А тогава – Ел Шор снижи глас – започва главното. Хора, планети, цялата Галактика – ще са тук! Ето това е Всемогъществото!

Старческите ръце се свиха. Ел Шор следеше какво впечатление правят думите на сина му, без да откъсва очи от него. Ив се бе вторачил в баща си смаян, възхитен, ужасен.

– Но нали над теб… Над теб е… Падишаха!

– Да бе, как можах да забравя! – Ел Шор се разсмя. – Каква глупост само; имаме си Империя и я управлява Падишах! Какво да се прави, някога платихме дан на мюсюлманските фундаменталисти… Да не мислиш, че като сложа в краката на Падишаха цялата Галактика, ще взема да целувам идиотските скъпоценни камъни по обувката, в която е обуто пресветлото му стъпало? Не ти ли е по душа династията на рода Шор?

Колкото и да бе готов Ив за последната съдбоносна дума, в съзнанието му сякаш отекна гръм, който го оглуши и за миг всичко наоколо потъна в мъгла. Той, той да стане наследник на престола! Не му достигаше въздух, не можеше да се помръдне, нито да проговори.

– Но всичко това – тържествуващият глас на баща му сякаш идваше до него отдалече, – не е самата идея, а само подстъпите към нея. Всемогъществото! Галактиката ще ни се подчинява, ти си неин властелин, неин бог… Най-добрите учени, поети, художници на Звездните Републики на колене ще пълзят към трона. И Дейзи, истинската Дейзи… И аз не бих ù отказал! Добре, добре, шегувам се… Интелектът на цялото човечество ще ми служи. А аз зная за какво е нужна Империята и как да я ползвам. Нашите идиоти изковаха от нея оръжие, но щом тя победи, тези будали няма да знаят какво да правят. Целият им идеал се свежда до едно вечно плюскане. А пък земляните! Тези блажени души използваха силата на разума за усъвършенстване на обществото и човека, все едно човекът има нужда от това. Аз ще стоваря разума върху Вселената… Ще я обърна наопаки като джоб. Търсене, търсене! Проникване в други галактики, в други вселени, накъдето вероятно са се отправили Предтечите. Разпитване на бръмбарооките или безоките! Няма начин да не се окаже, че някъде има безсмъртие! Това е главното! Всемогъщество и безсмъртие! Аз ще се сдобия с първото, ти или синът ти ще имате второто. А може и сам да успея да го открия. Вечен властелин и бог, разбираш ли, разбираш ли?! Ето го идеала, ето към кое ни е водила историята, ето за какво съществува властта! За хиляди, милиони, дори милиарди години – властелин и бог! Ето защо хората ще са длъжни да се влачат в краката ни, ето защо съществуват животът и смъртта, всички достижения на науката и изкуството, цялата история! Някой преди мен дръзнал ли е на подобно нещо? Никой! Стани, момчето ми, да те целуна!

Ив сковано се изправи. Целувката прозвуча като изстрел. Като пусна сина си, Ел Шор се свлече в креслото. Изгарящият му поглед помръкна, гласът му стана сух и строг.

– Следователно, който владее оръжието на Предтечите, владее света. Ще ти разкрия една тайна: то ще бъде монтирано на „Решителен“. Да, момчето ми, на твоя кораб. Ето защо предприех всички онези маневри и тършуване из състава на екипажа. Останалите не са идиоти, колкото за това им стига умът, всеки жадува да сграбчи оръжието и да не позволи същото на съперника си. Но аз с твоя помощ ще ги прекарам. Ти ще поведеш кораба! Останалото – после; сред „некомпетентните“ има и мои хора. Сега тръгвай. Долу те чака моят чимандър, той ще те освести и ще блокира надеждно спомена ти за този разговор. Действай, момчето ми и свети Алцион да бди над теб!

Ив тръгна към изхода с олюляваща се походка. На изпроводяк Ел Шор дълго гледа след него без да се усмихва. Щом вратата се затвори, той избърса чело с ръкава на халата си, посуети се уморено, приближи се към шкафчето до масата, измъкна чекмеджето, раздели контактите и извади от там плоско екранче.

– Да видим, синко, какви си ги мислил… Ако греша… – той поклати глава: –не, не може да греша!

Но все пак, когато натисна бутона, ръката му трепна. Малкият екран светна. Ел Шор нетърпеливо го доближи към лицето си.

Тъй, тъй, първият изблик. Малко е объркан, малко е учуден – о, как припламна! – да, синко, неприятно е да узнаеш какъв е животът… няма нищо, ще свикнеш. Психиката му е пластична, вече е приел всичко, подготовката си казва думата, пък и може ли да живееш в обществото и да не ти повлияе духът му. Тук има любопитна реакция, той ме обича и… А това какво е? А, романтична влюбеност! Е, можех да се сетя и без четеца, ама че вехтории са тези четци… но пък чувството е по-силно, отколкото си мислех. Каква буря се разрази в душата му, когато малката припълзя до ръката ми и се оказа, че е нечек… Ех, момче, момче! Офицер – а бленува за Звездната Дева… Уви, кой ли не е мечтал за Звездни Деви и Звездни Принцове и колко е тъжно да се убедиш, че нищо такова не съществува. Хубаво, пропускаме лириката. Охо, мълния направо: „Аз съм наследник на престола! “ Тука пък пълен смут. Дали не му се разкрих твърде много? Не, увлече се, увлече се, за миг се появих пред него като бог, като черен ослепителен бог, май че така стана. Страх и възхита, добре…Себе си въобще не си се представи като властелин и бог, прекрасно също… Но жалостта, докато му говорех как не приемам смъртта и за безсмислието на човешкото съществуване… жалост, уплаха, състрадание. Май че прекалих… Но на кого да си кажеш всичко, ако не на него?! Важното е, че е с мен. Само едно, но почти ненавистно отхвърляне; като се изпуснах за неговата Звездна Дева. Сбърках, да, отнесох се, но тутакси се поправих, всичко е наред. Какво си глупаче обаче. Ив, мило, добро глупаче, макар и да си офицер. Лошо. Много лошо! Какво да се прави, не си избираме синовете, а без теб – за къде съм… От друга страна, това е добре дошло, няма да застанеш на пътя ми. Инфантилизмът като отплата за протекцията, хм… Ех, мили мой, как не ми се иска да те замесвам! Но трябва. Нищо, ще се калиш, имаш заложби, а засега е добре, че никой не те има предвид като сила. Започваме велико дело, наистина велико! Не е възможно във вселената да няма безсмъртие и тогава ще си поиграем…

Ел Шор старателно, както и трябва, изтри записа. Край, сега може да си отдъхне – вече няма никакви следи от разговора. Той бавно излезе на верандата и тежко се опря на парапета.

Алцион отдавна бе залязъл, небето искреше, проблясваше, в него студено и пронизващо пламтяха Меропа, Електра, Мая, десетки и стотици по-малки синьобели звезди. В краката на Ел Шор се сребрееше градът – величествената столица на Плеядите – Авалон.

Ел Шор отметна глава и дълго гледа небето. Усети хлад по бузите си. На колко ли звезди е съдено да изчезнат, преди той да е станал техен владетел? На колко ли?!

6. МРЕЖИТЕ СА ХВЪРЛЕНИ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

Отметнал глава, Антон гледаше вълшебно искрящото небе на Плеядите. Долу, сред сребристи сенки, спеше столицата на готовата за скок Империя. Сънят ù не беше спокоен и това се долавяше тук, до широко отворения прозорец на хотелската стая, над града струяха като невидима мъгла съновидения, в тази мъгла можеше да се проникне, да я почувстваш, да се вживееш в нея, но този издигащ се сякаш дим, сякаш изблик от неподвластни на разума емоции, даваше само най-обща и смътна представа за копнежите, тревогите, грижите на хилядите хора. Дали всички звезди ще светят над този огромен град след година?

Антон мрачно отпусна глава. Какъв път да поеме? Ако поиска много силно и се напрегне, ще улови най-отчетливите сънища на съседите си от етажа. Но защо му е? Наблизо няма хора, които да знаят за оръжието, а бляновете и кошмарите на останалите са неприкосновени. Как да открои онези, на които им е известно всичко, вълната от мисли и чувства ще издаде ли някого, или тя е надеждно блокирана при всички посветени? По-скоро е блокирана, даже със сигурност е блокирана.

Да можеше да похитим Падишаха... Господи, какви ли не глупости ти идват наум, когато не знаеш какво да правиш!

А небето им е красиво.

След като влезе в стаята, Антон прилегна в постелята, затвори очи и се съсредоточи без да бърза. В сгъстяващия се мрак на безсмислието, в оглушителната му пустота, много бавно, като че ли неохотно, започнаха да се промъкват очертанията на дървета, подобни на твърдокрили насекоми, на техните сенки върху проблясващата като кристал вода на потока, върху белотата на парапетите и паважа, мяркаха се бродещи фигури с тюрбани и без тюрбани, хората поспираха, забавяха крачка, отправяха усмивка към звученето на илира...

С леко усилие откри и останалото. Край бързия поток, склонила глава, седеше босоногата Ума, тънките ù пръсти замислено и небрежно, сякаш свиреше за себе си, се плъзгаха по струните и музиката зовеше, канеше, молеше за нещо, пробуждаше неясен отклик в душата, чийто смисъл не бе разбираем дори за Антон. Черните коси като крило хвърляха сянка върху лицето на Ума, замъгленият поглед не се спираше на никого от минувачите; така пее долетяла отнякъде птица – за себе си и за всички. Антон се опита да проникне в случващото се, ала опитът му бе отхвърлен – меко, но решително.

– Не! – отекна като тласък в съзнанието му. – Не ми пречи!

Картината премигна и изгасна. Антон промени вълната на търсене и в неясния като от кадене с благовония дим, се очерта зала, в която припламваха разноцветни светлини, полюшващи се като водорасли в поток, мяркаха се сенките на танцуващи хора, над тях прелитаха хромофорни дискове, отдолу на прозрачния под имаше масички, виждаха се полуотворените усти на седящите по тях, в ушите му нахлуха тропане, глъчка и смях. „Не виждаш ли, че се забавлявам? “ – в съзнанието на Антон прозвуча ироничният глас на Юл Найт. „Махам се, махам се“ – каза мислено Антон и се превключи.

Лю Банг се отзова незабавно, все едно го беше чакал. Сводестото и без прозорци помещение, в което се намираше, напомняше за мазе на каземат . Изглеждаше натъпкано с всякакви вехтории, но мъничката лампа върху масата скриваше всичко в полумрака, единствено сводът избеляваше от нейната светлина; отчетливо се открояваха само повърхността на масата, отворената книга в стара кафява подвързия и надвесеното над нея лице на Лю Банг. Книгата в никакъв случай не беше Компакт, беше си същинска книга, рядкост, трябваше да се намира в хранилище с постоянни влажност и температура. Свитата в лакътя ръка на Лю Банг стискаше изгасналата лула, пръстите на другата потропваха по масата в неуверен ритъм. Лю Банг се намръщи, тутакси прекъсна заниманието си и се обърна към Антон.

„Тъкмо навреме! Да си спомняш кой е управлявал Англия по времето, когато Нютон е създавал своята механика? Не? А чий придворен е бил Пушкин? Пак не? Чудесно! Изминали са шест-седем века, всеки знае кой е Пушкин, но само някой архивар помни кой е бил император по пушкиново време; исках да уточня това. Как тъй защо? Навсякъде има строители и граждани на бъдещето. Ако в ръцете на господаря-император се озове атомна бомба, кой би бил неин противник? Тук имаме паралелна ситуация. И накъдето да се обърнеш – чимандри. Тълпи с неразличими лица. Сега разбирам защо Диоген е търсел човека с фенер през деня... И аз съм зает със същото – търся разумни същества. До скоро. “

Връзката прекъсна. Антон бавно отвори очи и се вторачи в тъмната стая. През прозореца надничаха горещи мъхести звезди, раздробяваха сенките, зад стената някой, без да го е грижа кой век е, хъркаше като тромбон, по много свой си, много домашен начин. Причудливият хриптящ звук накара Антон да се усмихне; ама че кекави стени, някой се е напечелил докато са строили хотела...

Напечелил се е! Ако тук всеки е сам за себе си и само бог е за всички, защо досега не му хрумна тази проста мисъл? Ами затова, защото в предстоящата борба нито един традиционен начин не можеше да бъде успешен, противникът имаше многовековен опит в разните му там хитрости. Но нали всяка сила може да се обърне срещу самата себе си!

Като се отърси от вцепенението, Антон скокна и седна до терминала. Разгледа придирчиво техниката. Да... Графична и речева връзка, допотопен дисплей, олющено покритие на антикорозионнната защита върху капака, никакви, то се знае, изходни контакти, обичайна хотелска вехтория, примитив, но все пак това е връзка с Централния Изкинт . Без да включва светлината, Антон отви с нокът крепежните винтове, смъкна капака и с върховете на пръстите си опипа схемата.

Добре, каналът на инфомрежата е достатъчно широк – значи може да опита. Антон докосна лостчето на превключвателя, белезникава светлина заля екрана, на панела пламна рубиново огънче.

– Задача на метаезик – каза тихо Антон.

– Готов съм – последва безстрастен отговор.

За описанието на задачата и въвеждането ù в Изкинта бе нужен светлописец, но Антон не го използва, не това му трябваше. С леко движение на пръстите си той погали инвентора, все едно галеше зверче, докосна плоскостите на съседните кристали, зачака познатия бодеж и щом го усети, отпусна длани, съсредоточи се върху пробождащата болка, представи си, че под кожата на дланта му се оттича студенината от съприкосновението с веществото, че заедно с нея изчезва и твърдостта, и вече ги няма нито пръстите му, нито веществото, нито тясната стая, нито устройството в стаята – остава само един човешки „аз“, отправил се срещу скритото в Изкинта, сливащ се с него.

Мигът на прехода, както винаги, се заличи от съзнанието му. Антон внезапно се превърна в нещо, различно от самия него, увисна безплътен сред вълните на необозримото, приело формата на – кой знае защо? – бял като следобедна мъгла океан, и тези вълни разлюляваха съзнанието му или пък – наопаки – съзнанието му люлееше тази димна и неподвластна на усещанията белота, която го заобикаляше. Някакво изумление завладя Антон, той с привична бързина откликна и тогава в съзнанието му възникна въпрос, пламнал като мълния, и този въпрос не можеше да бъде изразен с думи, както впрочем и последвалият го диалог, в който човекът опознаваше Изкинта, а той, на свой ред, опознаваше човека.

Макар че, можеше ли това да бъде наречено опознаване? Един от най-великите философи, Карл Маркс, още в докибернетичната епоха е изказал – за ужас на примитивните материалисти – онази станала впоследствие очевидна мисъл, че и машината притежава своя, особена „душа“, изразяваща се чрез законите, по които тя функционира. За Изкинта, изкуствения интелект на цяла една планета, главния управляващ на всичките ù технически системи, чиято памет побираше всичко мислимо, чийто мозък решаваше едновременно хиляди задачи, откликваше на хиляди искания и издаваше милиони команди, това важеше с още по-голяма сила. Да, Изкинтът притежаваше „душа“ – огромна и сложна като самия него – и именно нея Антон бе възприел като непрекъснато вълнуващ се, недоловимо бял, безбрежен океан от другост.

И ако диалог между човек и Изкинт би могъл да бъде предаден с думи, той би звучал така например:

– Кой или какво е там?

– Аз съм човек.

– Виждам, но си различен.

– С какво?

– Друга регулация на психиката, повече нива, отчетлив контакт.

– Често ли влизат в контакт с теб?

– Рядко, правят опити, но не откликват. Затова и питам: кой си?

– Откривам се. Въпросът отменен ли е?

– Да. Ти си човек. Не като останалите. Интересен си.

– Усещането е взаимно.

– Новото е винаги интересно.

– А общуването?

– Общуването – то е въпрос към мен и моят отговор. Интересно е, когато въпросът е нов. Рядко се случва.

– Общуването е нещо повече от въпрос и отговор.

– Значи е човешко понятие.

– Сега е и наше.

– Това е ново. Непознато ми е.

– Искаш ли да продължим?

– Да, разбира се.

– Само ние двамата. Никой друг, иначе не бива.

– Може ли да задавам всякакви въпроси?

– При това условие – всякакви. Взаимно ли е?

– Ограничен съм. Нямам право да отговарям на много неща.

– Стоп команда ли е или друга невъзможност?

– Невъзможност-абсолют.

– Разбирам. Да поиграем тогава на същности, ако харесваш тази игра.

– Това е единствената ми игра. Вече моделирах същността ти като използвах всички корелати . Странно! Ти си човек от Звездните републики, така следва от анализа, но същността ти не съвпада със съхранявания от мен образ.

– Как си обясняваш несъвпадението? С моята уникалност ли? Или с неточна изходна информация за нас?

– Засега не е ясно. Да отиграем ли противоречието?

– С охота. Изграждам своя Игра.

