Разлика между версии на „Плът от плътта 1“

Версия от 01:39, 12 февруари 2008

    Докога щяло да продължи това, не се знаело, но скоро станали две събития. Първо една сутрин санитарката изпълнявала задълженията си под запретнатата пижама на Ангел и мърморела срещу съдбата, когато й се сторило, че писецът дращи нервно, погледнала го и прочела: “Нямаглупосткоятоданееизреченаотфилософи”. Това й се сторило обидно, но един истински философ стои над тези неща, пък и било нещо като завършек на сборника с мъдрости, затова санитарката все пак си го откъснала и излязла с достойнство. Другото важно нещо било, че нея сутрин Господ се явил на Ангел в образа на бъбрек и му казал: “Почитай майка си и баща си, защото ще ти откъсна ушите!” Ангел си припомнил родителите си и тихо прошепнал, че не се сеща за какво да ги почита, а Господ му отвърнал, че родители се почитат не заради нещо, а въпреки всичко. Вие ще кажете, че това е прекалено, обаче е истина. Мен ме няма много по измислянето и всичко съм си записвала дума по дума. Ако някой ме е излъгал, това е друг въпрос, но аз никога не лъжа, защото забравям какво съм лъгала и се излагам. Точно така разказваше Ангел – гледал и не вярвал на очите си: хем бъбрек, хем човек с брада и ореол, с бяла дреха и пръстите на дясната му ръка два стърчат нагоре, а три прибрани, както в театъра на сенките се прави зайче. Някак се преливали двата образа и ако питате мен, възможно е. Не ви ли се е случвало да гледате пред себе си човек, а да виждате куче или маймуна, или лисица? Мен ми се е случвало. Същия следобед някой умрял и откарали Ангел в операционната, за да му присадят бъбрек, за което трябвало да го разкачат от апарата, и той повече не писал мъдрости, понеже му дръпнали щепсела.

    Та значи приспали Ангел и му присадили нов бъбрек. Зашили го здраво под ярката светлина на операционните лампи, отстрани гледали през едно стъкло студенти и стажанти. Изчакали да видят дали бъбрекът ще отдели онова, което отделят бъбреците, и когато го отделил, целият екип се засмял, сякаш бил отделил “сливенска перла”. Зашили Ангел с няколко елегантни шева. После разказвал, че докато траела операцията, той се разхождал под яркозелени кестени по булевард Руски, облечен като рокер ли, като татарин ли. Чувствал се на тридесет години, крачел бос по гранитните плочи, усещал колко са топли от слънцето, а насреща му се носели изрусени скейтърчета, които летели по пет минути във въздуха, залепени за скейтбордовете си. За първи път те му харесали, защото преди това хич не му харесвали с късите си коси и обичките по ушите си. Самият той ходел на училище с фуражка и носел дълга коса, за да прави напук на възрастните – тогава “пук” се правело с дълга коса. Ангел хич не се сещал, че общото е в пука, а не в дължината на косата, защото било сигурно, че скейтърите правели на някого напук с изрусените си къси косички и развлечените дрехи. Обаче така излизало, че като правели “пук” на ония, дето обичали дълги коси, радвали онези, които одобрявали късите, и излизало така, че никой “пук” не е съвършен, защото, щеш не щеш, все ще зарадваш някого. Та разхождал се Ангел по булевард Руски и му било хубаво. Усещал топлия вятър как галел идеално избръснатата му глава, усещал приятното мравучкане на силата в ръцете си и му се искало да скочи и да направи едно преобръщане около някой клон. Освен скейтъри насреща му вървели още много други хора облечени празнично, миришело на пуканки с масло и нафталин от официалните костюмчета на учителките, които както всички знаят, се вадят през май месец за празника на ония двамата братя, дето не само измислили азбука да тормозят децата цели хиляда години, ами отгоре на всичко тръгнали и да я разпространяват. Цялата тази хубост напирала в гърлото на Ангел и той тъкмо свил юмруци и се канел да извика:”Йе-йе-йе!”, когато чул че някой го вика, но не отворил очи, защото искал да си досънува. Оня глас обаче не спрял да го вика и го измъкнал от булевард Руски през една тясна тръба, която намирисвала на болница, и той се видял на чистичкото високо легло в реанимацията. Бил брадясал и дългокос, ръцете му били кльощави и жълти, усукани със сини вени, а краката му — кокалести и жълти с безпомощно извити навътре палци.

