Разлика между версии на „10 на -9“

Версия от 22:31, 7 февруари 2008

    ПОСВЕЩАВАМ книгата на онова бъдеще,

    което и да се случи, може и да не ме дочака

ЧАСТ ПЪРВА – НАТРУПВАНЕ

    1.

    ВРЕМЕ: Преди трийсет и две години

    МЯСТО: Вилна зона на около 45 км от столицата на малък европейски регион

    Поточето тихо плиска, възбудено ромоли, радва се – ти си идваш пак! Шушнат и дърветата, надвесили корони над пътеката, превръщайки я в зелен тунел – здравей отново! Шумят сухо окапалите листа под краката, разгъва се като вълшебно килимче познатата пътека – завърна се, завърна се!... И зад завоя чака старата къщурка, тръпне, въздиша – стопанинът си идва!...

    ...Какви глупости. Ручеят просто си бълбука по камъните, дърветата просто издават шум с листата си, разклатени от сойката, погледнала надолу с едно око и отлетяла. Ако не е тя, вятърът ще разлюлее клона. И нито пътеката примира от радост, нито къщата “чака”. Тя просто си е там, просто я има. Както и всичко останало наоколо – просто го има и толкоз.

    Мен обаче скоро няма да ме има. Затова идвам тук – като престарял звяр, да се свра в старата си бърлога, сякаш криейки се от смъртта. Тя обаче има навика да наднича навсякъде и никога нищо не пропуска. Затова е глупаво да търся скривалище от нея. И не търся. Друго ми трябва – убежище от света, откъсване от шума и радостта, от грозотата и кънтящата тишина на самотата, толкова осезаема когато си сред хората. За да ми е по-лесно да приема напускането на живота. Колкото и мъчен, горчив и противен да е често той, предстоящата раздяла все още всява унизителен страх. А не бива.

    Разумните същества трябва да си тръгват с достойнство когато часът им наближи.

    Пък и не е точно страх това, а притеснение, срам от старостта. И може би едно леко съжаление за неизпитаните неща, за пропуснатите неща, за недовършените неща.

    Търся тук примирение и смирение с неотвратимото. Уединението помага да се постигне подобно състояние на духа. Защото и без това само дух е останал, плътта се предава все по-неудържимо.

    Дошъл съм, за да си отида.

    2.

    ВРЕМЕ: След трийсет и две години

    МЯСТО: 2,71 астрономически единици от земната орбита,

     сектор Аквариус, приблизително в равнината на еклиптиката

    Някога такива като него са ги наричали пирати. И винаги при залавяне ги е чакало обесване на мачтата – без следствие, съд и присъда. Понякога са били щадени, но за кратко – колкото да ги доставят за публична екзекуция в качеството на жертвоприношение на олтара на правораздаването. И, естествено, съдебните процедури са били формалност, защото законът вече ги е смятал за виновни. Трудно може да се нарече подобно отношение “предубеденост”. Щом са те хванали при разбой и с оръжие в ръка, недей се надява, че ще те третират като военнопленник.

    Него нямаше да го третират като военнопленник, нищо, че служеше в армията на своята страна и имаше звание подполковник. Страната му нямаше да се застъпи за него, щеше да отрича самото му съществуване. Но нямаше опасност да го заловят, нито пък да го обесят или разстрелят като бандит и престъпник. Щеше да загине при пленяване, както и при опит да се предаде – съвсем автоматично, без намесата на волята му. Ако се провалеше при изпълнението на мисията, разбира се.

    Нямаше намерение да се проваля.

    Въпреки екипа, който му се падна да ръководи.