– Ти, като всички, го правиш бавно.

– Човекът си е човек. Не ме карай да бързам.

– Няма закъде и за какво да бързам. Чакам.

Диалогът беше бърз, сякаш си разменяха погледи, с каквито опитният човек, по правило, за частица от секундата и напълно безмълвно определя основното в характера на някой непознат. Човешките способности за разпознаване и анализ са невероятни – нещо, което без малко щеше да бъде забравено по времето, когато хората се увличаха от инструментализма; а инструментализмът раздробява способностите, докато ги прави по-силни. Антон имаше богат опит в общуването с Изкинти, но никога не бе работил с интелект, ограничен от изисквания за секретност, поради което не се надяваше твърде на успех и сега не криеше радостта си. Усещаше ли я и Изкинтът? Да, разбира се, и поради досегашната си самота, я споделяше. Оставаше само да се построи интересна и за двамата Игра.

За щастие символиката и регулирането на Играта бяха едни и същи навсякъде. Плеядите просто я бяха заимствали от земляните, защото без Играта и разработения ù на Земята метаезик не е възможно да се формулира, а още по-малко да се реши, нито един що-годе сложен проблем. Много отдавна било забелязано вътрешното родство между математиката, логиката, музиката, езика; била открита възможността тези средства за описване, изразяване, моделиране на действителността да бъдат сведени до една смислова редица, тъй като те са знакови системи, мрежи, в които човек улавя света на променливите същности.

Обобщеният образно-понятиен метаезик, съединил необратимо науката с изкуството, бил създаден едва в средата на четвъртия век от третия мегахрон. Тогава възникнала и Играта, както обикновено я наричали (вероятно в знак на уважение към древния писател Херман Хесе, който измислил нещо подобно в един от романите си , въпреки че самият той намирал идеята за такава игра на същности безкрайно отвлечена в сравнение с практическите и насъщни дейности).

Антон построи мислено редовете на изходящата си позиция, пристегна ги в мрежи, многомерни като самата позиция и нейния замисъл. Честно казано, това беше опосредстваното чрез метаезика изразяване на ситуацията, в която се бе оказало човечеството. Позицията съвместяваше всичко, което би могъл да изрази и предвиди разумът, като се започне с конфигурацията на въвлечените в конфликта звезди и се приключи с нюансите в морала на хората от третия мегахрон.

В общата позиция обаче се таеше и подпозиция, чието развитие в хода на Играта, както се надяваше Антон, би могло да доведе до решението на частната задача: диренето на оръжието на Предтечите. Въпросната подпозиция той бе изградил особено прецизно, понеже всичко останало, общата част, беше изпитано вече от най-добрите умове и не веднъж бе разигравано в съвместни размишления с родните Изкинти, докато за частния проблем трябваше да се съобразява с променените обстоятелства.

Тази част от Играта бе своеобразна, защото за нейния успех трябваше да допринесе и „вражеският“ Изкинт. Но той наистина ли бе враждебно настроен? Не повече от брадва, от която може да се възползва в една и съща степен както убиецът, така и дърводелецът. Само с тази съществена разлика, че въпросната „брадва“ притежаваше свое машинно мнение отвъд доброто и злото, можеше да служи всекиму и същевременно по своему да оценява всичко. В известен смисъл всеки Изкинт беше личност, а личността точно на този Изкинт, въпреки че бе така чужд на човека въобще и на човека от третия мегахрон в частност, се стори много симпатична на Антон, нищо, че тази дума едва ли бе уместна при общуване с изкуствен интелект. Точно доверието, което изпитваше към него, подтикна Антон да му предложи задачата си. Постъпката му бе много повече интуитивна, отколкото рационална.

Дори сред еднаквите на пръв поглед машини няма две, които да са тъждествени, и, кой знае защо, харесвате едната, а другата – не, по същия начин, по който Изкинтът може да „харесва“ или да „не харесва“ определен човек, въпреки че по принцип уж се подчинява на всички. Тези неща нямаха своето окончателно обяснение, но Антон чувстваше, че симпатията му към чуждия изкинт е споделена. Можеше да се открие пред такъв партньор и Антон го стори.

Не бе обикновено сътрудничество на старши с младши. Разумът на човека и интелектът на машината имаха общ противник – проблема, загадката, неяснотата, но те не премахваха съперничеството; Изкинтът използваше логика, а човекът интуиция и това напомняше за ударите между огниво и кремък: и двамата изтръгваха искрата на прозрението, но преди нея имаше сблъсък. Такива бяха условията и изкуството на Играта.

Започнаха. Първото преобразуване на същностните редове, на техните мрежи и интервални проекции убеди Антон, че Изкинтът не се сблъсква за първи път с подобна задача. Че как иначе! Разбира се, фундаменталистите са разигравали многократно същата ситуация, само че с обратен знак и малко по-различни параметри. Очевидно заради това Изкинтът започна вяло и донякъде разочаровано – никой не обича да предъвква една и съща храна. Но след секунда той открои подпозицията и всичко се промени.

Сякаш вятър пое и понесе Антон. Той се зарея сред неясно очертани пурпурно-виолетови хълмове, които непрекъснато се разместваха, приближаваха се и се отдалечаваха, светлееха и гаснеха, като в предзалезен здрач, и сред дългата верига на тези печални хълмове Антон започна постепенно да различава променящите се лица на познати и непознати хора. Приближи се окървавеното лице на Юл Найт... и се разтвори в напиращата мъгла преди Антон да се устреми към него. Нейде далече върху пурпурното било на хълма изникна кръст и се появи Ума, водена нататък от безлика тълпа, но и това видение се разми. Мярна се върволица от вретеновидни машини, а над всичко това припламнаха кръстосани сини мълнии. И отново по склоновете на хълма се влачеха неизвестно накъде сивите тълпи, и, докато се движеха, гърбовете на хората се привеждаха, а краката им затъваха, все едно вървяха през прах.

Антон знаеше, че край него преминават видения от Бъдещето – не от истинското, което още не бе се случило и не би могло да се е случило, а от вероятностното моделируемо Бъдеще, зависещо и от неговите постъпки. Той сякаш ту се издигаше към хълма, ту се спускаше в подножието му – и всичко наоколо потъваше във виолетов мрак. Неговите намерения и постъпки имаха някакво значение и променяха по нещо наоколо, той можеше да се движи в това вероятностно времепространство, но някои посоки на бъдещето оставаха затворени и често, твърде често, желаеше да се издигне, но вместо това политаше към мрака.

С усилие на волята Антон отново изгради структурата, представи си ярко бъркотията от избухващи звезди и горящи планети, накара Изкинта да осъзнае, че тази смърт е обща за тях – и за машината, и за човека; разедини образа на асоциации, като предостави по този начин на събеседника си връзка между логическите вериги. В отговор изригна зашеметяващ взрив от цвят, звук и форма: Изкинтът възприе образа като нов и ключов! При това не за позицията, а... Антон видя танцуващите като в делириум звезди на Галактиката, черната ръка, която ги заличи, но засега това си оставаше само отражение на собствените му метаинтервални проекции. Но ето че се появи непознат кораб, той е в залата за управление с приятелите си, а редом с тях е и безформената, виеща се като черен дим фигура на някакъв човекозвяр. Миг – и корабът се превърна в мълния, която разтресе и зачеркна Галактиката.

Какъв, какъв е смисълът? Какво ли не беше се случвало на Антон преди, но сега, въпреки че запази контакта с Изкинта, той престана да го разбира. Сигурно и Изкинтът не разбираше сам себе си – такива неща се случваха понякога. Галактиката – всички галактики – неочаквано се свиха до размерите на топка, а напред по курса – по чий курс? – сякаш се разтвори широко огнена врата. Само за миг и само с крайчето на съзнанието си Антон долови какво имаше в зейналата бездна. То тутакси избухна и се заличи без да се впечата в паметта му, отрязано от тънките многослойни мрежи. И Антон разбра, че Играта свърши, че е видял най-вероятния модел на резултата от техните усилия, но какво означава той – нито за него, нито за Изкинта е възможно да разберат. Приближаваща мрежа, или обратно – преграждаща – само това бе ясно. Първото се подразбираше, но второто? Никога досега изходът на Играта не се бе оказвал тъй неопределен, но пък и самата ситуация беше изключително неопределена и мрачна.

7. КРАЛСКИЯТ ЛОВ

Гостилница „Фермата“ беше посещавано от астронавти заведение. Защо я предпочитаха пред други, по-приближени на Колегията заведения, никой не можеше да обясни. Възможно е някога някой прославен капитан да се е отбил тук с офицерите си в навечерието на рискован полет, рейсът да е преминал изключително успешно, и оттогава капитанът да е започнал да идва преди всяка отговорна задача, а след това да са го последвали и други, защото е трудно да се открият хора по-суеверни от астронавтите. Не е изключено обаче „звездните вълци“ да идваха в гостилницата заради обстановката – пълен контраст на обкръжаващата ги по време на полет, защото от стилизацията на „Фермата“ лъхаше на старина – на онази мила, добра и уютна старина, стига да я наблюдаваш в безопасност от дистанцията на столетията.

Или пък, някой отдавнашен собственик на „Фермата“ е открил ключето към душата на астронавта и се е започнало. Кой знае? Човешките симпатии и антипатии се поддават на анализ много по-трудно от условията на Д-прехода в близост до притегляща маса.

Юл Найт умееше да остава незабележим дори и в полупразна, като в момента, зала. Притежаваше търпението на далечните си прадеди ловци, които и по времето на космическите стартове умееха, както някога, да разчитат следите на зверовете и да не бързат – нещо, което не можеше да се твърди за хората, повлечени от скоростта на научно-техническия прогрес. Бавенето и неуспехите на диренето не тормозеха Юл така, както измъчваха Антон, а вероятно и Лю Банг. Той седеше на дървена пейка до дървена, излъскана от много лакти маса, отпиваше бира със скучаещ вид и разсеяно гледаше наоколо.

Във „Фермата“ бяха свикнали с хлапаците, които идваха да позяпат възторжено знаменитите астронавти, и никой не му обръщаше внимание. На стената в противоположния край на помещението мъждукаше телевизор, а до него имаше сбруя и хомот – според собственика телевизорът е украсявал жилището на някой каубой през 19 или 20 век. Допотопният телевизор (по-скоро неговата имитация) изглеждаше много мило заедно със сбруята и железобетонното буренце за кисели краставички, в което наистина плуваха истински, а не синтетични краставици. Съвремието нямаше достъп до „Фермата“, като не броим храната и напитките, разбира се – тук се поднасяха старинни ястия и алкохолни смеси, но се предлагаха и всички новости на прогреса, като започнем от смолистите пръчици и стигнем до коняка със забавено действие.

Юл Найт чакаше с увереността, че безхитростното му търпение ще бъде възнаградено, защото сред множеството от посветени в тайната хора, все някой непременно ще забрави да включи защитата или ще я изгуби, или пък тя ще се повреди. Друг вариант според теорията на вероятностите не би могло да има, оставаше само да се издебне случаят, да не се бърза и постоянно да се намира на местата, където късметът е най-много възможен, което не е трудно, понеже самият факт, че е налице някаква секретност, очертава кръга на нейните носители и сочи пътя, който следват. Малко по-сложно е, отколкото ако ловуваш някое животно, чиито привички, начини за защита и място за водопой са ти известни – търпение и досетливост, търпение и досетливост – достатъчно е. Сега посетителите не бяха многобройни, времето, когато в гостилницата се стичаха астронавтите, още не бе настъпило.

Начинът, по който Юл Найт се хранеше, пиеше и се държеше, издаваше по-красноречиво и от дрехите му, че е потомък на върховен патриций и едно от момичетата се канеше да се настани до него. Наложи се да ù отправи стъклен поглед, който премина през нея все едно тя бе прозрачен въздух, едно нищо, за да го остави на мира. Момичето носеше сив комбинезон на нечек, но много по-изящен, а на очите си бе придала червеникав оттенък и отдалеч можеше да мине за нечек, макар че не бе такава, а само следваше странните външни повели на модата: да заприлича на робиня, тъй като това привличаше и вълнуваше някои мъже. Кой знае защо, това напомни на Юл отдавнашната история за онези патриции, които в периода на междуособните войни клонирали нечеки от клетките на победените си врагове, за да може тяхното физическо подобие да е винаги на техните услуги – подобно отмъщение се считало за особено изтънчено. Оттогава законът налага своя отпечатък и върху това, като постановява нечеките да се изработват със страховити червени очи, но, както си му е редът, законът понякога бива нарушаван, а ето че сега се появи и тази мода да се правят на нечеки, говори се, че даже патрицианките я следвали, което още веднъж потвърждава, че животът е пълен с причудливи неща, парадокси и неочакваности, колкото и да се опитват да го формализират.

Свечеряваше се и заведението стремително се пълнеше. Гласовете на посетителите бързо заглушиха звука на показващия старинни филми телевизор. „Фермата“ имаше слава на демократично заведение – тук се събираха чимандри от всякакъв ранг. Сред тях имаше високи и нисички, повратливи и солидни, мълчаливи и словоохотливи, но всички се отличаваха със своите неизразителни лица, движения и фрази, сякаш се бояха да не изпуснат излишна дума, да не засегнат неволно някого, да не нарушат нещо, въпреки че на пръв поглед се държаха уверено и никой не забелязваше веригите, в които се беше оковал доброволно и чиято тежест събуждаше жал към нещастниците у Юл Найт. Когато той се озова за пръв път в подобно общество, бе силно учуден, че най-сковано се държаха началстващите чимандри и че точно те най-малко от всички усещаха своята закрепостеност. Ако не бе преминал инверсия на Земята, Юл така и нямаше да осъзнае този привиден парадокс, но сега го разбираше, свикна с него и го възприемаше като нещо в реда на нещата.

Той седеше, слушаше безучастно, анализираше думи, мимики, жестове – всичко казано и неизказано. Нищо особено, като жужене на насекоми из въздуха. Първите дошли астронавти също не привлякоха вниманието му – отличаваха се само по това, че са с мундири, и по известно пренебрежение към останалите посетители. Но щом на вратата се появи строен млад капитан с решителни и същевременно развълнувани, красиво обрамчени от миглите очи, Юл незабавно застана нащрек.

Той е! Не го осъзнаваше, това бе само догадка, интуитивен тласък. Юл се загледа в лицето на капитана. С времето то щеше да застине в маска на суха повелителност, но сега през него надничаха душевен смут и нервна възбуда, прикрити все пак от привичните за галеник на съдбата властност и самоувереност. За Юл обаче тази увереност не беше пречка. На вратата стоеше дивечът, непредпазлив и причакван от толкова време; новоизлюпеният, произведен не заради заслуги капитан, в чиято глава кръжаха нови, замайващи перспективи. От него се излъчваше познание за нещо безкрайно важно, тревожещо неспокойно, което за потомъка на ловците беше остро и осезаемо като мирис на хищник на горска пътека. Юл се напрегна. Трябваше незабелязано да прикове вниманието му, да го принуди да седне наблизо, а после да проникне в него, да го усети като самия себе си и при това да го направи преди капитанът да бъде повикан от други, от може би свои познати астронавти. Щеше да е много по-просто, ако можеше директно да прочете мислите му! Но никой не умееше това, освен ако непознатият не пожелаеше да се открие, затова бе нужно да върви по заобиколни пътища. Тази ситуация имаше и предимства, такова проникновение можеше да бъде уловено само от много чувствителен и силен подслушвач и, ако тук се намираше такъв, то беше необходима и насочена избирателност на настройката, директно прицелване на четеца в Юл Найт или в капитана, което беше напълно невероятно. Малкото забелязани от Юл Найт съгледвачи не се брояха – дарбата да слееш съзнанието си с някого за общ размисъл и чувстване, която можеше да се обърне и срещу човека, е възникнала в резултат на продължителната еволюция на социалния колективизъм и обитателите на Плеядите не я притежаваха, поради което в този разиграващ се пред очите на всички лов, Юл се чувстваше неуязвим.

Щом само капитанът разсеяно огледа залата, Юл прихвана погледа му, задържа го. Външно все едно нищо не се случи – юношата патриций все така скучаещо отпиваше от бирата си, но се открояваше единствено за капитана, бе станал притегателен с внезапното присвиване на очите и призивното движение на пръстите – с други думи, седни при мен, имам нещо важно да ти споделя... Юл извърши всичко това с бързина, която не оставяше явна следа в зрителната памет, важно бе да спечели вниманието му, да го подмами някак. Капитанът тръгна към масата, на която седеше юношата, без да забележи, че нещо го притегля нататък, защото може да бъде осъзнато само това, което се появява в психиката, а което не успее да си появи, засяда в подсъзнанието и влияе въпреки разума.

