Разлика между версии на „Скачащите „Исусовци“ и борбата с тях“

Текуща версия към 19:40, 19 април 2017

Иван Попов

Публикация от Списание Проблеми на културата 74/2017

1. Информационният взрив[редактиране]

На американския фантаст Робърт Антон Уилсън принадлежи следното любопитно разсъждение: нека разгледаме количеството информация, натрупана от зараждането на човечеството до рождество Христово, и нека наречем това количество „един Исус“. Лесно можем да се убедим, че от 1 г. от н.е. до 1300 г. е бил произведен още един Исус. Два Исуса са произведени между 1300 и 1700, още 4 между 1700 и 1875. После, най-грубо казано, 8 между 1875 и 1950, 16 между 1950 и 1975... Уилсън е формулирал следният закон: времето, нужно на човечеството за удвояване на Исусовците, намалява наполовина всеки път, когато Исусовците се удвояват. Уилсън е нарекъл това „феномен на скачащите Исусовци“ (the phenomenon of jumping Jesii).

Макар че това твърдение не може да претендира нито за точност, нито за терминологична издържаност (как се изчислява „количеството информация“, съдържаща се, да речем, в музиката или изобразителното изкуство?), то отразява напълно реалното състояние на нещата: произвежданата на Земята информация расте, както изглежда по всичко, по-бързо от експоненциално. И този свръхбърз растеж още днес поражда куп сериозни проблеми.

Веднага трябва да отбележим, че всичката информация не е равноценна. Ако вземем, от една страна, научните и технически издания, а от друга – продуктите на масовата култура (книги с меки корици, сапунени сериали, попмузика, жълти вестници/списания и т.н.) – те, естествено, са съвсем различни неща. Информационният поток на масовата шоу-индустрия е откровено „временен“, предназначен без остатък за пряка консумация, и най-важното – не оставя никакъв забележим идеен отпечатък нито върху човешката история, нито върху практиката. Този инфопоток също си расте съгласно закона на Уилсън, но растежът му не представлява предизвикателство за човечеството – най-малкото защото просто НЕ Е НУЖНО той да бъде усвояван нито изцяло, нито дори частично. Съществува обаче и съвсем друг вид информация – информация, от чието пълноценно усвояване и обработка зависи бъдещето не само на някакви отделни групи хора, но и на цялото човечество. Към този вид спадат най-вече научната, техническата и управленската информация.

Проблемът за „информационния взрив“ в науката и техниката е една от централните теми в знаменития футурологичен труд на Станислав Лем „Summa Technologiae“. На него е посветена цялата четвърта глава от книгата, която (излязла за пръв път през 1965 г.) до ден днешен остава може би най-пълното и най-интересно изследване на проблема. В „Summa Technologiae“ са поставени възможно най-фундаменталните въпроси, касаещи информацията, интелигентните системи и тяхната роля в еволюцията на човечеството; и независимо, че през 1965 г. теорията на обучаемите и самообучаеми системи още не е съществувала и Лем е трябвало да се изразява с мъглявия език на кибернетиката и общата теория на системите, той успява изключително точно да формулира проблемите, които днес, 30 години след написването на книгата, се оказват в центъра на изследванията, например, в областта на невронните мрежи.

Ние тук нямаме намерение да преразказваме цялата „Summa“, нямаме намерение и да се вглеждаме в онова далечно бъдеще, което интересува Лем. Ще повторим след него само няколко факта, касаещи текущите проблеми около „информационния взрив“ в науката и социалното управление.

И така, информацията нараства по-бързо от експоненциално. Към днешна дата обаче, единственият наистина ИНТЕЛИГЕНТЕН инструмент за обработка и усвояване на информацията е човекът. Различните нови технологии (компютри, Интернет и пр.) могат да внесат единствено някакво удобство в работата – но не и да увеличат коефициента на интелигентност на човека, работещ с тях; по същия начин брадвата помага да се отсече дървото, но не увеличава физическата сила на дърваря. „Усилватели на интелекта“ (в термините на Лем, това са машини, повишаващи коефициента на интелигентност на човека десетки и стотици пъти – също както машината, напр. подемен кран, увеличава силата на работника) засега не са създадени и в близките няколко десетки години не се виждат перспективи за разработването им. Поради това единственият метод за усвояване и обработка на информационната лавина е просто привличането на нови и нови хора заедно с нарастването на потока – абсолютно по същия начин на строежите на египетските пирамиди са събирали все повече и повече роби да мъкнат каменните блокове.

Подобно екстензивно развитие обаче си има таван – човешките ресурси са ограничени. Изчислено е, че ако например броят на учените и специалистите се увеличава с днешните темпове, след някакви си стотина години всеки жител на Земята ще бъде учен или специалист. Това е „абсолютният таван“, който очевидно не може да бъде надминат, тъй като в противен случай всеки човек ще трябва да съвместява в себе си по няколко учени наведнъж. Следователно експоненциалният ръст на науката и техниката в един момент ще бъде спрян.

Известно е обаче, че броят на възникващите научно-технически задачи е пропорционален на броя връзки между вече решените задачи. Това означава, че рано или късно ще се достигне „информационната бариера“ и част от задачите ще трябва да бъдат изоставени поради липса на човешки ресурси.

Лем твърди, че тук се крие една голяма опасност за цивилизацията. Опасността е в това, че няма начин да се определи в кои от направленията си заслужава да се работи и кои са безперспективни. Цялата история на науката показва, че големите технологически скокове започват с открития, направени в хода на „чисти“ изследвания, т.е. нямащи никакви преки практически цели. Нещо повече, невъзможно е да се предвиди от какви именно теоретични работи ще изскочи нещо ценно за технологията. По този начин изоставянето на някакви научни проблеми в бъдеще може да доведе до непредсказуеми трудности при решаването на съвсем други задачи.

Нека обаче оставим настрана разсъжденията за бъдещето, още повече далечното бъдеще, тъй като и в настоящето „информационният взрив“ е породил достатъчно големи проблеми и достатъчно характерни ефекти, които вече пряко влияят върху целия облик на цивилизацията ни.

2. Интелектуалният конвейер[редактиране]

И така, единственият начин, по който човечеството (а и всяка отделно взета организация) се справя с лавината от информация – това е въвличането на все повече и повече хора в процеса на нейната обработка.

Освен количественото измерение обаче, информационната лавина има още един аспект. Като следствие от техническия и социален прогрес, от все по-сложните физически и социални технологии, информацията става все по-сложна и по-разнородна. Става невъзможно за един човек не само да знае всичко, но и да е специалист в някаква що годе обширна област. А задачите в сферата на технологията и управлението стават все по-комплексни, изискващи знания от различни и често съвсем несвързани области. Като резултат се формира тъй нареченият „интелектуален конвейер“ – множество тесни специалисти, всеки от които работи само на своя участък в обработката на информацията, без изобщо да може да разбере и обхване цялостната дейност.

