Разлика между версии на „Златното перо на българската фантастика“

Текуща версия към 00:44, 19 май 2017

Марина Миланова

В мартенския си брой от 1969 година научно-художественото списание за юноши „Космос“ анонсира своя трети конкурс за научна фантастика – „Златното перо“. Стартът на състезанието по художествено слово е през 1964, а пет години по-късно поводът е „славният юбилей“ – четвърт век от 9 септември 1944. В брой 7 от 1969 пък редакцията обявява резултатите от конкурса, който протича „при изключителна активност на автори от различна възраст и с различна подготовка“ – четем в официалното съобщение, публикувано и от вестник „Орбита“.

В конкурса за автори до 18 години наградата „Златното перо“ се присъжда на Мария Галанова, Николай Големанов, Александър Карапанчев и Светослав Николов от София и на Татяна Чинчева от Габрово. Поощрителни отличия под формата на годишен абонамент за „Космос“ са раздадени на още осем дарования от четири града. Всички наградени създават първия в страната Клуб на младите фантасти към списание „Космос“. Интересен е фактът, че в конкурса „Златното перо“ за автори над 18 години първа награда не е присъдена, но пък второто място, придружено от 150 лева бонус, отива не при кого да е, а спохожда Любен Дилов за разказа му „Напред, човечество!“.

До редакцията, София, бул. „Ленин“ № 47[редактиране]

Още докато тече конкурсът „Златното перо“ и в „Космос“ валят писма с творенията на бъдещите фантасти, на четвъртия етаж на Полиграфическия комбинат в София редколегията умува „какво ще ги прави тези млади хора“, спомня си д-р Светослав Славчев. Тогавашният зам. главен редактор на списанието и „баща“ на култовия инспектор Стрезов днес с усмивка разказва как заедно с колегите си тайно се е надявал да се отзоват такива дарования, които имат „подадине“ – тоест таланта да творят. „Другото щеше да бъде наша задача – да ги научим, да им дадем знанието за техниките на писане – връща се назад във времето д-р Славчев и продъжава: – Човекът, който основно работеше с младежите от клуба „Златното перо“, беше колегата Васил Райков. Именно той разясняваше на начинаещите фантасти простичката истина, че е важно не само какво пишеш, но и как го пишеш.“ В същия дух са и „откритите уроци“, които д-р Светослав Славчев изнася в неделните предиобеди пред участниците в Клуба на младите фантасти.

Преподавайки им техники за творческо писане, зам. главният редактор на „Космос“ учи бъдещите прозаици как се създава сюжет, как се композират запомнящи се образи. „Обяснявах защо понякога се получава така, че пишеш, пишеш, пък изведнъж запънеш. Друг път думите въобще не искат да излязат на белия лист – смее се авторът на българския Шерлок Холмс и допълва: – Карах тези любознателни хора да разберат, че когато „текстът се е запънал“ и хич не върви, то е, защото има нещо объркано – я в диалога, я в образите. Напомнях им, че в тоя момент трябва да спрат и да се попитат: правдоподобно ли е?“ Занаятът, освен че се краде, може и да се научи, и точно това прави д-р Славчев – разкрива „занаятчийските трикове“ на художественото слово, а младите фантасти поглъщат всяка дума на талантливия учител.

Уъркшоп по комсомолски и още нещо[редактиране]

Тогавашните ученици в работилницата по писане със сигурност помнят и досега наставленията и приятелските съвети на д-р Славчев как се изковава запомнящ се образ. „Настоявах да проверяват написаното, като обръщат внимание на усещанията, които текстът предизвиква – говори разпалено писателят, който и днес създава заплетени крими казуси. – Препоръчвах на тези младежи да използват всичките си сетива синкретично, когато сядат да пишат: да си представят как изглежда героят, какво вижда, как мирише в стаята, какви са на допир ръцете му.“

Членовете на клуба „Златното перо“ научават от д-р Светослав Славчев и още много други „занаятчийски хватки“, с които да превземат върховете на словесния Олимп. Така младите фантасти разбират, че макар и „аз“ формата на повествование да е силно експресивна, тя „затваря“ и ограничава наратива в рамките на авторовия свят. Не след дълго, пак по съвет на „бащата“ на инспектор Стрезов, бъдещите писатели, мениджъри, научни изследователи, туроператори и дори книгоиздатели започват да си носят бележници и да си записват вдъхновяващи впечатления и творчески хрумки.

