Разлика между версии на „Концептуалните албуми в рока“

Версия от 12:43, 19 септември 2015

Мирослав Моравски, Геновева Детелинова, Христо Георгиев

Що е то – концептуален албум?

Най-общо казано – това е поредица от песни на един музикант, които, освен че са събрани в един албум, са свързани и чрез една обща идея или тема. (Мюзикълът например е типичен албум с концепция.). Много изпълнители в рока и метъла през годините записват такива творби, в които една история бива разказана посредством музика и текст.

Няма да навлизаме в подробна история и теория на албумите с концепция, идеята ни е да ви представим няколко от тях, да покажем интересни сюжети и идеи. В този брой сме се спрели на прогресив и пауър метъл групи. В следващите може се разходим и из други стилове, за да опишем класики като Tommy на The Who, или нови достижения като Nostradamus на хеви метъл титаните Judas Priest.

Ако ви се хареса.

Dream Theater: Metropolis Pt. 2: Scenes from a Memory

Идеята на всеки концептуален албум е да разказва история. Такъв е замисълът на петата студийна творба на прогресив бандата Dream Theater – „Метрополис 2: Късчета спомени“ (Scenes from a Memory). Но албумът не е просто разказ, облечен в музикална форма. Той е един многопластов, въздействащ аудио-филм.

Замислена като пиеса в две действия, в която събитията достигат до нас с отделните сцени/песни, концептуалната тава на „Театралите“ всъщност представлява един сложен куест. В разкриването на истината, в събирането на съществените елементи на историята, участие взима и слушателят, който трябва да сглоби отделните късчета, епизодите от различни спомени на героя, трябва да решава загадки, някои от които си остават и докрая само догадки.

Накратко – „Късчета спомени“ е албум, който те кара да мислиш и да взимаш решения. Едно 3D, в което третото измерение е слушателят.

Сюжетът е много напрегнат, изпълнен с обрати и загадки, с криминални елементи, мистика и фантастика. Това е една от малкото тави, в които не само текстът, но и музиката сякаш „разказва“ историята. Многобройните препратки към други албуми и композиции на групата оформят усещанията за истинско връщане назад във времето, прераждане, връзка с минали животи... и други елементи на разказа.

Тавата е странна смесица от агресивни и лирични инструментали и пеене. Няма да захващам темата за музикантските умения на групата, но трябва да посоча нейното най-голямо постижение в този албум (и не само): това е удачното смесване на различни течения в музиката и рока – от тежък метъл в стил Metallica и Pantera, до нежен лиричен арт-рок/прогресив а ла The Who, Rush или Marillion, изпълнен по свой собствен, неповторим начин.

Историята: В първата песен от албума – Scene One: Regression – героят, Никълъс, се подлага на психотерапия чрез хипноза, за да се върне назад в спомените си и да открие в тях отговорите на своите съмнения и тревоги. Посредством терапията той си спомня, и с всяка песен, късче по късче сглобява истината за свой предишен живот.

Образът на едно момиче, което натрапчиво се появява в сънищата на героя, постепенно добива плът и кръв – името й е Виктория и всичко в нея му е странно познато (Scene Two, pt. 2: Strange Déjà Vu), въпреки че в реалността те никога не са се срещали. Не биха могли – постепенно Никълъс разкрива, че това момиче е негово предишно прераждане. Историята тук едва започва.

Във Fatal Tragedy Никълъс разбира, че Виктория е била брутално убита. В следващата сцена текстът по много оригинален начин ни дава информация за случая – сякаш четем сензационна вестникарска статия – очевидец, привлечен от зловещи звуци, вижда как един мъж стои над простреляното тяло на жена. В отговор на предложението за помощ от случайния минувач, мъжът изпразва пистолета в главата си.

Постепенно следващите парчета/действия от пиесата ни рисуват картината все по-ясно: Виктория, отчаяна от упадъчния живот на човека, в когото е влюбена (наричан в албума с прозвището „Спящия“), отива да плаче на рамото на неговия брат (с прозвище „Чудото“), който (тук има лек сапунен привкус) се влюбва в нея и двамата започват тайна връзка. Аферата завършва с убийството на Виктория (по всяка вероятност) от „Спящия“.

Въпреки разкритията на следствието нещо остава неизяснено. Никълъс усеща, че „Чудото“ има някакъв пръст в цялата история. Героят се връща дълбоко в спомените си, но провежда и свое разследване в реалността. „Чудото“ се оказва известна личност – сенаторът Едуард Бейнс.

Предпоследната песен (Scene Eight: The Spirit Carries On) е една от най-позитивните песни в албума и въобще в музиката, посветена на прераждането. Тук Dream Theater продължават тезата си от песента „Метрополис-1“ от предишен свой албум (Images and Words) за реинкарнацията (“death is not the end, but only a transition”), за безкрайността на живота и за скрития му смисъл и цел. Но най-интересната идея в тази и следващата песен, и въобще в албума, е за връзката между отделните животи, които човек има на този свят.

Последната сцена (Scene Nine: Finally Free) дава отговор на криминалната загадка, но тя е вече само приключенски привкус – най-значимият момент и в музикален, и в духовен план е силната връзка между „Спящия“ и неговата любима Виктория след смъртта, когато душите им летят свободни.

За протокола: в края се изяснява – убиецът се оказва сенаторът, или „Чудото“. Той не успява да издържи, след като момичето се връща при „пропадналия“ му брат, причаква двамата „щастливи влюбени“ на тяхната среща и ги убива един след друг. „Open your eyes, Victoria!“ – казва той, преди да прати куршум в сърцето на жената. Аналогията с „Open your eyes, Nicholas!“, изричано от терапевта в края на сеансите, не е случайна. Това е и следващата загадка. Типично в духа на трилъра, финалът е отворен – когато Никълъс се прибира вкъщи, хипнотизаторът се оказва там преди него. Следва „Open your eyes, Nicholas!“ за последен път и викът на героя. Албумът завършва с бял шум.

Какво е станало, се разбира от концертното DVD на групата.

Devin Townsend: Ziltoid the Omniscient

Ziltoid the Omniscient е албум, издигащ комичната фантастика до нови, неподозирано шумни висоти. Издържан в традициите на класици като Дъглас Адамс, албумът успешно се гаври с широк спектър от изконни фантастични и метъл ценности. От сериозния прогресив рок и неговите дълбоки концепции, до не по-малко сериозния екстремен метъл и неговите грим, шипове и черни кожи, от клишетата за злия гений и патетизма на героя, през паниката от апокалипсиса, до схващанията за Вселената и смисъла на съществуването.

Самият Девин Таунсенд нарича Ziltoid the Omniscient „безграничен метъл“. Това определение е далеч по-точно от етикета на критиката „прогресив“. Защото албумът размива границите. Съвместява тежки китарни рифове с радиофоничност, редува чисти вокали с ръмжене и крясъци, прелива от нежни клавири в екстремни барабани.

„Най-после направих истински солов албум“, обяснява Девин. „Работих абсолютно сам. Записах всяка инструментална писта и програмирах всички барабани. Аз съм музикалният инженер и продуцентът, миксирах всяка нота в мазето си, с минимум техника.“

Историята: Зилтоид е всезнаещ. Ако във вселената имаше двама всезнаещи, той щеше да е и двамата.

Зилтоид обитава четири измерения на омнивселената – събирателното на всички мултивселени – и може да пътува свободно из времето и пространството.

Зилтоид е най-великият китарист на всички времена. Освен това е зелен, зъбат и бесен.

Защото Зилтоид искаше просто чаша кафе. Черно. Той пропътува всички светлинни години до Земята, за да получи ултимативната чаша кафе. Вместо нея, наглите земляни му поднесоха бълвоч, недостоен за четириизмерното небце на Всезнаещия.

Обзет от гибелен гняв, Зилтоид реши да унищожи Земята. На пътят му обаче застана смелият капитан Спектакилър, който успя да прозре истинската му същност. Под всезнаещата си фасада, Зилтоид се оказа загубеняк.

След срещата си със Спектакилър край мъглявина девет, Зилтоид преживя криза на личността. Призова Съкрушителя на планети от шестте измерения. Уви, оказа се, че Съкрушителя не си пада по мюзикъли.

