Разлика между версии на „Кръстопът“
Sastavitel (беседа | приноси) |
м (Защитаване на „Кръстопът“ [edit=autoconfirmed:move=autoconfirmed]) |
(Няма разлика)
|
Текуща версия към 23:02, 16 октомври 2009
д-р Валентин Дилов
Зад мен замириса на озон. Примирено свивам рамене. Досада. Вероятно пак ще се появи някой починал пациент. Дано да е от моите, за да си поговорим от душа. Общо взето въпросите им се делят на две групи:
1. Защо тогава ми направихте тези манипулации?
2. Трябваше да ми поставите това лекарство, а не онова!
– ... трябваше да ми направите още 300 мг урбазон, интубация с кислород под ПАП. А то иначе...
– Госпожо, сърцето ви не издържа. Миналия път разгледахме обстойно въпроса! – мъча се да говоря любезно, но май не се получава. Погледът ми безсмислено шари по портрета на Главния, провесен достолепно на посивялата от прах стена, и скимтейки безгласно, си спомням за златните му ръчички и брилянтния му ум, създал Дефазирането.
Ефектът от експеримента му бе потресаващ. Въобще Дефазирането създаде един вечен и непрекъснато самообучаващ се свръхпрофесионален медицински екип. А сградата на Спешна помощ, ведно с целия персонал, се пренесе на едно място между много светове и много епохи. Нарекохме го Кръстопътя – защото там се намираше пресечната точка между Времето и Пространството.
И там ние лекувахме всички, навсякъде и по всяко време.
Но се получиха и нежелани допълнителни ефекти. Като за начало се снабдихме с вечен началник. И ние, като умирахме, непрекъснато се връщахме на работното си място, облени в кротка синя светлина. Санитарките ни разпознаваха по това, че вече не ги тормозехме за чисти престилки и ходехме много неглиже, което от друга страна много ги устройваше. Общо взето изречението „А бе няма ли да пукнеш, че ми писна да ти гладя престилката!“ изгуби препоръчителния си смисъл и звучеше вече почти любезно.
Често ни посещаваха починали пациенти, които горяха от желание да дискутират с нас последните си мигове. Тези поне се държаха прилично.
Посещаваха ни и още неродени такива. На тях нищо не им се разбираше.
Въртяха се също хулиганстващи банди от вампири, върколаци, тролове и представители на какви ли не отдавна изчезнали раси или все още непоявили се от Небитието. Те ревяха ръмжаха, мучаха, скимтяха, скърцаха и пищяха, размахвайки ръце, лапи, крила, пипала и какви ли не причудливи крайници, и искаха да ги излекуваме, често от непонятна за нас болест или немислими беди. Ако все пак успеехме да им помогнем, по някакъв неназовим в своята нестандартна дивотия начин, ставаха любезни и се ухилваха до ушите (които имаха такива). Някои и зад ушите. Обикновено до третия чифт уши. В знак на благодарност довеждаха да лекуваме техни роднини и приятели, естествено от тези, които още не ги бяха изяли.
Общо взето ги търпяхме, но когато прекаляваха, правехме една другарска среща и след якия запой с разяснителен характер всичко си идваше на мястото. Е, естествено, когато не настояваха да се наливаме съвместно с тях с концентрирана азотна или флуороводородна киселина.
Всичките светове и епохи бяха в много сложно подчинени взаимоотношения. Още не се оправяхме в системата от Надзорници, Настойници, Ревизори, Следящи и бог знае още какви отговорни и полуотговорни личности, които щъкаха между световете и епохите и все нещо следяха, напътстваха, коригираха и управляваха. По някой път ни помагаха, но често необяснимо защо ни пречеха и досаждаха.
В целият този калейдоскоп от вихрено въртящи се епохи и светове имаше нещо безумно прекрасно и налудничаво ценностно. Помагахме на всички болни и страдащи. И предстоеше да го правим вечно. Стига да не напускаме пространството, очертано от двата захлупени с основите си бледо искрящи конуси от непозната, тайнствена енергия, в центъра на които се намираше сградата на любимото ни здравно заведение.