По същото време главният редактор и кръстник на списание „Космос“ – писателят Стефан Дичев, чете на младежите откъси от своята замислена, но за съжаление недовършена трилогия за Александър Македонски. Начинаещите белетристи имат наистина уникалния шанс да им преподава тънкостите на занаята не кой да е, а един от най-талантливите родни майстори на словото. „Стефан ги учеше как се изгражда композицията – гръбнакът на повествованието, кои са конфликтите, които движат и заплитат сюжета – връща се в далечните 1969–1971 години д-р Славчев и припомня: – Все пак основният двигател на идеята за „Златното перо“ беше Васил Райков – писател и водещ редактор в „Космос“. Той четеше разказите на младите автори, организираше ги, пак той ги наставляваше къде благо, къде по бащински назидателно...“ – отваря нова страница в летописа на клуба д-р Светослав Славчев.

Фантастичното попадение на „Златното перо“[редактиране]

Бай Васил, както го наричат и до днес неговите ученици, е човекът, който в течение на дълги години остава в редакцията на „Космос“. Заедно с другите доктори, събрани от ЦК на ДКМС – д-р Светослав Славчев, д-р Димитър Пеев (вестник „Орбита“) и д-р Светозар Златаров (списание „Наука и техника за младежта“), Васил Райков успява да наложи идеята за общност на писателите фантасти в България. И не само това – благодарение и на неговите усилия родната фантастика се превръща в едно от малкото легални „оръжия“, с които литературата ни се съпротивлява на партийния диктат. Въоръжени с инструментариума на езоповския език, българските фантасти побеждават тоталитарната доктрина, а тяхното творчество става алегоричен коректив на кривото огледало, наречено „развит социализъм“.

„Най-сполучливото попадение на „Златното перо“ беше Васил Райков – спомня си днес Светослав Николов, един от първите участници в Клуба на младите фантасти към „Космос“ и един от малцината, който по-късно израства до утвърден писател. – Първо, той беше много чаровен мъж (казвали са ми го жени). Приличаше на Пол Нюман. Бе запазил спортната си фигура на плувец и ватерполист, със смугла кожа, светли очи, къса, доста прошарена вече коса (въпреки че тогава е бил само на 38 години), плътен, малко носов тембър. Второ, бай Васил умееше да поддържа точната дистанция между приятелското и леко назидателното държане с такива млади гении като нас. Трето, беше откровен и понякога направо интелигентно безцеремонен, тоест умееше да ни „приземява“, когато е нужно. И – не на последно, а на най-първото място – пишеше фантастика и имаше издадени книги! Този човек още на встъпителната сбирка ни каза, че никой не може да ни направи писатели и че нашите истински учители си стоят и ни чакат по лавиците на библиотеката. След което прочете донякъде един разказ на италиански фантаст (името съм забравил) и ни попита какъв според нас ще е финалът. Естествено, никой не позна, защото се оказа, че тоя финал се разиграва в... рая“ – пътува назад в годините ученикът на Васил Райков.

Постепенно, с течение на времето, когато Николов отдавна вече не е член на Клуба, той успява да възобнови общуването си с Васил Райков. Контактът му с бай Васил не престава до онзи тъжен ден на 2001 година, когато съвсем случайно вижда неговия некролог върху стената на църквата „Свети Седмочисленици“ в София. „Беше си отишъл тихо и самотно, дори в писателските среди много-много не знаеха за случилото се – разказва днешният автор фантаст. – Както и да е, за мен той си остава един от големите учители, „първият ми бригадир в литературния рудник“, както написах в посвещението на мой разказ (на работническа тематика), излязъл във вестник „Студентска трибуна“, който с гордост му подарих. А Васил Райков ми отговори нещо от рода на: „Славе (до ден днешен никой друг не ми е казвал така!), тия посвещения трябва да са по-скромни, моето момче“...“ – с тъга си спомня Светослав Николов.