Зилтоид беше принуден да се обърне към по-висша инстанция. Най-висшата, всъщност. Създателят на всички измерения му даде безценен съвет: „Успокой се, пич.“ Зеленият злодей обаче продължи да настоява за отговори. И получи своят отговор – Зилтоид е марионетка. Всички сме марионетки.

Накрая, по стара фантастична традиция, това се оказа сън. Или така се очаква да мислим. Поне до продължението – Z2.

Rhapsody of Fire и Сагата за Смарагдовия меч

Малко са музикантите, които създават своите албуми върху определени концепции, били те исторически събития, легенди или оригинални сюжети, написани специално като основа за сложни и богати музикални произведения. Luca Turilli и неговата група Rhapsody of Fire обаче стигат дори по-далеч – те създават концептуална дискография и в продължение на много години, малко по малко поднасят на своите фенове „Сагата за Смарагдовия меч“.

Това е епична история за героизъм, вълшебства и кървави войни, възпята от италианската прогресив банда в техните първи пет албума. Съчетанието от динамични метъл рифове, оркестрации, хорове и плавни мелодии, изсвирени на автентични барокови инструменти, отвежда слушателя в Омагьосаните земи, където три малки кралства са обединили силите си, за да се изправят срещу армията от изчадия, водена от злия крал Акрон и от неговия най-верен военачалник – еничаря Даргор.

Тази армия навлиза в Омагьосаните земи не за първи път. Гората на еднорозите още помни страховитото клане, продължило няколко дни сред могъщите вековни дървета, и великата победа, постигната от доблестните воини преди повече от осемнайсет години. Дълго време жителите на трите кралства са се радвали на мира и хармонията по техните земи, но сега сякаш положението е безнадеждно. Безбройните орди отново прегазват градове и села и оставят след себе си единствено диря от кръв, сълзи и черна пепел, разпилявана от ледения зимен вятър.

Воинът на Леда също помни първата война, изпълнила детството му с ужас и скръб. Сега вече той е смел герой, готов да се бори срещу злото, но времето му е малко. Вестта, че столицата на Северното кралство вече е превзета и опожарена, достига до него, когато той е много, много далеч от нея – в свещения град Алгалорд. Именно Алгалорд е целта на Акрон, защото в древната му библиотека се пази тайната на Смарагдовия меч – могъщо магическо оръжие, почиващо в забрава и неизвестност вече векове наред, но предопределено от многобройните пророчества да беснее отново по бойните полета, кърваво и безпощадно, каквото винаги е било. Скоро, благодарение на един стар вълшебник, на име Аресиус, Воинът на Леда разбира, че неговата съдба ще бъде търсенето на меча – той ще трябва да премине през редица изпитания, да погледне в Огледалото на греха, да разгадае загадката на Хитрото джудже, и да освободи от плен могъщия дракон Тарос. Отвъд Морето на жаждата ще го очаква омайната Земя на безсмъртието – райско кътче, което е заслепило много герои и ги е накарало да забравят целта на търсенето си за да останат завинаги в плен на измамната гледка; а накрая – пътуване през самия ад на Земите на хаоса. Съдбата води Воина на Леда и заедно с дракона, с когото стават близки приятели, той преминава през много битки и накрая достига до заветната си цел, магическите Кули на Бездната, които пазят Смарагдовия меч.

Скоро, след епичен двубой с Пазителя на меча, могъщото оръжие поема дългия път към Омагьосаните земи, но обратно отвъд Морето на жаждата Воинът пристига сам, загубил своя верен другар Тарос. Сърцето му жадува за мъст, той вече е готов за война с безбройните изчадия, но все още не знае какво държи в ръцете си. А Смарагдовия меч е жесток, щом усети кръв, се превръща в господар на този, в чиято десница лежи, и желае още и още схватки и жертви. Така идва най-голямото изпитание за героя. Той трябва да се пребори с чудовището, в което самият той се превръща на бойното поле – тяло, което не знае умора, ръце, които не знаят пощада, и очи, които виждат жертва във всяко живо същество. Сила, впрегната в стремежа към убийства. Овладял себе си и оръжието си обаче, той повежда доблестните войни през ада на не една кървава касапница. Окуражени от победите, те постепенно отблъскват враговете си далеч отвъд Снежните планини.

