Разлика между версии на „Истории за града с много вятър“

Текуща версия към 01:50, 10 април 2018

Истории за града с много вятър

Любомир П. Николов

На скалите над едно бурно море неуверено съществувал град. По улиците на града нямало деца. Вятърът, който духал през цялата година, бил толкова силен, че хората не пускали децата си да излизат от къщите. Във всяка къща най-голяма била детската стая, защото там децата прекарвали цялото си време. Прозорците на детските стаи никога не гледали към морето, защото морето било малко страшно. Това море привличало само най-лудите и те ставали моряци. Никога нито един моряк не се връщал обратно в града. Изпращали писма в бутилки, за да знаят роднините им, че са добре, но не се връщали. Свещеникът на града обяснявал това с факта, че тъй като всички деца били държани затворени по къщите, след като виждали широкия свят, не искали да се връщат в големите си детски стаи. Освен това, свещеникът разказвал, че по света никъде не духа такъв вятър и моретата са лазурно сини, с ослепителни пясъчни плажове и лагуни, където можеш да се излежаваш на спокойствие. Нещо невъзможно при тяхното море.

Градът се борел с морето и вятъра. Жителите му били донякъде горди с тази битка. Понякога само забравяли мислите си, защото вятърът им ги издухвал. Веднъж кметът имал гост. Седнали с госта на терасата на кметството, единствената с изглед към морето и просмукана от вятър, и захванали разговор по време на обяда. Разговорът се състоял само от две изречения, повторени многократно, а храната се състояла само от едно блюдо, сервирано безброй пъти. Вятърът издухвал мислите и след едното изречение, казано от кмета, а другото като отговор на госта двамата забравяли какво са казали и започвали да разговарят отново по същия начин. Поръчвали едно и също блюдо на изумените слуги, докато паднал мрак. Като разбрал на другия ден какво се е случило, кметът се позасрамил. Решил, че с такъв подъл вятър шега не бива, и заповядал оттук насетне всички къщи в града да бъдат вятъроустойчиви. Стените трябвало да бъдат само от камък, с дебелина един метър и всяка къща трябвало да има лабиринт, който да хваща вятъра.

Една нощ градът бил връхлетян от такъв вятър, че каменните къщи се разтреперили, а лабиринтите за вятър започнали да свирят като тръби на орган. Хората загубили мислите и спомените си, кучетата започнали да кашлят, вместо да лаят, птиците се скрили в дупки по земята, за да не отлетят набързо в морето, засмукани от фуниите на вятъра, а козлите заудряли главите си в стените. Хората, животните, а може би и растенията не били на себе си. На сутринта вятърът стихнал, настанала необичайна тишина и всички щели да се успокоят, ако не било едно странно обстоятелство. Вятърът успял неусетно да издуха всички букви от града. Докато хората през нощта се щурали от страх насам-натам и, разбира се, никой не четял нито книга, нито вестник, вятърът издухал всички напечатани букви, буквите от надписите на паметниците и надгробните камъни, нарисуваните букви по стените, написаните на ръка букви в писмата, титлите в дипломите на докторите и професорите, лекарствата в рецептите на болните, стиховете на влюбените и дори онези знаци, които приличали на букви, но не били букви.

И понеже, както се сещате, поради липса на букви точно тази история няма с какво да се допише, засега тя свършва дотук.

В града с много вятър имало два антикварни магазина. Старците не пропускали да ги посещават през рождените си дни, годишнините от сватбите си и седмица преди смъртта си, за да си опреснят спомените. Махалата на стенните часовници ги хипнотизирали, музикалните кутии им пеели нежно и те забравяли какви са, а се сещали какви биха могли да бъдат. Ето например, ако тази сапфирена огърлица бях подарил на госпожица Инес, можеше сега с парите на баща ? да съм в Будва, а не в този ветровит град. Изящните предмети им навявали тъга, защото – вижте преди как са ги правели нещата, как изкусно е сътворявана всяка вещ, от ръцете на човек, а сега вещите са правоъгълни повторения на матрица без нито един излишен детайл. И дрехите им се стрували опростени, но това е друга история. Прекарвали по няколко часа в единия магазин и после непременно още толкова часа в другия. Двата магазина били много различни от всички познати ви магазини. Продавачките, които били и съдържателки, не се интересували от печалбата, а от нещо друго, за което никога не говорели, а старците напрягали оглушалите си уши да разберат какво е това, което искат продавачките, и прекарвали дълги часове сред антиките.

В единия магазин работела млада жена, която всъщност била на сто и двадесет години и това било неоспоримо, защото над бюрото ѝ в стил Луи II още висяла снимката на годеника ѝ барон Неметчек, малко чех, малко австриец, но преди всичко хубавец, и тази снимка била направена по време на сватбата на Франц Йозеф. Сега правнуците на Неметчек посещавали магазина от време на време, но собственичката не им била баба, защото Неметчек не се оженил за нея. Малко преди набелязаната сватба разбрал, че тази жена никога няма да остарее, и след размишления установил, че това би било ужасно за него. Странното, което всички забелязвали, било, че в този магазин всички предмети също се подмладявали. Не си мислете, че един часовник от осемнадесети век, оставен в този магазин, щял да стане часовник от деветнадесети век. Не, часовникът се подмладявал, защото частите му се връщали към онова състояние, когато е бил току-що произведен, и заработвали в синхрон с астрономическото време, без характерния мързел на старите часовници, които за дванадесет часа изостават с час и половина. Протритите инкрустации на капака възвръщали първоначалния си релеф и часовникът започвал да изглежда като нов. Изобщо, това бил антикварен магазин, в който старите вещи ставали нови, папирусите се отърсвали от прахта и мухълите си, а старците, прекарали поне час вътре, излизали навън на вятъра, без да ги боли нищо.