Даже и когато самият той става издател, „незаобиколим фактор във фантастиката“ и дори малко нещо негов работодател (Райков е редактор на една от книгите в издателство „Аргус“), авторът на сборника „Планетата на призраците“ не пропуска да спомене упоритостта, с която идейният организатор на „Златното перо“ настоявал, че заниманията с литература, по-точно с белетристика, са свързани с много, много, много труд! „Упоритост, която ми е струвала и ярост, и безсилие, и – вярвате ли? – сълзи... – признава Николов и допълва: – Нищо друго да не беше се случило между нас, това е достатъчно – Васил Райков ме накара, научи ме да се трудя. Как да го забравя?“

Талисмани на вдъхновението[редактиране]

„Златното перо“ не е само дълбок и хубав символ на творчеството, но има и своето материално изражение. Оказва се, че след толкова години един от участниците в Клуба на младите фантасти към „Космос“ – писателят Александър Карапанчев, продължава да пази наградата си от списанието-легенда. Както споделя самият той, и до днес съхранява отличието като талисман и би го ползвал единствено ако някой ден секне вдъхновението му.

Въпросната награда се вписва хармонично в духа на онова време и представлява съветски комплект „Москва“, съдържащ автоматична писалка със златно перо и автоматичен молив, поместени в картонен футляр плюс изящна пластмасова кутийка. И докато показва ценните реликви, Карапанчев подчертава, че всъщност не е написал нито ред с тях – навярно защото неговото въображение все още не е „засякло“ по пътищата на творческата магия.

А магията на писането бъдещият автор на фантастични творби в проза и поезия усвоява в духовната кухня на клуба „Златното перо“. „Сбирките се правеха в редакцията на списание „Космос“ – по-точно във втората стая, която д-р Светослав Славчев ползваше за свой кабинет – разказва той. – Ние, младежите, се събирахме тук веднъж месечно, винаги в неделя и винаги предиобед, на прясна глава.“ На тези интелектуални срещи не един и два пъти са гостували най-изявени родни фантасти – например Любен Дилов или докторите Светозар Златаров и Димитър Пеев. „Тогава аз ги гледах отдолу нагоре като някакви живи богове – връща лентата днешният писател фантаст и съосновател на издателство „Аргус“. – Мечтаех да имам тяхната култура и техните писателски пера, но по-късно животът ме научи, че трябва сам да се преборя за собствена култура и за свой авторски почерк...“

Два или три пъти между членовете на Клуба бил обявяван конкурс за написване на разказ – ей тъй, да се сверяват часовниците и да не заспиват талантите. И сега Мария Галанова – една от наградените със „Златно перо“ – помни как в първото словесно състезание победители стават Александър Карапанчев и Светослав Николов, а във второто издание призът отива при самата нея. Гордостта и радостта на печелившите били подкрепени и с добри парични награди, които за времето си комай стигали дори за едно летуване на море.

Ала възможностите, които „Златното перо“ дава на талантливите младежи, не се изчерпват с това. „Веднъж д-р Светослав Славчев, моторът на редакцията, съобщи: „Ако има желаещи, нека идват тук след работно време и да ползват нашата библиотека...“ – продължава Карапанчев. Младият фантаст откликва на съблазнителното предложение с трепет. „В кабинета на доктора, някак тайнствено полуосветени от настолната му лампа, проблясваха високи шкафове – спомня си той днес. – Зад стъклените им вратички пъстрееха енциклопедии, речници-тухли, всякакви списания на разни азбуки. Замаян от тези съкровища, аз изтеглих три-четири броя от особено интересния алманах „Искатель“...“

После Александър взема книжките вкъщи и от тях – заедно с приятеля си Валери Голев – превежда прекрасния класически разказ на Алфред ван Вогт „Чудовището“. По-късно тоя превод излиза във вестник „Орбита“ и става първият текст от маестрото, появил се на български език. А пък след близо четвърт век издателство „Аргус“ пуска и първата у нас книга от въпросния американец.

Закъснелите срещи[редактиране]

Днес, 43 години след появата на „Златното перо“, участниците в Клуба на младите фантасти към „Космос“ отдавна са поели по своя житейски път. Някои от тях са научни изследователи, други работят в БАН, трети „въртят“ собствен бизнес. Едва двама от тези „млади фантасти“ – Светослав Николов и Александър Карапанчев – остават верни на идеята, а техните младежки опити прерастват в професионално творчество. И не само това: през 1992 година именно те (заедно с още един приятел ентусиаст) създават „Аргус“ – наследник на първото в света издателство за фантастика, което е носело същото име.

