Разлика между версии на „Синдромът Ируканджи“

Текуща версия към 23:02, 16 октомври 2009

Александър Лютов

Вятърът се усили. Грабна дузина найлонови торбички и ги завътя. Наруши протяжната тишина, която се криеше зад плажа. Някъде откъм хоризонта се вдигнаха вълни, които разбъркаха гъстата морска маса. Наежиха се с натрапчивата си сивота и се плъзнаха бавно, като масло. Едра вълна си проправи път към пясъчната ивица и тежко се изсипа на брега. В нея нещо шаваше и се гърчеше. Когато достопочтено се оттегли, на плажа останаха шишета, водорасли и тиня, като очертаха пътя й, по който беше опитала да покори брега. Слънцето погледна в лигавата й следа и безброй прозрачни, гърчещи се, безформени люспички, заблестяха.

Жаркият следобед на 1-ви юли скучаеше на пустия плаж. Вратите на малките ресторантчета зееха, като мъртвата уста на издъхнала риба. Изпочупените дървени пейки бяха заели неудобни и неустойчиви пози, опряни о камъните, изкъртените бетонни первази и бордюрите на крайморската алея. Скъсаните шапки на чадърите плющяха с порива на сухия вятър. Вонеше на разлагаща се плът. Въздухът над Созопол стенеше. По клоните на упоритите дървета прошумоляваха стари вестници. Около пустите хотели по крайбрежната ивица с чудновати звуци се поклащаха, изтръгнати ламарини и шумът им наподобяваше непонятна азиатска препирня. Изоставен автомобил, без стъкла, със спукани гуми и изтръгната ел.инсталация беше приютил котешко семейство. Глутница бездомни кучета премина наблизо, подуши скитническия приют и залая през прозорците на осакатения автомобил. Котките се наежиха, зафучаха, прибраха уши назад, с което си спечелиха грубата ненавист на озверелите нападатели.

От близкия хотел излезе мъж, обут в къси панталони и сандали на бос крак. Баше загорял и изсъхнал като чируз. Дълбоките му очи огледаха наоколо, а едно мускулче потрепна по скулата, с което изрази отвращение и досада. Бръкна в джобовете си и извади цигари и кибрит. Драсна клечка, но вятърът веднага духна пламъчето. Опита отново със същия успех. Мъжът се изнерви и изпсува. Обърна гръб на вятъра, за да направи завет и този път взе няколко клечки, като нареди в редица едно до друго фосфорчетата. Когато ги драсна, те изсъскаха, подобно котките в изоставената кола, притиснати от глутницата. Смукна жадно от цигарата и усети сладникавия и трапчив вкус на фосфора. Отвратен хвърли клечките и се закашля. Те се завъртяха във въздуха и безмълвно налягаха върху купчината кашони, скъсани тапети и пластмасови бутилки, които вятърът беше насъбрал пред вратата на хотела. Мъжът се загледа към морето, успокои дишането и въздъхна. Тогава отзад лумна малко пламъче, вятърът му помогна да порастне и огънят бързо обхвана купчината сух боклук. Лъхна пушилка и мъжът с отвращение погледна зад гърба си. После се отдръпна от хотела и излезе на напечения паркинг. Бръкна в панталоните си и извади бейсболна шапка, която наниза на потната си глава. Направи още няколко крачки, усещайки зад гърба си жегата на растящия пожар, чийто пъклен напор се надпреварваше със слънчевия. Обърна се и се загледа хипнотично към увеличаващия се огън, който вече обхващаше столовете и дървената дограма на приземния етаж. Откъм далечния край на паркинга, там, където гниеше изоставения автомобил, се чу провлачено кучешко скимтене, ръмжене и лай. Мъжът с бейсболната шапка се обърна, сърдит, че пречат на съзерцанието му.Там висок човек с черна, къса брада размахваше крак от фотьоил и удряше по гърбовете на озверелите псета. Когато се разбягаха, той взе малкото коте, единствено оцеляло под седалката на автомобила, гушна го под мишница и забърза към входа на хотела. После затича, като нещо говореше и сочеше към пожара. Мъжът с цигарата се обърна и продължи да изпива с очи разноцветните огнени езиц, които се катереха към втория етаж.

