Разлика между версии на „Пладне. ХХІІ век (глави от роман)“

Текуща версия към 19:16, 21 септември 2015

(глави от романа)

Аркадий Стругацки, Борис Стругацки

Поражението

Фишер рече на Сидоров:

– Ти заминаваш за остров Шумшу.

– Къде е това? – попита намръщено Сидоров.

– Северните Курилски острови. Излиташ днес в двайсет и два и трийсет. С товарно-пътническия Новосибирск – пристанище Провидение.

Илюстрация Иван Кирков

Механозародишите трябваше да се изпробват в разнообразни условия. Институтът работеше най-вече заради междупланетниците и затова трийсет изследователски групи от четирийсет и седемте заминаваха за Луната и други планети. Останалите седемнайсет трябваше да работят на Земята.

– Добре – бавно изрече Сидоров.

Надяваше се, че и на него ще дадат междупланетна група, лунна поне. Струваше му се, че има много шансове, защото отдавна не се бе чувствал така добре, както напоследък. Беше в отлична форма и се надяваше до последната минута. Но Фишер кой знае защо реши другояче и нямаше как дори да поговори с него по човешки, защото в кабинета стърчаха непознати с унили физиономии. „Ето така идва старостта“ – помисли си Сидоров.

– Северокурилск вече знае – рече Фишер. – За мястото на изпитанията ще се договориш конкретно в Байково.

– Къде е това?

– На остров Шумшу. Административният център на Шумшу. – Фишер сплете пръсти и се загледа през прозореца. – Сермус също остава на Земята – продължи той. – Той заминава за Сахара.

Сидоров си замълча.

– Та така – рече Фишер. – Вече ти избрах помощници. Ще имаш двама помощници. Свестни момчета.

– Новаци.

– Ще се справят – бързо рече Фишер. – Те са подготвени добре. Свестни момчета са, казвам ти. Единият между другото също е бил Десантчик.

– Добре – отвърна безразлично Сидоров. – Това ли беше?

– Това. Можеш да тръгваш, желая ти късмет. Товарът и хората ти са в сто и шестнайсета.

Сидоров тръгна към вратата. Фишер се позабави и подвикна подире му:

– И се връщай по-скоро, камрад. Имам интересна тема за тебе.

Сидоров притвори вратата след себе си и постоя така. После се сети, че лаборатория 116 се намира пет етажа по-надолу, и тръгна към асансьора.

Яйцето – полирано кълбо, високо половин човешки бой – се мъдреше в дес­ния ъгъл на лабораторията, а в левия седяха двама души. Когато Сидоров влезе, те се изправиха. Сидоров се спря и ги заоглежда. Бяха по на двайсет и пет години, не повече. Единият беше висок, рус, с грозновато червендалесто лице. Другият беше по-нисък, смугъл красавец испански тип, с велурено якенце и тежки туристически обувки. Сидоров пъхна ръце в джобовете, повдигна се на пръсти и пак се отпусна на пети. „Новаци“ – помисли си той и изведнъж усети пристъп на такова силно раздразнение, че сам се учуди.

– Здравейте – рече той. – Казвам се Сидоров.

Смуглият показа белите си зъби.

– Знаем, Михаил Албертович. – Той спря да се усмихва и се представи:

– Кузма Владимирович Сорочински.

– Галцев, Виктор Сергеевич – представи се и русият.

„Интересно, кой ли от тях е бил Десантчик – помисли си Сидоров. – Сигурно тоя испанец, Кузма Сорочински.“ Той попита:

– Кой от вас е бил Десантчик?

– Аз – отвърна светлокосият Галцев.

– Дисциплината ли? – попита Сидоров.

– Да – отвърна Галцев. – Дисциплината.

Той погледна Сидоров в очите. Галцев имаше светлосини очи, обрамчени с пухкави женски мигли. Те някак си не отиваха на грубото му червено лице.

– Е, виж какво – рече Сидоров. – Десантчикът трябва да е дисциплиниран. Всеки трябва да е дисциплиниран. Впрочем, това не е мое мнение. Какво умеете, Галцев?

– Аз съм биолог – рече Галцев. – Специалността ми са нематодите.

– Така – рече Сидоров и се обърна към Сорочински. – А вие?

– Инженер-гастроном – гръмко отрапортува Сорочински и пак показа белите си зъби.

„Прелест – помисли си Сидоров. – Специалист по червеите и сладкар. Недисциплиниран Десантчик и велурено якенце. Свестни момчета. Особено тоя пишман Десантчик. Благодаря ви, другарю Фишер, вие винаги се грижите за мен.“ Сидоров си представи как Фишер, след като придирчиво и внимателно е подбрал от две хиляди доброволци състава на междупланетните групи, си е погледнал часовника, погледнал е списъците и е казал: „Групата на Сидоров. Курилите. Атос е делови човек, има опит. Напълно са му достатъчни трима. Даже двама. Та това не е на Меркурий, не е на Горящото плато. Да му дадем поне ей тоя Сорочински и ей тоя Галцев. Още повече, че Галцев също е бил Десантчик.“

– Подготвени ли сте за работа? – попита Сидоров.

– Да – потвърди Галцев.

– И още как, Михаил Албертович – възкликна Сорочински. – Назубрили сме всичко дума по дума!

Сидоров се приближи до Яйцето и опипа прохладната му полирана повърхност. После попита:

– Знаете ли какво е това? Вие, Галцев.

Галцев вдигна очи към тавана, помисли и изрече с монотонен глас:

– Ембриомеханично устройство МЗ-8. Механозародиш, осми модел. Автономна саморазвиваща се механична система, обединяваща в себе си програмно управление МХФ – механохромозома на Фишер, система от възприемащи и изпълнителни органи, дигестивна система и енергетична система. МЗ-8 е ембрио­механично устройство, способно във всякакви условия и при използване на всякакви суровини да се разгръща във всяка конструкция, зададена от програмата. МЗ-8 е предназначен за...

– Вие – обърна се Сидоров към Сорочински.

Сорочински издекламира бързо:

– Даденият екземпляр на МЗ-8 е предназначен за изпитания в земни условия. Програмата е стандартна, стандарт шейсет и четири: развитие на зародиша в херметичен жилищен купол за шест човека с пристройка и кислороден филтър.

Сидоров погледна през прозореца и попита:

– Тегло?

– Примерно центнер и половина.

Общите работници от експерименталните групи можеха и да не знаят всичко това.

– Добре – рече Сидоров. – А сега ще ви съобщя онова, което не знаете. Първо, Яйцето струва деветнайсет хиляди човекочаса квалифициран труд. Второ, то наистина тежи центнер и половина и там, където се наложи, ще го мъкнете вие.

Галцев кимна. Сорочински рече:

– Ще го мъкнем, Михаил Албертович.

– Прекрасно – отвърна Сидоров. – Ами тогава започвайте отсега. Дотъркаляйте го до асансьора и го свалете във вестибюла. После идете в склада да получите регистриращата апаратура. Сетне можете да вървите по свои си работи. Явете ми се с целия товар на аеродрума в десет вечерта. Опитайте се да не закъснявате.

Той се обърна и излезе. Зад него се разнесе тежък грохот: групата на Сидоров пристъпи към изпълнението на първата си задача.