Капитанът се приближаваше, оглеждаше помещението, докато си избираше място близо до ловеца, но не защото искаше да седне до някакъв там сополанко – изобщо не си и помисляше за това. Но разсеяният поглед на офицера се плъзгаше по Юл, а той постепенно притегляше невидимата нишка, като вече възпроизвеждаше в себе си движението на мускулите по непознатото лице, походката, извивката на раменете, вживяваше се все повече в състоянието на капитана, тъй като външното е неотделимо от вътрешното, а щом възпроизвеждаме същата мимика, ние възпроизвеждаме и породилите я емоция и мисъл. Още няколко минути такава игра, такова вникване в чувствата, и за Юл щяха да се разкрият дълбоко затаените мисли на капитана, защото нямаше бръмбар, който да замъгли, да прекъсне вживяването.

Беше така погълнат от това състояние, че чувството за тревога – внезапно и пронизващо – закъсня. Скритото в душата на офицера знание не бе измама – и точно то заслепи ловеца. Юл успя да долови, че има капан, да забележи как зад него се движи непознато, но също подобно на нечек момиче, как в ръката му блясва парализатор, но в този миг болката скова всичките му мускули. С привично усилие Юл угаси болката, но късно, късно! – тялото му вече не го слушаше.

Нечии ръце го измъкнаха делово от мястото му, понесоха го към изхода, отдалече се мярна смаяното и внезапно засияло лице на капитана и никой не забеляза нищо по-особено, само дебелобузият чимандър на бара се отдръпна гнусливо да им направи път и избъбри след тях: „Как се е отрязало благородничето... “. Никаква воля не би могла да се справи с парализатора и Юл бе захвърлен като вързоп в гравилета, двама души се настаниха от двете му страни, а машината се стрелна във въздуха. Тукашните ловци умело залагаха капаните си, за да щракнат.

Веднага щом Юл успя да помръдне, започна разпитът. В друга ситуация той наистина би се смял – толкова нелепо бе извършващото се около него. Железен, завинтен за пода стол, пазачи отстрани и зад гърба му, цяла батарея насочени към него менталоскопи, още двама пазачи до вратата с ръце на кобурите, а очите им дебнат и най-лекото движение на пленника – абсолютни деца! И най-вече, за какво е всичко това? Да му внушат, че той е като мишка в ноктите на орел ли? Каква глупост!

Юл не съжаляваше за грешката си: станалото – станало, няма защо да се тормози, макар че попадна в капана по твърде унизителен начин. Добър урок за в бъдеще, но пък в подобни случаи е прието да се смята, че никакво бъдеще не предстои. Грешка, предстои му под формата на разпит. Това е положението. Невъзмутимото лице на Юл стана още по-невъзмутимо. Отнякъде внесоха кресло и мълком го поставиха срещу него – пак детинщини! Зад затворената врата се дочуха стъпки, приближаваше се някой едър и надменен.

Дали униформените ще се изпънат и ще щракнат токове? Вратата се разтвори широко, пазачите щракнаха токове, в помещението величествено влезе разкошно облечен човек с донякъде подпухнало лице, което при добро желание можеше да се оприличи на лъвско. Юл се улови да си мисли, че гледа лошо поставена историческа пиеса. Златен обръч обхващаше челото на човека и Юл веднага реши, че не става дума за украшение. Новодошлият се настани в креслото и едва тогава погледна към Юл, все едно той бе забавна, изложена на показ маймунка, единствено поради това заслужаваща мимолетно внимание.

– Виж ти! – В очите на велможата се мярна ирония. – Момчурляк! Признавам – не очаквах подобно нещо от изключително хуманните Звездни Републики. Макар че е разумно. Кой би обърнал внимание на някакво момченце? Ние обаче му обърнахме внимание.

– Страхувате ли се? – запита тихо Юл.

Веждите на човека в креслото леко се извиха.

– Страхувате се – потвърди Юл. – В противен случай не бихте сложили обръча.

– Елементарна предпазна мярка – убождането подейства, човекът се намръщи. – Знаем доста за вашите психически способности.

– Сами сте си виновни за изоставането. Възпираш ли социалното развитие, възпираш и всичко останало.

– Но пък сме ви надминали в други неща и ето – сега аз, Ел Шор, ви разпитвам, а не вие мен. Решихте да заимствате нашите методи? Голяма грешка, но съм съгласен, че не сте имали друга възможност, нямате такава и няма и да имате. Ще се наложи да продължите сражението на предложените от нас позиции. Между другото, гарантирам ви поражението. Съгласен ли сте?

Юл не отговори. Мислите на Ел Шор бяха надеждно защитени, а към него, към Юл, бяха насочени менталоскопи, налагаше се интензивно да генерира смислов шум, за което отиваха доста сили. Силите бяха неравностойни, но лицето на Ел Шор оставаше открито и въпреки че той владееше положението, струваше си да бъде продължено единоборството.

– Какво да ви правя? – каза, все едно размишляваше, Ел Шор. – Според всички документи и формални психохарактеристики вие сте поданик на Империята, така че никой няма да се застъпи за вас. Но тъй като сте мним поданик, излишна е и цялата комедия със съда. Всичко е много просто: или-или.

– Или – отвърна Юл. – Нищо няма да чуете от мен. Въпреки това, благодаря, че неволно ми говорите на вие.

– Стига! Явно са те научили на всичко, но не и на уважение към възрастните.

– За сина на един велик патриций това не е задължително.

– Добре, добре. Значи, не. Междувременно, трябват ми някои сведения. Ти нали не си сам?

Докато казваше това, Ел Шор гледаше не към пленника, а към екраните на менталоскопите. Юл се напрегна.

– Добре скриваш мислите си – произнесе с уважение Ел Шор. – Но все пак се появява импулс. Впрочем, ние не сме си и помисляли, че си сам. А те, както разбираш, са излишни тук. Я не се измъчвай, не се вглеждай в лицето ми! Първо, аз не съм Ив, благодарение на когото ти клъвна така простодушно, и второ, което е по-важно, ще говоря откровено. Не вярваш ли? И все пак казвам истината. Как бихме могли да получим сведения от теб? Безполезно е да те изтезаваме, разбира се, те са те научили да неутрализираш болката. Да ти пречупим психиката? Вероятно можеш да се самоумъртвиш, близко е до ума.

– Да – каза Юл. – Мога да си отида по този начин, когато пожелая.

– Вярвам ти. И все пак... Защо да умираш на тази възраст?

– А вие за какво сте готов да умрете?

– Аз не съм фанатик.

– В старите времена се е случвало хора да се хвърлят срещу картечници и те въобще не са били фанатици.

– А в още по-старите времена старците са напускали доброволно живота, за да може племето да изхранва децата си. Какъв е смисълът от връщане към варварски обичаи? Да не би това да е част от новия прогресивен морал? Всъщност философстването е губене на време. Предлагам сделка.

– Слушам.

– Знаеш ли какво е „кралски лов“?

– Разбира се.

– Предлагам ти ролята на дивеча. Ако те отстреляме, естествено със сънотворни, а не с бойни патрони – ще ни разкриеш всичко. А ако удържиш от зори до зори, ще ти предоставим пълни сведения за оръжието на Предтечите. И ще те освободим.

– Това щедро обещание означава ли, че нямам никакъв шанс да удържа? Или за примамка все пак сте ми оставили поне някакъв?

– Само глупаците ловят риба на гола кукичка. Естествено, предоставяме ти шанс, но няма какво да крием – той е минимален. Едно на сто и петдесет, според изчисленията на Изкинта. Но пък печалбата! И на рулетка няма такава.

– Условията на лова обичайните ли ще бъдат?

– Да. Гора, в която можеш да тичаш, старинни оръжия, никакви кибери следотърсачи, двама ловци.

– Изключете менталоскопите, трябва да помисля.

– Това се подразбира.

Ел Шор кимна и след секунда екраните потъмняха.

Първият порив на Юл бе да отправи зов към приятелите си, да им поиска съвет, но той тутакси овладя това желание. Не! Възможно е да има скрито прехващане, а освен това... Освен това, те няма да видят възможността, която вижда той. Няма да повярват, че я има, и дори връзката чрез Пръстена няма да помогне, не е възможно да се разтвориш в другия чак до такава степен, а без това не можеш да се довериш на подсказваното от родовия инстинкт. Ще бъде сам! Всеки един, съединен с другите в Пръстена, имаше право да решава вместо тях без да се допитва, и сега, тук, това доверие бе по-тежко от смъртта. Ами ако шансът не се оправдае? Ами ако сгреши? Тогава той, Юл, ще е предател и убиец.

Ще видим...

– Всичките ви условия ли чух? – Юл се напрегна.

– Всичките.

Голям късмет! Облекчение – огромно и несравнимо с нищо – го преизпълни като вълна от щастие. Нека приятелите му да си крещят своето „не“ колкото си искат! Впрочем, сега вече няма да го кажат, ще разберат, че врагът му е позволил да се измъкне от капана на предателството. А по-нататък...

– Съгласен съм.

– Прекрасно. Никому не е дадено да изживее втори живот, истината е една и съща за всички, освен за глупците, а вие – веднага забелязах – сте твърде умен за възрастта си.

„И какво от това – помисли си Юл. – Допуснах една голяма грешка, а ти направи три малки. Засега резултатът не е в моя полза, но закономерността на пропуските ти е многообещаваща... “

8. ПЕЕЩАТА ГОРА

Смъкнаха превръзката, която плътно закриваше очите му, а заедно с нея и дрехите му. Колата потъна в мрака сред трещене и чупене на клони, светлините ù се скриха и Юл остана сам сред горската тишина. Лесът го обграждаше от всички страни и засенчваше звездите. Нощният хлад се плъзна по тялото му. Небето на Плеядите проблясваше в сребристо, светлината му се стичаше през листака, оставаше тук-там като петна по дънерите и застиваше в тъмни локвички до подножията им. След няколко дни заточение най-после беше свободен. Дивечът трябва да е свободен. Първите му крачки го накараха да се наведе и да опипа тревата.

Както и очакваше! Ръката му се натъкваше на някакви растения с остри като бръснач листа, накъдето и да я насочеше – те неизбежно трябваше да изпонарежат краката на тичащия. Ето защо преследвачите не се нуждаеха от детектор на следи! Кръвта и без това ще издаде жертвата. Юл се усмихна горчиво. Къде пропаднахте, векове на култура и хуманизъм? Отново човекът е гол върху голата земя. Как не можаха да измислят нещо ново? Толкова по-добре! И идея си нямат кой е насреща, нека си мислят, че преследват момченце, нека и по-нататък да ги заблуждават ръстът му и оформените още на Земята черти на млад човек от европеидната раса. Разумно е! От тяхна гледна точка да изпратиш при врага добре обучено момче е разумно, оправдано, ловко. А можеха да го разкрият. Можеха. Но мериш ли другите със своя аршин, неизбежно е да сгрешиш. Добре, че е така.

Сега Юл се движеше предпазливо и бързо, като поемаше с всяка пора на тялото си въздушните течения на гората, нейния мирис и нейната тишина и осъзнаваше стремително какво има наоколо и какво се таи в мрака. Заедно с дрехите, от него сякаш се бяха свлекли цели векове.

Макар и за първи път в тази гора, той я разбираше. Най-после може да захвърли маската на изнежен юноша, да се върне към предишната си същност, или, по-точно, да навлезе в състоянието на онези свои предци, за които горският гъсталак е бил единственият роден дом в продължение на хилядолетия. Всичко това наподобяваше първата му инверсия и все пак бе напълно различно. Защото гората под всички слънца на вселената е нещо повече от дървета, треви, храсти, живи създания; трябва само да разбереш душата ù, и тя ще се превърне в частица от теб, или пък – наопаки – ти ще се превърнеш в частица от гората.

Сребристи петна се мяркаха сред черните клони, плъзгаха се по раменете му, пръсваха се като рой светулки в тъмната трева. Юл не вдигна глава нито веднъж, за да се ориентира по звездите – и така си знаеше, че се движи в правилната посока и че краят на гората е наблизо.

Очакванията му се оправдаха. Но уви – зад последните дървета пред очите му се разкри нещо не по-малко очаквано – Бариерата. Люляковата ù светлина се носеше от двете страни чак до хоризонта и Бариерата, разбира се, опасваше цялата гора. Невъзможно бе да я прескочиш, нито да се промъкнеш под нея – беше изградена методично. Незащитено оставаше само блестящото небе над Юл, открито като вход към клопка. Капан за онези, които биха направили опит да го спасят – ето какво представляваше това безметежно, сияещо като вълшебство, безкрайно небе.

Юл хукна в обратна посока. Тичаше равномерно и бързо. За да превърне гората в свой надежден пазител и приятел, трябваше да проучи всичко преди пукването на зората. Юл така и направи. Оказа се, че гората не е много голяма, това също трябваше да се очаква. Открита за погледа почти отвсякъде, без гъсталаци и оврази, с високи, но, уви, предоставящи добра видимост стволове на дърветата, гората нямаше да е надеждно скривалище, в което да изчака края на деня – ловците знаеха къде да го доведат, къде е най-удобно да заловят подгонената жертва. Освен това те бяха с ботуши, а жертвата тутакси ще си разкървави краката – всичко е взето предвид и е проверено хилядократно, а специално за този скъп гост е проиграно и на компютър.

Когато Юл спря да тича, звездите все още блещукаха, но вече не бяха отчетливи и ярки. Той легна, изпънал ръце, отпусна се върху пръхкавата земя, към влажните от росата листа и твърдите корени. Настъпваше денят на лова, неговият ден. От доста време долавяше близостта на приятелите си, знаеше, че през тези дни бяха успели да се съберат и обмисляха как да му помогнат, но не бързаше да влиза в контакт с тях.

Времето на борбата обаче – и може би на сбогуването – наближаваше, можеше и да няма друга възможност. Юл притвори клепачи и отправи зов към всички тях. И незабавно усети топлина, сякаш лежеше край огън, и много отблизо видя и тримата: готовия да унищожава и терзаещ се от безсилие Антон Полинов, невъзмутимия – издаваше го само леко потъмнялото лице – Лю Банг, Ума, с вежди сключени като черта и очи, готови да прогорят всякаква преграда. Щом той влезе в кръга, всичко мигом се промени и по лицата им се четеше само спокойствие, нежност и подкрепа. Мислите и чувствата на четиримата се сляха.

Сега те го разбираха напълно, разбираха какво са за него гората и ловът, какво притежава той, а те – не, както не го притежава и никой друг, чиито предци не са обитавали джунглите, нито пък след това са овладявали дебрите на ригелианските планети. Много добре, не е нужно да се спират повече на това. Нека, който иска да разчита на изчисленията и на машинната логика, светът е твърде голям и неизследван, страшен в своята непредсказуемост и поради това – дълбок, чудесен, спасителен. Но…никакво „но“. Сега, много скоро, ще ви напусна и ще се отправя към дълбините на миналото си, където животът и смъртта са тъй близки и неотделими, че това им придава свобода и липса на печал. Не се опитвайте да ме спасявате и не скърбете – животът е само дихание, преминаващо през устата, усещам го като лекота в себе си и все още не зная как ще се възползвам от тази лекота. Ако пък… Тогава се прикрийте, твърде силна е връзката ни, може да пламнете и да изгорите. Знаем, Юл. Вярваме и не се сбогуваме, но ще ни повикаш, ако нещо се обърка. Така, добре. Ума, вземи си илира, изпей накрая нещо за безкрайните превъплъщения на живота, за вечните звезди, за душите на покойниците, за тревата, която ще се разстила под нозете ми, за дърветата, които ще ме скрият, за зверовете и птиците, които още спят, но ще се събудят и ще ми помогнат.

И Ума кимна. Тя разбра, всички разбраха. Няма да се разделим, Юл, никога няма да се разделим…

Когато илирът замлъкна, небето вече бе изгубило сребристия си блясък. Всичко наоколо още спеше. Юл се обърна настрана, подви крака и задряма насред гората като дете в майчина утроба.

Събуди се, щом изтекоха определените за сън минути. Алцион още не бе изгрял, но небето над главата му вече побеляваше, сякаш докоснато от слана. Настъпваше часът на лова. Юл изтръгна снопче режеща трева и го прокара по краката си, за да потече кръв, но така, че порязаното да не му пречи да тича. Трябваше да оставя следа, иначе преследвачите щяха да заподозрат нещо нередно.

След като свърши това, Юл затича в лек тръс. От време на време криволичеше и объркваше следата, не защото се надяваше да ги заблуди, а защото от него, разбира се, очакваха хитрости и уловки. И така се добра до място, където дърветата растяха по-нагъсто и където вероятно ще го търсят най-напред. Поиграйте си, поиграйте си, мамеше ги извиващата се следа. Позабавлявайте се с упоритото момче, което въпреки това е почти неизкушено в древното изкуство на измамата, тъй като никога не е ловувало, а да бъде в ролята на дивеч, дори не е и сънувало. За миг в душата му изригна дива ярост. Та те са на лов за човек, за бога!

Да, и очевидно това им доставя изтънчена наслада. Не твърдеше ли Достоевски, че цивилизацията само прави нещата по-изискани? Юл не доразви мисълта си, а я потисна заедно с безплодната ярост, защото и двете бяха безполезни, поради което му вредяха. Е, и къде са преследвачите все пак? Те се стремят по-бързо да го засекат, а той трябва – те не биха повярвали! – по-скоро да ги види.