    Трима души, безлики и еднакви като от калъп в пълна космическа броня-обвивка, седяха с гръб към централната колона на капсулата и поне един от тях мислеше за пиратство и военни престъпления. Двамата му подчинени може би също разсъждаваха върху някаква тема, но може и да се намираха в състояние на плитка стаза, в която мозъкът не е способен да мисли. Командирът бе лишен на този етап от възможността да провери състоянието на екипа си, Контрол-процесорът на капсулата не му даваше достъп до тези данни при ниво на готовност под “жълто”. Такъв бе регламентът на съвместните мисии съгласно секретните съюзнически спогодби. Също в духа на договорите Обединеният щаб на Коалицията беше решил, че не е просто непрепоръчително, а направо забранено членовете на смесените екипи да знаят нещо един за друг. Нито имена, нито звания, нито лица, нито към коя съюзническа въоръжена сила принадлежат. Сякаш мерките против попадане в ръцете на противника не бяха достатъчни... Очевидно, вътре в Коалицията продължава играта на взаимно дебнене. Политика. Гадно.

    Командирът на капсулата, впрочем, не ламтеше да знае нещо за хората си. По принцип изпитваше антипатия към съюзниците. Не беше расист, нито върл националист, не страдаше от верска непримиримост. Но подозираше, че съекипниците му са точно такива. Майната им. Още по-добре – ако някой загине при изпълнение, тъкмо няма да го жали. Отнасяше се към колегите си като към дроновете, с тая разлика, че хората си трябва да гледаш да ги пазиш малко повече.

    В кабината бе тъмно, проникваше слаба светлина само през тесните процепи на илюминаторите. Капсулата се намираше в режим на свободен дрейф и пасивно сканираше небесната сфера в търсене на обекти, които отговаряха на критериите за цел. Плячка. Която после предпазливо да издебнат и да нападнат. Точно като пиратите от древните времена преди Пробива.

    Външният слой от корпуса на капсулата поглъщаше всякаква радиация, част от която се анализираше от трилионите вградени сензори. Самият апарат не излъчваше нищо, освен периодичните, извънредно къси импулси на инфрачервения охлаждащ лазер, който избавяше капсулата от заплахата да прегрее. Само тези импулси можеха да издадат присъствието на апарата в космическото пространство, затова ги насочваха много внимателно към онези участъци от небесната сфера, където бе най-малко вероятно да се намират чужди и следователно враждебни обекти или детектори. Строго погледнато, за чужди се смятаха всякакви детектори – своите също по-добре да не знаят къде се намира пратената от тях капсула тип “Сокол” – така по-сигурно се опазва тайната и по-лесно се води политика на мирно съвместно съществуване и нулева толерантност към агресията и тероризма.

    Но дори внимателното оглеждане на небето и избирането точната посока на лазерните изпразвания можеше да изиграе лоша шега – например лъчът да улучи невинно парче материя, което, разбира се, ще се нагорещи и ще стане видимо върху екраните на болометрите на всички наблюдатели в този субобем от сектора Водолей на пояса Средно Извънземие, Слънчева система. И ще почнат да търсят още по-внимателно и придирчиво...

    Какъв живот са си живеели военните подводничари през старата бълк-епоха! Командирът се зачуди дали да нареди на системата за отдих да му прожектира върху ретината някой старинен филм за подводници от Първата, Втората и Възпряната световни войни, но не понечи да го направи от суеверие, което старателно криеше и което с половин уста признаваше дори пред самия себе си. Не, гледането на такива филми може би НАИСТИНА е способно да предизвика беда... добре де, по някакъв холистичен начин да увеличи вероятността да се случи беля. Абе, достатъчно е че настройва уплашения от вярата в поличби мозък към провал и поражение. Субективната действителност си е действителност, реална колкото реалността, особено когато е подкрепена от съответния напреднал смартуер. Виж, четенето на виртуална книга, прожектирана на вътрешния зрителен екран, това е приемливо. А най-приемливото е да се стазираш в плитка фаза (наричат го “мъждукане”) и безвремието да те обгърне и продължи, докато сензорите не засекат най-после достоен обект – плячка – за абордаж (и плячкосване)... или не изтече определеното време за мисията. Тогава, макар и безславно, предстои завръщане в базата Орбита-25000, стига Контрол-процесорът да не посочи друга – Космос-1890, например.