Другият антикварен магазин бил управляван от строга и съсухрена бабичка с отдавна пожълтели коси. Истинската ? възраст била четиридесет и две години. В нейния магазин вещите остарявали бързо. Времето течало ускорено и часовниците избързвали. Човек си тръгвал съсипан от този магазин, уморен, все едно че е прочел наведнъж и запомнил цяла енциклопедия, с мисли необичайно тежки, но и прозорливи, с чувството, че освен този негов собствен живот има и по-висши светове, и тази мисловна умора разсейвала другата, по-страшна житейска умора. Старците си тръгвали оттам по-стари, но по-бодри духом – остарявали, да, но светът си оставал млад и неразгадан и не свършвал с тях. Като излезели навън, вятърът им носел нови мисли.

Всъщност нито излизащите от този магазин, нито от другия имали представа защо в техния град вятърът не престава да духа. Мислели си, че това е поради морето или географското положение на града, но това били повърхностни и грешни изводи. Вятърът в този град се дължал на различната скорост на времето в двата антикварни магазина.

В града с много вятър имало един кладенец, от който вода не черпели. В него хвърляли, предимно нощем, непотребни неща – вкиснати зелки, грозни картини, счупени часовници, понякога плъхове, понякога котки. Една жена дори хвърлила в кладенеца всички инструменти на мъжа си, гимнастическите уреди на сина си и стиховете на дъщеря си. Направила го не нарочно, а защото искала да почисти. Била най-голямата чистница в града и в къщата ѝ имало само четири легла, една маса с четири прибора и нищо друго излишно. Хората от семейството молели за всичко, което им трябва, съседите и накрая съпругът бил принуден да дава цялата си заплата в съседните къщи, за да може, без да се срамува, да иска някои вещи. Започнал да прекарва цялото си време при съседите, а жена му стояла сама в празната си чиста къща. Това може и да не изглежда свързано с тази история, но е, защото обяснява защо в кладенеца можело да се намери всичко необходимо за един сносен живот. Също така обяснява и защо дъщерята на кмета, като паднала в кладенеца, паднала на меко и не си счупила врата. Тя била голяма красавица, въпреки че в тъмницата на кладенеца това не се виждало. Била също и много смела и не се уплашила много, като паднала долу. Дори усетила, че в кладенеца не духа никакъв вятър, и си рекла: „За първи път ще живея в този град, без да ме духа вятър, и ушите ми ще си починат“. Сетила се, че ще може и да си сложи обеци, без вятърът да ги отвее.

Когато вятърът издухал всички букви от града, писани на ръка и печатни, и изтрил всяка следа от възвишена поезия и проза, както и от политология, статистика и други безсмислени писания, взел, че ги изсипал в кладенеца. Дъщерята на кмета, която се казвала Валерия, примигвала в този прах от малки буквички и махала с ръка да отстрани от себе си тънките нишки от изречения, които се увивали около нея. Целият кладенец се покрил с букви, които обаче не падали хаотично, а се държали една за друга в думи и изречения и дори в цели произведения, със свой вътрешен смисъл. Разбира се, от учебниците по педагогика и политически науки не останало нищо – оцелели само някои цитати, включени вътре. Валерия започнала да размотава нишките от думи, оплели тялото ѝ, и видяла, че често са изречения, започващи с „Валерия“ и още по-често „Мила ми Валерия“, а също така и с „Ангел мой“, „О!“ и едно обръщение „козленце мое“. Валерия забравила самотата си. Потънала в четене на писмата, изпращани до нея, споменаващи многократно сините ѝ очи, червените ѝ ежедневни чехлички и официалните тюркоазени обувки с връзки, обгръщащи „елегантните ? крачета“. Когато нощта паднала, запалила петромаксовия рибарски фенер, изхвърлен от оная жена, за която вече разказах, и продължила да прекарва нишките пред очите си. Не била чела нито едно от тези изпратени до нея писма. Женското ѝ сърце се вълнувало, както не се било вълнувало в никой магазин. Думите в някои писма я карали да се изчервява, ушите ѝ да пламтят и гърдите ѝ да търсят още въздух в претъпкания кладенец. Откривала по изразите в писмата познати момчета, а други явно били от по-зрели мъже и от тях се изчервявала най-много. В едно писмо пишело: „Знам, че думите ми ще отидат на вятъра, както изчезва прането на майка ми, и с всяка дума и всяка отлетяла дреха оставам по-гол пред Вас“. Имало и изрази „любовна катализа“, „трепетен катарзис“ и „непоносимо великолепие и финес“, зад които разпознала един противен умник. Изморена от четене, Валерия се приготвила да спи. Размотала и последното изречение и с копнеещи за сън очи започнала да го чете: „Господин Кмете, зная, че криете всичките ми писма до Валерия, но знайте, ще дойде ден, когато тя ще падне в кладенеца и аз ще съм този, който ще я спаси и това ще стане преди още да е догорял петромаксовия фенер на баща ми.“ Валерия прочела изречението няколко пъти, защото ? се сторило, че в него има повече смисъл, отколкото в другите, и още при четвъртото прочитане някой спуснал въжена стълба в кладенеца. Едно момче, което тя бегло познавала само поради това, че няколко пъти искало от нея назаем отварачката за консерви, слязло запъхтяно и казало:

– Извинете, че ви прекъсвам, но видях, че свети петромаксовият фенер на баща ми.

– А мен ще ме спасите ли? – попитала Валерия.

– О, разбира се – отговорило момчето и се изчервило, – но ми беше неудобно да започна с това.