Класически пример за такъв конвейер е бюрокрацията (в най-широк смисъл на думата): множество чиновници, обработващи единен поток от данни, като по този начин общата задача се разделя на тесни участъци. При това участъците са дотолкова стеснени, а операциите върху информационния поток – дотолкова стандартизирани, че за функциониране на конвейера са достатъчни хора със средно ниво на грамотност и умствени способности, стига да бъдат обучени на някакъв прост набор от правила и вътрешни инструкции за работа. (По същия начин от работника на фабричен конвейер не се изисква някакъв изключителен майсторлък, а само средни технически умения и точно изпълнение на предписаните му операции.)

Подобен процес на „конвейеризиране“ обаче тече не само в управленската сфера, но и в науката и техниката. Днес на практика няма специалист, който да знае всичко за цялата своя област; всеки се ограничава в някаква тясна проблематика. Но решаването на всяка поне донякъде нетривиална технологична задача е свързано с прилагането на твърде разнородни знания. Следователно, нужно е привличането на голям брой специалисти, чиито познания може и да нямат никакви допирни точки.

Тази ситуация се оформя окончателно към средата на нашия век с появата на военно-промишлените комплекси и военната наука и техника (секретни НИИ, „номерните градчета“ в бившия СССР и пр.). В трите най-важни и най-скъпо струващи технологични фронта от онова време, пряко свързани с надпреварата във въоръжаването и „студената война“ – ракетната техника, ядрената енергетика и компютрите – са се концентрирали небивало дотогава количество специалисти от най-различни области. Същото става по-късно при космическата техника и полупроводниковите микросхеми; изобщо можем да твърдим, че всеки следващ научно-технически пробив ще изисква въвличането на все повече и повече специалисти от най-несвързани области.

Това състояние на нещата породи нов феномен, непознат през миналия век - тъй наречената корпоративна наука. Най-важният белег, който я отличава от класическата наука, е колективният характер на натрупаните знания и технологии.

Да поясним това извънредно важно наблюдение. В класическите представи за науката и техниката субектът, владеещ знанието и технологията, е човек – учен или инженер. Когато обаче технологията се разработва от интелектуален конвейер от тесни специалисти, никой от последните не може да претендира, че я владее – той владее само един неин фрагмент. Нещо повече, ръководещите конвейера специалисти също не „владеят“ крайния продукт-технология – защото тя просто е твърде сложна, за да я обхване сам човек, пък бил той и гений. Оказва се по парадоксален начин, че технологията се владее не от човек, а от виртуален субект – от конвейера като цяло. Тогава защо да не мислим, че [интелектуалният] конвейер е нещо като свръхсъщество – КОЛЕКТИВЕН РАЗУМ, в който отделните специалисти са само елементарни информационни клетки, каквито са невроните в човешкия мозък, клетки, отговорни само за своите непосредствени операции и напълно неспособни да обозрат цялото? И че всяка технология над някакво ниво на сложност в днешно време може да се роди само в съзнанието на такъв колективен разум, но не и на отделен човек, макар и гений?..

Дали интелектуалният конвейер е колективен свръхразум, може да се спори – най-малко защото никой още не е дал дефиниция на понятието „разум“. Но никакъв спор не може да има по въпроса, че за развитието на нови високи технологии понастоящем е необходима корпоративна организация на научния процес. И ако отчетем, че сега науката е може би най-важната производителна сила, виждаме, че икономическият успех на едно общество зависи предимно от степента на вкорененост в него на корпоративните ценности и корпоративната организация на индустрията и науката. Това се вижда и от практиката: след научно-техническата революция динамично се развиват само корпоративните икономики – САЩ, Западна Европа, Източна Азия, – докато например Латинска Америка чувствително изостава и редува временни икономически оживления с дълбоки кризи.

„Знанието като капитал“, „властта на информацията“ – в тези изтъркани изрази се има предвид не друго, а именно корпоративно знание и корпоративна информация. Казано другояче, в епохата на информационното общество мястото на една или друга национална икономика ще се определя не просто от нивото на образование и дори не от качеството на университетските кадри – а от качеството на виртуалните субекти-корпорации, които са истинските владетели на знанието в епохата на информационния взрив. И отново тук най-фрапиращият пример са САЩ: макар средното ниво на университетско образование там да е убийствено ниско в сравнение с Европа, щатските КОРПОРАЦИИ чувствително изпреварват европейските в развитието на нови технологии...

3. Прагът на некомпетентноист и „червените свръхгиганти“[редактиране]

Независимо от множеството свои достойнства, интелектуалният конвейер поражда и маса проблеми. Най-същественият и най-критичният от тях касае координирането на конвейера.

Проблемът се състои в това, че ако обработваната информация надвиши по сложност и най-вече по нееднородност някаква граница, то може да се окаже, че притежаването на всичките знания, нужни за координация и управление на конвейера, не е по силите нито на сам човек-ръководител, нито дори на колективно управително тяло с разумна численост (най-често няколко души). Освен това, ръководителите и членовете на управителни бордове по правило са издигнати от средите на същите тесни специалисти, които се трудят на конвейера, и знанията им се простират само върху отделни негови участъци. Щом един такъв специалист се издигне в ѝерархията да координира по-широк участък, той автоматично се оказва некомпетентен – или, с други думи, реализира се ситуацията от знаменития принцип на Питър: кадрите започват кариерата си под своето ниво на некомпетентност и се издигат нагоре, докато не го надскочат.

В сферата на науката и техниката този проблем е повече или по-малко заобиколим – главно чрез раздробяване на организацията на интелектуалния конвейер на по-дребни структури, така че познанията, нужни за координиране на всяка от тях, да лежат в достатъчно обозрима област. Това е половинчато решение, но към днешна дата друго такова не съществува, и ние ще разгледаме по-важните му ефекти в следващия раздел.

Много по-трагична е обаче ситуацията в областта на социалното и политическото управление. Сложността на икономиката, политиката и изобщо живота непрекъснато расте, а необходимостта от централизирано управление в държавен мащаб остава. С нарастване на обема, сложността и разнообразието на информацията, нужна за вземане на решения, както и с разширяване на кръга от задачи, поставени пред апарата, той (апаратът) изпада в класическа ситуация на загуба на управляемост: постепенно губи оперативност (тъй като се разраства), структурата му се усложнява (за да се справя с постоянно усложняващата се информация), координацията между различните му звена се влошава (тъй като техните ръководители се опират на различни знания и концепции).

Колкото по-голяма, всеохбватна и разнородна е една бюрократична организация, толкова по-мудна и неуправляема е тя. Лоурънс Питър в своята книга (1) строява ѝерархиите на диаграма „маса-некомпенентност“ (по подобие на диаграмата „маса-светимост“ в звездната астрономия). Там свръхмасивните и свръхнекомпетентни ѝерархии образуват групата на тъй наречените „червени свръхгиганти“; този термин е много удачен и поради факта, че най-големите, тромави и неефективни бюрокрации в историята на човечеството ни предлага социализмът от близкото минало и най-вече бившият СССР.

