Разлика между версии на „Защита на критиката“

Текуща версия към 11:25, 2 ноември 2013

Емануил Томов, по мотиви от Джоана Ръс

„Защита на поезията“ и на творческото слово като цяло е достопочтен критически жанр и ще пребъде, докато срещу тях има атаки. (Атаките водят славното си начало още от „Държавата“ на Платон.) В последните сто и петдесетина години обаче – след като романтическите идеи за върховенство на Личността на твореца и на личната гледна точка попиват в колективното въображение и четенето става масово, – се появява все по-силна нужда да бъде защитаван не творецът, а критикът.

Какво е критикът?

Читател, разбира се – но и нещо повече. И там му е проблемът с останалите читатели.

Критикът е читател, позволил си или комуто са позволили да се отдели от останалите читатели. Той публикува мнението си – и нерядко му плащат за това. Той се аргументира, привежда примери, прави сравнения, доколкото мястото му позволява. Често използва непрозрачен език, даже ирония, дори сарказъм.

На всички тези белези „обикновеният“ читател вменява подмолни мотиви – защото повечето читатели просто не изразяват мнение така. Сравненията, аргументите, преценките са знак за графомания, опит да се привлече внимание, признак на дребнавост. Непрозрачният език е себевеличаене, сплашване на честните души с бича на иронията и метафората.

Всичко това може да е вярно.

Нерядко е.

Това е напълно нормално.

Критиката е творческа употреба на словото, с която критикът споделя творческите си реакции на прочетената книга. Да, всяка читателска реакция е творческа, защото всеки акт на интерпретация е творчески. Да, разписването на тази реакция също е творчески акт, защото е акт на оратор – от Аристотел насам ораторската реторика вечно е поставяна редом с поезията и драмата като основен творчески жанр. И в нея, като в останалите, има добри и лоши образци.

Добрите са достойни за възхищение не по-малко от всяка друга добра употреба на словото. Доброто критическо есе не предписва, както не предписва и добрата художествена литература. То не е заповед или предписание, а изпълнение. Убеждава само доколкото е добро изпълнение, а не категорична повеля.

Критиката, естествено, съдържа лична идеология, част от която е определен начин на четене. Всъщност, мисията на критика е тази – да демонстрира точно тях, да ги въплъщава наново и да ги прави нови през призмата на критикуваната книга. Понякога тя ще му даде възможност да ги изрази както не е могъл досега. Понякога ще му помогне да изрази части от тях, за чието изразяване досега не му е попадал случай. Понякога дори ще ги промени.

Критикът оценява, но не предписва – защото неговата оценка не е съд. Тя е израз на ентусиазъм или огорчение. Силата и яркостта на тази реакция са истинското мерило за достойнствата на една книга. Книгата не придобива художествена стойност от това колко хора й откликват, а от критическия ентусиазъм, с който й откликват – с желанието да я обсъждат надълго и нашироко и да търсят метафората, когато говорят за нея, защото сивите изразни средства на всекидневната реч просто не побират ентусиазма им. Ето такъв читател е критикът. Той не казва на читателите си „Мислете като мен“. Той им казва: „Мислете като себе си. Говорете като мен.“

Ха! Ти ли ще ми кажеш да говоря като теб?

И стигаме до не по-малко щекотлива тема от това има ли критикът въобще право да говори. В тази връзка, реших да разпиша една примерна размяна на реплики между критик и читател, помагайки си със структурата от есето Defense of Criticism на авторката и критик на фантастика Джоана Ръс, едно от най-уважаваните имена и в двете поприща.

(Това, което следва, не са „правила“ за критикуване. Ще повторя: независимо дали ще е критика на Достоевски или виц на маса, то е преди всичко словесно изпълнение. Трябва да е живо и подробно, доколкото му позволява мястото. Нищо повече. Нищо по-малко.)

1. Не си пълни рецензиите с идеология. Просто си рецензирай.