Призори товарно-пътническият стратоплан изхвърли птерокара с групата над Втори Курилски проток. Галцев много изящно изведе птерокара от пикирането, огледа се, погледна картата, погледна компаса и веднага намери Байково – няколко реда двуетажни сгради от бял и червен литопласт, опасали в полукръг неголям, но дълбок залив. Птерокарът изви твърдите си криле и се приземи на крайбрежната улица. Подранил минувач (юноша в моряшка фланелка и брезентови гащи) им обясни къде се намира управлението. В управлението дежурният администратор на острова, а също и старши агроном, възрастен прегърбен айн , ги посрещна приветливо и ги покани на закуска.

След като изслуша Сидоров, той предложи да си изберат от няколко

невисоки сопки покрай северния бряг. Говореше на руски доста чисто, само понякога млъкваше по средата на думата, все едно не беше сигурен в ударението.

– Северният бряг е доста далеко – рече той. – И дотам няма хубав път. Но вие имате птеро...кар. И освен това не мога да ви предложа нищо по-близко. Не разбирам особено от физични опити. Но по-голямата част от острова е заета от градини, бостани, парници. Сега навсякъде работят учени...ци. Не мога да рис...кувам.

– Няма никакъв риск – лекомислено заяви Сорочински. – Абсолютно никакъв риск.

Сидоров си спомни как веднъж бе висял цял час на пожарната стълба, докато се спасяваше от пластмасов таласъм, на когото за самоусъвършенстване му трябваше протоплазма. Наистина, тогава още го нямаше Яйцето.

– Благодаря – рече той. – Северният бряг напълно ни устройва.

– Да – рече айнът. – Там няма нито бостани, нито парници. Там има само брези. И освен това някъде там работят архео...лози.

– Археолози ли? – учуди се Сорочински.

– Благодаря – рече Сидоров. – Мисля, че ще тръгнем веднага.

– Сега ще дойде закуската – напомни учтиво айнът.

Закусиха мълчаливо. На прощаване айнът рече:

– Ако ви потрябва нещо, обаждайте се, без... как беше... да се при...тес...нявате.

– Не, няма да се... как беше... при...тес...няваме.

Сидоров го изгледа, а в птерокара му рече:

– Ако вие, млади човече, си позволите още веднъж подобна неуместна постъпка, ще ви изгоня от острова.

– Моля за извинение – рече Сорочински и се изчерви силно. От руменината мургавото му гладко лице стана още по-красиво.

На северното крайбрежие действително нямаше бостани, или пък парници, а растяха само брези. Курилската бреза расте „лежешком“: стеле се по земята, а нейните мокри възлести стъбла и клони образуват плътни, непроходими плетеници. От въздуха гъсталаците от курилска бреза изглеждат като безобидни зелени полянки, напълно подходящи за кацане на не много тежки машини. Нито Галцев, който управляваше птерокара, нито Сидоров, нито Сорочински и понятие си нямаха от курилска бреза. Сидоров показа една кръгла сопка и рече: „Тук.“ Сорочински го погледна плахо и се съгласи: „Хубаво място.“ Галцев спусна шасито и насочи птерокара към кацане право в центъра на обширно зелено поле в подножието на кръгла сопка.

Крилата на машината замряха и след минута птерокарът с трясък заби нос в хилавата зеленина на курилската бреза. Сидоров чу този трясък, видя милион разноцветни звезди и временно загуби съзнание.

После отвори очи и преди всичко останало видя ръка. Тя беше голяма, загоряла и нейните прясно издраскани пръсти сякаш неохотно докосваха последователно клавишите на пулта за управление.

Ръката изчезна и се появи тъмночервено лице със сини очи, обрамчени от женски мигли.

Сидоров, охкайки, се опита да седне. Десният хълбок много го болеше и челото му смъдеше. Той докосна чело и поднесе пръсти към очите си. Пръстите бяха оцапани с кръв. Той погледна Галцев. Галцев бършеше разбитата си уста с носна кърпа.

– Майсторско кацане – рече Сидоров. – Радвате ме, специалисте по нематодите.

Галцев мълчеше. Той притискаше към устата си смачкана носна кърпа и лицето му беше неподвижно. Високият треперлив глас на Сорочински произнесе:

– Той не е виновен, Михаил Албертович.

Сидоров бавно извърна глава и погледна Сорочински.

– Честна дума, не е виновен – повтори Сорочински и се дръпна. – Погледнете къде кацнахме.

Сидоров открехна вратата на кабината, подаде глава навън и няколко секунди разглежда изтръгнатите из корен, изпокършени стъбла, заплели се в шасито. Той протегна ръка, откъсна няколко твърди лъскави листенца, смачка ги с пръс­ти и ги пробва с език. Листенцата бяха тръпчиви и горчиви. Сидоров плю и попита, без да поглежда Галцев:

– Машината цяла ли е?

– Цяла е – отвърна Галцев през кърпата.

– Вие какво, зъб ли си избихте?

– Да – отвърна Галцев. – Избих си.

– Ще ви мине като на кутре – обеща Сидоров. – Можете да смятате, че съм виновен аз. Опитайте да вдигнете машината на сопката.

Не беше много просто да се изтръгнат от храсталака, но в края на краищата Галцев приземи птерокара на върха на кръглата сопка. Сидоров слезе и се огледа, като търкаше десния си хълбок. Оттук островът изглеждаше безлюден и плосък като маса. Сопката беше гола и ръждивочервеникава от вулканичната шлака. Откъм изток към нея напираха гъсталаците на курилската бреза, на юг се нижеха зелените правоъгълници на бостаните. До западния бряг имаше около седем километра, зад него в люляковата мъгла се очертаваха бледолилави планински върхове, а още по-надалеч, по-вдясно, в синьото небе неподвижно висеше странен триъгълен облак с отчетливи очертания. Северният бряг бе много по-близо. Той рязко се спускаше към морето, над стръмнината стърчеше нелепа сива кула – вероятно старинно отбранително съоръжение. До кулата белееше палатка и се суетяха човешки фигурки. Явно бяха археолозите, за които спомена дежурният администратор. Сидоров вдиша през нос. Миришеше на солена вода и нагрят камък. И беше много тихо, дори прибоят не се чуваше.

„Хубаво място – помисли си той. – Яйцето трябва да го оставим тук, кинокамерите и останалото – по склоновете, а лагера да оборудваме долу, край бостаните. Дините тук сигурно са още зелени.“ После се замисли за археолозите: „До тях оттук са към пет километра, но все едно – трябва да ги предупредим да не се учудват много-много, когато механозародишът започне да се развива.“

Сидоров повика Галцев и Сорочински и рече:

– Опита ще проведем тук. Според мен мястото е подходящо. Суровина ще е лавата – тъкмо каквото ни трябва. Започвайте.

Галцев и Сорочински се приближиха до птерокара и отвориха багажника. От него пръснаха слънчеви зайчета. Сорочински се пъхна вътре, поохка, попъшка и изведнъж с един тласък избута Яйцето на земята. Като хрускаше по шлаката, Яйцето се търкулна няколко крачки и спря. Галцев едва успя да отскочи встрани.

– Недей – рече той тихо. – Ще се пресилиш.

Сорочински скочи и изрече с груб глас:

– Нищо, свикнали сме.

Сидоров пообиколи Яйцето, пробва се да го подбутне. Яйцето дори не се люшна.

– Прекрасно – рече той. – А сега кинокамерите.