Макар че в момента Светослав Николов се занимава с далеч по-прозаични неща, той вярва, че до значителна степен фантастиката е определила хода на живота му. „Без нея нямаше да я има по-голямата част от прочетеното, редактираното и написаното от мен – твърди любимият ученик на Васил Райков и продължава: – Без литературата на въображението нямаше да съм частица от първите малки български издателства през 90-те години на миналия век, специализирани в този жанр. И особено от „Аргус“, който като истински стоок великан изпълни мисията си – да „издърпа“ родното читателско познание за световната фантастика от застиналото ниво на соца до най-добрите съвременни образци. Без никога да е имал собствен офис, собствен бус и дори собствен компютър... Какво ми взе? Илюзиите. Благодарение на нея, фантастиката, разбрах що-годе точно колко съм луд, колко съм кадърен, колко съм способен да преследвам целта си.“

И ето, след дълга пауза през годините, Николов* отново е написал разказ – нарича се „Рибеният мъж“. „Мечтата ми си беше същата, каквато е била винаги – да покажа, че фантастиката не е „гето“, ами пълноценна литература – уточнява писателят. – Затуй се изхитрих в разказа да няма нищо фантастично почти до последното изречение. „Рибеният мъж“ участва в конкурса „Златен кан 2009“, премина през първоначалната селекция и излезе в едноименния сборник, том втори. Но най-голямата ми мечта, разбира се, е да издам романа си „Достигане на езерото“, който започнах през 1979-а, завърших през 1983-та, беше отхвърлен от издателство „Народна младеж“ на следващата година, а в момента продължавам да работя над неговата преработка... Споменах „работя“ и отново чух гласа на бай Васил Райков: „Славе, знаеш ли по какво си приличаме ние с големите писатели? По това, че и те сигурно са изпитвали същото удоволствие, което изпитваме ние, когато запълвамe с думи белия лист“ – завършва темата за „Златното перо“ Светослав Николов.

За друг участник в Клуба на младите фантасти – Мария Галанова, спомените, свързани с творческата работилница на „Космос“, са част от работното ѝ всекидневие. И до днес етноложката от БАН не може да забрави колко много означава „Златното перо“ за нея. Нестандартното мислене, смелостта да си представя нещата в други мащаби и, естествено, самочувствието да си избран сред толкова участници в конкурса на списанието-легенда и досега са отправни точки в живота ѝ на изследовател. „Като че ли в началото на ХХІ век всичко в определен момент звучи като

• Тук, на стр. 276 можете да прочетете неговия разказ „Мьобиусова повърхност“.

фантастика – разсъждава Галанова. – Науката вече е толкова напреднала, че ако днес нещо е фантастика, то утре спокойно може да бъде реалност.“ И с усмивка разказва как преди 20 и няколко години, когато се явява на кандидат-докторски минимум, нестандартното мислене ѝ помага да се справи с изпита по социална психология. На въпроса „Как ще реагирате при среща с извънземни?“ Мария Галанова има своя готов отговор. „Моите творчески запознанства с Третия вид, които датират от времето на клуба „Златното перо“, изкараха не само с отличен този изпит, но и ме пренесоха назад в онова приказно минало – признава сега познавачката на българската народопсихология и продължава: – Клубът на младите фантасти запали у мен интереса към литературата и писането, които съм съхранила и до днес. Запазила съм и още нещо оттогава – цялата периодика на списание „Космос“, към която се връщам с мил спомен за онези златни времена...“

Изтичат последните мигове и от срещата ми с Карапанчев. Докато прибира 43-годишната си писалка със златно перо, моят събеседник се усмихва: „Е, финалната мисъл може да се изрази и по-стегнато, по-афористично. Да речем така: не всичко през соцепохата е било идеално лошо...“ Погледът ми се плъзга по рафтовете на писателската библиотека. Оттам ме гледат кориците с имената на д-р Светослав Славчев, Светослав Николов, Александър Карапанчев, отпечатани с емблемата на издателство „Аргус“.

И завинаги белязани със знака на „Златното перо“.*

• През 1970-а наградата „Златното перо“ (за автори до 18 години) отива при трима средношколци: Таня Вълчова Костова, Евгений Николаев Казанджиев и Димитър Василев Димитров, който по-късно се подписва с фамилията Хаджитодоров и с нея издава три книги в различни жанрове. Тези хора се включват в НФ клуба към списание „Космос“, но – за съжаление – през 1971 г. той прекратява своята дейност.

Обяснението е: поради организационни причини. – Б. ред.