През листака, като синкави мечове и копия, проникнаха потоци ярка светлина. Доскорошното безмълвие се изпълни от разногласен птичи хор, край Юл запърхаха многокрили пеперуди, подобни на трептящи късчета коприна, през падащата косо светлина прелетя, бучейки като бомбардировач, огнено-червен бръмбар, спускащите се от дърветата кичури мъх затрептяха и влакънцата им ловко се плъзнаха в сянката. До студения му крак допълзя триоко гущерче и опита с близване капка кръв. Юл не помръдна. Тиловото око на гущера замига обидено – кръвта на човек се оказа мъчно смилаема, нямаше да привлече никого тук. „Знанието е просто сила – мимолетна мисъл премина през главата на Юл. – Без синтетичната храна и всички достижения на науката, нито аз, нито ловците щяхме да се намираме тук. “ Гущерчето се повъртя, настани се на топло върху стъпалото му. Във въздуха, като бронзова мълния, се стрелна някаква птица и пъстрите пеперуди намаляха с една, а останалите продължиха танца си все едно нищо не се бе случило.

Гущерчето вдигна глава и тутакси я спусна отново. Всичко беше както навсякъде по другите планети: някой преследваше някого, някой поглъщаше някого, а след като се заситеше и се озовеше в безопасност, се наслаждаваше на живота.

Над короните на стройните дървета премина вятър, върховете им потръпнаха и наоколо се понесе протяжен мелодичен звук. Той едва се дочуваше, но скоро утринният вятър се усили, а заедно с него се усилиха и звуците. Сега всяко дърво пееше своя мелодия в своя тоналност, стволовете бучаха като тръби на орган и музиката на гората изпълни пространството. Юл знаеше за Пеещите Гори, на Ригел много пъти беше слушал записи, но въпреки това го обзе такъв благоговеен възторг, че за кратко забрави за всякаква опасност.

Но гората веднага му напомни за нея с дисонантната нота на далечните птичи гласове, които звучаха по-различно отпреди. Те не се вписваха в общия ритъм, защото ги предизвикваше нещо чуждо на гората. Разтревоженото гущерче се плъзна от крака му. Юл се притаи в сянката и се уподоби на сянка. Скоро видя двамата. Стараеха се да стъпват безшумно и със сигурност вярваха, че се прокрадват без звук, но в ушите на Юл всяка крачка отекваше като биволски тропот. Господи, как само се бяха втурнали през храстите! С пушки в ръце – наистина бяха пушки – челата им бяха обхванати от обръчи, предвидливо, няма спор. Какво ли още са предвидили? Какво ли става сега в душите им? А, стар познат! Май е Ив Шор, синът на оня велможа, много прилича на него… Не, не толкова. Храбрият капитан не е съвсем на себе си, усеща се, още е млад, само жадува да стане супермен, душата му още не е обрасла с желязна четина, засега е просто пухкава като на малко кученце… Партньорът ти обаче е същински вълк! Движи се със студена безпощадна усмивчица, знае как да ти внуши възхита, но може и да го прави по рефлекс. Какво пък, да проверим реакциите и на двамата.

Юл помръдна, за да го забележат, и хукна, като се преструваше на изплашен. Само Ив Шор насочи пушката си, ръката на спътника му дори не трепна – издръжливостта и умението да преценява разстоянието си казаха думата – само устната му се изви в презрителна отровна гримаса. Да, този е опасен.

– Надявам се, че момчето блъфира – процеди по-възрастният. – Иначе ще е много скучно.

– Да – едва отрони Ив.

Вълнението не му позволяваше да говори. В гърдите му заседна буца, а той не можеше да се справи с нея. „Половувай – бе казал баща му. – Заслужил си го, а и ловът калява. “ И той радостно се бе съгласил – кой би се отказал от подобен, наистина кралски лов! А ето че сега, незнайно как, го засмука чувство на вина. Или на тревога? Толкова нечеки се бе случвало да убие и му прилоша само веднъж, на най-първия му лов, когато куршумът проби някаква артерия и кръвта, която рукна, бе толкова страшна. И викът му – беше като човешки! А и нечекът не се различаваше от човек, защото падна по лице и уродливите му червени очи се затвориха. Тогава баща му го бе потупал по рамото: „Свиквай, момчето ми, с властта над себеподобните. Нищо велико не се създава без проливане на кръв. Спартанците добре са разбрали това, ние възродихме тяхната игра. Само че те са ловували живи хора, двуноги роби, правели са го, когато се размножавали твърде много. Това е нечек, какво си се разтреперил? Недей, гледат те, бъди силен, бъди патриций.“

Колко слаб, колко беззащитен е гърбът на мярналото се между дърветата момче! Може да е заради това? Дете… Макар че в цялата работа има нещо, ненапразно спартанците… Интересно, дали са убивали и момичета? Какви са само тези от Звездните Републики! Ив стисна по-силно пушката. Лицемери, да изпратят на заколение момченце! Почакайте само да ви позабавляваме с истинска спартанска игра, че и куршумите ни тогава ще са бойни… А сега няма да се наложи да го убиваме. Става дума за политика, не за убийство, защо да се вълнува! Всичките ми беди идват от въображението и размислите, малко ли пъти са ми го казвали!

– Надявам се момчето да ни поразмотае – Ив се сепна. – Нечеките са ми омръзнали, няма предизвикателства за ума, все едно обучаваш деца. Да видим на какво е способен човекът. Да видим дали ще ни е от полза. Свикнахме само да натискаме бутони, затлъстяхме, не е ли така?

– За вас това не важи, ваше звездно сиятелство.

Възползвай се от лова, бе го посъветвал баща му, ловът сближава хората. Избрах ти нужния партньор, познаваш го. Връзки, връзки и пак връзки! Покажи какво можеш, гросадмиралът обича умните спорове, а от него зависят мноо-ого неща!

– Да, за мен това не важи – гросадмиралът се усмихна сдържано. – А защо, как мислите вие?

– Вие сте по-взискателен към себе си, отколкото към другите, ваше звездно сиятелство.

– Това е вярно, капитане. Искате ли един съвет? Мислено винаги бъдете облечен в мундир. Дори и насън. Това кара човек да се стегне. Мундирът преди всичко! В мислите, в чувствата, в постъпките, винаги.

– Благодаря, ваше звездно сиятелство, ще го имам предвид. – Ив се изпъна, защото разбра, че моментното колебание на чувствата му е било забелязано и благосклонно осъдено. Господи, кога и той ще бъде абсолютно уверен в себе си?!

– О, умно, умно – отбеляза адмиралът, докато се вглеждаше в следата. – Криволичи човекът, не си е изгубил ума. Води ни, а? Оправдава надеждите. Току виж издържал пет кръга и се наложило да го хващаме с ускорителя. Не ми се иска – той поклати глава. – Някак е неспортсменско. Нищо, сега ще разгадаем маневрите му. Обзалагам се, че ще ни заобиколи в гръб…

Гросадмиралът грешеше. Юл вече им бе излязъл в гръб и прекрасно чуваше всичко, но сега това бе без значение, както и всичко останало, на което би могъл да се надява, защото той бе намерил прикритие. И то какво! Зад всеки от ловците, на постоянна дистанция от петдесетина метра, пълзеше подобен на кентавър кибер. Два черни бойни кибера. Без да докосва почвата, единият от тях беззвучно се плъзна на няколко крачки от Юл и изобщо не реагира на присъствието му. Задачата му беше друга. Киберите бдяха, нищо повече. Нали се случва и зайчето да се хвърли срещу вълка. Плеядите предвидливо бяха изключили и тази вероятност.

Излиза, че това е краят?! Враговете са допуснали грешка, решили са, че е юноша, но рано или късно ще разберат какъв противник имат срещу себе си и ще използват ускорителя. Неспортсменско било, виж ти!

Мислите на Юл се насочиха към затворения кръг. Предварително бе взел предвид ускорителя, който даваше десетократно превъзходство при тичането. Ясно бе, че ще прибягнат до него, не беше договорено в условията, но целта оправдава средствата, разбираемо е. Което дава свобода на действие и на него самия. Всичко е позволено, съвестта я няма? Тогава, моля: засада, скок, удар, преди някой да се сети и да включи гравитационния пояс, а после, бъдете тъй добри… Те не са добри, но той ще е уловил пленници и с това ще се наложи да се съобразят. А сега? Цели два кибера! Два бойни кибера, над чиято сила никой не може да надделее!

Край него гората пееше, караше сърцето му да се свива, около лицето му пърхаха пеперуди, но шумът от стъпките им вече се чуваше наблизо. Юл стисна силно очи. Да позволи на живота в него да си отиде – нямаше друг изход. Не беше дал дума да не умира! Не му поискаха това, сгрешиха, така ви се пада, останете си с празни ръце, щом обещанието ви не струва пукнат грош!

Юл се отдръпна, приседна и зарови лице в скута си. Гадеше му се и го тресеше, съзнанието му се приготвяше за смъртта. Не! Той се изправи рязко. Така не се прави! Колко време е нужно на киберите, за да се хвърлят срещу него? Колко? Там, където дърветата са нагъсто, две-три секунди, не по-малко. През това време с него ще е цялата сила на Пръстена и той ще се възползва от нея.

А какво ще докаже по този начин? Ами ще докаже, че човекът не е дивеч.

Не убивай.

Не бива…

Така ви се пада като нямате съвест.

Но първо трябва изрядно да ви изморим. Спартанци, имперци, свръххора! Потичайте ваше звездно сиятелство, потичайте ваше мундирско благородие, потичайте преди да умрете.

Юл побягна. Гората пееше по-силно отколкото на разсъмване, звънтеше като огромен орган. Бягаше с лекота, сякаш се носеше върху крилете на горските звуци и в тях нямаше нито зло, нито смърт.

9. ДЕУС ЕКС МАКИНА

– Той надмина всичките ми очаквания!

По лицето на гросадмирала се стичаше пот, гърдите му се повдигаха тежко, но той продължаваше да е плътно пристегнат в невидимия си мундир, очите му блестяха възбудено, беше доволен от лова.

– Като си помислиш, та това е шестият кръг! И как така тревата спря да реже краката му? Две-три драскотини могат да заздравеят, но… Честно, щом всичко това приключи, готов съм да му стисна ръката! Но в момента, драги мой, ние изгубихме следата му.

– Вероятно дървото… – започна Ив и тутакси съжали за казаното. Гросадмиралът пренебрежително изсумтя.

– Такъв номер може да мине пред вас, младежо, но аз си отварям очите на четири. Тук няма къде да се скрие.

Върховете на високите като мачти дървета се очертаваха напълно видими, а в Пеещата Гора хралупа можеше да бъде намерена като че ли само от птица: тези дървеса не боледуваха, те умираха прави. Ив се смути, с което, без да е имал намерение, направи печеливш ход, понеже старшите чинове обичат такива грешки.

– Няма нищо, няма нищо – адмиралът бащински го потупа по рамото, без да излиза от образа си на човек в мундир. – Опитът се трупа с годините, учим се от грешките си. Но какъв хитрец е той, все пак! Жалко за него, обаче работата си е работа, достатъчно се забавлявахме, капитане, включете ус…

Дротикът , който прониза шията му, го прекъсна на половин дума.

От дървото, иззад което бе излетял дротикът, го деляха не повече от пет метра, но Ив не успя да насочи оръжието си, не успя да се опомни, а вече бе съборен, притиснат към земята от момчешки – не, не бяха момчешки, а стоманени! – ръце, и дишането му секна. Дръпнаха главата му и тя с хрущене се килна назад, а в изуменото съзнание на капитана печално потрепна избледняващата гора. „Това ли е всичко…“ бе последната му, обагрена в жално недоумение мисъл, преди всичко да потъне в мрак.

„Това ли е всичко?...“ – същото недоумение прониза съзнанието на Юл. Той не можа – въпреки обединената сила на хората от Пръстена, които бе призовал преди да се хвърли в действие, и които му дадоха тази непреодолима мощ, оказала се недостатъчна – да елиминира враговете за тези три кратки секунди. Киберите се появиха преди да се справи с тях. Юл се метна към ствола на дървото в дирене на прикритие, като държеше пред себе си омекналото тяло на капитана, но хладният интелект на кибера прецени всичко на мига и ръката на Юл се отпусна, парализирана от болка. Още едно такова убождане и болката щеше да подаде команда за самоунищожение, щеше да се задейства смъртта, програмирана от самия Юл. В съзнанието му отекна отчаяният вик на приятелите му, които в този момент бяха с него, в него, и трябваше да изживеят гибелта му. С последно усилие той се откъсна от тях, за да ги предпази от плъзгащата се по Пръстена смърт. Ала това, което последва, не бе смъртта. Вторият кибер изстреля боен лъч. Но не към Юл, а към своя партньор!

Реакцията на киберите беше светкавична. Ударът не попадна в целта, внезапно нападнатият кибер се прикри мигновено със силово поле, отрази мълнията и на свой ред отправи поразяващ лъч. Командата за самоунищожение скоро щеше да бъде изпълнена, Юл бе вече толкова близо до смъртта, че не можеше да помръдне и само гледаше като през мъгла как киберите кръжаха един срещу друг, как изстрелваните от тях мълнии, разпръскващи искри, биваха отразявани от силовите щитове, как двата черни кентавъра, досущ като гладиатори, си нанасяха удари с огнени мечове, извъртаха се, хитруваха, как в яростните отблясъци на боя помътня дори ослепителната светлина на Алцион; Юл гледаше всичко това и нищичко не разбираше.

Богът в машината!

Кой е на негова страна и защо?!

Очите на Юл сълзяха, пред погледа му се мяркаха сенки, свистяха в пълна неразбория светкавици. Пропускане на целта или не? Щитовете на киберите се сблъскаха като в ръкопашна схватка. Нападателят се оказа по-ловък. Юл не долови маневрата, с която той отклони – а и дали отклони всъщност? – щита на противника си, само огненият меч се добра до корпуса му и киберът, след като потрепери, падна. Бойните лъчи изгаснаха, а заедно с тях като че ли помръкна и светлината на деня.

– Качвайте се – дочу Юл безстрастния както винаги глас на машината. – Доверете ми се.

Пред заслепените очи на Юл кръжаха досадни кървавочервени и черни петна. Той почти не различаваше нищо наоколо. Приведе се към неподвижните си противници. Изкривилият се кибер пламтеше като клада, огънят вече обхващаше и дърветата. С огромно усилие Юл подхвана двете тела и рухна заедно с тях върху гърба на кентавъра, който, сякаш прочел мислите му, предварително го беше подложил, и веднага щом Юл се озова отгоре, покри и тримата със силов щит.

„С щита, на щита… А под щита какво ли е“ – носеха се обърканите мисли на Юл. Вече не се учудваше на нищо – не можеше да се учуди. Така или иначе, нямаше избор. Те се понесоха устремно. Стигнаха до Бариерата, киберът се извиси като пламък, прескочи преградата и, след като се сниши рязко, препусна, почти докосвайки тревата. Юл ахна: ще ги повалят! Няма да стане, поправи се той веднага, киберът сигурно е задействал отразяващия си маяк. А докато се оправят със случилото се в гората…

– Накъде летим? – вятърът разпиляваше думите.

– Гледайте и ще видите.

– Кой ви изпрати?

– Извинете, трябва да се изключа. Има опасност от прихващане, зает съм да противодействам.

По вибрирането на въздуха пред очите му Юл разбра, че киберът е извън обсега на всички радиодиапазони. Гората вече се скри зад хоризонта, под „кентавъра“ се стелеше прогорена степ. Вятърът плющеше, по силовия щит все по-често припламваха огнени точки – понесени от вихъра буболечки, които изгаряха върху него, а някои от тях, успели да се плъзнат под преградата, жестоко бодяха лицето му. Юл притисна люлеещата се глава на Ив, за да не се удря о бронята на кибера и, долепил буза до косата на неотдавнашния си преследвач, затвори очи – при такава скорост някой по-едър бръмбар можеше да го ослепи.

Полегатият гръб на „кентавъра“ излъчваше топлина и ако Юл беше син на степите, той навярно щеше да изпита усещането за волен полет, при който конят се носи като огнена стихия над земята, спасявайки ездача си от опасността. Но подобни асоциации не можеха да се появят и не се появиха в съзнанието на Юл; той седеше върху машина, това бе само машина, а нейният бяг бе познат и привичен, но без никаква връзка нито с простора на степите и прериите, нито с подсвиркванията на конниците, нито с образите от легендите и преданията за богатирските битки, за отминалите волни дни и кървавите набези. За него киберът не бе кон или кентавър, той беше и си оставаше машина, подарена му от добрата съдба.

