Разлика между версии на „Корабчетата и водата“

Текуща версия към 22:41, 16 октомври 2009

...Дълбока е водата – но без нея

не би могъл да плуваш ти.

Капакът на люка се плъзна в жлебовете. Помръкна бялата светлина от плафоните; сияен, истински до болка, земният простор се стовари в лицето му, обгърна с гореща ароматна ласка кожата му, а стерилният въздух на катера се оттегли назад към тесните каюти и коридори.

Кол скочи. Под краката му с пукот се зарони прогорената почва, стремително се издигнаха облачета фина пепел. Той забързано премина през изгореното от дюзите и ето – зашумоля тихата жива трева, любовно обгърнала прасците му.

Кол се обърна. Сред карнавално пъстрия юли катерът изглеждаше жалък и нелеп – тъмен, нисък, с широко разперени тежки лапи, притиснали варварски меката като хляб земя. Присвил очи, Кол му махна прощално и потъна в ливадата. Търкулна се по гръб и усети с цялото си тяло крехката съпротива на стъблата.

Небето...

Въздухът в дробовете – от небето, не от бутилките на скафандъра...

Нейде съвсем наблизо, внимателно, сякаш настройваше инструмент, изцвъртя щурче. Кол благоговейно извърна поглед и го видя – поклащаше се върху стръкче ливадина; черните му очички проблясваха като мъниста, мустачетата му потрепваха на топлия вятър. Едното мустаче стърчеше нагоре, другото – настрани.

Откъм облаците се спусна тъмна точка. Без да откъсва очи от нея и внезапно като че ли забравил да диша, Кол бавно приседна, опрян на ръка, а след това се изправи. Точката нарасна стремително и се превърна в безкрил апарат, който се спусна над полето със зловещия вой на бомбардировач. Току над тревата апаратът внезапно и неестествено рязко замря, сякаш замръзна във въздуха, и вместо грохот се разстла тишина. Прозрачният капак бавно се плъзна назад и трима души – загорели от слънцето, широкоплещи, високи – слязоха долу.

Бяха облечени обаче като курортисти. Много елегантни, разбира се, курортисти, не някакви там хипита или нудисти – и все пак Кол усети мимолетна смътна обида; те сякаш не бяха дошли да посрещат завърнал се от далечни скиталчества астронавт, а да поканят съседа на разходка с яхта преди вечеря. Никак не беше ясно кой от тях какъв е. И като гледаше объркано ту към единия, ту към другия, Кол тихо отрони:

– Здравейте...

Единият, чиито брада и осанка напомняха за Добриня Никитич1, протегна ръка и Кол нерешително улови дланта му и я стисна. Посрещачите се усмихнаха, а в усмивките им изобщо нямаше отчуждение, като че ли между тях тримата и Кол не се простираха две столетия.

– Здравей, Кол – каза Добриня. – Поздравяваме те със завръщането.

Срещата, лишена от тържественост, все пак накара опънатите нерви на Кол да се отпуснат и той сграбчи трескаво с две ръце ръката на посрещача, който му отвърна със същото, и тогава вече Кол не издържа – като изхлипа, той го прегърна и зарови лице в рамото му. Посрещачът ласкаво каза:

– Хайде, недей, Кол... Всичко е наред. На Земята си.

– На Земята... – Кол се изправи, изпъна ръце по шевовете и се опита да се държи със стоманеното ритуално достойнство, подобаващо на един пилот и майор; разгледа отново и тримата, но и този път не разбра кой от тях е старши.

– Всичко е наред, Кол – повтори Добриня. – Аз съм Всеволод, пълномощник на Координационния център – той сякаш четеше мислите на Кол. – Това е Ясутоки, лекар, ръководител на групата за адаптация, която ще се заеме с твоята личност и навлизането ти в нашия живот. Ако искаш да му доставиш удоволствие, наричай го Ясутоки-сан – монголоидът, с доста дълга черна коса, се усмихна свенливо и направи изискан поклон. – А това е Зденек, кореспондент – младият момък весело се ухили и свойски разтърси ръката на Кол. – Всички направления, които очакваше, са представени: ръководството, медицината, пресата – без съмнение, Кол беше прозрачен за него.

Само това липсва – да решат, че съм тъп военен, помисли Кол, и по лицето на Ясутоки пробягна едва доловимо безпокойство, а Всеволод внезапно млъкна, сякаш бе дочул тревожещ звук.

– Така... Хареса ли ти мястото за кацане?

Хареса ли ти... Кол кимна безмълвно. Хълмчето, горичката, завоят на реката в далечината, скрит зад храсталака... Някога беше пребродил тези места, те бяха неговият свят, неговият безкраен космос. Наистина, от тук до селото са около осем километра, но какво са осем, че и десет километра за здрав хлапак, опиянен от лятната свобода? Ту с въдица, ту с лък и стрели или пък с маска и шнорхел, той се впускаше в експедиции от зори до здрач всеки ден, когато времето беше хубаво.

– Ямполица има ли я още? – попита тихо Кол.

– Селцето отдавна го няма – отвърна Зденек. – Искаш ли да се отбием?

Кол едва-едва вдигна рамене.

– Само да прелетим по-ниско...

– Слушам! – Всеволод се изпъна като струна и бойко козирува, въпреки че беше без шапка.

– Вижте – започна Кол. – Сигурно екипите по карантината, или както ги наричате сега, вече са на „Восток“... Нека да са по-внимателни в хладилната камера... там са телата.

И тримата кимнаха.

– Всичко ще бъде наред – тихо потвърди Всеволод. – Тръгваме ли?

– Да.

Някак веднага Кол се почувства свой сред свои. Беше се получило сто пъти по-добре от това, което очакваше с известен страх; в никакъв случай не беше по-зле от триумфалните посрещания по негово време със звучните им целувки пред неизброимите облещени лилави пронизващи очи.

– Това е скордер – съобщи Ясутоки, когато стигнаха до летателния апарат. – Къде искаш да седнеш?

– Ела при мене – предложи Всеволод, – отпред панорамата е по-добра.

– Тесничко е. Няма ли да ви преча да управлявате? – Кол разглеждаше пулта.

– Ни най-малко. Между другото, сега у нас не е прието да си говорим на „вие“. Освен ако не искаш да ми покажеш, че с нещо съм те засегнал и че ще се отнасяш към мене с хладна вежливост, докато не изкупя грешката си.

– Не знаех – Кол се настани и поклати глава. – Виноват...

Всеволод докосна пулта и скордерът се понесе над полето леко като перушинка. Кол погледна към пропадащия надолу катер – смътно чернееха проядените му бордове посред изгорения кръг земя – и неочаквано му дожаля за него. Катерът оставаше сам.

Всички мълчаха, за да не попречат на сбогуването му. Мене поне ме посрещнаха, споходи го нелепа мисъл, а този тук никому не е нужен... Кол се обърна напред и за да не мисли повече за катера, запита със свито гърло:

– Антигравитация?

Никой не му отговори. Той нерешително повтори въпроса:

– Скордерът гравитационен апарат ли е?

И какво беше учудването му, когато отляво Всеволод изведнъж се изчерви толкова силно, че дори гъстата му руса брада не можа да прикрие руменината, заливаща с най-съвършена девическа непосредственост рязко очертаното му лице.

– Да – бързо заговори Всеволод, – извинявай, Кол, не... те чух. Тоест, не че не те чух, ами се бях замислил и ми се стори, че вече съм ти отговорил...

– Естествено – меко, но някак назидателно се намеси Ясутоки от задната седалка, – ти беше зает с управлението.

– Сигурно – с готовност се съгласи Всеволод. – Да, прав си, Кол. Гравитаптанова система – той сякаш се страхуваше да замълчи и, без да позволи на Кол да вмъкне поне една дума, все така бързо продължи: – Управлява се много лесно, искаш ли да опиташ? Работи с ограничен брой команди, е, ремонтът вече е нещо друго, умеят го само специалистите, но пък скордерите никога не се повреждат, а управлението им е детска работа...

– Аз съм си глупав, представа си нямам защо лети – Ясутоки се приведе към рамото на Кол. – А го карам всеки ден.

Кол си спомни колко време отне, когато го учеха да управлява самолет. Да се справиш с гравитационна машина още на втория час, това вече е нещо!...

– Казвате, че е лесно?

– Аха – радостно потвърди Всеволод. – Ето, виж.

Наистина се оказа лесно и той се зачуди как така Всеволод, вероятно привикнал към скордера както към четката си за коса, беше счел за нужно да се съсредоточи в управлението до такава степен, че да не реагира на въпроса му.

Кол опита няколко пируета – забележителен беше начинът, по който гравиторите неутрализираха всяко едно натоварване, и дори когато направи лупинг, пътниците си седяха спокойно изтегнати на местата, без предпазни колани. Само земята увисна над тях и той натисна по-силно педала, за да пришпори летящия кон. Скордерът набра скорост и се стрелна над реката с такава лекота, сякаш изобщо не притежаваше маса. От селището наистина нищо не беше останало. Нямаше ги къщите, нямаше го минаващия наблизо електропровод, нито междуселския път към завода. Нямаше го и завода. Кол повися на стотина метра над мястото, където се беше родил, а след това много бойко запита:

– Е? Накъде да карам сега?

– Към Координационния център, ако не възразяваш. На югоизток.

Кол кимна и, като се стараеше повече да не поглежда надолу, натисна педала с цялата си тежест.

Кол се измъкна от клокочещата вода и рухна върху замръзналия, покрит със скреж пясък. Реката бучеше, ледът по праговете ù се пропукваше с екот. Бушуваше реката, но вече не беше страшна, праговете се освобождаваха, дърветата, запокитени във водата от вчерашния ураган, лежаха по брега, низината беше спасена.

Хриптеше и се задъхваше, а сърцето му биеше бясно, току да изхвръкне от гърдите. Кристалчета скреж бавно се топяха в устата му. Зъбите му тракаха, беше премръзнал в мразовитата вода до мозъка на костите.

Иззад дърветата се появи Лена, пристъпвайки грациозно с тънките си крака, приближи се до Кол и го загледа учудено, наострила уши, а вятърът рошеше козинката ù. Около малките ù ноздри се виеше пара.

– Сега – изхриптя Кол, като се задъхваше, и тежко приседна, изтръгвайки замръзналите в пясъка дрехи. – Ей сега, малка моя. Нали виждаш... аз тук съвсем...

Лена се изви и близна Кол по лицето. Езикът ù беше топъл. Е, има все пак нещо топло в този живот. Бегла усмивка разтегли устните му.

– Да-да. Ей сега. Какво има?

Лена направи мъничка крачка назад. Кол тромаво се надигна. Виеше му се свят; гората, облаците, Лена – всичко се въртеше пред очите му. Гащетата му бяха замръзнали и се напукваха като пластмаса. В клоните на боровете фучеше вятърът.

– Е, какво? – запита дрезгаво Кол. – Ще ме водиш ли?

Лена стоеше неподвижно и тревожно се взираше в него. После се обърна и пое към дърветата. Той не можеше да направи нито крачка. Тя замря – така могат само дивите животни, – обърна се към него и нададе зовящ вик.

– Идвам, единствена моя – едва успя да прошепне Кол и закрета след нея.

Тя продължи нататък, късата ù опашка потрепваше. Мозъкът му отказваше да работи – Кол не разбираше накъде го води. Просто куцукаше. Чак когато излязоха на поляната, внезапно осъзна, че Лена го беше спасила. Пред тях се издигаше скитът2 – хлътнал в земята, почернял, излязъл сякаш от Стария Завет. Лена пристъпи към входната врата, огледа се.

– Мъничка моя – прошепна Кол. Дори престана да му се вие свят. Преодоля последните метри и се вмъкна вътре. Вратата шумно се захлопна.

– Не стой на студа! – подвикна той. От изнемога и нежност гласът му се късаше. – Влизай!

Сърничката3 не отговори. Кол бавно се измъкна от дрехите. С вдървени окървавени пръсти започна да разпалва огън в зиданата печка. Кибритените клечки се чупеха. Лъхна го течение – от вратата надничаше Лена.

– Влизай – повтори Кол.

Тя влезе внимателно – копитцата ù деликатно потропваха по дървения под.

– Жалко, че не можеш да палиш огън...

Съчките най-после пламнаха, от мрака изплуваха обкованите с греди стени. Лена помръдна уши и се зае усърдно да души разхвърляните му дрехи.

– Лошо нещо е самотията, момичето ми – Кол почти докосваше с длани разгарящия се пламък. Лена му отвърна нещо по свой си начин. Той допря голото си рамо до печката. – Ох, Господи...

Лена повдигна глава.

– Ние с тебе сме като зверове в резерват – Кол се извърна да я погледне, докато грееше присвитите си, изподрани от съчките, зачервени длани на танцуващия, набиращ сила огън. – Чудо на природата сме.

Зад прозорчетата бързо притъмняваше.

– Поне да дойдеше някой – каза тъжно Кол.

Лена се приближи, като потракваше по пода, и го побутна с носле. Боровете шумяха глухо и безспир; в целия свят отвъд стените имаше само поклащащи се вековни дървета сред жестокото дихание на арктическата пустош.

Някъде много далече, в приказните недостъпни висини, пробивайки си път през шума на тайгата, зазвънтя, появи се звук. Беше едва доловим и неземно чужд на покрития с мъх скит, на треперещия, смъртно изморен човек, който се опитваше да се слее с бавно затоплящата се печка, чужд на тъмнината, и на вятъра, и на студа, и на безлюдието наоколо. Идваше изотвъд облаците, от небето, от онези места, където живеят титаните.

И ето че изтля, проби атмосферата и продължи навярно по-нагоре към беззвучната пустота и мрака, но Кол дълго не преставаше да се вслушва, отметнал глава назад; адамовата ябълка потрепваше на слабата му жилава шия с тук-таме посивели косъмчета, сълзи се канеха да бликнат от очите му, а ръцете му вече не търсеха топлината на огъня.

– Закъснява... – прошепна Кол след известно време. Помълча. – Сигурно часовникът не е верен, ти как мислиш?

Лена отговори нещо на своя език. Кол положи длан на малката ù топла глава.

Отдолу, просторен като аеродрум, се ширеше покривът на Координационния център. Кол пикира и той сякаш набъбна, засили се към хоризонта и го закри.

На покрива беше пълно с хора.

– Тържествено посрещане ли ще има? – Кол неволно намери спирачките и скордерът почти увисна.

– Да нямаш нещо против?

– Не... ами... знаеш ли, очаквах това в началото, а сега вече се поизморих.

– Не зная как точно ще стане. Но те просто ти се радват, Кол.

Кол кацна внимателно и отвори кабината. Меко го обгърнаха погледи от всички страни, внезапно му стана горещо. Скочи несръчно, токът му се закачи и едва не падна; изпъна се в стоеж „мирно“ и се заоглежда за някого в мундир...

Не се наложи да рапортува. Един човек от тълпата, след като се спогледа набързо със стоящите около него, се приближи до Кол и протегна ръка. Кол нерешително я стисна, без да знае какво следва, а посрещачът каза:

– Благодаря.

Прозвуча толкова просто, толкова искрено, че гърлото на Кол се сви. Никой не очакваше от него героична реч, нито мъжествени шеги. Кол преглътна, отметна глава и отговори:

– Аз ви благодаря...

Човекът се усмихна и каза:

– Сега всички ще живеем заедно.

Отвътре сградата приличаше на лабиринт и Кол се зачуди как ще се оправя в този висок, твърдо застанал на основите си град. Всеволод обаче го водеше уверено по извивките на широките слънчеви коридори, по безшумни ескалатори, от асансьор на асансьор.

Пристигнаха в просторна бяла стая. Половин метър над пода се рееше широка масивна плоскост, в която като в бистра синя вода се оглеждаше всичко, а върху нея стоеше ваза с непознати на Кол цветя. Имаше и маса. Зденек щракна с пръсти – някъде от стената се отдели розова топка, пъргаво се насочи към масата, побеля едва доловимо и се превърна във фотьойл. Ясутоки посочи фотьойла и предложи на Кол да си отдъхне. Кол отвърна, че е пълен със сила и енергия.

Всеволод и Зденек се сбогуваха и на тяхно място мълком се появиха петима души в бели престилки, а от тавана се сипнаха разноцветни топки, които, още докато летяха, се превръщаха в най-различни инструменти. С Кол се заеха сериозно. След час запасът му от сила и енергия значително намаля, а лекарите като че ли едва сега заработиха с пълна пара. След три часа Кол се примоли: „Чувствам се великолепно! Прекарах три години под карантина, докато влачех кораба към Слънцето!“

– Добре, добре – меко го успокояваше Ясутоки. – Виж ти какъв си беличък... Тънък, звънък, прозрачен...

Кол смаяно се вторачи в него – искаше му се да го запита откъде познава техния жаргон, но не го направи. Не му беше до това. Въртяха го, осветяваха го и го „прозвъняваха“4 като печатна платка. Той започна да се вбесява. В този момент Валтер, един от мъчителите, заописва на Кол приблизителната обстановка на Земята. Кол го слушаше със затаен дъх, но останалите бяха непреклонни и всячески му пречеха.

Накрая го освободиха. Облякоха го в разкошен пурпурен халат с бродирани златни дракони и отидоха да се консултират с някого. Валтер остана. И Кол разбра през това време от него, че демографският проблем е решен чрез заселване на редица тела в Слънчевата система, приведени във вид, удобен за човешкия живот, чрез рязане, рекомпониране, запалване на изкуствени слънца и още такива вълшебства. Кол, вероятно, е забелязал това, прелитайки наоколо? Кол потвърди: охо, и още как, но не сподели колко се беше шашардисал и какъв труд му костваше да разпознае Слънчевата система, нито пък разказа за няколкото летателни часа, през които беше подозирал панически, че се е изгубил в космоса и се намира незнайно къде.

Продоволственият проблем е решен чрез синтез на хранителни вещества от нафтенови5 такива, а напоследък в орбита около населените светове се извеждат вакуум-синтезатори, които измагьосват храна направо от нищото. И така нататък. Та нали ако нещо в космоса е напълно достатъчно, това е вакуумът, отбеляза Валтер. Кол остави без коментар и тази реплика, но си помисли горчиво, че това му се беше изяснило най-подробно през тези седем години субсветлинно припълзяване от звезда до звезда.

Вакуумният синтез беше дал решителен принос за премахването на екологичните проблеми, а сега спасявал и нефта, който се оказал безкрайно необходим за разрешаване на някакъв проблем с баланса на земната мантия6. За който проблем Валтер отказа да даде каквито и да било сведения. „Не съм компетентен – обясни той – и по-добре да си мълча, отколкото да изментя.“ Кол отново трепна: потомците разговаряха с него едва ли не на неговия език. „Да изментя“ беше сред любимите изразчета на Кол още от времето, когато служеше в молдовските военно-въздушни сили, които – като всички останали армии, раздробени на ситно от страх в края на двадесети век – му пожелаха здраве и дълъг живот три месеца след като Кол получи звание капитан, а всичко отново тръгна към окрупняване: западноевропейски сили, рускоезични сили, арабски сили... Така беше по-лесно да се установи равновесие, а после тези сили окончателно да се пратят при бабината им ядрена на слънце.

А Кол нямаше да се окаже никога трети пилот на Първата Звездна и до пенсия щеше да обслужва товарни и пътнически авиолинии, ако не бяха съвпаднали по време две събития: оказал се, съвсем естествено, в рускоезичните сили, Кол героично се изяви със своя екипаж в отчаяната кислородна бомбардировка на Арал. (Дали си струваха всички главоболия отпреди двадесет години, само за да се нароят десеторно повече плюскащи, сякаш са с по три гърла, генерали, министри и президенти, беше друг въпрос; може пък и това да беше целта: високото началство суверенно да се ояде, без да се съобразява с московските ненаситници.) Само те сред седемнайсет други екипажа направиха пробив към огнището на прераждащата се биомаса и така убедително надупчиха всичко от бръснещ полет, че процесът приключи за броени минути; след което всички пътища бяха открити пред героя и героят, цял месец поен и възхваляван из целия Приарал, накрая се пробуди и се изстреля в космоса – училище в Звездния град, стаж в Хюстън, на Марс, Церера, Умбриел... и изведнъж високочела американо-руско-френска шайка, работеща върху някое си поколение токомак7, взе че по най-чиста случайност откри ефект, от който буквално самичък след година-две се излюпи мезонният двигател, даващ безпроблемно нула девет светлинна – и човечеството не устоя на звездната съблазън...

Боже мой, какви работи само, чу една позната дума и от дълбините на душата му веднага изпълзя безкраен, разклоняващ се из годините спомен... Та нали някакви си тринадесет години са минали вече от този Арал... някакви си двеста тридесет и седем години!...

Хубаво. За какво говори там Валтер? Но Валтер тъкмо беше замлъкнал и разглеждаше с пресилено внимание колонките цифри върху екрана на някакъв уред – един от многото насъскани срещу Кол през последните часове, – сякаш усещаше, че пилотът пътува през собствената си памет. И усети кога се завърна – Кол не беше успял да отрони и дума, а Валтер започна точно от мястото, където беше прекъснал разказа си.

Проблемите, тревожили човечеството по време на прежния живот на Кол, бяха заменени от други – от споменатия вече баланс на мантията, от регулирането и локалното стимулиране на слънчевата активност, от отслабването на Северното сияние (виж ги само, да им имам проблема, помисли си Кол) и така нататък. Освен това, не беше далече времето, когато щеше да се реши въпросът за мигновеното преодоляване на пространството, и щом тази възможност бе осъзната като съвсем близка реалност, бяха отменени релативистките8 звездни експедиции. След Първата Звездна в далечния космос се бяха отправили още осем кораба – все още нито един не се бе завърнал. Поддържа се гравиконтакт с три цивилизации от други звездни системи, като първият бил установен още преди четиридесет години по най-чиста случайност, уточни Валтер, а Кол отново си отбеляза озадачено прозвучалия в речта на потомъка жаргонен израз, изплувал преди малко в собствената му памет. По-развити цивилизации, които да притежават системи за предоляване на пространството, не са открити. Отсъствието им е тема за яростни дебати в Координационния център и в Съвета за управление на далечните полети; предлагат се най-разнообразни обяснения, но нито едно не е намерило потвърждение.

Когато свенливо усмихнатият Ясутоки-сан отново се върна в стаята – вече не в бяла престилка, а надянал предишните къси панталони с леопардови шарки, – Кол беше в състояние на крайна възбуда. Идеше му моментално да изтича в Управлението на далечните полети. А още по-добре – до Трансплутон, в Института по преодоляване на пространството. Усмивката на Ясутоки доби съчувствен оттенък. Той обяви, че навън е нощ, че в съседната стая чака лека вечеря, а през още една стая – готова постеля. На Кол му увисна ченето. Какъв ти сън, възкликна той. Цял ден, откакто съм вече тук, а какво видях освен вашата медицина! Ясутоки го слушаше кротко с полупритворени очи и ръце на корема, а после каза: „Кол, целият живот е пред тебе. Не бива да бързаш. Трябва да си отдъхнеш. Утре ще докарат телата от кораба.“

Май му говореше и още нещо, но Кол вече не го чуваше, а чуваше Лена, виждаше Лена.

... Каза ù: „Ами да, неговата каюта е по-наблизо, няма да се изморяваш от дългото бродене по коридорите всяка нощ!“, и тогава състраданието помръкна в очите ù, тя нищичко не отговори, извърна се гордо и зло и си отиде. Всичко пред него пропадна нанякъде, той направи плаха крачка след нея, но веднага се олюля назад, защото знаеше, че вече е свършено, и само я гледаше как го напуска; до апарата я чакаше Лестрети, те се приготвиха, прозвуча обичайната процедура по проверката на херметизация, енергия, връзка – и всъдеходът се плъзна навън по наклонената рампа. Екранът показваше как тежката машина, пред която се образуваха кълба зелена пепел, разкъсвани от дивите пориви на вятъра, усърдно се прехвърля през пясъчните хълмове и пълзи към стената от храсталаци – корави, възлести, с настръхнали отровни бодли. Всъдеходът се вряза в тях и тутакси изчезна от поглед – само от прореза бавно се проточи и продължи към далечината тясна просека сред смачканите храсти, а не след дълго и тя потъна в белезникавата мъгла, издигнала се като гърбица над кратера на Източника.

Тогава Кол не издържа и я повика: „Лена, как е при вас?“ Тя отговори с безизразен глас: „Чувам ви добре, първи, чувам ви добре. Апаратът се справя с храстите. Спираме на десет минути. Изминахме пет хиляди седемстотин четиридесет и три метра. Грундът е твърд, индикаторите са спокойни, приближаваме към външния вал.“ Кол искаше да я помоли за прошка, но не му стигнаха силите да се унизи пред всички. Тя ще се върне, мислеше си. След три часа ще се върне... Повтаряше си го до момента, когато сред мъглата се изви мътен пламък и черните храсти мигом станаха пронизващо алени, а по пода на кабината се стовариха и изчезнаха веднага някакви сенки.

В този миг той дори не разбра какво е това, но от високоговорителя се раздаде трясък и кратък – даже не вик – а само звук, с който излитат от току-що живите и внезапно вече размазани тела и любовта, и омразата, и желанието, и надеждите, и миналото, и бъдещето, изтласкани сякаш, избити през гърлото от някакъв чук... и тогава се спусна непоносима тишина, защото и носещата честота се изгуби. Втурна се към горната палуба, към въртолета. Мъчеха се да го удържат, той в изстъпление се биеше с Коган, разкървави лицето му и го изблъска. Не искаха да му отворят люковете, разкрещя се, че ще взриви двигателя и ще избие всички. Неизвестно как прекара машината през вечния ураган, намери и измъкна останките на всъдехода от ада, в който се беше превърнал Източника... След седмица вече знаеха, че Източника изригва на всеки сто и дванадесет часа...

Лена беше невъзвратимо мъртва, но успяха да спасят Лестрети. Той загина две години по-късно, с останалите.

Ясутоки докосна Кол по рамото.

– Хайде, иди да поспиш – каза му той. Кол отказа с поклащане на главата.

– Искаш ли да ти помогна?

Кол въпросително го погледна и лекарят кимна.

– А Валтер къде е?

– Замина. Имаме много спешна работа.

– Заради мене ли?

– Да. Длъжни сме да ти предложим истински живот.

Кол помълча.

– Наистина ли е възможно?

– Разбира се. Иди да поспиш – утре започва нов ден. Твоят първи истински ден. Първият от страшно много дни, Кол.

– Зная – бавно отвърна Кол. – Само че ми е съвестно пред... всички... тях... Защо аз?

Въздъхна дълбоко и затвори очи. Напуснаха го радостта и възбудата, последният спомен се оказа съдбоносен и той осъзна внезапно, че сега е абсолютно сам. Много повече сам, отколкото там, в огромния обезлюдял кораб, защото най-сетне беше сред хора – добри, отзивчиви, но безсилни да запълнят празнотата. Няма вече къде да лети. Върна се. Никога няма да потегли обратно.

– Изпратиха ме да заснема от въздуха Гнездото на тифоните9... и тогава Петнистият лишей...

Сякаш нещо се взриви в гърлото му. Кол стисна лицето си с длани и се разтресе в беззвучен сух плач. Пред очите му, оплетени в зеленикава паяжина, се носеха каютите на катера и забулените от мъхоподобната сива плесен издутини омерзителна слуз, която за броени минути покри всички. С изключение на него.

Ясутоки се надигна и произнесе: „Врата!“ Стената безшумно и леко се разтвори, сякаш насън.

– Погледни – каза Ясутоки. – Ако ти харесва, ще живееш там.

Кол пристъпи към разтворената стена.

– Сигурно ще ми хареса...

– При нас ще се чувстваш добре, непременно – заговори зад него Ясутоки.

Кол спря.

– Вече се чувствам добре. Просто... никак не ми се спи.

Ясутоки лекичко го бутна напред.

Щом Кол прекрачи прага, вратата изчезна. Светлината остана зад нея. Изпита неистово желание да пийне нещо. Не много – колкото да се отпусне и да започне да приема всичко наоколо за нормално. Но беше твърде неловко дори само да запита. Като се оглеждаше крадливо в почти пълната тъмнина, Кол тихичко призова: „Бар!“ Стаята не реагира. Сигурно тука пиене и в склада няма... дяволска работа. Така или иначе, когато при заключителната част на прегледа му предложиха храна – вкусна, питателна, но без най-малък намек, че става дума за празничен банкет, само така, похапване и непринуден разговор за загадъчната липса на свръхцивилизации – нищо подобно на триумфален бокал шампанско не се появи. Хубаво, засега ще го преживеем.

Пристъпи до широкия прозорец. Зад стъклата искреше звездна нощ. Като мозайка от щедро сипнали се небесни бонбони сияеха летните небеса и вещаеха сладки сънища и хубава утрин. Звездите бяха само накит, който си е сложила Земята – Земята на титаните, където обещаха място и на Кол. Не изпитваше страх от тяхната Земя, жадуваше я – но защо, защо трябваше да бъде сам? Изтича към стената и произнесе забързано „Врата!“. Стената се разтвори. Ясутоки седеше и гледаше право към Кол, сякаш го беше очаквал.

– Виж, Ясутоки-сан... Ей сега се прибирам, но... Ние докарахме тонове образци, километри записи... Напразно ли сме летели? Не са ли ви нужни тези неща?

Ясутоки безпомощно се усмихна.

– Не зная. Аз съм лекар, извинявай, Кол.

Кол стисна зъби. Ясутоки го погледна в очите и каза:

– Лека нощ.

Изведнъж му се приспа толкова силно, че едва се добра до леглото.

... Събуди го ярка светлина и без все още да разбира какво е това, без да се е опомнил, го преизпълни по детски радостно очакване. Сякаш след поредната година в града отново беше пристигнал за ваканцията в Ямполица при баба си. Стаята му гледаше на изток и всеки безбрежен слънчев ден сред смолистата гора или на брега на чистата река започваше с тази златна светлина, струяща през старото тънко басмено перденце. И сега нетърпеливата надежда за неподправена наслада, изпълваща всяка минута от живота, отново засия над все още затворените му очи.

Отвори ги. Утринното слънце като лавина се втурна в стаята, изсипа се върху стените. Кол отметна одеялото. Всичко в него пееше – и тогава видя мундира.

Мундирът беше преметнат строго върху облегалката на нелепо носещия се из стаята стол – новичък, с майорски пагони и Геройска звезда на гърдите. Беше си напълно истински и Кол се почувства така, като че ли срещаше земляк след дълго изгнание. Погали твърдите пагони с остри ръбове, докосна ордена, а след това и копчетата. Усещането за твърда грапава тъкан беше мило и родно, същото като вчерашното усещане за трева и земя. Тялото му си го припомни в движение. Моят е, помисли Кол. Моят мундир, чий друг да е? Моят, разбира се... Дали да го облека? Може би... Но пък иначе за какво са го донесли?

Надяна благоговейно униформената риза и панталоните. Взе внимателно мундира и лекичко го тръсна – звездата прозвъня. Облече го. Закопча се, изду гърди. Жалко, че нямаше огледало, но се беше пробудило бойко вътрешно чувство и Кол знаеше: всичко му седи като излято по тялото. Плътно, едва-едва ограничаващо движенията. Някогашно. Обувките чакаха, прострели връзките си. Той си обу чорапите – цветът им беше според устава; сега обувките. Събра токове. В курортната тишина прозвуча сухо, стегнато изтракване. И фуражката беше напълно истинска. Прохладният обръч твърдо прилепна на отвикналата от шапки глава. Прииска му се да се засмее.

След като погледна отнесено през прозореца – небето блестеше досущ корабно платно, а просторът зеленееше далече долу; на хоризонта, върху леката мъгла се очертаваше още един огромен дворец, – Кол зашари машинално из джобовете си. Те бяха празни и това беше донякъде нередно. Кол не разбра веднага каква точно, просто ръцете му тревожно търсеха. И таз добра: с униформа, а без документи, без някакво удостоверение поне. Разбирайки какво го е притеснило, Кол се засмя, полюбува се на просналата се долу степ, успокои изпадналите в носталгично настроение пръсти и произнесе: „Врата!“ Стената се разтвори. Кол излезе, гръмко напявайки бодър марш, и застина.

Ясутоки си седеше там, където Кол го остави вчера – като че ли беше залепнал за мястото. До него в рязък контраст се беше настанил генерал. Щом Ясутоки стана, генералът погледна към вратата.

Тялото само застана мирно, а ръката се стрелна към козирката. Генералът кимна дружелюбно. Лицето му беше сурово, прорязано от стар белег, очите – широко разположени, а слепоочията сивееха. Мундирът му беше като на Кол – нов-новеничък, а на гърдите му се стелеха лентички на безброй ордени. Фуражката му лежеше на стола и се оглеждаше в огледалната повърхност.

– Добро утро – започна Ясутоки. – Как спа на новото място, Кол?

Кол гледаше генерала.

– Ъъъ... свободно, майор Кречмар – проговори генералът. – Отговаряй на лекарските въпроси.

– Спах чудесно – едва изтръгна от себе си Кол, спускайки ръка.

– Това е Гийом Леточе – Ясутоки гледаше втренчено, – началник на планетологичния отдел, а сега – представител на планетолозите в групата за адаптация.

– Моля те, седни – каза генералът.

– Слушам! – объркано се отзова Кол, закрачи сковано към свободния фотьойл и приседна на края. – Извинете ме... беше неочаквано – той се прокашля. – Вчера не видях...

– Беше неофициално посрещане – кратко поясни генералът. – Помислихме, че ще ти е изморително да козируваш веднага след кацането. Между другото, обясниха ли ти как се възприема сега говоренето на „вие“? Обяснихте ли му? – той насочи остър генералски взор към Ясутоки.

Ясутоки дори не мигна от този поглед. Той просто каза:

– Ами да, разбира се, Гийом.

Фамилиарността на това „Гийом“ беше мъчителна за слуха на Кол, но той се почувства и мъничко по-свободен.

– Е, добре – генералът отново се обърна към Кол. – Ние не сме в армията, космонавти сме. С униформата плащаме дан на уважението.

– Ясно.

– Хубаво. Дръж се по-свободно. Можеш например да преметнеш крак върху крак. – Кол преметна крак. Генералът леко наклони глава настрани с едва забележима снизходителна усмивка. – Но можеш и да не го правиш. – Кракът на Кол трепна, но той, стиснал зъби, го остави както си беше. – Впрочем, сега си в парадна униформа, а хората и в днешно време се мият сутрин. Наистина, по по-друг начин. Да идем, ще ти обясня... – Кол изстина. Генералът се спря. – Нека Ясутоки ти покаже. Все пак днес съм с мундир.

Кол едва сдържа една благодарна широка усмивка. Не можеше и да си представи, че генерал-лейтенант от ВВС – нищо че е от това време, нищо че униформата му е западноевропейска, но все пак, по дяволите, е парадна – ще почне да го учи как се ползва тоалетната. И очевидно генералът го беше разбрал. Какви са едни чувствителни, за кой ли път си помисли Кол.

– Ясутоки-сан – укорно каза той, след като излязоха от стаята, – защо ме правите на глупак?

– Как така? – Ясутоки го загледа изумено, докато с небрежно вълнообразно движение само с два пръста разтвори още една стена. Изумлението му беше толкова голямо, че на Кол се стори престорено: шефът на групата за адаптация прекрасно е разбрал колко обезсърчен е Кол, но се прави, че всичко е наред.

– Как така, как така... Ами ей така, глупаво е. Става си човек от леглото и тръгва към кенефа, а изотзад го дебне такава важна клечка...

Ясутоки го озари с много японска усмивка – прекалено любезна, но и подигравателна.

– Такава клечка – каза той, като нежно прокара пръсти през твърдата си дълга смолисточерна коса, – става ти рана, ако се набодеш.

– По дяволите. И що за маскарад е това?

Ясутоки отговори много сериозно:

– Не, Кол. Уважение е това. Всички професии са равни. Представи си например доктор на науките, който се изпъва и крещи с пълен глас „Тъй вярно!“ и „Съвсем не!“, докато разговаря с академик. Всички обаче си имат традиции. Ние, лекарите, си имаме бели или светлосини престилки, да речем... Не, ето така, дръпни към себе си... А космосът пък е дисциплина на екипажа, организираност, опасност, в края на краищата... Помниш ли Всеволод?

– Не съм изперкал толкова, че да не го помня.

– Той е началник на Координационния център за космически изследвания. Маршал е.

Кол дори се задави. Че аз вчера го прегръщах, мярна се през главата му. Ридах на рамото му... Представи си след това Всеволод в маршалска униформа. Висок, мускулест, широкоплещ. С брада... Спомни си и зурлестите физиономии на някогашните маршали.

– Маршал на Франция... – изломоти. Ясутоки се ухили. – А защо – Кол се почуди как да назове генерала, но го назова точно така – генералът днес е униформен?

– Наричай го по име, като всички – Ясутоки отново беше почувствал всичко и го поправи. Внимателно хвана Кол за лакътя. – Днес всички ще са с униформи. Заради погребението.

Кол се извърна рязко. Мигом секна музиката в душата му, като че ли някой изгаси свещ.

– Кога? – запита глухо.

– По пладне.

...Всеволод, с огромни, блестящи звезди на пагоните, водеше скордера над тълпата. Тя нямаше край, бяха дошли десетки хиляди хора. Стената се виждаше отдалече. Зад нея, опрян в юлското небе, се издигаше черният конус на катера, където бяха преместили от кораба телата на загиналите. На тези, които бяха имали късмета да загинат, преди Петнистият лишей да превърне останалите в покрити с плесен слузести издутини.

Скордерът се спусна на около пет метра височина. Развърна се едва-едва. Докосна аленото покритие на площада и замря странично към Стената.

Свирепо грееше слънцето и в неговия пламък покритата със сини плочки Стена изглеждаше черна.

Всеволод излезе от скордера и спря в очакване. Кол се надигна, те се отправиха заедно към Стената и заедно пристъпиха в нейната сянка. До Стената лежаха три капсули – всяка с име на нея. Кол намери нейната капсула. Пластмасата беше непрозрачна, с цвета на вечерно синьо небе, и Кол можеше само да си спомня.

Идеята беше на Магда, но всички се съгласиха веднага. Да ги погребат на Земята – не можеха да направят нищо повече за застигнатите от непоправимото. Дълги години вярваха, че броят им няма да се увеличи. На звездолета имаше спортни зали, видеозала, библиотека, обсерватории, лаборатории и амбулатории, но нямаше нито гробище, нито морга. Нищо такова. Предоставиха на земния, но вече отишъл си живот – макар и със свито сърце заради принудителното кощунство – една от секциите на хладилното за съхраняване на образци от извънземен живот.

Кол събра сили да отиде там едва две седмици след катастрофата. На кораба саркофазите бяха прозрачни, а студът с тънки линии беше изрязал красиви плетеници върху стъклото. Той хвърли само един поглед. Не беше Лена. Тъмнокафява изгорена кожа, смазана гръд... Това не беше Лена, не. Извърна се и тогава влезе Кучерников. Изгледаха се. Продължиха да се гледат, а нея вече я нямаше. И все пак това не ги направи равни, защото, докато живееше, тя беше с Кучерников, не с Кречмар.

Кол каза: „Това ли искаше?“ Кучерников не го чу, той вече се взираше в нея. Нима я виждаше? Нима дори сега беше по-щастливият от двамата? В тишината меко, едва доловимо примлясваха помпите, а Кол закрещя: „Нарочно я изпрати в Източника! Та да не се върне! Страх те беше, че ще те зареже! Ти знаеше, знаеше, нали, че там е опасно!!!“ Кучерников падна на колене пред саркофага, прегърна студеното, проблясващо стъкло и зарови лице в него, сякаш беше насаме с Лена.

Кол се огледа. Улови се, че се кани да падне на колене. Като Кучерников. Кучерников, от когото остана слузеста издутина... Не, не бива. Пълно е с народ и всички го гледат. Не бива да се размеква.

Всеволод вдигна лявата си ръка. Звездата на рамото му заблещука.

– В името на единадесетте планети! – хрипливо каза той, а след това гласът му придоби стоманени нотки и с механична мощ завибрира над площада. – В името на двадесетте милиарда души, живеещи на тях – благодаря ви, хора от Земята! – той помълча, после се обърна към Кол; дългите му събрани пръсти все още бяха насочени към пламтящата синева. – Благодаря ти!

Кол сви юмруци. Длъжен беше да отговори... Нито си я спомни, нито се замисли, но формулата, обединяваща всичко, съхранявано от паметта, и всичко, което виждаше наоколо, се появи от само себе си.

– Служа на човечеството! – извика той и отметна глава.

Всеволод отново се обърна към капсулите с ръце, изпънати по шевовете. Дълго и мощно, като в огромна празна зала, заехтя невидим гонг и неочаквано маршалът, със скръбно сведена глава и леко потрепващи на вятъра коси, падна на колене. Смаян, Кол го погледна за секунда, а после яростно се изви назад. Чак до хоризонта всички бяха на колене.

Устните на Кол затрепериха. Беше летял с тях, беше видял смъртта им със собствените си очи и се посвени... а чуждите хора!... Той искаше, а не го направи, а те може би не искаха, може би просто изпълняваха възприетия ритуал... а може и да искаха – те го направиха!!! Не му достигна време, гонгът отново прозвуча и капсулите избухнаха в непоносимо ярки пурпурни пламъци. Слънцето помръкна като при затъмнение, спусна се нощ, от небето надникнаха звездите, а към тях от капсулите безшумно се протегнаха широки стълбове неподвижна светлина.

Обагриха се във вишнево, в пурпур и скоро изтляха. Пред Стената не остана нищо.

Слънцето отново се издигна, огнено; прибраха нощта, все едно махнаха похлупак. И всички се изправиха.

Кол се огледа безпомощно.

– Но... Това ли беше всичко?

– Не – отвърна Всеволод и му подаде малък цилиндър.

– Какво е това?

– Резец. Така е прието, ти трябва да го направиш. Напиши имената им.

– Имената им?

Всеволод кимна към Стената.

Едва сега Кол забеляза, че част от нея е покрита с като че ли изписани на ръка имена. Приличаше на стените на Райхстага след победата – беше ги виждал на снимки и в кинохроники – различни почерци, някои имена написани не съвсем равно, изрязани едно след друго, много... Под плочите на Стената блестеше злато.

– Как? – сърдито запита Кол. Не можеше да им прости краткото изригване, неоставило никакви следи. Не можеше да прости и на себе си...

– Пиши... просто пиши... – по челото на маршала блестяха капки пот.

Кол пое резеца, все едно държеше молив, и написа с размах във въздуха: „Първа Звездна...“

В същия миг вдясно от вече изписаните имена бликна огън, а по Стената, като повтаряше движението на ръката му, със съсък се втурна сгъстен пламък. Облачета изпарен камък се понесоха нагоре, мярнаха се жълти искри. Кол спря. Думите сияеха изпод плочите, сякаш от другата страна светеше прожектор.

И той изписа имената на всички, които стартираха с него, и се канеше със замах да добави: “Кол Кречмар, трети пилот“, но навреме си спомни, че е жив. Тогава пъхна резеца в ръката на Всеволод, без да го погледне, и се отдалечи през тълпата, а там, откъдето минаваше, застиваха в стойка „мирно“ хора в новички мундири.

Стоеше, взираше се безсмислено в Лена и си припомняше как се беше грижил за нея, когато си нарани крака, а сърничката му го позволи, но си отиде веднага, щом започна да се движи. Спомни си как я дохранваше в минус 40-градусовия студ – всичко живо, стига да имаше сили, се криеше, вълците виеха край стените на скита, а тя снизходително изяждаше донесеното от него; понякога, когато самата тя изпитваше нужда, му разрешаваше да я открие сред зелено-белите дебри, но нищо повече. В скита не идваше, не се хранеше от ръката му, само му хвърляше коси погледи с големите си топли добри очи, застанала на пет крачки от него.

Веднъж се разболя, около четири дни не беше излизал. Една вечер му се стори, че дочува някакво драскане по вратата. Наметна шубата и излезе. Нищо. Вгледа се в синия сняг – следи, следи от сърна... Замря. Притвори вратата и, затаил дъх, застана плътно до пролуката. Ето я. Приближи безшумно, виждаше се, че е напрегната – хем се бои, хем чака. Той внимателно отвори – тя пристъпи по-наблизо. Стигна му умът да не мърда и да не се разкрещи възторжено – само отстъпи в дъното на стаята и каза спокойно: „Влизай, Леночка. Болен съм, нали виждаш... е, не чак тежко, но се боя да излизам – ще се разкисна още, пък не ща да ги викам, разбираш ме, зная...“ Седна на старото диванче, подви крака, зави се с шубата. „Влизай – повтори, – става течение“. Тя пристъпяше от крак на крак, а той се любуваше на всяко движение, на всяко преливане на мускулите. „Красавица си ми ти...“

Влезе, потропна плахо и предпазливо и спря – за първи път толкова наблизо, можеше да протегне ръка и да я докосне. Не помръдваше, гледаше я. Тя се поуспокои. Запита я: „От какво се страхуваш?“ Трепна, отново наостри уши и неочаквано се приведе напред. Той изхлипа, докато я прегръщаше през шията, а тя повдигна глава и го погледна в очите.

Гледаше разкъсания ù труп върху почервенелия сняг и не можеше да разбере какво толкова е съгрешил, та смъртта неумолимо да покосява всички, които са му скъпи.

Нищо не беше чул, нищичко, всичко беше проспал, гибелта на последния си приятел беше проспал, господи, боже мой! Гадини, изхриптя той, мръсници! Надигаше се снежна виелица. Майната ù на виелицата... Гадини!!! Ей сега ще ви покажа какво е биоценоза10... ще ви дам да се разберете! Като дървеници ще ви изтребя!

Притъмняваше. Снежната виелица, развилняла се през последния час, го блъскаше в гърба, тласкаше го напред. Широките ски прилепваха и затъваха в пухкавия сняг. Следите изчезваха, надничаха тук-таме из падините и отново се загубваха. Той не се предаваше. Съвсем малко по-напред са – не са яли от нея, само са я разкъсали, от мене са се изплашили... Мрачна, озарена в кърваво наслада му доставяше мисълта, че сивата глутница се бои от него. Движеше се равномерно, като автомат, забравил, че е човек. Не беше повече човек. Беше придатък на ножа. Ех, да имаше карабина... Но нямаше, имаше само увит в парче плат щик, удряше се в хълбока му, тъмен и възхитителен талисман от детството, беше го намерил в слегнат обрасъл окоп край Ямполица, беше го взел със себе си там, при звездите...

Настигна вълците след три часа. Бяха пет – изпосталели, изгубили сили от зимната липса на храна, зли... Решиха да приемат боя. Страшното, непонятно, винаги забранено същество сега явно беше единственото достъпно месо на десетки снежни, сковани от студа мили.

С първия всичко мина гладко. Вълкът се хвърли, но се натъкна на щика и само предсмъртно изхриптя. Свлече се обезсилен върху Кол и по лицето му като от мях плисна гореща кръв през хапещите парцали сняг. Кол тръсна глава, изви се и тежестта на вълчето тяло го събори в снега. Отхвърли го от себе си и скокна. Останалите притичаха през виелицата, но той знаеше, че са наблизо.

– Къде се дянахте? – закрещя диво, като се озърташе. Виждаше на не повече от три крачки. Не изпитваше страх, само го вбесяваше боязливата мудност на тези убийци. Спъна се в нещо, погледна, оказа се първият нападател. Лежеше сгърчен, лапата му потръпваше, зъбите – оголени – и никак, никак не изглеждаше отвратителен, нито подъл – просто убит. От гърлото му на тласъци бликаше черна кръв.

Възбудата премина. Кол внезапно осъзна, че едва се държи на крака, и се свлече до трупа.

– Няма да ми върнеш Лена... Погубихте я вие, измъчихте я...

Върху лицето му се сипеше снегът. Той каза: „Ами да, та нали неговата каюта е по-наблизо...“– а после тя си отиде, останаха само изрисуваните от студа плетеници по стъклото и овъглените устни, които наяве така и не можа да целуне...

– Не – изхриптя. – Няма да ми я върнеш...

От мрака долитаха и отново отлитаха в мрака дълги струи пара, боровете бучаха.

Синдромът на старото куче11 – или, казано с интелигентски думи, синдромът на острата сексуална недостатъчност, е нещо страшно, смешно и унизително. Може да си първокласен пилот, може да водиш изключително интересни разговори, всички маршали на света могат да ти обясняват какъв велик герой си и колко ти е благодарно целокупното човечество, може да се отрежеш като талпа на помена на приятел, загинал на метър от тебе, но – и пиян, и махмурлия, и изтрезнял – ти търсиш с поглед само жените и те до една ти се струват разкошни красавици, и адски ти е спешно да ги употребиш, по възможност без много приказки. А те, подлярките, усещат това, то се знае – и дотам.

Дърпат се, напрегнато-отчуждени, и я се опитай даже бегъл поглед да им хвърлиш – неее, не става, ясно е, че това не е какъв да е поглед, че от него, току виж, може и да се забременее.

И на всичкото отгоре са много красиви – и младичките аспирантки, и практикантките, вкупом долетели в Координационния център за благоговейно участие в ежедневните, продължаващи с часове дискусии около резултатите от експедицията, и разкошните, видимо познали женските радости докторки на науките, сипещи най-учени термини в непринудени спорове с мускулести доктори и генерали.

Изчистили са си гените за тези два века, е, и животът е различен – нито екологично предизвикани болести, нито висене по опашки, нито късане на нерви в ловък кариеризъм...

А тук, освен всичко друго, климатът е горещ, лятото е в разгара си, а модата – като за Лазурния бряг: ту предизвикателни шорти с потниче, ту искряща като дъгата хламидка, под която – главата си да заложиш просто – няма нищичко, като не броим гладката загоряла кожа, ту някакъв си лек хитон до петите, който при всяко движение... абе, движение – при най-малкия полъх само! – очертава линиите на тялото.

А тук навън, освен всичко друго, е и двадесет и трети век, но предварителният ритуал, тъмното тайнство на брачния танц, са от загадъчни по-загадъчни. Група за адаптация, тридесет и седем високообразовани глави, прегледи по час и половина – два, идиотски датчици, какво да правиш в кенефа ти обясняват още от първия ден, а как да забиеш мадама – не и не, самичък да му мисли звездният скиталец, набеденият герой. Или не е толкова набеден? Когато Ясутоки започваше доволно да му разяснява за бързата нормализация на някакви левкоцити или за успешно развиващата се лимфоидна конвергенция, или пък за скорошното отшумяване на периодичната сърдечна аритмия и за имуногенезата, Кол изпитваше желание да го фрасне по носа с каквото има подръка – със стол, бутилка, а защо не и с японския компютър.

Японецът явно долавяше нещо, сменяше темата, но ставаше леко мрачен и сладникаво-вежлив, а после си отиваше; впоследствие се оказваше, че си е отивал не случайно, а за да събере за пореден път триж проклетата си група и да обсъдят дявол знае какво точно, но непременно свързано с Кол.

Няколко пъти, в дните, когато ситуацията благоприятстваше лека беседа, Кол правеше опити. Спомняше си много добре как например по времето на следаралския разгул той и другите две момчета от екипажа му трябваше само да подсвирнат, и всяко момиче, на което бяха хвърлили око, направо се мяташе в ръцете им. Помнеше и как след умбриелската експедиция американците забавляваха съветския екипаж – беше си съвсем по човешки.

В Лас Вегас една красива мулатка с вид на пантера чак беше запомнила, горката, цяло изречение на руски и към три през нощта старателно го изрецитира на Кол, докато му поднасяше питие за възстановяване на силите: „Руския аустронаутен пайлот мноугоу куалифисиран.“ Прозвуча така приятно, че той дори не се обиди заради „руския“. Наистина, сутринта, вече изтрезнял, развеселено си отбеляза, че изреченийцето е двусмислено – квалифициран, да, но в каква точно област? През нощта обаче, горд от изрядно проведения сложен полет, той, естествено, беше разбрал мулатката точно както си трябваше...

За съжаление, тука подобни номера не вървяха. Да завържеш разговор беше лесно, жените бяха умни и отзивчиви, и някакво очакване се долавяше в тях, но почнеше ли Кол след първите естествени, макар и леко натегнати фрази, да им хвърля елегантно прах в очите – ами не може веднага да се подхващат сериозни приказки, пък и какво чак толкова да каже? – очакването биваше изтласквано от състрадание и, непонятно защо, се издигаше непробиваема стена. А най-идиотското беше, че събеседничките му мъжествено се стараеха да продължат разговора и да влязат в тона на Кол, но самият Кол усещаше, че прави не това, което трябва.

Всеволод се отбиваше да си говорят, успяваше да намери време върховният главнокомандващ на всемирната космическа мощ... Въобще, още от първия ден Всеволод силно се понрави на Кол, може би дори повече от всички останали, с които го събра през тази седмица новата му съдба. И си говореха по същество – не за безпределната наука, нито за здравето му, а за желанието им да създадат музей, за което е нужно да се консултират с Кол. Би ли се съгласил той да долети на „Звездния Восток“ или това ще го обремени психически? А и твърде сериозен въпрос е възникнал – предложенията къде да бъде музеят не са единни. Някои са на мнение, че корабът трябва да бъде изведен от орбита и спуснат на Земята с помощта на мощни гравитори, на бившия Байконур най-добре, защото първият звезден крайцер е кръстен от ООН, по чието решение бе отпътувала и експедицията, на първия кораб с човек на борда, и това беше правилно; тъй като, каквото и да си мислим за Никита и неговия екип, запратили по спиралите на космоса човек, сякаш е опитно зайче-рекордьор, за хората, създали „Восток“ и летели на него, това си е било истински подвиг; други смятат, че звездолетът трябва да бъде оставен където е, на стационарна орбита, нищо че това ще е в ущърб на посещаемостта; тези, които го посетят обаче, ще изпитат най-пълно усещането за властващите наоколо пустота и самота, а да се превърне система, предназначена от създателите си единствено за космоса, в играчка сред брястовете и олеандрите, би било подигравка с паметта на отдавна напусналите този свят дръзки и талантливи хора. А какво мисли Кол?

Но на Кол не му беше до това. Той отговаряше не на място, обещаваше, че ще си помисли, а всъщност гледаше силното лице и широките рамене на маршала, полупрозрачната фланелка без ръкави, издута от атлетичните му гърди, и се сравняваше с него и изобщо с мъжете от този свят и време, и си повтаряше: господи, закъде съм сега с тази аритмия, анемия и дявол знае още какво... пък и без тях... Мацките не ме забелязват, колкото и пламъци да изригвам наоколо. И кой знае защо, в самото начало на разговора в главата му настойчиво се втурна и заблъска мъчителен спомен, от който го изгаряше срам още в края на предишния му живот, а в сегашния се срамуваше дори повече: той, чех по линия на дядо си, а с немско собствено име в чест на канцлера, при когото, малко преди да се роди бъдещият звезден пилот, накрая се обединиха двете Германии, седи в курсантската казарма с още пет такива двайсетгодишни диванета и, докато уж изящно придържа димящия „Флуераш“12 до устата си, снизходително процежда през зъби: „Вече просто няма руснаци. Те се самоизтребиха, а които оцеляха, през седемдесетте се изродиха генетически. Сега руснаците не са нация, те са съсловие, каста. Който е за запазване на остатъците от империята, той е руснак...“ Пак добре, че Всеволод не знае за това, мислеше Кол. Тези епизоди, един след друг бълбукащи в паметта му, като че ли напук, той дори и да го изтезават, за нищо на света не би споделил с Добриня, а и с когото и да било... Накратко, разговорът не се получи. Цяла вечер Всеволод правеше опити да въвлече Кол в своите проблеми, а после си отиде – свободното му време свърши.

На другия ден Кол отново изнесе доклад пред пълна с планетолози зала – този път за хищните гейзери на втората планета от Епсилон Еридан13. Гейзерите бяха дълбоко загадъчни, едно от многото загадъчни неща, срещнати по време на полета, и макар че помощниците показваха и видеоматериали на екрана, и изпращаха всички данни към вградените в креслата компютри, когато Кол приключи с изложението си, още три часа го тормозиха с въпроси. След обяд пък докладът премина в дискусия и Кол продължаваше да седи в залата, неудобно му беше да си отиде, току виж го вземат за тъп звезден превозвач – един вид, докарах материалите, ето ви ги нà, пука ми какво ще правите с тях. Някои от изказванията бяха смислени, но общо-взето Кол разбираше далеч не всичко.

Ясутоки, който седеше до него, от време на време внимателно питаше Кол дали не се е изморил, не би ли желал да излезе и да си отдъхне или, например, да се разхлади в басейна – и Кол откликваше все по-раздразнено: искам, видите ли, да узная какво мисли високата наука на двайсет и третото столетие. „Ти, Ясутоки-сан, да не смяташ, че не ми дреме за тези гейзери? На вас може и да не ви дреме, а пък аз над тях съм прелитал, ей тъй, на някакви си пет метра!“ Ясутоки сведе поглед, но не можа да сподави тежката си въздишка. Когато откъм катедрата се дочу: „Ендоинстантността на плазмата при синхротронното лъчение на руслото, естествено, обуславя хиперпулсациите на псевдовъзвишението“ – седящият зад Ясутоки Гийом се наведе към Кол и прошепна: „Мисля, че вече нищо интересно няма да чуем. Работата се разводни.“ Не че се разводни, ами направо изби на бълнуване, помисли Кол, но без сам да разбира защо, се заинати: „На мене пък ми е интересно!“ Гийом сви рамене. Докладчикът се развихри, Кол от десет думи разбираше една. След пет минути чак душата го заболя. Гийом отново се наклони към него: „Отивам в бюфета. Ще ми правиш ли компания?“ И Кол се предаде.

Излязоха от лекционната зала. Най-близкият бюфет беше един етаж по-горе, стъпиха на безлюдния ескалатор, който пъргаво и безшумно струеше напречно на прозрачната стена, а зад нея в зелено и златисто се стелеше хълмиста степ.

– Не – каза Гийом, – сериозната работа предстои. Това, което чухме, беше дилетантщина.

– Защо?

– Мозъчна атака в такава голяма зала... Не става. Човек бързо се изморява.

– Въобще не се изморих.

Лека сянка притича по лицето на генерала, облечен сега като вокалист на рок група.

– Ти си натрупал опит сред звездите – отвърна той след малко. – Притежаваш търпение, воля, целеустременост. Освен това, за тебе гейзерите не са абстрактен обект на изследване, а нещо преживяно, факт от биографията ти.

Нима, помисли Кол, на физиономията ми видимо грее скука и този тук юнак ме поднася?

Ескалаторът ги отведе в уютна малка зала, където, като маргаритки сред ливада, над зеления под се рееха бели масички с формата на цветя. Първите неиздържали сме, помисли Кол, като се оглеждаше – бюфетът беше празен.

– Да седнем до прозореца, ето там – предложи Гийом и с широка крачка се отправи към пъстрите тумбести шифратори. Кол се настани и положи брадичка на сплетените си пръсти. Под него шеметно зееше двестаметрова бездна. Кол, без да знае защо, я ритна – и, както се очакваше, невидимата твърда преграда отблъсна върха на обувката му.

– Портокалов ли? – провикна се Гийом.

– Грейпфрут.

– Сандвиче?

– Авек плезир...14

Гийом, дружелюбно усмихнат, вървеше към него с малък поднос в ръка – два високи бокала и чинийка със сандвичи. Внезапно Кол отчетливо усети, че му предстои сериозен разговор. Трескаво прерови в паметта си цялата неофициална информация, свързана с изследването на гейзерите. Не, как се беше изплашил тогава, никакви записи не са могли да регистрират. Никой не би могъл и не може да узнае за това. А и не се беше изплашил! Просто, навярно в момента на същата тази хиперпулсация, мътните да я вземат, усети изгарящото парене: край, никаква височина няма да го спаси! – и тялото му, припомнило си на мига противозенитните рефлекси, издърпа въртолета встрани и нагоре, нагоре, нагоре... Наблюдението бе прекъснато за около шестнадесет минути, но без последици, после той се върна. Да, изплаших се, по дяволите... че кой нямаше да се изплаши? Вие ли? Не, даже и да сте надушили нещо – не приемам упреци!

Успокой се, Кол. Нищо не са надушили. Тези отвратителни шестнайсет минути ще гризат съвестта ти чак до смъртта и ще ги носиш мълком в себе си, а и тях ли само? – колко още спомени ще пазиш мълком...

Гийом постави скромната закуска върху масичката маргаритка, разположи се и с неприкрито удоволствие изпружи крака.

– Каква красота – каза, загледан в далечината.

– Да – предпазливо се съгласи Кол.

– А отвъд хоризонта е морето... Време е да се изкъпеш в истинска вода, Кол.

От въжделение дори дланите на Кол се изпотиха. Морето...

– Ами Ясутоки? Дали ще се съгласи?

– Разбира се. Той също ще дойде.

О, това ли било? Намислили поредния експеримент да правят с тялото ми, а какви любезности само!

– Преди отпътуването – преглед? – злобно запита Кол. – Не, не искам. Лимфоидната ми конвергенция още не е приключила. По-добре – в басейна.

Гийом замислено отпи от бокала.

– Странна работа е разговорът – неочаквано сподели той.

Кол отново застана нащрек.

– Защо?

– Всеки човек е извънреден и пълномощен посланик на самия себе си в този свят. Несменяем. Пожизнен. Посланиците на враждуващи държави само едно са знаели – да се мамят и лъжат взаимно. А ако интересите и целите на държавите съвпадат?

Ама той какво, няма ли с кого да си философства? Какво общо има...

– Подписват съюзнически договор – изехидничи Кол.

– Ами ако договорът вече е подписан?

– Тогава незабелязано започват да го нарушават.

– Да, ако договорът е бил фиктивен и всъщност целите и интересите не съвпадат. Но ако все пак съвпадат?

– Е, и?...

– Тогава се установяват широки контакти и започва обмен на информация, най-вече информация за самите тях. Защото общите интереси винаги се проявяват в частните, индивидуалните; и в стремежа интересите да се осъществят колкото е възможно по-пълно – Гийом отново отпи, явно се стараеше внимателно да обмисли думите си, породени от незнайно какво, – е нужно в най-висока степен да си представиш тези техни проявления, които жадува твоят партньор. Иначе се стига до дисбаланс, натрупване на двустранно напрежение – и в крайна сметка всички губят.

– Възможно е. – Кол си взе сандвич и с интерес го заразглежда в старанието си да покаже, че даже сандвичът е по-интригуващ от този разговор. Сандвичът се оказа апетитен на вид, пресен и Кол не устоя, отхапа си.

– Живеем в общество, в което целите и интересите на всички хора съвпадат.

– Ама че работа – избоботи Кол с пълна уста. – Че колко пъти вече ви питам! – преглътна той. – Комунизъм ли, що ли е това при вас все пак?

Белегът на Гийом трепна и той тръсна бокала върху масичката. Не се разплиска – вече беше отпил порядъчно.

– Да си виждал пари? Не. Значи не е капитализъм. Партийни билети и алени знамена да си виждал? Не. Значи не е комунизъм. Просто живот. И в този живот всички се стремят да си казват докрай това, което мислят. Без да мамят. Без да премълчават дори.

– Доста шум се вдига така! – изкриви лице Кол.

– Какво общо има шумът? Всички разговарят внимателно, тихичко. Шумът никому не е нужен, нали? И ако никой не го желае, за по-малко от секунда хората могат да се споразумеят и да не шумят.

– Баламосваш ме – поклати глава Кол. – Да кажем, че съм срещнал някакъв урод. Да се извърна тактично? – не, аз се приближавам старателно, че нали контакти са нужни, и изтърсвам от все сърце: ех че муцуна имаш, братле, че и фигурата ти не ù отстъпва!

– Не – прекъсна го Гийом. – Не е вярно. Ти не чувстваш това. Физиологическата нетърпимост е естествена, но е естествено и духовното състрадание. Сега ти вложи злоба, гавра в думите си. А защо ще изпитваш внезапна злоба към току-що срещнат непознат човек, жертва на болест или инцидент? Недостоверно е психологически. Ти самият, пък и всеки друг на твое място, би казал, примерно, следното: Аз, животното Кол Кречмар, изпитвам известно отвращение – понеже в мислите ми се промъква подсъзнателният страх, че бих могъл да бъда също такъв. Но аз, човекът Кол Кречмар, страшно ти съчувствам и искам да споделя с теб това, което не ти достига; ако не възразяваш, мога например да ти помогна да пресечеш улицата.

– Сложно е...

– Просто е при амебата. Човекът не е амеба.

Кол изведнъж си спомни, че държи сандвич. Остави го внимателно върху чинийката. Кой знае защо му стана страшно.

– Защо ми разказваш всичко това? – попита тихо.

Гийом си допи сока.

– Ами така – неочаквано той се усмихна обезоръжаващо. – Ти изнесе доклад, сега аз правя същото. Целите са общи. Но хората са по-сложни, и значи – по-интересни, и значи – по-добри от това, на което дълго са се старали да приличат. От нищо не бива да се срамуваме... Добре, сега трябва да видя планетолозите и да им кажа какво ти наговорих. За дилетантщината де. Пък ти помисли за предложението ми... имам предвид разходката до морето. Дотам са двайсет минути със скордера. Вечерно плуване в топъл залив, по залез... – той замечтано притвори очи и се надигна. – Там, сред тишина и покой, можем и да продължим с нашите доклади... – отново усмивка и Гийом бързо тръгна към ескалатора. – Ако решиш – звънни на Ясутоки или на мене след около час!

Кол се вторачи в ръцете си – те трепереха. Очевидно и въпреки всичко сериозният разговор се беше състоял. Сега остава да разбере какво означава той.

Така и продължаваше да си седи двадесет минути по-късно, без да докосва храната и сока, загледан как вечерната мъглица загръща равната степ под него, а ясносиньото допреди малко небе се обагря в топло розово над примамливия хоризонт. Дочу бързи, леки стъпки зад себе си. Извърна се. Устата му пресъхна на мига, забрави тревогата си, която все пак скришом продължи да гнети душата му. Синдромът на старото куче. Жена на около двадесет и пет години, красива, като всички тук, стройна, като всички, забързано дойде от ескалатора до неговата маса и го погледна с очи, в които, неочаквана, грееше радост.

– Здравей, Кол – поздрави тя. Чернокоса. Смугла. С голи рамене. А отвън – Южна вечер. Но какво ли знае тя за тази мъка... какво ли знае?...

– Здравей – отвърна Кол.

– Извинявай, ако ти попречих – започна тя и се поколеба. – Казаха ми, че Гийом е тук... – добави неуверено.

– О, Гийом...

Разбира се, че не е дошла при него.

– Беше – Кол полагаше усилия да не посърне поне външно. – Чупихме се с него от дискусията. Откровено казано, изморих се да стърча там и нищичко да не разбирам.

Очите ù изведнъж станаха топли, като че ли ù беше казал нещо изключително приятно.

– Постой с мене – изтръгна се молба от него. – Тъжно ми е нещо – тя веднага приседна, но за по-убедително той продължи: – Гийом обеща да се върне, като поговори с планетолозите...

И устните ù мигом затрепериха. Сякаш, ни в клин, ни в ръкав, я беше нарекъл мръсница. Но тя тутакси се усмихна храбро.

– Чудесно, ще почакам.