- Бързо, извикай пожарната! - чу той зад гърба си.

- Глупости - отвърна му убедено и смукна от цирата.

- Всичко ще изгори... - някак неуверено продължи онзи и стисна по-силно изплашеното коте.

Бейсболната шапка повдигна рамене.

- Ще се разпространи към града. Вятърът е в тази посока - като оправдание за бейзпокойството, което създаваше, допълни новодошлият.

- Дано - тихичко каза шапката и се обърна да огледа събеседника.

Онзи се укроти и поклати глава.

- Прав си. Може би е по-добре.

Вятърът се обърна и лъхна пушек в лицата им. Закашляха се.

- Да се махаме от тук.

Другият най-после се съгласи и хвърли цигарата, като се мъчеше да улучи рогозката, която се търкаляше в сухата трева на градината.

- Тук ли си работил? - попита брадатият, когато се изолираха далеч от лютящия дим.

- Ъхъ.

- Нещо по поддръжката?

- Ъхъ. Бях домакин. Всички тези вехтории - и посочи горящите купчини - аз съм ги снабдявал.

- Разбирам - каза човекът и загали котето. После хвърли крака на фотьойла и изпсува, защото не улучи огнището. - Тукашен ли си?

- Не, но всяка година съм тук. Бях тук... поправи се домакинът.

- Не съм те виждал. Аз всяка година идвам... идвах тук. Отсядах ей-там - посочи нанякъде. - С хазяйката сме познати.

- Курортист - подигравателно му рече другият.

- Нещо такова.

- Ха-ха, курортист.

- Обичам Созопол. Баща ми като дете ме водеше тук - оправда се брадатият, докато крачеха по пясъка по посока на Каваците.

- А тази година защо си дошъл?

- Да се простя - неувероно отговори.

- И ще хвърлиш стотинки в морето?

- М-м-м... - съвсем не беше сигурен. - А ти защо не се възползва от евакуацията?

- Евакуация. Къде да отида? - дали като знак на приличие, подаде пакета с цигари на събеседника си. Онзи отказа. Домакинът пак се замъчи с клечката, като въртеше тялото си към вятъра.

- Поне не пали тревата - колебливо отбеляза курортистът, когато пушачът хвърли клечката.

- Какво ти пука.

- Тази сутрин казаха, че към Каварна било чисто - домакинът го изгледа иронично. - Дори и почиващи имало. Руснаци.

- Руснаци... Ти вярваш ли на това?

- Честно казано - не.

- Може би така е по-добре.

- Не зная. Уж има море, а пък няма.

- Всъщност, винаги е било така. Какво, като няма море. По-точно тази вода, в която сме свикнали да се плацикаме. За някои никога не е имало море.

- Е, отдавна няма хора, които да не са виждали море. Поне на снимка...

- Просто забрави. Море никога не е имало и толкоз. Този град затова опустя, защото хората си мислиха, че има море, а сега се убедиха, че няма.

- Но то ги хранеше.

- Хранеха ги магазините.

- Кой знае.

Вятърът утихна и долу при скалите се чу някаква мелодия. Двамата мъже се спряха и се загледаха нататък.

- Какви са тези?

- Някаква група младежи. С китари...

- Битници.

- Хипари. Виж им дрехите. Помниш ли ги?

- Луди.

- Посрещали са джулая. Чакали са изгрева, събличали са се голи, къпали са се по лунната пътека. Шибали са се в пясъка. Пили са бира и са се дрогирали...

- Определено не са се къпали. Дори не са голи. Това си е отживелица.

- Да, като морето.

Умълчаха се и се загледаха натам. Наоколо плажът беше най-чист, в сравнение с останалата част на бреговата ивица. Вероятно вятърът трудно вършееше насам, а и скалите вършеха работа.

- Внимавай къде стъпваш - чуха зад гърба си и се обърнаха. - Не се знае, тези гадости може да правят пакости и по брега.

Отзад идваше нисък, дебел и плешив мъж, а до него, в дълги панталони и туристически обувки, крачеше дете - момченце на около 10-12 години. Зад тях, с трътлеста походка се бореше с пясъка под краката си жена му.