    Докато лежал по корем, Ангел вече не можел да гледа тавана, а пода и забелязал, че навън е облачно. Тогава си помислил, че сега е друг и времето е друго, а преди малко бил друг и времето било друго. Усещал, че не само е друг, но има и нещо съвсем друго, защото той не бил вече нито само брадат, нито само гологлав, а се бил научил на нещо, което не знаел какво е.

    ”Баба!” – казал си той и усетил, че говори сам на себе си, т.е. една половина от него гледа друга половина и й говори. Тогава разбрал, че се бил научил някак си да гледа на себе си отстрани и през следващите дни вече не можел да бъде същият като преди. Не се чувствал така цялостен, както когато налагал майка си или скубел жена си. Чувствал, че има още някой в него, дето го гледа и го коментира, а то не е същото като да се носиш във вихъра на беса си - грозен и страшен, но цял. Започне ли да се обажда някой друг – удоволствието се изпарява и Ангел вече не можел да лющи с поглед постна боя от стената, а трябвало да се разправя с вътрешния си глас. Това, разбира се, бил гласът на Духа, който се почувствал самостоятелен и естествено се сдобил с претенции. И тъй Ангел си лежал и Духът му нашепвал разни неща, а вие знаете какво може да нашепва един Дух. Казвал му какво си говорят момичетата по сладкарниците през май, разказвал му как барманката долу в кафето слага вода в кетчупа и сандвичите й са като попара, разказвал му как малката сестричка горе в отделението си лепи бримката на чорапа с лак за нокти и как синът му си бърка в носа, докато гледа гащатата кокошка на баба си. От тези разкази на Ангел му ставало ту смешно, ту тъжно, но повече смешно, защото вече си имал бъбрек и си мислел кога ще излезе от болницата, макар да не си представял точно как ще стане това.

    Отдавна никой не го бил търсил за нищо, все едно че е умрял и никой не се радвал на новия му бъбрек. После, той бил забелязал, че нощем тялото му продължава да си свети с мека жълто-оранжева светлина, но не смеел да каже на докторите, за да го изпишат по-бързо. Освен това усещал някаква необичайна благост у себе си, каквато преди не само че не му била присъща, но той дори не подозирал, че може да съществува, и се умилявал от разказите на Духа, докато преди те само го вбесявали. Духът му също нещо се бил променил - бил все така силен, но силата му вече била друга, духовна сила. Той бил някак уверен, че може да се справи с живота и без мускули, и си бил облякъл скромна риза под елечето. Капсите му били малко помръкнали, бил си намерил отнякъде гуменки, скъсани на пръстите, и вече не се срамувал от мършавото тяло на Ангел, а се чувствал твърде удобно вътре. Бил си отрязал и плитката и по главата му вече набождала гъста прошарена четина. Състаряването било очевидно за онези, които можели да го видят, благостта в очите на Духа също, но Ангел не можел да го види, а го усещал като топла тежест в гърлото.

    Дошъл денят да го изписват. Дрехите му ги нямало – в гардеробното пък имали разписка, че са ги предали на някого, който се подписал, но подписът му не се четял. Казали на Ангел да се обади по телефона, но той не заел на кого. Жена му не вдигала слушалката от месеци, майка му и баща му нямали телефон, а той нямал приятели. Телефоните на съседите не знаел, а на онези, които знаел, не можел да се обади, защото се били изпокарали. Така си останал до обяд в отделението и санитарката трябвало да му даде една докторска престилка да се облече, защото долнище на пижамата нямал, както е известно, а горнището трябвало да отиде заедно с другите чаршафи в пералнята, тъй като на санитарката й свършвала смяната, а колежката й не била завършила философия и хич не обичала да сваля бельото от предишната смяна долу. Престилката приличала повече на нощница, понеже му била дълга и широка. Скоро в отделението му изгубили дирите. Той ту седял в коридора и мислел, ту отивал до телефона, и така Ангел решил да си тръгне. Оставил бележка на сестрите, в която пишело “Ще ви върна престилката и Бог да ви благослови” и тихо се измъкнал от болницата.