Те дълго се занимаваха с нагласянето на камерите: една с инфрачервен обектив, друга със стереообектив, трета с обектив, регистриращ температурата, четвърта – панорамна...

Беше вече около дванайсет, когато Сидоров предпазливо попи с ръкав потта от челото си и извади от джоба си пластмасовия калъф с активатора. Галцев и Сорочински се приближиха отзад и занадничаха през рамото му. Сидоров бавно изтърси активатора на дланта си – това беше блестяща тръбичка със смукалце на единия край и червено ръбесто копче на другия. „Да започваме“ – рече той на глас. Отиде до Яйцето и притисна смукалцето до полирания метал. Изчака секунда и натисна с показалец червеното копче.

Отстъпи крачка назад, без да откъсва очи от Яйцето. Сега само с пряко попадение от ракетна пушка можеше да се спрат процесите, които се наченаха под блестящата обвивка. Настройката на механозародиша към полевите условия започна. Не се знаеше колко време ще продължи. Но когато настройката завърши, зародишът щеше да започне да се развива.

Сидоров погледна часовника си. Беше дванайсет и пет. Той с усилие отдели активатора от повърхността на Яйцето, скри го в калъфа и го прибра в джоба си. После се огледа към Галцев и Сорочински. Те стояха зад гърба му и гледаха мълчаливо Яйцето. Сидоров за последен път докосна блестящата повърхност и рече: „Да вървим.“

Той нареди да се оборудва наблюдателен пункт между сопката и бостаните. Оттук Яйцето се виждаше добре – сребърно топче върху червеникавия хълм под синьото небе. Сидоров изпрати Сорочински при археолозите, а сам седна на тревата в сянката на птерокара. Галцев вече дремеше – беше се напъхал под крилото, за да се пази от слънцето. Сидоров смучеше бонбонче и поглеждаше ту към върха на сопката, ту към странния триъгълен облак на запад. В края на краищата взе бинокъла. Както и очакваше, триъгълният облак се оказа снежният връх на някаква планина, вероятно вулкан. През бинокъла се виждаха тесните сенки там, където снегът се беше стопил. Можеше дори да различи снежните петна по-надолу от неравния бял ръб. Сидоров остави бинокъла и се замисли за това, че зародишът ще излезе от Яйцето най-вероятно през нощта и това е добре, защото дневната светлина обикновено пречи на работата на кинокамерите. После си помисли, че Сермус вероятно се е скарал ужасно с Фишер, но все пак е заминал за Сахара. След това му хрумна, че Мисима сега товари на ракетодрума в Киргизия и отново усети тъпата болка в десния хълбок. „Старост, нерадост“ – промърмори той и погледна косо Галцев. Галцев лежеше по очи, подложил ръце под главата си.

След час и половина се върна Сорочински. Беше гол до кръста, смуглата му гладка кожа лъщеше от пот. Контешкото велурено яке и ризата си носеше под мишница. Той приклекна пред Сидоров и проблясвайки със зъби, разказа, че археолозите благодарят за предупреждението и че са много заинтересувани, че са четирима, но им помагат ученици от Байково и Северокурилск, че разкопават подземни японски укрепления от средата на по-миналия век и, най-накрая, че началник им е „мнооого симпатично момиче“.

Сидоров благодари за интересния доклад и помоли да се погрижат за обяда. Той седеше в сянката на птерокара и, като дъвчеше тревичка, гледаше с примижали очи към далечния бял конус. Сорочински събуди Галцев и двамата се засуетиха настрани, като тихо разговаряха.

– Аз ще сготвя супата – рече Сорочински, – а ти се заеми с второто, Витя.

– Някъде имаме кокоше месо – с пресипнал от съня глас рече Галцев.

– Ето ти го кокошето – рече Сорочински. – Археолозите са забавна компания. Единият е страшно брадясал – няма празно място по лицето. Разкопават японски укрепления от четирийсетте години на по-миналия век. Тук е имало подземна крепост. Този, брадатият, ми подари патрон за пистолет. Виж!

Галцев промърмори недоволно:

– Не ми тикай под носа тоя боклук.

Замириса на супа.

– Началникът им – продължаваше Сорочински – е много готино момиче. Блондинка и много стройна, само краката ù са дебели. Натика ме в дота и ме накара да гледам през амбразурата. Оттук, разправя, са обстрелвали целия северен бряг.

– Е, и какво? – попита Галцев. – Наистина ли са го обстрелвали?

– Кой ти знае. Сигурно. Аз гледах предимно нея. После двамата замервахме дебелината на подпорите.

– Така, два часа, само замервахте?

– Ъхъ. А после загрях, че нейната фамилия е същата като на брадатия и се оттеглих. А пък в тия зандани, да ти кажа, е твърде гадно. Тъмно, а по стените – плесен. Ами хлябът къде е?

– Ето го – рече Галцев. – Може пък тя да е просто сестра на тоя, брадатия.

– Може. А как е Яйцето?

– Никак.

– Е, добре – рече Сорочински. – Михаил Албертович, обядът е готов.

Докато ядяха, Сорочински говореше много. Отначало обясни, че японската дума „тотика“ произлиза от руския термин „огнева точка“, а руската дума „дот“ пък произхожда от английското „дот“, което също означава „точка“. После се захвана много надълго да разказва за дотове, зандани, амбразури и за плътността на огъня на квадратен метър и затова Сидоров се постара да яде по-бързо и се отказа от плодовете. Остави Галцев да наблюдава Яйцето, качи се в птерокара и задряма. Наоколо бе удивително тихо, само Сорочински, който миеше съдовете на ручея, от време на време запяваше. Галцев седеше с полевия бинокъл и без да откъсва очи от него, гледаше върха на хълма.

Когато Сидоров се събуди, слънцето залязваше. От юг пълзеше тъмновиолетов сумрак, стана прохладно. Планините на запад почерняха, над хоризонта като сива сянка висеше конусът на някогашния вулкан. Яйцето на върха на сопката сияеше с пурпурен пламък. Над бостаните пълзеше сивосинкава мъглица. Галцев седеше във все същата поза и слушаше Сорочински.

– В Астрахан – разказваше Сорочински – ядох „шахска роза“. Това е диня с рядка красота. Има вкус на ананас...

Галцев покашлюваше.

Сидоров поседя няколко минути, без да мърда. Спомни си как някога с Генка Капитана ядоха дини на Венита. От Земята прехвърлиха цял кораб дини за планетологичната станция. Ядяха дини, впиваха усти в хрупкавото им месо, сокът течеше по бузите им, а после се обстрелваха един друг с хлъзгавите черни семенца.

– ... пръстите да си оближеш, като гастроном ти го казвам!

– По-тихо – рече Галцев. – Ще събудиш Атос.

Сидоров се намести по-удобно, облегна брадичка на облегалката на предната седалка и притвори очи. В кабината беше топло и малко задушно – тя изстиваше бавно.

– А на теб не ти ли се е случвало да летиш с Атос? – попита Сорочински.

– Не – отвърна Галцев.

– Жал ми е за него. И едновременно с това му завиждам. Такъв живот е изживял той, какъвто аз никога няма да изживея. И много други също. Но все едно, вече го е изживял.

– А защо пък да го е изживял? – попита Галцев. – Само е спрял да лети.

– Птица, която е спряла да лети... – Сорочински млъкна. – Изобщо, времето на Десантчиците вече отмина – рече той неочаквано.

– Дрън-дрън – спокойно отвърна Галцев.

Сидоров чу как Сорочински се разшава.

– Не, не е дрън-дрън – рече той. – Ето го Яйцето! Ще ги правят със стотици и ще ги хвърлят по неизвестните и опасни светове. И всяко Яйце ще построи там лаборатория, ракетодрум, звездолет. То ще разработва шахти и рудници. Ще лови и изучава твоите нематоди. А Десантчиците само ще събират информация и ще обират отвсякъде каймака.

– Дрън-дрън – повтори Галцев. – Лаборатория, шахта...А херметичният купол за шест души?

– Какво за херметичния купол?

– Под него ще има шест души.

– Все едно – упорито заяви Сорочински. – Все едно, на Десантчиците им идва краят. Куполът с хора – това е само началото. Ще изпращат напред автоматични кораби, които ще хвърлят Яйцата, и тогава хората ще идват наготово...

Той заговори за перспективите на ембриомеханиката, като преразказваше известния доклад на Фишер. „Много се говори за това – помисли си Сидоров. – И всичко е вярно.“ Но когато изпитваха първите планетолети-автомати, също много се говореше, че на междупланетниците ще им остане само да обират каймака. А когато Акимов и Сермус пуснаха първата система киберразузнавачи, Сидоров даже искаше да се махне от космоса. Това беше преди трийсет години – оттогава му се беше налагало неведнъж да скача в ада за изкорубените отломки на кибери и да прави онова, което не са могли да направят те... „Новак – помисли си той за Сорочински. – И прекалено много дрънка.“

Когато Галцев за четвърти път каза „дрън-дрън“, Сидоров излезе от машината. Щом го видя, Сорочински млъкна и скочи. В ръце държеше половин недозряла диня, от нея стърчеше нож. Галцев продължаваше да седи с кръстосани крака.

– Искате ли диня, Михаил Албертович? – попита Сорочински.

Сидоров поклати глава, пъхна ръце в джобовете и се загледа към върха на сопката. Червените отблясъци по полираната повърхност на Яйцето потъмняваха пред очите му. Бързо се стъмваше. От мъглата изведнъж се издигна ярка звезда и бавно запълзя по тъмносиньото небе.

– Спътник Осем – рече Галцев.

– Не – поправи го уверено Сорочински. – Това е Спътник Седемнайсет. Или не – това е Спътник Огледало.

Сидоров, който знаеше, че това е Спътник Осем, въздъхна и тръгна към сопката. Сорочински ужасно му досади, а и трябваше да огледа кинокамерите.

На връщане той видя пламък. Неуморимият Сорочински бе запалил огън и сега стоеше в живописна поза и размахваше ръце.

– ... целта – това е само средство – чу Сидоров. – Щастието не е в самото щастие, а в тичането към щастието...

– Това вече съм го чел някъде – забеляза Галцев.

„И аз – помисли си Сидоров. – И то много пъти. Дали да не заповядам на Сорочински да легне да спи?“ Той погледна часовника си. Светещите стрелки показваха полунощ. Беше съвсем тъмно.

Яйцето се пукна в два часа и петдесет и три минути. Нощта беше безлунна. Сидоров дремеше до огъня, обърнал към него десния си хълбок. До него клюмаше червеноликият Галцев, а от другата страна на огъня Сорочински четеше вестник и шумолеше със страниците. И ето, Яйцето се пукна.

Разнесе се рязък пронизителен звук, подобен на звънтенето на екструзионна машина, когато изплюва готов детайл. После върхът на сопката за кратко се озари от оранжева светлина. Сидоров погледна часовника си и стана. Върхът на сопката изпъкваше доста отчетливо на фона на звездното небе. И когато очите, заслепени от огъня, свикнаха с тъмнината, той видя множество слаби червеникави пламъчета, които бавно се движеха около мястото, където се намираше Яйцето.

– Почна се! – произнесе със зловещ глас Сорочински. – Почна се! Витя, събуди се, почна се!

– Може би ще млъкнеш най-сетне? – рече бързо Галцев. Той също шепнеше.

От тримата само Сидоров знаеше какво става на върха. Първите десет часа след пробуждането механозародишът се настройваше към обстановката. Когато настройката завърши, зародишът започна да се развива. Всичко в Яйцето, което не бе нужно за развитието, отиде за преправяне и укрепване на работните органи – ефектори. После работата стигна до обвивката. Обвивката бе разкъсана и зародишът се захвана да усвоява храната под нозете си.

Пламъчетата ставаха все повече, те се движеха все по-бързо. Разнесе се жужене и пискливо стържене – ефекторите бяха захапали почвата и стриваха на прах късове вулканична лава. Пъх, пъх! – безшумно се отделиха от върха и заплуваха към звездното небе кълба светещ дим. Колеблив треперещ отблясък за секунда озари странните, тежко шаващи форми, после всичко отново се скри.

– Да отидем по-близо? – предложи Сорочински.

Сидоров не отговори. Той изведнъж си спомни изпитанията на първия механозародиш, прототипа на Яйцето. Това бе преди няколко години. Тогава той още беше пълен новак в ембриомеханиката. В обширния павилион до института бе разположен зародишът – осемнайсет сандъка, подобни на огнеупорни каси, покрай стените, и огромна купчина цимент по средата. В купчината цимент се криеха ефекторната и дигестивната системи. Фишер махна с ръка и някой включи прекъсвача. Седяха в павилиона до късно вечерта, забравили за всичко на света. Купчината цимент се топеше и вечерта от парата и дима изникнаха очер­танията на стандартна литопластова къщичка с три стаи, с парно отопление и автономно електрозахранване. Беше съвсем като фабричните, само в банята бе останал керамичен куб – „стомахът“, и сложни съчленения на ефектори. Фишер огледа къщичката, докосна с крак ефекторите и рече:

– Е, стига сме се занимавали с примитивно производство. Трябва да направим Яйцето.

Ето тогава за първи път бе произнесена тази дума. После имаше много работа, много сполуки и страшно много несполуки. Зародишът се учеше да се надстройва, да се приспособява към резките промени в обстановката, да се самовъзстановява. Учеше се да се развива в къщи, багери, ракети, учеше се да не се чупи при падане в пропаст, да не излиза от строя във вълни от разтопен метал, да не се бои от абсолютната нула... „Не – помисли си Сидоров. – Хубаво е, че останах на Земята.“

На върха на хълма кълбата светещ дим се издигаха все по-начесто и по-начесто, трясъкът, скърцането и жуженето се сляха в непрекъснат дрънчащ шум. Блуждаещите червени пламъчета образуваха вериги, веригите се свиваха в причудливи подвижни линии. Розово зарево грееше над тях и вече можеше да се различи нещо огромно и гърбаво, люлеещо се като лодка по вълните.

Сидоров отново погледна часовника си. Беше четири без пет. Очевидно лавата и туфът се оказаха благоприятен материал: куполът растеше много по-бързо, отколкото на цимент. Интересно какво ли ще става по-нататък. Механизмът надстройва купола от върха към краищата, при това ефекторите навлизат все по-дълбоко в сопката. За да не се окаже куполът под земята, на зародиша ще му се наложи да се погрижи или за наколни подпорки, или за придвижването на купола встрани от ямата, изровена от ефекторите. Сидоров си представи нажежените до бяло краища на купола, върху които лопатките на ефекторите лепят все нови и нови частици лепкав от горещината литопласт.

