Разлика между версии на „Бленуващите кристали“

Версия от 22:37, 16 октомври 2009

Бленуващите кристали

Теодор Стърджън

„Бленуващите кристали“ е дебютният роман на Стърджън и втората книга от поредица „Човешката библиотека“, издадена през декември 2008 г. Тук ви предлагаме любими пасажи на преводача (които не издават важни моменти от самата история ;). - ФS

Хорти първо погледна шофьора – погледна, облещи се и извърна очи в един-единствен напрегнат миг. Увисналата кожа на мъжа наистина беше сиво-зелена, суха, отпусната, груба като подметка. Под очите си имаше торбички, червени и сякаш възпалени, а долната му устна зееше и откриваше дълги бели резци. По опакото на дланите му се виждаше същата отпусната сиво-зелена кожа, но пръстите му изглеждаха нормално. Бяха дълги, с прекрасно поддържани нокти.

– Това е Солъм – обади се Хавана през двете момичета, навеждайки се над бара. – Той е Мъжът с алигаторска кожа и най-грозният човек, хващан някога. – Сигурно усети мисълта на Хорти, че Солъм може да се обиди от такова представяне, понеже добави: – Той е глууух. Нищо не вдява.

– Аз съм Бъни – каза момичето до него. Беше пълничка – не дебела като Хавана, а закръглена – закръглена като топка масло, с опъната кожа. Кожата ù имаше цвета на плътта и кръвта – само розово без никакво жълто. Косата ù беше бяла като памук, но лъскава, а очите ù – необикновено рубинени, като на бял заек. Имаше гласче като на комар и почти свръхзвуков кикот, който тъкмо звънтеше. Едва стигаше до рамото на Хорти, макар че седяха еднакво високо. Беше несъразмерна само в това отношение: с дългия си торс и късите си крачка. – А това е Зийна.

Хорти обърна поглед към нея и се задави. Тя беше най-красивото малко произведение на изкуството, което някога бе виждал. Тъмната ù коса сияеше, сияеха и очите ù, а лицето ù се спускаше отвесно от слепоочието до бузата и се заобляше от бузата до брадичката, гладко и плавно. Под мургавата ù кожа искреше дълбока свежа руменина, като сенките между листенцата на роза. Носеше тъмно червило, почти керемидено; заради него и тъмната ù кожа бялото на очите ù светеше като фар. Роклята ù бе с широка яка, която покриваше раменете ù, и деколте, което слизаше почти до талията. Въпросното деколте за първи път разкри на Хорти, че тези хлапета, Хавана и Бъни, и Зийна, изобщо не бяха хлапета. Бъни бе закръглена като момиченце, като кученце, спокойно можеше да бъде даже четиригодишно девойче – или момче. Ала Зийна имаше гърди, истински, стегнати, плътни, открояващи се гърди. Хорти се загледа в тях, а после и в трите дребни лица, сякаш лицата, които беше видял преди, бяха изчезнали и ги бяха заместили други. Обмисленото, уверено изразяване на Хавана и пурите му бяха неговите белези за зрялост, а албиноската Бъни със сигурност щеше да извади всеки момент някакво подобно свидетелство.

– Неговото име няма да ви го кажа – заяви Хавана. – Тъкмо ще си избира ново, считано отсега. Нал’ тъй, хлапе?

– Ами... – запъна се Хорти, който още се бореше със странната промяна в преценките, които си бе изградил за тези хора. – Ами, да, мисля.

– Сладък е – възкликна Бъни. – Знаеш ли, хлапе? – Тя нададе едва доловимия си кикот. – Сладък си.

Хорти откри, че пак гледа гърдите на Зийна, и бузите му пламнаха.

– Не го дразни – каза Зийна.

Бяха първите нейни думи... Един от най-ранните спомени на Хорти съдържаше стъбълце папур, което лежеше на брега на крайморско поточе. Тогава той едва прохождаше и тъмнокафявата наденичка на папура на върха на сухото жълто стебло изглеждаше твърда и крехка. Без да я вдига, Хорти беше прокарал пръсти по нея и откритието, че не е суха съчка, а кадифе, му дойде като шок. Изпита същия шок, когато чу гласа на Зийна за пръв път.