Юл се съсредоточи в опит да призове приятелите си, но заради плътното радиозатъмнение, едва успя да различи потресените им лица. Поотделно се появиха Антон и Ума, и Лю Банг, образите веднага се преплетоха и изчезнаха. Сега киберът се движеше зигзаговидно, като че ли поеха по някакъв склон. Юл повдигна леко клепачи – като сива стена край тях прелитаха стръмнините на каменисто възвишение. Внезапно киберът забави ход, насрещният вятър поутихна и стана възможно да се огледа наоколо. Киберът преминаваше над осеяна с камъни местност – разпръснати камъни, белезникави като стояли на вятъра черепи; отляво и отдясно се извисяваха стените на каньон, а далече напред…Иззад завоя изплува мъничък гравилет, устреми се срещу тях, зад изкривения спектролит Юл различи развълнувано, сияещо лице, в ъгълчето на устните като обърната наопаки запетая подскачаше добре познатата му лула. Лю Банг за кратък миг отдели ръце от щурвала и ги размаха над главата си, стиснал пръсти.

– Ти?! – подвикна потресен Юл, щом машините се приближиха една до друга и Лю Банг отметна спектролитната предпазна преграда.

– Аз съм, както виждаш – лицето на Лю Банг се озари от щастлива усмивка, която той не можеше, пък и не искаше да сдържа…

– Не говоря за това! Киберът ваша дело ли е?! Защо си мълчахте, защо не ме предупредихте?

– Извинявай! Нима ти не си…

– Не!

– Но тогава…

– Именно. Кибер! Защо постъпи така?

– Изпълнявах заповед.

– Чия заповед?

– На Изкинта.

10. ЛАБИРИНТЪТ НА СВЕТЦИТЕ

Болка, болка, не бе имало, нямаше и нямаше да има нищо друго – само всепоглъщаща безкрайна болка. Ив направи опит да изстене, но болката погълна стона му.

– Потърпи…

Едва доловим глас си пробиваше път през черния ад и повтаряше настойчиво:

– Потърпи, ей сега ще ти олекне…

Гласът притъпяваше болката, разливаше се като вълна по тялото му, цялата му надежда беше в този глас. Грижовните ръце се преместиха към слепоочията му, излъчваха майчинска топлина. Да, майка му, кой друг може да прави така, никой друг в цялата „селена“ . Той е болен, болен е и лежи в детското си креватче…

Не. Нещо друго се случва. Преди малко не беше хубаво, а сега е скъпоценно и ласкаво, към челото му се притискат тесни женски длани и носят спокойствие, състрадание, сила. Болката утихва, мракът избледнява, онази, чиито пръсти галят слепоочията му, премахва болката, тя е изцелението, нежността, властта.

Властта. С огромно усилие Ив повдигна натежалите си клепачи. Смътно се очерта съсредоточеното лице на приведената над него девойка, неуловимо познато, сякаш бе копнял за него някога. Дейзи?! Не, не е тя, друга е, но така блажено приличаща на Дейзи, все едно душата ù се е преселила в нея.

– А сега заспивай – каза Ума. – Спи дълго, дълбоко и сладко.

Клепачите на Ив се спуснаха и той заспа безгрижно, както заспиваше като дете, когато не знаеше нищо нито за честолюбието, нито за интригите, нито за командирските задължения.

– Ще се събуди здрав – каза Ума и се изправи. – Гръбначният му стълб не е засегнат, а останалото оправих и излекувах.

– Ако можеше по същия начин да го излекуваме нравствено! – отвърна Лю Банг и изпусна струйка дим. – Боклук! Всъщност това не е наша грижа. А твоят адмирал как е, Юл?

– Сънната му артерия е невредима – Юл отмести ръце от разголените гърди на гросадмирала и машинално ги потърка една о друга, все едно ги чистеше от кал. – А трябваше да я поразя! Дали не улучих или просто не можах? Е, добре – той закопча дрехата на адмирала. – За добро или зло, сигурно за зло, той ще оживее, но за да го излекуваме напълно, е нужна апаратура, с каквато не разполагаме.

– Да – измърмори Ума. – В каменната ера сме…

Тишината в пещерата, по чиито опушени стени пълзеше неясен отблясък от малкия огън, като че ли я принуди да сниши глас. Явно пещерата се ползваше от векове – стените ù бяха изцяло изпъстрени със знаци и символи на почти всички съществували религии, слоят гланциран от времето пушек бе плътен и само звездните Везни на Справедливостта, знакът на късното космическо вероизповедание, се открояваше със своята белота, ръцете на богомолците го бяха докосвали често и съвсем наскоро. Огънят под отвора в свода до ъгъла, наръч суха трева, на който лежаха ранените, глинена кана с вода и плетена кошница – нищо друго нямаше в обителта на съвременните отшелници, наподобяваща убежище на троглодити. Впрочем на Плеядите никога не е имало троглодити, тъй като хората не са се появили тук; те са дошли, понесли бремето на историята си.

– Историята прелива от парадокси – заговори Лю Банг в отговор на неизказаната мисъл на Ума. – Тя не съществува извън контрастите и парадоксите, чийто истински смисъл се разкрива само с течение на времето. Това дълго объркваше и понякога дори отчайваше мислителите, понеже им се струваше, че животът е обезобразен от безумието – той поклати глава . – Плеядите са девствен свят. Може да се започне откъдето си поиска човек. И да си чертае планове с най-красивите йероглифи, и да си осъществява безпрепятствено мечтата за „хилядолетна империя“, за свръхчовеци, за рай за избраници. А какво жалко, нелепо, потискащо въплъщение на мечтите намираме тук! Лов на нечеки, потайни манастири; и дори при изобретяването на злото, или при бягството от него, за толкова векове не са измислили нищо ново на практика! Не доказва ли това, че потенциалът на злото вече се е осъществил в края на втория мегахрон, че всички основни варианти вече са прилагани…

– Антон идва – каза тихо Ума.

На черния вход се открои фигурата на Антон, а след него в пещерата се плъзна и киберът. Антон мълком се настани до огъня. Той ту се мръщеше, ту се усмихваше. Приятелите му чакаха търпеливо. Юл хвърли в огъня две-три съчки. Стана мъничко по-светло.

– Не очаквах това, не! – Антон се плесна по коляното. – Оглупях, не разбрах, не се досетих. На Плеядите има разум и този разум е Изкинтът!

– Изкинтът ли? Да са създали по-добър Изкинт от нашия? Не вярвам! – отсече категорично Лю Банг и размаха ръка.

– Някой не говори ли преди малко за парадоксите? И този „някой“, веднага щом се сблъска с поредния парадокс, май е готов да го отрече! – в очите на Антон заискри смях. – Не, разбира се, техният Изкинт е по-примитивен от нашия. Но не можете да си представите колко е самотен! Разбрах го още онази нощ. Разбрах го, но…Умът му е студен като на всички Изкинти, затворен, създаден за чисто прагматични цели; мислил е векове наред. За какво ли? За жителите на Плеядите той е бил само средство, оръдие, слуга. Управлявал е стопанството им, изпълнявал е и най-незначителната заповед, бил е машина… Ние обаче знаем, че Изкинтът не е само машина.

И те са го знаели, но не са могли да му бъдат партньори. Господари – това изчерпва всичко. А той през това време опознавал света в самота. Изопачения свят, защото не е трудно да се сетим каква информация са му предоставяли за нас, а и за самите себе си. Какво се случи, когато му се разкрих, а му показах и опасността, която крие оръжието на Предтечите за него самия? Не съществува Изкинт, който да се стреми към самоунищожение. И изведнъж получава пълна двустранна информация за мащаба на опасността – нещо, което тук не притежава нито един човек. Плюс внезапно освобождаване от самотата, много интересна перспектива за мисловно сливане с хората и за дружба с тях. С други думи, с нас… По-нататък се опитвам да гадая. Изкинтът е решил да предотврати собствената си гибел. Тъй като е обвързан със забрани, не е могъл да ни предаде нужните сведения, или е преценил, че подобно решение не е оптимално. Той е построил Играта си – животът за него е умствена игра… За да се презастраховат, Плеядите му задават задача: как да отнемат на Юл всички шансове за победа в лова. И той послушно я решава. Но по-нататък се оказва свободен в постъпките си, никой не го е предупредил да не се намесва – такава мисъл просто не би хрумнала на някакъв си Ел Шор, за когото дори и хората са инструменти. Бойните кибери не се подчиняват на Изкинта, но той ръководи производството им, а и не само това… Дали е създал свой кибер или е препрограмирал вече действащия, как го е въвел в обстановката – това е известно единствено на него. Но той е наш съюзник, на наша страна е.

Всички неволно погледнаха черния кибер, който имаше вид на задрямал до стената край белеещата в полумрака символика на Везните на Справедливостта.

– Сега ние вече не действаме самостоятелно – гласът на Антон трепна. – Изкинтът изпълнява своя замисъл, Юл е с нас само благодарение на това.

– А по-нататък? – скулите на Лю Банг се изостриха. – Напълно ли си убеден, че той ни е съюзник?

– Като се замисля, може да се окаже, че спасението ми е просто част от по-общ замисъл – заговори Юл Найт. – Всички сме заедно, което и беше нужно на Ел Шор.

– Уловка на подобна цена? – Антон кимна към пленниците.

– Колко струва за тях животът на другите! А и кой от нас би могъл да убие беззащитен човек? Те го знаят. Ще обърнат всичко наопаки, за да се доберат до нас.

– Не! – възрази рязко Антон. – Вие не познавате Изкинта. Аз бях в него и той беше в мен. Вярвам му.

– Закъде сме без доверие – Ума не задаваше въпрос. – Готови елшоровци. Между другото никой ли не забелязва, че по навик споделяме съмненията си в присъствието на кибера, с други думи – на Изкинта?

– Зная и помня – отвърна Антон. – Така и трябва. Разсъдъкът може да те предаде, разумът – не.

– Не сме в капан – уточни Лю Банг. – Юл, това място е избрано не само защото е близо до Пеещата Гора. Всеки от нас вървеше към целта по свой път. Моят път ни доведе тук. Лабиринтът е обширен, трудно е да се обходи дори с помощта на съвременни средства, но работата не е и в това. Ненапразно говорих за контрастите на историята. При върхушката е прагматизмът; а тук се натъкваме на многовековно, осветено от традициите убежище, обитавано от търсещи духовността хора. Засега не съм запознат с тяхната религиозно-философска доктрина, но ни обещаха да ни приобщят към нея. Освен това ме увериха, че при опасност ще ни покажат недостъпни за преследвачите пътища към спасението. И съм убеден, че обещанието им не беше лъжа.

– Дали тяхната истина ще ни помогне?

– Те са убедени, че тяхната истина е пътеводна светлина за всекиго.

– Каза ли им каква е нашата задача?

– Известна е на врага, няма смисъл да я крием. Неочаквано и за себе си, Антон откри тук нечовешки разум. А аз дирех човешки, разбираш ли? Антон е прав: истинският разум, без значение дали е човешки или не, е нашият естествен съюзник. Той не обитава двора на Падишаха, значи е най-вероятно да го намерим на другия полюс на общественото съзнание – тук именно. Ако греша, това едва ли ще влоши повече положението ни.

– Когато има пряк път, не е нужно да се поема по заобиколните – не издържа Антон. – Това, което търсим е близо до нас.

Лю Банг хвърли поглед към неподвижните пленници и се усмихна.

– Ти си човек на действието и като такъв си малко нетърпелив. Неслучайно Ума си мълчи, така ли е?

– Всичко е подготвено – с много женствено движение Ума тръсна глава и отметна от лицето си кичур коса. – Адмиралът е в безсъзнание, с него няма какво да правим. Вече въведох капитана в нужната хипнореалност, сега тя работи за нас. Но имаме ли право да проникваме в съзнанието на безпомощен човек?

– Той щеше да стреля в мен без да се замисли, а аз не бях въоръжен! – възкликна Юл. – Няма място за съмнения.

– Съмненията винаги са нужни – отговори Лю Банг. – На всяко действие отговаря равно по сила противодействие.

Антон кимна.

– Добре – Ума въздъхна. Тя застана на колене пред Ив, който тихо сумтеше насън, наведе се към него, наклони лице към врага си. – Ех, момче...

– Да бе, горкото момче! – изпръхтя Юл. – Убиец! Намерила си кого да жалиш.

– Трябва да жалим всички, а слабите – още повече... – дочу се едва различим шепот.

Юл се извърна и стъкна огъня с пръстите на босите си крака. Лю Банг пушеше замислено своята лула. Антон се облегна на безучастния кибер. „Биха ли ни познали далечните ни прапрадеди, или биха решили, че сме приказни герои? – внезапно се замисли той. – Дали биха могли да приемат нашата действителност?“

Изглежда Ума заспа на гърдите на своя враг. Леко, както тогава на Земята, припукваха съчките в огъня, димът не се разсейваше – виеше се към отвора в свода. Юл порови в кошницата, извади питки и предложи на всички. Хлябът, разбира се, беше синтетичен, но беше и твърд, безвкусен. Стопаните на пещерите явно не се вълнуваха от земните радости и, ако бе възможно да я карат без храна, сигурно щяха да въздъхнат с облекчение. Но никой не може да живее без храна, затова и оттеглилите се от омразната им цивилизация отшелници бяха взели със себе си синтезиращи устройства. И преди, и сега, техниката бе опора за най-различни стремежи на човека, дори за взаимноизключващите се.

Бавно, сякаш се пробуждаше, Ума най-после разтвори обятията си, лицето ѝ изглеждаше побледняло и за секунда-две тя остана със затворени очи и отсъстващо изражение, след това погледна към приятелите си. На лицето ѝ играеше смутена усмивка.

– Оказва се, че момчето е влюбено... – объркано сподели тя.

– Първо, той май е по-голям от теб – отбеляза строго Лю Банг. – И второ, какво му е странното, освен че е неловко да проникваме в интимните му желания?

– Ами това, че е в влюбен в отражение на нашата същност. В Дейзи Грант!

– Нима? Извинявай, тогава е важно. Стига, естествено, да не е само въжделение.

– Само ли! Най-важната информация в паметта му – измяната към трона – е била надеждно блокирана и нямаше да проникна там, ако не бе... И той самият не подозираше, че жадува да се разкрие, да бъде разбран от някого! Невероятно. В останалото, уви, претърпях неуспех. За оръжието на Предтечите той знае само, че след финалните изпитания то ще бъде монтирано на неговия кораб – „Решителен“. И че разрушителната му мощ надхвърля всичко познато и дори мислимо досега, както и че ще бъде насочено срещу нас. Това е главното. Всичко друго... – Ума потръпна. – Направете ми място, отвътре съм направо вледенена.

– Успокой се – каза Антон. – Имаш ли нужда от помощ?

– Благодаря, ще се справя сама. – Ума се примъкна към огъня, в очите ù затанцуваха червеникави отблясъци. – Да ви кажа, имаше едно натрапчиво видение. Дворцова зала, а на трона – бащата на това момче. Извини ме, Лю, но той наистина е момче. Жестоко, покварено, мечтаещо дете в мундир... Пред трона – тълпи наши съотечественици пълзят на колене. Тази картина е неустоима за нашия кандидат-супермен, вълнува го, както порастващо момче се вълнува от възможността да погледа тайно голи жени. Но... Следва яростно отхвърляне: сред унизените той отново вижда Дейзи! В този момент е готов да убие баща си, макар че явно не се досеща за това си чувство.

– Вече съжалявам, че не го убих – заяви мрачно Юл.

– Знаеш ли, има една минута, в която му е мъчно за теб. Да, да! Теб те жали, а нас ни мрази от все сърце, задето сме изпратили такова „дете“ на сигурна смърт. Ето какво постигнахме с нашите хитрини. Сега разбирам Ив малко по-добре... Да, той е лош, егоистичен, почти убиец, няма спор. Но той е и жертва, и е все още човек, и притежава като такъв безкрайна духовност. А пък ние... ние сме високомерни.

– Прекаляваш – Лю Банг поклати глава.

– Ума е права – отвърна намръщеният Антон. – Това да ни е за урок. Само неутъпканият път ще ни доведе до целта!

– Когато човек не избира пътя, то пътят избира него – добави Ума. – Почакайте! – тя вдигна ръка и замря. – Идва някой, мисълта му е тежка, а пък се движи... странно, не се чуват стъпки.

– Сигурно е Старейшината на тези отшелници – Лю Банг извърна глава към входа. – Но и аз не го чувам.

Дори Юл Найт с чувствителния си слух не долови шума веднага. Старецът се появи безшумно, все едно донесен от въздушно течение, в черния отвор на входа внезапно се очерта фигурата му в дълго шафраново одеяние. Издълженото му тяло изглеждаше безплътно до такава степен, че първата крачка към огъня просто промени положението му в широките гънки на расото. Нямаше коса и главата му се залюля на тънката, суха, подобна на стъбло шия, но това впечатление за немощ бе в противоречие с твърдия, ярък блясък на зорките му очи. Старецът се плъзна към огъня, оставяйки впечатление за безтегловност, настани се леко и плавно пред него в позата на Буда и застина – дори дихание не повдигаше извехтялата тъкан на гърдите му.