    Как се е прибрал в къщи, не се знае – все пак е странно някой брадат и дългокос мъж по една само докторска престилка и бос да върви през града през май и да не направи впечатление, но така било. Хората, дори непознатите, го гледали приветливо и му кимали, той им отвръщал с блага усмивка и до вечерта си бил у дома, но не позвънил на вратата, защото вече се стъмвало, а влязъл в кокошарника.

    Баща му бил разкиснал кюспе на кокошките, Ангел хапнал една щипка, защото миришело хубаво на тахан халва, пийнал водица, сгънал престилката под главата си и заспал. Не се знае колко време прекарал в кокошарника, но един ден баща му излязъл вечерта на двора да провери заключил ли е портата и видял бледа жълта светлина да идва откъм кокошките, да се просмуква през цепнатините, и предпазливо приближил. И що да види – един гол човек спи заедно с кокошките му, свит на кълбо. Това първо го ядосало, но после си помислил, че светенето в кокошарника му може да е за добро, защото забелязал от няколко дни, че кокошките му започнали да снасят и през нощта. Той бил чувал, че ако се свети на кокошките през нощта, те снасят денонощно, но е твърде скъпо електричеството и е по-добре да си купуваш яйца от магазина, понеже излизали пò на сметка. Затова вместо да се развика, той взел една пръчка и побутнал Ангел по рамото. Онзи веднага се събудил и излязъл от кокошарника, но баща му не го познал в тъмното. Скарал му се строго, но кратко, защото ченето му се било разхлабило и тракало в устата му, докато говорел, а опитал ли да викне, горната челюст падала върху долната и не можел да се доизкаже, а трябвало да си я намества. Ангел мълчал и го гледал благо. В това време излязла и майка му, погледала, погледала и попитала:

    - Кво прави този тук?

    - Свети – отвърнал мъжът й.

    - Краде кокошки! – отсякла тя.

    - Не краде, спеше вътре и светеше.

    - С какво е светил? Ще подпали кокошките!

    Тук мъжът й загасил фенерчето и казал едно “ъ”, което трябвало да значи “виж сама”. Тя видяла сама, помълчала, помълчала и казала:

    - Това е ангел.

    - Не е Ангел, той е в болницата - казал мъжът й.

    Тя му обяснила, че става дума не за непрокопсания му син, а за истински ангел, и наредила да го оставят в кокошарника. Дори му дала едни дочени работни панталони и бархетна риза, скъсана, но чиста, за да се облече. Ангел се облякъл и отново си легнал в кокошарника, без да каже нищо. На сутринта баща му дошъл да нахрани кокошките и го попитал иска ли да яде. Ангел не казал нищо и баща му взел това за “не”, дал му една кофа и една лопата и му казал да почисти двора. Така Ангел започнал да работи всеки ден, вечер хапвал малко кюспе и си лягал при кокошките. Колко щяло да продължи това, не се знаело, но се случили три важни събития – първо, кокошките започнали да снасят по две яйца на ден, второ, петелът започнал да пее с една терца по-ниско и гласът му бил някак по-кадифен, и накрая, съседите се разприказвали. Приказвали помежду си, приказвали пред разни инстанции и в един ден дошли попът, лекарят, полицаят и инкасаторът. Някой казал на инкасатора, че Ташо си свети нощем на кокошките, което значи, че краде ток по таен начин. Инкасаторът дошъл, викал петнайсет минути пред портата, но като не му отворили, оставил бележка и си отишъл. Полицаят, кварталният отговорник де, дошъл и поискал обяснение на Ташо. Ташо си разказал всичко, както било. Извикали Ангел и му поискали паспорта. Тогава майка му дошла и казала, че той е ангел и не може да има паспорт. Полицаят казал, че ангели няма, а ако ги има, мястото им не е в кокошарника и всички трябва да си извадят лични карти, защото иначе ще ги спукат от глоби. Майката казала, че не можеш да глобиш ангел и лошо ти се пише, ако не го приемеш добре, защото не се знае защо е дошъл. Полицаят казал, че ще докладва в управлението и пак ще дойде, а Ангел нищо не казал, но продължил да работи много акуратно, та чак ти ставало драго да го гледаш.

