Разлика между версии на „Няма какво да делим“

Текуща версия към 22:40, 16 октомври 2009

Сергей Лукяненко

Летящата чиния профуча над река Ухтомка, драсна с матовото си дъно по водата, подскокна, но не смогна отново да се издигне – заби се в стръмния ляв бряг. Металният корпус веднага започна да се пропуква, а от цепнатините заизтича синкав дим.

Аркадий, който вече половин минута наблюдаваше полета, изруга. Рибата тъкмо започваше да кълве. От селцето към мястото на катастрофата се виеше прахоляк – кварталният идваше с джипа си, а млековозът, който караше към града млякото от сутрешния надой, също зави към реката, но все още бяха далече. По брега към хълма тичаха излезлите на риболов дачници – ама винаги успяват да се тропосат на най-гъмжащите от риба места; от водата излизаха и къпещите се наблизо момчурляци – но, кажете, за бога, каква помощ може да очаква другопланетянин от хлапаци и дачници?

– Дръж въдицата! – изкомандва Аркадий племенника си Олежка, който само дето не танцуваше на място от нетърпение. – И я изтегляй както съм те учил!

– Чичо Аркаша... – захленчи племенникът, но Аркадий вече се носеше към местопроизшествието. Не беше млад, беше пълен, не обичаше да тича, но случаят бе необикновен. Димът от чинията се кълбеше все по-силно, сигурно го виждаха и в селото. Виладжиите вече бяха стигнали до чинията, но вместо да помагат на пилота, започнаха да гонят настрана децата. И за какво ги гонят? Ако тресне, ще се чуе чак в съседната област!

– Отдръпнете се! – подвикна Аркадий, добрал се най-сетне до чинията. – Не сте ли виждали летяща чиния?

– Че каква чиния е това бе, чичо Аркадий, нищо и никаква чинийка! – заяви дръзко едно от по-големите хлапета. – Чинията, дето кацна миналото лято, тя – да, беше си чиниище направо!

– Стига си лъгал де, ти не я видя, нали беше в районния град тогава! – възрази синът на леля Нюра.

– Аз ли лъжа бе?

– Ти ами!

Започна караница, и по-добре – децата забравиха за чинията. Без да обръща внимание на глъчката и първите сополи, Аркадий заобиколи тази част от апарата, която не беше се забила в земята при падането. Нямаше люк. През цепнатините се показа пламък.

– Автоматична сонда? – изказа предположение някой от дачниците. – Нали?

– Ба! – сурово възрази Аркадий. – Автоматичните сонди не използват аварийна скорост за кацане, взривяват се направо във въздуха. За да не попаднат високите технологии при туземците.

Децата си изясниха отношенията и се умириха. Защитилият лидерството си по-голям хлапак запита:

– Чичо Аркадий, може да е силиконов? Да не се плаши от пожара?

– Силициев бе, дърво! – възропта нюркиният потомък и свадата отново пламна.

По стръмния склон на големи скокове се спускаше Никита – шофьор на млековоза, здравеняк и шегаджия. Някога бе работил в града като пожарникар. В едната си ръка държеше лом, а в другата – аптечка. Никита прецени обстановката на мига и се приближи до Аркадий.

– Гори ли?

– Пламти. И люкът, явно, се е зарил в земята.

Никита поклати глава. Всъщност чинията не беше голяма, около седем метра в диаметър, но пък беше тежка.

– Хей, хлапетата! – изграчи Никита. – И почиващите си граждани! Трябва да спасим пилота на чинията. Всички насам!

Хълбокът на чинията беше горещ и слабо електричество боцкаше пръстите. Никита и Аркадий набързо организираха децата и дачниците и се нахвърлиха върху чинията.

– Раз! – викаше Никита. – Два! Давай, давай! Още мъничко!

Аркадий блъскаше неподатливата чиния, чумереше се заради дима и електрическите иглички в пръстите. Краката му се плъзгаха по влажния пясък. Но ето че чинията се премести, изви се и запълзя надолу по склона, като освободи полуотворения люк.