Готвачът на аламинути, младеж с пепеляво лице, уморена уста и бръчици от смях край очите и ноздрите, се домъкна до тях. Очевидно не се изненада да види джуджетата или отвратителния зеленокож Солъм.

– Здрасти, Хавана. Ще се установявате ли наблизо?

– Поне още шест седмици не. Сега сме накъм Елтънвил. Ще издоим Областния панаир и тръгваме обратно. Идем с цял тон реквизит. Един чийзбургер за чаровника тука. Какво ще желаете, дами?

– Яйца на очи с ръжен хляб – поръча Бъни.

Зийна каза:

– Изпържи малко бекон, докато почти изгори...

– ...и го натроши върху фъстъчено масло на пълнозърнеста филийка. Помня, принцесо – ухили се готвачът. – Ам’ ти, Хавана?

– Пържола. За теб също, а? – попита той Хорти. – Тц – не мож’ си я ряза. Счукано филе, и те гръмнах, ако вземеш че го панираш. Грах и пюре.

Готвачът оформи кръгче с палец и показалец и отиде да изпълни поръчката.

Хорти плахо се обади:

– Вие цирк ли сте?

– Панци – отвърна Хавана.

Зийна се усмихна на изражението му. Главата му се замая.

– Ще рече панаирен цирк. Сещаш се. Боли ли те ръката?

– Не много.

– Направо ще умра – избухна Хавана. – Да бехте видели. – Той прокара дясната си длан през пръстите на лявата и направи движение все едно троши бискивити. – Майчице.

– Ще го оправим. Как да ти викаме? – попита Бъни.

– Да решим първо какво ще прави – каза Хавана. – Нали трябва Людоеда да е доволен.

– Като каза за мравките – продължи Бъни, – ти би ли ял плужеци, скакалци, такива ми ти неща? – Попита го съвсем прямо и този път не се изкикоти.

– Не! – викна Хорти, а Хавана тъкмо казваше:

– Вече го питах. Не става, Бъни. И без туй Людоеда не си пада по гнусарите.

Бъни със съжаление промърмори:

– Никога не е имало панци с джудже гнусар. Ще е истински екземпляр.

– К’во е гнусар? – намеси се Хорти.

– Пита к’во е гнусар.

– Не е твърде приятно – отвърна Зийна. – Гнусарят е някой, който яде всякакви гадости и отхапва главите на живи зайци и пилета.

Хорти каза:

– Не мисля, че ще ми хареса, – толкова сериозно, че трите джуджета избухнаха в пронизителен смях. Хорти ги изгледа, едно по едно, и почувства, че се смеят заедно с, а не на него, затова и той се разсмя. Отново усети оня топъл порив отвътре. С тия хора всичко ставаше толкова лесно. Явно разбираха, че той може да не е съвсем като другите, и нямаха нищо против.

Пиер Людоа завършил гимназия три дни преди да стане на шестнайсет и се дипломирал като лекар на двайсет и една. Един човек издъхнал на операционната маса, докато му отстранявал апендикса. Пиер Людоа нямал вина.

Само че някой – един от попечителите на болницата – направил обиден намек за това. Людоа отишъл при него да възрази и в крайна сметка му строшил челюстта. Незабавно му забранили да оперира, а слуховете набедили случая с апендикса за единствена причина. Вместо да доказва на света неща, които според него нямали нужда от доказване, той напуснал болницата. Започнал да пие. Изкарал пиянството си на показ точно както бил сторил с таланта и уменията си – право пред всички, и майната им на коментарите. Коментарите за таланта и уменията му били помогнали. Коментарите за пиянството го отчуждили от всички.

Той преодолял пиянството; алкохолизмът не е болест, а симптом. Има два начина да се отървеш от него. Първият е да излекуваш разстройството, което го предизвиква. Вторият е да го заместиш с друг симптом. Пиер Людоа избрал втория.