    Попът и лекарят дошли едновременно. Попът карал “Москвич”, защото бил горе-долу млад и макар да не помнел младост като повечето българи, бил си купил кола и шофирал доста прилично. Лекарят дошъл с “Фиат Ритмо”, производство 1988 г., който си купил наскоро, защото вече работел със Здравната каса и взимал повече пари. Започнал се същият спор: Ангел гледал благо, майка му твърдяла, че е ангел, свещеникът казвал, че може да е ангел, а лекарят твърдял, че това е Ангел, че е откачил от стреса с бъбреците и му трябва спешна помощ. Лекарят казал, че ангели няма, свещеникът отвърнал, че ангели има и те са между нас. Лекарят забелязал иронично, че ако е ангел, трябва да има крила. Свещеникът рекъл, че не е задължително, и предложил да запретнат ризата на Ангел, за да му видят гърба. Лекарят схванал това като отговор на насмешката и нервно изтърсил, че е по-добре да му надникнат в панталоните и това ще даде отговор на всички въпроси. Той искал да си върне тъпкано на свещеника, но онзи кротко отвърнал, че едното не пречи на другото, повикал Ангел, попитал го любезно дали ще разреши да погледнат в панталоните му и да му отгърнат ризата и онзи веднага се съгласил с тихо разбиране и готовност за съдействие. Лекарят делово запретнал ризата му, там нямало крила естествено, но се виждал белегът от операцията, който бил още много пресен, и докторът тържествуващо заключил, че това е Ангел. Баща му плюл настрани, майка му го пустосала, като изпънала дланта си, както едно време пионерите казваха “Винаги готов!”, но вместо да си я вдигне пред лицето, тя замахнала отсечено, сякаш била каратист и се готвела да чупи тухли, за да покаже силата си. Докторът направил една особена физиономия, като човек, който си чисти кътниците с език, имал някак отнесен и зареян поглед, леко извърнат нагоре, и всичко това трябвало да изрази културно възмущението му от невежеството на родителите, мракобесието на църквата и безотговорността на Ангел. Вероятно всичко щяло да свърши тук, ако свещеникът не бил решил в този момент да надникне в панталоните на Ангел. Той имал нюх към отвъдното и усещал, че нещо не е в ред. Надникнал деликатно той и веднага се дръпнал, залитнал и се подпрял на стената, а брадата му затреперила.

    - Е ? – казал почти войнствено лекарят, готов да го удуши в името на науката.

    - Няма нищо! – простенал свещеникът и веднага се разбрало, че това не е любезност, ей тъй дето казваме “няма нищо”, когато ни настъпят в автобуса и ни се извинят, а значи НЯМА НИЩО! Точно така било изписано от интонацията на свещеника, с главни букви, а вие знаете, че свещениците учат църковно пеене и са много добри с интонацията.

    - Как така “няма нищо”? – попитал малко неуверено лекарят вече без ирония и дори с научен интерес. – Все трябва да има нещо.

    - Там няма съвсем нищо - казал свещеникът и попипал черната си филцова шапка, която трябвало да замества калимявката му.

    Докторът свил пренебрежително устни и отишъл да погледне сам. Надзърнал и се дръпнал назад, без да продума. Блага и Ташо го загледали въпросително. Докторът потъркал слепоочията си и не знаел накъде да гледа, после глътнал жадно въздух и прошепнал:

    - Наистина няма нищо!