През люка сред кълба синкав дим изскокна пришълец – дебеличък нисък хуманоид със зеленикава кожа, облечен в сребрист комбинезон, а подметките на обувките му – магнитни. Пришълецът кашляше и плюеше. Никита хвана страдалеца под мишниците и го замъкна до водата. Цялата чиния пламна, сякаш досега се бе крепила с последни сили. Всички изгубиха мигом интерес към нея и наобиколиха почиващия до реката хуманоид. Пришълецът кихаше, търкаше си очите, триеше саждите от себе си и зеленият оттенък постепенно отстъпваше, а гостенинът заприличваше все повече на човек.

– Освести ли се, братко по разум? – добродушно се осведоми Никита.

– С какъв позор покрих се днес! – изстена пришълецът. – Загубих кораба, а аз за малко да умра...

– Нищо, братле – Никита го потупа по рамото. – На всеки може да се случи. Важното е, че си жив.

Пришълецът се надигна и печално загледа изчезващата димяща чиния, която се превръщаше в лека сива пепел.

– Благодаря, че ме спасихте, местни хора! – каза той. – За помощта съм ви признателен безкрайно.

– Абе, ти откъде си? – запита Аркадий. – От Седемдесетата на Дева?

– Седемдесетата на Дева ли? – очичките на пришълеца се разфокусираха. – За Дева никога не съм и чувал. Аз съм...от галактика Ем-45!

– Добре де, от галактиката – Аркадий не започна да спори, въпреки че гражданството на пришълеца – Седемдесетата на Дева – беше изписано на челото му с малки, видими в ултравиолетовия спектър букви. – Имаш ли нужда от медицинска помощ?

– Не, здрав съм и дори не съм изплашен! – заразмахва ръце пришълецът. – Само се чудя на спокойствието ваше. Културен шок очаквах да открия, стаена неприязън и неразберия!

– Как се казваш? – запита го Никита.

– За вас ще бъде трудно името ми. Наричайте ме просто Пришълец.

– Я стига си приказвал в мерена реч, Пришълецо! – простичко отвърна Никита. – Писна ми вече, честно.

– Компютърът ми сметна, че напевна реч ще донесе покой на хората туземци – призна си смутено Пришълеца.

– Явно компютърът ти е толкова добър психолог, колкото и пилот – изхъмка Никита. – Аркаша, тръгвам, млякото ще се вкисне.

– Почакайте, спасителю! – Пришълеца с видимо усилие се застави да говори в проза. – Искам да ви се отблагодаря за помощта!

– Ама хубаво де, какво толкоз... – махна с ръка Никита.

– Вземете! – Пришълеца бръкна в джоба на гърдите си и извади малко бяло грахово зърно. – За вас!

– Пие ли се? – поиска да му се уточни Никита.

– Не, не! Трябва да го сложите на земята и да мислите! Да мислите за предмета, който ви се иска да имате. И граховото зърно ще го създаде!

– Така ли? – учуди се Никита. – Брей...

– Нанотехнологии1 – отвърна внушително Пришълеца. – Атомно сито и молекулярни ускорители – наноботове2. Мозъчните еманации ще бъдат уловени и осмислени, ще се създаде програма за монтиране. И задейства работен цикъл. Материята се взема от околната среда, а енергията – от вакуума.

– Че откъде ще му взема вакуум – натъжи се Никита.

– Не се тревожете! Между атомите има твърде много вакуум!

– Жестоко – съгласи се Никита и мушна грахчето в джоба си. – Само едно желание ли?

– Едно – закима Пришълеца. – Но каквото си поискате! Транспортно средство, къща, завод, космодрум. Каквото ви е по душа!

– Трябва да се помисли – реши Никита. Стисна ръката на Пришълеца и тръгна нагоре по склона. Насред пътя срещна кварталния; те спряха и си поговориха. Очевидно успокоен от думите на Никита, милиционерът махна отдалеко на Пришълеца и пое обратно.

– Всичко е тъй странно... – каза замислено Пришълеца. – Това представител на властта ли беше?