Практиката съвсем ясно показа, че от един момент нататък, от едно ниво на сложност нататък тоталното управление на всичко под луната (икономика, технология, наука, култура и пр.) става неефективно до абсурд (2). И това е може би главната причина социализмът да се провали в научно-техническата революция от 50-те и 60-те години нататък...

Но дори и без абсурда на командно-административната система, дори и в съвременните високоразвити страни ПОЛИТИЧЕСКОТО управление на бюрокрациите е поставено под въпрос. По целия свят се наблюдава следното: сложността на икономиката, технологиите и изобщо живота непрекъснато расте, докато компетентността на политиците, които са избрани, за да „контролират“ тези области от живота, не само че не расте – напротив, политическият контрол върху все повече сфери се поверява на НЕСПЕЦИАЛИСТИ. Бюрокрацията е неизбежна – най-малко защото никой човек не може да се справи с цялото количество информация, необходимо за вземане на решенията, – но поради същата причина е и неконтролируема. Седящите над нея политици всъщност не контролират нищо, така само им се струва. Експертите, към които се обръщат за съвет, в известен смисъл дублират бюрокрацията, техните съображения са също толкова непрозрачни и неразбираеми за лаика. Ако експертите потвърдят мнението на бюрокрацията – добре; но ако мненията се разминават, на политика не му остава нищо друго, освен да хвърля „ези-тура“ или да се позове на някакви съображения от изцяло митичен и метафизичен характер, нямащи нищо общо с реалната ситуация. От „върховен контролиращ орган“ той се превръща в генератор на псевдослучайни жестове!

Или, казано другояче: подлежащите на всеобщи избори (т.е. на народен контрол) политици се оказват разтоварени от задачите, в името на които са били избрани и в името на които оправдават нуждата от самите себе си – задачите за управление на страната и обществото. Последните са предадени на (или завзети от – което е еднакво вярно) различни бюрокрации, неподлежащи на пряк изборен контрол: институции, ведомства, професионални кръгове (финансови, икономически, военни и др.). На политика му носят готови, произведени от съответната бюрокрация концепции и планове, съветниците (произлезли от недрата на същите бюрокрации) му казват кое да подпише и кое не, а на самия него му остава само да драсне една нечетлива заврънкулка и да удари печата. Например Бил Клинтън: военните от Пентагона откриват, че не могат да си изпълнят плана по изразходваните боеприпаси и предлагат на Бил да удари Ирак, а Бил, след като размисли малко, решава – хайде да не е Ирак, по-добре Югославия. При това, подписвайки заповедта, той далеч не мисли нищо лошо на сърбите, фактически той не знае какво върши; съветниците около него обаче му нашепват – „Трябва, ваше величество! Ако не подпишете, ще паднат печалбите на военно-промишленият комплекс, а от това ще последва еди-какво си, пък от него...“ И негово величество, многократно надскочило нивото си на некомпетентност, подписва, и бомбите тръгват, и ракетите...

Ето как в днешната епоха на анонимно управление политикът се превръща в символ, в украса, фалшив бутон на социалния интерфейс, прикриващ истинското господство на неподлежащите на никакви избори бюрокрации; в бушон, който пръв изгаря при евентуален провал и така предпазва скъпата бюрократична машина от недоволството на избирателите.

4. Когнитивният интерфейс[редактиране]

Стана ясно, че колкото по-сложна и нееднородна е дейността на даден интелектуален конвейер, толкова по-трудно координируема е тя. Съществува някаква граница за размера на структурата – и даже не толкова за размера, колкото за сложността на информацията, с която борави, – над която тя се превръща в „червен свръхгигант“ от класификацията на Питър: свръхмасивна и свръхнекомпетентна ѝерархия, която повече сама си пречи и си създава грижи, отколкото да решава поставените ѝ отвън и отгоре задачи.

Научно-техническата революция от 60-те години е рожба на колективните разуми на корпорациите; донесла на човечеството най-сложни технологии, тя едновременно подсказа и пътят за избягване на „червения свръхгигантизъм“, в който сама рискуваше да изпадне в един момент. Пътят е пределно ясен и се състои в разцепване на интелектуалния конвейер на по-малки структури.

Критерият за разцепване се определя от характера на използваните в конвейера знания. Тенденцията е да се обособяват такива фрагменти, в които тези знания са достатъчно хомогенни и са обозрими ако не от един човек (ръководител), то поне от малка група хора. С това въпросът за ефективното координиране практически отпада, всеки отделен специалист от екипа има поне частично разбиране за работата на колегите си, а ръководителите остават под нивото си на некомпетентност. Забележете, вътре в екипа конвейерното разделение на интелектуалния труд остава, технологията-продукт отново е колективно владение на екипа, – т.е. новото звено по същността си е също корпоративно. Но управлението и координацията се променят принципно. Тъй като сега знанията са поне донякъде обозрими и общи за всички специалисти, става възможно вместо строгото делегиране по вертикала на задължения и инструкции за действие да се въведе гъвкаво решаване на проблемите „на място“, процесът на изработване на решения да стане колективен и във висша степен неформален – или с други думи, да се премине от бюрокрация към т.н. адхок-крация (термин на Алвин Тофлър).

От гледна точка на изходния конвейер нещата изглеждат така, сякаш той (конвейерът) се разцепва на фрагменти (микроконвейери), които придобиват свобода на действие. А за да се осигури взаимодействието между фрагментите (което е безусловно необходимо, тъй като те трябва да функционират като общ конвейер), те установяват помежду си формални правила и стандарти за комуникация – или иначе казано, изграждат КОГНИТИВНИ ИНТЕРФЕЙСИ.

За да не сме съвсем голословни, ще илюстрираме процеса на раздробяване на интелектуалния конвейер и нацепването му с вътрешни интерфейси в най- динамично развиващата се технологична област – компютърната.

В началния период на компютърната ера, през 50-те и 60-те години всяка компания в бранша сама разработва целите си компютри – от хардуера, периферията, чак до програмното осигуряване; тук типичният пример е IBM. Единната схема се пропуква чак през 1971 г., когато се появява фирмата Intel, разработваща само процесори, но в замяна на това с пределно универсално приложение. По-късно, към края на 70-те, се отделя софтуерната индустрия – това става с появата на персоналните компютри и първите изцяло преносими ОС за средни и големи машини – UNIX. Нататък всичко почва взривно да се дели: софтуерният клон – на приложни и системни разработчици, от хардуерния се пъпкуват производителите на специализирани чипове (графични и пр.), независимост обявява мрежовият отрасъл, после и той се разделя на администратори, дизайнери, скриптаджии...(3)

На този пример ясно се вижда, че критичният момент при раздробяването е построяването на когнитивни интерфейси. Всяка поява на стандартизиран интерфейс – архитектура и команди на процесора, преносима операционна система, графични, мрежови стандарти и пр. – води до отцепване на клон от технологичния конвейер. При това далеч не е необходимо да се разцепва организационно изходната голяма компания (напр. IBM); просто възникващите нови, по-малки, по-мобилни и гъвкаво управлявани разработчици изпреварват в технологично отношение тромавите гиганти, на които им остава или да се влачат в технологичния килватер, купувайки или копирайки ноу-хау, или сами да преструктурират развойната си дейност (както прави например Motorola, която разработва и универсални, и специализирани процесори, и мобилни телефони и пр.).