В главата му идиотски се въртеше банално до анекдотичност начало на разговор: девойче, ние сме се срещали. Виждал съм ви някъде. И сте най-красивата от всички, които съм виждал тук досега...

Разговорът с Гийом го тормозеше.

– За първи път се срещаме. Жалко.

Тя отново се зарадва на нещо.

– Ако се появяваш всеки ден наблизо, ще бъде радост за очите...

– Защо?

– Много си красива.

Красива е, наистина. Има италианска кръв, като че ли. Но пък седна отвратително: от масата краката ù не се виждат.

– Италианка ли си?

– Илирийка15.

– О, и това е хубаво. Ядран...

– Обичаш ли морето?

– До полуда. Днес Гийом ме покани да отидем, но някак си... Аз – и всички лекари. И цялата апаратура, навярно. Унизително е.

– Не бива да мислиш така, Кол. Нима унижаваш човека, когато се грижиш за него? Толкова неща си понесъл...

– С тези две ръце.

Едва след секунда тя схвана каламбура и се засмя.

И как да се премести, че да я вижда от глава до пети?

– Искаш ли сок? – запита я.

– Не, благодаря, Кол.

А тъпата уж масичка е широка и не можеш, уж случайно, да се допреш до коленете ù...

– Гийом не е обещавал да се върне – изтърси той. – Излъгах. Не исках да си отидеш.

Не и не, между него и тях нещо не беше наред. Невъзможно беше да разбере какво. Тя направо разцъфтя – все едно ù е направил невероятен подарък.

– Аз не си тръгнах.

Гърлото на Кол пресъхна отново.

– Ще ми кажеш ли името си?

– Светка.

– Светка... – повтори с наслада той. – Извинявай, Светка, наистина сега съм малко като халосан по главата. Не мога и да се пошегувам като хората. С Гийом преди малко си поговорихме много умно, много сериозно и напълно неразбираемо.

– За какво? – тихо запита тя. Той само махна с ръка.

– Възхищавам ти се, Кол – започна тя. – Не, не заради това, че си признат пилот, че си управлявал машината в немислими условия и че сам-самичък си довлякъл крайцера до Земята – тези неща са чудесни, разбира се, но са занаят, рефлекси... Аз съм асистиращ психолог... зная за какво говоря – психографирахме екипажа, като използвахме ежедневните прегледи и тестове, които вие с такава пунктуалност сте провеждали... Истински кошмар, на това ненадеждно звездолетче сте се сблъскали с такива сили... А ти си се върнал по-добър, отколкото си бил в началото.

Ама че я подхвана, веселба, помисли Кол. Хубавооо... Пък аз ей точно тука бих те изнасилил! Ако не ми попречи аритмията... и оназ, как беше... ъъъ... конвергенцията... Не, ще ми попречат. И уважението – към твоята женственост и към чистите ти очи – също ще ми попречи... На върха на езика му се въртеше едно жалко, козлоного, директно: „Ми пожали ме тогава и преспи с мене!“

Тя почервеня като мак. Подушила е нещо.

– Благодаря за хубавите думи – подхвана меко Кол. – Знаеш ли, Светка, ужасно ми приличаш на една прекрасна жена, която много обичах. В предишния живот. Като две капки вода сте.

Тя потрепери видимо, като че ли с все сила я беше шибнал невидим камшик. Но той вече не можеше да се спре:

– Аз отлетях, а тя остана. Сигурно преди да стигнем до Тау, вече е била старица... а нищо чудно и да е умряла. Обичам я и досега... а ти... като две капки вода сте. Направо онемях като влезе. Ето защо, извини ме, задето... ами те зяпам така...

Леле, май даже се просълзи. Да не би да е болна? Ха, какви ти болести при тях. Нима му съчувства толкова силно? Добър знак, ако е тъй...

В Кишинев Кол наистина си имаше постоянно гадже, в почивните дни се размотаваше при нея. След втория аборт тя нещо взе да боледува и, не щеш ли, свикаха доброволци за Аралската операция; Кол се възползва от възможността, подаде рапорт и, превърнал се в герой, така и не се завърна. Вече в Звездния град, получи две предани писма, – откъде ли беше разбрала, че е в Звездния? – но не ù отговори, други хоризонти се бяха разкрили пред него... А му беше и съвестно.

Какво, Гийом ли? Или да ù разкаже това? Това?!

– Имахте ли деца? – почти разплакана запита Светка.

– Тя – може би – Кол печално се усмихна. – Хубаво би било. Аз не успях.

Свечеряваше се. В бюфета плъзна сумрак, синевата се промъкваше изотдолу, откъм степта.

– Ще дойдеш ли с мене до морето? – тихо запита Кол. – Ще склоня и за лекарите, и за инвентара им. До гуша ми дойде от мъжка компания.

Лицето на Светка беше като на обидено дете.

– Кол – обърна се към него така, сякаш със сетни сили се застави да го направи. – Моля те, разкажи ми за какво си говорихте с Гийом.

– За хищните гейзери – отвърна ù нетърпеливо. – Ще дойдеш ли?

Тя рязко се изправи. Тъй рязко, че блъсна висящата масичка и за малко да преобърне празната чаша на Гийом.

– Трябва да си помисля, Кол – каза тя а гласът ù беше безнадеждно чужд, без капчица от предишната топлота. – Довиждане – и почти тичешком изхвърча от бюфета. Най-сетне отново видя краката ù, при което сърцето му мъчително простена. Тя като че ли бягаше и надолу по ескалатора.

Кол остана сам, зашеметен. Като попарен.

Не, нещо между него и всички тях не беше наред. Ама никак не беше наред.

...Утринното слънце струеше в стаята, като първия ден. Сякаш нищо не се беше случило. Всеволод влезе широко усмихнат и каза с командорски глас:

– Призоваха ме и се явих! – Тонът му се промени. – Какво е станало?

Усмивката помръкна, стече се по лицето му като вода. Това беше всичко. Нямаше нужда да пита за каквото и да било.

– Да, Кол. Правилно си разбрал.

Добриня се прегърби и пред очите му като че ли се смали. Колко удобно. Кол още не беше успял да намери точните думи за въпроса си, а Всеволод вече отговаряше.

– Обикновено от пет до седем метра. Само много надарени хора приемат от километри, рядко от десетки километри, но те се броят на пръсти.

– Сядай, маршале – проговори Кол. – Няма да открием истината, като ù стоим на крака.

Всеволод послушно седна.

– На какво се надявахте? – тихо запита Кол.

– Бяхме решили постепенно да навлизаш... и докато не се адаптираш и не започнеш да се отнасяш правилно към света, а после и към това, че те чуват... че всички те разглеждат... Но... – Той замълча. Кол също мълчеше. – Веднага започнаха случайни пробиви. А отношението ти към самия себе си... към спомените и мислите ти... толкова е противоречиво...

– Какво искаш да кажеш?

– Чакай малко – объркан, Всеволод силно стисна слепоочията си. – Не мога да си събера мислите. Толкова е неочаквано...

– Значи през цялото време съм бил все едно чисто гол пред вас? Пред всички ви?!

– Почакай, Кол. Нека подред...

– Плюя ти на реда! Кажи ми! Тъй ли беше?!

– Да – едва чуто промълви Всеволод.

– Тъъъй... – Коля стисна юмруци, загледан в пода. – Тъй.

С гробовен глас и без да го гледа, Всеволод започна подред.

– Малко след като сте отлетели, се разразила зловеща епидемия. Донесена от Луната... Като по чудо, бързо била открита методика за лечението на болестта, иначе... сигурно щеше да се завърнеш на една безлюдна Земя. Методиката била сложна, комплексна – химиотерапия, облъчвания... после ваксинирали всички деца от новото поколение и ваксината също била комплексна. Ето ти го и страничния ефект – децата на тези деца се оказали телепати. Представяш ли си какви драми са започнали, когато те достигнали юношеството? Родителите дори не разбрали веднага, няколко години това не се забелязвало... а дечицата, такива по рождение, не можели да си представят друго състояние на нещата. Стигнало се до самоубийства и до детеубийства, след това планетата била разделена на зони... Сравнени с техните страдания, твоите са... да прощаваш, Кол, ама са... хм! Ти пристигна в един вече стабилен свят! Всички ние разбирахме колко ти е ... – той се поколеба, докато търсеше думата, явно не искаше да бъде „тежко“. Каза: – Неуютно. Представи си, все още не знаем как се е появил този ефект, от какво е бил предизвикан. Не знаем как да го инициираме у възрастен човек... даже не знаем дали е възможно по принцип! Заради теб сега тези изследвания се ускориха чувствително, но... Възможно е, дявол да го вземе, унищоженият окончателно вирус също някак да е бил част от процеса! Та така, решихме да те въведем постепенно в ситуацията, за да избегнем шока и ти да посвикнеш... Усетихме, че неофициалното ни облекло, когато те посрещахме, те засегна – за една нощ изфабрикувахме мундирите и същевременно се опитахме чрез този пример да ти обясним как разбираме разликата между формалната субординация и истинското уважение... Да ти кажа, идеята се прие добре...

– А погребението?! – извика Кол и даже се надигна от фотьойла. – То какво? И то ли беше маскарад?

– Не. Не, Кол. Стената наистина е на два века.

– Паднахте на колене – заради мене ли?!

– Искахме да ти покажем – от побледнелите устни на Добриня думите се откъсваха трудно, – че не бива да се смущаваш от порива си. Желаеш – направи го... Ужасно беше, когато поиска да паднеш на колене пред телата на приятелите си – и се въздържа...

– Садисти.

Всеволод помълча.

– Вчера Гийом пое риска и ти обясни в прав текст... Ясутоки не беше съгласен и затова си остана в залата, но той самият нищо конструктивно не можа да предложи, а ние вече почти бяхме изпаднали в паника, чувствахме, че те изпълва враждебност...

– И после ми изпратихте това момиченце да провери дали пещерната мечка си е научила урока? Не можахте ли да намерите мъж за целта?

– Светка... – Всеволод изговори името ù бавно, а лицето му съвсем потъмня. – Изключително емоционално момиче. И много те харесваше, Кол, точно заради нещата, за които ти говори... и е вярно, и всички ние те уважаваме. Гийом като ни каза...

– Каза ви?! – изкрещя Кол и се вкопчи в думата като удавник за сламка, с безумната надежда, че тя ще разсее кошмара на всички предишни предчувствия и днешни обяснения.

– Да, каза ни по радиофона. Обади се на групата за адаптация веднага и всички се бяха събрали, очаквайки резултатите от вашия разговор, а той знаеше, че чакат новини, и позвъни, няма да пълзи по коридора я. Донякъде и затова не сме се отучили да говорим, Кол, по радиото няма как да се контактува без думи... Като ни каза как му се е сторило, че нещо е докоснал в теб, тя се втурна, не успяхме да я задържим, нито да се посъветваме.

– Значи е лъгала! Влезе и с чисти очи запита: „Къде е Гийом?“ – Кол размаха пръст пред лицето на Всеволод. – Всички сте лъгали, нещастни адепти16 на истината! Високомерно! Денем и нощем сте се ровили из главата ми, та още по-сигурно да се объркам!

– Нямаше друг начин! – отчаяно изстена Всеволод. Коля дишаше яростно. Всеволод тихо добави: – Или не можахме да го измислим.

– Тя къде отиде после? – запита Кол след настъпилата пауза.

Всеволод гледаше настрани.

– Гийом и аз се помъчихме някак да я успокоим... в мислите ù се блъскаше само: защо? Ти направо я съсипа с тази измислена покъртителна история...

Кол чак заскърца със зъби.

„Други хоризонти се бяха разкрили...“

„Ми пожали ме тогава и преспи с мене...“

„Руснаци отдавна вече няма...“

„На мене пък ми е интересно...“

„Да взема, че да го фрасна с японския му компютър...“

„Изплаших се, да, но никой никога няма да го узнае...“

„Разбира се, нали неговата каюта е по-наблизо...“

„Ти нарочно я изпрати там!“

– Върви си!!! – изкрещя Кол, стиснал глава с ръце, сякаш тънките костици, сухожилията и кожата на пръстите можеха да защитят великата вековна тайна, която сега му се струваше истинска благодат... – Веднага се махай! Ще бликне тази мръсотия, не мога!...

– Това не е мръсотия, Кол! – Всеволод също крещеше, а думите му се застъпваха от ужас и бързане да обясни. – Това е човекът, такъв, какъвто е, и нищо страшно няма в него, не е страшно това, успокой се и ме чуй, хайде, успокой се, де!...

„Нарочно я изпрати там!“

„И не можеш, уж случайно, да се допреш до коленете ù...“

„На мене ми дреме за гейзерите, за разлика от вас!“

„Това е съсловие, каста...“

– Тогава се махам аз!!!

Втурна се в асансьора, понесе се надолу. В главата му гърмеше: Да не мисля! Да не си спомням! Затова мислеше и си спомняше. Асансьорът спря, вратите се отвориха. Първи етаж. Как, мътните го взели, да се измъкна оттук? От всички страни прелитаха коридори, рампи, ескалатори. Мезаптановата зала. Лабораторията за екзовариации.

Цял живот си беше вярвал, че е момче и половина. Че кой е застрахован от глупостите, от мъничките подлости? Такъв е животът... Неприятно е да си спомняш, на никого не разказваш за тях...

Те не правят така.

Но какъв трябва да си, за да нямаш нищо, ама нищичко за криене? Да си напълно открит, когато спориш или се целуваш? Нима човекът го умее? Прозрението, че те, всички те, са различни, се стовари – безпощадно, убийствено ясно, върху Кол. Съвсем различни. Няма как да стане един от тях. Заглеждаха го. Дочули познатия глас на мислите му, по навик превключваха на акустика – и тутакси замлъкваха, разбрали, че вече е безсмислено да се преструват. Той крачеше, белязан от погледи и тишина. Искаше му се да викне: „Престанете, нямате ли си друга работа?“ Но мисълта крещеше тъй, както гласът му никога не би могъл. Не бяха нужни думи. Погледи. Намръщени лица, тъжно присвити устни, загрижени чела. Стъпки. Тишина. Помощта е невъзможна.

Да бъдеш себе си – какъв срам!

Долу, вече отвън – все пак успя да се измъкне от сградата, – той се обади на Всеволод. Половинчасовият му поход му помогна да реши окончателно, че няма смисъл да се бори, нямаше с кого – с предишния си живот ли? Да се обесиш направо...

Всеволод веднага отговори и без излишни подробности Кол не помоли, а поиска.

– С друго не можеш да ми помогнеш, маршале.

– Кол, приятелю... – брадичката на Добриня нервно играеше, а русите му коси трептяха даже когато маршалът замълча, за да намери нужните думи. – Разбира се, че ще изпълня молбата ти, разбира се. Но правиш грешка.

– Вие вече я направихте. Но сте безгрешни, то се знае. Какво ще правя аз сега, не е ваша работа – рязко отвърна Кол.

И се изключи. По навик пъхна радиофона в джоба на ризата, после го извади, тръсна глава и внимателно го положи върху едно от стъпалата на тържественото стълбище с ажурени перила, извеждащо надолу към главния вход на Координационния център.

Напускаше този свят. Забележителен, примамлив, твърде хубав, принадлежащ на титаните. За този свят мечтаеше в мъртвата черупка на „Восток“, радваше му се безпределно, а сега му се струваше, че се е озовал в свят край друга звезда, с всичките му проблеми на мантийния баланс, регулирането на слънчевата активност, преодоляването на пространството. С пси-проблемите му. За него входът беше затворен. От днес нататък светът му щеше да бъде Сибирският резерват, а самият той, далече от всички, се превръщаше в рядко животно, като катерицата, заека или вълка.

В тайгата настъпи лятото.

Дните станаха протяжни и ясни, от прозрачния въздух заструи мирис на топлина, мед и борови иглички. Вечер Кол отиваше до брега на езерото – спокойно и мъничко печално – и дълго гледаше оранжево-розовите отблясъци светлина по водата, отсрещния бряг, покрит от сини лесове, а после, пак така дълго, се къпеше, пляскаше по водата и крещеше, стараеше се да очовечи мълчаливата гора. Гмуркаше се и в сумрака на дъното разглеждаше големите гладки камъни. Прорязваше надолу път за дъгоцветните петна, играещи по повърхността, пръхтеше, над езерото се носеше викът му: „Още има барут в барутницата!“, и силно се смееше сред звънката тишина.

Случеше ли се времето да е облачно и навъсено, той ходеше на езерото денем. Харесваше му да е мрачно, ниските облаци да висят неподвижно над гората, а въздухът да е тъжен и тих. Тогава стоеше на брега, сядаше, ставаше, крачеше и не преставаше да гледа сивата гладка повърхност и сиво-синкавата чезнеща далечина. Не след дълго откъм падините изпълзяваше безшумно мътна мъгла, небето се скриваше; сиви и сини борове изплуваха и отново потъваха в пелената, покрила света, и се спускаше тишина – такава, сякаш Кол бе единственото живо същество наоколо.

Той обичаше дъждовните вечери в скита и глухите удари на капките по стария покрив. Тогава си позволяваше да запали светлина и по-рядко – да почете нещо. Не и белетристика, боже опази. Обикна историческите трудове, особено тези за своето време. Оказа се, че днешните отворковци съвсем сериозно са докопали миналото – бяха изобретили хроноскопа и вече не се ровеха из старите руини и глинени съдинки, а просто се гмурваха в което и да е време и следяха без грам угризение когото си поискат и колкото им е нужно. Не е истина какви неща бяха наизмъкнали оттам...

Кол четеше и се чудеше: ако ние, пещерните хора, знаехме, че във всеки един момент, стига да му потрябва за изследването, до нас може да се появи невидим и неосезаем наблюдател, който чува и вижда всичко, чете мислите, чувствата, спомените, в състояние е да измери пулса ни, нивото на хормоните в кръвта ни и господ знае още какво, и от висотата на своите ценности може да съди или одобрява – дали щяхме да се държим по-добре и по-честно? Или щеше да ни е все тая за горчиво поклащащите глави наши потомци – та нали нито могат да ни разстрелят, нито хляба ни да сложат нависоко... Само си гледат. А тези, днешните? Тях сигурно също ще ги гледат... Ама на тях какво им е – те и без това непрекъснато са прозрачни един за друг, няма от какво да се страхуват...

Свободните му вечери, впрочем, не бяха много – десет хиляди квадратни километра са достатъчни да изпотят почти всеки ден един добросъвестен човек. Скордерът стоеше под навеса, но Кол не летеше – дори през зимата предпочиташе за стокилометровите преходи ските и спалния чувал.

На мястото, където загина Лена, той постави кръст от две дебели клонки, завързани с дълга сплитка от треви. Но не ходеше при кръста, освен случайно. Случайностите по едно време се повтаряха необяснимо често.

Всичко това беше през пролетта. Сега лятото се преполовяваше, скоро щеше да се навърши година от изгнанието му. Вече истински познаваше гората, а гората – него; гората му вярваше и нищо не криеше. Кол се разтваряше в нея, разтапяше се сред боровете и кедрите, сред хвойните, сред повалените от бури дънери и необозримите, покрити с калуна17 възвишения, разговаряше с елените, целуваше безхитростните очи на кошутите... Обичаше си работата.

Пусна си брада и, случайно надникнал в огледалото, се учуди, че е прошарена.

Постепенно забравяше космическия си рейс и всичко случило се тогава, както и случилото се след това. Пустотата изпълваше душата му и душата спираше да го боли.

В една хубава августовска вечер той седеше на входната врата и се опитваше да прогони с клонче комарите – не хапят, ама кръжат наоколо и бръмчат, мътните да ги вземат дано.

Залязващото слънце покриваше със златен прозрачен воал боровете. Дочуваше се приятното бърборене на реката по праговете, птиците цвъртяха, по коленете му и около него подскачаха катерички. Никой нямаше да повярва, че същият този човек е летял до Лебед и Еридан.

Иззад дърветата безшумно се появиха четирима души и застинаха, загледани в скита и Кол.

– Ха така – измърмори Кол и се надигна. Все едно му поляха сърцето с вряла вода. Катеричките скокнаха и се разбягаха в гората.

Пришълците бяха кални и опръскани с блатна тиня като таласъми.

– Къде се подредихте тъй?

Те мълчаха. Кол също помълча в опит да успокои дишането си, станало внезапно учестено и накъсано.

„Аз съм дядо. Стогодишен пазач на горите. За нищо не мисля...“

– Че елате насам де... – заговори той. – Що мълчите? Май ме телепатирате? Чувал съм за туй нещо, има към педесе години оттогаз, един пак тъй се пулеше в мене. Ма без полза! Сто години как си живея тука, вий, душички, с мене гърленцето си трябва да пуснете, ако искате нещо да ми кажете. Елате, види се, време ви е да се поумийте...

Приближиха се. Изглеждаха около седемнайсетгодишни. Под калта на лицата им грееше възторг.

– Дядко – започна нерешително някой, – ъъ...

– На нас пък ни се повреди скордерът! – радостно го прекъсна друг, явно момиче, ако се съдеше по гласа.

– Тъй ли? – смая се Кол. – Пък онуй момче ми рече, че не се чупели.

– Преди петдесет години не е имало скордери – каза първият нацупено.

– Че може да е нямало – отвърна Кол, като се стараеше да не помисли нещо излишно. – Кой ги знай, може нещо друго да не се е чупило.

Те се засмяха.

– Деденце – запита после първият, – а ти как се казваш?

– Как се казвам? – Кол се почеса по тила, гледайки лукаво гостите си през надвисналите на челото кичури и стигналата почти до очите му брада. – Че кой да ти помни... Иван ли... Семьон ли ми викат...

Пак се разсмяха. Направо възхитително: побелял обрасъл дядко, древен направо, толкова стар, че не е телепат, с весели кафяви очи, живее вдън горите от отдавна, чак името си е забравил! Приемаха всичко за чиста монета.

– А как... ъъ... да се обръщаме към теб?

– Както душичката ви иска, ако щете, само дядо. Ами аз как да се обръщам към вас?

– Цию – с готовност се отзова първият. – Фамилията ми е Пен.

– Но още не е сенсей, така че може и без фамилия – вмъкна с весело-ехиден глас стоящото до него момиче.

– „Сенсей“ казват японците – търпеливо се възмути Цию. – Ние казваме „сяншен“. Колко пъти да ти обяснявам?

– Помня де, само се шегувам – махна с ръка момичето и се представи: – Даума.

– Сима – имаше още едно момиче.

Четвъртият пък тъй се изчерви, че и тинята не можа да го скрие, усмихна се свенливо и си призна почти шепнешком:

– А аз съм Макбет...

Приятелите му прихнаха.