За минута върхът на сопката потъна в тъмнина, грохотът замлъкна, чуваше се само неясно жужене. Зародишът пренастройваше работата на енергетичната система.

– Сорочински – рече Сидоров.

– Аз!

– Тичайте при термокамерата и я издърпайте по-далечко. На сопката не се качвайте.

– Тичам, Михаил Албертович.

Чуваше се как той шепнешком помоли Галцев за фенерче, после жълтото кръгче светлина заподскача по чакъла и изчезна.

Грохотът се възобнови. Отново над върха на сопката грейна розово зарево. На Сидоров му се стори, че черният купол се е преместил мъничко, но не беше сигурен в това. Помисли си с досада, че трябваше да прати Сорочински при термокамерата веднага след като зародишът се излюпи от Яйцето...

После нещо трясна оглушително. Върхът припламна в червено. Бавна пурпурна мълния пропълзя по черния склон и угасна. Розовото зарево стана жълто и ярко и веднага се забули от гъст дим. Кънтящ удар се блъсна в ушите му и Сидоров с ужас видя как сред дима и пламъците, обвили върха, се надигна огромна сянка. Нещо масивно и тежко, преливащо в гланцови отблясъци, се заклати на тънки разтреперани крака. Прокънтя още един удар, още една нажежена мълния потече на зигзаг по склона. Трепна земята и сянката, увиснала сред димното зарево, рухна.

Тогава Сидоров се втурна към сопката. В сопката нещо гърмеше и трещеше, вълни горещ въздух го събаряха, и в червената танцуваща светлина той видя как се срутват, повличайки след себе си късове лава, кинокамерите – единствените свидетели на онова, което стана на върха.

Той се спъна в една камера. Тя се въргаляше, разперила извитите крака на статива. Тогава тръгна по-бавно и горещият чакъл се сипеше насреща му по склона. Горе настъпи тишина, но нещо тлееше там сред дима. После се разнесе още един удар и Сидоров видя слаб жълт проблясък.

На върха миришеше на горещ дим и на нещо непознато и кисело. Сидоров се спря на края на огромната пропаст с отвесни ръбове. В тази пропаст лежеше настрана почти готовият купол – херметичен, за шест души, с пристройка и кислороден филтър. В ямата тлееше нажежена шлака и на фона ù се виждаше как слабо и безпомощно се движат загубилите управление геомеханични пипала на зародиша. От ямата лъхаше на изгоряло и кисело.

– Ама какво е това? – попита плачливо Сорочински.

Сидоров вдигна глава и го видя, застанал на четири крака на самия ръб.

– Дядо чупил, чупил, не го счупил – унило рече Сорочински. – Баба чупила, чупила, не го счупила...

– Млък – тихо рече Сидоров.

Той седна на края на ямата и започна да се спуска.

– Не бива – ребе Галцев. – Опасно е.

– Млък – повтори Сидоров.

Трябваше незабавно да разбере какво е станало тук. Не можеше да бъде – да ги подведе конструкцията на Яйцето, най-съвършената от машините, създадени от човека. Най-неуязвимата машина, най-умната машина.

Силна горещина опърли лицето му. Сидоров примижа и се плъзна надолу покрай нажежения до червено край на новородения купол. Долу се огледа. Видя разтопени бетонни сводове, ръждиви почернели арматурни пръти, широк тъмен проход, който водеше нейде в дълбините на сопката. Под краката му нещо се извъртя тежко. Сидоров се наведе. Не проумя веднага що за сив метален отломък е това, а когато го проумя, разбра всичко. Това беше артилерийски снаряд.

В сопката цареше пустота. Някакви мерзавци преди двеста години бяха изкопали в нея залято с бетон тъмно помещение. И бяха натъпкали това помещение с артилерийски снаряди. Механизмът, докато е слагал опорните колове, е пробил сводовете от край до край. Прогнилият бетон не е издържал тежестта на купола. Подпорите са хлътнали в него като в тресавище. Тогава машината се е захванала да залива бетона с разтопен литопласт. Тя не е могла да знае, че тук има склад за снаряди. Тя не е могла да знае какво представляват артилерийските снаряди, защото хората, които са ù задали програмата за живот, са забравили какво е това артилерийски снаряд. Снарядите май ги зареждаха с тротил. Тротилът се е развалил за двеста години, но не съвсем. Не във всички снаряди. Всичко, което е можело да се взриви, е започнало да се взривява. И механизмът се е превърнал в купчина боклуци...

Отгоре се посипаха камъчета. Сидоров погледна нататък и видя, че Галцев слиза при него. По противоположната стена се спускаше Сорочински.

– Къде се врете? – попита Сидоров.

Сорочински отвърна с тънък глас:

– Искаме да помогнем, Михаил Албертович.

– Не ми трябвате.

– Ние само... – започна Сорочински и се запъна.

По стената зад Сидоров тръгна пукнатина.

– Внимателно! – разкрещя се Сорочински.

Сидоров пристъпи встрани, спъна се в един снаряд и падна. Падна по очи и веднага се обърна по гръб. Куполът се олюля, рухна тежко и заби нажежения си край дълбоко в черната земя. Земята потрепери. Горещият въздух шибна Сидоров в лицето.

Над сопката, където мъждиво проблясваше стърчащият от кратера купол, висеше тънък бял дим. Там все още нещо тлееше и от време на време глухо изпукваше. Галцев, със зачервени очи, седеше, обхванал коленете си с ръце, и също гледаше сопката. Ръцете му бяха омотани с бинтове, цялата лява половина на лицето му беше почерняла от кал и сажди – така и не се изми, макар слънцето да беше изгряло отдавна. До огъня спеше Сорочински, покрил главата си с велуреното яке.

Сидоров легна по гръб и подложи ръце под главата си. Не му се щеше да гледа сопката, белия дим, свирепото лице на Галцев. И беше много хубаво да лежи и да гледа в яркосиньото небе. В това небе можеш да гледаш с часове. Знаеше го, когато беше Десантчик, когато скачаше на северния полюс на Владислава, когато щурмува Белинда, когато седеше сам в разбития бот на Трансплутон. Там изобщо нямаше небе, имаше черна звездна пустота и ослепителна звезда – Слънцето. Тогава му се струваше, че би дал последните си минути живот, само за да види още веднъж синьото небе. На Земята това чувство бързо се забравя. Така беше и преди, когато той с години не виждаше синьо небе, и всяка секунда от тези години можеше да стане неговата последна секунда. Но на Десантчика не му прилича да мисли за смъртта. Затова пък трябва много да мисли за възможното поражение, макар Горбовски да беше казал веднъж, че смъртта е по-лоша от всяко, дори от най-съкрушителното поражение. Поражението винаги е само случайност, през която можеш да прекрачиш. Трябва да прекрачиш. Само мъртвите не могат да се борят. Впрочем, не. Мъртвите също могат да се борят и дори да нанасят поражения.

Сидоров се привдигна и погледна Галцев, и му се прииска да го попита какво мисли той за всичко това. Та нали Галцев също е бил Десантчик. И навярно мислеше, че на света няма нищо по-лошо от поражението.