Понякога се завръщахме на родната планета. Много рядко се случваше, обикновено непредвидимо и за кратко време.
Това бе цената, която плащахме, за да можем да лекуваме вечно, всички и навсякъде.
Сепна ме настойчивият глас на старата жена:
– Все пак не заслужавам ли поне малко внимание? Ако ми го бяхте оказал навреме!
Въздъхвам търпеливо и нещастно:
– Вашето сърце, госпожо, просто не издържа! Направихме всичко необходимо, но...
Сянката на стената се размърда притеснено:
– Но Надзорникът ми, скъпи докторе, е категоричен, че урбазон е можело да...
Пробвам се с любезен и твърд категоричен глас. Май се получава:
– Вашият Надзорник не е ли един такъв едър, с шарени дрехи? Говори с нежен детски глас и току прикляка. Едното му крило е увиснало леко?
Ответната страна потвърждава с почуда. Разяснявам облекчено:
– Ами той е един особен такъв! Има много странно чувство за хумор. То затова едното му крилце такова... Колегата хвърли по него една банка с глюкоза и май го улучи. Не издържа, горкият, когато негова милост ни изпрати един неандерталец да му направим клизма с антифриз, която чудодейно щяла да му помогне да преживее Ледниковия период. Голяма шега, няма що! Само че явно неандерталското чувство за хумор е било слабо развито. Като размаха един каменен топор... Да сте изкарвали някога разярен неандерталец от лекарски кабинет?
Сянката на старата жена се превива от смях. Този път гласът й е пропит от някаква почти майчинска нежност:
– Посетиха ли ви вече тримата Ревизори? Ние, вашите пациенти от Миналото и Бъдещето, ще се молим да успеете да преминете Бримката!
Благодаря горещо. Каква Бримка, какви Ревизори! Ех, да ми падне Началникът! Сигурно пак е изобретил нещо! Не мирясва, дано Вечността го прибере за лично ползване! След последната му щуротия всички ходихме нашарени на някакви безвкусни виолетови ивици, а някакви зелени мълнии неспирно проблясваха около нас. Това щяло да прогони веднъж завинаги нахалните върколаци, разясни ни гордо той. Прогони ги, ама друг път! Събраха се поне три орди.
Гледаха ни любопитно и ревяха от възторг. Даже ни сочеха с пръсти, лапи, копита и рога. Много ги развеселихме! А ние така замирисахме на чесън, та чак се разхълцахме! Ех, Главен, Главен! Сега сме го завързали с бинтове за леглото в сестринската стая и търпеливо чакаме да ни мине поредната обида.
Отново миризма на озон. Сянката на пациентката потъва плавно в препатилата стена на кабинета. То от вихровите токове и боя и мазилка не остана, но ни писна да я поправяме и пребоядисваме и накрая я зарязахме гостоприемно полусрутена.
Призраците намираха за некоректно и неефектно нормалното преминаване през вратите. Настояват поне да ги палят пътьом. Май през стената е по-добре. Нея вече я прежалихме.
Сестрата ми донесе закуската. Не знам какво е този път, но май ме гледа втренчено. И аз го гледам апатично и примирено, докато сестрата ловко замерва с обувката си вентилатора, който, похотливо извил стойка, се опитва да надникне под полата й. Ровя лениво в чинията, боравейки внимателно с вилицата. Последния път тя ненадейно и коварно ме ощипа по езика.
Още един неподозиран ефект на Кръстопътя. При пресичане на темпоралните линии често се появяваше тенденцията всички неодушевени предмети да оживяват и да се изпълват с много странно чувство за агресивен хумор. Бърсалките гонят санитарките, кофите се мъчат да се нахлупят на нечия глава, оживелият кардиограф упорито се опитва да удуши някой с кабелите си, а спешният шкаф те притиска до стената и се хили истерично. Нервирани, шофьорите колективно подгонват пощръклялата си маса, която гледа да се натика в килера, за да флиртува с кокетните метли.