Аркадий кимна.

– Колко странно... – повтори Пришълеца. – Приятели... благодаря за помощта!

Той подари на всички участници в спасителната акция грахови зърна. Дачниците учтиво благодариха, а децата се опитаха да изкрънкат „по двечки“. Когато се изясни, че грахчетата се раздават по едно на човек, хлапетата незабавно изгубиха интерес към Пришълеца и влязоха във водата. Дачниците му пожелаха всичко хубаво и се върнаха при въдиците си.

Аркадий и Пришълеца останаха сами.

– Удивителна реакция на среща с чужд разум – сподели опечалено Пришълеца. – Сега вие също ли ще ме оставите?

– Не – призна си Аркадий. – Няма да ви оставя. Днес съм дежурен по посрещане на пришълци. А Никита беше дежурен по спасяване.

– Тъй... – каза тъжно Пришълеца и се огледа подозрително. – Преструвате ли се на изостанали? Имате ли звездолети и летите ли към други светове?

– Как ви хрумна? – обиди се Аркадий. – Нямаме никакви звездолети и по-добре – със звездолетите стават ужасни катастрофи, вие сам се убедихте! Да вървим, че племенникът ми умира от нетърпение. Той живее в града, там рядко виждат пришълци.

– А тук често ли ги виждат?

– По-често – кимна Аркадий. – Мястото е тихо, спокойно е и обикновено го избират за първия контакт...А вие защо долетяхте при нас?

– Засякохме сигнали – каза тъжно Пришълеца. – Развита цивилизация... решихме да общуваме, да установим взаимоизгодно сътрудничество...

Вървяха бавно по брега. Аркадий успя да види, че рибата в кофичката не се е увеличила – значи племенникът му даже не е видял, че кълве.

– Долетяхте значи – съгласи се Аркадий. – Ето че общуваме. А после какво?

– Обмен на знания – отговори Пришълеца. – Откриване на тайните на Вселената. Братска помощ. Търговия.

– Защо? – повтори Аркадий. – Нима това има отношение към радостта от живота? Някога и ние се увличахме от науката, изпращахме сигнали в космоса ... а после разбрахме, че всичко това е празна работа. Така отговаряме на всичките си гости, когато долитат – изгубихме интерес към експанзивното развитие, не ни съдете строго. Отдаваме се изцяло на обикновените радости.

– А много ли долитат? – отново се заинтересува Пришелеца.

– Случва се да долитат – лаконично отвърна Аркадий. – Преди изпращахме сигнали във всички посоки.

– И какво? Сега сте се ограничили в примитивните технологии ли? – запита горестно Пришълеца. – Двигатели с вътрешно горене и електричество – това ли е всичко?

– Общо взето.

– Нищо не разбирам – призна Пришълеца. – Да не би да е свързано с вярвания? С някаква философска концепция?

– Знаете ли, ние някак не се затормозяваме много-много с философия... – въздъхна Аркадий.

– Но всички цивилизации се развиват, пък макар и само от естествен страх! – възкликна Пришълеца.

– Какъв страх бе?

– Ами... да речем – страх от смъртта. Нанотехнологиите дават възможност животът да бъде продължаван почти до безкрай!

– Защо?

Пришълеца отново позеленя.

– А страхът от чуждо нашествие? Нима не се боите от пришълци?

– Междузведните войни са глупост – твърдо отсече Аркадий. – Икономически са неоправдани. Вие не сте долетели при нас да воювате, нали?

– Не, ние сме мирни – бързо каза гостът от Седемдесетата на Дева.

Те се приближиха към съкровеното място на Аркаша. Племенникът възхитено се взря в Пришълеца и му стисна ръка. Пришълеца огледа жално въдиците, кофата, стария транзистор, от който хрипливо се носеше весела мелодия.

– За пръв път срещам отказала се от високите технологии цивилизация! – възкликна той. – Нима ще отхвърлите и подаръка ми?