Така и ще сторя – когато авторите съумеят да не намесват идеологията в своята литература. Никога не съумяват – всъщност, напълно невъзможно е, струва ми се, човек да замисли и изпълни каквато и да е история на белия лист/екран, без да впрегне всякакви свои допускания и преценки какво представлява човешката природа, какво е добро поведение и какво – лошо, какви трябва да са мъжете, какви трябва да са жените, кои състояния на ума и на характера са ценни и кои – напротив, и т.н.

Това се простира и до самите изразни средства – някои писатели и читатели например смятат, че емоция се постига най-добре с купища прилагателни, колкото по-силни, толкова по-добре. Основата на подобно предпочитание, разбира се, е идеологическа. Горните писатели и читатели са се приучили да възприемат подобни текстове като някак „по-открити“, „по-честни“, „по-искрени“ от други, които „крият“ емоцията и са „по-студени“ и „по-чужди“.

Разбира се, когато оценката на критика за изразните средства и идеологията на текста се припокрива с тази на читателя, той не я нарича „идеология“. Дори не я забелязва. Но ако е различна, дори противоположна – тогава се вадят щиковете и се започва с атаките против „идеологията“, та чак до настойчивата (сама по себе си именно идеологическа) позиция, че изкуството и идеологията нямат нищо общо, че творците трябва да са „над“ последното, а критикът, който прави идеологически коментари за художествена литература, внася нещо неприсъщо в една по същество имунизирана от идеологичност сфера.

Само че ако „идеология“ значи именно гореспоменатите лични, обществени и политически, дори философски допускания за това какво представлява човекът, как общува с другите, как работи обществото, каква е йерархията в него и т.н., то тогава сферата на изкуството никак не е имунизирана, защото всяка творба на изкуството и особено на литературата по същество е коментар – да, най-често критически – върху именно тези набори от допускания. Художествена литература, която не е открито полемична или дидактична, пак е пълна догоре с идеология.

Приложението на закостенели, тесногръди, глупави идеологически стандарти към четенето на литература е лошо, защото стандартите са закостенели, тесногръди и глупави, а не защото са идеологически.

2. Аргументите ти не могат да бъдат доказани. Защо се правиш на обективен?

Това твърдение, мисля, е основано на често срещаното объркване на понятията „дефиниция“ и „практическо определение“. Критикът не действа по списък с дефиниции, още по-малко пък с дефиниции за „добро“ и „лошо“. Самата дума, ако и да значи абсолютно същото като „определение“, е чуждица и тежи на врата на този, който я използва, отчуждава го – понякога от собствената му искрена позиция по въпроса – и го принуждава да заема стойката „учен“. Това му вменява и нуждата да привежда „твърди“ доказателства по научному.

(Също така, базови познания по съвременната философия на науката биха извадили хората от заблудата, че дори научните доказателства се обосновават до едно на неопровержима силогистична логика – а и както неведнъж са отбелязвали философи още от Платон насам, естетически и морални въпроси обикновено не се поддават на „дефиниции“ – още по-малко пък качествени, – а просто на „определения“.)

3. Тогава мнението ти е чисто субективно.

Допускането тук е, че мнението, което не се поддава на „твърдо“ доказване, при все че е основано на комбинация от доказателства, опит и усилие на разума – различна за всекиго, – някак моментално става равно на всяко друго произволно субективно мнение в мига, когато започнат да се сравняват.

Подобна позиция е опровергана от самия бит – човек непрестанно взима решения именно въз основа на непреки доказателства, личен опит и собствения си разум и е готов (яростно) да настоява, че взетото от него решение е било „по-правилно“ или „по-грешно“ от алтернативите.

Вярно е, че апаратът, посредством който критикът оценява книги, е субективен, в смисъл че е у критика, а не извън него и се основава на невъзможни за измерване фактори като обучение, талант и опит. Но това не прави преценката му произволно равна на всяка друга. Това, което понякога я кара да изглежда такава, е че процесът на оценка, както и този на оформяне на цялостния оценъчен апарат, са непроследими (по-скоро проследими едва частично), именно защото съдържат неизмерими фактори. Съответно критикът не се осланя явно на тях, цитирайки например учебници по стилистика или анализи, от които се е учил – нито дори ги изтъква.