За цялата тази неразбория обвинявахме странното чувство за хумор на някой от Ревизорите, но засега това е само мъглява хипотеза.
Сестрата, стиснала решително чехъл, излиза в коридора. Оттам се чува уплашено цвилене и трополене. Явно стерилизаторът пак е решил, че е ездитен кон. Победоносен вик на сестрата. Обидена тишина.
Контурите на стаята отново се размазват, което предизвиква в мен обичайното чувство на пропадане и леко гадене.
На прозореца се появява добре познатата унила улица с опушени кафеникави постройки. Добре дошли на Земята!
Ако ТЯ улучи да дойде, ще бъде невероятен късмет. А късметът и аз май открито се ненавиждаме в последно време.
Плахо иззвъняване. ТЯ е. Не дишам и се засилвам към вратата. Малката фигурка трепери едва забележимо. Усмихва ми се храбро, но очите са едни такива тъжни...
Вървим мълчаливо по коридора и един глас безстрастно шепне в главата ми: „Едва забележимо накуцва с левия крак. Вероятно тангенциален удар в лявата тазобедрена става. Дишането й е ускорено и повърхностно.“ Улавям ръката й. Пулсът й е бърз, твърде напрегнат. Уплашена? Ядосана? Всичко трепери в мен, но гледам да не ми личи.
С НЕЯ играем една игра, стара като света – тя се преструва, че мъжът й не я тормози до смърт, а аз се правя, че нищо не разбирам. Докога, Господи? Не знам. Знам само, че отчаяно се нуждаем един от друг. И нищо не можем да променим...
Влизаме в лекарската стая. Празна е. Сестрата предвидливо е сублимирала нанякъде. Обичам я аз, тая сестра! Мъничката замира в обятията ми, доверчиво опряла нос в безнадежно протритата ми и препатила лекарска престилка. Мълчим и се наслаждаваме на близостта си.
Толкова е хубаво!
Внимателно обхващам с длани нежното й лице, очертано като в рамка от прекрасните тъмни коси, и се вглеждам в очите й. Ако само знае колко е красива! Усмихва ми се смело, но в погледа й има толкова болка! Болка и обреченост. Шепне нещо почти неразбрано, но аз се опивам от самата мелодия на гласа й. Думите са ненужни. Долавям : „... защото, знаеш ли, не мога... все пак той някога е значел нещо за мен! Знаеш ли колко хора живеят така! Знам, че някога ще се реша... не се сърди... усмихни се... ето така! Обичам те и сега съм при теб... искам те! Заключи проклетата врата!“
Вратата отдавна е заключена... любовта ни захвърля властно на леглото и светът вихрено се завърта около нас... май този път не е от прехвърлянето.
... Идвам на себе си. Обличаме се трескаво и си крадем целувки.
Напразно се надявам времето да е спряло. Ей така, още някакъв неизвестен и неподозиран допълнителен ефект от идиотското изобретение на Главния!
Надеждата е най-жестоката мечта. Почти никога не се сбъдва.
ТЯ тича към изхода, обличайки в движение палтото си. На вратата се обръща и ми се усмихва мило. Мило и щастливо. Както само ТЯ умее. Стисвам плътно очи, като се моля на всички богове като ги отворя, пак да е там. Поглеждам предпазливо. Няма я. Вратата зее отворена и чувам забързаните й крачки, заглъхващи в далечината.
Дискретно покашляне зад гърба ми. Залепвам на разстроената си физиономия бодър, безучастен израз и се обръщам нехайно. Сестрата скрито изтрива една съучастническа сълза и промълвява:
– Докторе, пак прехвърляне!
Залепваме се на стената, а подът се издува като гигантски мехур. Стените се сгърчват в сложни зигзаговидни линии. Таванът се отлепва и полита нанякъде. Хиляди звезди надничат нагло и студено през наранената тъкан на времето. Сестрата се е вкопчила в мен, а аз – в страхoвете си. Прехвърляне. Мамка му! Времето се гърчи около нас във всички възможни посоки. Тласък, придружен от беззвучни светлинни експлозии. Разграждаме се мъчително на обезумели фотони и вихрено потегляме към Безкрая.