– Онези грахове ли? – уточни Аркадий. – Не, няма да ги отхвърлим. Не е хубаво да се отказваш от подаръци. Тъкмо ми трябваше нова въдица...

Той сложи грахчето на земята и се намръщи. Зърното се размърда и се разсипа на прах. Земята под него набъбна във форма на дълга тясна ивица, над която се изви пара. След миг в тясната вдлъбнатина вече лежеше прекрасна бамбукова въдица – с керамичен барабан на спининга, прозрачно влакно, великолепна блеснà.

– Оле, благодаря – разчувства се Аркадий, докато вземаше въдицата. – Точно каквато ми трябва. Добре прехваща еманациите на мозъка.

Откъм реката се понесе силен рев на двигател. Пришълеца се огледа – едно от хлапетата пореше водната повърхност със скутер. На брега „доузряваха“ сред облаци пара още пет скутера.

– Какво пилеене на високите технологии! – произнесе почти възторжено Пришълеца. – Да превърнеш нанозавод в примитивно транспортно средство! Децата можеха да си пожелаят завод, който да им построи нанозавод!

– Защо? – запита Аркадий. – Искаше им се да се повозят, за какво им е завод? Вижте, не се сърдете, че използваме вашите подаръци за дреболии. Така сме си свикнали.

Пришълеца търкаше брадичката си замислено.

– А остана ли ви грахче, за вас самия? – осведоми се Аркадий. – За да си направите кораб за обратния път? Иначе може да помолим Никита да ви върне своето, така или иначе, той няма да седне на бира преди свечеряване.

– Бира ли? – не разбра Пришълеца.

– Мисля, че той ще си пожелае цяло буренце бира – поясни Аркадий. – Значи, имате ли грахче да си построите кораб?

– Имам. Но няма да си строя кораб – отвърна твърдо Пришълеца .

– Решихте да останете при нас ли? – Аркадий кимна одобрително. – Това е хубаво. В селото има две свободни къщи, а председателят откога вече търси счетоводител...

Пришълеца тихо се изсмя.

– Мисля, че ще стана диктатор на Земята.

– Леле майко... – можа да каже само племенникът, докато се приближаваше към Аркадий. – Ще си имаме диктатор!

Аркадий поглади момчето по главата, за да го успокои, и запита пришълеца:

– За какво ви е това?

– Аз съм офицер-разузнавач от Империята на осемте Слънца – гордо отвърна Пришълеца. – Завоевателният флот на звездата, позната ви като Седемдесетата на Дева, би трябвало да долети на Земята след две години. За изпълнението на разузнавателната операция ми е обещана дворянска титла и право на размножаване. Но аз размислих. С нашите нанотехнологии ще подчиня Земята, ще си създам собствен флот и собствена империя!

– Пък аз сега ще те натупам, беладжия такъв! – възмути се Аркадий, докато си избираше от търкалящите си по земята пръчки. – Никакви нанотехнологии няма да ти помогнат!

Пришълеца се разкикоти.

– Нанотехнологиите, изостанали мой приятелю, не са само заводи. Те са и пълно преустройство на организма. В тялото ми циркулират милиони наноботове, изпълняващи всякакви желания. Понасям с лекота попадения от огнестрелно оръжие, удари, падания, мога да излекувам каквато и да е рана.

– Каквато и да е ли? – учуди се племенникът на Аркадий.

– Да.

Момчето грабна от земята живарника. Вдигна го – Пришълеца гледаше подозрително, но без видимо да се бои.

– Дръжте! – извика племенникът и замахна с живарника.

Наноботовете в него уловиха насочената към тях мисъл на момчето и за три пикосекунди3 се обединиха в квазиневронна наномрежа. След като мисълта бе разкодирана, а програмата за действие – съставена, наноботовете изключиха ненужната вече функция на мисленето и започнаха да се прегрупират. Част от тях се превърнаха в джат-гейтове и се заеха да поглъщат енергията от вакуума; другата част изтъка свръхпроводяща бобина и генерира магнитно поле, а третата оформи в живарника малък плазмен заряд. Подчинявайки се на безукорно разработената програма, излетелият от живарника огнен портокал прецизно отнесе главата на Пришълеца.