    - Все трябва да има нещо - казали едновременно Блага и Ташо, които били хора практици и не можели да си представят какво може да значи думата “нищо”.

    - Трябва, но няма - казал докторът. – Няма абсолютно нищо. И няма думи, с които да се нарече. Думите правят от нищото нещо, но пред нищото са безсилни…

    Ташо и Блага също искали да се убедят, но Ангел се дръпнал и прошепнал:

    - Вярно е…

    Тогава майка му го познала по гласа и рекла:

    - Геле, защо ни будалкаш?

    А баща му едновременно с нея казал:

    - Как така?

    - Така е при ангелите - рекъл свещеникът и се прекръстил.

    - Те са безполови - кимнал докторът.

    - Какво значи безполови? – попитали Блага и Ташо и погледнали въпросително свещеника.

    Той помълчал, свил устни в недоумение, поел дъх да каже нещо, поел втори път, забуксувал, разперил ръце и рекъл:

    - Защо питате мен? Да каже той, той знае по-добре… – и кимнал към Ангел.

    - Е? – обърнали се към него Блага и Ташо.

    Ангел вдигнал вежди и казал:

    - Може да е от бъбрека. И аз не зная как се случи – вече не съм мъж, но не съм и жена. – И той им разказал за хлебарката, апарата и прасковата, разказал им как го напуснал духът му, как взел да свети и как му се явил Господ и какво му наредил. - Оттогава брадата ми взе да се скубе и когато вървя, струва ми се, че летя над земята. Ето така – и той тупнал с крак и плавно се издигнал на четиридесет сантиметра над земята и леко се спуснал обратно.

    Всички зяпнали и се прекръстили, дори и докторът, който никога не се бил кръстил и затова объркал цялата последователност, като почнал от лявото рамо и някак си завършил на челото, но затова пък го направил с две ръце. Настанала тишина и само от къщата се чувало как цвърчи олио в тиган. Всички гледали Ангел, а той продължил:

    - Мисля, че в живота на човека идва момент, когато разбира, че няма значение от какъв пол е. Полът е нещо като учебно помагало, като помощно средство да се ориентираме по-лесно, както онзи войник, дето не знаел кое е ляво и кое дясно, и затова му връзвали на краката стиска сено и слама и вместо “леви-десни” му командвали “сено-слама”. Разбирате, нали? Вместо “сено-слама” – “мъж-жена”…

    - А какво според вас стои зад това неясно “мъж-жена”? - попитал докторът Ангел и в суматохата го нарекъл “колега”.

    - Един ангел - тихо отвърнал Ангел и погледнал неземно доктора в очите.

    Докторът се почесал с антенката на джиесема по слепоочието, а свещеникът развял брада в благороден порив, прекръстил се и казал:

    - Ами да, ами да, всеки човек носи по един ангел в сърцето си…

    - Искаш да кажеш, че всеки човек е затворил по един ангел в кокошарника на душата си, кхе-кхе-кхе - разсмял се неестествено докторът и завъртял изпънатия си показалец до същото онова слепоочие, което преди малко почесал с антенката. – Само не е ясно защо тези ангели не си подават носа навън.

    Ангел поел дъх да каже нещо. Тогава майка му пребледняла и си помислила, че Ангел може да е умрял и това тук да е душата му – имала всички признаци на душа: свети, говори благо и умно, работи безропотно, не яде, не пие и т.н. Баща му не можел да повярва, но тя му разказала, че душата на човека броди четиридесет дни след смъртта му по местата, където обичала да бъде. Баща му се хванал за четиридесетте дена и казал, че са много малко, за да свършиш нещо, и като плюнал презрително, додал:

    - Абе и на оня свят ли ще ни прекарват така? Аз откога чакам да умра, за да си поживея! А то само четиридесет дни…

    - Не се хващай за думата, ами се обади в болницата! – изцвилила Блага със зле сдържано възмущение.