Отново пресичане на темпорална линия. Толкова сме свикнали, че вече дори не ни се гади толкова. Светът, наречен Земя, отдавна е изчезнал, ведно с моята любима.
Навън небето е непроницаемо черно. Сега сме навсякъде или по-точно в имагинерната област между Пространството и Времето. На Кръстопътя.
Това, което ще последва, е до болка познато – сега ще връхлетят пациенти от всички видове. Сестрата въздъхва страдалчески. Ровя в паметта си да й кажа нещо успокоително, като: „Дали ще дойде пак оня Лилавият с многото пипала? Гледаше те толкова секси със шестте си очи!“ Вместо това я отпращам да си почине и тя изчезва с явно облекчение.
Включвам отново компютъра. Клавиатурата му кротува и дори не се опитва да ме ухапе. Мишката не подскача като побесняла. Чудо на чудесата! Явно ми се подготвя нещо много сериозно. Предметите около мен са странно спокойни, а това е прекалено хубаво, за да е истина, и аз съм нащрек.
От нищото съвсем неочаквано и безшумно се появяват две кълба с размери на голям портокал. Червено и синьо. Малко след това по същия начин се появява още едно по-малко със златист цвят. Трите кълба застиват неподвижно във въздуха, на около един метър от мен. Разучаваме се взаимно.
Не може да им се отрече професионалната материализация. Писнало ми е от фойерверки, странни миризми, мляскащи звуци и пушеща мазилка, които обикновено съпътстват появата на пациенти от други времена и вселени. Стремя се да не помръдна. Веднъж се поклоних на едни пациенти и те ми се обидиха страшно, защото според техните обичаи това било открита и непростима обида. По дяволите! Не дишам.
Златното кълбо изстрелва залп от грачещи и хъркащи думи. Абсолютно непонятни. Недоумяващо мълча. Сега се обажда синьото кълбо. Директно в съзнанието ми. Безстрастен, авторитарен глас:
„Идентифицирана белтъчна полуразумна единица, предлагаме ви да участвате в теста за пригодност на курсант-ревизора ХАХ 78791234В4 в стандартния му изпит за лиценз на темпорални предикции. Срещу възнаграждение, естествено, определено от вас.“
Отказвам гордо възнаграждението. Сега е ред на червеното кълбо.
Пак директно в съзнанието ми. Тези май главата ми я нямат за нищо. Нежен алтов глас:
– Как бихте постъпили, ако ви се даде възможност да помогнете на вашия най-близък човек по всички възможни начини, включително и с такива, които са против каноните на професията ви и законите на вашата раса?
– Мисля, че бих направил всичко. Категорично всичко!
– Готов ли сте да го направите? Готов ли сте след това да понесете наказанието, предвидено за деянието, което ще извършите?
Гърлото ми пресъхва, но отговарям твърдо:
– Да. Какво трябва да направя?
– Утре ще имате възможност да промените живота на ваш близък човек. После ще имате възможност да изберете сам наказанието си за престъплението, което бихте извършили. Предупреждаваме ви, че ако се откажете в последния момент, можете да попаднете във времева Бримка. Помислете добре, преди да вземете окончателно решение!
– Какво е времева Бримка?
– Последните преживени събития ще се повтарят непрекъснато с увеличаваща се скорост. Предполага се, че това ще трае вечно. Има теория, според която когато скоростта в Бримката стане достатъчно висока, настъпва прехвърляне на обекта в друго непознато измерение. Недоказана, малко вероятна теория. Все пак математически възможна.
– Съгласен съм с условията. Впрочем, в какво се състои изпитът на ХАХ?
Златното кълбо пропява тържествено :
– В качеството си на кандидат-Ревизор, трябва да предскажа вашите бъдещи реакции и провокираната от вас реалност, която ще последва.