– Олег! – смъмри племенника си Аркадий. – Какви си ги позволяваш?

Племенникът подсмръкна. И каза:

– Ами той вече регенерира!

Пришълеца си отглеждаше по спешност нова глава. Главата се въртеше насам-натам – яката на комбинезона беше прогорена и пареше на шията му.

– Нанотехнологии! – разпищя се Пришълеца. – Казахте ми, че нямате нанотехнологии!

– Казах ви, че не ги използваме – поправи го Аркадий. – А за имане – имаме си. Извинете Олежка, работата е там, че днес той е отговорник по отбраната срещу пришълци. А момчето още няма и три века...

– След две години ставам на триста! – възмути се Олежка.

– Пак ще си говорим след две години! – Аркадий размаха пръст срещу племенника си. – Та, ето какво, драги ми Пришълецо! Отказахме се от високите технологии, не ни трябват, за да сме щастливи, и това е! Но самите технологии, да, притежаваме ги! Те са навсякъде. Във всяка клонка, във всяко стръкче трева, в пясъка под краката ни, в речната вода – навсякъде има наноботове. Те представлват около десет процента от молекулите в нашия свят. Щом уловят някое желание, образуват временен мисловен контур от нанопроцесори, създават алгоритъм за изработване на човешкото желание, преобразуват се в наноефектори и изпълняват поръчката. След това пак си дремят. По-добре не се навирайте при нас със завоевателния си флот, чухте ли? Иначе всички планети от нашата система ще се превърнат в бойни звездолети. Вашите смешни грахчета-заводи няма да ви помогнат.

Пришълеца кимна:

– Значи така сте оцелели...

– Налага се да го обясняваме на всеки завоевател – каза Аркадий.

– Нямах предвид това – отвърна Пришълеца. – Всяка цивилизация, създала нанотехнолгия, рано или късно започва да мечтае за пълно преобразуване на околната среда. Но когато наноботовете достигнат определено ниво на сложност, те придобиват колективен разум. Планетата оживява. И, разбира се, вече не са ù нужни биологичните организми. Животът, включително и на белтъчна основа, е само инструмент, чрез който материята получава съзнание!

– Тъй, значи... – започна Аркадий.

– Да – Пришълеца кимна. – Вашето спокойствие ми се стори подозрително и излъгах. Империята на осемте Слънца наистина е съществувала някога – преди хиляда години. Но когато се развила и усложнила нанотехнологията, планетите станали разумни и жалките органични създания били утилизирани. Шокиран ли сте? Но това е еволюция и нищо не може да се направи!

– А световете на Империята как изглеждат сега? – поинтересува се Олежка.

– Те са хомогенни разумни кълба от наноботове – обясни Пришълеца.

– Пфу, каква пошлост! – избъбри Олежек.

Аркадий изгледа строго племенника си и запита:

– Кой сте вие тогава?

– Аз съм именно Великият молекулярен разум. Неговите рецептори и ефектори. Неговото разклонение, добрало се до вас през бездните на пространството. Вие сте кастрирали своята нанотехнология. Направили сте я непълноценна и затова сте оцелели. Но дойде и вашият ред да се присъедините към великия разум на материята

– Нашите наноботове ще окажат съпротива! – възкликна гордо Олежек.

– Няма да могат. Остарели са поне с три поколения. – Пришълеца се усмихна. – Нещо повече – за нормална защита ще им се наложи да придобият пълноценен разум. А получат ли разум, няма да искат да го изгубят! Съветвам ви да не се съпротивлявате, а колкото е възможно по-бързо да станете част от мен!

– Не бива! – възкликна Аркадий. – Не правете това, моля ви!

– Имате ли някакви основания за подобна молба? – излюбопитства Пришълеца.

– Вероятно! Но нима те могат да бъдат обяснени на нисш разум?

Пришълеца презрително се изсмя. Пълното му тяло в сребрист комбинезон се олюля и започна да губи очертанията си. Част от него се изпари като лека мъгла, а останалата част, във вид на прозрачна течност, попи в земята.