Освен това голяма част от критическото мислене е гещалт-мислене или иначе казано – разпознаване на цялостни структури след определени количествени натрупвания. Критическата интуиция си позволява да прави квази-дедуктивни изводи за текста въз основа на определени негови белези. Критикът никога не би имал „достатъчно“ или пък „твърди“ доказателства за извода си, разбира се. Без нужната памет обаче, и опит, и постоянно сравнение между моделите в ума му и тези на новата литература, която среща, този в голяма степен интуитивен процес е неимоверно по-беден и ограничен.

Въпреки това, поради горните причини, гневни читатели може да възразят с номер 3 и евентуално да добавят:

4. Всеки има право на собствено мнение.

Забелязали ли сте колко често хората казват „чувствам, че“ вместо „мисля, че“ или (да не даде Господ!) „зная, че“? От страх да проблематизират в диалог (дори със самите себе си) познанията си за каквото и да било, те ги взимат и заравят някъде между пъпа и срамното си окосмение. Английската фраза е красноречива – gut feeling.

Хлапетата, които на седем годинки започват с „Не ми казвай какво да правя!“, на четиринадесет вече са изминали пътя до „Всеки има право на собствено мнение“. Процесът на сплашване, чрез който учители, че и други зрели хора карат младите да се чувстват непълноценни човешки създания, ако не оценяват „високата литература“ (която самият учител често не може да обясни, нито дори да разбере!), е един от ужасяващите факти на литературното ни образование – логични последствия са липсата на интерес към всякаква литература от страна на младите и липсата на интерес към критическото мислене от страна на тези, които все пак се интересуват от литература.

Един от защитните механизми приема формата на настояването, че няма такова нещо като велико изкуство – или че това, което въздейства силно на даден човек, е велико изкуство, за него. И двете са начин човек да заяви първенството и истинността на собствения си опит и това е чудесно. Но това, че ти или аз харесваме нещо много, не го прави – само по тази причина – велико. Литературният канон, ако и непълен и предубеден, не е просто снобска конспирация на „тези отвътре“, с която да накарат „тези отвън“ да се чувстват зле. (Макар че определено твърде често се използва така.)

Проблемът с литературата и литературната критика е, че мнозина не забелязват и не проблематизират чисто занаятчийските елементи в тях – никой не би и посмял да оспори забележките на балетен критик към движенията на някоя прима балерина, нито пък на оперен – към тембъра и дикцията на оперна примадона. От друга страна, никой не се сеща за причина да не възрази на забележки по литературна творба, особено ако има широк консенсус по достойнствата й. Така де, нали всички можем да четем? Следва, че всички можем да оценяваме еднакво добре.

Ала и у литературата има много широко поле за техническа критика, макар тя да не борави с вестибуларния или гласовия апарат. А някои мнения по тези въпроси струват много повече от други.

5. Знаех си, ти си сноб.

Литературата, особено фантастичната, особено в България, е малка държавица, чийто управляващ инстинкт е да налага вето върху чуждия внос, за да насърчава местните производители. Много читатели на научна фантастика и фентъзи са незапознати с канона на собствения си жанр (да не говорим за този на нефантастичната литература) и със стандартите на критиката извън малкото ни поле. Добавете и отбранителното отношение, което толкова много хора имат към високата култура, и се получава повсеместна инфлация на репутации. Време да спрем да раздаваме звездички и целувки наляво и надясно и да получим по-адекватни отправни точки за преценка.

Мнозина припознават снобското не само в гореописаните нагласи, а и в това как се изразява критикът. Иронията и чепатият език нерядко отчуждават, вярно е. Ала литературното поле и особено това на четенето и писането са така наситени с повърхностни афоризми, доводи и заключения, че внимателният критик започва да се пита „А възможно ли е въобще нещо да се каже кратко, просто и ясно – дори да е вярно, – без след това да бъде замърсено от милион скудоумни тълкувания?“

В това има немалко основание – самата достъпност и привидна простота на някои критически оценки и (части от) текстове ги превръщат в неоградена ливада за всякакви преживни животни. Думи се вадят от контекст, добре звучащи лесни фрази биват изнасилени и преиначени до неузнаваемост, поражда се пълен хаос от десетки различни тълкувания на едно и също нещо – и понеже е „просто и ясно“, честото разминаване в определенията бива посрещано с невярващи погледи и питания: „Ама то е толкова просто! Ясно е, че аз съм го схванал вярно, не е ли очевидно!“

Чепатият език често е нужен, за да се влее свежо значение в клишето (дори да трябва клишето да се разкъса и разглоби), както и понякога просто да бъдат отчуждени от добрата критика повърхностните умове, несклонни наистина да мислят върху казаното.