Червеното кълбо се намесва:
– Простете на курсанта, Човек! Той е още млад, нетърпелив и обича да се хвали. Любовта е еднаква във всички галактики. Тя е универсалното чувство, което ни свързва. Тестът има и други условия. Ще ги разберете впоследствие. Все пак, отговорете ни. После ще живеете ли заедно с НЕЯ? Все едно, че нищо не се е случило? След като...
Разбирам. След като извърша убийство. Най-презряното престъпление във всички вселени и епохи. Независимо от мотивите, довели до извършването му.
Усмихвам се уморено:
– Ще видим!
Кълбата пак се подредиха в една линия. Имах чувството, че ме поздравиха, по някакъв странен, техен начин, може би с уважение. В главата ми отново прозвуча въпрос:
– А заслужава ли си болката, която ще преживеете?
Кимвам мълчаливо на вече празната стена. Всичката болка на света, която бих изпитал, струва по-малко от една сълза на моята любима.
... ... ... ... ... ... ... ... ... ...
Шофирам старата си кола през унила равнина, захлупена от оловносиво небе. Вали противен мокър сняг и бавно чупи клоните на крайпътните дървета. Внимателно въртя волана и предпазливо влизам в завоите. Защото до мен, на предната седалка, се вози голяма препълнена газова бутилка, чийто вентил се крепи на честна дума. Пластмасови туби с бензин, с развинтени капачки, са закрепени между седалките, а на задната седалка се мъдри двадесеткилограмов чувал с амониев нитрат, снабден с хитроумен, саморъчно направен детонатор.
Всичката тази прелест, достатъчна да опожари и потопи лек крайцер, е предназначена да убие сигурно НЕЙНИЯ тиранин. Е, и екзекутора му, естествено. В качеството на негов съдия, определих присъда на палача му, т.е. на самия себе си. Дано не ме обвинят в пристрастност! Искам да видя мутрите на кълбата след голямото „бум“. Ама те май нямаха мутри. Все пак любопитно. „Как съм щял да живея с нея?“ – попита оня, червения. Ами никак. Смъртта на мъчителя й срещу нейния живот. Е, и моята смърт, естествено. Справедливо е, нали!
Убийците губят право на живот. Ако сами го осъзнаят, това само опростява по-нататъшната процедура. Иначе трябват други убийци, за да ги накажат. И така безкрайно, по непрекъснато развиващата се спирала на злото.
Утешавам се, че все едно, аз никога не бих могъл да живея с НЕЯ, докато той е жив. Тя няма сили да го напусне. А той бавно я убива. Всеки ден по неуловимо малко. Има изглежда такива хора, които унищожават злобно всичко, което не могат да притежават. А искат да имат всичко. Независимо дали го заслужават.
Като се замисля, като че ли и аз искам да я имам, но по някакъв друг начин. Искам всяка сутрин да се събужда на рамото ми и аз първи от всички живи същества да виждам прелестната й, незабравима усмивка. Искам цял живот да бдя над усмивката й. Искам цял живот да мога да докосвам лицето й. И когато се превърнем на прах, да се преродим в друга вселена, където пак да се срещнем и пак да се обичаме. Искам стъпките ни да оставят следи върху безкрайните пясъци на Вечността. Искам Времето да спре, когато съм с НЕЯ. Искам...
Да бе, как беше: Няма по-жестока мечта от надеждата.
Хубаво е все пак да осъзнаваш, че след малко няма да чувстваш нищо. Една такава сладка безотговорност те обзема! Съжалявам, че няма да го видя как умира. Ще стане много бързо. И колективно! А ако има възмездие, би трябвало да осъзнае защо умира. Защото Я убиваше бавно с чудовищния си егоизъм. Всеки ден по малко. Едва ли го е осъзнавал. Както няма да осъзнае и наказанието. Дали знае, че една НЕЙНА сълза струва една бездна от болка и разочарование?
Завой. Обирам внимателно волана и ускорявам плавно. Всеки момент срещу мен ще се появи неговата кола.
Това го уредиха Кълбата. Значи не може да не стане. Иначе изпитът пропада.