    Някаква добре дресирана да седи потайна и кротка мисъл в главата на Командира кръжи около надеждата точно това да се случи и този рейд да завърши с нулев резултат. Но пък от друга страна празните рейдове не пълнят служебното досие с положителни точки. А армиите в днешно време са миниатюрни и с огромна лекота могат да си позволят да изритат безинициативни елементи от плътта си, знаейки че и без специални методи на пропаганда и реклама за вакантното място ще се натиснат хиляди доброволци. Дори стотици хиляди. Наноприсадките от всеки чвор могат да направят свирка, от всеки идиот – войник, но все пак се залага базовият материал да е от най-високо качество. Затова не е добре мисията да е нулева. Колкото и гадно да стане. В края на краищата съвестта също може да се дресира, а в крайна сметка, ако се абстрахираме от методите и средствата, каузата ни е все пак справедлива, нали? Или поне има основания да е такава.

    Нали?

    Командирът на капсулата-рейдер, безименен подполковник без лице и отличителни белези отпъди кривналите от прави път мисли и се съсредоточи върху припомнянето на ключовите параграфи от Тактическия устав.

    Скоро това му доскучва, но за щастие времето на вахтата изтича...

    3.

    ВРЕМЕ: Преди трийсет и две години

    МЯСТО: Вилна зона на около 45 км от столицата на малък европейски регион

    Изглед – гърбички, гърбици и гърбища, всяко следващо е все по-бледо, забулено в мараня, разтворено във въздуха, слято с небето. А то е пусто, обширно и избеляло. Чудесен изглед. Хубава тераса. Заема половината от втория етаж, покривът пази от слънце и дъжд, хем си вътре в къщата, хем си отвън. Хубаво се дреме на широките пейки на терасата – покрити са с няколко ката черги. И тишината е различна, тишина сред случайно пропуснатото от човешките стада кътче съвсем бегло докосната, сиреч омърсена, природа. Свирука шепнешком ветрец, изпърха някоя птица, нададе изненадан глас и се шмугне обратно в гората. Избръмчи насекомо, понесло се нанякъде. И нищо друго.

    Хубаво място за умиране, помисли си той и плъзна поглед изпод клепачите към ниската дървена маса до пейката. На нея лежеше малката му раница с няколкото купени на гарата сандвича, сгъваем нож, лични документи и бутилка минерална вода. А до нея – поостарял модел мобилен телефон, мазно лъщящ черен пистолет и купчинка жълти патрони.

    Дали няма да боли? Може би трябваше да вземе някакви приспивателни, с които да се отрови? – запита се съвсем равнодушно и лениво. Не бързаше. Искаше да си достави удоволствието да погледа залеза, после звездите, луната... да се наспи на чист въздух. Будилникът на мобифона ще го събуди, за да посрещне изгрева. И тогава – пращане на съобщение до адвоката да отвори оставения плик със завещанието, в което обясняваше къде да го намерят, макар че му ставаше все по-безразлично какво ще стане с мъртвото му тяло и колко ще престоява неоткрито.

    И чак тогава, когато денят започне, ще опре дулото на оръжието в слепоочието си. Добре е проучил как точно да държи пистолета, за да не стане резил, а да призове смъртта бързо, точно и безболезнено. Правилно – не да я чака, а да й заповяда да го прибере. Да я накара да бъде послушна.

    Затова си взе сандвичи с месо и подправки, абсолютно вредни за така нареченото му “здравословно състояние”. Сети се, че искаше да се запаси и с една хубава сочна ябълка. Е, жалко, ще мине без ябълка. Ако се напрегне малко, може да си спомни вкуса. Даже по-добре само да си го припомни, вместо да се мъчи да я гризе с остатъка разклатени зъби. Само ще го заболят венците, не, благодаря, малко ли ме е боляло приживе!

    Усмихна се цинично. “Приживе”. Как звучи само...