- Михаиле, да не отиваме по-нататък. Опасно е.

- Спокойно, де. Виж, че има хора. За какво сме дошли - погледна към двамата седнали мъже и поздрави.

Двамата кимнаха.

- Нататък опасно ли е? - попита плешивият, по-скоро да увери жена си, в правотата на своите предположения.

- Винаги е било опасно - каза домакинът. - А вие, къде с това дете?

- Дойдохме специално да му покажа на малкия, пък и аз да видя с очите си. Свидетели сме на нещо грандиозно, което става наоколо, трябва да остане спомен у него. Поне за назидание, за урок, нали така Павле?

Детето кимна като не откъсваше очи от морето.

- Къде са, тате? - действителността повече го интересуваше от назиданието и тръгна към морето.

- Павле, върни се веднага! - извика майка му. Детето спря.

- Онова бялото, те ли са? - посочи Михаил към следите, които оставяха вълните.

- Те са - потвърди домакинът.

- А този хотел май отдавна гори, защо пожарната не идва? - жена му беше по-прагматична. - Михаиле, колата далече ли е от огъня?

- Далече е.

- Оставете хотела - отвърна глава бейсболната шапка, - наслаждавайте се на морето. Днес всичко тук е за последно.

- И тате, какво е това. Нещо като... като...

- Медузи, моето момче, медузи, нали ти казах. Иракунджи. Тялото им е с размери 12 - 25 милиметра. Много са мънички, обаче... Пипалата им могат да стигнат до 1 метър. Малко по-малки от теб. Ужилят ли човек или животно се наблюдават мускулни спазми, силна болка в гърба и бъбреците, главоболие, парене, гадене, потене, повръщане, сърцебиене, кръвното се вдига. До броени минути ужиленият трябва да постъпи в болница и пак няма гаранция, че ще оживее.

- А от къде са дошли?

- Ние ги доведохме - отговори му домакинът, но детето не можа да разбере.

- Замърсяването на океаните и моретата създаде каламитет. Бързо размножаване с две думи. Нашите отпадъци им съдействаха да превземат морето. Досега са били спори в кораловите рифове и периодично са се равивали, за да снесат яйцата си. Нещо такова, може би не съвсем точно ти го обяснявам, но не съм биолог.

- Какво работите? - попита курортистът.

- Счетоводител съм.

- Ъхъ - съгласи се домакинът. - И всяка година сте идвали със семейството си в Созопол. Отсядали сте в някоя хладна квартира. Вечер сте яли цаца с бира по евтините селаши в новата част на града, а през деня сте постилали чаршаф на пясъка и сте играли карти със съседите, докато малкият е правил пясъчни замъци по брега.

Михаил се усмихна сантиментално, кимна с глава и се замисли.

- А от няколко години - продължи домакинът, сякаш четеше по лицето му, - откакто вдигнаха тези хотели - и показа пламъците, - въобще не сте идвали, нали?

- Така е - някак виновно се съгласи счетоводителят.

- И смятахте това за несправедливо.

- Така си е... - след дълбок размисъл установи плешивият.

- А сега сте тук доволен, да споделите назиданието. Признайте си, че това е едно малко отмъщение.

- Малко, малко? - заклати глава курортистът.

- Не, не - обидено отговори Михаил, - детето трябва да види... Всъщност и аз исках да видя, да се убедя с очите си. Нали знаете, ние счетоводителите работим само с цифри. А какво се крие зад тях, понякога никой не знае, никой не знае...

Съпругата реши, че детето ще изгори от късното слънце и го наметна с една тънка ризка. Изрита нещо бяло, което се търкаляше и се обади:

- Михаиле, да вземем да тръгваме, а?

Слънцето захождаше към хоризонта.

- Господи, сякаш няма вода - загледа се жената в косата светлина над морето - само медузи.

Падащият сумрак подчертаваше гъстата морска супа, която се движеше като на забавен каданс, сякаш водата с мъка си проправяше път там, където е била господарка милиони лета.

- По-добре тръгвайте - каза домакинът. - Шосетата ще са задръстени.