Дано само да е сам! Ускорявам още! Автомобилът му се появява изведнъж. Натискам газта до края и рязко преминавам в срещуположното платно. Това е като прочитане на присъдата му. Разбира и се опитва да избяга.
Късно... Двете коли се впиват с трясък една в друга. Гигантската експлозия плисва нетърпимо ярка светлина в очите ми. Нямам време да усетя болка и стремително пропадам в нищото.
Свестявам се от нетърпима болка. Горя. Снегът се топи около мен, но пламъкът не се гаси. Двете коли са се отворили като консервени кутии от силната експлозия. Аз вероятно съм излетял от покрива на моята. Пред мен се вижда лъкатушеща кървава следа. Някой се е влачел ранен.
Ето го, седнал и опрял гръб на една ела. Краката му са извити под неестествен ъгъл и кървавата следа завършва до тях. Открити фрактури на подбедриците или на стъпалата. Един добър ортопед ще го оправи. Ще покуца малко. Не!
Изправям се мъчително и се повличам към него. Огънят къса парчета от мен. Оставям следа. Огнена. Болката одира безжалостно кожата и мускулите ми. Костите ми се топят. Знам само, че трябва да стигна до него, да се строполя отгоре му и да го обхвана с ръце. С крака. Да се вкопча в него със зъби! Крещя и се търкалям в димящия сняг, но се приближавам неумолимо.
Той ми говори нещо непонятно. Опитва се изпълзи по-далеч от мен, но краката му се огъват и не го слушат. Явно има и травма на гръбначния стълб. Забавлявам се да мисля как бих го лекувал и това ме отвлича малко от нетърпимата болка. Още малко, докторе! Този не е последният ти пациент! Този трябва да умре, за да живее любовта ти!
Изпълни сърцето си с ярост! Ти си убиец! Спомни си какво й е сторил! Спомни си какво още не й е сторил!
Почти се надвесвам над него, когато виждам съдържанието на разтворения пакет до лявата му ръка. Една рокля. По-скоро рокличка. Едно от тези слънчеви късчета материя, които могат да облекат една жена, но чудодейно се събират в мъжка шепа. И с безпощадна яснота съзнавам, че никога няма да Я видя облечена в тази ефирна рокличка.
Спирам. Костите ми горят. Мъчително се обръщам и прегръщам най-близкото дърво, което избухва в пламъци. С последни сили поглеждам нагоре към небето. Сърцето и дробовете ми експлодират от кипящата кръв. Болка вече няма, а облаците са толкова близко! И някъде там горе, една малка стремителна фигурка тича към мен. Облечена е в слънчевата рокличка. Протягам ръце към нея. С много любов и копнеж...
... ... ... ... ... ... ... ... ... ...
Спирам. Костите ми горят. Мъчително се обръщам и прегръщам най-близкото дърво, което избухва в пламъци. С последни сили поглеждам нагоре към небето . Сърцето и дробовете ми експлодират от кипящата кръв. Болка вече няма, а облаците са толкова близко! И някъде там горе, една малка стремителна фигурка тича към мен. Облечена е в слънчевата рокличка. Протягам ръце към нея. С много любов и копнеж...
... ... ... ... ... ... ... ... ... ...
Спирам... горят. Мъчително... и прегръщам най-близкото... което избухва в... С последни... нагоре... дробовете експлодират от... кръв. Болка вече ... а облаците са толкова... И някъде там... малка стремителна... облечена в слънчевата... която тича... Протягам... с много любов и копнеж...
... ... ... ... ... ... ... ... ... ...
Спирам . . . прегръщам . . . избухвам . . . кръв. Болка . . .
облаците . . . малка . . . облечена в слънчевата . . .
Протягам . . . с копнеж и
много любов . . .
... ... ... ... ... ... ... ... ... ...
болка . . . облаците . . . слънчевата . . .
протягам . . . с копнеж
и много любов
... ... ... ... ... ... ... ... ... ...
. . . . . .
и много любов . . .
с копнеж