– Я виж ти! – с уважение каза Кол. – От Шотландия май че?

Макбет бойко се изпъна, но отново отговори свенливо:

– От Армения...

– Казват, че и тя е хубава страна, планинска... Майко мила, ама как сте се омазали, блатен интернационал такъв! А като паднахте, имаше ли жертви?

– Скордерът ни се повреди на земята! – обяви радостно Даума.

– Брей че късмет... Да се бяхте умили и дрешките си да приперете... Ще се оправите ли?

Другото девойче – Сима май беше – кимна неуверено и погледна с неясна надежда останалите.

– Хубаво. Ха, вървете, до рекичката няма сто и педесе аршина.

„Аршин“ им прозвуча като музика.

– А това колко е? – запита трепетно Макбет.

– Бе ще видите – отвърна Кол. Той самият никога не се бе замислял колко аршина има в един метър или в един аршин – метри.

Надалече, надалече! Само да стои по-надалече! След година живот в усамотение, Кол отново трепереше от човешки страх, от предчувствие за човешки ситуации, в които ще се срамува. Маршалът беше казал: седем метра, по-надалече прихващат само гениите, а тези тука не приличат твърде на гении!... По-надалече!

На пришълците хич не им беше до това. Те гледаха ококорено чорлавата брада и покрития с мъх скит, слушаха, наострили уши, древната горска реч, а от съзнанието на Кол до тях долитаха образи на ласкави ветрове, спокойни езера, буйни рекички, пълни с риба, сърнета, играещи с него сред сухата есенна трева...

Тръгнаха. Бос, в покрита с кръпки широка риза и навити до коленете крачоли, Кол ги водеше към реката и нямаше нужда от телепатия, за да усети върху гърба си радостното изумление на младежите.

– Ето я – каза им и те стъпиха на същия бряг, където Лена – лека ù пръст, – някога го беше спасила.

– Каква красота – възкликна зад него Сима. Алена под залязващото слънце, водата клокочеше. – Чудесно място да порисува човек...

– Гмурвайте се, девойчета – посъветва ги Кол, – пък ние ще идем зад баирчето, ей го онуй там. Хем да не замръзнете, водичката ни е студена...

– Няма, дядко – увери го Даума и Кол с момчетата се отдалечи, за да превалят изправения край брега хълм, на който, оголили дълги неподвижни корени, тежките златни борове се свеждаха над водата.

– Вий тука се умийте.

Момчетата послушно се разсъблякоха – от дрехите им на парцали се свличаше засъхнала кал.

– Пътя до скита ще намерите ли?

– До какво? – запита Цию.

– До вкъщи.

– Ще го намерим.

– Тогаз отивам да забъркам нещо за вечеря. И не се бавете, че да не вземе да ви втресе!

Набързо стъкна огъня, постави вечерята – картофи от собствената му градина и пушена сьомга. После си спомни и се втурна към скордера, отвори пулта и измъкна интераптора. Сега няма да полети за нищо на света. Замъкна блока под стъпалата на входната врата, върна се вътре. Там беше сумрачно, ухаеше на печащи се картофи. Извади от мазето бурканче кисели краставички. В този миг всички стъпала заскърцаха и някой вежливо почука на вратата.

– Влизайте – откликна с най-радушния си глас Кол – и вътре буквално нахлуха гостите – мокри до кости, но вече с чисти дрешки, с почервенели носове и треперещи от студ. – Е, сега вече е друга работа! Бързо до печката, топла е...

Не отговориха – просто нямаше как, – само закимаха конвулсивно и, тресейки се, се прилепиха до печката. Кол се подсмихваше и ги съзерцаваше. Сега, слава богу, стана ясно кой е момче, а кой – момиче. Тази нисичката, набитата, с твърдата черна коса, е Даума. Монголка, вероятно. А тъничката, гъвкавата, с дългите коси, прилепнали като мокри връвчици към гърба и тесните рамене, е Сима. Макбет е този високият – слаб, с голям нос и плътни устни. Цию прилича на Даума – също тъй здраво сложен, скулест, само че по-висок, почти колкото Макбет.

– Няма как, малките, ще трябва да поостанете – Кол припълзя към по-далечния ъгъл: дано притъпи пси-прехващането. – Не вярвам моят скордер да излети. Автоматът с продуктите ще дойде чак след седмица. Тъй че...

– Ако изчакаме автомата, ще те притесним ли? – разбира се, това бе прошушнато от тактичния, разтърсван от тръпки Макбет.

– Ти пък, наопаки, само ще се радвам.

– А ние – още повече – отвърна Сима. – Тук е приказно красиво. Ще ни научиш ли да си играем с елените?

– Еленчета няма тука – със съжаление в гласа каза Кол. – За еленчетата зимата елате или в края на есента. Сега из горите има мечки, кабарга18, марали19... катерици, разни птичета...

Полека-лека гостите добиваха човешки вид – треперенето затихваше, носовете им вече не сияеха в алено. Но все още се притискаха плътно до печката, по чиито варосани стени се плъзгаха тъмни водни пътечки.

След това седнаха да вечерят.

– Медец си вземете, медът ми е чуден, горски е! Опиянява те, без да оглупяваш! Е, хайде по капчица, че да се прекара пиячката, ето, хубавице, напълни догоре чашката и на една глътка – хоп! Ей на, виж го твоя Цию как го прави! Вземи си краставичка, от нефт и да се скъсате, няма да направите такваз, ни нефтът, ни вакуумът дават такова нещо... Ех че сладко! Ха, и бялката дойде, замириса ù на хубаво ядене, ах, душичко моя ти, приятелче любезно, уважи ни, а? Дай ù хапчица, Мак, няма да ти захапе пръста. Какво? Как съм я опитомил ли? Никак, зверчетата от ей таквизки ме познават. И те искат да си поговорят от душа с някого, а кой да ги разбере по-добре от мене? Вълкът не разбира глухаря, нито лисичката – зайчетата... Затуй зайчетата идват да си бъбрим. А ти, красавице Серафима, защо избутваш настрани картофките? Цял ден си бродила из гората и какво – две картофчета няма да ти повредят гърлото, я? Май фигурата си пазиш? Че защо, кому е притрябвала някаква си върлина? Цию, на тебе ли? А на тебе, Мак? Ей го – изчерви се. Още медец?

Уморени, замаяни, младежите бързо оклюмаха. Кол им пожела лека нощ и излезе, като ги остави сами да се оправят кой къде ще спи. В скита имаше само една стая, а в нея – един диван. Отиде в плевника – канеше се да си легне върху седалката на скордера, но поклати глава, излезе и, като си постла старата шуба направо на земята, под едно борче, рухна на нея. Не му се спеше, искаше му се да се смее – както в онова, първото утро. Излезе, че силно се е затъжил за хората. Хм, дали вече са го разнищили? Телепатия е това, все пак! Отвори очи; опрян на лакът, погледна към скита – в прозорчето още трепкаше светлина, мярна се нечия сянка, вдигна се нечия ръка. Не се чуваше нито звук. Разговаряха по своему. Няма какво да крият. Щастливци... Кол неусетно заспа.

На разсъмване го събуди влагата. През нощта откъм блатата беше изпълзяла мъгла; дърветата, като в кошмар, тъмнееха в нейната пелена. Привичната тишина сега му се струваше така странна, че чак звънтеше в ушите му. Кол скокна; потича пъргаво около безмълвния скит, за да се сгрее. Вътре още спяха. Мъглата бавно струеше по влажните сивкави греди, заглаждаше ги, скитът сякаш плуваше в нея. На пръсти, Кол се приближи до вратата и внимателно надникна. Спокойното равномерно дишане подчертаваше тишината. Даума и Цию се бяха сгушили един в друг на тясното за двама диванче; теснотата не ги притесняваше. Лекичко се усмихваха – лице в лице. Макбет се беше свил на голия под, в ъгъла, същия оня ъгъл, далечния. Кол забеляза полуотворените му по детски устни, а погледът му вече се плъзгаше вляво и сърцето му като че ли предугаждаше всичко – кой знае защо се стараеше да го предупреди за неизбежното: първо се търкулна към стомаха, след това рипна в гърлото и заблъска бясно адамовата му ябълка. До печката, върху едно кожухче на Кол, прегърнала единствената му възглавница, спеше Сима.

Косите ù бяха златистокафяви като очи на сърна и се стичаха като пухкав буен водопад по раменете и гърба; под плътно прилегналата към гърба фланелка и златистата пяна на водопада беззащитно се очертаваха лопатките. Поличката, пристегната към тънката талия с широк червен колан, се беше нагънала нейде около корема. Дългите ù крака – вече не момичешки, а девичи – бяха едва-едва разтворени. Горките доверчивци – те и не подозираха, че погледът на старото чудовище, внезапно нажежил се до червено, в този миг грубо им се нахвърля изотзад и се опитва да ги разтвори по-широко. Кол бързо притвори вратата, нагълта се със студена мъгла – сърцето му не спираше да бумти. Пак ли? Всичко отначало?! Втурна се надалеч. Дотича до езерото, разкъса си дрехите и яростно се хвърли в тихата хладна вода; отблъсна я като смъртен враг, отново, отново и отново; пред него се издигна кипяща пенеста вълна.

Но нали съм жив, жив съм!

И не съм такъв. Лош. Но дори и да съм лош, мога да се постарая да бъда по-добър. Мога да се обуздая, да спазвам приличието. Да не го нарушавам. Да не го престъпвам. Да не лъжа. Да не се преструвам на стогодишен дядо. Само да не си отидат. Тя да не си отиде. Но да мисля и да чувствам умея само както ми е присъщо на мен самия! Нищо не може да се направи с това! Да се удавя?

Брегът се скри в мъглата; зад него, пред него и встрани огледалото на покорната вода, която той насилваше, се разтваряше в сивкавата бездна и изглеждаше безкрайно.

Завари скита празен. Възглавницата и старателно сгънатото одеяло лежаха по местата си. Кожухчето висеше на леко изкривения пирон до вратата. Кол се вцепени на прага. Нима са си отишли? Почувства странно мъртвешко облекчение. Отишли са си. Отстъпи назад, постоя до вратата, като се държеше с една ръка за рамката – мъглата се разнасяше, розовееща, дърветата плуваха в нея като кораби. Само птиците в гората чуруликаха.

– Ехо! – с прегракнал глас викна Кол. – Ехе-хе-хе-хей!

От една ела излетя кукувица и след два маха на крилата безшумно изчезна. Отишли са си.

Кол се върна в уютния сумрак. Отиде до печката. Дъските на пода оглушително скърцаха – всяка крачка се забиваше в мозъка му.

Тя лежеше ето тук, с разтворени крака, като влюбено зверче пред очите му. Ако не спеше... Прокара ръка по лицето си, разтърси глава. Масата беше покрита с немити съдове – редно беше да ги измие. Дочу леко шумолене зад себе си и, изгубил дъх, рязко се обърна. На входа, с благопристойно свити на гърдите лапички, неподвижно стоеше катеричка.

– Привет – унило каза Кол. – Върви си, гостите нищо не са ти оставили.

Катеричката изцъка и неспокойно махна с опашка отдясно наляво. Насред масата лежеше бележка.

– Господи – уморено избъбри Кол.

„Добро утро, дядко! Отиваме да поскитаме. Няма да се изгубим, не се тревожи – без тебе далече няма да стигнем. Довиждане. Ние.“

Изобщо не се зарадва. Точно обратното – още повече се прегърби. Всичко започваше отново, обещаваше да бъде по-зле, а в перспектива се очертаваше провал. Чистият, без лъжи и напрегнато очакване на чуждата подлост живот на защитено животно проблесна и изчезна, закрит от парче хартия.

Излезе и постави обратно интераптора в скордера. Нека си летят. Огледа се в движение в огледалцето над пулта и го обзе неописуемо отвращение от побелялата брада, от несресаните дълги кичури коса, от бръчките, прорязващи кафявата кожа около очите.

Тръгна. Навлезе дълбоко в гората. Стигна до Ръждивото тресавище.

Над него още се стелеше мъгла, просмукана от задушлива смрад. Тресавището беше огромно, лъхаше на безизходност, а надалече, сякаш се рееха над земята, се очертаваха чисти, покрити с искрящ лед планини – като остри сияйни зъби те се впиваха в небесната синева. Кол пое край тресавището в опит да го заобиколи и да намери пряк път към планините – но то не свършваше, изблъскваше го, изтласкваше го назад, а планините – неподвижни и недостъпни, се извисяваха в лъчистата далечина. Кол крачеше, като от време на време затъваше в тинята, ръмжеше от безсилие, изминаваше километър след километър, но накрая се свлече върху влажния мъх сред напиращите като змии корени.

Върна се в скита към пет.

На края на поляната застина. Над комина се виеше синкав прозрачен димец, край зеленчуковата градина, където Кол цепеше дърва, се търкаляха скорошни трески. Я виж ти, каза си учудено Кол. А към него се метна Макбет с кървяща драскотина на бузата.

– Дядо!

– А?

– Взехме вече да се тревожим!

– Ама за мене ли? – подсмихна се Кол.

Тревожна сянка пробяга по лицето на Макбет, но той тутакси се усмихна срамежливо.

– Да – и хукна обратно с радостен вой: – Хорааа! Доведох нашия дядко!

Вътре се носеше врява до бога. Цию, гол до кръста като корсар в битка, с лъскав от пот гръб и слепнали се на кичури твърди коси, яростно раздухваше печката. Когато се обърна набързо, за да поздрави Кол, се мярна зачервеното му младо лице с поопърлени мигли и проблясна весело-злобна дяволита усмивка. Даума, ридаейки, кълцаше лук. Тя направи опит да се усмихне на Кол, но от очите ù се стичаха сълзи. Изтри бузи с опакото на дланта си и, отметнала назад глава, отново се захвана за работата си. В ъгъла, приклекнала на пети, Сима съсредоточено белеше картофи – бавно, но сигурно от всеки картоф оставаше половината; виждаше се как след около десет минути в кофичката, където вече се къпеха четирите предишни жертви на нейното усърдие, ще цопне някакво подобие на беличка вишна. Колко красиво седеше... Сърцето му отново потрепери и, все едно някой мяташе въглища в пещ, заизтласква към главата му кръв, а Сима виновно му се усмихна и разпери ръце – в едната държеше картоф с извиваща се като спирала ивица кора, а в другата – щика на Кол.

– Дядо – притеснено каза тя, – твоите картофи бяха по-големи... Пък ние вече се тревожехме!

– Кой се е тревожил, кой? – нададе разярен възглас Цию, като гневно ръчкаше с ръжена. – Ти се тревожеше, че и Мак зарази! Каква страхливка си само. А на нас просто ни се прииска, като си дойдеш, да сме забъркали нещо за обяд, дядо. Все пак си изморен повече от нас.

Кол ги гледаше ласкаво. Деца, помисли той, умни, добри, невероятни, почти пораснали деца. Те, разбира се, уловиха тази мисъл, защото всички се усмихнаха като по команда, а Цию каза с басов глас:

– Вече сме по на деветнайсет...

– Слава богу, едното не пречи на другото – отвърна на глас Кол и припомняйки си старателно как вървеше по края на тресавището, се приближи до Сима.

– Картофи не се белят така, хубавице...

– Вече и сама го разбрах – отговори тъжно Сима и се изправи с усилие на изтръпналите си нозе. – Но не ми се получава.

– Върви, помогни на някой друг.

– По-добре да погледам, да се науча. През зимата, като дойда при тебе, ще съм сама.

Хайде, бързо, корени, корени да виждам пред очите си! А сутринта и катерицата ме посети!

– Ха, баш в студа си се наканила насам, а? – запита Кол със спасителна ирония и сам тутакси разбра, че тя е прекалено груба.

– Ама ти няма да ме зарежеш вън, нали? Май ще ме сгрееш вкъщи, а? – стараейки се да говори като него, отвърна тя.

Катерички, катерички, катерички! И кукувици!

– Ще те сгрея с каквото мога – каза отнесено. – Чай с билки... медец... А ножа, хубавице, окачи, където си беше. Той е за дивеч, по-едър от картофите.

После вечеряха. Кол отново непрекъснато предлагаше меда си и този път той се радваше на значително по-голямо търсене. Към края на вечерята всички бяха подпийнали, час по час избухваше смях, говореха едновременно. Сима предложи на Кол да му направи портрет – оказа се, че има дарба за рисуване – прегърнат с бялка или с друга животинка. Кол каза, че ще доведе мечок, всички заръкопляскаха и затропаха с крака. След това Даума започна да разиграва допотопна свадлива съпруга, като се размърмори: „Да беше спрял... Пропи всичката ни валута...“ Започнеше ли Цию да разказва нещо, тя закриваше устата му с длан: „Какви ги дрънкаш, скъпи, не беше тъй, а иначе...“ Кол се смееше от все сърце. Забрави, че е на сто години.

Огънят в печката умираше, притъмня. Цию и Даума вече се опитваха да се целуват. Тъмночервени неясни отблясъци от жаравата пробягваха по печално увесения над масата нос на Макбет. „Хей, хайде да потанцуваме!“ – неочаквано скокна Даума и Макбет веднага се изправи и някак сковано отиде до Сима, а тя послушно се надигна срещу него, но дори в мрака се виждаше, че той я е прегърнал плахо, докато тя го обгръщаше спокойно. Кол изтича на входната врата – внезапно отново се беше почувствал чисто гол, все едно благородно дошъл с манифестанти на Червения площад, за да извика: „Свобода и сигурност!“, беше усетил направо насред паважа признаците на непреодолимо стомашно разстройство.

Всичко това много напомняше на бягството от хищния гейзер: „Никаква височина няма да те спаси!“ – така и сега всяка клетка на тялото му пищеше: криенето в ъгъла няма да те спаси! „Дядко, а ти?...“ – подвикна Даума, но вратата вече беше хлопнала.

През преплетените клони от негаснещото тъмноперлено небе се процеждаше светлина. Въздухът беше прохладен и свеж и Кол поемаше жадно нощното дихание на тайгата. От скита долитаха уморени викове и тропане. Явно танцуваха. Усети, че го изпълват завист и самота. Кол мушна глава в задушната тъмнина и каза силно: „Хей, тайфата! Стига веселба, отбой!“ „Да, ей сега...“ – отзова се някой с кънтящ от смях глас; Кол дори не разбра кой точно. В тъмното долови нечие дишане. Кол се отдръпна встрани; задъхан, навън излезе Цию.

– Уф че е хубаво... Дядо, какво направи с нас?

– Не аз. Медът го направи.

– Чудесно нещо!

– Няма да ви давам повече.

– Не бой се, няма да се пропием. – Цию със смях докосна Кол по рамото.

– Все тая. Подла е тази веселба, не е истинска.

– Че какво ù е подлото?

Ставам пò католик от папата, помисли Кол.

– Ние не сме католици – отговори Цию. – Просто сме добри деца.

– По дяволите вашата пси-дарба!

– Недей така, дядо! Това е нещо прекрасно, наистина!

– Познавам аз, приятелче мило, цялата ù красота.

Цию го погледна внимателно. Поизчака и започна нерешително.

– Дядо, ние... се чувстваме виновни. Задето те чуваме. Не ни се сърди, моля те. Става ли?

– Откъде-накъде на вас? – усмихна се Кол. – Сърдя се на себе си.

– И това не бива. Днес, като се върна от гората, почувствахме...

– Дяволите да ви вземат.

Цию кимна, открехна отново вратата и подвикна навътре:

– Ей! Ще се издушите вътре, смъртни сте! Дядо ни кани на разходка!

И Сима се появи, сякаш беше чакала на прага кога ще я повикат.

Катерици, катерици! Мечки, златки, лисици... кобилки... Девойчета. Дяволска работа!

– Не за разходка, а за сън е време! – поправи го мрачно Кол.

– Само ще глътнем малко въздух и си лягаме – обеща Сима. – Между другото, дядо, нали обеща да ни покажеш езерото. Защо не сега? Светло е. За пръв път в живота си виждам такава нощ.

– Да имаш да вземаш, хубавице – откликна сърдито Кол. – Млада си, кръвта ти ври и кипи, а на мене, стареца, ми е време за почивка, костите си трябва да сгрея.

– Да, извинявай – разкаяно отговори тя. – Забравих. Много ми се иска да се поразходим. Да си поговорим...

Ама че змия... Змии! Змии!

– Тук има ли много змии? – запита Сима.

Кол само плювна ядосано и пое към плевника. След като се отдалечи на десетина крачки, зад предела на прехващане, се обърна. И четиримата стояха и дишаха на входа. Сима беше стройна като сърна.

– Щом не те свърта, Серафима-хубавице, ей ти я нà реката, на един хвърлей е. Разхлади се!

При спомена за принудителното къпане в реката всички потръпнаха.

– И д-дума да не става – измърмори Даума.

– Малко ще се поразходим около къщата – предложи Цию, като я гледаше нежно отгоре. Но дори сега тя се престори, че може и да не склони.

– Може би – намръщи приплеснато носле. Момчето се усмихна още по-широко и те, като крал и кралица, слязоха по скърцащите стъпала, завиха зад ъгъла на скита и изчезнаха. И на мига Сима, сякаш се боеше да остане насаме с Макбет, звънко викна:

– Ще изтичам да се топна!

И с леки подскоци, като сърна, се понесе през тъмните дървета, замрели сред влажната тишина. Светлото петънце на фланелката ù се мярна, докато тя се отдалечаваше, а след това дърветата се затвориха зад нея.

– Откачи – каза с треперещ глас Макбет. – Ще се изгуби...

– Утре сутрин ще я намерим – отговори Кол откъм далечното си убежище. – Зверовете сега са сити, добри са... няма да я изядат.

Мак си стоеше до входната врата, сякаш знаеше, че Кол желае това разстояние. Постоя, сетне преви кръст и колене и се отпусна на стъпалото. Заговори печално:

– Каква тишина... Все едно светът е безлюден.

– На десет хиляди квадратни километра сме само ние петимата – потвърди Кол. – А иначе си е така, тук съм само аз. И животинките.

– Наистина ли ще позираш на Сима... с мечок?

– То се знае, че не.

Помълчаха. От небето се лееше призрачна светлина.

– Що си се вкиснал? – попита Кол.

– Личи ли ми? – Макбет го погледна крадешком и каза: – Много я обичам.

– Тя знае ли? – глупаво изтърси Кол. Макбет криво се усмихна.

– Разбира се.

– И – не?

– Не, ами.

– Защо сте тръгнали заедно? Онези са двойка, а вие... само се тормозите.

Макбет не отвърна веднага.

– Тя ми позволи... Както и да е, така ми е по-добре. По-добре да се тормозя тук до нея, отколкото отдалече.