Валерия, опиянена от предчувствия, с оголена от внезапна любов душа, се покачила по въжената стълба пъргаво като циркова артистка. Застанала до отвора на кладенеца и когато момчето излязло, го задушила в прегръдките си. Момчето изпуснало петромаксовия фенер, дрехите на двамата се подпалили и след дългата целувка вече пламтели като две факли. Двамата се понесли към реката. Един свидетел изтичал при кмета и му докладвал, че изчезналата му дъщеря се носи като факла из града. Кметът разбрал, че нова заплаха грози града и отсега нататък, освен с вятъра, градът трябва да се бори и с огъня. Това си го мислел, докато тичал да спаси дъщеря си.

Двамата скочили от моста в реката. Пламъците изгаснали, но очите им, както се казва, блестели от щастие.

– Аз съм Теофил – казало момчето, като си поело дъх.

– Приятно ми е.

На събралите се на моста граждани двамата им изглеждали жалка картинка – черни като коминочистачи, мокри и кални – две окаяни създания, залепнали един за друг. Нищо красиво не виждали в тази красива история. Кметът сърдито дръпнал дъщеря си и отправил презрителен поглед към момчето. Майката дръпнала сина си и отправила презрителен поглед към мократа, окаляна, преждевременна любов на сина си.

Още същия ден Теофил слязъл пак в кладенеца. Попил с ноздрите си прашинките аура, останали от Валерия, и въздъхнал. Огледал прахоляка от букви и си помислил, че ако ги подреди добре, могат да излязат някои хубави изречения, необорими доказателства за смисъла на света, козметични съвети, тайнствени рецепти или пък бъдещи тиражи на лотарията. Напълнил всички букви в един чувал, а в друг събрал личните си вещи и някои от изхвърлените неща на баща си. Като се прибрал в къщи, с баща му сковали един здрав сандък. Надписали го „сандък с вещи за неизхвърляне!“, заключили го с катинар и скрили ключа. Двамата дни наред се усмихвали тайно един на друг, доволни, че вече могат на спокойствие да си прибират вещите, без някой да им ги хвърля в кладенеца. Майката местела сандъка насам-натам из къщата, но виждала, че където и да го сложи, ѝ пречи. Теофил всяка вечер се преструвал, че си ляга, а вместо това отварял сандъка и изваждал чувала с буквите. Дълги нощи разглеждал изреченията, главата му жужала от толкова различни мисли, написани от толкова хора. Постепенно започнал да различава различното мислене при различни хора или поне различния израз. Започнал да подрежда изреченията в истории и поставял всяка история в отделна торбичка. Често прехвърлял цели части от истории от една торбичка в друга, защото, както се убедил, една история може да се развие в много повече посоки от реалния живот и това не се дължало толкова на измислиците на разказвачите, а на свойството на думите да са многозначни, приповдигнати и доста лични, защото една и съща дума за различните хора често означавала различни неща. Попаднал на една история за конник без глава, влязъл, кой знае кога, през северната порта. В едно друго прашно изречение пишело, че в дисагите на коня имало две глави – руса и черна. Сглобил историята от подходящи изречения така:

„Една зимна утрин през северната порта на града влязъл конник без глава. Конят препуснал към градския площад. Конникът, въпреки че бил без глава, бил добре облечен и имал вид на човек, който носи важна новина или поне доскоро мислел, че носи важна новина, защото стискал в юмрука си навито на руло писмо. Като стигнали площада, конникът и конят направили няколко обиколки, в които конят танцувал валс, менует, марширувал, и после, като се събрали хората, конят започнал да се покланя. Един младеж извадил писмото от ръката на конника и започнал да чете. След като прочел: „Уважаеми граждани“, вятърът грабнал от ръцете му хартията, повъртял я във въздуха пред очите на всички и я запратил в клоните на едно дърво. Някакво момче се покатерило на дървото и точно преди да достигне писмото, то се разкъсало на парчета и парчетата се разлетели в различни посоки, понесени от вятъра. В дисагите на конника открили две глави. Сложили едната върху тялото и тя казала: „Нека другата да ви каже“. Сложили другата глава и тя казала „Нека другата да ви каже“. Хората нищо не могли да разберат и се пръснали да търсят парчетата от съобщението. В близките дни не виждали нищо по-важно от това да намерят частите и да сглобят съобщението. Толкова малко неща се случвали в техния град, живеели си щастливо и ето сега, това, което щяло да се случи, не се случило. Не знаели какво е то и това не им давало покой.“

Теофил, въпреки че не разбрал историята и му се струвала невъзможна, я събрал, единствено следвайки логиката на изреченията. Тази история имала поне петдесетпроцентова вероятност да се е случила точно така.

Сглобил и едно съобщение, което не му давало мира.

„Уважаеми съграждани, след упорито търсене в капаните за вятър появилите се откъси от съобщението на конника без глава могат, според градските съветници, да се сглобят така: „Уважаеми граждани, дошъл съм във вашия град със своя кон, който се казва Паркур, но това не е важно. Важното е, че съм дошъл да поискам ръката на Валерия и понеже не знам дали тя харесва руси със сини очи или чернокоси с бадемови очи, съм се подготвил и за двата варианта. Ако обикне душата ми, както аз я обичам, ми е все едно коя глава ще избере. Другата ще я подарим на бедните.“

Това съобщение, сглобено така и предполагащо, че и градските съветници са били обективни, подреждайки всякаквите написани листчета, попаднали в капаните за вятър, измъчвало Теофил дни наред, защото нощите му били изпълнени с работа.

На десетия ден след като вече приел и двете истории за напълно вероятна истина, написал на Валерия:

„Мила ми Валерия,

Ще оставя настрани чувствата си, защото те са трайни и няма да се променят до следващата ни среща. Пиша ти за друго. От многото думи в кладенеца сглобих две истории, които ти изпращам като приложение в две торбички. Наистина ме измъчва въпроса дали харесваш руси, тъмнокоси или само мен – помислил и после добавил – или руси, тъмнокоси и мен. Любопитен съм, защото не те познавам добре, тъй като бяхме само шест минути заедно. Две в кладенеца, една минута по време на целувката, две минути бягахме в пламъци и една в реката, потушавайки пламъците. Ще очаквам отговора ти.“

След три дни чакане, които се сторили на Теофил четири, пристигнал отговорът.