Дефинирането на когнитивни интерфейси е много важна и много полезна практика. Разцепвайки един технологичен конвейер на интелектуално обозрими фрагменти, интерфейсите освен че решават проблема за координирането и за „прага на некомпетентност“, но също така повишават производителността на интелектуалния труд (тъй като обемът на нужните знания се свежда до дефинициите на самите интерфейси). Освен това еманципирането на фрагменти от конвейера дава възможност на по-малки компании с по-малък интелектуален персонал както да копират даден фрагмент от технологията, така и да работят по неговото вътрешно доразвиване. Но когнитивните интерфейси не са решение за всички проблеми в технологичната област.

Най-важното: когнитивните интерфейси сами по себе си НЕ МОГАТ да родят радикално нова технология. Те могат да разцепят технологията на фрагменти, помагат да се доразвият фрагментите, помагат и да се реализират всички смислени комбинации между тях. Но да родят нещо коренно различно, което не съществува в термините на разцепвания конвейер – не могат. Отново пример с компютърната индустрия: в технологията на цифровите компютри, разделена на хард, софт, графични, мрежови и т.н. отрасли, никъде не се съдържа принципа на невронномрежовите изчисления, и никои от изброените отрасли в произволна комбинация не могат да стигнат до невронен компютър – ако не бъде създаден друг интелектуален конвейер, изследващ собствено невронните мрежи, системи със спонтанни изчислителни свойства и т.н.

И така, за развитието на радикално нови технологии ще бъдат необходими и нови интелектуални конвейери. Но ако предположим (при това напълно основателно), че всеки бъдещ технологичен пробив ще изисква знания от все повече и повече различни области, то нужните за развитието им интелектуални конвейери ще стават все по-големи и по-трудно координируеми. Въпрос: а ще бъде ли изобщо възможно създаването им? Няма ли технологичното развитие на човечеството в един момент да стигне някаква бариера от чисто информационен характер, която не може да бъде надскочена? Лем в „Summa Technologiae“ твърди, че такава бариера има и тя може да бъде преодоляна само ако бъдат открити принципно нови пътища за ИНТЕЛИГЕНТНА обработка на знанията (напр. от типа на „усилвателя на интелекта“, за който споменахме в началото на текста). Информационната бариера прилича на енергийната бариера от епохата преди промишлената революция, когато главна двигателна сила са били мускулите на хората и товарните животни; по същия начин сега единствена мисловна сила са нашите мозъци. Ще бъдат ли открити „мислещи машини“ и ще бъдат ли те дотолкова мислещи, че да откриват нови технологии? Това е въпрос, на който засега не можем да отговорим...

5. Чистата наука като информационна система[редактиране]

Дотук нашето внимание беше съсредоточено най-вече върху технологиите и свързаната с тях приложна наука. Но освен нея съществува и т.нар. „чиста“, или академична наука, необвързана пряко с някаква физическа или социална практика. А нейното функциониране и развитие е качествено различно от това в технологическата сфера.

По принцип чистата наука е интелектуална система от особен вид. Тя се състои от множество самостоятелни единици – отделни учени, а също неголеми изследователски звена – работещи в ОБЩО ИНФОРМАЦИОННО ПОЛЕ и произвеждащи ОБЩО (ВСЕОБЩО) ЗНАНИЕ за него; при това всяка единица сама определя задачите и приоритетите си. Интелектуалните „продукти“ (хипотези, теории, методи, концепции), след като се публикуват и получат признание от научната общност, фактически стават част от общото информационно поле – обект на изследване, приложение, доразвиване и пр. от страна на други учени. По този начин науката като цяло също е колективен разум – но структурата му не е корпоративна, а разпределена; процесите в него не се контролират от някакъв център, а всяка единица сама взема решение за дейността си, съобразявайки се със знанията си и с моментното състояние на общото информационно поле. Като изчислителна система чистата наука се отличава от корпорацията горе- долу така, както дигиталният компютър се отличава от невронната мрежа.

Отличителна черта на науката от Новото време е нейната формалност и склонността ѝ към пълно формализиране. Не само в математиката (която през последните векове е идеал за наука), но и в природните и дори хуманитарните направления ударението се поставя върху прецизното дефиниране, построяване на общи и по възможност универсални термини, критерии и аксиоми. Всъщност това е необходимо условие, за да може науката да работи като цялостна система. Формалните дефиниции, формули и термини тук играят ролята на когнитивен интерфейс, през чиято призма ученият гледа информационното поле; това е общ език и общ поглед, осигуряващ съвместимост в работата на отделните учени също както техническият интерфейс осигурява съвместимост на отделните фрагменти от технологията.

Прогресът на дадена наука или направление пряко зависи от качествата на възприетия в нея когнитивен интерфейс като: всеобщност и прецизност на термините и дефинициите, универсалност на методите. Математиката и физиката са пример за наистина универсални когнитивни интерфейси, и напредъкът в тях през последните 300 години е най-голям. Историята на дисциплини като химия, биология и т.н. показва, че създаването на когнитивен интерфейс силно ускорява развитието на съответната област от познанието. (Примери – периодичната таблица на Менделеев, откриването на клетъчната структура, генетиката и пр.) На другия полюс са тъй наречените „хуманитарни науки“; при тях текучеството в терминологията и подходите е огромно, едва ли не всеки по-значителен учен се чувства задължен да предефинира всичко в свои понятия, в резултат възникват маса теории, изразяващи едни и същи неща по различен и дори несъвместим начин, все по-малка част от новите трудове изразяват нещо наистина ново, областта изпада в когнитивен хаос. Тотален когнитивен хаос цари в тъй наречените „паранауки“ (екстрасензорика и пр.), а също в езотеричните учения от всички бои.

Резюмирайки горните съждения, изобщо няма да бъде преувеличение, ако кажем, че без формални когнитивни интерфейси изобщо нямаше да има наука. Или: науката – това е общо информационно поле плюс когнитивни интерфейси, посредством които информацията от полето се възприема, филтрира, обработва, комбинира. А обогатяването на общото поле с нова информация и, съответно, на когнитивния интерфейс с нови „портове“ – това е самият процес на научно развитие.