Той решил да презира хората, които го били отчуждили, и си позволил да презира останалото човечество, понеже било от същия род като тях.

Наслаждавал се на отвращението си. Построил кула от омраза и се качил на върха ù, за да се надсмива над света. Толкова високо положение му било достатъчно за момента. Междувременно не си дояждал; но понеже богатството било ценно за света, над който се надсмивал, той се наслаждавал и на бедността си. За известно време.

Само че човек с такова отношение е като дете с камшик – или като държава с военна флота. Известно време им е достатъчно да стоят на слънце и всички да виждат мощта им. Скоро обаче камшикът трябва да изсвисти и изплющи, оръдията трябва да гръмнат, човекът трябва не просто да заеме позиция; той трябва да се заеме с действия.

Дъждът яростно блъскаше по караваната в тъмните часове преди развиделяване, а в августовския въздух се бе промъкнал октомврийски хлад. Капките плющяха и свистяха като бурята, която Зийна тъй често усещаше в ума на Людоеда. Наоколо ù беше циркът. Той бе наоколо ù в спомените ù, за повече години, отколкото ù се искаше да брои. Циркът си беше свят, добър свят, ала изискваше горчива отплата, задето ù бе предоставил място, на което да принадлежи. Самият факт, че тя принадлежеше тук, означаваше поток от опулени очи и изопнати показалци: „Ти си различна. Ти си различна.“

„Урод!“

Тя се завъртя неспокойно. Филми и любовни песни, романи и пиеси... имаше там жена – и я наричаха „фина“, – която можеше да прекоси стаята с пет крачки, вместо с петнайсет, да обхване топката на вратата с една малка ръка. Тя се качваше във влаковете, вместо да се изкатерва като някакво животинче, ползваше вилица в ресторант, без да криви уста.

И получаваха обич, тези жени. Получаваха обич и имаха избор. Проблемите в избора им бяха изтънчени проблеми, лесни проблеми – разлики у мъже, така несъществени, че нямаше как да са важни. Не им се налагаше да вдигнат очи към мъжа и първо да си помислят, преди всичко останало: „Какво ли значи за него това, че съм урод?“

Зийна бе малка, малка в толкова много отношения. Малка и глупава. Единственото, което бе успяла да обикне, сега бе изложила на смъртна опасност. Бе направила каквото може, но нямаше как да узнае дали е правилно.

Тя се разплака, беззвучно.

Хорти нямаше как да я е чул, но се оказа до нея. Той се вмъкна в леглото ù. Зийна ахна и за миг не можа да изпусне дъха през пулсиращото си гърло. После го хвана за раменете, обърна го наобратно. Притисна гърди към топлия му гръб, кръстоса ръце връз гърдите му. Придърпа го близо, близо, докато чу как дъхът му свисти в ноздрите. Лежаха и не помръдваха, свити, прилепнали като две лъжици.

– Не мърдай, Хорти. Не казвай нищо.

Дълго мълчаха така.

Тя искаше да говори. Искаше да му каже за самотата си, за копнежа. Четири пъти свива устни, за да започне, и не успяваше, и вместо това сълзи навлажняваха рамото му. Той лежеше тихичко, топъл и с нея – само дете, но толкова много със нея.

Тя изсуши рамото му с чаршафа и пак го прегърна. И лека-полека яростта в чувството ù се уталожи и почти жестокият натиск на ръцете ù се отпусна.

Накрая промълви две неща, които сякаш изразиха тежестта от чувства. Заради набъбналите си гърди, изтръпналите си слабини каза:

– Обичам те, Хорти. Обичам те.

А по-късно, заради копнежа:

– Иска ми се да бях голяма, Хорти. Искам да съм голяма...

После беше свободна да го пусне, да се обърне, да спи. Когато се събуди в процеждащия се полумрак, беше сама.

Той не бе проговорил, не бе помръднал. Ала ù беше дал повече от всяко друго човешко същество през целия ù живот.

Преведе: Калин Ненов, 2008

Помагаха: рой човеци

Още откъси от книгата има тук: http://choveshkata.net/blog/?page_id=217