„Скъпи ми Теофиле,

Двете торбички с истории и писмото ме учудиха, без да ме зарадват. Дори се натъжих. Пазя лицето си красиво за теб, а душата си – чиста за рая. Ако двете торбички се разтръскат добре, повярвай ми, от това може да излезе съвсем друга история. История, в която нямам нищо общо с двуглав обожател.

Знаеш ли какъв е звукът на паднало дърво в гората? Никакъв, ако няма кой да го чуе. Какво пише в един чувал с думи? Нищо, докато някой не ги подреди. Според мен историята може да се прочете и по друг начин. Понеже съм жена, без това все още да е напълно вярно, и не мога да систематизирам, най-общо ще кажа, какво мисля, че пише: „Уважаеми съграждани, един конник без лице е отвлякъл Валерия. Знае се само името на коня, но то не е важно. Конникът е бил добре облечен и имал вид на човек, който носи важна новина. Умоляват се всички граждани, тъй като две глави мислят по-добре от една, да допрат главите си една до друга по двойки и нека русата глава да не казва „Нека другата да ви каже“ и vice versa, а всяка глава да каже какво е видяла и какво мисли, защото някои казват, че бил рус със сини очи, а други – чернокос с бадемови очи, а конят му можел да танцува валс, менует и да марширува все едно, че е на състезание по паркур.“ Мога искрено да те уверя, че единственото важно нещо за мен в тази история е конникът да си ти, ако ти си обикнал душата ми, както аз те обичам. Да знаеш обаче, че баща ми е заключил вратата. Целувки. В.“

Теофил първо се зарадвал на милия отговор, но после почувствал една празнина. Разбрал, че е твърде възможно в бъдеще всичките му интелектуални разсъждения, търсенето на истината и задълбаването във философия да бъдат разглеждани само в светлината на въпросите, вълнуващи жените, а именно: любовта, привличането, отблъскването, съюзяването, съгласието и евентуалните им антиподи. Истината можела да стане като един тапет в бъдещия им дом с Валерия и всеки път, когато се зацапа, да бъде сменяна с по-хубава. Теофил искрено искал да бъде заслепен от любовта си, но не бил. Погледнал пак чувала с думи и си представил как една мисъл, поставена вътре, може да се облече в различни думи. Десет пъти да постави една мисъл в чувала, тя всеки път ще се облече по различен начин, но пак ще бъде същата мисъл. От друга страна, мислел си, едно негово писмо, изпратено до десет различни Валерии, ще бъде разбрано по десет различни начина. Странно нещо са думите. Чувалът, все още не можел да реши Теофил, е или хранилище на истински, но силно разбъркани истории, или е склад за дрехи, в който всяка мисъл може да се облече както си иска. Трябвало в бъдеще да разреши този проблем. Теофил грабнал две шепи букви от чувала, пресипал ги в една торба и излязъл навън вятърът да проясни мислите му.

Сутрин рано на крайбрежната улица, която била по-скоро в небето, издигайки се на сто метра над морето, на ръба на отвесната скала стоели деца с широко отворени усти. Вятърът влизал в устите им, правел невъобразими лупинги и оставял в главите на децата някаква мъдрост. Стоенето с широко отворена уста по посока на вятъра бил основният метод на обучение на децата. Така получавали всичките си необходими знания. На крайбрежната улица можело да се видят и частни учители с компаси, сектанти, стойки за закрепване на глави, подпирачки за брадички и разширители на усти. Добрите учители можели само с лека промяна на ъгъла, под който влиза вятърът в нечия глава, да развият музикалните, математическите или художествените способности на ученика. Нещата ставали просто и естествено. Защо да е сложно, като може да е просто, казал веднъж един будистки монах, който бил обиколил целия свят и само тук и в своя манастир усетил, че знанието може да идва от вятъра. Монахът довел със себе и един тайнствен приятел. Господин Шелдрейк, така се казвал приятелят му, имал нестандартни възгледи за живота и изнасял лекции. В града с много вятър изнесъл лекция „За живота на малките кукувици“.

Градската зала едва побрала всички желаещи да го чуят. Майките идвали с децата си, защото мислели, че лекцията ще е популярна. Лудите търсели скрит смисъл, а старците идвали с подозрението, че кукувиците знаят колко живот им остава.

Шелдрейк още преди да започне лекцията, се обърнал към публиката:

– Нека всеки да попита каквото иска.

От публиката заваляли въпроси:

– Как кукувиците знаят колко ще живее този, който ги слуша?

– Как знаят кой точно ги слуша? – попитал друг.

– А може би този, който е броил колко години му остават, умира доброволно, като му свърши предреченият живот, защото така излиза сметката – добавил трети.

– Това са бабини деветини – казал Шелдрейк. – За друго ще говорим – за това как малките кукувици знаят това, на което никой не ги е учил.

Обяснил на смълчаната публиката своите наблюдения. Започнал с това, че възрастните кукувици снасят яйцето си в чуждо гнездо и после се изпаряват безследно. Малките кукувици се излюпват, хранят ги другите птици, но учат всичко сами. Сами се учат и да летят. После, в един важен за всички кукувичета ден, всяко едно от тях напуска гнездото и отива на определено място, където се събират всички кукувичета. Никое от тези пилета няма майка или баща, които да му кажат къде да отиде, но всяко едно отива на точното място и в определеното време. После заедно намират и пътя до Африка.

– Инстинкт – казал някой.

– Не, този термин не обяснява нищо – казал Шелдрейк.

– И те слушат вятъра, като нас – казало едно момче.

– Браво, може и така да се каже – продължил Шелдрейк. – Слушат си своя вятър. Хората приемат това, което носи за тях вятърът, кукувиците – което е за тях, рибите – което е за тях, и всяко растение – което е за него. Всеки вид – хората, растенията и животните – си има информационно поле и това е, което искам да ви кажа – завършил Шелдрейк. В залата се чули ръкопляскания.

– Дойдох във вашия град – продължил – защото чух, че се учите, като пускате вятъра в главите си. Браво. Това е гениално и просто едновременно. Как става? – попитал с искрено любопитство.

– Ушите ни са непромокаеми! – скочило пъргаво едно момиче. – Искам да кажа, че каквото ни е влязло в главата, не изтича, докато спим настрани. За това и не си пробиваме ушите, а носим обеци с клипс.

– Освен това – важно казал един частен учител – нашият вятър е морски, силно солен и неговият смисъл се отлага в мозъка. Вятърът в равнината е сух и не води до никакви натрупвания и идейни отлагания, а само до психични разстройства. Вятърът в големите градове е най-вреден, защото носи само преработени човешки мисли, отхвърлени от нечия глава.

– Благодаря – отвърнал Шелдрейк. – Струва ми се, че тук си живеете добре и в здравословен климат. Вашият град е южен, а хората са щастливо вятърничави и всяка сутрин се събуждате с нови желания. Както знаете, новите желания водят до нови принципи, новите дрехи водят до нови настроения, а новите мисли преди събуждане са най-хубавите. Задържайте сутрешните си мисли и не бързайте да си спомняте кои сте поне до обяд.

В залата отново се чули ръкопляскания. Някой извикал „Да пуснем морския вятър!“. Отворили прозорците, в залата станало невъобразимо течение, което понесло перуките на хората, бибероните на бебетата, туники без техните собственици, бомбета, цилиндри, шапки с пера, пенснета за късогледство, слухови тръби, ръкавели, маншети и часовници без верижки. С това лекцията приключила.

Докато Валерия чупела фибите си в опити да отключи вратата, Теофил се отправил към Неразумно високата кула. Тази кула се издигала на един хълм южно от града и имала толкова много недостатъци, че градският съвет многократно обсъждал кога най-сетне да се разруши тази Неразумно висока кула. При толкова недостатъци нямала нито едно предимство пред това да не бъде кула. В началото я наричали кулата на майстор Лука, но после, като видели накъде отиват нещата, започнали да я наричат кулата на лудия Лука, на пощурелия от любовна мъка Лука, който казал, че ще пита лично Господа защо Лена не го обича вече, и издигал кулата все по-нагоре и по-нагоре. Кой знае докъде щял да стигне, ако един ден, след като поставил камъка, завършващ поредния пълен кръг, не чул гласовете на бъдещите си деца, които му казали: „В тоя живот няма да стане каквото искаш, но ще стане в следващия“. Тогава спрял да строи.

Основният недостатък на кулата било стълбището – толкова тясно, че по него едва можел да се движи един недебел човек, и тук изниквал и вторият, пак основен недостатък – вятърът в стълбището духал с такава мощ, че движел хората вътре както си иска, все едно че ги пиел със сламка, и често ставало така, че този, който мислел, че се изкачва, слизал надолу, и обратно, в зависимост от настроението на вятъра.

Теофил се заизкачвал или поне мислел, че се изкачва. След един час изкачване срещнал по стълбите пухкава госпожица, която слизала по стълбите. Двамата се погледнали изпитателно и неловко, никой не искал да се връща обратно и затова се прегърнали здраво, притиснали се един до друг с все сила, но без страст, завъртели се и всеки продължил по пътя си. „Ние сме група“ – казала пухкавата госпожица две стъпала по-надолу и смехът ? закънтял по стълбите. Теофил събрал цялата си смелост и продължил нагоре. По стълбите срещнал и се прегърнал с още дванадесет пухкави госпожици. В началото на прегръдката телата им така запушвали прохода, че не можели да помръднат, докато с всички сили не се притиснели един до друг. Теофил се почувствал като на коледния бал, с разликата че там на края на вечерта можел да прегърне силно само една госпожица, а сега – цели тринадесет. Тъгата му по Валерия, витаеща основно в гърдите, изчезнала от тези прегръдки, от това притискане и издишване на целия въздух. Гърдите му сега били пълни с парфюмите на пухкавите госпожици.

Като се изкачил на върха на кулата, в кабинката за наблюдение изсипал буквите – били колкото за кратък роман с едър шрифт, събран в джобен формат – и решил от безсмисленото им многочислие да състави поне едно истинско изречение, случка или съобщение. Истинско като факт, а не граматически правилно. Решил да се добере до някаква истина, пък каквато и да е тя. Истините са кратки, казвал си. Хората преди не са били многословни, да не кажем празнодумци като днешните. Изразявали се ясно и без много увъртане. Търсел стари текстове. Мислел си, един надпис, колкото е по-стар, толкова е по-близо до истината. Несигурните думи като: ако, може би, евентуално, ще видим, друг път, на куково лято и подобни трябвало да бъдат изхвърлени. В тях нямало истина. Решил да изхвърли и празните думи като: нима, тъй ли, оoо!, ах! и други възклицания, уводни думи като: с ваше позволение, ако разрешите, мадам, доколкото си спомням, бих искал да добавя, уважаеми господа и дами и др. Отделил ненужните думи и ги поставил на една купчинка до вратата, след което се заел с важните думи. Успял да подреди някои изречения, свързани помежду си:

„Този град е като църковен орган и всеки човек в него е тръба.“ „Темпото на музиката се определя от двата антикварни магазина.“ „Да знаете, че има кой да слуша музиката, затова трябва да звучите вярно.“

Докато Теофил се измъчвал да сглоби твърдения с вероятен смисъл, две чайки изкълвали набързо оставените настрани букви. Теофил махнал с ръка да ги прогони. Двете чайки се заклатили важно към вратата, там спрели и едната дала път на другата. „След вас, госпожо.“ „Ооо, колко мило!“ – отвърнала другата чайка. „За мен е удоволствие!“ „С ваше позволение.“ „ Удоволствието е изцяло мое.“ Теофил не издържал на този разговор, плеснал с ръце и чайките излетели с крясъци: „Ах!“ и „Как може!“

Продължил да подрежда думите. Сглобил още едно изречение: „Вятърът е метач на окапали мисли и листа – стойте на вятър и ще имате свежи мисли“. Теофил подредил и няколко съобщения за сватби и погребения, без да е сигурен коя дата за кое е, един научен трактат за изобретение, наречено „запалка“, и няколко гатанки. Изморил се да разсъждава дали гатанките са неправилно построени, или намекват за невъобразими неща.

Теофил се събудил в чудесно настроение и, след като изпил едно гърне медовина, отишъл при кмета, за да поиска среща с Валерия. Срещата се състояла в церемониалната зала на кметството, което придало на разговора ненужна приповдигнатост.

– Добър ден, господин кмете – започнал, – позволете да ви се представя. Аз съм Теофил. След като прехвърлих в главата си някои възможности за деня, като например да отида за риба, да ловя паяци с намокрена връзка за обувки, да търся бижута в гнездата на свраките и да се видя с дъщеря ви, избрах последното.

– По-добре е да ловите паяци.

– Как да се изразя – замислил се Теофил, – след като я спасих от кладенеца, ми се ще да видя, че е добре.

– Времето е относително нещо в нашия град и редът на събитията никога не е ясен. Дъщеря ми падна в кладенеца, за да я спасите, горя като факла и после скочи с вас в реката. Вашето познанство води до необичайни събития. Защо искате да я видите?

– Четох някъде, че хората сме тръби на църковен орган. Този, който ни слуша, иска да звучим вярно. Струва ми се, че така звуча вярно.

– Млади господине, вие да не сте от спиритическо семейство, което се занимава с музика? – запитал кметът.

– Да, в къщата ни има добра акустика, защото е празна.

– Да си призная, четох вашите писма. Хрумна ми една идея. За вас вероятно е важно да получавате отговор на писмата си.

– Да, ще се радвам Валерия да ми отговаря, след като е получила писмата ми неотваряни.

– Вашите ги получава неотваряни, защото аз ги запечатвам пак, след като ги прочета. Много от писмата, които тя получава, направо ги изхвърлям. Има писма, меко казано странни. Но за друго говоря – кметът извадил от бюрото си един лист и го подал на Теофил. – Готов съм да ви помогна. В града има пет госпожици с име Валерия, включително дъщеря ми. Ето ви адресите на другите. Мога да се обзаложа, че всяка една от другите Валерии, след като получи няколко от вашите писма, ще се хвърли в кладенеца, за да я спасите. Отдавна съм кмет на този град и знам прищевките на хората. Разберете, че сте попаднал в нагласена ситуация, предразполагаща към влюбване.

Теофил гледал неразбиращо кмета.

– Общинският съвет подготвя един наръчник „Непозволени начини на флирт и прелъстяване“. Ще ви го изпратя с куриер. А сега моля да ме извините, но имам важна среща – казал кметът, подарил му знаме на местния отбор по летене с катапулт и напуснал стаята.

„Какъв негодник“ – помислил си Теофил. Това бил всъщност моментът, когато думата негодник била измислена и произнесена наум за първи път. Всички новородени думи се произнасят първо наум. „Негодник и презрител“ – продължил. Думата „презрител“ пак била измислена за първи път в този момент, но после хората не я възприели и сега е несъществуваща дума. „Презира не само мен, но и чувствата на дъщеря си! Той е един....“ – тук не успял да измисли дума за кмет, който презира вълненията на дъщеря си. Напуснал кметството с твърдо намерение да му върне тъпкано. Обмислял планове, но някакъв шум му пречел да мисли – чувал грачене, примесено с думи. Две чайки се въртели около главата му и грачели: „Ех – ех!“ „Все пак!“ „Но нищо, нищо!“ „Каква стана тя!“ „Къш!“ – викнал им Теофил. „Позволете да не се съглася с вас“ – казала едната чайка. „Нима?“ – казала другата и продължили да летят до него, грачейки безсмислени възклицания.

Валерия обикаляла сърдито заключената си къща, тропала с токчета от яд из просторните стаи, така че дъските станали на дупки, и така се плезела на снимката на баща си, че усмивката му се поизкривила от учудване. Сините плочки, докарани от баща ? от Андалусия, се пукали от неуморните ? потропвания и добили паяжината от пукнатини на древен стенопис. Баща ?, който минавал за благодетел на града, кой знае защо уважаван и почитан, за нея бил най-обикновен тиранин и тъмничар. Падането в един кладенец не е кой знае каква грешка, мислела си – не е като да пропаднеш в живота, та да ме заключва така безмилостно. Овладях толкова изкуства, освен да владея чувствата си. И наистина било така, защото клавесинът свирел послушно в ръцете ѝ, можела да обръща палачинки във въздуха, разбирала мислите на философите и простите, но увъртени истини на поетите, можела да стои на един крак и да си върти ръцете в противоположни посоки, без да губи равновесие, можела да постави цялото юмруче на дясната си ръка в устата си на певица и какво ли не още. Господ бил така благосклонен към нея, а баща ? – така строг.