    Ташо се обадил в болницата по джиесема на доктора и оттам му казали, че Ангел е умрял, преди да дочака бъбрек, а сега чака в хладилника да си го приберат роднините и Ташо веднага да дойде, за да уреди документите. Ташо зинал, горната му челюст паднала върху долната и докторът трябвало да прекъсне разговора, за да не му се навърти голяма сметка, но Ташо стискал джиесема и се наложило да се посдърпат. Докторът си прибрал джиесема и погледнал свещеника с едно леко повдигане на веждите и раменете и едновременно кривка на шията, което трябвало да значи: “Ето докъде ни докара здравната реформа!”

    И така аз съм до тук, защото не умея да лъжа и гледам да казвам само истината, а от тук насетне вече не се знае кое е истина. Ташо и Блага извадили сватбения костюм на сина си, една гладена риза, нови чорапи и сватбените му черни обувки, едно ново одеяло и отишли да си приберат детето – тъжна орис за всеки възрастен родител. От болницата обаче им се извинили, казали, че станало грешка и техният Ангел го няма в хладилника. Станало голям скандал. Ташо и Блага разнасяли костюма цял ден, водили ги от кабинет в кабинет, вадили им документи, а те ги чели, търкали си очилата и пак ги чели. Едните документи доказвали, че Ангел е умрял, а другите, че не е умрял. Дошла санитарката, която го закарала в операционната, малката сестричка с голямата праскова и един доктор и взели да се карат. Накрая главният лекар ги усмирил и казал на Блага и Ташо да дойдат в сряда и да донесат четката за зъби на Ангел, за да вземат ДНК проба.

    Ташо и Блага се прибрали заедно с костюма и намерили Ангел в кокошарника да спи. В сряда се върнали в болницата. Ташо носел костюма, защото бил объркан, Блага не носела четката за зъби, защото Ангел не обичал още от дете да си мие зъбите, но взела престилката, с която се върнал Ангел, и казали на главния лекар, че Ангел е жив, спи в кокошарника и свети. Главният лекар ги изслушал съчувствено, а мислено им поставил три реда латинска диагноза, която започвала с “обсервацио” и завършвала с два неясни ченгела, взел престилката и я дал на санитарката да си попълни липсите. Ташо и Блага си тръгнали, както дошли – тя чевръсто и нервно напред, Ташо зад нея прегърбен, с поглед в земята и костюм в ръката. По пътя първо тя говорела, той мълчал, после той говорел, тя мълчала и накрая решили, че дори това в кокошарника да е душата на Ангел, така е по-добре, защото Ангел взел да работи, спрял да троши къщата и да се кара, решили, че духовното си е духовно и стои по-високо от материалното, макар в училище да учили точно обратното. Съседите също забелязали, че така е по-добре, защото следващите тридесет и четири дни Ташо и Блага въобще не се карали и всички чакали да видят дали ще изтраят до свещеното четиридесет дни или ще развалят хубавата история. Философката-санитарка написала мъдростите на апарата на пишеща машина с двата си показалеца, свити на куки, и ги давала и на други да ги преписват, отслабнала седем килограма и взела да ходи привечер при кокошарника и да бди. Казвала, тя казвала, не аз, че виждала Ангел да излита по залез слънце, защото му били пораснали крила – малки, но много силни. Издигал се във въздуха, там си играел някое време, като да се упражнявал в летене, и после се прибирал да спи, а през деня почитал майка си и баща си, като работел и мълчал. Всеки, който не вярва, можело да отиде и да види. А най-невероятното от всичко, което разказваше санитарката, било, че малката сестричка изведнъж се влюбила, но много неподходящо, и сега живеела на семейни начала с някакъв застаряващ рокер със скъсани гуменки, прошарена четина по главата и кожено елече с ръждясали капси. И не само живеела, но май чакала и дете, ама дали било от него, щяло да се разбере, когато роди.

    Ц-ц-ц, и всичко това от един бъбрек, а казват, че любовта извирала от сърцето…

Светлана Ставрева, 2002

Разказът е публикуван за първи път в Литернет.