Семейството мълчеше и гледаше хипнотизирано потъмняващото море. Михаил сякаш се събуди, хвана детето за ръка, пожела унило приятна вечер и поведе своите към колата.

Настанаха минути на безтегловна тишина.

- Ти какво ще правиш тази нощ? - попита курортистът и поглади брадата си.

- А ти?

Котето спеше и нежно мъркаше в скута на мъжа. Той бръкна в големия си джоб, потърси и извади една малка, сплескана бутилка.

- Мастика! - посочи я тържествуващо.

Домакинът се размърда и за пръв път, откакто бяха заедно, се усмихна.

- Е, това вече е нещо реално.

- Само че е много топла.

- Нищо.

Отвориха шишето и пиха. Нощта се спусна, а скоро излезе луната. Младежите сякаш това и чакаха. Изсвириха отново „Джулай морнинг”, но нещо песента не вървеше. Оставиха я на средата. После някой се опита да възпроизведе само виковете от припева, но се закашля на високите места и се отказа. Чу се отваряне на бирени кутийки, някой се оригна, после се умълчаха. Една мътна, пуста лунна пътека шаваше отсреща.

Чу се женски смях, някъде по-отстрани. Мъж и жена седнаха на достопочтенно разстояние от водата и се прегърнаха. Зад тях хотелът догаряше, а пушекът застилаше града. Нещо си зашушукаха, а после отново се изсмяха.

- Я, кажи пак нещо за душата - каза тя.

- Наистина ли не вярваш, че съм романтичен?

Тя се изсмя продължително и леко истерично.

- От къде ти идват на ум тези шеги?

- Морето, вълните... бризът, това е... това е вечността, това е любовта...

От там се чуваше само пискливият й смях, който премина в спастична кашлица.

Вятърът стихна съвсем. Морето се укроти и примря укротено в собсвената си гнус. Някой от младежите хъркаше. Курортистът и домакинът лежаха по гръб. До тях се търкаляше празна бутилка от мастика. Лунната пътека свършваше в краката им. Последните отблясъци на пожара лизваха плажа, като развалени прожектори, насочени към празна сцена. Откъм по-мръсната част на брега се заниза върволица от хора. Идваха, като безплътни сенки, стъпваха бавно, с наведени глави, като на поклонение. Отблясъците различиха забулените им с бели качулки глави. Курортистът ги оприличи за себе си, като излизаще от балнео-процедури. Първият ги водеше косо към морето. Всеки стъпваше в стъпките на предния и, видеше се, не смееше да се отклони от начертания от водача им път. Стигнаха до морето. Наредиха се в редица успоредно на брега. Легналите мъже се наддигнаха и се загледаха в гърбовете им. Лунната пътека разделяше редицата на две. Като по даден знак свалиха качулките и ги захвърлиха. Бяха десетина голи мъже. Повдигнаха сведените си глави високо и нагазиха в гъстата вода. Когато тя им стигна до колене се спряха. Телата им започнаха леко да се клатят в синхронен ритъм. На всички лявата им ръка беше опряна до гърба, а дясната беше отпред. Само при най-крайния - обратно. Леко се поклащаха и този ритъм бавно, но невъзвратимо се учестяваше. В тишината се чу зачестеното им дишане.

- Какво правят, по дяволите? - курортистът се изправи.

Домакинът се беше облегнал на лакът, гледаше натам и се смееше.

- Сектата - каза той, сякаш нелепият мизансцен отсреща не го учудваше.

- Но какво правят? - курортистът явно подозираше нещо в клатещите се движения, но не смееше да го произнесе.

- Не виждаш ли, онанират.

- Ужас!

- Хм, защо мислиш така? Австралийската изследователка Лиса-Ан Гершуин от университета „Джеймз Кук” определи ужилването от ируканджи като виаграта на бъдещето. Отровата предизвиква продължителна ерекция, съпроводена с болка и после смърт. Какъв по-добър начин да слееш в едно страданието, удоволствието и спасението и да ги превърнеш в отрицание и откровение. Морето винаги е взимало жертви и може би затова ние го жертвахме.

Една стара табела се откърти от ръждясалата й рамка. Увисна и проскърца. На нея пишеше „Пазете чистота”.