Писмото на Теофил, мистериозно появило се сутринта под прага: „Валерия, ела, непременно ела в галерията!“, не ѝ давало мира.

Решила да се бори и впрегнала цялата си неопитност. Бутала фибите си в ключалката, въртяла ги насам-натам, но вратата не се отваряла. Тежката ръждясала брава усещала само гъделичкане от деликатните ѝ пръстчета. Тогава на Валерия ѝ хрумнал план. На третия етаж на къщата с изглед към улицата имало един прозорец без решетки. Още преди да е изгледала и един филм в живота си, използвала познат сюжет. Обиколила осемте спални на къщата и събрала всички чаршафи. Увила чаршафите, навързала краищата им в дълго въже и се приготвила да се спусне посредством въжето, точно като на филм. Но не съвсем точно, защото Валерия увила въжето от чаршафи около кръста си и се спуснала от третия етаж подобно на пумпал или играчка йо-йо. Стъпила опиянена на земята. Събрала сили и поела първо на зиг-заг, после право по гърбицата на извития калдъръмен път. Свободата, мислела си, е нещо, което се консумира точно когато ти се иска. Сладоледът трябва да се яде в летен ден, топлата вана е за зимата, хубавите рокли са за вечер, а целувките, ах!, целувките, най-добре да са за днес. Свободата е непредсказуемото добро или зло, което можеш да си причиниш, без много да му мислиш. Свободата е също да отидеш в галерията, следвайки сляпо едно писмо. Обзета от тези мисли, Валерия тръгнала към градската художествена галерия. Срещнала учителката си по балет и горещо я помолила да предаде на Теофил, че го чака в галерията, както е уговорката. Учителката намигнала съучастнически и веднага тръгнала към къщата на Теофил, за да му съобщи за тайната среща, като продължила да намигва съучастнически на всеки срещнат.

Валерия се скрила от изучаващите я погледи в галерията. Обикаляла нетърпеливо из залите в очакване ах! да дойде Теофил. Видяла из залите още четири момичета. Всички уж гледали платната, но погледите им така нервно се стрелкали на всички страни, че зареждали галерията с непоносимо напрежение. Като се разминавала с тях, Валерия ги поздравявала със „Здравей, Валерия!“ и те и отвръщали също със „Здравей, Валерия!“. В този странен и напрегнат ден още по-странно било, че и петте момичета от града се казвали Валерия. Това направило очакването на Теофил по-болезнено от зъбобол и болки в корема, взети заедно.

Валерия разгледала всичките двеста и осемдесет платна за петнадесет минути, без да види нито едно от тях. Красотата минавала пред очите, но тя не виждала нищо. Най-сетне Теофил влязъл в галерията и всички момичета впили поглед в него. Теофил ги гледал с невярващи очи и не знаел откъде да започне разговора. Всяко момиче очаквало да чуе нещо специално, погледите им горели, гърдите им дишали на пресекулки прашния галериен въздух и една неправилна дума от Теофил можела лесно да доведе до припадък.

В този момент в галерията влязъл и кметът. Изгледал победоносно всички и казал:

– Ето ни всички тук! Всички неомъжени Валерии и авторът на писмото Теофил. Така е, нали? – попитал и всички кимнали в съгласие. – Като кмет на града аз имам своите отговорности, трябва да припомня. Когато до мен достига бележка „Валерия, ела, непременно ела в галерията!“, без да е уточнено коя Валерия, какъв е цветът на очите ѝ или аромата на косите ѝ, и други така съществени подробности в този род кореспонденция, аз наредих това съобщение да бъде изпратено до всички неомъжени Валерии, включвайки и моята дъщеря. Градската галерия се издържа с пари от кметството и ако само моята дъщеря ползва галерията за срещи, то това ще е злоупотреба със служебното ми положение.

Четирите Валерии кимали разбиращо, а нашата Валерия и Теофил гледали кмета без необходимия респект и дори доста сърдито.

– Четирима са съгласни, а двама не са. Значи постъпих правилно – констатирал кметът. – Аз трябва да действам винаги в името на мнозинството.

Настъпило неловко мълчание. Вълнението още витаело из залата и дори приказките на един кмет не можели да възстановят ежедневния ход на нещата. Денят очаквал своето по-интересно развитие.

– Аз съм с файтон, който не е общинска собственост – казал след продължителното мълчание Теофил. – Млади дами – обърнал се към момичетата, – позволете ми да ви поканя на една разходка с файтон.

Дамите веднага се съгласили, без нашата Валерия, която погледнала подозрително Теофил. Теофил не се смутил от този поглед, защото като мъж усещал, че е важно на всяка цена да излезе с чест от ситуацията. Тръгнал победоносно към файтона, последван от петте Валерии. Когато потеглили с файтона, кметът успял само да им извика да не карат по крайбрежната улица, защото е ветровито.

Файтонът се понесъл из града. Гледката на пет Валерии, носещи се във файтона и евентуалния годеник Теофил отпред на капрата, така подходящ за всяка от тях, объркала злите езици, както и добронамерените клюкари. Уточненията „...ама, за коя точно Валерия, става дума?“, „Валерия, дъщерята на нотариуса или на кмета, коя по-точно?“ „Онази русата Валерия ли?“ и всякакви безкрайни обяснения забавяли разказа и мълвата за нещо трудно обяснимо и може би непристойно плъзнала по кафенетата. Майките на Валериите излезли да ги търсят по улиците, отначало разтревожени, после паникьосани и накрая възмутено искащи от кмета да сложи край на това и да прати стражари да арестуват файтона и да им се върнат дъщерите.