    Размърда се, за да се намести по-удобно. Може да си позволи дори да подремне. Таймерът на телефона е нагласен за времето на залеза, не бива да проспива последния си залез. В апаратчето има също така записани няколко любими мелодии, но тях ще послуша преди да натисне спусъка, след като се наслади на изгрева. Да, така ще е. Обичаше да планира нещата, които ще му се случват. И вероятно за първи път в плановете му нямаше грубо да нахълта непредвидена промяна по волята на външния свят. Същият свят, онази част от него, на която не й пукаше за неговите желания и стремежи. Нека й. Вече няма да се гаври безучастно с него, няма да го кара да върши неща, които не иска. Да, тази част ще пребъде и след като пистолетът гръмне. И какво от това? По-голямата част от всемира все пак е по-добра, макар и тя да е равнодушна към него и към самата себе си. Лошата страна на живота пък в действителност не е чак толкова голяма, само така изглежда, защото си вътре в нея, в най-добрия случай – близо до нея, в обсега й. И затова често засенчва всичко останало. Но тук, на терасата с изглед към планините, въоръженият му с очила взор успява да отдалечи гадното и нищожното, суетното и арогантното, да го запрати отвъд хоризонта, да го смали до прашинка... за да съзерцава със задоволство по-приятния дял на света. И да се слива с него, да се разтваря като планинските гърбици в небесата, а после решително да постави уместната оловна точка на процеса.

    Пък нека СЛЕД това нещата да не изглеждат толкова спретнато. Ще е ДАЛЕЧ и ОТВЪД, за да го смущават подобни дреболии.

    А може би... да, може да послуша малко музика и сега. Съвсем тихичко, за да не нарушава хармонията естествени звуци.

    Пресегна се небрежно към мобифона, ала ръката му трепна и замря насред път, защото апаратът в този миг реши да подаде безличния си сигнал за повикване, бездарно имитиращ щурец.

    Втренчи се в телефона, който иззвъня отново. Изпита бегло раздразнение, което обаче бързо потъна в събрания за няколкото часа пребиваване тук океан от умиротворение. Не, нищо не може да го извади от релси. Вече не. Присви очи към дисплея на апарата.

    Беше непознат номер. Ръката се отпусна върху дъсчения плот на масата и леко изтрополи с пръсти.

    Мобифонът пак изцвърча. Някой упорито се мъчеше да се свърже.

    При следващия сигнал пръстите бодро изтропаха подигравателен ритъм – няма да се дам, трам-тара-рам! И го повториха, потретиха, отговаряйки по този начин на нахалното повикване.

    Хм, можех да спра достъпа на всички номера... Кой ли е толкова настойчив?

    Мобифонът не мирясваше. Продължи след къса пауза да цвърти като смахнат щурец, сякаш разярявайки се на ответния тропот на пръстите.

    Стана му смешно. Не натисна бутона за отговор, а продължи да се подиграва на машинката. Ала насреща явно имаше инат от класа. И скоро взе да му дотяга. Реши да не си разваля настроението, пък и го зачовърка любопитството – кому съм притрябвал толкова?

    Пое апарата в дланта си и палецът с привично мръдване натисна нужния бутон. Приближи слушалката до ухото си.

    - Да?

    - Здравей. Познай ме, но без имена моля! – произнесе енергичен мъжки глас. Би могъл да принадлежи на човек в разцвета на силите си, ала едва доловими стържещи нотки издаваха същинската възраст на събеседника.

    - Ха. Хубава гатанка. Само че не съм на кеф да играя тази игра.

    - Важно е.

    - Нима?

    - Ще те подсетя малко. За последен път се видяхме преди повече от двайсет години. Срещнахме се вечерта преди да си замина... обратно. Цяла нощ си приказвахме. После ти ме изпрати на аерогарата. Е, сещаш ли се?

    - Не. Може би ако се понапъна...

    - Добре, няма значение. У дома те няма. Къде си? Чакай, не ми казвай направо...

    Блуждаещият поглед на стареца, полегнал да си почива на терасата, се спря върху пистолета, насочен към прекрасната гледка на планините. По небето бяха плъзнали малки облачета с разрошена козинка. Дали те, дали неочакваното обаждане и завързалия се чудат разговор размърдаха изблик на искрено веселие.