Галцев бавно извърна глава, размърда устни и изведнъж каза:

– Очите ви са червени, Михаил Албертович.

– И вашите – рече Сидоров.

Трябваше да се свърже с Фишер и да му разкаже всичко, което се случи. Стана и по тревата се запъти към птерокара. Вървеше, отметнал глава, и гледаше в небето. Можеше да го гледа с часове – толкова синьо е то, и изумително хубаво. Небето, под което се завръщат.

Среща

Александър Григориевич Костилин стоеше пред своето огромно писалище и разглеждаше гланцови фотографии.

– Здравей, Лин – рече Ловеца.

Костилин вдигна плешивата си глава с голямо чело и се развика:

– A! Home is the sailor, home from sea!

– And the hunter come from the hill.

– С какво ще ме зарадваш този път? – попита делово Костилин. – Нали идваш от Яйла?

– Да, направо от Хилядите блата. – Ловеца седна в креслото и изпъна крака. – А ти все повече дебелееш и оплешивяваш, Лин. Заседналият живот ще те довърши. Следващия път ще те взема с мен.

Костилин се хвана загрижено за дебелия корем.

– Да – рече той. – Ужасно. Остаряват бароните, затлъстяват бароните... Та, донесе ли нещичко интересно?

– Не, Лин. Само глупости. Десетина двухордови змии, няколко нови вида многочерупчести молюски... А какво е това тук? – Той се пресегна и взе от масата купчина снимки.

– Това го докара един новак... Познаваш ли го?

– Не. – Ловеца разглеждаше снимките. – Не е зле. Това, разбира се, е Пандора.

– Правилно, Пандора е. Гигантски ракопаяк. Много едър екземпляр.

– Да – рече Ловеца, докато разглеждаше ултразвуковата карабина, облегната за мащаб до жълтия гол търбух на ракопаяка. – Нелош екземпляр за новак. Но аз и по-едри съм виждал. Колко пъти е стрелял?

– Разправя, че два пъти. И двата пъти – в главния нервен възел.

– Трябвало е да стреля с анестезираща игла. Момчето се е поизплашило – Ловеца с усмивка разглеждаше снимката, на която възбуденият новак бе настъпил горделиво мъртвото чудовище. – Е, хубаво, а как сте у вас?

Илюстрация: Иван Кирков

Костилин махна с ръка.

– Пълна матримония. Всички се омъжват. Марта се задоми за хидролог.

– Коя беше Марта? – попита Ловеца. – Внучката?

– Правнучката, Пол! Правнучката!

– Да, стареят бароните... – Ловеца остави снимките на масата и стана. – Е, аз ще вървя.

– Пак ли? – попита с досада Костилин. – Може би стига толкова?

– Не, Лин. Трябва. Ще се срещнем на обичайното място.

Ловеца кимна и излезе. Спусна се в парка и се запъти към павилионите. Както винаги, Музеят беше препълнен с народ. Хората вървяха по алеите, обградени с оранжеви венериански палми, тълпяха се покрай терариумите и над басейните с прозрачна вода. Във високата трева между дърветата тичаха деца – играеха на „марсианска криеница“. Ловеца се спря да ги погледа. Това беше много увлекателна игра. Много отдавна от Марс на Земята докараха мимикродони – едри гущери с меланхоличен нрав, приспособили се отлично към резките смени на условията на съществуване. Те притежаваха необичайно развита способност за мимикрия. В парка на Музея се ползваха с пълна свобода. Дечицата се забавляваха, като ги търсеха – за това се изискваше немалка бдителност и ловкост – и после ги мъкнеха от място на място, за да погледат как мимикродоните си сменят окраската. Гущерите бяха едри и тромави; дечицата ги влачеха за отделящата се кожа на врата. Мимикродоните не се съпротивляваха. На тях това май им харесваше.

Ловеца отмина огромния прозрачен похлупак, под който се помещаваше терариумът „Полянка от планетата Ружена“. Там, сред бледата синкава трева, скачаха и се боричкаха забавните ремби – гигантски насекоми с изумителна разцветка, малко напомнящи на земните скакалци. Ловеца си спомни как преди двайсетина години за първи път ловува на Ружена. Три дни той дебна в засада, като причакваше да се появи каквото и да е, и огромните дъгоцветни ремби скачаха наоколо и кацаха по дулото на карабината му. Край „полянката“ винаги беше пълно с народ, защото рембите са много забавни и красиви.

Недалеч от входа на централния павилион Ловеца се спря до балюстрадата, обкръжаваща голям кръгъл басейн-кладенец. В басейна, във водата, осветена с люлякова светлина, без умора кръжеше дълго космато животно – ихтиомамал, единственото топлокръвно, дишащо с хриле. Ихтиомамалът се движеше непрекъснато – плуваше все така в кръг и преди година, и преди пет години, и преди четирийсет години, когато Ловеца го видя за първи път. Знаменитият Салие беше хванал ихтиомамала с големи усилия. Сега Салие отдавна вече е мъртъв и спи вечния си сън нейде в джунглите на Пандора, а неговият ихтиомамал все така кръжи ли кръжи в люляковата вода на басейна.

Във вестибюла на павилиона Ловеца отново се спря и приседна в лекото кресло в ъгъла. Цялата средна част на светлата зала бе заета от препарирана летяща пиявица – „сора тобу хиру“ (животинският свят на Марс, Слънчева система, въглероден цикъл, тип полихордови, клас кожодишащи, разред, род, вид – „сора тобу хиру“). Летящата пиявица беше един от първите експонати в кейптаунския Музей на космозоологията. Ето вече век и половина това омерзително чудовище се зъбеше с уста, подобна на многочелюстен багер, в лицето на всеки влязъл в павилиона. Деветметрово, покрито с твърда блестяща козина, безоко, безного... Бившият стопанин на Марс.

„Да, какви работи ставаха на Марс – помисли си Ловеца. – Такова нещо не се забравя. Преди петдесет години тези чудовища, почти напълно изтребени, неочаквано се размножиха отново и се захванаха като в старите времена да пиратстват по комуникациите на марсианските бази. Тъкмо тогава бе проведена знаменитата глобална хайка. Аз се тресях на краулера и почти нищо не виждах в облаците пясък, вдигнати от гъсениците. Отдясно и отляво се носеха жълти пясъчни танкове, натъпкани с доброволци. Един танк изскочи на бархана и изведнъж се преобърна, и хората стремглаво се посипаха от него, и тук ние изскочихме от праха и Ермлер се вкопчи в рамото ми и се разкрещя, като сочеше напред. И аз видях пиявиците, стотици пиявици, които се въртяха на соленището в низината между барханите. Започнах да стрелям, и другите също започнаха да стрелят, а Ермлер се суетеше със своя самоделен ракетомет и все не успяваше да го приведе в действие. Всички крещяха и го ругаеха, и дори заплашваха да го набият, но никой не можеше да се откъсне от карабината си. Кръгът на хайката се стесняваше и вече виждахме припламванията на изстрели по краулерите, идващи насреща, и в този миг Ермлер промуши между мен и водача ръждивата тръба на оръдието си, разнесе се ужасен рев и грохот и аз паднах, оглушал и ослепял, на дъното на краулера. Гъст черен дим забули соленището, всички машини спряха, а хората прекратиха стрелбата и само ревяха и размахваха карабини. Ермлер за пет минути свърши всичките си боеприпаси, краулерите излязоха на соленището и се заехме да доубиваме всичко живо, останало там след ракетите на Ермлер. Пиявиците се мятаха между машините, мачкаха ги с гъсеници, а аз все стрелях, стрелях, стрелях... Тогава бях млад и много обичах да стрелям. За съжаление винаги съм бил отличен стрелец, за съжаление никога не съм пропускал целта. За съжаление съм стрелял не само на Марс и не само по отвратителни хищници. По-добре никога през живота си да не виждам карабина...“

Той стана, заобиколи препарираната летяща пиявица и пое по галерията. Очевидно изглеждаше зле, защото мнозина се спираха и го гледаха с тревога. Най-накрая една девойка се приближи до него и плахо го попита не може ли да му помогне с нещо. „Ама ти какво говориш, момиче?“ – рече Ловеца. Усмихна се насила, бръкна с два пръста в нагръдния си джоб и извади раковина от Яйла с дивна красота. „Това е за тебе – рече той. – Отдалеко съм я донесъл.“ Тя се поусмихна и взе раковината. „Изглеждате много зле“ – рече. „Вече не съм млад, детенце – отвърна Ловеца. – Ние, старците, рядко изглеждаме добре. Налага ни се твърде много неща да мъкнем в душата си.“

Вероятно момичето не го разбра, но пък той и не искаше да го разбере. Погали я по главата и тръгна нататък. Едва сега изпъна рамене и се стараеше да върви изправен, така че хората вече да не се обръщат подире му.

„Само това ми оставаше, момиченцата да ме жалят – мислеше си той. – Съвсем се разпаднах. Навярно вече не бива да се връщам на Земята. Навярно трябва да остана завинаги на Яйла, да се заселя на края на Хилядите блата и да залагам капани за рубинови змиорки. Никой не познава Хилядите блата по-добре от мен и там бих си бил на мястото. Там има много работа за ловец, който никога не стреля...“

Той се спря. Тук винаги се спираше. В продълговатия стъклен сандък, върху отломките от сив пясъчник стоеше, разкрачил три чифта възлести криви крачка, препариран сбръчкан, невзрачен сивкав гущер. У неосведомените посетители сивото шестоного не предизвикваше никакви емоции. Малцина знаеха чудноватата му история. Но Ловеца я знаеше и винаги изпитваше чувство на някакво суеверно възхищение от могъщата сила на живота, когато се спираше тук. Тази гущерица бе убита на десет парсека от Слънцето, трупът ù беше препариран и сухото животно престоя на същата тази стойка две години. И изведнъж в един прекрасен ден пред очите на посетителите от сбръчканата сива кожа започнаха да изпълзяват десетки миниатюрни пъргави шестоноги. Наистина, те веднага загинаха във въздуха на Земята, изгоряха от изобилието на кислород, но се вдиг­на страшен шум, а зоолозите и до ден-днешен не знаят как е могло да се случи това. Дааа... животът е единственото нещо, на което си струва да се кланяш...

Ловеца бродеше из галериите и преминаваше от един павилион в друг. Яркото африканско слънце – доброто жарко слънце на Земята – осветяваше залените със стъклопласт зверове, родени под други слънца, на стотици милиарди километри оттук. Почти всички те бяха познати на Ловеца – беше ги виждал много пъти, и не само в Музея. Понякога той се спираше пред новите експонати, четеше чудатите названия на чудати животни и познатите имена на ловци. „Малтийска шпага“, „Петнист дзо“, „Голям цзи-лин“, „Капуцин ципест“, „Черно плашило“, „Царкиня-лебед“... Симон Крайцер, Владимир Бабкин, Бруно Беляр, Николас Друо, Жан Салие-младши... Той ги познаваше всичките и сега беше най-старият от тях, макар и не най-големият късметлия. Но се радваше, когато научаваше, че Салие-младши най-сетне е хванал люспестия скритохрилник, че Володя Бабкин е доставил на земята жив слузник-глайдер, а Бруно Беляр е застрелял на Пандора гърбонос с бяла ципа, който е дебнал няколко години подред...

Така той стигна до десетия павилион, където имаше много негови собствени трофеи. Тук той се спираше почти до всяка поставка – спомняше си и се наслаждаваше. „Ето го „летящото килимче“, наричано още „падащо листо“. Четири дни го следих. Беше на Ружена, където толкова рядко валят дъждове, където някога, много отдавна, загина забележителният зоолог Людвиг Порта. „Летящото килимче“ се придвижва много бързо и има много остър слух. Не бива да го преследваш с кола, трябва да го следиш денем и нощем и да издирваш слабите мазни следи сред листака на дърветата. Аз го проследих и оттогава никой вече не може да го проследи – и самолюбивият Салие неведнъж е разправял, че това е било случаен късмет.“ Ловеца с гордост опипа буквите, издълбани в пояснителната табелка: „Доставен и препариран от ловеца П. Гнедих“ „Стрелях четири пъти в него и нито веднъж не пропуснах, но то беше още живо, когато падаше на земята и чупеше клоните на дърветата със зелени стъбла. Беше тогава, когато още стрелях...“

А ето го безокото чудовище от тежководните блата на Владислава. Безоко и безформено. Никой не знаеше със сигурност каква форма да му се придаде, когато пълнехме кожата му, и в края на краищата го натъпкахме по най-успешната снимка.

„Бях го погнал през блатото към брега, където бяха изровени няколко ями, то падна в едната и дълго рева там и се въртя в черната рядка кал, и ни трябваха цели две кофи бета-новокаин, за да го приспим. Беше съвсем неотдавна, преди десетина години, и тогава аз вече не стрелях... тази среща е приятна.“

Колкото повече напредваше Ловеца по галерията на десетия павилион, толкова по-бавни ставаха крачките му. Защото не му се искаше да върви по-нататък. Защото не можеше да не върви по-нататък. Защото наближаваше главната среща. И с всяка крачка той все по-силно усещаше познатото печално безпокойство. А от стъкления сандък вече го следяха кръглите бели очи...

Както винаги, той се приближи към тази неголяма стойка с наведена глава и преди всичко прочете на пояснителната табелка надписа, който отдавна бе научил наизуст: „Животински свят на Крукс, система на звездата ЕН 92, въглероден цикъл, тип монохордови, клас, разред, род, вид – четирирък трипръст. Доставен от ловеца Пол Гнедих, препариран от доктор А. Костилин.“ После вдигна очи.

Под стъкления похлупак на наклонената полирана дъска лежеше глава – силно сплескана по вертикала, гола и черна, с плоска, овална лицева част. Кожата на лицевата част беше гладка като на барабан, нямаше ни уста, ни чело, нито носови отверстия. Имаше само очи. Кръгли, бели, с малки черни зеници и разположени необичайно широко. Дясното око беше леко повредено и това придаваше на мъртвия поглед странно изражение. Лин е превъзходен таксидермист : тъкмо такова изражение имаше четириръкият, когато Ловеца за първи път се наведе над него в мъглата. Отдавна беше...

Оттогава изминаха седемнайсет години. „Защо се случи това? – помисли си Ловеца. – Та аз нямах намерение да ловувам там. Крукс съобщи, че там нямало живот – само бактерии и сухоземни рачета. И все пак, когато Сандере ме помоли да огледам околностите, взех карабината...“

Над каменните сипеи се стелеше мъгла. Изгряваше малкото червено слънце – червеното джудже ЕН 92, и мъглата изглеждаше червеникава. Под меките гъсеници на всъдехода шумоляха камъните, от мъглата една след друга изплуваха тъмни ниски скали. После нещо се размърда върху гребена на една от скалите и Ловеца спря машината. От такова разстояние беше трудно да разгледа животното. А и му пречеха мъглата и сумрачното осветление. Но Ловеца имаше набито око. Разбира се, по гребена на скалата се промъкваше някакво едро гръбначно животно, и той се зарадва, че все пак е взел карабината. „Ще посрамим Крукс“ – весело си помисли. Вдигна покрива на люка, подаде предпазливо навън дулото и започна да се прицелва. В онзи момент, когато мъглата малко се поразреди и гърбавият силует на животното се очерта ясно на фона на червеникавото небе, Ловеца стреля. И веднага ослепителен лилав взрив се появи на мястото, където се намираше то. Нещо трясна силно и се разнесе дълъг съскащ звук. После над гребена на скалата се издигнаха и се смесиха с мъглата облаци сивкав дим.

Ловеца много се учуди. Спомни си, че е заредил карабината с анестезираща игла, от която най-малко можеше да се очаква подобен взрив. След като поразмишлява няколко минути, той слезе от всъдехода и се отправи да търси плячката. Намери я там, където и очакваше – под скалата, на каменния сипей. Това наистина беше четирикрако или четириръко животно, по размери колкото голям дог. Беше страшно изгорено и осакатено, и Ловеца отново бе поразен от ужасното въздействие, произведено от обикновена анестезираща игла. Трудно беше дори да си представи първоначалния вид на животното. Относително цяла бе останала само предната част на главата – плосък овал, покрит с гладка черна кожа, а на него – бели угаснали очи.

На Земята с този трофей се зае Костилин. След седмица той съобщи на Ловеца, че трофеят е силно разрушен и не представлява особен интерес, освен като доказателство за съществуването на висши форми на животни в системите на червените джуджета, и посъветва Ловеца за в бъдеще да внимава повече с термитните патрони. „Човек би си помислил, че си стрелял в него от уплаха – рече раздразнено той. – Все едно те е нападнало.“ „Но аз отлично помня, че стрелях с игла“ – възрази Ловеца. „А аз отлично виждам, че си го поразил с термитен куршум в гръбнака“ – отвърна Лин. Ловеца сви рамене и не се впусна в спор. Интересно беше, разбира се, да разбере от какво се е получил такъв взрив, но в края на краищата това не беше чак толкова важно.

„Да, тогава това съвсем не изглеждаше важно“ – мислеше си Ловеца. Той все така стоеше и гледаше плоската глава на четириръкия. „Посмях се на Крукс, поспорих с Лин и забравих всичко. А после дойде съмнението, и със съмнението – мъката.“

Крукс организира две големи експедиции. Той претърси всички големи пространства на своята планета. И не намери там нито едно животно, по-едро от раче колкото кутрето на ръката. Затова пък в южното полукълбо на каменното плато намери неизвестно чия площадка за кацане – кръгъл участък от разтопен базалт с диаметър около двайсет метра. Отначало се заинтересуваха от тази находка, но после се изясни, че някъде в същия район преди две години се е приземил за текущ ремонт звездолетът на Сандърс, и находката бе забравена. Бе забравена от всички, но не от Ловеца. Защото по това време у Ловеца вече се бе зародило съмнението.

Веднъж в ленинградския Клуб на звездните летци той чу една история за това как на планетата на Крукс някакъв бордови инженер насмалко не изгорял жив. Излязъл от кораба с неизправен кислороден балон. В балона имало теч, а атмосферата на планетата на Крукс е наситена с леки въглеводороди, които осъществяват бурна реакция със свободния кислород. За щастие успели да откъснат от момчето пламтящия балон и му се разминало само с леки изгаряния. Ловеца слушаше този разказ, а пред очите му беше лилавият взрив над черния планински хребет.

Когато на планетата на Крукс откриха неизвестната площадка за кацане, съмнението се превърна в ужасна увереност. Ловеца се втурна при Костилин. „Кого съм убил?! – крещеше той. – Животно ли е това или човек? Лин, кого съм убил?!“ Костилин го слушаше и лицето му се наливаше с кръв, а после ревна: „Сядай! Стига с тази истерия, дърта бабо! Как смееш да ми говориш така? Мислиш, че аз, Александър Костилин, не мога да различа разумно същество от животно?“ „Но... площадката за кацане!...“ „Ти сам си кацал на това плато със Сандърс...“ „Взривът!... Пробил съм му кислородния балон!“ „Не бива да стреляш с термитни снаряди във въглеводородна атмосфера.“ „Така да е, но нали Крукс после не намери там нито един четирирък! Знам, че това е бил чужд звезден летец!“ „Женка! – ревеше Лин. – Истеричка! Та на планетата на Крукс може и още сто години да не намерят нито един четирирък! Огромна планета, изровена от пещери като холандско сирене! Просто ти е провървяло, глупако, а ти не си успял да се възползваш, и ми докара овъглени кокали вместо животно!“

Ловеца така стисна ръце, че пръстите му изпукаха.

– Не, Лин, не животно ти докарах – промърмори той. – Все пак ти докарах чужд звезден летец...

„Колко много думи похаби, стари приятелю Лин! Колко пъти ме убеждава! Колко пъти ми се струваше, че съмненията си отиват завинаги, че отново мога да въздъхна спокойно и да не се чувствам убиец... Като всички хора. Като дечицата, които играят на „марсианска криеница“... Но не можеш да убиеш съмненията с хитроумна логика.“

Той положи ръце върху сандъка и притисна лице о прозрачната пластмаса.

– Кой си ти? – изрече тъжно.

Лин го съзря отдалече и както винаги му стана непоносимо болно, щом видя този смел, някога весел човек, така страшно сломен от собствената си съвест. Но се престори, че всичко е отлично като отличния слънчев ден в Кейптаун. Тракайки силно с токове, той се приближи до Ловеца, плясна го по гърба и с подчертано бодър глас възкликна:

– Срещата свърши! Зверски ми се яде, Поли – сега отиваме у нас и славно ще си похапнем! Днес Марта приготви в твоя чест истинска оксеншванцензупе ! Да вървим, Ловецо, зупето ни чака!

– Да вървим – тихо рече Ловеца.

– Вече се обадих у дома. Всички си умират да те видят и да послушат разказите ти.

Ловеца кимна и бавно тръгна към изхода. Лин погледна прегърбените му рамене и се обърна към поставката. Очите му срещнаха белите мъртви очи зад прозрачната стена. „Поговорихте ли си?“ – мълчаливо попита Лин. „Да.“ „Ти нищо ли не му каза?“ „Не.“ Лин погледна пояснителната табелка: „... четирирък трипръст. Доставен от ловеца П. Гнедих, препариран от доктор А. Костилин.“ Той отново погледна Ловеца и бързо, крадешком написа с кутре след думата „трипръст“: sapiens. Разбира се, на табелката не остана и едничък щрих, но Лин припряно я избърса с длан.

Преведе Светлана Комогорова – Комо

Редактира Светла Йосифова

Като илюстрации са използвани графики на Иван Кирков към романа на Станислав Лем „Непобедимият“.