Разлика между версии на „За „Запали свещ на дявола““

Текуща версия към 20:37, 18 септември 2015

КНИГОСЪБИТИЯ НА 2009 г.

„...един автор със силна разказваческа дарба, инвентивно и буйно въображение, солидна и прецизна историческа и хуманитарна ерудиция, чувство за хумор, иронични обрати и пародийни травестии. Бих определил романа му и като социална антиутопия, но фентъзи-ужасите на Янчо Чолаков не визират някаква далечна бъдеща съдба на България и Балканите, а само представят гротескно разкривени днешни социални и ментални тенденции. И това съвсем не е намусено мрънкане от ретросоцносталгичен тип, а визията на един остър социален диагностик...“

Из обзора на Светозар Игов за бургаската проза през 2009 г.

От Шадоуданс (Shadowdance):[редактиране]

Рецензии за български фантастични книги, издадени през 2009 г.

• * *

Запали свещ на дявола

Автор: Янчо Чолаков

Издател: ИК „Аргус“

Ревю: Трип (Емануил Томов)

Колкото повече отлежава Запали свещ на дявола в главата ми, толкова по-трудно ми е да говоря за нея, но пък ми хрумват по-смислени неща. Ето първото – фрагментарността, играта, литературната изобретателност на тази книга ме объркаха.

После пък се питам, не е ли това търсено в книга, пълна с коси препратки и неочаквани и неочаквано дълги словесни импровизации? По-скоро да.

Вербалната изобретателност на Янчо Чолаков и, следователно, уникалната му позиция в българската фантастика според мен трябва да получат подобаващо внимание, а Запали свещ на дявола е най-голямата витрина на неговия талант. Няма друг български фантаст, който да отдава такова внимание на творбите си като словесни, а не само идейни форми. Това внимание си личи още в началото на книгата, където главният герой, крайно негероичният „воин-поет“ Ян Бездомни, споделя, че всичко, което ще прочетем от първата до последната страница, е историята, която „някои разказват“. Именно към „неистинността“, а не към правдоподобността се стреми историята и се превръща от едно странно историческо повествование в съновидение. За какво всъщност става дума?

В една опустошена територия, някога позната като България, Ян пътува заедно с брат си, Онзи, който не става за нищо, към Сливен, където да се погрижат за втория. А той не става за нищо в поне два смисъла – безполезен е и нищо не може да го събуди и да го накара да стане от носилката, в която Ян го мъкне цяла книга. Пътуването ги среща с много герои, от странни по-странни и гротескни, като Ешерихия Коли, чиито ръце представляват сърп и чук, а името му е име на бактерия, причиняваща диария – която Чолаков причинява на клетия човечец; Дете Големеше, бебе с неимоверен умствен капацитет и едрокалибрен револвер; Петров Рентгеновото oко (циклопоподобен индивид с рентгеново-микроскопско зрение) и жена му, класическа деветдесетарска мурва; бандата на кукерите и т.н., и т.н.

Някъде по средата (без да издавам подробности) пътешествието към изцеление се превръща в пътешествие към отмъщение. Сюжетните детайли на Запали свещ на дявола са амалгама от класически юнашки подвизи и български фолклорни елементи, изкарани от контекста им и набутани в едно изкривено времепространство. България от книгата не е възможна, нито пък цели някаква особено целенасочена „критика“ на народопсихологията и културата ни. Вместо това представлява подсъзнателно омешано бойно поле на всякакви елементи, препращащи към общото смислово обобщение „България“. Нищо не е пощадено – история, манталитет, обичаи, природа. Всичко е превърнато в гориво за нескончаемата игра на многосмислия, асоциации и буквализирани метафори, която според чичко Фройд в едно от по-проникновените му наблюдения за човешкото съзнание е в основата на сънуващия ум.

И да, звучи объркано. И е объркващо. Но привикне ли човек, малко в тази книга не е истински триумф на значещия хаос – с ударение на първата дума.

Плюсове:

+ Основно и преди всичко, блестящото боравене с езика. Чолаков прави с българския това, което автори като Зелазни правят с английския – вкарва поезия и пращяща енергия в разговорните, неформални ритми на родния си език и не се свени да го показва.

+ Потенциалът за смисъл на този роман е огромен. За мен рамката на сънната логика е нещо, в което мога да интерпретирам Запали свещ на дявола, без да ми експлодира главата – съзнавам също така, че това е леко измъкване от моя страна, понеже е възможно липсата ми на начетеност в много отношения да ме спира да възприема и друга страна на романа. Но е трудно човек да мери ерудиция с Чолаков, така че няма да съм единствен.