Друга отличителна черта на чистата наука е нейният нисък коефициент на полезно действие като информационна система. Огромна част (може би над 90%) от усилията и работното време на учените са насочени не навън, към общото информационно поле (т.е. към създаване на нови теории и методи), а навътре към самата СИСТЕМА на науката, и обслужват нейното собствено функциониране и поддържането на вътрешни статуси, порядки, норми и т.н. Това са всички усилия по удържане на позицията в рамките на съобществото, на научните приоритети (публикациите в научни списания са главно способ за маркиране на интелектуална територия), административни и чисто почетни дейности („член на...“, „виден член на...“ и т.н.), конференции, подготовка на студенти и аспиранти, борба с опонентите и пр. Изобщо, социалната съставяща на научния живот се оказва доста по-важна от информационната; ние тук обаче нямаме за цел да правим социологически анализ на науката (4), а се интересуваме от нея само като информационна система. (1)

За ниския КПД на академичната наука допринася и нейната разпределена структура. Ако всеки отделен учен действа логически, то системата като цяло работи статистически: от някакво количество изследователи на даден проблем само малка част ще стигнат до значими научни резултати. Най- напредналите учени обикновено поддържат лични контакти, обменят нови знания още преди публикуването им, осведомени са за текущите си изследвания; по този начин те всъщност образуват неформални групи, известни под названието „невидими колежи“ (invisible colleges). Числеността на всяка такава група се оценява приблизително като корен квадратен от общия брой изследователи в областта, но членовете ѝ дават повече от половината научна продукция и получават огромната част от цитиранията, докато работите на останалите учени се цитират слабо и обикновено бързо се забравят.

Ролята на „невидимите колежи“ е много важна – особено в контекста на информационния взрив. Броят на научните публикации се удвоява на всеки десет години. Учените са поставени пред труден избор – дали да пишат, или да четат (това не е шега – за двете просто няма време!). Защото дори при свръхстесняване на специализацията и интереса, потокът от публикувана информация е прекалено пълноводен, за да бъде следен, четен и осъзнат изцяло. Ако някой е решил да следи всичката информация по специалността си, той няма да има време за нищо друго! И освен това, на всеки десет години се удвоява броят не само на публикациите, но и на научните списания. Това пък прави голяма част от материалите недостъпни в по-малките научни центрове или дори в цели по-бедни държави като България. (Авторът на този текст знае това от личен опит: за по-нови области като невронните мрежи до България идва много малко литература.) В тези условия наука може да се прави само ако човек предварително знае кои публикации заслужават интерес – например от лична кореспонденция с водещите имена в областта. Тук е и смисълът от „невидимите колежи“. Групи от учени, чиито резултати са ПРЕД другите с месеци и често дори години, си обменят непубликувани статии, материали, експериментални данни, идеи – и бутат науката напред, без да имат нужда да четат цялата размножаваща се литература (размножаваща се обаче с голямо закъснение след тях и по същество следваща техните работи).

Заедно с информацията в общото научно поле расте – но съществено по-бавно – и броят на портовете в когнитивния интерфейс на науката: формули, теории, аксиоматика, методологичен апарат. Разликата в темповете на растеж идва от това, че КПД на науката, който е и без това нисък, намалява с увеличаване на информационните потоци. Расте обемът на взаимно повтарящите се работи – и то не поради плагиат, а просто защото учените не успяват да следят литературата. Расте и броят на статиите, въвеждащи различни термини и математичен апарат за едни и същи явления – по същата причина. Това води до нарастващ терминологичен и теоретичен хаос, пряко забавящ изработването и най-вече признаването на общи когнитивни интерфейси. Това рефлектира и в още по-силно раздробяване на познанието: например за едни и същи неща различните „невидими колежи“ (= научни направления) си изработват собствени термини и способи за работа, нямащи нищо общо един с друг.

Разпределената структура на науката обаче има едно много важно предимство – гъвкавостта. При всяка промяна на общото информационно поле (т.е. теоретичните, парадигматични и експериментални данни), във всяка една област рано или късно тази промяна ще послужи като опорна точка за нови изследвания и в перспектива може би за нови резултати. Не е необходимо някакъв координиращ център да дава директиви кое да се изследва и кое не – учените сами решават; познавателният интерес ще доведе все някого от тях до произволна задача, метод или комбинация от двете, стига в контекста на информационното поле (или някоя негова област) те да са поне отчасти значими и да съществуват някакви базисни знания, позволяващи успешното им атакуване. В макромащаб – от гледна точка на науката като колективен разум - развитието на науката изглежда като самоспрягане на информационното поле; информационните кванти (факти, формули, дефиниции, теории, задачи), комбинирайки се помежду си, при определени условия за съвместимост пораждат нови такива кванти, а учените играят ролята на преносни и комбинаторни агенти. Тук най-важният въпрос е – какви са тези условия за съвместимост? Съществува ли общ метод, който да ни позволи да отгатнем дали комбинирането на теориите A и B ще бъде плодотворно, и ако не, то какви теории C, D, E и т.н. трябва да се разработят, ако непременно искаме в областта на A и B да постигнем качествен напредък? За съжаление отговорът засега е отрицателен – такъв общ метод няма. Днес изборът на задача и оценката на перспективността ѝ зависи изцяло от интуицията на учения, от теоретичната му настройка, дори от научната мода и предразсъдъците на епохата... Науката, по думите на Лем, засега се развива пипнешком, без сама да знае какво върши и накъде върви. Тя не може да бъде командвана – но различните ѝ участъци могат да бъдат ПОДХРАНВАНИ различно и от различни източници, и това е точката, в която външни за нея фактори (индустрията, политиката, военните) могат да влияят на нейното развитие. Така ние опряхме плътно до много важния въпрос за финансирането на науката.

В днешно време източниците на финансиране са различни. Ако изключим индустрията (тъй като тя си поддържа собствена приложна и корпоративна наука), за чистите изследвания остават: държавни субсидии, частни фондации, но най-вече – финансиране от страна на военните. Днес Пентагонът (чрез службата за изследвания към Военноморския флот) и научната програма на НАТО са най-мощните източници на средства не само за военноприложната, но и за чистата наука. Основанията за тези грижи са най-елементарни и се свеждат до обикновен страх – страх да не би случайно стратегическият противник да ги изпревари в някоя засега несъществуваща, но способна да донесе много беди в бъдеще област. Защото днес науката е не само производителна, но и най- важната разрушителна сила – показа го войната в Югославия... А тъй като е невъзможно да се предвиди откъде точно ще изскочи заекът, налага се да се хвърлят пари за изследвания на най-широк фронт.

Тъй като науката е разпределена система и ултимативни координиращи органи в нея няма(5), то проблемът за координацията и за „нивото на некомпетентност“, който е съществен и дори фатален за интелектуалния конвейер, не измъчва науката. Но не така стоят нещата с организациите, които я финансират. Те фактически трябва да решат кое изследване е важно и кое не, кой проект заслужава парите повече от другите. Отчитайки огромното разнообразие на предлаганите проекти дори в една научна област, едва ли управителното тяло на основната организация, дори с прикрепените към него експерти, ще има всички необходими знания, за да вземе напълно мотивирано решение. (Ако пък експертите все пак са компетентни, то доводите им най- вероятно няма да бъдат разбрани от управителното тяло.) Като резултат крайното решение съдържа в себе си голяма доза произвол и се взема най-вече въз основа на лични симпатии („кой чий човек е“ и т.н.), а също така на титлите на предлагащите проекта учени, художественото качество на текста, наличието или отсъствието в него на определени ключови думи (не се смейте, и това го има!) и прочие дреболии, некасаещи фактическото съдържание на проекта. Или другояче казано, управителното тяло действа по-скоро като машина за случаен избор.