    - На какво се смееш? – стъписа се слушалката.

    - Ей така, на нищо. Продължавай, който и да си. Забавляваш ме.

    - Забавлявам те?

    - Ами да. Щом спре да ми е забавно, няма да чакам да ми омръзнеш, просто ще ти затворя и ще изключа мобифона. Но засега... слушам те. Пардон, ти искаше да ти кажа нещо, така ли?

    - Май се досещам къде може да си толкова безгрижен... Не си изкуфял впрочем, нали? Не ти е весело съвсем ПРОСТО ТАКА!

    Старецът лекичко се намръщи.

    - Разбира се, че не. Имам от какво да ми е весело... засега.

    - Според мен си в оная дупка, до която се стигаше само пеш! – заяви неидентифицираният събеседник и леко промени тона. – Моля те, отговори ми с ДА или с НЕ. Наистина е важно!

    Бръчката между веждите на стареца стана малко по-дълбока. Отвърна сухо:

    - Да, на същото място съм. Май наистина добре се познаваме, само че още не загрявам кой си...

    - Добре, чудесно! – прекъсна го слушалката. – Идвам след час!

    Не успя да реагира на секундата, дори се стресна със закъснение. И когато се опомни, викна пискливо:

    - Не! Моментът не е подходящ! Не желая гости! Чуваш ли ме!...

    Едва тогава чу сигналите свободно. Натрапникът отсреща беше затворил.

    Втренчи се в апарата, сякаш той бе виновникът. И забеляза надраскания върху корпуса надпис, който едва личеше и нищо чудно, беше правен преди много години, май че с тънка отверка или шило. Може би игла.

    И надписът гласеше: АЗ СЪМ САМО ВЕСТОНОСЕЦ – НЕ МЕ ЧУПИ.

    Неволно се усмихна. И пак изкриви ядно устни. Замисли се. Гневът го разсейваше. После се сети и бързо извика на екрана номера, от който го бяха търсили. Натисна опцията “Набери”.

    След три сигнала за повикване мек женски глас съобщи, че няма достъп до този номер, защото картата е анулирана.

    Изпъшка от досада.

    Оставаше му само да чака – безпомощен и отново притиснат в ъгъла от властните външни обстоятелства. Идеше му да се застреля още сега.

    Извади пълнителя и го зареди с всичките патрони, разсеяно питайки се, защо са му всичките, след като му е достатъчен един. Така и не успя да си отговори, защото ръцете се оказаха по-бързи и хладнокръвни от мозъка. Трепна чак когато пистолетът щракна, а механичният индикатор посочи, че оръжието е готово за стрелба. Чак тогава движенията на пръстите станаха предпазливи и бавни. Разгледа пистолета, сякаш го виждаше за първи път. Беше го купил нелегално, но от сигурен човек, който прибра парите и не зададе нито един излишен въпрос. Никога не беше чувал за такава марка - “Меркурий 38”, но пък и не се интересуваше особено от оръжия. Продавачът само спомена, че е сравнително нова разработка.

    Въздъхна и постави оръжието на предпазител. Поколеба се, сетне го прибра в раницата. Но така, че да може да го измъкне в случай на нужда лесно и бързо.

    Чак тогава си даде сметка, че е заинтригуван. И че можеше да използва единия час – явно изхвърляне, кой може да успее за толкова малко време от града дотук?! – за да си припомни кой стар познайник, чума да го тръшне, се е сетил да му разваля последното денонощия на този свят.

    И най-вече - заради КАКВО?

    4.

    ВРЕМЕ: След трийсет и две години

    МЯСТО: Споменатите космически координати

    Вахтата на лидера на капсулата изтече. Дежурството се пое от Боец-1, за когото Командирът имаше някакво смътно усещане, че е китаец. Сега можеше да си “поспи” – тоест да изпадне в летаргията на плитката стаза.

    Не успя да го стори. Контрол-процесорът уведоми лидера на операцията, че обектът за ТРС (тактическо разузнавателно сондиране) е намерен, идентифициран и одобрен. Препоръча маневриране и насочване към траектория за сближаване. Препоръките на Контрол-процесора не можеха да се подминат току-така. И командирът ги потвърди.