– Иха! – изви в пълен възторг Олежек. Аркадий улови племенника си и го измъкна настрана.

Там, където току-що стоеше Пришълеца, в земята се появи яма, пълна със сива пепел. Пепелта мърдаше, потреперваше и бавно плъзваше наоколо.

Разбира се, придвижването на Пришълеца не протичаше гладко. На места човешките наноботове включваха защитните си програми и се опитваха да унищожат атакуващите ги разумни молекули. По сивата пепел пробягваха пламъчета, святкаха синкави електрически разряди. Във въздуха се оформи прозрачна полусфера и направи опит да покрие огнището на поражение отгоре. Но сивата пепел продължаваше да си пробива път. С всеки усвоен грам материя, тя ставаше все по-силна, а съпротивата на човешките наноботове отслабваше.

– Той ще усвои цялата земя! – възхити се Олежка. – Чичо Аркадий, какво ще стане сега?

– Човешкият ум не може да разбере това напълно – горчиво каза Аркадий.

И беше прав, разбира се.

След две микросекунди зоната на поражение се увеличи толкова, че земните наноботове преминаха към активни действия. За осем и половина миксросекунди всички наноботове на планетата Земя се превърнаха в нанопроцесори, обединиха се в обща квазиневронна мрежа, придобиха разум, осмислиха случващото се, анализираха действията на завоевателя и признаха, че неговите наноботове са по-съвършени. За още една микросекунда бе взето решение за тотална анихилация на поразената област и бяха направени всички необходими приготовления.

В същото време обединеният разум на земните нанопроцесори се осъзна изцяло, разбра истинското величие на идеята за Великия молекулярен разум, започна независими преговори с нанопроцесорите на завоевателя и се съгласи на пълно и безусловно поглъщане от по-висшия разум.

Като игнорираха междузвездните бездни и крайния характер на скоростта на светлината, великите разуми се сляха в едно. За четири микросекунди бе разработен план за поглъщане на цялата материя в Слънчевата система и превръщането ù в мислеща сива пепел – връх в еволюцията на разума.

Всяка молекула от сивата пепел представляваше приемник на енергия, квазиневрон и опционален ефектор. Всяка молекула можеше да стане част от по-сложна структура – разбира се, ако в нея внезапно възникне необходимост от това. Всички елементи от периодичната система трябваше да заработят – от ценния иридий и среброто до баналните въглерод и водород. Естествено, за тази цел се налагаше да бъдат погълнати и преработени водата, въздухът и органичният живот.

Великият молекулярен разум реши, че това ще е добре.

И в следващия миг престана да съществува.

В дълбините на материята, където представката „нано“ означава нещо неизмеримо огромно, в царството на пико и фемто4 величините, известно количество кварки5 измени своя аромат – някои за сметка на промяна в електрическия заряд, други – на проекцията на изоспина6.

Още по-чудно – докато течеше този процес, кварките, кой знае защо, променяха цвета си.

И мислеха.

Поведението на Великия молекулярен разум бе анализирано и признато за нецелесъобразно. За базираното на фемтотехнологии кварково съзнание беше все едно в каква форма съществува материята във Вселената и кой всъщност притежава примитивен разум – хората или планетите.

Но Великото кварково съзнание имаше сериозни основания да заложи на хората.

Земните нанопроцесори отново заспаха, като само от време на време малки групи от тях се пробуждаха. Ту някое детско креватче започваше самò да люлее захленичлото дете, ту в нечии халби, сякаш от въздуха, се появяваше бира... Учен пишеше в кабинета си и понякога вземаше от писалището книга – всеки път се оказваше, че е книгата, която му трябва, и че е отворена на нужната страница. Влюбени тихо се отделяха от разхождащата се в парка компания, а най-близката беседка незабавно се превръщаше в уютен будоар. Млековозът на бившия пожарникар Никита спука гума на междуселския път и гумата веднага се затвори.

Всичко следваше своя път.