За финансиращата организация този произвол във вземането на решения е, разбира се, крайно неприятен. Но парадоксът е, че той изобщо не е вреден за самата наука, дори напротив! По-горе казахме, че науката засега се развива „на сляпо“, без да умее да предвижда от кое точно изследване ще има полза, от кое не и откъде може да изскочи някой наистина фундаментален пробив. Засега науката е в известна степен лотария. Затова случайността и произвола при финансирането са дори полезни и действат като „мутационно налягане“, даващо възможност да се изследва и територията встрани от утъпкания път, където може да е останало незабелязано някое наистина ценно откритие.(6)

6. Цивилизация на интерфейсите[редактиране]

И така видяхме, че основната (и може би дори единствена) структура, с помощта на която човечеството се справя с информационния взрив – това е когнитивният интерфейс. Но интерфейсът сам по себе си също е информация – било то стандарт за свързване, или набор от команди, или математическа теория, или дори система от обществено приети суеверия (такива са например идеологията и религията). Излиза, че борбата срещу информационния взрив минава през създаването на допълнителна информация освен тази, която трябва да се обработи. Всъщност имаме си работа не с редуциране на количеството информация, а с нейното трансформиране от една форма в друга, с превода ѝ от езика на непосредствените явления (природни, технически, социални) на някакви умъртвени, формализирани езици, т.е. във вид, максимално подходящ за интелектуално-конвейерна обработка. При това с увеличаване на сложността на информацията расте и броят на необходимите трансформации, и обемът на трансформиращите правила/речници, т.е. обемът на когнитивните интерфейси. И в един момент се оказва, че гигабайтовата лавина, стоварваща се върху човечеството, се състои предимно от информация, пряко отнасяща се към – и ПОРОДЕНА ОТ – създадените от самото него интерфейси. При това създадени, да припомним, с цел справяне с информационната лавина...

По-горе споменахме едно от неприятните следствия на този процес – а именно, фрагментирането на познанието (научно, техническо, социално) на тесни участъци, касаещи, както видяхме сега, дори не самото познание, а интерфейсите, т.е. изкуствените езици, създадени от цивилизацията за целите на информационния конвейер. При това общото познание придобива колективен характер, а всеки отделен индивид се оказва само елементарна информационна клетка в сумарния колективен разум. Но много по-неприятно от стратегическа гледна точка е преразпределянето на дяловете информация, отнасяща се към реалния свят и към когнитивните интерфейси. Защото – първо: зациклянето на информационната дейност на цивилизацията върху създадените от самата нея интерфейси е по същество понижаване на нейния КПД. И второ, което е по- важно – този процес може да се тълкува и като затваряне на цивилизацията в себе си: все по-голяма част от нейните „очи“ (= информационни рецептори) са обърнати навътре към самата нея, и все по-малка част – навън.

И тъй като в близките няколко десетки години не се очертават принципни пробиви в областта на ИНТЕЛИГЕНТНИТЕ машини, тенденцията е към все по-силно затваряне на човешкото познание в себе си. Резултантният колективен разум на човечеството става все по-интровертен, формира си своеобразен „вътрешен живот“ (дейността, свързана с когнитивните интерфейси и с осигуряването на съвместимост със и между тях, можем да наречем и така); и освен това, ако се изразим с думите на Лем, той обраства с ЦИВИЛИЗАЦИОННА ЧЕРУПКА.

Последното твърдение звучи малко загадъчно, но проявленията му можем да видим още днес. Например ако в 50-те и 60-те години за първостепенни (от цивилизационна гледна точка) направления са били считани усвояването на космоса, ядрената енергетика и пр., то в 90-те години те са изместени на заден план от дейности по създаване на информационни интерфейси – цифровата електроника, софтуера и пр. – и на социални интерфейси: огромната индустрия на public relations, рекламата, „хуманитарните технологии“. Външната експанзия (към космоса, термоядрения синтез) е отстъпила място на вътрешно самоусъвършенстване и оптимизация; външното обкръжение вече не е ресурс, който трябва да бъде завладян, а по-скоро околна среда, която трябва да бъде опазена (екология и пр.). Показателна е и смяната на акцентите в космическата програма: от изследване и навлизане в Слънчевата система – към отразяване на „астероидната опасност“ (без значение дали реална или мнима).

Нацепването на интелектуалните конвейери, свръхспециализацията на управленските и информационни дейности по вертикала има за своя обратна страна глобализацията на управлението по хоризонтала. Пример – одиторските и консултантски услуги: няколко големи фирми извършват тези дейности по целия свят, обслужвайки не само корпоративни, но и почти всички държавни икономически служби (които в съвсем близкото минало са имали собствени звена за тези дейности). Друг пример е софтуерът, където малки групи от американски производители задават стандарти за целия свят. В тази ситуация не само малките, но дори средноголемите държави не са способни да запазят управленска самостоятелност – защото не притежават [информационни] ресурси да си изградят всички необходими свръхспециални управленски структури. Те винаги са принудени да ползват услугите на някои глобални управленски посредници, или да се прикачат като сателити към мощни „колективни разуми“ (напр. МВФ, НАТО, Европейски съюз и пр.). Към днешния момент само четири страни притежават реална управленска самостоятелност: САЩ, Европейският съюз (като цяло, макар че е в процес на изграждане), Япония, Китай. Бившият СССР също притежаваше такава самостоятелност, но у днешния му наследник – Русия – не е останало нищо от нея. В по-далечна перспектива (50-80 години) към тази група от свръхдържави може да се присъедини Индия, ако развие конкурентни управленски структури и интерфейси.

Засега е неизвестно дали тази глобализираща тенденция ще доведе до създаване на единно, безполюсно инфополе на човечеството. (Под „безполюсно“ тук разбираме отсъствието на суперцентрове и суперструктури, способни да дублират всички управленски дейности на цялото.) Неизвестно е също в каква посока, към какви форми ще еволюират днешните колективни информационни структури. И за да опитаме да отгатнем какво горе-долу ни готви бъдещето, ще трябва да разгледаме принципите, на които лежат досегашните такива структури.