    Потисна лекото отвращение към себе си, защото го завладяваше едно по-силно чувство – хазартното предвкусване на плячкосването.

    Не “плячкосването”, поправи се мислено, а “битката”.

    Корекцията не се дължеше на изисквания за лоялност. Беше за негово собствено успокоение. От дълги години дресираше съвестта си и все още не беше успял да я сломи напълно – и сигурно за добро, защото заедно с нея би сломил и гръбнака на самоуважението си. Колкото и малко да му беше останало от него...

    Той мислено въздъхна и нареди на апарата да извърши маневра.

    Маневрирането в космоса трудно се опазва от бдителни наблюдатели, които тършуват из всички честоти на спектъра и притежават висока разделителна способност на значителни разстояния. И причината е реактивната струя, защото още не е измислен друг начин за пътуване в безвъздушното пространство. Разбира се, алтернативата “слънчево ветрило” не се брои – уредбата за впрягане на протонния вятър и други видове плазма, изтичащи от Слънцето, е гигантско съоръжение и изисква отразяващи повърхнини, забележими от милиони, че и милиарди километри. Остава добрият стар ракетен принцип – работно тяло се изхвърля през дюзите... и се превръща в издайническа опашка дори да не е загрято до висока температура. Във вакуума дори неутралните атоми започват да отвръщат на космическите лъчи в радиодиапазона – светват на екраните на всеки радиотелескоп. Ами ако са в нищожни количества? Пак същото – радиотелескопът може да е ЧУВСТВИТЕЛЕН... или да се намира твърде БЛИЗО. Или и двете.

    Затова рейдер-капсулата не блъвна нищо от соплата на двигателя си, те и без това бяха затворени като хриле на риба. Мощна пружина изстреля в пространството оловна топка, покрита със слой стелт-асемблери, невидима за нищо, освен за най-чувствителните масови детектори, измерващи топологичните деформации на пространство-времето... които не “виждаха” тела с маса под няколко тона.

    Капсулата тежеше много по-малко от тон, затова и изстрелването на гюлето с точно изчислена маса я тласна в противоположна посока – точно премерено накъде и с необходимата скорост. Така ставаше скритото промъкване към жертвата.

    А топката олово? Асемблерите след време ще премахнат лъчепоглъщащия слой и ще сглобят предавател, който ще записука по конвенционалните навигационни честоти, имитирайки маркирано с радиофар метеоритно тяло. Такива фарове през периода на краткия ентусиазъм скоро след Пробива биваха разпръсвани из Слънчевата система, за да посочват на многобройните космически пътешественици и жители (предполагала се е, че ще са многобройни) местоположението на евентуално опасните за тях “космически рифове”. Не че на Командването му пукаше дали някой ще се надене на гюлето при скорост на сближаване от няколко километра в секунда. Но навярно тогава се намесил неизвестен научен съветник към щаба, очевидно съвестлив и добър човек, който съумял да убеди държавното и военно ръководство, че е наложително да “засветят” изкуствения метеорит, като преувеличил вероятността пострадали от сблъсъка да се окажат космически обекти на самия Блок. Господ да го поживи за старанието.

    Капсулата бавно се сближаваше с астероида, зорко наблюдавайки го с всичките си сензори. Информацията се обработваше и част от нея Контрол-процесорът споделяше с командира – само каквото му се полага да знае. Той на свой ред съобщаваше на двамата си подчинени минимума необходима им информация. По този начин бойците се поддържаха в готовност да реагират мигновено при промяна в обстановката. А тя наистина можеше да се промени за секунди.

-     - - - - - - - - - - - - - - - - - - -     (фрагмент от средата на книгата:)

    ..............................................................................................

    Лидер развъртя в началото топуза, за да пръсне на парчета няколко кристални съоръжения с неясно предназначение, а после, като не видя сериозни препятствия, пусна в ход сатърите. Хладнокръвно посичаше с тях озовалите се в обсега му феноморфи, избирайки за място на удара крайници, въздържаше се от цепене на глави. Беше звяр, но след първата си акция на нахлуване в космически град, вече не озверяваше докрай, запазваше някакви спирачки. В същото време знаеше, че не би се поколебал наистина и ЛИЧНО да убие някой нещастник с лоша орисия, който би го застрашил или би му попречил да изпълни задачата, заради която е дошъл.

    Надяваше се тайничко, че всички тези, които проявяваха благоразумието да си спасяват кожите, ще имат и достатъчно акъл да хукнат право към дебаркадерните гнезда, за да напуснат астрополиса колкото могат по-скоро – дори само по скафандри. Беше чувал, че феноморфите разполагат със вътрешносоматични НЕОГРАНИЧЕНИ репликатори. Молеше се това да е истина.

    Така загиналите от ядрените взривове щяха да са малко. Сравнително малко.

    А пък тези, които не стопляха на каква беля мирише, да мрат! Глупаците – да мрат! Само тази мисъл поддържаше командира в състояние на бойна ярост.

    На шестата минута от началото на акцията – КП със скучен и надменен тон тъкмо я обявяваше: “Момент А-6.02” – Боец-2 докладва за откриване на трофеи. Плячка. Дроновете му потвърдиха – обширна библиотека от макрокарти с разработки на нови асемблерни комплекси. Във всяка карта – по една, две, три ЗАЛа.

    Хубав залък. Чудесен. Време е да се махаме оттук.

    Последните паникьори продължаваха да се стрелкат в баричните обеми, лавирайки покрай облаците отломки и рояците водни капки, валма пушек и разпилени да се реят навред боклуци. И точно тогава Боец-1 взе че реши, че е време да покаже на феноморфите колко ги мрази. Може би бе постъпил така преднамерено. Може би не бе успял да сдържи гнева си на фанатик, расист и жесток, ограничен човек. Сигурно се е почувствал провокиран от щуращите се в претърсваните от него обеми местни жители. Така или иначе, изведнъж интеркомът донесе до Лидера вбесения крясък на Боец-1, който проклинаше неверниците, погаврили се с дадения им от всемогъщия господ човешки облик.

    В следващия миг Лидер се свърза с камерите на дроновете на войника и потръпна от видяното.

    Боец-1 носеше като основно оръжие една крива, подобна на ятаган сабя (ятаган, а? Аллах акбар! о, Всевишни, от всички свестни колеги-мохамедани, които лично познавам, защо ми прати един луд в групата, този срам за всички правоверни?!) и дълъг метър и пет сантиметра боздуган. Именно с късите, дебели и конични шипове мръсникът налагаше застигнат от него феноморф. Косможителят бе потърсил спасение в състояние на стаза, крехкото му телце на богомолка с бегло човекоподобна глава се покри с предпазна кора...

    Боец-1 буквално размаза нещастника. Замахваше, компенсираше отката в безтегловността с реактивните микродвигатели на кръста и гърба си, а после стоварваше тежката и твърда буца металокерамика върху беззащитното тяло. Особено стръвно се стараеше да раздроби главата. Вероятно жертвата му бе получила такива поражения, че никакви наноприсадки за регенерация нямаше да го възстановят и върнат към живота. Боец-1 извършваше излишно и неоправдано убийство, вместо да си гледа задълженията и да търси експериментални репликатори и инфоносители с данни за подобни изследвания. Бе хвърлил почти всички свои дронове да преследват бегълците в обема, където се намираше.

    - Боец Едно! – кресна по интеркома командирът. – Заеби глупостите! Обявявам евакуация!

    Фанатикът не чуваше. Ръмжеше като животно и Лидер с погнуса долови сред издаваните звуци очевидно квичащи сладострастни нотки.

    Олеле, тоя е психопат. Снимай, КП, снимай за протокола!

    - Боец Едно – ледено произнесе Лидер. – Застрашаваш главната цел на мисията ни. Прекрати това безобразие и се евакуирай... Чу ли ме, свиньо такава?! – не издържа накрая, защото войникът заряза превърнатия в предизвикваща смразяващи тръпки каша феноморф, част от него остана залепнала върху облата стена на обема, късове и капки се отделиха от отвратителната каша и заплуваха из помещението. Но заряза останките на убития само за да се нахвърли върху друг клетник в стаза, този пък изобщо нехуманоиден наглед. – Спри, ти казвам! Това е ЗАПОВЕД! ЩЕ ТЕ РАЗСТРЕЛЯМ, ГАД!

    Разтрепери се, почти му притъмня пред очите от гняв. Не забеляза, че заплашва с разстрел невменяем на практика човек, който се намираше на няколкостотин метра разстояние, в друга кухина, при това защитен със скафандър, а командирът нямаше пистолет, с който да стреля... никъде по Земята нямаше годни за стрелба пистолети. Освен музейни антики, с каквито са пуцали Тримата мускетари и таткото на Петър Велики. Каза го не в буквалния смисъл. Замръзна за част от секундата, избирайки как да постъпи. Първата възможност бе да поиска санкция от КП да задейства самоликвидатора на войника, който демонстративно не изпълнява заповед на своя офицер на бойно поле. Другият път за бързата и на практика задължителна според устава екзекуция се състоеше в поставяне на дроновете на Боец-1 под свой контрол и разправа с престъпника посредством техните манипулатори.

    Забави се съвсем малко. Може би защото диво му се прииска да се озове непосредствено до мръсното лудо кръвожадно копеле и да го накълца на салата. И през това забавяне проблемът се реши от само себе си.

    По свой си начин “умната” материя на астрополиса този път отчете, че някой е прекалил. А може би бе дело на активните щитове, макар че и в малко необичайна им проява. Може би беше система за възмездие, програмирана от самите граждани на нападнатия космически град.

    От пода и стените с невероятна скорост започнаха да никнат остри кристални шипове – като игли от опушен кварц. Най-стряскащото бе скоростта им на нарастване, при което болометрите на дроновете не отчетоха съществено покачване на температурата. Съвсем машинално Лидер нареди на един от дроновете на Боец-1 да се помъчи да се сдобие с образец от тези тръни.

    Кристалите избуяваха, прикривайки други безпомощни стазирани граждани на астрополиса. Лишеният от развлечението си убиец изрева разочаровано, развъртя боздугана... и замръзна в позата на вихрен устрем, размятал крака, извъртял торса си като че ли позираше за скулптура. Бе нанизан от шиповете, а те продължиха да растат ПРЕЗ скафандъра. Вероятно гнездящи се в тръните нанити се включиха в атаката, защото комуникационният канал на Боец-1 прекъсна, картините на възмездието идваха само от близките до него дронове – половината от тях също бяха застигнати от невероятните кристали.

    И по каналите на оцелелите и задействали подпрограмите си за отстъпление дронове до Лидера се донесе неистовият рев, преминал в писък – Боец-1 се дереше от болка.

    Шиповете продължаваха да го разкъсват, обелвайки тъканта на скафандъра, обезвреждайки наноприсадки, трошейки кости, режейки плът... Приличаше на аутопсия на труп и на командира му призля за секунда.

    Тръните изкормиха нещастното тъпо и гадно копеле (Аллах наистина е акбар, вярно си е), една игла пукна шлема като диня, появи се за кратко изкривено от ужас и болка мургаво лице, шип се заби в окото му, писъците секнаха, а от главата щръкнаха във всички посоки филизите на проникналия в черепа шип. Друг кристален меч докопа бомбата на гърба на вече мъртвото тяло... и Лидер разбра, че сега нещата наистина ще загрубеят. И се учуди, че дори самоликвидаторът на наказания фанатик е разбит от нанитния кошер...

    Кристалният храсталак изведнъж спря да расте, през него премина цветна вълна. Очевидно нанокомпютрите бяха открили плутониевия заряд на бомбата. Чак подир това, в действителност със съвсем незначително закъснение, се задейства самоликвидаторът.