– Не действаш като мъж ти, братле. А уж си южняк. Такива номера разбирам Симка да ги прави – кръвта ù е студена, северна...

Макбет отново помълча. Чудак, дори не се обиди.

– Кръвта ù, доколкото разбирам, ври и кипи... Добре – той неочаквано се надигна. – Ще ида да полегна. Лека нощ, дядко – и, с наведена глава, за да не се удари в горния праг, прекрачи в тъмнината на скита. Чуваше се как се върти, докато се настанява на скърцащия под. После утихна и всичко наоколо замря.

Тъй. Може да са ги изпратили. За някакъв пореден експеримент с мене. За целите на адаптацията. Следващата. Успешната. Отпуснаха ми една годинка да се свирам в гората, да ми се посмачка фасонът, и ми подхвърлят старателно подбрана и добре назубрила ролята си оперативна група. Ето я, един вид, чудесната ни младеж, нашата бодра смяна, подрастващото поколение. Симпатични са, нали? Можеш ли да го отречеш, дъртак такъв! Но имат проблеми, няма човек без проблеми, не само ти, чвор космически, си с проблеми. Всички са така и никой не е умрял от проблемите си.

Щастлива двойка – да, нормално е. Но момичето съвсем очевидно не е подбрано по вкуса на дъртака – за да не обърка рефлекторните ми движения. А ето я нещастната двойка. Момичето, забележете моля, е същинска прасковка! И сега, щом се появи иззад дърветата като мокра русалка, панталоните ми ще се сцепят отпред. Разбира се, ако отпред не съм съвсем обрасъл с мъх... Карай, ще те излекуват, главното е да клъвнеш стръвта. И – хо-па-ла, добре дошъл в прекрасния ни свят! Живей си сред нас, изрод с изрод, а ние ще ти съчувстваме!

Що за простотии ми се въртят из главата! Буквално от небето при мене дойдоха чудесни млади хора, трябва да се радва човек!

Но как да не развиеш шпиономания, като из тиквата ти се вихри всеки, който си поиска, а ти, без да усещаш това, без да знаеш кое виждат там и кое – не, стърчиш като сляп козел сред зрящите и едно си знаеш: да блееш ме-е!... ме-е!... десет ме-е-етра! Току виж, там при тях цял институт се е бъхтил година време, за да се нанижа на кукичката!

И за какво ли им е притрябвало пък да се нанизвам?

И какво всъщност означава – Кол Кречмар да налапа кукичката?

Щях ли аз, например, насила да издърпам от мръсната му дупка някой сакат пияница и да го настаня в дома си, че да му се любувам безспир – и не просто да го издърпам, а да хитрувам, да въвличам още хора, щедри подкупи да бутам на градските власти... Друг път! А те?

О, господи...

Иззад ъгъла, хванати за ръце и – мълчаха ли, говореха ли си нежно? – се появиха Цию и Даума, пристъпяйки бавно по росната трева. Усмихнаха се на Кол, пожелаха лека нощ и влязоха в скита. Кол също се усмихна и каза „Лека нощ“. Старите пружини на дивана дрезгаво задрънчаха. Даума тихичко се засмя, после те май се целунаха, да, и отново се целунаха, като се мъчеха да го правят тихо, и след секунди една особено подла пружина рязко се обади със звучен бас; пак смехът на Даума и тогава вече наистина настъпи тишина.

Земята плавно се носеше, сякаш я виждаше през замъглен кристал. Къде се запиля нашата красавица, помисли Кол. Ама че русалка се извъди!

Тревогата набъбна стремително, нахлу в съзнанието му. Седя си тук, измислям гадости, а тя може не на шега да се е изгубила. Може и течението да я е запратило към някой камък?..

Пряко воля направи няколко крачки към реката, но в миг от сумрака пристъпи Сима и безмълвно позова Кол с ръка. Кол се задъха. Какво става? Прекоси поляната, приближи се. Към тридесет метра до скита. До Сима – една крачка. Тя започна смутено:

– Извинявай, чаках Мак да се прибере, боях се да не чуе. Не искам да спя в скита. На Мак... трудно му е, когато съм толкова наблизо. Не спи, а и аз не мога да заспя.

– К’во? – запита Кол

– Не спи, тъгува...

– Че що да тъгува в таквоз време?

Тя озадачено погледна Кол.

– Обича ме.

– А-ха – откликна Кол. – И не те оставя да спиш, хулиганът му ниеден!

– Как ти дойде наум... Защо говориш така?

И Светка тогава крещеше: „Защо?!“

Но Сима „чува“!!!

– Жал ми е... за него, но какво да направя?

Кол сдържано предложи:

– Ако искаш, легни в скордера, на седалката. Не ще и дума – тесничко е там, а ти си дългокрачка... ще се събереш ли?

– Ще се събера – Сима се усмихна. – А ти къде ще спиш?

– Под най-далечното борче, като зайче – и от него внезапно се изтръгна: – Та да не ти е жал за мене.

– Виж – започна тя много бързо – вървях си и попаднах на кръст. Зная, че преди така са погребвали покойниците. Изгубил ли си някого... тук?

Кол помълча.

– Имах сърничка, бяхме големи приятели. Красива досущ като тебе. Вълците я убиха, когато сви големият студ.

– Разкажи ми.

Кол започна да си спомня. В Симините очи заблестя влага, тя слушаше с напрегнато внимание, натъжена.

– Благодаря, разбрах...

– Ама че съм стар глупак – каза Кол, – разстроих те...

– Дядо – каза неочаквано тя. – Какъв дядо си ти. Ти си Кол Кречмар, междузвезден пилот, – плахо докосна рамото му с връхчетата на пръстите си. Лекичко се учуди: – С кого ме срещна съдбата...

Край.

– Честна дума, не съм те подслушвала нарочно! – отчаяно го увери тя. – Повярвай ми, моля те! Просто чаках Мак да се прибере вътре!

Край.

Пак беше загубил играта. Знаеше от самото начало, че така ще стане, и загуби. Най-после. Скоро отново ще има спокойствие, те ще си заминат.

Тя четеше мислите му.

– Искаш да си заминем ли? – гласът ù трепереше.

– С какво? Нали скордерът ви е повреден.

– Сами го повредихме. Решихме да си подарим робинзониада... Дори не знаехме, че ти си тук, Кол.

– Казахте ми, че се е повредил. Значи, мене може да ме лъжете?

– Разбира се, че не! Още преди да те срещнем, се бяхме разбрали: повредил се е, и точка. Цию извади интераптора, завързахме му очите, той се отдалечи и го зарови, без да гледа, за да го намерим по-трудно. Няма път назад, вдън горите сме сам-самички... Не сме лъгали! Но ако искаш...

– Защо с думи ме питаш, хубавице? Дали пък мислите ми са неясни?

Отговорът се забави, тя сякаш се вслушваше.

– И искаш, и – не. Нима аз... ние трябва да избираме?

– Ти – честно призна той.

Тя не можа да му отговори с думи. А какво си е помислила – не му беше съдено да узнае.

– Знаеш ли как се отнасям към тебе? – запита я.

– Да – тутакси отвърна тя.

– Как?

– Като Макбет.

С кашляне Кол потуши смеха си. Ех, ако можеше да чувства същото, което изпитваше това момче!

Тя улови мислите му.

– Казах го като пример... За да не го назова с думи... – и веднага храбро поясни: – Зная, нужно ти е всичкото... аз цялата... и още сега.

Не намери думи и замлъкна. Разбира се, вече знаеше какво иска да я запита. Но изчакваше да го стори на глас – дали от учтивост? От състрадание към недъга му? От уважение? Иди че ги разбери...

– От уважение... – едва чуто прошепна тя.

– Вече случвало ли ти се е? „Всичкото... цялата“?

– Не.

– А искаш ли го?

Тя повдигна голите си рамене и той изведнъж се разтревожи: фланелка, къса поличка, нощ е, а момичето е облечено толкова леко – но Сима веднага отговори:

– Ти пък, не ми е студено... Как може човек да желае тези неща поотделно? Искам да обикна. Тогава ще има и „всичкото-цялата“, и още много неща.

Искала да обикне... Още по-зле да стане, да се побъркаш направо...

– Защо?

Тя го погледна смаяно.

– Нима не знаеш? Защото ще имам за какво да живея. Защото всичко ще бъде по-хубаво. Защото дори това, което сега правя добре, ще се получава десетократно по-добре.

– Откъде знаеш? Нали не си се влюбвала?

Тя отново сви рамене.

– Съдя по другите.

Устните му трепнаха в гримаса на несъгласие.

– Красиви думи. Но даже и така да е – тези работи са за младите. На моята възраст и в това положение, в което съм, всичко е по-иначе. Трябва да награбиш момичето, малко да се поборичкате... и всеки по своята си работа. Излишните вълнения само пречат да нацепиш дървата, които те чакат.

Тя потреперваше след всяко изречение, все едно я шибаше с камшик. Като Светка. Дълго не му отговаряше.

– Ако можеше да усетиш, Кол, как боли да чуваш с душата си едно, а с ушите си – друго. Такова разминаване... имаш чувството, че сърцето ти ще се пръсне от отчаяние. Не мога да го обясня... Моля те, говори каквото си мислиш!

– Откъде да знам какво си мисля!!! – ревна Кол и чак заблъска слепоочията си с длани, а гората прокънтя от вика му. – Не знам!

– С онази жена, Светка...

– И за нея ли знаеш?!

– Та ти самият току-що си я спомни...

Той простена, затръска глава от мъка. Безсилно се отпусна на земята върху меката постелка от борови иглички. Сима веднага седна до него.

– Не сядай, глупаче. Студено е и е влажно.

По-добре ела в скута ми, неволно помисли той, но, то се знае, не го каза на глас. А тя го погледна право в очите и непринудено се премести на скута му.

Задничето ù беше стегнато и топло. И макар че гърлото му пресъхна от тази невероятна, зашеметяваща близост на „цялата“ нея с мигновено напрегналото се негово тяло, някъде във водовъртежа на мислите му успя да се мерне едно почти бащинско: да, като че ли не е измръзнала... Отдръпна се назад в опит да се отдалечи; опря се на ръце. Дрезгаво произнесе:

– Това не беше нужно...

– И аз не зная... – неразбираемо избъбри тя, а на него му се стори, че се е задъхала колкото и той.

Не знаеше какво да прави. И отново му се мярна в главата: все пак са ги пратили! Но Сима ужасено изкрещя:

– Не, Кол, не!

Скочи. Застана над него с притиснати до лицето юмруци, цялото ù тяло трепереше.

– Защо?...

Той също се изправи. Облегна се на бора. След това мимолетно почти обладаване краката не го държаха.

Сима дълбоко въздъхна, постепенно се успокояваше. Неочаквано като грижовна майка го погали по главата.

– Глупаво е...

– С вас човек може да откачи.

– Защо толкова се страхуваш?

– Защото да бъдеш най-лошият е невъзможно. Непоносимо е.

– Какво значи най-лошият? С онази жена... – тя рязко спря и след секунда добави: – Сигурно... Така се случва.

Защото Кол си беше помислил: колко си приличат Светка и Сима.

– На нея казах, че прилича на някого. А ти и тя наистина... но не като външност, не... Не лъжа!

– Зная, Кол. Исках да кажа – продължи настойчиво тя, – че към онази жена си изпитвал... както ти го наричаш... да я награбиш и... да се облекчиш. Но ти си бил готов и да паднеш на колене пред нея. И да я защитиш си бил готов, когато си почувствал, че ù е болно, само дето не си разбирал от какво ù е така. Наистина ли не помниш? Нима не си успял да го забележиш? Защо виждаш само лошото?

– Сигурно защото хубавото се подразбира.

– О, не винаги се подразбира!

– Е, както и да е. А лошото е срамно – фиксираш се върху него, никой не бива да го забележи...

– Но защо? Така е по-трудно за теб самия!

– Именно! – Кол чак щракна с пръсти. Най-накрая бяха стигнали до същността, до сърцевината. – Виж. Има много неща... не само свързани с любовта, просто аз зверски те желая, затова зациклихме на този проблем...

Тя засия в предутринната мъгла.

– О, Кол, истински щастлива съм, когато изричаш нещата така, както са!

За секунда той даже си забрави мисълта.

– Не прекъсвай по-възрастните.

– Няма, няма. Но наистина, запомни това...

– Има много неща у човека, които никой, освен него самия, не може да знае... не бива!

– Защо, Кол?

Той не отговори веднага. Липсваха му думи за очевидното.

– Защото, ако ги знаят, ще имат по-лошо отношение.

– Но защо?

– Как тъй защо? Подиграваш ли ми се? Защото такива неща се мислят или правят само от лошите хора!

– Щом понякога всички хора ги правят, това, което твърдиш, не е истина. Не е възможно всички хора да са лоши. Те просто са хора, какво повече!

– Не, не е толкова просто! Ето, Всеволод, например. Прекрасен човек! Сериозно. Можеш да му го кажеш. А аз в девети клас, с тълпа себеподобни, така да се каже, отидох да чупя прозорците на руското посолство. Дали ще му е приятно да го научи? Да не мислиш, че прошката е нещо дребно, ей така? А и ти... – внезапно се сети той и думите заседнаха в гърлото му.

– Нищо не е нужно да прощаваме на човека. Трябва да приемаме човека.

– Или да не го приемаме.

– Не може да не приемаме човека!

Той само извика и тръсна глава. Тя запита:

– А сега би ли отишъл?

– Не.

– Би ли попречил на другите да отидат?

– Н-не. Тогава онези московски мъдреци...

– Би ли стоял настрана?

– Какво искаш от мене? – злобно се развика Кол, но крещеше по-скоро на себе си, отколкото на момичето. Беше изгубил нишката на разговора. Това, което за него беше същината, за нея все едно изобщо не съществуваше, тя не разбираше за какво става дума.

– Не, ти искаш нещо от мене! А аз правя каквото ти искаш! Помагам ти! Защото си много добър! – тя дори тропна с крак. – В човека не може да няма това, което той не обича в себе си! То може да го задуши, но без него няма човек! Когато ненавиждаш лошото в себе, всъщност се проявява доброто! Страх те е, че всички се отнасят към теб така, както ти – към лошото в себе си. В действителност те се отнасят към теб така, както и ти към него!

В продължение на няколко секунди Кол честно се мъчеше да проумее казаното от нея. След това не издържа – гръмко се разсмя. Сима объркано прокара длани по лицето си.

– Какво, нещо много умно ли казах...

– Ами да, хубавице. Трябва ми половинка за отскок, че да схвана.

– Исках да кажа, че...

– Е, стига, стига. Изпотих се от тези щуротии.

– Мислиш си – сега тя старателно подбираше думите в очевиден опит да намери математически точни определения, – че никой не те обича, както и ти не обичаш в себе си това, което смяташ за лошо. Всъщност всички те обичат точно толкова, колкото ти ненавиждаш онова, което намираш за лошо в себе си. При всички е така и в този смисъл между нас и теб няма никаква разлика. Единствената разлика е, че ние се чувстваме унизени, защото не можем да ти се разкрием както ни се иска... и както трябва. Ако не знаеш кое в човека е лошо, никога няма да научиш и какво е отношението му към лошото!

Същината се оказа галимация. Кол отново се почувства безсилен. Отново се отпусна на земята и каза глухо, даже без да гледа Сима:

– Седни на коленете ми.

Краката ù, които той виждаше с периферното си зрение, не помръднаха. Повдигна глава. Тя стоеше вцепенена, скръбна, като ранена в полет птица. Макар че отстреляните птици падат. Но тя не падна. Едва забележимо, може би без сама да си дава сметка за това движение, Сима поклати глава. Отказа. Той легна по очи с буза, опряна до гъделичкащите иглички, момичето виждаше тила му. Каза ù:

– Тогава отлитайте.

Когато тя най-после го остави сам, той така и не можа да заспи. Притискаше се към земята, след около половин час стана. Като розов прилив, изгревът прииждаше към върховете на дърветата.

Пое, както вчера. Към планините. Да ги достигне. Набута се отново в Ръждивото тресавище и заподскача по изплъзващите се буци твърда земя. Някъде в мъглата грозно се провикна воден бик20, планините изчезнаха в задушливите изпарения, сред които Кол се беше заставил да дири пречистване. Безнадеждно се опитваше да пази равновесие, като размахваше безпомощно ръце и разплискваше вълни от кал; твърдата земя се откъсваше изпод краката му, той не спираше. Тресавището дрезгаво бълбукаше, изстрелвайки откоси вонящи мехури, буците земя изчезнаха и Кол, без да спре нито за секунда, продължи да се влачи по лепкавото широко дъно, което се люлееше под тежестта му.

Правеше все по-малки крачки с все по-големи усилия, блатото победоносно ревеше, наоколо бръмчейки се виеха облаци от разтревожени комари. Сгреших, помисли си, но не спря. Тресавището го притегляше все по-надълбоко, но той помнеше как сияеха далечните хребети на хоризонта и крачеше, тътреше се, пълзеше. С частица от съзнанието си очакваше появата на страха, но страхът не идваше, в него нямаше жажда за живот, всичко беше прегоряло, освен умората, тъгата, тъмнината и смрадта, и накрая нещо се пропука под крака му, блатото се разтвори, той увисна над нова бездна, тя никак не приличаше на предишната, звездната, в която загинаха всичките му приятели, а той престана да усеща живота.

Не успя да потъне. От леката червеникава мъгла изплува скордер; отърка корем в зелената повърхност, старателно припълзя до Кол и капакът се отвори. Кол безмълвно се вкопчи в борда. Скордерът започна да се издига, пръстите му се плъзгаха, блатото не го пускаше. Но на Кол вече не му беше безразлично. Скордерът замря, после се сниши. Кол се разкрещя: „Откачихте ли?!“, но в същия миг разбра, че му дават възможност да се улови по-удобно. Направи го и скордерът още по-настойчиво го заизтръгва от всмукващата го ненаситна кал.

Плътната блатна повърхност освободи гърдите му, омерзително-сладострастно се плъзна по корема, вкопчи се в краката му, проточи се към коленете и накрая с жвакане се разтвори. Той опря брадичка о борда.

– Помогнете ми... – изхриптя Кол. Никой не се отзова и той, припомняйки си на глас как се псува, започна да се прехвърля вътре. Нещо садистично клокочеше в него: нà ви сега, слушайте... Ще разберете ли без превод? Той наруга Сима, на пух и прах я направи, после наруга всички – и тях разнесе на пух и прах, после отделно наруга Макбет и се покатери в скордера. Отпусна се на пода, прилепи се до основата на седалката. В промеждутъците между конвулсивните въздишки продължаваше да ругае, но без предишния плам, а след това – все едно го удариха – той замлъкна. Подиша още малко и хрипливо каза:

– Такъв съм, да. Какво си мислехте? Че не съм ли? Че съм? И правилно.

В скордера нямаше никого. Той тъпо се огледа – единствената седалка беше празна.

– Какво става, никого ли няма? – запита тихичко той.

Не долови никакъв ответен звук – само мушиците звънтяха. Скордерът се носеше сред вълни от зловонна мъгла. Кол се повдигна и спусна капака.

– Кой ме... – гърлото му се сви и, внезапно изплашен, той прошепна въпросително: – Има ли някой тук?

Нямаше никого.

– Кой докара скордера тук? – този въпрос вече беше зададен много силно. – Не е долетял сам, нали, мътните да го вземат?

– Долетях сам – отвърна скордерът.

Кол подскокна и удари тила си в капака.

– Ти?

– Аха.

Кол бавно осмисляше нещата.

– Ама как, сам ли реши?

– Е, не съвсем. Младежите ме пратиха да те наглеждам, че да не стане нещо.

– А те сега какво правят?

– Не зная. Май се канеха да си отиват.

– Не знаеш, значи... Чакай, ти не си ли телепат?

– Разбира се, че не, аз съм механично устройство.

– Тъй – Кол тежко се покатери на седалката. – Къде да отиват?

– На своя скордер.

– Уфф – въздъхна с облекчение Кол, – слава богу. Хайде тогава към къщи.

– Най-страшното е – заговори скордерът, докато плавно набираше височина, – че ти наистина изглеждаш радостен.

– Така е, защото наистина се радвам... И стига за това. За какво ти е пултът, щом можеш да бъдеш насочван с думи?

– За да ме управляваш, когато ти се иска. Но аз съм специализиран лесничейски скордер. Ако се нараниш, сам би трябвало да преценя какво да направя, къде да те откарам, каква първа помощ да ти окажа...

– Да знаеш как ме човърка да надзърна дали няма някой скрит под седалката.

– Ти току-що се измъкна оттам. Но ако ще ти стане приятно, надникни. Трябва винаги да правим това, което ни се иска. За щастието са необходими и достатъчни следните условия: а) да правиш, и б) каквото искаш. Е, и в) за да ти се получават нещата.

Скордерът бъбреше и летеше не много пъргаво – сигурно осигуряваше на младежите време да се отдалечат. Той почти докосваше върховете на дърветата.

– Ами ако искаш нещо, което другите не искат?

– Такива работи не се случват.

– Може във вашето време и да не се случват...

– Сега ти също живееш в нашето време.

Кол поклати глава.

– Само пребивавам в него.

– Ех че ревльо си се извъдил – каза скордерът. Повече не си проговориха чак до скита, но щом скордерът меко се спусна на поляната между плевника и входната врата, щом отвори капака и Кол прекрачи навън, отзад се разнесе: – Омитай се оттук, зловонна твар! Смрадта ти ми опротивя. И пръстите сами във гърлото се пъхат да облекчат прииждащия бълвоч.

– От кого е този сонет? – Кол едва се удържаше да не се изсмее нервно.

– Мой е – скордерът беше изключително горд.

– Знаеш и за пръстите?

– Чета художествена литература. А не като някои.

– Корифей си ти, братле, както се вижда – избъбри Кол и смъквайки в движение дрехите си, от които се стичаше кална вода, влезе в скита. Всичко беше подредено най-старателно. Всичко си беше както преди.

Седеше в скута ми. Има-няма четири часа оттогава. Нежна, гъвкава, женствена, съвършено близка. И бих могъл...

Той измъкна щика. Повъртя го, блясъкът на острието го изпълни с наслада. Някой го беше измил след беленето на картофите. Сима, навярно. Щикът беше твърд и сух. Щикът беше уверен в собствената си правота. Той не би се поколебал и за секунда. Забиваш си го в гърлото – и край на проблемите.

– Да се беше наметнал с нещо, нахал такъв – проточи лицемерно скордерът.

– Я ела насам.

Скордерът предпазливо допълзя.

– Не смей да ме ръгаш с грамаданския си нож.

– Как ти дойде наум. Ще стъпя на теб.

Той се покатери на капака и се зае да изрязва над вратата, направо върху гредата: „Пансионъ за ергени. И всяко същество от женски полъ, прекрачило тозъ прагъ, ще се разстрелва без съдъ и прочие сантименти.“ Дълба дълго и прилежно. Дървото прозвънваше. Пред вратата леко като трохи се сипеха стружки. После трябва да премета – Кол предвкусваше работа за още половин час... А след това – обяд... и докато се озърнеш, станало време за сън... Отдолу скордерът се обади:

– Хей, звездният герой. Колко жени са ти нужни?

– Двайсетина са ми достатъчни на първо време – промърмори Кол.

– Няма ли да ти паднат гащите от изтощение?

– Глупак си ти, и грубиян – отвърна Кол, докато скачаше от капака на площадката пред входа.

Изряза надписа. Премете. А още не беше и пладне. Обед... мързеше го да се занимава. Седна на празната чиста маса, безсмислено се загледа в ъглите.

– Днес не можах да се наспя...

– Поплачи по този повод.

На Кол му се прииска да викне срещу него, но нямаше сили. Нямаше я яростта – тази спасителка на унижените и оскърбените, – имаше умора, само умора.

– Какъв си бездушен – тихо каза той.

– Грешиш, аз съм механично устройство!

– Друг път механично... На „Восток“ имахме механични устройства... едни такива симпатични, с лампички, копчета, и никога няма да кажат нещо излишно...

– Досущ сърна, но без крака.

– Какво да правя сега? Невъзможно ми е да живея с тебе, ще те утрепя – нареждаше Кол и не преставаше да усеща нежната, закръглена, почти предана тежест на коленете си.

– Къси са ти ръцете – отзова се скордерът откъм прозорчето.

– Пак ще ти махна интераптора...

– И какво от това? Ще постоя така... ти ще умреш, ще дойдат при мене и ще ми го сложат.

– Дотогава ще остарееш, на вторични ще те дадат – отвърна злорадо Кол, – за претопяване.

– Да бе, да. Мене в музей ще ме изложат – възрази скордерът. – Това, ще рекат, е самолетният механизъм, който измъкна от блатото Кол Кречмар, отломък от тежкото минало, когато той, възпламенен от низка страст към девицата Серафима – и друга да беше, пак същото въжделение щеше да го обземе, – като същински хром сатир се хвърляше връз нея не веднъж, но след като получи отпор достоен, реши да се удави, и предпочете тресавището, а не реката или езерото, тъй щото ихната вода е чиста твърде и не е като за Кречмар, подобен на мочура смраден и зловонен. Толкоз.

– Кречетало – каза Кол.

Меко закръглена прозрачна муцунка се подаде през отвореното прозорче – Кол я заплаши с юмрук.

– Много сме важни, бе – измърмори обидено скордерът. – То и да се пошегуваш не може.

– Може. При добро желание е възможно да се шегуваме с всичко.

– Аз не изпитвам желания – похвали се скордерът.

– Пък аз, разбираш ли, не съм стигнал чак дотам...

– Пък според мене си стигнал. След подобна разходка всеки нормален човек с желания би искал да похапне. Да не обявяваш гладна стачка?

Прав е мерзавецът, помисли си Кол. Но не му се искаше да се помръдне. Май му се спеше, но само му се струваше така, за сън и дума не можеше да става. Сълзи напираха в очите му, но не изтичаха навън – сигурно тромб някакъв се е появил. Той възпираше всичко. Злобата. Любовта. Добротата. Омразата. Състраданието. Възхищението. Презрението. Неприлично е да ги изложи на показ, недостойно е. Срамно. Само равнодушието не е срамно. Единствено иронията не е неприлична. Но равнодушни са само мъртвите и затова в душата му гори такъв огън... И какво излиза сега? Нима обратното? Човекът по принцип е открит и не може да таи нито омразата, нито любовта си. Винаги си знае това и всички го знаят, и това е нормално...

– Трябва да обядвам – решително заяви Кол.

...Занизаха се унили дни. Пряко сили, как да е, си приготвяше храна. Изяждаше я без апетит, разменяйки по някоя дума със скордера, който го нагрубяваше или се шегуваше, без да отговаря по същество. И времето беше в сговор с душата му – заваля, появиха се мъгли, ситен воден прах се сипеше върху посърналите гори. В скита беше влажно и студено, а навън – още повече. Кол даже носа си не подаваше – щом запалеше печката, лягаше на протритото диванче и си мърмореше прочетени някога неща като: „Какво пък, огън ще запаля, ще пия, ще си взема пале...“21 Напълно заряза всякакво бръснене и миене, лежеше като горско животно, каквото и беше. Отначало скордерът се мъчеше да го размърда – по какъвто и да е начин, дори започваше свади; Кол не реагираше, лежеше си ту на една страна, ту на друга.

И ето че долетя есента, наоколо всичко пламна в златно, сякаш слънцето надничаше иззад облаците, сякаш някой беше обградил скита със стена от скъпоценни камъни, прорязана тук-таме от зеленото на елите. Над поляната, над умиращата гора, гмуркайки се час по час в димните облаци, прелитаха бавно клиновидни потрепващи ята птици и жалните им сълзливи писъци терзаеха празната му душа.

Спеше зле, защото през деня не се изморяваше. А му се искаше да спи: успееше ли ненадейно да задреме, спохождаха го сладки опияняващи сънища и нямаше за какво да се буди; но човек се събужда тъй или иначе... Скордерът го съветваше да плюе на дъжда и да поскита из гората... А каква полза от това? Горските красоти му бяха опротивели, бяха му омръзнали опитомените зверчета... И катеричките спряха да идват; не ги посрещаше, не им говореше ласкаво и те отвикнаха.

Беше сам с нечестивия сквернословещ кибер. Той току жужеше зад прозореца, плашеше го с рани от залежаване, с треска, със смърт от сърдечна недостатъчност – Кол си лежеше и ясно чувстваше, че с всеки изминал ден му е по-трудно да се надигне. И нека.

Сетне скордерът изчезна, а той и пръста си не мръдна. Всеки си има свои работи.

Веднъж се събуди и вяло се зачуди: скитът светлееше. После разбра – беше паднал сняг. Отметна шубата – сега спеше, без да оправя дивана, без да се съблича – и спусна омекнали нозе. От пода лъхаше студ. Със свити пръсти стана и изкуцука до прозорчето – снегът стигаше чак до рамката и продължаваше бавно да се сипе в мразовитото безветрие – едър, приказен, чист.

Започна да разпалва печката, спомняйки си как в една подобна утрин се бяха срещнали за първи път с Лена и как скокливо бягаше тя, изчезваше в дълбините на гората, а откъсналите се от ноздрите ù тънки облачета пара се разтваряха в синкавия въздух и той стоеше – млад и запленен.

Тогава си мислеше, че е вече стар. Всъщност беше още млад.

Легна си отново: уви се в шубата с тракащи зъби. Тресеше го. Започна да му се привижда – дали се унасяше в дрямка, или от слабост? – как преследваше вълците. Нима преди наистина е бил изпълнен с такава сила? Пак се биеше, пак усещаше солената вълча кръв на устните си и гъвкавата жива плът, разкъсвана от стоманата, крещеше, мяташе се на дивана, дишаше дълбоко, чуваше как пукат дървата в печката – ех, жалко, че не е пожар... Взирайки се във влажните петна по тавана, дълбаеше в себе си и се окайваше. Беше разбрал какво е безнадеждността.

Беше разбрал: преди да дойдат, се надяваше. Дори когато си заминаха, измъквайки го мимоходом от блатото, през първите дни – пак се надяваше. На какво?

И ето, вече пак задрямва и Сима – мигом – се задава с едва загатната усмивка, с изплашени и зовящи огромни очи. Позволяваше му всичко. Но не това беше важното, важното беше, че самата тя си беше изгубила ума от щастие, топеше се от радост. Той, той ù доставяше тази радост! И как? Като правеше с нея всичко, каквото му се искаше!... После се събуждаше.

Беше започнал да се разплаква неимоверно бързо – помислил-непомислил, спомнил си нещо – и по бузите му плъзваха горещи сълзи... Ще ги изтрие с юмрук и пак ще се потопи в съня с надеждата за нова среща, а там вече гърми и го причаква Източника, обвит от гневни пламъци... И отново безкрайно падаше напречно през огъня с малкия въртолет, търсеше сред адското клокочене всъдехода, и я виждаше през надигащия се откован капак – и се събуждаше, крещейки, надигаше се, за да си сготви обед или вечеря, а после се спускаше нощта, и всичко е едно и също, а после утрото, и пак закуската.

Една сутрин той не опита да стане. Време беше да прекрати този безцелен ритуал – защо да издевателства над самия себе си, то си беше истинско мъчение: да се надигне, колко болки в ставите, какво треперене, как се люлее земята, пък и стените току-виж се стоварили връз него и го размазали. Глупашко занимание – да става, да разклаща стените... лежеше и не забелязваше, че плаче, не разбираше защо всичко е така размазано пред очите му. Уж не дремеше, но нещо се случваше наоколо, имаше някой в скита и този някой пристъпваше безшумно по същите дъски, които сега не скърцаха, а под краката на Кол винаги го правеха... Май даже някакво лице се наведе към него. Висеше си от само себе си. Кол искаше да вдигне ръка и да го докосне, но някой беше залепил ръцете му за дивана. Или ги беше отрязал. Той не усещаше ръцете си. По ъглите си шепнеха сенки, разговаряха тихичко на рибешки език, пееха заупокой за него.

Отвън познат глас, но чий точно – един господ знае – го повика: „Кол, Кол бе? Стига си се правил на палячо, отвори, донесох ти да хапнеш!“ Кол искаше да отговори нещо в смисъл „не ми додявай“, но не можа да помръдне език, устата му не се отваряше, а може и да се отваряше, но беззвучно. „Кол! – пак го викат, ама че лепки. – Ехо, героят на междузвездните простори, жив ли си?“ Простори... на сън ли беше или наяве? Полет, сила срещу сила... Сладък сън. Нима може да се лети извън скита? Само вътре може. Той полетя към тавана и увисна, стиснал дългата си окаяна брада.

Брадата се изплъзваше от ръцете му. Отново наоколо се носеше нещо, докосваше с меки невидими лапички изпосталялото му лице. Лапичките бяха хладни и леки като слаб полъх.

Светът кръжеше, въртеше се небето, прорязано от студени звезди. Той направляваше грамадния кораб. До него седеше Сима. Накрая всичко си беше наред. Тя четеше мислите му, той четеше усмивката ù, разбираха се. Само звездите се завъртяха още по-бързо. Кол и Сима се правеха, че не ги забелязват, но после стана невъзможно да се преструват – твърде страшно беше, Сима улови ръката му, а пък ръката вече не беше същата, отдели се от рамото, откъсна се, от нея неохотно избликна студена кръв. Сима беше запокитена и повлечена в бездънна като над тресавище мъгла, през която едва-едва проблясваха звездите.

Дойде на себе си от болка. Болеше го в гърдите и до лакътя. Отвори очи – беше тъмно и тихо, но Кол чувстваше, че в скита наистина има някой, и това го изпълни с див животински ужас, от който му се изправи косата.

– Кой е тук? – все пак раздвижи език той.

– Аз съм – отвърна смътно познат глас. – Не се страхувай.

– Кой е?... Защо е тъмно?

– Сега светлината е вредна за очите ти. Аз съм, Макбет.

Кол се отпусна, въздъхна.

– Момче – прошепна с облекчение. – Как ме уплаши само... Ти... – той се запъна и Макбет търпеливо го изчака да завърши мисълта си, въпреки че, естествено, отдавна я беше чул – самичък ли си?

– Да.

Кол отново въздъхна.

– Защо ме боли? – запита след малко.

– Защото вкарах в тебе цели литри отвари.

Душата му освирепя.

– Някой да те е молил?! – Кол рязко се надигна, но тутакси рухна обратно, като със свистене вдишваше въздух след мигновената умора. – Някой... да те... – той повтори въпроса, изговаряйки всяка дума от упор – е молил? Да знаеше как сладко си умирах, щеше да ми... завидиш...

– Зная. Чух те, докато летях насам.

– Как тъй – докато си летял?! Шест метра!!!

– Оказа се, че имам мощни способности, тъй че сега съм доктор... Уча за доктор, де. Засега улавям средно на около двайсет километра, а от близки хора и на повече. И знаеш ли кога за първи път ме връхлетя това? – Кол не отговори и Макбет си каза сам: – Когато ненадейно улових разговора ви със Сима. А после вече чух и тебе, когато затъна в блатото...

Кол дълго мълча.

– Целия ни разговор ли улови?

– Да.

Много му се искаше да попита какво си беше мислила Сима по време на разговора. Но не бива да се пита за такива неща. Не запита на глас. Навярно затова Макбет не отговори. Вместо това от Кол самоволно се отрони:

– А ако ние с нея... това ти също ли?...

Чу как Макбет въздъхна.

– Разбира се – отвърна и след малко криво се усмихна: – Но какво смяташ, че щях да направя – да изтичам по гащи до вратата и да ревна: „Хей, я се отдалечете малко!“? Смешен си, Кол... То се знае, разбира се, че щях да ревнувам и да страдам.

Разбира се. Нищо необичайно.

– Но как живеете така...

– Приятелски и спокойно.

– Мекушав човек си ти все пак...

– Е, нека е така... – мило се съгласи Макбет.

– А тя също ли те е чувала? – разтревожи се внезапно Кол.

– Не. Нали ти казвам: рядка дарба покълна в мене. Върху размекнатата почва. Толкова много неща чувам, чак ми се струва понякога, че главата ми ще се пръсне... Тебе например от сто километра те улових – и аз самият за малко да пукна. Докъде си се докарал... Изключиха Сима от института – неочаквано съобщи той.

– Майчице. И какво от това?

Макбет не отговори веднага.

– Скапал си се отвсякъде... Говориш си както преди, но сега и мислиш по същия начин... Лошо... – раздаде се звън, сякаш Макбет местеше дребни стъкълца, и нещо рязко парна гърдите на Кол. Той изохка, после се разсмя, все едно изкудкудяка.

– Мръсни работи си мисля – зле, хубави си мисля – пак зле... Изморих се. Какво сте се лепнали за мене, бе хора? Къде да се дяна? Отново в космоса ли? Че нали няма да ме пуснете, ракета няма да ми дадете. Дойдох тука, живеех си тихо и мирно, ама не, появихте се, развалихте всичко... Мира нямам от вас, разбираш ли?

– Не – отвърна Макбет и пак звънна стъкло.

– Как тъй виждаш в тъмното?

– Налага се – виждам...

Помълчаха. Кол дишаше накъсано.

– Хайде, момко, отивай си – каза той след това. – Не ме връщай към суетата на битието.

Макбет се изсмя старателно – очевидно имаше буца в гърлото.

– Не всичко е изгубено, щом се шегуваш – той прокара ласкава длан по бузата на Кол.

– Не се шегувам... Къде ми е брадата?

– Обръснах ти я.

Помълчаха.

– Спи ли ти се?

– Не.

– Това е хубаво. След ден-два направо ще припкаш.

– Няма да припкам, глупчо. Мъртъв съм. Няма къде да припкам, няма и за какво.

– Глупости!

– Изобщо не са глупости! Да не мислиш, че от любов към спорта се набутах в блатото? А после взех да откачам нарочно, за да ви досадя?

Помълчаха.

– Защо са я изключили?

– Просто така... На нея не ù е до това. Щом нещо недобро се е настанило в душата ти – значи не работиш с всичките си сили и тогава е по-добре изобщо да не работиш. Да кажем, безсрочен отпуск за възстановяване на душевното равновесие.

– Излиза, че съм наплашил девойчето?

– Глупости, наплашил... Просто много те рисува.

– Трала-ла – каза Кол.

– Неотдавна завърши голяма картина – изложена е на ежегодната експозиция в Ориуела22.

– И на нея пак ли съм аз?

– Пак си ти.

– Картината хубава ли е?

– На мене ми хареса.

– Какво изобразява?

– Тебе.

– Разбрах, че мене. Какво правя?

– Трудно е да се каже. Живееш – Макбет поспря. – Празна работа е да описваш картина с думи. Иди и я виж.

– Само туй липсваше. На тази изложба сто на сто ще е пълно с народ.

– Фрашкано. А пред тази картина се тълпят.

– Защо?

– Хората мислят за тебе.

– Щото си нямат работа.

– Достатъчно работа си имат, но... Иди.

– Не мърдам оттука, не разбра ли? Тук ще си умра. Вижте го само – с картинка решил да ме подмами... Да беше пуснал светлината, момко.

Мракът бавно, с отпълзяване към ъглите, гаснеше. Появи се съсредоточеното лице на Макбет.

– Нищо не разбираш, Кол...

– Никой нищо не разбира. Да не мислиш, че вие с вашата телепатия чудесно се разбирате помежду си?

Макбет се прегърби, сякаш притиснат от тази проста мисъл, и за миг зловещо заприлича на Спенсър в онзи момент, когато той с разперени, подути в ставите пръсти, с тъмнокафяво подпухнало лице, по което като черен туш се стичаха разтварящите се коси, неразбираемо шушнеше от екрана: „Не махай скафандъра... дезинфектирай най-старателно катера...“ И пред очите му се топеше, като че ли беше от восък; вече беззвучно движещите се устни бяха увиснали до брадичката и изведнъж тъканта изгуби форма, досущ мокра хартия, отдели се от главата, влажно се плъзна по раменете и пльосна върху пулта, потече в гъста локва, която мигом се покри с плесен и заприлича на мише кожухче, а сплесканият жълт череп бавно започна да потъва в слягащите се рамене... Едва тогава Кол заблъска своя пулт с ръце, разкървави ставите си, закрещя: „Спенсър!!!! Спенсър!!! Има ли някой! Тук съм сам!“

От очите му бавно потекоха сълзи. „Тук съм сам... – жално прошепна Кол. – Сам съм. Сам-самичък...“

Макбет внимателно изтри лицето му със засядащата по наболите косъмчета кърпа и ободрително се усмихна. Кол дишаше дълбоко, идваше на себе си.

– Какво е разбирането? – запита Макбет. – Считаме, че то означава помощ, защото си го спомняме само когато ни е зле. Когато сме добре, не си спомняме за него. А разбират ли ни, когато не се нуждаем от това, казваме, че се ровят в душата ни. Нали?

– Май да – донякъде учудено призна Кол.

Помълчаха.

– Подай ми огледалото... на масата е.

– Зная къде е – Макбет се надигна и му го подаде. Кол с усилие го пое, като хвърляше учудени насмешливи погледи към старческите си треперещи ръце, набраздени от издути сини вени; в него се вторачи подпухнала физиономия – зле обръсната, с угаснали очи, зачервена от сълзите, посърнала, унила...

Върна огледалото.

– Заприличал ли съм на икона?

– Заприличал си на пиянде.

– Какви думички си научил само... А уж си психолог.

Без да бърза, Макбет отнесе огледалото обратно на мястото му. Постоя замислен, като гледаше в своята отворена, явно лекарска пътническа чанта. Чуди се какво още да ми натика, помисли Кол, а Макбет на секундата отвърна:

– Не, не Кол. Приключихме за днес. Не се бой.

И тогава Кол запита на глас и съвсем директно:

– Мак. Ние лоши ли бяхме?

Мак се върна още по-бавно и отново седна на края на дивана.

– Дълъг е отговорът на този въпрос, Кол – меко каза той.

– Нашата възлюбена се мъчеше да ми втълпи това-онова и аз чувствах, че за нея е страшно важно! Но и дума не разбрах, като бълнуване някакво беше. А аз ù говорех елементарни неща, толкова елементарни, че чак човек не може да ги обясни... как, например, да обясниш какво е небе? И тя също нито дума не разбра.

– Виж, Кол... Добре. Лежи и сбирай сили. Аз малко ще побъбря.

– Побъбри – съгласи се Кол.

Макбет се замисли, преди да започне.

– Много, много отдавна на Земята са възникнали световните религии. Всички те с незначителни различия са формулирали идеал за човека. Стреми се към този идеал, заприличай на него – и ще бъдеш облагодетелстван. Покрай останалото, човекът окончателно се откъснал от животинското царство – идеалът бил чисто духовен. Тоест, мислел си, че се откъсва. По-вярно е дори, че не го е мислел осъзнато, не си е давал сметка... но непроизволно избраният вектор на етичните конструкции е бил именно такъв. Впрочем, интересно е, че обещаната като награда за цивилизования живот благодат често бивала представяна като връщане към животинските радости, вземи райските хурии23 в исляма например... и ето ти инверсия на ценностите... само за да допълня.

– По-просто – помоли Кол. – Това тука е скит, а не университет.

– Да, да. Нито една религия обаче не могла да внуши на човека, че неговото призвание е пълен отказ от животинския аспект. Не се получило даже с най-пламенните любители на умъртвяването на плътта. Още по-малко – с широките маси. Значи, нужно било да се придаде ритуалност на този аспект. Да се формулират някакви – разбира се – социално обусловени, но достатъчно изкуствени правила, и по-нататък да се следи: който безчинства в рамките на правилата, е порядъчен човек, а който дава воля на организма си извън тези правила, е грешник, аморален тип, и мястото му е сред пламъците на ада. Но се оказало, че тук изначално си стои отворена вратичка. Правилата се спазват за пред хората. Ако се изхитриш да ги нарушаваш, без да узнаят тези, чието мнение е от съществено значение за тебе, всичко е наред. Естествено, имало и такива личности, които страдали дори ако липсвали свидетели на нарушенията и единственият важен за нарушителя свидетел бил той самият. Това е съвестта. Ето защо Сима крещеше, че си добър. Цял вагон съвест си имаш. Но както при повечето хора от предтелепатичната епоха, съвестта ти не е избрала пътя на откритото преживяване, а на скриването в себе си. За самия себе си. Да забравиш – и край на преживяното, нали то няма да се повтори...

Той помълча, гледайки ласкаво Кол в очите.

– От друга страна, ако се изхитриш да спазваш правилата напълно автоматично, без да изстрадваш обстоятелството, че са нужни на хората, можеш да се смяташ за порядъчен човек, но всъщност няма да си такъв. Сменят ли правилата, ще започнеш да следваш новите. Разрешат ли убиването, ще убиваш. Съвестта ти няма да се обажда.

Пак помълча.

– Доста дълго тази система все пак е дърпала човека нагоре, извън блатото на животинската естественост, която е чудесна, когато си е на мястото, но при човека, заради неговите амбиции, тласкащи всекиго да е повече от останалите, се превръща в нещо скотско. За да остане порядъчен, пък макар и само в своите собствени очи, човекът е трябвало да извършва куп нежелани, чисто ритуални постъпки, да изговаря потоци от неискрени, изисквани от конкретната ситуация думи. Правилните думи – в смисъл че правилата ги налагат. Такива, каквито при един или друг сблъсък се очакват от окръжаващите ни. В действителност, по-често те не са потребни нито на нас, нито на тях. Но така е прието. Ето защо в човешката душа са възниквали купища напрежения и те пак са търсели изход в повече или по-малко потайни скотски прояви. Комплекси... мании... непровокирана от нищо агресия... и просто постоянна психологическа умора от типа: ох, как ми е писнало от всичко! Рано или късно тази система е трябвало да се изчерпи. В даден момент комунистите са се опитали да изградят по-друг идеал за човека и освен това да заменят неработещите през двадесети век страх от ад стремеж към рая с напълно реални стимули. Но какво се оказало – че за да се впише в техния идеал, реалният човек е трябвало да се преструва още по-силно, да извършва още повече нежелани от него самия и даже, чисто и просто, противоестествени постъпки, да изговаря още повече неискрени думи. И по онова време напреженията нараствали още по-интензивно. За известно време те били потискани със стимулиране приживе, много по-мощно, отколкото при която и да било религия. Но когато раят на партийните хранилки и адът на лагерите започнали да се разпадат, при тях управлението станало по-грубо. Впрочем, ти си преживял това.

– Да – промърмори Кол – Душата ми е все още отвратена.

– Механизмът е прост. Колкото повече говориш за любовта, без да обичаш – толкова по-силно не обичаш. Колкото повече си играеш на творчество, без да твориш – толкова по-силно се страхуваш от творчеството и творците. Колкото по-малко неискрени думи и нежелани действия ти се налага да произнасяш и да извършваш при общуването с даден човек, толкова този човек ти е по-симпатичен. Е, при равни други условия, естествено... Та така... Кощунство е да се говори за това, човечеството е висяло на косъм, но... епидемията и неочакваните ù последици са ни спасили. Не че сме по-добри от вас. Просто се приемаме един друг такива, каквито сме. Поведението ни съответства на нашия нрав. Ситуацията ни е заставила, безспорно, ние нямаме заслуга. Много е хубаво, че телепатията е вродена и друг вид отношения с ближния и неближния не е предвиден. Необходимостта да говорим неистини или да действаме по подобен начин не ни е позната. Никога не ни се налага да кажем или направим нещо нежелано само за да не се прочуем като грубияни и бездушни егоисти. Разбираш ли, естественото поведение не разкъсва социалните връзки. Точно обратното – разкъсва ги изкуствеността!

– Разбирам – тихо каза Кол. – Струва ми се, че вече разбирам...

– Сега е много по-лесно да изграждаш отношения. Индивидуалностите никога не съвпадат напълно, това е абсурдно, но е доста по-надеждно да се дирят възможности за компромиси между реални индивидуалности, а не между техните ритуални маски, които – и в двата случая! – постоянно, и една пред друга, и пред странични лица, се преструват по-добре, отколкото намиращото се под тях. Всичко останало, което толкова те плашеше, та ти крещеше: аз съм най-лошият! – е само поради тази причина. При нас не възникват напрежение, раздразнителност, умора, породена от преструвки, подозрителност, че почти всеки човек, а най-вече – най-близкият за теб – е по-лош, отколкото изглежда, няма страх от клопки и измами... Това е всичко.

– Не е малко.

– Разбира се. Ако приемеш тези неща като даденост, ще ти бъде много по-леко, нищо че не си... телепат.

– Но вие ми устройвахте клопки! За мое добро, мътните да ви вземат...

– Кол – произнесе някак си твърде тържествено Макбет, – няма да се случва повече. Кълна ти се.

На Кол му се стори, че това умно момче знае нещо сериозно за клопките, но не иска или не може да го каже. А умното момче, естествено, трябва да е уловило тази негова мисъл и би могло да отговори, ако желае. Но то не отговори. И Кол не запита на глас, за да не го постави в неловко положение – щом не иска, не трябва да го насилва; момчето, разбира се, е уловило и това и пак нищо не каза, само погледна предано и ободряващо, а Кол и без телепатията почувства, че Мак му е много благодарен за мълчанието.

И внезапно усети умора.

– Изморих се – каза на глас.

– Чудесно – отвърна Макбет и се усмихна, сетне измъкна от джоба си нещо плоско, прохладно и грапаво и го допря до челото на Кол . – Утре ще тичаш...

... На другия ден Кол успя да стане. Олюлявайки се, ловейки се за стените с безсилните си възлести пръсти – не пожела да се опре на Мак, макар че Мак стоеше до него за всеки случай, – той тръгна към изхода. С усилие отвори набъбналата от влагата врата. Отвън нахлу чист мразовит въздух и Кол усети зловещото излъчване в скита. Горкото момче, помисли той, как ли е дишало тук заедно с мене... Бързо пристъпи до вратата.

Снегът искреше под слънцето, което през короните на дърветата плавно хвърляше върху преспите жълти светли петна. Макбет бързо заметна Кол с шубата, а той изкриви лице в гримаса на досада.

– Станал съм кекав...

– Нищо чудно.

Мак слезе от стълбите и направи снежна топка.

– Обичам снега – съобщи той, с обърнато към Кол, радостно смръщено срамежливо лице.

– Ескимоски радости – изръмжа Кол, въпреки че в битието си на жив човек беше обичал снега. Защо казах това, помисли си. Защо казах неистина, като не исках, сама излетя от устата ми?... Той отметна глава към ослепително синьото небе.

– Времето е прекрасно. Дълго ли ще останеш, Мак?

– Както се получи... – отговори Мак и с широк, неумел, някак момичешки замах запокити топката към един от боровете. Не улучи, удари клон – от него беззвучно рукна бяла снежна лавина и, разсипвайки се в плътния студен въздух, глухо се свлече на земята. Освободеният от тежестта клон се издигна и затрептя, изтръсквайки останалия сняг от гъстите си игли.

Кол предпазливо се спусна по стълбите – сърцето му замираше, а пред очите му леко тъмнееше. Постоя, докато дишането му се успокои, после бавно се наведе и гребна шепа сняг. Започна да го валя в длани, а те бързо измръзнаха, все едно наистина беше старец. Все едно капка кръв не му беше останала... Възползва се, че Мак не го вижда, и старателно се прицели в същия бор. Улучи Мак по тила. Той се обърна рязко и изумено се засмя; изви ръце, за да изтръска снега от яката си.

– Извинявай – каза Кол и зъбите му изскърцаха.

– Каква точност! А казваш, че си станал кекав!

– Подиграваш ли ми се? Целех се в дървото!

Постояха малко. После, като затъваше дълбоко в искрящия сняг, Макбет се приближи до своя скордер. Скордерът му беше малък, блестящ, изящен.

– Никъде няма да ходя – избоботи Кол.

– Тъкмо ти е време да се отправиш на юг – отвърна Макбет и се обърна. Поглаждаше и милваше машината като любим кон. – Ориуела е в Испания. Там хората още се къпят в морето...

– Тя ли ти подари скордера?

Макбет наведе глава.

– Това нищо не означава – отговори глухо. – Сега не е трудно да се правят подаръци. Преди... подарил някой кола например... и охооо! Сега е ценно само направеното от самия теб. Книга, откритие... Картина...

– Измръзнах – каза Кол.

– А? О, разбира се, извини ме. Да влезем, като за първи път е достатъчно. Пък и е време за обяд.

Той бързо приготви храната. Седнаха да обядват.

– Не мисли за мене – говореше Кол, дъвчейки последните хапки. – Дошъл си да скиташ из гората – скитай си. Има ски, в плевника са. Нямам намерение да се самоубивам – разбирам колко обидно ще е за тебе: първият му пациент взел че се заклал. И аз ще побродя край скита...

– Да дойда ли с тебе?

– Няма нужда, Мак. Издялай ми само бастунче да се подпирам и всичко ще е наред.

Макбет с готовност стана от масата и в движение извади от джоба си нож. Бастунът беше готов след десет минути – чепат, с мирис на сняг и смола – тъкмо като за лесничей.

– Трябвам ли ти още?

– Засега не. Благодарско...

– Тогава ще ида до рекичката да се поразходя. Чудно ми е дали ще я намеря за около половин година.

– Тичай, душицо, само гледай да не се изгубиш.

Интересно как ли възприема това предупреждение, нали в душата си изобщо не се тревожа, че ще се изгуби. Автоматично произнесена загрижена фраза без емоционален пълнеж. Изпитва ли болка?

Хубаво. Някой трябваше да умре – аз или моят срам.

Чуваше се как, докато си слагаше широките снегоходки, Макбет си пееше нещо под нос. После гласът му се отдалечи. Изчезна.

Кол отвори шкафа. Извади мундира. Тръсна го – звездата звънна. Като че ли не е хванал плесен. Преоблече се. Ръцете едва му се подчиняваха, но все пак се справяше. Благодарни сме и на това. Отгоре надяна шубата. Излезе на входа. Хванал здраво бастуна, затъвайки в снега, закрачи към своя скордер. С усилие смете снежния калпак от капака му. Едва-едва задъхвайки се, каза:

– Здравей, войниче.

– Здраве и дълголетие желаем, Ваше Благородие – приветства го скордерът.

Кол тръсна глава.

– Не пукнах, видя ли.

– Само благодарение на моите молитви.

– Те ли ти поръчаха да ме нагрубяваш и да се обясняваш на този идиотски език?

Скордерът не отговори веднага.

– Те.

Кол отново разтръска глава и се усмихна печално.

– Ама че глупчовци... И този ли ти го извика?

– Съвсем не, сам благоволи да се яви.

– Я ми отвори.

Остъкленият капак леко се отдръпна назад. Кол с усилие прехвърли схванатото си тяло в кабината. Покатери се на седалката, прегърби се под шубата си, с бастун на коленете.

– Станал съм направо за подигравка, а? – изхриптя той, като дишаше тежко.

– Не виждам нищо смешно.

– Заприличал ли съм на старец?

– Заприличал си.

– Къде ти някой такъв да тича по момичета.

Скордерът изхъмка. После авторитетно произнесе:

– За възраст любовта не пита.24

– Философ... Добре. Знаеш ли пътя до Ориуела?

– Зная всички пътища.

Кол поседя известно време.

– Макбет!!! – закрещя той след това, като старчески се дереше.

След броени секунди Макбет се появи иззад бора.

– Така си и знаех, никъде не си отишъл. Скрил си се и чакаш резултата.

– Ставаш телепат – усмихна се Макбет.

– Как са работите с клопките, момче? Всичко ли е наред?

Макбет помълча, после отговори:

– Напълно наред, Кол.

– Е, чудесно… И още нещо да спомена. Разбирам, че изглеждам като неблагодарно говедо, но… щом си го мисля, значи съм длъжен да го кажа. Та… – той за миг стисна зъби. Беше си страшно – все едно се канеше да скочи в пропаст. – Мухльо си ти. Не обичам такива хора и нищо не мога да сторя. Изтривалка. Имал си късмет, талантът ти е избуял, сега ще бъдеш изтривалка не на Сима, а на дарбата си. Все тая. – Не, не се получаваше. Кол млъкна. Макбет чакаше с присвити очи. Но аз не чувствам това, помисли Кол. Не изцяло. И това също де, но не само. Дяволска работа, как ли ще се живее занапред. И внезапно си спомни Гийом. Господи, та нали той всичко ми обясни тогава! Пък аз, идиотът на всички планети, нищичко не разбрах! Отново, за кой ли път, срамът от собственото минало го накара да разтръска глава като от силна болка. В съзнанието му се мярна: сигурно и тях така ги боли, когато долавят несъвпадение между мислите и думите. И още по-бързо го споходи: срамът обаче не е умрял… Добре. Как го беше формулирал Гийом?

Макбет продължаваше да чака.

– Аз, животното Кол Кречмар, не обичам лигльовците, защото подсъзнателно се страхувам, че сам бих могъл… пък и още мога… да се окажа такъв. Но човекът Кол Кречмар ти е много благодарен, много те уважава и ако някога мога да направя нещо… ако съм ти нужен… – той се запъна, пое си дъх, ненадейно се усмихна смутено и каза весело учуден: – Никак не е лесно!

– Има си хас – отговори Макбет също с усмивка. – То и мляко да засучеш от майка си не е лесно! За новороденото – уточни той с добродушна ехидност. – Как само се сърди, че не може веднага правилно да поеме гърдата!

– Разбрах намека ти – отвърна Кол. – Отлитам да се боря с трудностите.

– Всичко хубаво, Кол. Пак ще се видим.

– Надявам се. Много щастие ти желая и аз, момчето ми. Благодаря.

И се обърна към пулта. Няколко секунди безсмислено стискаше бастуна, а той все едно беше жив, помръдваше в студените му пръсти. После каза:

– Е, хайде, миличък.

– Слушам, Ваше високоблагородие! – избоботи скордерът и затвори капака.

Притиснал рамо до борчето, Макбет изпроводи с поглед стремително отдалечаващия се апарат и каза:

– Всеволод…

– Аз – раздаде се глас от красивата бронзова плочица на Макбетовата яка.

– Какво ще кажеш сега?

Долавяше се дишането на Всеволод.

– Обещах му. Нали чу?

– Да. Май побеждаваме, Макбет?

– Май побеждаваме. Убеден съм.

– Значи, план „Б“?

– Обещах му, че вече няма да има капани. Обещах.

– Що за хора ще сме… – каза гласът на Ясутоки.

– Мисля – бавно заговори Всеволод, – че всички, които гласуваха за промиване, просто са били изморени от наличието на такъв неразрешим проблем като Кол.

Макбет откъсна от ствола парче кафява кора и започна разсеяно да троши краищата.

– Наблюдателен пост Онохой вика Центъра и пост Караганда – разнесе се спокоен глас. – Кол прелетя над Байкал. Пост Караганда, приемайте.

– Тук пост Караганда. Прието. Височина дванадесет и седемстотин, скорост двеста.

– Е, това е – Макбет захвърли ситните късчета кора и изтръска длани. Върху снега бавно се сипеше фина тъмнокафява пепел. – Извинявай, Всеволод, но е време да се даде заповед в Ориуела. Той лети бързо.

– Ех! – заговори непознат на Макбет горестен глас. – Как само бързахме с монтажа, как препускахме! Грандиозна идея си беше! За броените минути, докато преминава през галерията, да се изведе от паметта му всичко, което го е карало да се срамува, и да се промие!...

– Идеята ли – без да го доизслуша, бавно каза Макбет. – Още нямам диплома за психолог, но най-отговорно заявявам: идеята е психопатска. На това му се вика да се застреляш някого от съжаление… Времето тече, Всеволод.

– Центърът до пост Караганда – произнесе Всеволод. – Разговарят ли?

– Явно на Кол не му е до разговори – отговори диспечерът. – Когато отдолу се появи Байкал, той помоли леко да се намали скоростта и след двадесет и седем секунди каза: „Каква невероятна красота, войниче! Ах, братко… Нищичко не съм виждал аз, нищо не зная…“ Оттогава мълчи.

– Нужен е на всички ни – рязко се намеси Макбет. – Такъв, какъвто е. За да разберем какви сме самите ние.

– Моля?

– Ако цялото изумително прекрасно човечество не съумее да убеди един добър човек, че в живота няма нужда от лъжа, това човечество и пукнат грош не струва.

– Далече ще стигнеш, Макбет – откликна със симпатия Ясутоки.

Макбет тъжно се усмихна и тромаво пое към скита на снегоходките си.

– Тук Центъра – произнесе с фалцет Всеволод и спря. Прокашля се и повтори: – Центъра вика Ориуела – усещаше се, че езикът му е неповратлив като дъска. – Отменям решението от референдума на психолозите. Промиването няма да се провежда. Потвърдете прием.

Диспечерът в Ориуела сигурно още не беше смогнал и устата си да отвори, но Всеволод изграчи свирепо:

– Потвърдете приема!

– Центъра, тук Ориуела – бързо отговори диспечерът. – Прието. Промиването няма да се провежда. Извинявай, Всеволод – добави с неофициален глас той, – забавих се, защото давах знак на оператора, че всичко е наред. Радваме се, Всеволод. Честно казано, гадеше ни се от това решение. Да натиснеш това копче…

– Аз плаках, кожицата ти маршалска – включи се нов глас.

Всеволод нервно се засмя.

– Така ми се пада – каза той.

– Говоря сериозно.

– Висшите функционери само за това са и нужни в подобни моменти – заговори Всеволод. – Да оправят работата и да бъдат наказани… Казах, пада ми се. Три седмици подбирах групата за адаптация, цвета на психолозите проучих… а едно момче, третокурсник, озовало се в скита по чиста случайност, разбра за какво става дума по-добре от нас.

Макбет вяло се усмихна, докато несръчно се освобождаваше от снегоходките до външната врата.

– И Гийом разбра – застъпи се Ясутоки.

– Да, Гийом разбра – съгласи се маршалът.

– Всеволод – повика го Макбет. – Имай добрината ти да кажеш на Сима, на мене… н-не ми се ще.

– Чувам всичко, Мак – тихо се обади тя.

Той чак зажумя за миг.

– Много народ има при вас.

– Не, просто съм на линия. Вече летя натам. Благодаря ти, Мак. Сега мога да си призная: щях да го причакам на входа и за нищо на света нямаше да го пусна вътре.

– Всичко ли щеше да му разкажеш? – запита тихо Всеволод.

– Абсолютно всичко.

– Браво – каза Макбет. – Браво на теб, Симка. Затова ли две седмици и носа си не подаде от твоя атол25?...

– Да. Никой да не улови мислите ми.

– Браво – повтори Макбет и няколко пъти безцелно потупа с длан разклатените перила на стълбището.

– Мак, а ти? – запита Всеволод.

– Изясних си вече какво представлявам – Макбет положи ръка върху капака на блестящия си скордер и го погали, а после притисна лице до студената машина. След малко приседна на най-горното и най-скрибуцащо стъпало пред вратата точно под надписа „Пансионъ за ергени“.

Преведе: Светла Йосифова, 2008

Редактира: Калин Ненов

Искам да благодаря на Техану (Ана) – приятелка от един руски форум – за това, че винаги се оказваше на линия, когато в текста се появяваха думи и изрази, които не сме учили в училище :).

1 Един от тримата богатири – герои от руския фолклор (б. пр.)

2 от гр. – аскет, отшелник. Отшелническо жилище, малък манастир, понякога със стопански постройки (б. пр.)

3 В оригинала – кабарга: неголям елен, обитаващ Източен Сибир, Тибет и др. (б. пр.)

4 Професионален жаргон – щателна проверка на спойките в печатната платка (б. пр.)

5 нафтен или циклоалкан – циклична форма на алкан (хим.) (б. пр.)

6 Геосфера, разположена между земната кора и земното ядро до дълбочина 2900 km. (б. пр.)

7 Термоядрена изследователска инсталация. Първият токомак е създаден през 1954 в Института за атомна енергия в бившия СССР (б. пр.)

8 Законите за движение на телата със скорости, сравними със скоростта на светлината, се изучават от т.н. релативистка механика, която се основава на специалната теория на относителността на Айнщайн (1905 г.). (б. пр.)

9 Тифон (гр. митология) – могъщ великан, син на Гея и Тартар; олицетворява огнените сили на земята и нейните изпарения, както и разрушителните им действия. (б. пр.)

10 Съобщност или естествен сбор от организми. Често се използва като алтернатива на екосистемите, но строго във връзка с фауната/флората, без физичните аспекти на околната среда. (б. пр.)

11 В оригинала: дембель-синдром. „Дембель“, в жаргона на руските войници, е наименование на стар войник, имащ най-високия ранг в сложната неписана войнишка йерархия. Поради изключителната суровост в порядките на бившата съветска армия, редовите войници почти не са ползвали отпуск; оттук и синдромът на сексуалната недостатъчност особено при старите войници. (б. пр.)

12 Марка молдовски второкачествени цигари, произвеждани в близкото минало; буквално преведено от румънското fluieraş, означава „свирчица“. (б. пр.)

13 Еридан (Eridanus) – (астр.) Съзведие в Южното небесно полукълбо; Епсилон (в) Еридан е звезда от тази звездна система, с характеристики, близки до тези на Слънцето. (б. пр.)

14 С удоволствие (фр.) (б. пр.)

15 Индоевропейски племена, населявали Западните Балкани през древността. Древните илири не бива да се смесват с понятието „илиризъм“, битуващо в хърватската култура през 17-18 век като резултат от папска пропаганда сред славяните на Балканския п-в. Но очевидно и момичето, и героят Кол отъждествяват „хървати“ и „илири“, защото тя се самоопределя като такава, а Кол веднага споменава Ядран – така хърватите наричат своята акватория в Адриатическо море. (б. пр.)

16 адепт – привърженик, последовател на някакво учение. (б. пр.)

17 Calluna vulgaris – от сем. Ericaceae – включва, освен калуна, различните видове боровинки, азалия, рододендрон и др. Тези растения предпочитат киселите почви. (б. пр.)

18 вж. бел. 3

19 Марал или – в източен Сибир – изюбрь: според някои зоолози – специален вид елен; според други – подвид на благородния елен. Достига тегло 120-180 кг. (б. пр.)

20 Нощна блатна птица от семейство чапли. През пролетта мъжките издават звуци, подобни на рев на бик. (б. пр.)

21 Кол си спомня фрагмент от последната строфа на стихотворението „Одиночество“ („Самота“) от И. А. Бунин:

Мне крикнуть хотелось вослед:

„Воротись, я сроднился с тобой!“

Но для женщины прошлого нет:

Разлюбила – и стал ей чужой.

Что ж! Камин затоплю, буду пить...

Хорошо бы собаку купить. (б. пр.)

22 Град, общински център в южната част на Испания, провинция Аликанте. Красиви пейзажи и плажове в общината, старинна архитектура в града. (б. пр.)

23 Вечно млади красиви девойки – награда за праведниците в мюсюлманските представи за рая. (б. пр.)

24 Превод Григор Ленков. С. Изд. Отечество, 1985, пето издание

За възраст любовта не пита:

но най е благотворна тя

за младите; така връхлита

полята дъжд през пролетта...

А.С. Пушкин, „Евгений Онегин“, осма глава, началото на ХХІХ строфа. Първият стих се е превърнал в крилата фраза. (б. пр.)

25 Коралов остров с пръстеновидна форма, типичен за тропичните и субтропични ширини. Понякога формата е на незатворен кръг. (б. пр.)