7. Три примера за колективни инфоструктури: езикът, пазарът и киберпространството[редактиране]

Езикът. Това е „генетичната памет“ на човешката култура. „Речникът на всеки език е едновременно и пълен каталог на достъпните за възприемане от тази култура феномени“ (В. Пелевин). Също като биологичните гени, езиковите смислови единици се изменят много бавно и със случайни мутации; това става, когато към нови феномени от реалността се прикачат нови думи (неологизми). Също като генома на организма, езикът влачи цялата „филогенетична“ информация на културата – информация за всички етапи от нейната история. Езикът влачи и различни рудименти – смислови единици, останали от най-стари времена, независимо че техните означаеми вече ги няма (също като апендикса или остатъка от опашка у човека, влачещи се с генетичната памет). Интересно е да се наблюдава създаването на изкуствени езици. Да вземем техническата терминология, отнасяща се изцяло за феномени, които допреди десетилетия са били просто непознати; там се образуват нови думи на базата на мъртви езици - старогръцки и латински, – а също на базата на различни съкращения.

В този текст нямаме намерение да се занимаваме повече с езика – има си специални и добре развити науки като структурната лингвистика, които препоръчваме на интересуващите се.

Пазарът. Вероятно някои са изненадани защо разглеждаме пазара като информационен феномен. Цялата работа е, че парите са информационно, а не материално понятие.

Същността на пазара е в това, че той превежда – или си поставя за цел да преведе – цялата реалност на един тотален, едномерен и цифров език: този на парите. Можем да твърдим, че пазарните агенти, обменяйки пари, си „говорят“.

Тук главният въпрос е – как се осъществява преводът от езика на физическата реалност на езика на парите? Всъщност имаме си работа с нещо много по-сложно от простичката догма за „търсенето и предлагането“. Пазарът е преди всичко обменна игра. Стойността е обменно понятие (по Маркс – „разменна стойност“); „потребителната стойност“ е фалшиво означаемо – тя се определя винаги на базата на някакви обменни конвенции. Цялата сложност идва от това, че агентите (купувачи, продавачи) имат различна тежест на пазара. Под „тежест“ тук разбираме не само финансова мощ и монопол; най- важната тежест – това е информацията, позволяваща да се прогнозира и калкулира бъдещото състояние на пазара. Големите корпорации разполагат не само с пари, но и с много мощни аналитични отдели, събиращи информация както за циклите на производство и потребление, така и за предполагаемите ходове на другите агенти. Малките играчи пък, нямащи такива аналитични възможности, ориентират поведението си, като следват това на лидерите; възниква добре познатата борсова „стадност“. Най-сложен от всички пазарни феномени е механизмът на фондовата борса; ние тук обаче няма да дискутираме борсовите модели и икономическите теории поради липса на място и специални познания.

Сложното поведение на пазара се изразява и в това, че търсенето е управляем феномен. На борсите големите играчи могат да създават психози в различна посока (най-добър пример тук е Сорос), а крайните потребители се атакуват с рекламни технологии от всякакъв вид. Възниква хит-ефектът – една стока (или акции на компания) се купува толкова повече, колкото повече се купува. Хит-ефектът е пряко следствие от борсовата и потребителска стадност и мечтата на всеки пазарен играч е да инициализира хит-ефект по отношение на себе си.

Киберпространството. То може най-добре да бъде описано като въплъщение на „комуникационната утопия“: всяка информация е унифицирано достъпна отвсякъде – и може да адресира по съдържание (напр. чрез линковете в HTML) произволна друга информация. Структурата на киберпространството – това, от гледна точка на сърфиращия в него, е структурата не на физическите линии за комуникация, а на сумарното множество от линкове.

Ако говорим с термините на предишните ни разсъждения, Интернет е разпределена информационна структура от типа на чистата наука. Хипертекстът е подобен на структурата на потока научни публикации – документи/статии с линкове/цитирания. (Исторически факт е, че WWW и протоколът HTTP са създадени в CERN – Европейски център за ядрени изследвания – тъкмо с цел комуникация на научната общност.) Основни черти на киберпространството – свръхспециализация на интересите на хората (т.н. трайбализация – разделяне на племена, или по израза на С. Переслегин, „феодализация на съзнанието“ (7)); липса на ултимативна координация; линкове, структуриращи сумарното инфополе по съдържание. Тук също всеки човек и всеки сайт представлява елементарна информационна клетка на колективния разум, специализирана в собствените си интереси и операции. Интернет е комуникационна мрежа – и едновременно когнитивна мрежа; мрежа от свързани знания – и от хора, експлоатиращи ги заедно с връзките помежду им и създаващи нови знания и нови връзки.

Тук е важно да отбележим, че киберпространството не приписва нито на хората, нито на документите социален статус. За сравнение – науката: в нея повечето дейности са нацелени не толкова към чистото знание, а в много по- голяма степен към социалните ѝерархии в научните кръгове; признаването на учения е много повече статусен, отколкото когнитивен акт. Обратно, Интернет не приписва социален статус на никого (не броим влизането в топ-класациите, тъй като то е статистическо, а не социално признание). Интернет в този смисъл е асоциална мрежа – и изобщо първата асоциална инфоструктура в човешката история. В нея се обменя чиста информация – а не социален статус, доверие (като на борсата) или пък културно-генетична памет (езика). В нея, като на борсата, също действа факторът стадност – но той се наблюдава навсякъде, където множество агенти следват малък брой лидери; проявява се дори в науката („невидимите колежи“ са добър пример за следвани лидери).

Вече съществуват множество сериозни трудове, посветени на Интернет като колективна инфоструктура – например книгата на френския философ Пиер Леви „Колективният разум: към антропология на киберпространството“(8).

Освен описаните тук структури – езикът, пазарът и киберпространството - съществуват и други, например корпорацията. Ние се концентрирахме върху тези три схеми, тъй като при тях няма ултимативна координация, или ако се изразим като фройдисти, колективният разум не притежава инстанция SuperEgo. Това са схеми на информационна самоорганизация. Разбира се, те не са чисти типове – феномените, характерни за една схема, се срещат и в другите.

8. Епилог: поглед в бъдещето[редактиране]

Както е казал другарят Маркс, битието определя съзнанието.

Всяка нова [материална] технология, влизайки в масирана употреба, променя обществото: най-известните и мащабни примери тук са парната машина, автомобилът и електричеството. Но същото е вярно и за информационните технологии: всяко качествено ново средство за комуникация води след себе си и качествено нови принципи на социално взаимодействие и/или управление. Писмеността, печатната книга и медиите – това са не само три информационни революции, но и три базисни цивилизационни типа, и три базисни типа човешка личност.(9) Сега идва нова, четвърта комуникационна революция – Интернет. Как ще ни промени тя? С какво галактиката на Интернет ще се различава от галактиките на Маклуън, Гутенберг и Христос?.. Това са извънредно важни въпроси – но въпреки всичко има и един много по-важен от тях.

Защото писмеността, книгопечатането, Интернет и пр. са революции само в ПРЕДАВАНЕТО на информация. Но тази информация и преди, и сега се МИСЛИ все от хора. А представете си какво ще стане, ако тези хора се въоръжат с „усилватели на интелекта“ от типа на онези, за които говори Лем... или пък с истински изкуствени интелекти! В сравнение с Интернет това ще бъде такава революция, както е откриването на парната машина в сравнение с откриването на колелото.