По заповед на кмета стражарите препуснали из града да търсят файтона и всеобщото оживление по улиците затвърдило усещането, че нещо става. Тъй като било към края на ноември, мнозина помислили, че е пристигнало младото божоле, и радостно излезли на улицата с канички в ръце. Кръчмарите почнали да наливат каквото вино имат, защото добре си разбирали от работата и да разочароваш приповдигнат клиент е най-големият грях в тяхната професия. Суматохата и веселието завладели града и площадът започнал да се изпълва с хора. Уличните музиканти засвирили, а огнегълтачите запалили спирта в гърлата си и започнали да бълват огън по посока на вятъра.

През това време файтонът спрял в двора на Теофил. Теофил поканил дамите на гости, настанили се на пода и започнали игра на асоциации. Не онази обикновената игра, а игра с думите от чувала с думи. Теофил помолил неговата Валерия да разкаже историята на тайнствените думи, оплитаща се около нея в кладенеца. Доразказал своята част от историята и разделил всички думи на шест равни части. Многозначителната тайнственост на чувала с думи започнала да му омръзва. Нека, казал им, сега всеки от нас да се погрижи за своята си част. Всеки взел своята част от думите и внимателно я напъхал в джобовете си. Играта с асоциации тръгнала в необичайни посоки – в отговор на непознати думи играещите вадели от джобовете си нечувани и сложни мисли, простите им предположения били удавяни в потоци от думи с неподозирана дълбочина. „Явно живеем в свят, невъобразимо по-сложен от този, който си представяме“ – заключил по едно време Теофил. „Явно живеете в свят, неподозирано по-прост от истинския“ – извадила от джобчето на плетената си жилетка Валерия, дъщерята на нотариуса. „От всичката светлина виждате тази, която е видима“ – прочела Валерия, дъщерята на пекаря. „Смятате, че нощта е тъмна, а сънят не е истина“ – прочела Валерия на шивача. „Но както и да е, светът работи и в тоя си вид“ – засричала късогледата Валерия, чийто баща бил моряк. „Пестенето на пари не е като пестенето на мисли и се отплаща“ – издекламирала кметската дъщеря.

– Тези думи не са само за нас, хайде да ги разхвърляме из морето и града – предложил Теофил.

– Не, не в морето – казала дъщерята на моряка. – Знаете ли какво ще си помислят рибите, представяте ли си, ако почнат да говорят, да разсъждават на глас нощем в морето или в мрежите на рибарите. Тези думи са за хората, по-умни от нас.

Всички се качили на файтона, препуснали из града и започнали да разхвърлят думите. Който ги вдишвал, се разкихвал. Подобно на енфие приятният гъдел в гърлото изчиствал всички мисли и знания на човека. В момента на кихането новородените и зрелите хора били еднакво нови в един непознат свят без нито едно противоречие.

Стигнали с файтона до площада и пред очите на развеселените съграждани изтупали от джобовете, от ръкавите си, от подгъвите на дрехите си всички думи и облакът, жужащ от смисъл, започнал да навлиза през фунийки в носовете на хората. Вятърът понесъл едно кълбо към ресторанта „Дивото прасе“ и думите се стоварили точно в клетките на животните, които скоро разбрали употребата им. Първите изгладнели клиенти, посочили някое животно, стъписани чували оплакванията му: „Защо пък аз?!“, „Не ви ли е срам!“, „Защо не опитайте нещо безмесно?“. Другите животни започвали да дюдюкат, да тропат с копита и клюнове и клиентите засрамени и уплашени напускали заведението. Собственикът отишъл да се разправя с животните, но и него посрещнали с подмятания: „Кръволок!“, „Слуга на хищни варвари!“ и „Долен касапин!“. Всяка негова дума изчезвала в невъобразимия шум от гърлените звуци на чифтокопитните, крякането на пернати, квичене с човешки думи и дори квакането на жабите, изложили на показ жабешките си бутчета – един от най-търсените специалитети на заведението. Собственикът се уплашил, че полудява, и пуснал животните. Те се разбягали панически във всички посоки. Една пуйка се върнала след малко и казала на собственика „Благодаря все пак!“. „А, няма защо“ – отвърнал механично той. „Аз поне съм красива и ще се оправя в живота“ – добавила ни в клин, ни в ръкав пуйката и се отдалечила.

Градът заживял по старому. Мислите на хората останали същите, с изключение на една подробност, една странна особеност, която всички започнали да забелязват и която се случвала след всяко кихане. Работата била в това, че след всяко кихане в главата на кихащия се появявала мисъл, съвсем несъответна на човека, чужда, несравнимо по-умна от собствените му мисли, без съмнение мъдра, възвишена и носеща напълно вярна информация. Учениците първи започнали да използват тази нова дарба. Често се случвало изпитваният ученик, като не знае какво да отговори, да бърчи нос, да вдишва усилено прашния въздух, да пипа тебешира и после носа си в очакване да кихне и тогава казвал неминуемо верния отговор.

В една неделна утрин без облаци и с умерен вятър Теофил се престрашил и попитал кмета дали ще му даде ръката на дъщеря си. Той, разбира се, искал цялата Валерия, но такъв бил редът да се пита. Кметът казал: „А, не, малка е, а и ми е единствена“, и загледал неловко тавана. Там видял една паяжина, кихнал и казал: „Е, добре, давам ти я, но да не съжаляваш после!“ Теофил благодарил и отвел Валерия в къщи. Представил я на родителите си, майка му я погледнала с очи на изплашена котка, казала с половин уста колко се радва, но вечерта кихнала и пошушнала на мъжа си:

– Теофил уж щеше да учи за инженер, пък сега какво стана...

– Не се притеснявай, Господ му е дал повече, отколкото могат да му вземат хората – отвърнал мъжът ѝ. – И недей да кроиш планове! В тоя град нищо не може да се предвиди.

По-къса версия на новелата е По-желана в Копнежа за фантастични разкази 2008 на Човешката библиотека.