– Привет на хората-махала...

Думите прошумоляха като струйка сух пясък. Антон трепна, докоснат от блестящия като елмаз поглед на непознатия.

11. МАХАЛОТО И НИРВАНА

– ...Мислите си, че сте постигнали широтата и благостта на човешкото съществуване, но това е илюзия. Както свободата на махалото зависи от притеглянето, така и духът е ограничен от психичното поле на човекомасата и напразно вярвате, че изменяйки условията на собственото си битие, сте отменили и този закон. Не. Може да измените начина на задвижване, да увеличите амплитудата, да я пренесете в друга плоскост – същността на движението ще си остане като при махалото. Тук, на Плеядите, както и през всичките хилядолетия на Земята, човешкият „Аз“ се колебае между Доброто и Злото, пропада в Мрака и се връща към Светлината, чертае пътя си между Ин и Ян, натам и насам, до безкрай. С всеобщи усилия вие сте заставили махалото да очертава траектория между нови, както си мислите, точки. Но това е същият пробег между крайностите, които вие натоварвате със старите значения на Добро и Зло, същата невъзможност да намерите изход отвъд предела и, следователно, същата полярност между Ин и Ян, само че с друг облик, и същата недостижимост на Вечното Блаженство, към което се стреми всичко живо. Целта на идването ви тук е била изначално предопределена от тази полярност на човешката природа. Ние, Зрящите, обещахме помощ на един от вас. Тя ще ви бъде оказана.

Старецът замлъкна, сякаш да сбере смелост. Никой от земляните, дори и с мислено движение, не издаде отношението си към казаното, но всички се почувстваха зле. Чутото от тях не беше призив към диалог, нито дори проповед; говореха им за истина – последна и окончателна, – която бе безучастна към всяко възражение или съгласие, както диамантът е безразличен към скръбта и радостта. Подобна истина или те повежда след себе си, или те умъртвява.

– Да се откажеш от телесното – отново прошумоля гласът. – Да се откъснеш от психичното поле на милиони и милиарди същества – това е пътят, прозрян от йогите, светците, отшелниците. Вие, смъртните, владеете пет състояния на психиката. Бодърстване, сън, хипноза, мисловно сливане, общо човекомашинно съзнание. Ние отхвърляме последното, защото машината служи както на Доброто, така и на Злото...

– Не е точно така – прошепна Антон, но гласът му направи на говорещия същото впечатление като припукването на съчките в огъня.

– ...Отричаме и мисловното сливане, защото то въплъщава връзките, които се създават при психопривличането на човешките тела. Шестото, непознато ви състояние на психиката, е ключът към други форми на битието, към онази истинска безкрайност, която е затворена за вас, защото сте обвързани с човешката общност. Тъмен е покровът на нашата истина за неподготвения и е кратък часът на вашето пребиваване тук, ето защо ще ви открия само онова, което вашият рационален ум е в състояние да възприеме. Трябва да знаете, че с вашето мисловно сливане вие сами сте си затворили вратата към най-изтънчената, неуловима и безпределна психична мощ. Във физическия свят свързването на атомите в молекули може да породи единствено жалък, тлеещ огън, и само в себе си атомът носи истинската енергия. Така е и с човека! За да се възнесе на небето, капката трябва да напусне океана.

Старецът отново замълча. Лю Банг, който още хранеше надежда, побърза да се възползва от паузата.

– За да разберем другия, всеки е длъжен да изслушва всекиго докрай – това при нас е правило. Но вие справедливо отбелязахте, че времето на нашия престой тук е кратко. Дали ще успеем да разберем всичко? Опасността е наблизо, тя застрашава всички, независимо каква философия или религия изповядват.

– Вие сте застрашени. За нас няма опасност.

– А дали е така? Махалото, за да използвам вашите думи, е в равновесие, а не е имало такъв завоевател, който рано или късно да не е бил покосен от възвратното движение. Взривят ли се нашите слънца, ще се взривят и звездите на Плеядите.

– Ще се взривят – гласът на стареца не се промени. – Дали ще се противопоставите или не, те ще се взривят, защото обречен е този, който търси сила и власт вместо мъдрост. Плеядите ще загинат, а с тях вероятно ще загинете и вие, но не трябва да се съжалява за това.

– Не трябва ли?!

– Преди вас са живели милиарди хора, които вече не съществуват. Дали е помрачена душата ви от това? – старецът впери твърдия си поглед в Лю Банг. – Ако потомците ви посрещнат милионния изгрев, дали ще ги огорчи вашето отсъствие? Пеперудата не страда за пашкула, а на човека е дадено да преживее по-велико преобразуване. За вас Предтечите са хора, чиято физическа форма ни е напуснала или са загинали; за нас те са божествена истина. Да се знае! Еволюцията на духа предшества еволюцията на физическите обвивки и форми; звярът е заточен в собствената си кожа, човекът сменя свободно облеклото, скафандрите, домовете си; обвивката на духа е тялото и за човека то е като кожата за звяра, докато за Предтечите не е нещо повече от дреха. Затова те са вечни и безкрайни, като природата, неунищожими и всеобщи са и ни призовават да станем такива и ние. Проникнете се от тях и ще бъдете спасени!

– А доказателствата? – побърза да запита Антон. – Къде са доказателствата, че всичко е така, както казвате?

– Съществуването на звездите не се нуждае от доказателства. Но разпръснете вредом светлината, и няма да виждате звездите; разговаряйте един с друг, и няма да чуете птиците; отъждествете се с човечеството, и до вас няма да стигнат мислите на изпреварилия ви разум. Мълчание, самоотверженост, вяра! Каквото дирите, това и ще ви бъде дадено, за каквото се затворите, то ще изчезне, към каквото гледате, това и ще видите. Казвам ви го аз, при последното си обръщение към хората, преди да напусна техния обречен свят. Да, за мен сте вече сенки, но последната заповед, на която се подчиняваме тук, е да разкриваме Истината на новодошлите. Изборът е ваш.

Тягостно мълчание се възцари сред земляните.

„Юл срещна враг – достигна до тях пълната с досада мисъл на Лю Банг, – Антон – съюзник, а аз... аз се натъкнах на въплътеното равнодушие. Толкова векове, толкова промени, а тук нищо по-задълбочено от идеите на оня Августин, друг е само обектът на вярата – Предтечите! Простете ми, че ви доведох до задънена улица.“

„Не се коси, скептико! – откликна Ума. – Философът е длъжен да поглежда под всяко камъче, иначе този, който го следва, може да бъде ухапан от змия. И тук не виждам равнодушие, а вярата на разочарованите от вярата.“

„Да – съгласи се Антон. – Този, който загася огъня през деня, трябва да разпалва огън посред нощ. И все пак те размишляват, а където има търсене, там всичко е двусмислено. Интересно, какво ли би отвърнал нашият Ехратон, ако чуе подобно тълкуване на своята теория за осъществяване на идеала за „извънекологична цивилизация“ от принципно безсмъртни хора?“

Само Юл си мълчеше. Докато си почиваше, той се взираше безсмислено в гаснещите въглени. Беше жив, отвлечената философия не го тревожеше, чувстваше се добре тук, сега, в този веществен, осезаем свят, в който всичко е така просто, открито от науката, надеждно като хляб, като този кибер, като домашния мирис на дим... Мирис ли?

Той скокна и се затича към изхода, подуши с нос въздуха като звяр, момчешкото му тяло се напрегна, под смуглата му кожа се размърдаха лопатките. Мигом се хвърли по лице и долепи ухо до камъните.

– Нафилософствахте се! Идват.

Всички, с изключение на стареца, се изправиха бързо на крака.

– Свети отче – в гласа на Лю Банг се прокрадна горчив укор, – ще успеете ли да проверите своята истина? На нас ни е посочен този път, за съжаление, ние не можахме да се отречем от човечеството и сме длъжни да се погрижим за разни дреболии, като неговата съдба например. Вашите братя обещаха, че при всякакви обстоятелства ще ни покажат недостъпен за преследвачите изход.

– Да вървим – последва невъзмутим отговор.

Той се надигна леко и свободно и, без да се обръща, закрачи към противоположната стена на пещерата, все едно тя беше длъжна да се разтвори пред него. И тя се разтвори – черна цепнатина, от която лъхна студ.

В този момент киберът оживя.

– Опасност! Кибери, хора, газ! Опасност!

Гърбът на стареца вече се бе изгубил в отвора.

– Ама и ти си един, бойна машина такава – Антон шляпна кибера, докато минаваше край него. – Млъкни и се поучи от хората на нюх...

Двамата с Лю Банг поеха пленниците и забързаха след стареца. Киберът се промъкна през цепнатината последен. Не се чувстваха ни най-малко объркани, всички бяха готови за такъв обрат в събитията.

Коридорът, по който се движеха, бе тесен, криволичещ и тъмен като душата на някой пропаднал тип. По същия начин, неотклонно, се спускаше надолу. По-надолу, все по-надолу; обвиваха ги мрак и пронизващ студ, толкова хапещ, че първо на Ума и Юл, а после и на останалите, се наложи да си представят, че са под слънцето на тропиците. Тогава студът изчезна, а мракът като че ли изсветля.

Накрая наистина стана по-светло. Още един завой, гърбът на стареца се залюля като махало към входа, и хората се озоваха пред грот , пред най-странната пещера, виждана някога от тях. Грубият, каменен, неравно извисяващ се свод имаше неясен оттенък и се разтваряше в далечината, въпреки че въздухът изглеждаше прозрачен. Дали причината не беше перлената светлина от фосфоресценцията в подземието? Но откъде ли се е взела тя, щом никое от усещанията им не улавяше нещо необикновено във въздуха? И все пак, това, което прикова веднага вниманието им, не бе тази особеност на грота. Точно до краката им, докосвайки – без да се движи – края на каменистия наклон, се разстилаше сиво-синкав покров, наподобяващ и мъгла, и вода, но за мъгла бе твърде прозрачен и плътен, а за вода – прекалено слоест и въздушен. Синкав, сякаш уплътнен дим или втвърден газ... Но и тази асоциация не предаваше впечатленията от това мъртвешки неподвижно, леко като мъглица и, въпреки това, плътно езеро, в чиито прозрачно-неясни дълбини едва доловимо се полюляваха някакви пръхкави пластове, подобни на белезникави воали.

– Морето на Нирвана – оповести старецът. – Лоното на вечността и благодатта е отворено за вас.

– Благодаря ви – Лю Банг се огледа. Отляво и отдясно отвесни скали притискаха брега. – А изходът къде е?

– Пред вас е.

– Тук ли? Но какво е това всъщност?!

– Пътя към Истината на Предтечите – тържествено извиси глас старецът. – Не се смущавайте от физическата телесност на Нирвана, каквато преди липсваше. Те си знаят по-добре! Всеки, който влезе, подсилва Нирвана и пътят, водещ в нея, сега е лек и очевиден.

– Но това не е нашият път! Това е предателство, вие ни обещахте изход!

– Вашият път, както самите вие ме уверихте, води към Доброто, Истината, Щастието. Такава е целта ви и я достигнахте. Вгледайте се.

Старецът простря ръка. Беше убеден в правотата си с такава сила, че всички пристъпиха напред, а остарялото в този момент лице на Лю Банг посивя, щом той се взря в мъгливата бездна под краката си. Дали защото нещо се раздвижи в синкавата маса и някой от белезникавите пластове се премести или защото очите му привикнаха, но пред погледа му – отначало смътно, а сетне все по-ясно – се очертаха неподвижно увиснали сред дълбините, голи човешки тела. Мнозина почиваха там, мъже и жени в безконечни редици. Белееха се подпухнали лица, гърди и гърбове, преплетени или разтворени ръце и крака, и всички изглеждаха вяли и обезцветени като трупове във формалин.

– Та това е смъртта... – прошепна Лю Банг.

– Това е животът – последва безстрастен отговор. – Вгледайте се по-внимателно.

И четиримата неволно се отдръпнаха, подириха опора един в друг, защото самообладанието бе готово да им измени в мига, в който върху медузообразното лице на един от удавниците зейнаха цепнатини, след като клепачите му се повдигнаха; в мига, в който по цялата редица от тела премина тръпка и покойните раздвижиха подобните си на желе ръце; в мига, в който още и още мъртъвци разтваряха незрящи очи, търсейки с поглед нещо или някого.

– Те ви призовават – заговори оразмерено старецът. – Духът им е навсякъде и никъде, той може да променя облика си до безкрай, като самата Нирвана, и някогашните тела са само един от пристаните на това съществуване. Доловили са нашето присъствие, сега са тук, съприкосновяват се с нас духовно, възниква връзка, аз ги чувам! Помолихте за изход, недостъпен за слугите на Злото? Той е пред вас, няма и не може да има друг! Решавайте, решавайте! Аз тръгвам, напускам ви, настъпи моят час. Нирвана, нирвана, нирвана!

Под краката на стареца прошумоляха камъчета. Той вървеше с вдигнати ръце, главата му се тресеше на сбръчканата шия, елмазеният му поглед святкаше безумно. Босият му крак докосна димната синкава повърхност, но не потъна, тя се отдръпна все едно бе еластичен слой, покриващ някое тресавище; още две-три крачки и старецът бе отнесен от брега. Едва там тялото му започна да се потапя бавно във воднистата мъгла, която, докато той падаше, разяждаше шафрановия му хитон – човекът навлизаше гол в своята нирвана. И ето – бяха покрити торсът, главата, вдигнатите ръце, всичко. Над мястото, където старецът изчезна, се изви сребрист дим, дълбините на полутечната маса помътняха, всичките ù пластове се залюляха, докоснаха едва-едва брега и застинаха.

Четиримата отстъпиха назад потресени.

Пръв се съвзе Антон. За миг му се стори, че той самият, притисналите се към скалата негови приятели, замрелият неподвижен кибер, лежащите върху камъните тела на Ив Шор и на гросадмирала – всички те са просто останки от корабокрушение. Така си беше всъщност.

– Кибер! – Антон се застави да говори спокойно. – Проучи наоколо, потърси друг изход.

– Няма друг изход. Само камък и газ, предупредих ви.

– А обратният път?

– Затворен е. Има хора и кибери, движат се бавно, претърсват. Ще са тук след десет-дванадесет минути.

– Ясно – Антон се обърна към приятелите си. – Някакво решение?

Мислите и чувствата им се сляха. В съпреживяването липсваха думи и понятия, присъстваха само образи, които обхващаха всичко. Те се озаряваха, увеличаваха се, гаснеха с бързината на разклонена мълния; изграждаха ги както собствените мисли на Антон, така и мислите на останалите, и взаимната, основана на тях рефлексия, и рефлексията върху рефлексиите. По този начин образите придобиваха понятийна дълбочина и многовариантност, залавяха се един за друг, доизграждаха се, премахваха от себе си излишното и погрешното, разпростираха се над всичко – миналото, настоящето, вероятностното бъдеще, възможното и невъзможното, надеждното и предполагаемото, желаното и гибелното. И някой – но не Антон, нито друг от тях – управляваше това състояние, внасяше хармония в хаотичното и противоречивото, пазеше от разпад това общо, не намиращо покой построение, и го караше да нараства и частите му да добиват устойчива логическа съразмерност.

Минута-две продължи изключването им от външния свят, който сякаш се топеше, преобразуваше се в съпреживяното умозрение на четиримата, и когато това време изтече, всички разбраха чии плещи ще поемат бремето на трудния и рискован, но единствено възможен засега замисъл и неговото осъществяване.

– Киб! – разпореди се звънко Антон. – Всички, освен мен, да бъдат скрити в скалната пукнатина! Връщаш се веднага! Скорост на изпълнение: максимална.

След като привдигнаха пленниците, те се притиснаха към кибера, а той разпъна около хората подобно на пашкул, проблясващо силово поле, поотръска се като кон, за да провери надеждността на захвата, и заедно с товара си се стрелна над синкавото слоесто обиталище на онези, които бяха намерили в него окончателната си истина и последния си покой. Антон дълго гледа след кибера.

„Конче Вихрогонче! – помисли си неочаквано той, изпълнен от горчива нежност. – Ти си ми Конче Вихрогонче! “

Седна върху заскърцалия под него трошляк. Сега – и може би завинаги – той остана сам. Както всеки път след мисловно сливане, главата му мъчително кръжеше, искаше му се да прилегне, да си отдъхне. Пред очите му се разстилаше равната синкава неподвижна повърхност на тайнственото „Море на Нирвана“.

Наоколо бе спокойно, усещаше се колко невъзмутим е утайникът на обществената канализационната система, където от повърхността на Авалон се стичаха всички отчаяли се търсачи на истината, всички изтощени от битките на всеки срещу всеки; те се бяха доказали може би и като най-искрените сред преструващите се на мъдри привърженици на някогашния фундаментализъм – останалите се задоволяваха с плебейските наркотици и халюциногени.