6. А да, това също – язвителен си и неразбираем.

Така е. Критиците са раздразнително племе. Защо сме такива?

Първо, това е като болка от опарване. Само тези, които се занимават с рецензии и мислене за литература, година след година, знаят колко наистина отвращаваща е повечето литература на пазара. А не можем да си махнем дланта от котлона. Обичайните читатели могат да прескачат, да четат книгата отзад напред, да спрат по средата. Ние – не. Трябва да четем внимателно, с цялата налична ни чувствителност към текста и с целия си критико-исторически апарат на високи обороти – в противен случай бихме пропуснали тънката сатира, маскирана като клише, или този дебютен роман, чието начало така и не е било редактирано, но пък нататък е прекрасен, или блестящия разказ, скътан сред шумните имена в някой сборник, експерименталната структура, която може да се сбърка за нескопосаност, красивата история, отчасти развалена от (но и поначало възможна заради) наивността на стила, тази наглед неразбираема ситуация, която се изяснява съвсем малко по-нататък. Съществуват подобни творби, но за да не ги пропусне, човек трябва непрестанно да разширява читателските си сетива, познания и критическо внимание, макар и в 90% от случаите да се сблъсква с книги, които издевателстват над тях. Умственото усещане е като от хранене с боклук и ако страданието на критика не намираше отдушник в яркия му език, не знам какво му остава. А страдат най-много критиците, които най-много се вълнуват – раздразнението е признак на измамена обич. Както пише Бърнард Шоу:

„... критиката без лично отношение не си струва да се чете. Именно способността да превърнеш доброто или лошо изкуство в личен въпрос отделя критиците от останалите хора... когато някой сътворяви нещо под нивото на възможностите си и го сътворяви и зле, и самодоволно, аз го мразя, ненавиждам го, презирам го, копнея да го разкъсам на парчета и да го разпилея по сцената... По същия начин наистина добрият творец предизвиква у мен най-топли чувства... Когато критическото ми настроение е в зенита си, „лично отношение“ не е правилната дума – правилната дума е „страст“...“

Но има и други причини. Критическата преценка е толкова сложна (и се случва в толкова сложен контекст), а както споменах по-горе думите за възхвала, укор и дори за просто описание са толкова мъгляви, с така неясно значение, което непрестанно сменя свои нюанси, а и мястото е толкова ограничено (в Интернет не е, но пък там обхватът на вниманието на читателя е неимоверно тесен), че критиците се възползват от всяка възможност да изразят мнението си едновременно точно и сбито. Ако към това се добави и ярко – че това си е определението за добро писане. Затова критиците, когато е възможно, изразяват мнението си чрез метафори. Остроумието е сбита форма на изразяване, точно както пародията е тип критика. Драматизацията – също. Принципите на непосредственост и драматичност („не казвай, а показвай“) важат в пълна сила за всеки словесен жанр, не само за художествените. Точно затова може да се сторят някому язвителни и...

7. Да бе, да, все тая. Просто ми препоръчай някакви книги.

Че как да стане това?

Всъщност, от време на време критиците могат да правят информирани догадки за вкуса на определена група читатели, но от това като цяло просто няма смисъл. Редакторите трябва да го правят по задължение – с подобни преценки и догадки си вадят хляба – и въпреки това се провалят многократно.

Критикът не бива и да се опитва. Ако го стори, се преструва, че има привилегировано място в главите на аудиторията, а това, подобно на опитите за наукоподобна „обективност“, за място над главите на аудиторията, е просто камък на собствената му шия.