По планетите на бившата Империя на осемте Слънца чуждите наноботове спешно пресъздаваха от сивата пепел планини, плодородни почви, растения, животни и зеленокожи местни жители, дори незабелязали хилядолетния си сън.

Аркадий отиде при Пришълеца, който леко се въртеше в остатъците сива пепел. Пепелта бързо се превръщаше в зелена трева.

– Ставай, Пришълецо – дружелюбно го подкани Аркадий.

– Какво беше това? – възкликна зеленокожият хуманоид и се разтрепери ситно-ситно. – Аз... аз съм разузнавач от флота, но ми се стори, че...

– Истина е – съгласи се Андрей. – Вашите наноботове ви погълнаха временно. Но вече всичко е наред.

Пришълеца се хвана за главата и замълча. В паметта му беше останала някаква информация за току-що отминалите събития и сега бившият разузнавач от Империята на осемте Слънца и бивш агент на Великия молекулярен разум се опитваше да я осмисли.

– Чичо Аркадий, искам да видя Седемдесетата от Дева – заврънка го Олежек. – Хайде бе, чичо Аркадий! Никога не съм бил в съзвездието Дева!

Аркадий сърдито махна с ръка:

– Върви, но не се бави! Скоро ще обядваме.

– Благодаря! – изписука Олежек, преди наноботовете да разединят тялото му и в същия миг да го съединят на възстановената от пепелта планета – главния свят в Империята на осемте Слънца.

Пришълеца погледна Аркадий и опечалено запита:

– Каква е тайната на фокуса? Ние също ограничавахме наносистемите си... доколкото можехме. Но изпуснахме контрола и наноботовете погълнаха планетите ни, корабите ни и нас самите!

– Фемтотехнологии. – поясни Аркадий. – Кваркови поцесори и адронови7 фемтоботове. Следващата саморазвиваща се разумна система. С помощта на наоботовете създадохме фемтоботове – това е всичко. Вие напразно сте спрели насред път.

– Това е ясно! – възкликна Пришълеца. – Но защо фемтоботовете ви защитават от наноботовете? Как го постигнахте?

– Не сме го постигали – ухили се Аркадий. – Вижте, уважаеми гостенино, с молекулите наноботове ние все пак живеем в един и същи свят – прост, материален, веществен, имащ край...С кварките обаче хората няма какво да делят. Това се разбира и от нас, и от тях!

– А когато няма какво да делим, това е залог за крепка, вярна и безкористна дружба – радостно откликна Пришълеца и протегна ръка на Аркадий.

Преведе: Светла Йосифова, 2009

Редактира: Калин Ненов

1 Висока технология, която покрива широк диапазон от приложения, но основната обединяваща тема е контролът над веществото на микроскопично ниво, при размери по-малки от 1 микрометър, както и създаването на устройства на такова ниво, съизмерими с размера на молекулите. За пръв път терминът е използван през 1959 г., когато американският физик Ричард Фейнман демонстрира, че принципите на физиката не забраняват нещата да се управляват атом по атом – б. пр., по материали от Уикипедия

2 Или още „нанороботи“ – създадени от наноматериали и по размер съпоставими с молекулата; могат да се движат, да събират, обработват и предават информация, да изпълняват зададена програма. Възможността да бъдат създадени е разгледана от Ерик Дрекслер. В наши дни вече има електромеханични наноустройства, с ограничени възможности за движение; счита се, че са първите прототипи на бъдещите нанороботи – б. пр., по материали от Уикипедия

3 пико: 10 на -12-а степен, 0,000000000001 – б. пр.

4 фемто: 10 на -15-а степен, 0,000000000000001 – б. пр.

5 В ядрената физика това са елементарни частици, считани засега за неделими. – б. пр.

6 Или изотопен/изобарен спин: в ядрената физика – квантово число, отразяващо „вътрешното“ състояние на елементарната частица – б. пр.

7 Адрон – от старогр. „силен, тежък“. Клас елементарни частици, делящ се на мезони и бариони – б. пр.