Забележете, в „усилвателя на интелекта“ или в изкуствения интелект на бъдещето едва ли ще има нещо човешко, нещо антропоморфно. Също както нищо човешко няма в подемния кран и нищо конско няма в автомобила (освен мерната единица „конска сила“). Никой не конструира подемен кран по образ и подобие на човека. И изкуствени интелекти ще се създават такива, каквито са нужни за определените им задачи, а няма да копират „вътрешния живот“ на човешкото съзнание.

Днес единствената мисловна сила, движеща цивилизацията ни, е човешкият интелект. Компютрите помагат – но не мислят. Те следват програма, написана от мислещ човек, който им е казал какво следва да правят – и те го правят. За да решават задачи с висока сложност, хората образуват колективни разуми. Но един мощен изкуствен интелект би се справил с работата на цяло ведомство също както мощният екскаватор заменя хиляди работници с киркомотики... И интелектуалните конвейери, с които се занимавахме тук в този текст цели няколкостотин реда, биха се променили драстично. И ние не можем да знаем как ще се променят – също както древните шумери не биха могли да си представят електромотор, без да знаят какво е това електрически ток. А те не знаят. И ние също не знаем какво е това изкуствен интелект. И не знаем как и на основата на какво ще бъде създаден...

...Общоизвестна е историята на цифровите компютри. Но много по-слабо познати са алтернативните изчислителни схеми – например невронните мрежи. И тук въпросът не е в това, че цифровите компютри са създадени по-рано. Нито че идеологията на цифровите изчисления е по-близка до ума, отколкото тази на невронномрежовите. Защото – какво значи „близка до ума“? До чий ум? На учения, който е създал компютрите? Но те са създадени не от отделен човек – а от интелектуален конвейер! И тук ни осенява догадка: може би цифровите компютри наистина са по-близки до колективната менталност на интелектуалния конвейер?.. Например: при цифровата техника дефинирането на когнитивни интерфейси – между устройства, подпрограми, модули – е много по-естествено и просто, отколкото в аналоговата [радио]техника, където съгласуването на входове и изходи не е толкова елементарно. Или, казано другояче: цифровите компютри не само позволяват, но и изискват модулност при конструирането както на хардуера, така и на софтуера. Защото: конструирането на модулен принцип е изоморфно с принципа на интелектуалния конвейер – всеки човек работи по своя модул, подчинявайки се на интерфейсите с останалите. Едно конструкторско бюро може да създаде цифров чип (процесор) с милиони транзистори. Но сложно (разбирай – без стандартни повтарящи се блокове) аналогово устройство с такъв брой елементи е немислимо да се конструира...

Невронната мрежа като изчислително устройство е абсолютно неподатлива на модулния принцип. Ако мрежата A е обучена на действието X, а мрежата B – на действието Y, то ако вържем A и B, едва ли ще получим мрежа, която върши едновременно X и Y. Нито принципът за суперпозиция, нито някакви логически схеми могат да ни помогнат в невронните изчисления. Всяка уникална задача изисква своя, уникална архитектура на мрежата. При тези условия работата с невронни мрежи е не техника и дори не занаят, а по-скоро изкуство. А колективният разум не може да твори изкуство...

Разказвам всичко това не за да правя реклама на невронните мрежи – те едва ли имат нужда от такава. Мисълта ми беше съвсем друга. С този пример исках да покажа – и мисля, че показах – как не хората, а интелектуалните конвейери със свойствата и предпочитанията си избират магистралните направления, по които се движи техниката и науката. При това, както може да се очаква, ги избират „по свой образ и подобие“. Цифровият компютър дефакто е една бюрократична конструкция. Програмистът е апаратчик, съчиняващ формуляри и инструкции за обработката им. Подпрограмите са чиновници, прехвърлящи си хартии и искащи един от друг разрешение да свършат онова, за което ги моли потребителят. И тъй нататък...

Но интелектуалният конвейер не се проявява само в техниката. Той се крие във всеки един от нас. Той наднича от душите и постъпките ни – също както от душата и постъпките на вярващия християнин надничат рай и ад. Ние мислим, мечтаем и се тревожим не за непосредствени (природни или социални) явления, а за интерфейсите си с природата и обществото: най-очеваден пример тук са парите, но такива са и социалният статус, имиджът и пр. Всъщност, точно както информационната дейност на човечеството като цяло се зацикля върху породените от него интерфейси, така и вътрешният психичен живот, и общуването между хората се зацикля върху подобни структури. Нашият свят е изтъкан от интерфейси – и от същите тези интерфейси сме изтъкани ние.(10)

Но ако интелектуалният конвейер си отиде, изхвърлен на бунището от хипотетичните интелигентни машини, то какво ще стане със света ни? И какво ще стане с нас?

That is the question...

Л. Питър, „Принципът на Питър“ (С., 1969).

(2) Един твърде интересен и радикален поглед върху бюрокрацията в бившия СССР дава статията на А. Лазарчук и П. Льолик „Голем иска да живее“.

(3) Същия пример с компютърната индустрия съм разгледал в статията си „Парадокси на деловата икономика“; там обаче вниманието ми е насочено само върху чисто икономическите аспекти на обрастването на конвейера с вътрешни интерфейси.

(4) Виж също и статията на Т. Шеф „Академичните банди“ в сп. „Русский журнал“.

(5) Тук съм изключил от обсъждането разните анахронични мегаструктури с централно ръководство от типа на нашия БАН, тъй като в световен мащаб те отдавна са изживени като доказано безсмислени.

(6) По същия начин действува методът на „симулираното охлаждане“ при обучение на невронни мрежи: вкарваният шум има за цел да извади мрежата от състояние с локален екстремум на енергията и да ѝ помогне да намери глобално минимизиращо енергията състояние.

(7) С.Б. Переслегин, „Общество и эволюция информационной сети“ (1993). Конкретно за „феодализацията на съзнанието“ Переслегин пише: “...разделяне на света на малка „домашна“ област, позната, достъпна и индивидуална за всеки и външни територии, скрити в мъглата на пълната неизвестност, където е възможно всичко и където законите, усвоени у дома, не е задължително да действуват.“

(8) Levy P. L‘Intellegence collective: pour une anthropologie du cyberspace. Paris, La Decouverte. 1994.

(9) Интересно е, че разделението на три базисни типа човешка личност в зависимост от господстващите комуникационни технологии поразително напомня разделението, въведено от американския социолог Дейвид Ризман (Д. Ризман, „Самотната тълпа“). Той също дели хората на три типа: насочвани от традицията, насочвани отвътре и насочвани от другите, – и макар че прави това разделение в съответствие със S-образната демографска крива в Европа, а не с комуникационните технологии, типовете и епохите на тяхната доминация в обществото почти съвпадат.

(10) Същата тема, но по друг начин подхващам в статията „Интерфейсът като механизъм на властта“.