Войната е спечелена и докато Омагьосаните земи се раззеленяват под топлото пролетно слънце, смелите мъже се връщат при семействата си. Но радостта на всички е помрачена от внезапната вест, че злият крал Акрон държи в плен Айрин – принцесата на Северното кралство. Скоро след като научават тази вест, Воинът на Леда и неговия другар Арвалд предприемат пътуване към Земите на сенките. Там обаче двамата разбират, че дори и Смарагдовия меч не е всемогъщ, и след тежки изпитания попадат в плен на Акрон. Накрая само воинът успява да избяга, станал свидетел на смъртта на Арвалд и Айрин – принесени в жертва на демонично древно божество. Героят остава жив, но от този момент нататък войната с Акрон вече става лична. А Мечът пада в ръцете на врага.

Кошмарът връхлита отново Омагьосаните земи и вече нищо не може да спре изчадията със Смарагдовия меч на тяхна страна. Благодарение на неговата сила, те призовават древно чудовище, известно като Кралицата на мъртвите, което със своята армия напада от юг откъм морето, докато Акрон прекосява Снежните планини и напредва от север.

Те неумолимо настъпват към Алгалорд и идва времето, когато съдбата на Омагьосаните земи ще се решава не от оръжието на бойното поле, а от истината. Истината за миналото на Даргор, която той дори не подозира...

Краят на историята идва с думите: “everything is possible...when you let the mystic power of the dragonflame burn in your heart... believe it...”

Paul Kantner and Jefferson Starship: Blows Against the Empire

Много фантасти са разглеждали темата за утопичното бъдеще. През погледа на рошавия китарист и вокалист на Jefferson Airplane Пол Кантнър обаче, нещата изглеждат далеч по-позитивни и ведри. Без каквито и да е претенции за дълбока психологичност или научна подплатеност Blows Against The Empire ни залива с оптимизъм и игриви китари още от откриващото парче: „Отвори очи, идва новият свят“.

В записването на Blows Against The Empire участва цяло съзвездие музиканти от края на шейсетте и началото на седемдесетте години – включително членове на Jefferson Airplane, The Grateful Dead и Crosby, Stills, Nash & Young. Текстовете са по-скоро директно обръщение със силно политическо послание, отколкото поезия. Музиката е психеделичен рок. От онзи тип, който се дрънчи възторжено на стара кухарка, докато хор от щастливи младежи с позапуснат вид припява. В този случай – облечени в скафандри. Вероятно с избродирани по тях цветя.

Историята: На хипарите им е писнало от войните, комерсиалната култура и правителството. Те искат нов свят на свобода, зелена трева и халюциногени. Представят си остров, където бебетата растат по дърветата и падат в ръцете на щастливите двойки. (Струва ви се странно? Върнете се към изречението за халюциногените.) Решението идва от само себе си: Ще откраднат космически кораб, за да устроят своята утопия на друга планета, далеч от старото поколение и закостенелите им мозъци.

Манифестът се разпространява под формата на безплатна музика, свирена в парка. Главният герой не се колебае дълго дали да се включи в пътешествието, или да остане във владенията на чичо Сам: „Трябва ли да замина далеч за светлата Андромеда (…), или да остана в клетката на тази Америка?“ Открива, че приятелката му е бременна. Ентусиазмът от предстоящото пътуване и събиращите се млади хора, споделящи неговите възгледи, се увеличава още повече. Решава, че е длъжен да спаси бъдещото си дете от „файловете и номерата на правителството“. Тук в албумът се вплита и биографична нишка – Грейс Слик, изпълняваща женските вокали и участвала в композирането на някои от песните, по това време е бременна от Кантнър.

И така, по изгрев, започва пътуването към земята на „свободни умове, свободни тела, свободни наркотици и свободна музика“.

Blows Against the Empire e първият рок албум, номиниран за наградата „Хюго“. Преди албумът да излезе, Пол Кантнър попитал Робърт Хайнлайн дали има нещо против да използва някои от идеите му. Хайнлайн бил изумен. „Много хора са крали от мен през годините“, отговорил той, „но ти си първият, който иска разрешение.“

Редактира Мирослав Моравски