Минуси:

– Шегите и остроумието на Чолаков понякога не попадат в целта, но предвид картечарския му подход към нещата в това отношение, този ефект не е неразбираем.

Прочетете тази книга. Оставете я да ви обърка, да ви забавлява, да нашепва, вместо да ви поучава. Да ви обърка отново. И после я прочетете пак.

Материалът е публикуван за първи път в бр. 65 на списание Shadowdance:

http://shadowdance.info/800Broeve/Br65/reviews/reviews65.html#svesht

Новелови награди 2008

Автор: сборник

Издател: ИК „Сиела“

Ревю: Трип

Новелови награди 2008 e резултат от съвместното начинание на сайта kafene.bg и издателство Сиела, започнало през 2007 г. Само една от трите наградени новели (от общо 24-те, участвали в конкурса) има нещо общо с „нашите“ жанрове. Това е и част от причината сборникът да получи рецензия – определено си заслужава да се спомене включването на толкова дълга фентъзи творба (тип „меч, черва и магия“, не някаква зле замаскирана мейнстрийм история) като Oт начало до край и обратно в избора на журито за най-добра новела, писана от млад автор.

..........................................

Oт начало до край и обратно

Единствената фантастична творба сред трите наградени, Oт начало до край и обратно е епично фентъзи с леко фантастичен привкус, тип Малазанската книга на мъртвите – младият благородник Ветромил се записва в армията, за да спаси дома си от разорение. Там попада в Смъртната рота – бойно подразделение, пълно с пропадняци от всякакъв калибър... и по една случайност, единствената надежда на Империума срещу Великите коне.

Oт начало до край и обратно е много амбициозно в мащаба си произведение, което неизбежно съдържа и някои грешки и недомислености. Драматизмът върви по същата тънка линия, по която върви и Малазанската книга на мъртвите, и на доста места пропада в сантиментализъм. Голяма част от него е поправима с някои прости корекции (например, не карай героите да произнасят драматични интроспективни монолози като в елизабетинска пиеса – да, Ериксън го прави, и в повечето случаи не работи и при него). На няколко места стилът определено има нужда да се пооправи, а и авторът Евгени Филипов не е успял съвсем успешно да придаде пропорционалност на творбата си – сцената с бащата ми се стори напълно излишна, а на места са преразказани неща, които би трябвало да се покажат. Леко ме объркваше и всезнаещият разказвач, който често ми обясняваше какво НЕ ЗНАЕ Ветромил и как той си няма представа от това и онова.

При все това новелата определено демонстрира потенциал и се надявам този конкурс да даде добра платформа за изяви на Евгени Филипов, който е и най-младият от тримата наградени. Ние от екипа разбира се стискаме палци за това, тъй като авторът е победител и от нашите конкурси и малко или много за нас той си е откритие.

........................................

Пълната версия на материала е публикувана в бр. 62 на списание Shadowdance:

[1]

Из „ДУМИ ЗА ПРОЗАТА[редактиране]

(Годишен литературен преглед – Бургас 2009“ от Светозар Игов)

Янчо Чолаков през 2009 г. е представен с две книги – романа „в жанра фолкпънк“ „Запали свещ на дявола“ („Аргус“), вече получил първа награда в конкурс за фантастика, и сборника с повести и разкази „Упражнения по безсмъртно писане“ („Офир“). И двете книги представят един автор със силна разказваческа дарба, инвентивно и буйно въображение, солидна и прецизна историческа и хуманитарна ерудиция, чувство за хумор, иронични обрати и пародийни травестии. Бих определил романа му и като социална антиутопия, но фентъзи-ужасите на Янчо Чолаков не визират някаква далечна бъдеща съдба на България и Балканите, а само представят гротескно разкривени днешни социални и ментални тенденции.

И това съвсем не е намусено мрънкане от ретросоцносталгичен тип, а визията на един остър социален диагностик. И в световната, и в славянските литератури („Крали Марко за втори път сред сърбите“, „Пан Броучек на луната“) социалните сатирици са ползвали похвата да преместват фолклорни, митологични и литературни герои от собствения им в друг социален, цивилизационен и исторически контекст, но модерната фантастика не само усили и разнообрази тези похвати на пренасяне, но и има визия за светове, поставени пред неподозирани доскоро предизвикателства. Сборникът с различни като повествувателен обем (9 повести и разкази – от кратката портретна скица в духа на Лабрюер и Канети „Чревоугодникът“ до романовидната „История на самотния редник“) показва тази гъвкавост на Янчо Чолаков да избира и смесва различни епохи и митологии, но и да ги моделира художествено по разнообразен начин. Янчо Чолаков е за мен едно от големите открития в литературен Бургас.

Пълната версия: