Разлика между версии на „Плът от плътта“

Версия от 01:32, 12 февруари 2008

ФантАstika 2007 (февруари 2008 г.)

Плът от плътта - Светлана Алексиева

"С любов на любовта ви се оставям…”
Шекспир (“Хамлет”)

Те бяха лоши. Те бяха много лоши. Толкова лоши, че вие изобщо не можете да си въобразите колко лоши бяха те, защото като ти кажат лош, ти си представяш съседа, Юда или Хитлер, а те бяха още по-лоши. Значи като си представиш възможно най-лошия човек, трябва да слезеш още поне двадесет и осем стъпала по-надолу и тогава можеш да добиеш представа, бледа представа, колко лоши бяха те. Да, тяхната проклетия нямаше измерения, сякаш надничаш в езеро от катран, сякаш си надвесен над гърлото на вулкан и гледаш долу адската лава, а едно предателско мравучкане над коленете кара сърцето ти да прескача, докато ти висиш на тънкия косъм между любопитството и самоубийството.          Скандалите им започваха късно през нощта, или по-добре да кажа рано сутринта – към два-три часа, когато улиците опустяват и само закъснели пияници и крадци на автомобили криволичат близо до стените. Първото “майко” не беше вик. Това беше гръден вопъл на животно, на което изтръгват сърцето. От този вопъл кръвта се смръзваше в жилите на човек, а пияниците изтрезняваха, моравите им носове побеляваха и те застиваха на място като вкопани. Следваше писъкът “майчице-е-е-е”, който раздираше нощта и от разкъсаната й утроба започваха да ехтят крясъци, ревове, хрипове, зловещо хъркане и скърцане със зъби. Да, да, в тази тишина можеше да се чуе и скърцане със зъби. После започваше една неясна, задъхана реч, от която се натрапваха най-вече “ж”, “ч”, “ш”, “с”, “з”, “р”,”х” и “ъ”. Речта се сипеше като камъни, чуваха се думи, ама какви думи. Пъновете на отсечените тополи се изчервяваха, а стъклата на паркираните коли се изпотяваха. И кой сипеше тези думи – мъж и жена, които живееха от петдесет години заедно, ама и те не знаеха защо. Жената се казваше Блага, а мъжът й беше Страхил, но всички му викаха Ташо. Първо мъжът биеше жената, после жената биеше мъжа, накрая въобще не се разбираше кой кого и за какво бие. Веднъж мъжът изхвърчаше от къщата гол, с дълги ватени гащи, друг път жената хукваше по нощница с кървава рана на главата. На тяхното семейно знаме сякаш пишеше: “По-добре прав, отколкото щастлив!” И те търсеха правдата на всяка крачка и никой не отстъпваше. Всъщност те нямаха никакво семейно знаме, а всеки си имаше свое знаме. На Ташовото пишеше: “Бъди по-лошият”, а на Благиното пишеше: “Направи го ти, за да не ти го направят”. А така не може. Всички казваха, че така не може, ама да беше само това... лесно, но не беше само това.          Те се караха, откакто ги помнят и откакто се помнят, те се караха, откакто свят светува. Когато той биеше, той не биеше просто Блага. Той биеше всички жени по тази земя. Налагаше проститутките, защото са безнравствени, налагаше лъжкините и крадлите, налагаше онези засукани госпожици, които дори не го забелязваха, налагаше гърдестите момичета от тролеите, които така безгрижно и съблазнително се кикотеха, налагаше майка си и сестра си – кой знае защо – налагаше продавачката в бакалията, която все го мамеше с по десет-двадесет стотинки, налагаше учените жени, хубавелките от количките за сладолед и малките нахални нимфетки, които си боядисваха косите и ноктите и дрънкаха гривните и обеците си... И всичко това в лицето на Блага.          Когато тя биеше, биеше всички непослушни малки момчета, които си капят дрехите, влизат с кални обувки, не си мият ушите, разхвърлят, чупят чинии, късат си панталоните и си мечтаят за цици, докато се почесват между краката, а Блага беше плоска като стар виц, жилеста и със захапка на питбул.          Когато тя била млада, казват, отмъщавала на Ташо, като му слагала рога при всеки удобен случай. Ако можеха да се видят рогата на Ташо, той сигурно нямаше да може да върви и по Витошка, без да закача прането по горните балкони, но те не можеха да се видят и той само ги усещаше с по едно “бръм”, което зазвучаваше понякога ниско долу в тила му.          Тези двамата бяха много лоши. Това десетте божии заповеди ги нямаха за нищо. То всеки ги е престъпвал, ама пък те сякаш се състезаваха кой по-често да ги погазва.          “Не кради!” Е, днес кой ли не краде, но едно е да си краднеш две малинки от оградата на съседа, а друго е да влачиш като куче, и то санбернарско или нюфаундлендско. В това отношение Ташо беше ирландски вълкодав и прибираше всичко по пътя си – дърва, клечки, сено, ламарина, водосточни тръби, тухли, черчевета, стари гуми, кокошки, патици, гъски, канцеларска хартия, сливи, тротоарни плочи и какво ли още не, стига да е безстопанствено. Блага, която беше санитарка в моргата, понеже не можеше да работи с живи хора, прибираше лъжици, вилици и чинии от всички болници, в които попадаше. На половината й чинии пишеше “Пирогов”, на другата половина пишеше “ИСУЛ”, а на третата половина нищо не пишеше, но то си се познаваше, че са обществени. На вилиците и лъжиците й нищо не пишеше, но пък имаха дупки на дръжките, което е знак, че са крадени от стол. Простираше си одеялата с надписи “ВМИ” и “МА”, което ще рече Военна болница и Медицинска академия, и дори имаше едно много хубаво червено одеяло на чайки, с надпис “хотел Амбасадор”, в което й докарали някакъв важен покойник. В къщи те си ядяха на вестник, но имаха покривки със знака на “Балкантурист” и зелени хирургически чаршафи с неясни черни печати на не знам коя си реанимация. Те се мислеха за честни хора, но гледаха на околния свят като на извор на блага и събираха нещата, както първобитните хора са събирали сладки корени, гъби и билки.          “Не лъжи!” Е, ако трябва да сме честни, те не лъжеха... понякога, защото ако лъжеш непрекъснато, никой няма да ти вярва и кариерата ти на лъжец безвъзвратно ще приключи, а ако от време на време казваш истината, можеш да си лъжеш сочно и с тежест. Лъжеха се един друг и се дебнеха да се хванат. Като се хванат, се биеха и пак се лъжеха. Ама, ще кажете вие, защо живеят заедно – днес разводите са толкова прости. Няма да ми повярвате, но те дори не се бяха сетили за развод, през ум не им беше минавало всичките тези години, нито сянка от подобна мисъл.          Периодично се гонеха с брадвата. Първо той нея, после тя него. Когато той я гонеше, я псуваше на майка, леля и всички други женски роднини. Когато тя го гонеше, му викаше: “Прошляку-у-у! Оти не липшеш, че да ти изнесем и я като женете!” Това ще рече в превод: “Просяко, защо не умреш, че да раздавам и аз като жените за “бог да прости”. Да, обаче не се убиваха – само се гонеха.          За “не прелюбодействай” имаше спор. Едни казваха, че и двамата прелюбодействали с кого ли не. Други казваха, че прелюбодействието е когато го правиш от любов или поне с удоволствие, а Блага го правела, за да отмъсти на мъжа си, и считала, че единственото приятно нещо на прелюбодействието е отмъщението, и била готова да изтърпи всеки срещнат клошар, говедар и дори импотентния пощальон, който я посещавал главно през зимата, за да се стопли в работно време. После Блага хич и не се криела, а си разказвала всичко на Ташо с такива подробности, че той се разтрепервал и я налагал с колана си, докато не й раздере дрехите. Ташо пък закачал всички жени по улицата, подсвирквал им, щипел ги по опашките за хляб и преспивал при една циганка, която събирала стотинки в тоалетната пред “Кристал” – там, дето биха едни еколози преди демокрацията, а сега вече никой не го помни къде е, защото затвориха заведението и името му се забрави, но затова пък сложиха главата на Стефан Стамболов, голяма като балона на братя Монголфие, да гледа с изчовърканите си очи точно към тази тоалетна.          Никой не мислеше дори да изследва въпроса за “обичай ближния си”. Какво ти ближния си, те дори себе си не обичаха, камо ли ближния си. Ама за обич и дума не можеше да става, обичта и тяхното семейство бяха две понятия, осъдени на вечна раздяла. И все пак трябвало е да имало някаква обич, но към какво не е ясно. Все пак някаква сила ги държеше заедно, нещо безименно и много страшно, от което на съседите ставаше хубаво, защото не им е на главата.          По “почитай майка си и баща си” нямаше спор. Нито Ташо обичаше тъща си, нито Блага — свекърва си. Те не обичаха и собствените си родители. Твърдяха, че са ги били, скубали и обрали още преди да навършат пълнолетие, а като го навършили, продължили. Блага казваше, че свекърва не се обича – гледаш само какво можеш да отмъкнеш от нея, а Ташо уверяваше, че тъщата била като тортата – най-хубава, когато е студена и със свещи, след което казваше едно гърлено “ке-ке-ке”, което трябваше да се схваща като смях. Блага беше била свекърва си още на другия ден след сватбата, а Ташо беше изхвърлил тъща си от балкона на петия етаж (тогава, преди да наследят къщата на свекървата, още живеели в блок) и тя оцеляла само защото паднала в дупката на една юрганска торба, простряна на третия етаж, и дошла пожарната да я извади от там. Това обаче изобщо не прогонило тъщата и свекървата и те ги посещавали, докато били живи, и опитно ръководели мощните битки между енергичните съпрузи. Половин кило сол в манджата, кичести реплики-детонатори и проклятия били просто нищо – майски полъх. Всеки се хвърлял в битката с цялата си тежка артилерия, правели едно титанично меле, като да разделяли вселената на сектори на влияние, и все изглеждало, че всичко ще свърши със земетръси, вулкански изригвания и разцепване на северното полукълбо по Гринуичкия меридиан, но катаклизмите продължавали и след няколко десетилетия вече никой не помнел кой за какво се сражава, а всеки се мятал в кипежа на борбата заради самата тръпка. За почитта към бащата не може да се каже нищо, защото никой не помнел Блага и Ташо да са имали бащи.          Онези богословските заповеди – “не си прави идол”, “не призовавай всуе…” и пр. – те не ги спазвали, защото нямали никакъв Бог. В какво вярвали, те си знаят, но Бога го нямали за нищо и никакво, защото били пораснали при атеизма. Някой казват, че Бог забавя, ала не забравя, но в случая с Ташо и Блага Бог се бавел като експреса от Букурещ, който е най-закъсняващият влак в БДЖ, и нямало никаква надежда в близките сто години да ги тресне поне една гръмотевица. Наистина един път гръмотевица ги треснала, защото нямали гръмоотвод на къщата, но не убила никого, само им изгорила бушоните и хладилника и потънала в земята.          За “не убий” можело да се каже, че не са убили още, защото не са успели, но искрено се стараели. Ама може и да са убили. Като убие, никой не си казва. Какво, да ходят да разказват в полицията как огнеборците извадили тъщата от юрганската торба и тя запрашила по нощница на автостоп за село Дивотино, където живеела далеч по-спокойно? Един прокурор твърдеше, че ако гробовете на убитите светели, то на гробищата щяло да може нощем да се чете вестник.          Да, странни хора, много странни. Отгоре на всичко имали дете. Как било заченато, никой не знаел. Изглеждало противоестествено, но било факт. Някои твърдят, че за зачатието трябва любов. Поне на клетъчно ниво. Може и да я е имало. Кой ще ти се вторачва в клетъчното ниво. Казват, че детето било заченато в събота между два яки боя: първо Блага набила Ташо, а после Ташо набил Блага, и някъде в суматохата заченали едно хубаво момченце и след девет месеца го кръстили Ангел, като пожелание да е по-добър от тях. Чудни неща стават на този свят…          Откакто се помнел, Ангел бил болен. Отначало малко, после повече, после много повече, после тръгнал на хемодиализа. Ами да! Ходел десет години и дори идвали от чужбина да го гледат и да му се чудят, защото при тях нямало такива случаи. Отначало ходел един път в месеца, после два, три пъти. Та така продължило десет години, докато един ден го закачили на изкуствения бъбрек и нямало вече смисъл да го откачат, защото неговите бъбреци съвсем се повредили и не му пречиствали кръвта.          Разпънали го като Христос на белия креват. От едната страна кръвта му отивала в апарата, пречиствала се там и се връщала от другата страна, но явно нещо не било като да си здрав, защото от тази чиста кръв му се маела главата, изпадал в нещо като полусън, полуяве и това продължавало двадесет и четири часа. Той хич и не можел да спи, тъй като не ставал от леглото и не се уморявал – все пак било невъзможно да влачи цялата тая машинария с тръболяците дори до кафенето на долния етаж и затова си лежал така разпънат и чакал някой да умре, за да му присадят бъбрек, а ако никой не вземел да умре и да си подари бъбрека на медицината, тогава щял да си умре той, защото всяко нещо си има граница и понякога ни се налага да живеем досами граничната бразда... И докато чакал да разбере кого ще избере Смъртта, него или някой богат здравеняк, който в момента пие бира в китно крайпътно ханче, а след половин час ще си нахака челно мерцедеса в някой излинял циментовоз, се потял, а ръцете му ставали ледени и лепкави. Ами ако онази с косата реши друго? И тогава Ангел виждал гробищата. Но не онези централните, огласени от птичи песни и весел звън на трамвай двойка. Не онези тихи кътчета с вековни дървета, увити в бръшлян гробници, старици в черно с цветя и червенокоси еврейки в бяло, защото евреите не жалят в черни дрехи… Не онези мрамори и гранити с овалните снимчици на спретнатите покойници анфас и три четвърти, а виждал каменистия припек край Бакърена фабрика, където нищо не растяло, където гробовете били набутани един до друг с мъни-и-ички пътечици помежду им, така че колкото и да внимаваш, все ще прегазиш нечий покой. Виждал точно тези гробища и те му приличали на панелните гарсониерки в "Младост" и "Люлин", които били накачулени на по петнайсет етажа една над друга. Мир и покой ли? Ами! Хвърлят те в дупката и те зариват с булдозер. Пух – и два кубика земя се стоварват отгоре ти, почти идеално оформени на пресечена пирамидка. Ангел си представял как лежи в ковчега от талашит… Ами, талашит! Майка му и баща му никога няма да се изръсят толкова. Ще го закопаят на общински разноски, в ковчег от строителен картон, с летвички по ръбовете, мизерно изкривен строителен картон, в който почиваш следващите пет-десет хиляди години, почиваш вечно. Виждал се като шведска маса за червеите, чувал достолепния им светски разговор, докато приближавали, усещал лепкавите им прешленчета и дори долавял в общия ромон на разговора някакъв гласец, който казвал: “Ангеле, Ангеле-е-е, много си постен, бе!” И тогава друг злокобен глас му казвал: “Какво-о-о? Строителен картон и червеи? Ти да не си Рокфелер? Ще те изгорят гол-голеничък и ще насипят праха ти в глинена черна вазичка с ей такъв кръст отгоре! Нали знаеш какъв кръст?" И Ангел кимал уплашено, защото бил виждал тези грамадни кръстове на грубите безплатни урнички и те му напомняли за Ада, за Страшния съд, за Антихриста и битката при Армагедон, а не за мир, покой, опрощение и блаженство. Лежал, мислел и гледал стената отсреща, а на нея най-интересното нещо била една хлебарка, която се изкачвала до средата на стената, почиствала си пипалата с предните крачета, любувала се на гледката и се връщала обратно. Сигурно имало на какво да се радва, защото отсреща бил прозорецът и една липа си обръщала листата ту от зелената, ту от сребристата страна и им се дивяла, но Ангел не знаел, понеже леглото му гледало наобратно.          После си мислел за родителите си. Той се бил изпокарал с тях. Те го дразнели, откак се бил родил, ама и той не можел да обясни защо го дразнят. Просто се събуждал и започвал да вика, те му отговаряли и така се захлупвали един друг с думи, докато ги заболят гърлата. Съседите също не разбирали защо се карат тримата и свивали рамене. Едни казвали “простотия”, други — “характер”, трети казвали “мизерия”, четвърти твърдели, че Ангел просто иска да продаде къщата и да си купи бъбрек, а месарят викал, че е “наследственост”, понеже му се струвало, че професията му има връзка с медицината.          На третия ден дошла санитарката, която продавала и вестници из отделението, и той й поискал вестник, но нямал пари да го плати, защото като го разпънали, му взели дрехите и бельото, и обувките, и документите, където си държал четири лева. Съблекли го значи чисто гол и му облекли една пижама с гърба откъм гърдите, за да не му духа, а отдолу му я запретнали, за да може санитарката лесно да обслужва нуждите, които все още му оставали, с един катетър набутали мъжкото му достойнство в миша дупка и го оставили сам, и той ги чувал как се кикотят по коридора, докато отиват на задължителната почивка от десет до десет и петнайсет.          Та значи санитарката не му дала вестник, защото му нямала доверие. Тя работела за три лева на ден, а продавала вестници за седемнадесет лева и хич не можела да насмогне на некоректните платци и особено на ония, дето не се знаело дали ще са живи на другия ден, за да си платят вересията. Обаче като излизала, се обърнала и й дожаляло за Ангел. Имало нещо в очите му, което я смутило, а това нещо било ярост и тя все повече и повече нараствала. Яростта, казват докторите, не се проявява на материално равнище, а само на духовно, т.е. няма да я намериш в кръвната картина, да речем, не можеш да я затвориш в епруветка или да я спиртосаш. Така казват докторите, но неговата ярост явно някак влияела на изкуствения бъбрек, защото като побеснявал Ангел, апаратът си нарушавал ритъма и на монитора му се появявали странни криви. А той побеснявал постепенно, но неотклонно, защото не понасял някой да му отказва и имал куп идеи какво да стори с онзи, който му отказва, но сега те били излишни, защото единственото, което можел да стори, било да плюе, а нямало кого, тъй като санитарката си отишла. Тогава той забил поглед в стената и я гледал така диво, че когато хлебарката се изкачила на нивото на очите му, вместо да си чисти пипалцата, пуснала тънък син пушек и си останала така изпепелена на място. Точно в този миг се чуло и едно “пук” и на апарата му изгорели бушоните. Да, обаче никой освен него не бил чул пукането, звънецът до ръката му бил с изчоплен бутон и когато сестрата дошла след пет часа, той бил вече зеленикав и дишал като риба на сухо. Тя извикала техника, той сложил подсилен бушон и апаратът пак си забръмчал и вече не гърмял, макар че Ангел като погледнел стената, оттам се лющели тихо парченца вар.          В това време дошъл някакъв плешив бодряк от друга стая и му пуснал в коленете вестник, защото санитарката все пак била милостива и помолила един пациент, който си платил вестника, като го прочете, да го занесе на Ангел. Ангел гледал вестника, докато се стъмни, изчел първата страница и не можел да обърне на втората, а както знаете, на първа страница е написано само най-любопитното и трябвало да обърне, за да си дочете. Е, имало и нещо цяло, но по-добре да го нямало, защото това било едно стихотворение в онова каре, дето си го е откупила някаква фирма за продажба на мобилни телефони и пуска там стихотворения, за да сме станели хора, щото ние си озверяхме и ако съвсем станем зверове, знае ли се какво ще се случи. Звяр от мобифон нужда няма и фирмата може да спусне кепенците, ще, не ще. Та на туй каре пишело следното:          “Раят е толкова далече, че е в стаята до нас,
    ако приятел чака в нея смъртния си час.
    Каква ли сила е в душата, да може тя да издържи
    шума на идващите стъпки, отварящите се врати...”          (Емили Дикинсън)          Това разбира се било много красиво и в други обстоятелства Ангел би се усмихнал, но сега му прозвучало зловещо и пророчески, тъй като той по цял ден се вслушвал в идващите по коридора стъпки и се вглеждал в отварящата се врата. На сутринта лекарят минал на визитация, прегледал уредите и зинал, защото на една от пистите наместо да се изписват равномерни криви нагоре и надолу, с остър почерк без прекъсване между думите било написано:     “Даживеештрудноеполесноотколкотодаумираштрудно”. Докторът извикал техника, техникът извикал друг техник, извикали сервизния инженер на японската фирма, която дарила уреда, той извикал началника си, а началникът му пратил факс до Япония, като начертал на един лист от горе до долу девет йероглифа. Така и не се разбрало какво е станало, откъснали лентата с надписа, хвърлили я в кошчето и я снадили с канцеларско лепило “Кале”. Апаратът вече не пишел изстрадани мъдрости, а само отразявал състоянието на Ангел чрез един куп електроди, налепени по цялото му тяло, така че и да кихнел, кихавицата се изписвала на лентата и на другия ден лекарят я виждал ясно, защото можел да чете тайния език на диаграмите. Когато видел, че Ангел е спокоен, той хич не му вярвал, а отивал и на апарата, гледал диаграмата и веднага виждал кога Ангел си е хапал устните до кръв, кога му се виело като на вълколак, кога плачел в тъмното, за да не го видят сестрите, и дори кога въздишал. Ако въздишките станели повече от тридесет на час, докторът взимал някаква ампула, завъртвал я с елегантна чупка в ръката, изтеглял прозрачната течност със спринцовка и я изпразвал направо в някаква дупка на апарата, Ангел усещал как му става топло на палците на краката и ръцете, коленете му омекват и някаква сладка тъга го стиска за гърлото. Тогава заспивал и не се събуждал до сутринта. Апаратът правел всичко вместо Ангел, а Ангел лежал и чакал някой да умре. Никой не идвал да го види, защото майка му и баща му си отдъхнали, когато го разпънали, успокоили се, че няма вече да ги гони и да троши къщата, а ще си лежи кротко там и ако им се прииска, винаги можели да отидат и да го видят в неделя и четвъртък следобед, да, обаче никак не им се искало. Жена му (защото той имал жена и дори момче, но те не били много важни за него) била забегнала заедно с детето в село Дивотино при майка си и нямала пари да се върне в София, защото била безработна, а когато си получела помощите, и през ум не й минавало да отиде при Ангел и да му се любува на обратната захапка, която някога толкова й харесвала. Никой не му носел цветя, не му разтривал ръката, нямало кой да го обръсне и брадата и косата му си растели на воля. Скоро той заприличал на Робинзон Крузо, косата му била неземно права и се разпилявала по възглавницата като черен ореол, брадата му била червена и къдрава като на грък. Отначало сестрите и санитарките като влизали, му казвали по някоя дума, а той мълчал намусено, но като минали десет дни и още нямало бъбрек, вече спрели да му говорят, понеже не знаели какво да му кажат. Минавали просто с разсеян поглед и се пипкали около апарата, а той не виждал какво правят, защото оня бил зад гърба му, но когато греело слънцето, можел по сенките им да разбере кога забърсвали прах или пък сипвали храната му в някаква дупка, добавяли смърдящ на химикали, но стерилен разтвор, който трябвало да му служи за вода, щракали някакви копчета и си отивали, като плъзгали поглед по прикованата на стената хлебарка.          Така Ангел не ял и не пил четиридесет дни, защото нямал никаква нужда от това и само понякога сестрата идвала и му мокрела устните с памуче, а той облизвал влагата с вкус на болничен памук и се питал дали наистина му се случва всичко това. Никой за нищо не го питал, защото апаратът го портел достатъчно, и той от четиридесет дни мълчал, претакал през вените си разни химикали, ядял по чужда воля, спял по чужда воля и се чудел дали не може да му сипят в апарата една малка водка. Тялото му измършавяло и станало прозрачно-бяло, някак безпомощно и обречено като на първомъченик Стефан, но вместо със стрели било налепено с игли, електроди и лейкопласт. Една нощ Ангел се събудил и видял, че стаята е изпълнена с мека светлина. Помислил си, че е луната, уличното осветление или лампата в коридора, но светлината се излъчвала около лицето му и било ясно, че идела от главата му, голата му шия и ръцете му. Светлината преливала от златисто до огнено, но била студена и тихо струяла от тялото му като северно сияние. На сутринта той казал на доктора какво е видял, а докторът го потупал по рамото разбиращо и изпразнил в апарата една спринцовка, и Ангел веднага станал спокоен, ама много спокоен, ама толкова спокоен и безразличен, че се чувствал като скала, устояла десет милиона години на зловещия прибой до нос Добра надежда.          На четиридесет и първия ден духът му за първи път се отделил от тялото му. Това станало някъде преди обяд, когато дошла новата сестра. Тя току-що била завършила сестринското училище и я изпратили още сутринта от бюрото по труда да се грижи за Ангел и изкуствения бъбрек. Сестрата била гола, е, почти гола, с червен сутиен и червени бикини, забулени с някаква ефирна батистена престилка, но тя повече ги подчертавала, отколкото да ги криела. Все пак това било престилка, т.е. работно облекло, и никой нямал право да й каже нищо. Сестричката пошумкала по апарата, изпълнила въздуха на стаята с мирис на “дива праскова”, така се казвал парфюмът й, после седнала на леглото на Ангел, вдигнала го за врата като торба със самоковски картофи, бутнала носа му между гърдите си, точно там, където висяло малко златно кръстче, котва и сърце, и взела сръчно да разтрива гърба му със спиртено памуче. Ангел натискал носа си върху сърцето и котвата, докато му се отпечатали, дишал мириса на спирт и нещо непознато, което било много леко за дишане, и устата му се пълнела със слюнки, та трябвало да преглъща. Ангел не се развълнувал хич, а само изпитал безкрайна благодарност, когато сестричката го пуснала да легне, защото чувствал гърба си много прохладен, а леглото — гладко като мокро кадифе. Сестричката казала какво пишело в учебниците за обгрижването на залежали се болни и си тръгнала. Обърнала се към вратата и Ангел впил поглед в червените бикини, които обгръщали нещо като праскова. Да, праскова, но с размерите на тиква-кестенка – онези големите бели тикви, дето като се пекат наесен, имат вкус на кестени. Та прасковата измествала престилката ту вляво, ту вдясно и една сянка, една нежна гълъбова сянка ту се появявала, ту изчезвала от ефирната тъкан като загадъчната усмивка на Мона Лиза. Точно в този момент Духът на Ангел се отделил от тялото му и последвал прасковата. Излязъл значи през вратата, направил четири крачки след сестричката и щял да продължи нататък, но в този момент апаратът започнал да пищи и на екрана му като във филмите се изписали няколко прави черти. Сестричката се върнала веднага и Духът едва отскочил, за да не се блъсне тя в него. Сестричката занатискала разни копчетии, в стаята нахлули доктори, като влачели голяма кислородна бутилка, и Духът на Ангел едва успял да се върне в тялото на Ангел, преди да му напъхат една тръба в устата, която го свързвала с бутилката. Апаратът спрял да пищи и на монитора му се появили острите криви, които успокоявали докторите, а сестричката се изкикотила от радост толкова високо, че млякото в кухнята се пресякло и болните за десерт вместо мляко с ориз него ден яли варена тиква с извара, което не било вкусно, но пък било много полезно. На лентата един от писците написал с остър почерк без разстояния между думите: “КрасотатащеспасиДухът!”, което си било правописна грешка.          На другия ден Духът на Ангел отново напуснал тялото му, но като излязъл, предвидливо казал на апарата “Ш-ш-ш-т” и недвусмислено му заклатил юмрук. Оня разбрал, че Духът не се шегува, и не посмял да гъкне. Духът на Ангел го съжалил и добавил приятелски: “След половин час се връщам.” После слязъл по стълбите до кафенето, поръчал си двойно кафе и сандвич с шницел и кетчуп, изял ги на една масичка до прозореца, погледал липата как обръща листата си ту от зелената, ту от сребристата им страна и им се диви. Между листата клечал някакъв млад котарак, който извивал едно “миа-а-а-а-у-у-у” също като Лучано Павароти, и Духът се усмихнал, защото вече било краят на април и по котешките закони младежът бил безнадеждно закъснял и с извивките си най-много да се вредял в класацията “топ-смотаняк”. Станало обяд, Духът тръгнал да си върви, в кафето се насъбрали млади лекари и лекарки, които се бутали пред бара за сандвичи, понеже на стената пишело, че персоналът може да не се реди на опашка. Те гледали Духа и му кимали, защото им се струвал познат, ама не помнели откъде. Това било много странно, понеже Духът съвсем не приличал на Ангел. Той бил към тридесетгодишен, а Ангел минавал четиридесетте. После, Духът нямал брада, а бил гладко обръснат дори по главата и само на темето имал дълга черна плитка, като на татарин ли, като на прабългарин ли, като на куманин ли, не можело да се разбере, тъй като учените още спорели по обема на терминологията. Духът обаче имал мустаци на македонски харамия и очите му светели саможертвено и екзалтирано като на солунски атентатор. Бил облечен много странно за една болница на пъпа на София. Имал черно кожено елече, цялото обсипано със сребърни капси, елечето било облечено на голо и отпред се виждали космати мъжки гърди, а отстрани едни мускули, които не били така издути като на Мистър Мускул, но от пръв поглед си личало, че са отгледани не чрез фитнес, а чрез екологично чист живот, какъвто по неволя водели хората по нашите земи през шести-седми век след Христа. Краката на Духа били криви като на конник и били обути в три четвърти кожени гащи. Духът бил бос и поради това ходел безшумно. С две думи, повече приличал на рокер, отколкото на Ангел. И така, той си изял сандвича и се върнал, както обещал, след половин час в тялото на Ангел. Апаратът въобще не писукал, по монитора имало прави черти и се наложило Духът да се протегне от леглото и да му нанесе един ляв фалцов. Ръката му била якичка, правите на екрана се накъдрили, но апаратът взел да пищи като жена. Такова слабодушие Духът не очаквал, свил презрително устни и се притаил в тялото на Ангел. Дошла малката сестричка, прегледала уредите, премерила пулса на Ангел, пипнала челото му, свила рамене, защото той имал пулс, нямал температура и показанията на уредите били нормални. После свила устни в недоумение, направила една пуканка на монитора, като задържала показалеца си с лакиран тъмносин нокът за миг с палеца и го изстреляла напред. От монитора се чуло едно “зин” и Ангел отворил очи. На лентата пък се изписало с остър почерк: “Блаженисаразнищенитедухом...” Сестричката се усмихнала, откъснала лентата и отишла в манипулационната, за да си изпече в стерилизатора две яйца за обяд. Там санитарката забелязала какво пише на лентата. Прочела го бързо, защото била завършила философия и работела като санитарка, понеже била съкратена пред пенсия, била дебела и грозна, загубила била щитовидната си жлеза по стръмните пътеки на живота и не я вземали за секретарка по фирмите, нито за барманка или сервитьорка и дори за готвачка не ставала, защото готвела като Лукреция Борджия, известната римска отровителка. Потъркала си очилата, пак го прочела и си го залепила в една тетрадка, където си събирала мъдри мисли, които чувала в тролея, от болните и дори от охраната на болницата. Веднъж, още като била студентка, чула някаква дванадесететажна мъдрост от един отворен канал на тротоара, коленичила и сърцераздирателно умолявала човека долу да продължи, той отначало се дърпал, но после говорил три дни без прекъсване, а тя записвала със стенографски знаци и напълнила две протоколни книги. Та напълнила двете книги санитарката, която тогава, преди Десети ноември, била философка, и написала дисертация върху житейската мъдрост на каналджията, който пък преди Девети септември бил банков служител, но после кой знае защо се отказал от професията и станал специалист ВиК. Та тази мъдрост заинтригувала санитарката и тя взела да ходи в стаята на Ангел, взела да гледа лентата и там открила другите мисли на апарата, за които споменах, а също така и още мисли, неразчетени от никого, които тя залепяла в тетрадката и разчитала по време на по-спокойните нощни дежурства. Наистина някои мисли били оригинални, но други си били направо крадени, като например: “Сърдитиятчовекедомнадявола”, “Власттапоказвачовека”, “Всякамяраечестнаабезмернотобезчеестно”, трети били направо безумни компилации като “Койтонезнаедацелуваръканетрябвадаяде”, “Бързатакучкапланинаповдига”, “Всякакозадасизнаегьола”, “Спарисеживеекатобезпарисамочемногопохубаво”, а четвърти изобщо не били мисли, като: “Празнувайживота”, защото всеки знае, че животът трудно се живее, а за празнуване изобщо и дума да не става. Е, в краен случай можело да си го живееш, но тоя краен случай бил от оня край, дето бил откъм Холивуд, а не откъм кревата на Ангел, и такива еретизми си били злобна подигравка към него. Въобще санитарката хич не харесвала апарата, не само защото пишел глупости, но и защото имал статично електричество и хващал много прах, но си мълчала, понеже имала научен интерес.         

(продължение)