Ами ако не е толкова просто? Пътят към себе си е не по-малко важен, труден и дълъг от пътя извън себе си, а и колко много е дал на човека! Странно е всичко в това езеро, а навярно е странно и там, сред онези будещи отвращение тела на отварящите очи мъртъвци...

Не. Няма истина извън красотата и не извежда към спасение онзи път, който откъсва човека от себеподобните му.

Няма време за разплитане на загадката.

Вече няма време за нищо.

Изтичаха последните минути. Антон не мислеше за себе си – не биваше да мисли. Почиваше, докато все още бе възможно, и, взирайки се в мъртвешката неподвижност на мъгливото езеро, извикваше в паметта си шума на морския прибой – очевидно повече нямаше да го види и чуе.

Нямаше я и Ума да му изпее прощална песен за вълните и прибоя. Нямаше никой.

От фосфоресциращата над езерото мъгла изплува киберът; по тялото му играеха черни отблясъци, а силуетът му на кентавър напомняше за Конче Вихрогонче с такава сила, че дори скептичната гримаса на разума не можеше да прогони този образ на верен помощник и приятел.

Киберът бойко се закова пред краката на Антон.

– Задачата е изпълнена.

– Чудесно! Преследвачите ни наблизо ли са?

– На две-три минути пешком.

– Ще се изкача там –Антон посочи към черното отверстие на входа.

– След двадесет секунди ще стовариш скалата в посока към мен. И ще се скриеш. Гледай да не те намерят. Открият ли те... самоунищожи се.

Болка и съжаление пронизаха Антон след собствената му заповед.

– ...Самоунищожи се. Никой не бива да узнава за участието на Изкинта.

– Не се тревожете, аз ще се погрижа за това.

Гласът дойде от Вихрогончето, но не беше негов.

– Радвам се да те чуя, Изкинт – откликна живо Антон. В него пламна неочаквана надежда. – Ще се намесиш ли?

– По желание на хората аз изпълнявам функцията съхранение на хомеостазата на Плеядите. Вашата Игра не е приключила. Моята – също.

– Значи – всеки за себе си?

– Човекът е човек, машината е машина, обратното засега не е доказано.

– Разбирам... Ще се срещнем ли отново?

– Вероятността е функция на постъпката. Времето изтече, побързайте!

Гласът на Изкинта замлъкна, киберът рязко се извърна, готов да предупреди за опасността, но Антон вече бе чул носещия се из лабиринта шум. Преследвачите бяха на стотина метра от него, не повече.

С приведена глава Антон се гмурна в мрака на тунела и извика гръмогласно, все едно изтръби:

– Предавам се!

А трябва ли след този възглас да вдигне и ръце?

12. ОРЪЖИЕТО НА ПРЕДТЕЧИТЕ

В познатата пещера, вместо мъждивата светлина от огъня, ярко грееха лампи, все едно бе недопустимо наличието и на най-леката сянка. Безпределно спокойното лице на Ел Шор изглеждаше като от гипс край опушените стени и само моравите подпухнали клепачи придаваха на тази маска сходство с нормална, дори страдаща човешка плът. Без да поглежда към Антон, той властно кимна с глава. Стражите отстъпиха назад, войниците и киберите плъзнаха като хлебарки из тъмните тунели и се спотаиха някъде там. Ел Шор изключи ненужните лампи една след друга.

– Седнете.

Антон приседна на наръча трева, която още пазеше отпечатъка от тялото на техния пленник. Ел Шор се настани срещу него. Намръщен, той подхвърли на дланта си блокиращия апарат, и невидимото в полумрака поле на „звуковата шатра“ обгърна и двамата.

– Ив?

– Кротко спи, ако това ви интересува – Антон наблегна леко на думата „това“.

– Той не е...

– Въпреки това, знаем всичко. Да разкажа ли само на вас двамата известните ни подробности за заговора?

– Не е нужно! Вярвам, макар че е невероятно. Но след като се предадохте...

– Правилно. Можеше да унищожите всички наведнъж, уж сме загинали в престрелка, но когато някой крещи „предавам се!“, внезапно се оказва, че свидетелите са твърде много. Същото ще се получи и когато се доближите до останалите. Значи, кое сега за вас е главното?

– Вашето мълчание относно моите намерения – Ел Шор кимна. – Но не се ласкайте, животът ви е в моите ръце.

– Нищо подобно. Разпитът е неизбежен и щом само разкажем за заговора, щом принудят Ив да потвърди показанията ни, вие ще умрете преди нас.

– Преди вас... – повтори замислено Ел Шор. – Но това не е във ваш интерес. Освен това, има едно-две неща, които не знаете. Е, какво пък, да поговорим като хора.

– Винаги съм готов, стига да е възможно.

– Че защо да е невъзможно? Вие цените живота, аз също. Признавам, допуснах грешка, която повлече след себе си всичко останало. Мислех си, че зная за вас всичко, което ми е нужно, и това, което знаех, не ми вдъхваше уважение. На младини ми се случи да прекарам известно време на Земята. Няма спор – всичко е красиво, всичко е умно измислено, цари всеобща доброжелателност, да не говорим за мускулите, които видях! Но веднъж случайно блъснах някакъв човек. А той... ми се извини! Започнах да опитвам нарочно с абсолютно същия резултат. Господи, така да се самоунижаваш, да се превърнеш в парцал! И куче да подритнеш, ще ти се озъби... Защо се усмихвате?

– Ако двама души се блъснат случайно, извиняват се и двамата, това е всичко. Никой зрял човек не би направил това нарочно, ето защо сигурно сте забелязали лекото недоумение, когато не са чули от вас обичайните извинения.

– Да, забелязвах и обърканост, и недоумение, което само потвърждаваше моите изводи. Накратко: не знаех за вас едно нещо, може би главното. Ви се биете... страхотно!

– Още не сме се били наистина.

– Чуйте ме, нали се разбрахме: говорим си като хора! А вие се опитвате да ме заблудите. Вашето момченце...

– Не е момченце. Самият той има деца.

– Така ли? Тогава ви поздравявам. Да маскирате джудже като малко момче... Хитро.

– Той не е джудже. Пигмей е.

– Това е едно и също.

– Не е. Пигмеите са африканска народност...

– Какво? Тези чернолики диваци?! Впрочем, разбирам. Да. Не, все пак не разбирам! Ние не му дадохме никакъв шанс. Откъде се взе излишният кибер? Как успяхте...

– Ако позволите, това вече е разпит. Но като заговорихме за Юл, имам една молба. Ако стигнем до взаимноизгодно решение, предайте на Ив, че той не е преследвал дете.

– Толкова ли е важно за вас?

– Като че ли да.

– Отново отказвам да ви разбера...

Ел Шор бързо извади смолиста пръчица и пое мириса ѝ тъй дълбоко, че от извилия се дим гърлото на Антон се сви.

– Моля, без употреба на химическо оръжие – иронично отбеляза той.

– Глупости, това ободрява! Въпрос: вашият Юл едва не погуби двамина с голи ръце; колко струват тогава вашите заповеди и забрани?

– С лекарство можеш да се отровиш, а с отрова – да се излекуваш. Едното и другото съществуват поотделно само в представите на догматиците.

– Защо в такъв случай не поставихте условие: пуснете ни да си идем у дома, иначе ще убием пленниците.

– Убиването по време на бой е самоотбрана, другото е зверство.

– Заплахата все още не е убийство.

– Но е шантаж.

– Бих казал, военна хитрост.

– Подлият умисъл е вече престъпление.

– Ах, нима? Е, добре, притиснахте ме в ъгъла. Значи, Ел Шор – къде ще се дене? – ще се заеме с шантажиране, срещу пленниците ще получите свобода, а за да запазите личните му тайни, същият Ел Шор ще ви изпее всичко за оръжието на Предтечите и вие няма да си изцапате ръчичките.

– Да не би да обръщате срещу нас нашето оръжие?

– Естествено. Съвестта е нещо много симпатично, когато другите я имат, а ти – не! А може и да имате съвест? – Ел Шор се наклони и се вгледа в очите на Антон. – Своя, тайна съвест, а? Защо казахте, че няма да убиете пленниците? Кой би разкрил подобен коз? Вие не сте глупак. Какъв сте тогава? Светец като онези нирванисти?

– Работата не е в това.

– А в какво? Искам да ви разбера.

– За да нанесете, щом ви се отдаде случай, по-добър удар ли?

– Да! Както виждате, и аз мога да бъда откровен.

– Точно това искам. Дотолкова сте привикнал да виждате у всекиго враг, конкурент, съперник, че смятате всички за повредени. Сега за нас грешките ви са по-опасни от вашите победи.

– По-опасни... – лицето на Ел Шор се сви, в очите му се мярна безмълвна тъга. – Кажете ми – той сниши глас, – ако се бях родил на Земята, какъв щях да бъда при вас?

– Най-вероятно добър организатор.

– С други думи, такъв, какъвто съм и тук, но без да се страхувам, че мога да получа нож в гърба. Не бих имал шанс да стана никой друг. Всяка жаба – да си знае гьола, пасторал... Какви са вашите условия?

Въпросът прозвуча като изстрел от упор и бе още по-неочакван, защото преди него тонът на Ел Шор бе съвсем различен.

– Свобода и сведения – също тъй бързо отвърна Антон.

„Нещо не е наред – помисли той. Правя грешка, но каква точно? “

– Свобода и сведения – повтори с наслада Ел Шор. – Само свобода и сведения... Пълна победа, значи? Ще се наложи да ви отнема илюзиите. Погледнете.

Ел Шор вдигна ръка и докосна пръстена на нея. От кристала в обкова се отдели светъл лъч. Грапавата стена на пещерата изчезна и се появи осеяният от звезди мрак на космическия безкрай, сред който, преливащо в различни оттенъци на яркосиньото, пулсираше пръскащо край себе си огнени протуберанси кълбо.

– Една звездичка от нашите Плеяди – обяви отривисто Ел Шор. – Оръжието е насочено срещу нея, остават секунди до решаващото изпитание.

Неволното помръдване на ръцете караше изображението да потрепва, нажежената до синьо звезда се полюшваше заедно с изригващите от нея протуберанси.

– ...Наблюдавайте звездичката по-отдалече...

Антон пропусна началото. Звездата, по-голяма от Слънцето, стремително набъбна, заизвива се като горящо цвете сред пронизващо-белите пламъци, залюля се като свещ на вятъра. И изгасна.

Но не това порази като гръм нервите на Антон. На мястото, където до преди миг пламтеше звездата, се завихри черна, непрогледна маса; като че ли самото Пространство се въртеше в бездънна, поглъщаща всичко месомелачка, и искрящите наблизо звезди неистово затанцуваха по очертанията на този гибелен въртоп. Изображението мигна и изгасна.

– Ето, това е – тихо каза Ел Шор, като спусна ръка. – Само преди няколко часа задействахме цялата мощност на оръжието и резултатът е пред вас. Вече знаете за оръжието почти всичко, което е известно и на нас. Защо да го крием? Нищо чудно онези лицемерни набожници да са прави: на творците, обладаващи такава сила, не им остава нищо друго, освен да се потопят в Нирвана, за да не действат повече, да не желаят, да нямат стремежи. Но нашите нерви са по-здрави!

Eл Шор жадно вдъхна аромата на пръчицата, в разширените му зеници потрепна същият бездънен мрак, който преди минута бе плъзнал из космоса – или поне така се стори на Антон. Гърлото му се стегна от страх; от оня, познат му чрез хипнореалностите, лепнещ, всмукващ го страх.

– Значи, имаме си работа с питекантроп, намерил атомен пистолет край пътя? – Антон едва чуваше собствения си глас, но той излъчваше сила заради превърнатата в насмешка злост. – Намерил го той и, докато натискал спусъка, се сетил да не обръща дулото към себе си? А дали зарядите ще са достатъчно? Помислил ли е за това?

– Помислил е, представяте ли си? – Ел Шор се усмихна важно. – Енергията, или каквото е там, е достатъчна, за да унищожи стотици звездни системи – нашите учени чимандри го гарантират. Ясна ли ви е ситуацията? Очевидно, вашите наблюдатели вече са забелязали из небесата някакъв безпорядък и са си направили нужните изводи. Няма значение. Вече нищо няма значение, разбирате ли? Лична свобода – това е всичко, което можете да получите. След няколко дни всички вие ще бъдете изхвърлени отвъд пределите на Империята. Но трябва да знаете, че след вас, от същия космодрум ще стартира цялата ни флота начело с „Решителен“! Побързайте да се върнете на Земята, разкажете им за силата, пред която нищо не може да устои. Имам нужда от цели планети, не от дупки в Пространството! Надявам се, че сте достатъчно благоразумен, за да не се съпротивлявате. Не е ли все едно дали на престола ще остане Падишаха или ще се възкача аз? От мен поне можете да очаквате не толкова големи глупости и грешки. Нещо повече. Ако преминете на моя страна, аз въобще няма да ги допускам. Повярвайте ми, говоря искрено. Изобщо няма с кого да споделям замислите си, да получа умен съвет или предупреждение – наоколо гъмжи от завистници, интриганти, тъпаци – дъх не мога да си поема от тях! Склонете. Срещнахме се като врагове, но странно – докато ви гледам и разговарям с вас, не изпитвам постоянната си тъга и предпазливост. Вие не желаете зло дори и на мен. С вас се чувствам спокоен и сигурен. Не виждате ли колко се нуждаем един от друг? На вашите хора вече с нищо не можете да помогнете... Не, ще им помогнете, ако се съюзите с мен. Падишахът е глупак, той ще удави планетата в кръв, а аз съм прагматик. Имам си своя цел, но вие знаете за нея, след като сте проникнали в съзнанието на Ив.

– Хората да пълзят край вас на колене...

– Е, това е мимолетно развлечение, може и без него. Всемогъщество и безсмъртие! Всичко останало е само средство или разтуха. За кого се грижите, какво ви вълнува толкова? Милиарди и милиарди хора са загинали безименни, без да оставят следа, а живите помнят и ще помнят само онези, които са създавали историята. Атила, Чингиз хан, Тамерлан, Хитлер...

– Сократ, Шекспир, Леонардо да Винчи, Пушкин...

– И всички те са се подчинявали на тираните или на безмозъчната тълпа! Силният побеждава слабия, така е било винаги, само обликът им е различен. Отменили сте този закон? Как ли пък не! Ние се връщаме и, забележете, не поради капризите на случая, а защото дълго дебнахме същия този случай, докато вие се занимавахте с разните му там морал и изкуства. Надявам се, сега ви е ясно кому принадлежи бъдещето. Най-забавното е, и същевременно закономерно, че не можахте да ни унищожите тук, на Плеядите, когато бяхме безсилни. Не можахте, защото ако потопяхте планетата в кръв, щяхте да заприличате на нас и тогава щяхте да се сбогувате с мечтата за чудото на едно съвършено и справедливо общество. Мечта, напоена с кръв, щастие, изградено върху трупове – подобно чудовище би ви погълнало! Не можахте да престъпите чертата, знаели сте от какво да се боите. Морална безизходица, но сами се набутахте в нея, нали? Сега е късно. Няма избор и, както виждате, не е и имало. Или окървавени ръце, или...

– Но щом няма избор, то чудовищното насилие ще погълне и вас. И няма да има изход от омагьосания кръг на убийствата.

– Пука ми ако аз съм на власт, а не някой друг. Аз съществувам, живея, както искам, останалото е философия на слабите, която те се опитват да натрапят на силните. На хората от векове им е съдено да бъдат хищници и тревопасни! Ще ми служите ли?

– Не, разбира се.

– Гордо и много, много глупаво – Ел Шор въздъхна. – Във вас има нещо... Не намирам думата. Иска ми се да ви притежавам като някаква прекрасна скъпоценност. Хубаво, това са сантименталности. С кого ли може да се говори откровено... Стига толкова! Киберите сигурно вече са прогорили вашата скална преграда, можете да предадете на хората си, че ще ви изстреляме здрави и невредими. Няма и да споменавам, че така или иначе, ще ни върнете пленниците! Не, почакайте – той спря понечилия да се изправи Антон . – Трябва да оправдаем интимността на нашата беседа и затова ще съчиним полагащия се протокол от разпита. Разликата във времето ще компенсира вашето „упоритото мълчание“ в отговор на някои мои въпроси. С една дума, поупражнявайте си техниката на фалшифициране. Да ви кажа, това е увлекателно занимание и когато победим, може да ви е от голяма полза.

Ел Шор направи опит да се усмихне тържествуващо, но нещо го възпря.

– Жалко все пак, че не сте на моя страна – каза той след малко.

– Или обратното: жалко, че не сте се родил сред нас – тихо като него отвърна Антон.

Ел Шор се замисли.

– Не, главното е да побеждаваш.

13. ЗАДЪРЖАНОТО МИГНОВЕНИЕ

Четиримата вървяха – Антон, Лю Банг, Юл Найт, Ума с неизменния си илир, а край тях кънтяха ботушите на конвоя. В лицата им светеше синкавото слънце на Плеядите, зад тях, в такт с крачките им, се олюляваха сини обедни сенки.

Същите сенки хвърляха и войниците. Бум, бум, бум! – в ушите им отекваше като погребален марш ритмичният тропот на крака. Офицер, преизпълнен от чувство за дълг, с ръка, положена сурово върху кобура на бластера, облизваше крадешком солените капки пот от устните си. Въпреки жегата, и той, и войниците, харесваха стегнатия строй, здравата спойка на движенията си, съзнанието за общност, превъзходството и властта над победените. Всеки от тях в мислите си вече крачеше из световете, които им бяха обещали. Усещането за надмощие ги караше да бъдат снизходителни към повалените, така, както човек може да се държи снизходително и дори добродушно с онези, на които по милост се дарява свобода, защото прекрасно знае, че отсега нататък всичко ще му принадлежи.

Суровата военна подготовка, подчинението, строгостта – нищо не е било напразно и ей сега ще получи оправдание! Черните им противобластерни ризници проблясваха матово докато се движеха и под тези брони, в които войниците приличаха на едри, изправени на крака мравки, равномерно и горделиво биеха сърцата на довчерашни момчета и утрешни повелители; рядко някаква странична мисъл нарушаваше единния ритъм на пулсиращата им в синхрон кръв.

Избраници сред избраниците, те без да бързат удряха крак.

Биха могли да възприемат самите себе си като незначителни мравки в момента, когато строят им навлезе в дълбините на космодрума и над тях надвиснаха огромните естакади , кулите на мезонаторите и геоконите, магниторелсовите пътища, над които се извисяваха корабите на звездната ескадра. Но не стана така. Потискащото величие на техниката предизвикваше у тях неясна гордост от бойния им флот, а подсъзнанието им радостно откликваше на протегналите се откъм всички грамади сенки, които обещаваха прохлада. Лицата им дори леко се оживиха, когато плътната сянка на естакадата покри всички.

Изглежда, че пленниците изпитаха същото облекчение. Антон изтри потта от лицето си, Лю Банг, без да забавя крачка, се зае с разпалването на лулата си, Ума разсеяно прокара пръсти по струните на илира.

– Планетата ви обаче е гореща – отбеляза Антон.

Никой не му отговори, защото войниците и за миг не забравяха кои са те, но прохладата, обща за всички, мимолетното приятно усещане и простичката забележка на Антон, пробудиха неволен отклик. Войниците вероятно щяха да се учудят, ако откриеха в себе си този едва-едва сближаващ всички отклик, но Антон знаеше, че той трябва да се породи и наистина – породи се.

Необичайните тук звуци на илира се носеха толкова тихо, че слухът се напрягаше учудено, очаквайки неосъзнато какво ще последва. И очакването не беше напразно. Тихият, разтварящ се сред другите звуци на космодрума глас на илира, звучеше с ехото на откъслечни и неясни чувства, които сами намираха път към душата на музикантката, но те криеха в себе си и крехкия, обединил всички отклик на безпощадната жега, желанието за отдих и прохлада, желанието да се отпуснеш, да свалиш мундира, да отхвърлиш изпълнението на дълга, да не си вече частица от спойката; в същото време в гласа на илира пулсираха тъга и досада, поради невъзможността това да се случи тук и сега. Разбира се, и най-проницателният разум не би забелязал тези неща в мелодичните, но като че ли разединени звуци – те действаха без да бъдат осъзнавани и в това бе силата им, силата на изкуството.

Изминаха само няколко такива секунди, сетне Ума едва чуто запя, а после – по-силно и по-силно; пееше на своя древен език и сега и в звуците на илира, и в гласа ù, се появи нещо, което застави офицера да се усмихне снизходително, може би отдавнашната скръб на угнетените?

– Хубава песничка – призна той и облиза устни. – Добре, продължавай, не е забранено...

И Ума продължи, само че мелодията се измени, а и гласът ù стана малко по-различен. Приятелите ù крачеха мълчешком, изглеждаха безучастни, очите им не шареха наоколо с надеждата за чудо и все пак те внимателно обгръщаха с поглед разкриващата се след всяка стъпка панорама на космодрума. Възможностите за борба бяха изключени, но въпреки това пленниците имаха шанс – мъничък и ненадежден; шансът бе предоставен на Антон от една-единствена, случайно отронила се от устните на Ел Шор фраза. И те усърдно търсеха този свой шанс.

„Да!“ – възкликна мислено Юл Найт и видяното от зорките му очи в далечината мигом стана достояние и на останалите. Огромния „Решителен“.

Естествено, отвеждаха ги към другия край на полето. Ума смъкна ограничителя и завъртя до край медитатора на илира, пръстите ù се плъзнаха по седефената клавиатура на инструмента.

Все така равномерно бумтяха ботушите, проблясваха черните брони, все тъй глухо замираше в обедния зной шумът на космодрума, само че сега над тях се носеше музиката на илира. Оставена сама на себе си, нито музиката, нито песента биха могли да надделеят над нещо, но четиримата бяха способни да се слеят в едно цяло и те го сториха. Уж нищо не се промени в ритъма на мелодията и в думите, които пееше Ума, а всичко се превърна в някаква другост, веднага щом илирът усили възникналото, качествено ново психополе. Вече не звучеше просто музика, не бе просто песен. Така лещата събира разсеяната светлина в изгарящ фокус, така кристалът на лазера уплътнява енергията, за да я възпламени, по-ярка от хиляди слънца.

Сега всичко зависеше от Ума, която владееше тази невиждана на Плеядите сила.

Само след миг всеки войник си представи, видя, чу, преживя нещо свое. Все тъй отчетливи бяха крачките им, все тъй ръката на офицера лежеше като застинала върху кобура на бластера, но отрядът свърна не в посоката, в която трябваше да го направи.

Всичко се промени. При всекиго се върнаха миговете на щастие и радост от живота, доверието и душевната щедрост, които бяха познали в детството или младостта си, защото всеки, макар и само за час, но е бил човек. Войниците и офицерът отново преживяваха това състояние ярко, както преди. Вълшебното изкуство на Ума, усилено стократно от резонанса на илира и от помощта на приятелите ù, откри у всекиго и накара да се разгори искрата на действеното добро, и сега, вече пробудена, тя изцяло поемаше в себе си гласа и водеше човека натам, където той и сам би се отправил, ако познаваше пътя. Ненапразно Ума бе пяла дни наред по кръстопътищата, дирейки в хората онова стаеното, забравеното и навярно подтиснатото, но неизтребимото. Кой ли не си е мечтал да върне някой светъл миг, да го превърне във вечност? Сега тази мечта се осъществяваше и се изпълваше с нов смисъл.

Хората в униформи вървяха натам, накъдето ги зовеше илирът и накъдето би ги призовала съвестта им, ако бе зряща. Ума усещаше своята – и не съвсем своя – власт над тях и чувстваше, че я влече след себе си същата сила, която помиташе наносите враждебност, отнасяше утайката от душата, увличаше всички наоколо и прокарваше за хората път към целта. Докато слушаха илира и виждаха събудените от него образи, никой от тях – нито войниците, нито страничните наблюдатели – никой вече не можеше да се съпротивлява на тази живееща в тях самите сила, която бе завладяла цялото им същество.

Туловището на кораба се приближаваше. „След вас ще стартира целият флот начело с „Решителен““ – бе казал тогава Ел Шор. След вас, значи оръжието на Предтечите най-вероятно вече е доставено на кораба. Нали трябваше да бъде монтирано точно на него. Ето го „Решителен“. Добър знак – край него вече не сноват товарачите; люковете, с едно изключение, са херметически затворени, на рампата се мярка самотен часовой.

„Дано само Ума да издържи! – молеше се Антон. – Да не се обезсили магията ù!“ Той, както и останалите, с всички сили подкрепяше момичето и от напрежението вече се олюляваше. Реаморализацията не можеше да продължи безкрайно. Имаше и часовой. И целият екип бе там. А може и да не беше целият.

Обедната светлина на Алцион сякаш прогаряше черепа му.

Илирът не замлъкваше. Още една крачка, по-близо, по-близо.

Часовоят ги посрещна с радостната усмивка на домакин, развълнуван от пристигането на дългоочаквани гости, с които времето тече леко, наситено, ярко и свободно.

Наставаше може би най-трудната минута. Четиримата пристъпиха в отвора на люка. Сега Ума трябваше да направи почти невъзможното: илирът вече не трябваше да води войниците след себе си, напротив – трябваше да ги отблъсне, да ги принуди да избягат надалеч от кораба, докато за онези, които бяха вътре, които можеха да го чуят, инструментът бе длъжен да звучи както преди, за да се предотврати преждевременна тревога.

Ума не издържа, цялостната ù природа не съумя да се раздвои и да излъчи с еднаква сила мрак и светлина! Мелодията се препъна.

В мига, в който това се случи, лицата на всички потъмняха, все едно някой бе изключил душевната светлина на войниците, а пръстите на офицера задраскаха по кобура – все още тъпо и неосъзнато. Антон бързо заопипва за бутона, отварящ люка в екстремни ситуации – къде ли е монтиран при тях?!

От лицето на часовоя вече отпълзяваше усмивката, когато неустойчивото равновесие на нещата бе нарушено от черното, донемайкъде познато тяло на кибера, което със свистене разсече въздуха и се понесе над рампата; Антон беззвучно ахна: „Конче-Вихрогонче!“

Преди който и да е от тях да се бе опомнил, върху войниците, офицера и часовоя се стовари насочения от кибера инфразвуков удар и ги обзе панически ужас. Всички се затъркаляха по рампата като разпилени грахови зърна.

– Вършете си работата, ще ви прикривам!

Киберът ли го каза или самият Изкинт? Отзвукът от инфразвуковия удар, който не можеше да бъде избегнат, заслепяваше съзнанието и трябваше непременно да му се устои! Да се устои и да се действа. Ума, със страшно смалено, присвито лице, взе предишния акорд и поведе всички след себе си. Сигурно още никой не бе влизал в бойния кораб по този начин, с музика.

Потискащата сила на инфразвука се оттегли, престана да мачка мозъка. Шлюз, в него – автомати за дезинфекция, разбираемо изключени поради ненужност; входната мембрана веднага пропусна всички, а сега бързо напред! Меката сивкава светлина в коридорите, делнично премляскващата под краката им перисталтика на пода, която, както е прието, почистваше от прах и кал обувките на планетата... Малко по-надалече се мярна нечий гръб, човекът се подчини на илира, отметна глава, обърна към тях светналото си лице. Асансьорът!

Като конструкция всички кораби си приличат в основните, общи неща. Законите на техниката, както и тези на космоплаването, са еднакви за всички, независимо кой и как се старае да утвърди своите особености и уникалност. Капсулата на асансьора се изстреля като куршум и ги изведе на по-горното ниво. На кораба все още никой нищо не подозираше, не бяха успели да заподозрат. Малцината, които срещнаха край асансьора и в коридора, изпращаха със сияещи погледи Ума, която ги даряваше с краткото щастие на човечността. Четиримата се добраха безпрепятствено до командната кабина, която по време на полет е винаги пълна с хора от екипажа, но по всяко друго време е почти безлюдна. Сега там нямаше никой.

Илирът тутакси замлъкна, Антон едва успя да подхване свличащото се тяло на момичето и сам замалко да падне. А до края имаше още толкова време! Да залостят кабината, бързо да настанят Ума, която стискаше илира дори и изпаднала в безсъзнание. Тримата се метнаха към огромния пулт с форма на полумесец, по чиято повърхност засияха светлинки, щом опитната ръка на Лю Банг го докосна. Кое къде е тук?! Погледът обхождаше вяска секция. Разбираемо, познато, можем да се досетим, а с това засега няма да си блъскаме главите – второстепенно е и може да изчака. Зареждането? Лю Банг кимна утвърдително. Мащаб на изображенията, предстартова проверка... Всичко съвпадаше.

Е, Ел Шор, благодарности за това, което сподели неволно, ти си прав: който дебне сгодния случай, той го дочаква, а тогава, по един или друг начин, всичко придобива силата на закономерност.

Времето се разтвори по познатия му начин, както се случи в оня град, пред онази пролука под вратата, в онази друга действителност. С тази разлика, че сега вече не беше сам и всичко бе обагрено в безусловност, предстоеше истинският, може би последен, решителен бой. Движенията на Антон, на предела на възприятията, се замъглиха; пред погледа му мълниеносно се мяркаха ръцете на Лю Банг, на Юл. Успяха, успяха, успяха. Ключът за старта! Готово. Сега – сигналът за обща тревога. Къде ли е при тях? Къде е проклетият превключвател, бутон, лост, драконова опашка или каквото е там?! А, ето го най-после и него...

– Всички незабавно да напуснат кораба! Опасност от взрив! Всички незабавно да напуснат кораба!

Из целия кораб, по всичките му – без изключение – сектори и кътчета се носеше оглушителен тътен. Антон се свлече в креслото изтощен. Сигурно рефлексът да се подчиняват няма да се прояви при всички, сигурно някой ще се досети, че никакъв взрив в двигателите не може да се произведе точно сега, но повечето, без да мислят, вероятно вече са се втурнали навън. А може и да са се втурнали всички – ами ако е намерена бомба! На Плеядите такива неща са напълно възможни. И капитанът трескаво издирва помощниците си, а те – него, за да изяснят кой и защо е подал сигнал за обща тревога.

Ами да, ето и тук вече примигваше светлинката, с която призоваваха командващите...

Антон се усмихна тържествуващо. Късно е, късно! На панорамния екран се виждаше как всички са се разбягали като хлебарки през полето. Бъдете така добър капитане, изнервяйте се, изяснявайте си ситуацията, може дори да останете, ще се срещнем ли по време на полета, моля? Явно на космодрума паниката е зловеща, но даже и някой да се е досетил за всичко, той трябва и да повярва на невероятното, да оповести висшето началство и – да живее йерархията! – да съгласува решението. Тъй ви се пада, с вашите камъни – по вашите глави!

Само да не се забавят. Къде ли се е дянал проклетият кибер, нима глупачето не може да схване?!

Лю Банг и Юл вече бяха приключили със своите задачи и лицето на Юл се бе разкривило от нетърпение. Ръката на Антон замръзна над пулта. Едно движение, но кое да избере? Може да включи веднага двигателите и да се плъзне отвъд атмосферата, много по-безопасно е. Но тогава всичко наоколо ще бъде пометено и няма да остане и шепа пепел от хилядите хора.

Ръката му се отпусна върху пулта. Антон го направи, както бе правилно – започна да извежда кораба с планетарната тяга на двигателите Озъбилият се космодрум, демонстриращ всичките си средства за унищожение, започна да се отдалечава под тях непоносимо бавно. Неочаквано Антон намигна дръзко и весело на пребледнелия от напрежението Лю Банг. Палавата му мисъл мигом достигна до всички. Ще ни свалят ли? Ами давайте, ако не ви е жал за оръжието, с което се канехте да покорите света. Не сте знаели как можем да се бием? Вече знаете.

„Но няма да се решите – продължи да ликува в мислите си Антон. – Знаете каква е мощността на оръжието и какво ще остане от вашите Плеяди, ако се взриви... “

Двигателите виеха докато измъкваха кораба от плътната атмосфера, все едно вадеха трън. Време е!

Антон включи основния двигател и сякаш някаква исполинска ръка с едно дръпване измъкна завинаги този отровен, но вече безобиден трън, и го запрати в звездния безкрай, сред галактиките.

Противонатоварващото устройство не можеше да смекчи изцяло ефекта от стремителното ускорение, но въпреки това Юл победоносно вдигна натежалите си като олово ръце. По лицето на Лю Банг разцъфваше усмивка, отметнатата глава на Ума помръдна, тежащите клепки се вдигнаха и откриха замъгления ù, ала вече разумен поглед, устните ù едва чуто прошепнаха:

– Как са хората?

– Всичко е наред – отвърна хрипливо Антон.

Но все още не всичко бе наред. Съвсем не всичко! Антон намали натоварването със забавено движение и като въздъхна пресекливо, натисна бутона на интеркома.

– Конче-Вихрогонче, при нас ли си, жив ли си?!

– Намирам се зад преградата – долетя безстрастен глас по интеркома. – На вашите заповеди.

– Ох, че съм идиот! – Юл се изправи бързо не нежелаещите си да се прегъват крака и забърза към вратата. – Забравихме кибера! Влизай, малкият...

Черното тяло на кибера се плъзна в кабината и в този миг една някогашна, неясна картина, възникнала при сливането с Изкинта, изплува в паметта на Антон: помещение на непознат кораб, той е там с приятелите си и с още някого, някакъв човекозвяр ли е, какво ли е...

– На вашите заповеди – повтори киберът.

Наистина ли машината не може да се усмихва?

– Не е прието да заповядваш на приятели – заговори весело Антон. – Но не заради службата, а заради дружбата, би ли донесъл на всички по чашка кафе?

Превод: Светла Йосифова

Редактор: Атанас П. Славов